Джек Слейд
Мустанги, убийци, Ласитър (15)

15.

Ласитър се стресна в съня си. Беше легнал на масата в офиса. Вече се зазоряваше. Настъпваше новият ден. Той скочи от масата, взе двуцевката си, отключи вратата към улицата и погледна навън.

Срещу себе си видя два коня. Фе ги държеше за юздите. Дилърт и още четирима мъже стояха под навеса на пекарната. Фигурите им едва се различаваха в настъпващото утро.

Ласитър се усмихна доволно, Фе беше направила всичко както трябва. Съобщила е на Дилърт, че Ласитър е влязъл в открита битка с Баримор, и го е довела рано сутринта с необходимите свидетели пред канцеларията на шерифа.

Когато Ласитър излезе навън с вдигната за поздрав ръка, той прецени, че в момента хората на Ломакс вече се връщат обратно. Миналата вечер ги видя да излизат от града.

Ласитър стисна ръцете на мъжете и нежно прегърна Фе.

После влязоха в офиса и той заключи вратата.

Дейв Дилърт седна до масата и разтвори документите си, а Ласитър отиде в килията и събуди Баримор.

— Какво? — извика сънено бившият шериф. — Дойдохте ли, Уилям? Аз ей сега…

Той млъкна и недоверчиво втренчи очи в Ласитър.

— Ставайте! — подкани го градският маршал. — Започва делото!

— Какво?!

Ласитър изведе Баримор от килията и го отведе в бюрото. Мълроуз вървеше след тях.

Баримор видя Дейв Дилърт и свидетелите и стреснато се спря на вратата. За момент в очите му проблесна уплаха, но бързо се окопити.

— Какво е това? — извика злобно той. — Съд ли? Никога няма да призная този съд!

— Седнете и млъкнете — рече Дейв Дилърт. — Ще ви се даде думата после. Но ще говорите, когато аз ви помоля.

Баримор поиска да остане прав. Ласитър го хвана за ръката и го бутна на приготвения стол. После отстъпи назад.

— Маршале, отворете вратата и съобщете на хората, че сега ще започне съдебното дело срещу Логан Баримор. Той е обвинен в хладнокръвно убийство на Мелхиор Зензибър пред очите на много свидетели.

Ласитър се обърна и излезе на улицата. Вдигна пушката си и стреля три пъти във въздуха. После високо извика:

— Започва процесът за убийството на Мелхиор Зензибър от Логан Баримор — сега!

След това Ласитър се върна в офиса и застана до отворената врата. Едва след половин час първият любопитен прекрачи прага. Ласитър го помоли да свали шапка и му посочи място. Когато Дейв Дилърт обяви присъдата, залата вече беше препълнена. Поне две дузини хора стояха на улицата.

Логан Баримор беше осъден на смърт чрез обесване. Цялото му имущество ставаше собственост на града и с него щяха да бъдат обезщетени засегнатите от злодеянията на Баримор. Присъдата трябваше да бъде изпълнена на следващата сутрин.

Ласитър обаче знаеше много добре, че когато хората на Баримор влязат в града, всичко ще отиде по дяволите. Вече беше говорил за това със съдията. Когато отведе Баримор обратно в килията, Мълроуз го последва и отново зае мястото си срещу Баримор, готов за стрелба.

— Щом някой от хората му подаде глава вътре, веднага ще стрелям, маршале! — увери го търговецът на фураж.

Той също беше изнесъл своя случай пред съда и поиска да му бъде върната земята, отнета с измама от Баримор. Дилърт му обеща, че ще си получи имотите. В края на краищата в града и околностите му всичко се знаеше, макар че досега не беше се говорило открито за тия неща. Всичко обаче се променяше и Ласитър твърдо беше решен да попречи на бандитите да всеят отново хаос в града и да освободят Логан Баримор.

Щом видя дружината ездачи да се връщат в града, Ласитър тръгна бързо към търговската къща на Баримор. Още преди това беше изпратил съдията и Фе при Мълроуз в затвора.

Когато Ласитър беше на около сто ярда от голямата сграда, ездачите завиха и влязоха през отворената задна врата. Той ги последва. Един от мъжете го видя и го показа на другарите си. Те слязоха от конете си и се наредиха срещу него.

— Мистър Баримор иска да говори с Уилям Ломакс и Джак Бенет — съобщи Ласитър. — Съгласих се само при условие, че ще оставите оръжията си тук. Ако сте съгласни, тръгвайте!

Джак Бенет веднага откопча колана си. Ломакс обаче пъхна палци под колана, издаде глава напред и тръгна към Ласитър.

— Значи мистър Баримор иска да ме види и ти си съгласен, така ли? — попита злобно той.

— Такова е сегашното съотношение на силите в града — отговори спокойно Ласитър. — Ако не сте съгласен, останете си тук.

Едрият бандит диво се изсмя. После светкавично измъкна колта от колана си и насочи дулото в корема на Ласитър.

Ласитър държеше паркъра в лявата си ръка, но нарочно не направи нещо.

— Вие не рискувате собствения си живот, Ломакс! Не рискувате и моя. На карта е поставен животът на Баримор! Ако с мен се случи нещо, в офиса също ще екнат изстрели. Махнете револвера си или Баримор няма да говори вече с никого.

Джак Бенет се приближи до тях.

— Уил, няма смисъл! Нека оставим оръжията си тук и да чуем какво има да ни каже шефът. Ще можем ли да говорим на четири очи с него?

Ласитър кимна. Бенет се ухили и скрито бутна Ломакс в хълбока.

— Не мога да проумея защо трябва да се съгласим — изръмжа Ломакс.

— Най-добре попитайте Баримор — предложи Ласитър. — Дълго трябваше да уговарям съдията, докато той най-после се съгласи да разговаряте с шефа си.

— Нека да отидем с него! — настоя Бенет с дрезгавия си глас и отново побутна приятеля си.

Най-после Ломакс се съгласи. Пъхна пистолета си в кобура, откопча колана, нави го на руло и го хвърли с точен замах в ръцете на един от мъжете.

Бенет и Ломакс излязоха от двора, следвани от Ласитър. На улицата минувачите се спираха да ги гледат. Дори колите спираха. Междувременно целият град беше научил какво е станало в офиса на шерифа и че Логан Баримор е осъден на смърт. Не само Ласитър и хората в офиса, целият град очакваше завръщането на шайката въоръжени мъже. Всеки знаеше кои са двамата, които крачат по улицата, придружени от чуждия маршал.

Минувачите образуваха шпалир по улицата към офиса. Пред канцеларията чакаха поне стотина души.

Един от свидетелите на Дилърт им отвори вратата. Ласитър влезе последен и веднага насочи двуцевката си към Ломакс.

— Бенет, ти можеш да изчезваш! — каза той. — Обясни на другарчетата си, че играта свърши. Вече няма какво да правите тук. Ще арестувам Уилям Ломакс и ще го тикна в затвора. След десет минути съм отново при вас. Ако заваря някого в кантората, чака го същия път. В офиса, после в килията и през задната врата — на бесилката.

Уилям Ломакс го изгледа с омраза, а Бенет стоеше там като ударен от гръм и се чудеше къде да се дене.

Ласитър сложи белезниците на Ломакс и го отведе в затвора. Когато заключи вратата на килията, външната врата на офиса хлопна. Джак Бенет беше излязъл.

Дейв Дилърт с облекчение се усмихна. След Баримор Уилям Ломакс беше всепризнатият водач на шайката. Дилърт беше на мнение, че цялата банда не я бива за нищо. Трябваше само да ги лишат от водачите им — от Баримор и Ломакс! Други лидери в бандата нямаше.

Изглежда, че сметката на Дилърт беше вярна. Един от свидетелите му пазеше на вратата. Оттам добре се виждаше търговската кантора на Баримор. При всеки ездач, който излизаше през портите й, той провираше глава през вратата и извикваше поредния номер.

Фе следеше всичко напрегнато и със страх в очите.

След като човекът съобщи за петнадесетия ездач, известно време не се появи. Фе хвана Ласитър под ръка и силно се притисна до него. Вратата отново се отвори, но този път мъжът влезе вътре и я захлопна след себе си. Обърна се към Ласитър:

— Четирима души! Без коне. Вървят по улицата насам!

— Всички да останат по местата си! — каза Ласитър. Внимателно се освободи от прегръдката на Фе, остави двуцевката на масата и излезе навън.

Слънцето беше залязло. В близост до офиса нямаше жива душа. Рамо до рамо четиримата бандити маршируваха по улицата. С еднаква крачка, с движещи се в такт ръце.

Човекът на левия фланг беше Джак Бенет, проклетото копеле, дето на нищо не се научи и не съумя да използва шанса си, който профуча край носа му. Следващият беше Хайер. До него вървеше Гейтс. Четвъртият беше познат за Ласитър, но не знаеше името му. Зад Ласитър вратата се отвори и навън надникна Мълроуз.

— Ще пречукаме Баримор и Ломакс, ако не се разкарат — прошепна той. — Кажете го на тия негодници, Ласитър!

Ласитър му кимна да се прибере. След като вратата се затвори, той тръгна право срещу четиримата бандити. Срещнаха се точно при пощата, спряха се на разстояние по-малко от десет крачки.

— Хората на Баримор вече отплуваха надолу по Рио Сан Хосе — заговори пръв Ласитър. — Вие какво правите още тук? Тръгвайте след тях!

— Хванахме четири деца и пет жени от улицата и ги държим затворени в обора зад търговската къща — каза Джак Бенет. — Изведи Баримор и Ломакс от офиса или в града ще стане кървава баня!

— Бенет, ти, проклета гадино!

Бенет широко се ухили.

— Научихме се от теб, Ласитър!

— Не, вие сте твърде мизерни ученици. Не ви бива дори да преписвате, камо ли да научите нещо!

Джак Бенет посочи с левия си палец през рамо.

— Нима наистина искаш те да платят за всичко?

— Мен не можеш да разчувствуваш, Бенет! — отговори ядно Ласитър, въпреки че го болеше за жените и децата. Все пак той беше градски маршал и носеше отговорност за хората в града.

Джак Бенет не отговори, а посегна към револвера си. Другите — също. В крайна сметка те бяха въоръжена охрана. Именно като такива ги беше назначил Логан Баримор и с такива неща се бяха занимавали винаги. Освен това бяха първокласни стрелци. И четиримата можеха за част от секундата да извадят пистолет, да се прицелят, да стрелят и да улучат. И то не само когато се прицелваха в празни бутилки и чаши, а и когато противникът също умееше да стреля. Но срещу Ласитър и четиримата не успяха да извадят оръжията си достатъчно бързо.

Когато видя как десниците им се насочват към револверите, Ласитър се остави изцяло на импулса си за борба. Дясната му ръка се стрелна надолу към револвера и с бясна бързина се вдигна нагоре. Веднага блесна изстрел. Първият удар беше негов.

Куршумът улучи Джак Бенет право в главата. Той се строполи на земята и повече не помръдна.

Ласитър нямаше време да наблюдава падането му. Следващият изстрел улучи Хайер, а след него и Гейтс се простря на земята. И всичко това преди четиримата да успеят да стрелят поне веднъж! Ласитър моментално се хвърли на земята, така че първият изстрел на противника профуча над главата му. После пак дойде неговия ред. Оловният куршум свали и последния мъж.

Навсякъде се носеше миризма на изгорял барут. Ласитър се надигна и се огледа приведен, с готов за стрелба револвер в ръка. Никой не помръдваше.

Когато се обърна, вратата на офиса се разтвори с трясък и отвътре излетя Фе.

— Ласитър! — изпищя тя и разплакана се хвърли на гърдите му. — Ранен ли си?

— Не, нищо ми няма, съвсем нищо!

Мина доста време, преди да успее да я успокои.

На следващата сутрин Логан Баримор беше обесен. Ласитър не беше съдията, не беше и палачът. Той беше градският маршал и се грижеше навсякъде да има ред и спокойствие, докато бъде изпълнено наказанието.

След един час двамата с Фе потеглиха да търсят семействата на братята й. Снахите й трябваше да подадат молба в Блу Уотър, за да потвърдят иска си към Баримор. Така щяха да получат пари от имуществото му, за да построят наново ранчото за обяздване на коне в каньона Хако.

Откриха двете семейства в скална пещера над страничен ръкав на Рио Сан Хосе. Фе не беше на себе си от радост. Тогава Ласитър използва удобния случай да се измъкне незабелязано.

Върна се в Блу Уотър и се настани в хотела. На следващата сутрин щеше да потегли към Фармингтън и се надяваше, че Бригада Седем от Вашингтон ще прояви разбиране, ако той представи точен и подробен отчет. Но за това беше нужно време. Поне половината нощ, която би могъл да прекара много по-полезно.

От добрите му намерения обаче не излезе нищо.

На стълбите го пресрещна красиво момиче с къдрава черна коса. Хубавицата дръзко поклащаше бедра и Ласитър беше сигурен, че е спечелила на улицата парите за нощуване в луксозния хотел.

Тя се спря пред него и кокетно го изгледа:

— Вие ли сте Ласитър?

Той се усмихна. Името му беше известно в града. Ето че госпожиците вече идваха да разберат лично какво толкова има в него.

— Да, аз съм Ласитър. А ти коя си, хубаво дете?

Красивото й лице стана строго, сякаш го засенчи тъмен облак.

— Аз съм майор Гвен Гордън! — отговори наперено тя. — Доста време те чаках във Фармингтън. Аз съм твоят командир. Ако веднага не тръгнеш с мен, някой от шефовете във Вашингтон непременно ще ти отреже портупея.

Ласитър беше слисан, но бързо се окопити.

— Ще дойда с теб, само ако се опиташ да ми отрежеш пискюлите — отговори той. — Ако нямаш достатъчно остър нож, аз имам. Но тежко ти, ако не успееш…

Тя го погледна в очите.

— Донесох си нож!

Ласитър се засмя.

— Тогава предлагам веднага да вървим в стаята ти!

Тя увисна на ръката му, сякаш беше наистина момиче от улицата, и двамата тръгнаха нагоре по стълбите. Все пак и Ласитър беше само един мъж.