Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Таис Афинская, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 31 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Иван Ефремов. Атинянката Таис

Трето издание

Издателство на Отечествения фронт, София, 1986

Редактор: Донка Станкова

Редактор на издателството: Венета Маринова

Художник: Бисер Дамянов

Художествен редактор: Мария Табакова

Технически редактор: Румяна Браянова

Коректор: Виолета Славчева

История

  1. — Добавяне

ШЕСТА ГЛАВА
НИШКАТА НА ЛАКОНСКАТА СЪДБА

След деветте дни, прекарани в тясната и тъмна храмова стая, главата й бе леко замаяна. Вятърът сет бе стихнал. Въздухът бе прозрачен. На осемдесет стадии оттук на север отново ясно се виждаха гигантските пирамиди. Двете тесни езерца зад храма бяха почти пресъхнали. Повдигнала полата на ленената систола, Таис тръгна по утъпканата глина между езерцата през големия парк, избягвайки шумните улици. Тя се чувствуваше несигурно сред тълпата.

Едва бе излязла от оградата на парка и бе завила край нея към крайбрежието, когато чу зад гърба си бързо и отсечено войнишко тичане. Без да се обръща позна Менедем.

— Откъде, мили? — гальовно приветствува тя спартанеца.

— Бродех около храма. Днес е десетият ден и краят на твоя плен. Късно се досетих, че ще тръгнеш през езерата. Измъчих се без теб. Та аз тогава дори не успях да се сбогувам: проклетият магьосник ми взе очите на симпозиума. Благодаря на тиванката, която ми обясни всичко, че иначе бих строшил кокалите на този митиленец.

— Не ревнувай! — Таис сложи ръка върху тежкото войнишко рамо.

— О, не, съвсем не! Сега знам коя си ти, господарке!

Таис се спря.

— Да, да! — продължаваше спартанецът. — Ето! — Той взе ръката й, наведе се и целуна пръстена със знака на триъгълника на пръста й.

— Ти орфик ли си? — с почуда възкликна Таис. — И ти ли си посветен?

— О, не. Моят по-голям брат е жрец на Рея. От него съм научил тайни, които инак не съм способен да разбера. Обаче те ме привличат, както привлича завесата между живота й смъртта, между любовта и красотата. И аз мога да чувствувам, макар и да не разбирам, а съм само един прост войник, възпитан за сражения и смърт. А истинският орфик не убива дори зверове и птици, не яде месо…

Таис изведнъж почувствува прилив на необикновена нежност към този грамаден мъжага, нежен и чувствителен като момченце, що се отнася до боговете и любовта.

— Да идем у дома — каза Менедем, — аз искам да се отпразнува твоето посвещение.

— Да идем — съгласи се Таис, — добре, че ме посрещна!

За срещите си с Таис Менедем бе наел глинена къща в западния край, между палми и зеленчукови градини. Тук долината на реката се стесняваше и къщата се намираше недалеч от третата главна алея. Обзаведено бедно дори за спартанец, жилището на Менедем винаги будеше умиление у Таис. Тя забравяше, че от лаконска гледна точка Менедем още не е станал пълнолетен, не е станал андрос, с други думи, не е тридесетгодишен, и все още се подчиняваше на мъжката дисциплина, много по-жестока, отколкото обществения режим на свободните спартанци.

Два-три красиви съда, няколко кожи — това бе всичко, с което можа да украси жилището си скромният войник. А през тези дни в дома се бе появил старинен бронзов триножник.

Менедем предложи на Таис да свали дългата линостола, а после я вдигна и я постави на триножника като жрица-проницателка или богиня. Учудената атинянка се подчини, любопитна какво ще стане по-нататък.

Спартанецът донесе от кухнята горящи въглени, изсипа ги в две те кадилници отстрани и ароматът на скъпоценна арабска смола за почна да се издига около Таис в дълги струи дим.

Менедем я хвана за ръката, още веднъж прилепи устни върху пръстена с триъгълника и навел глава, бавно коленичи. Той остана в тази поза толкова дълго, че Таис се почувствува неудобно и от тържествената му поза, и от неудобното положение върху високия триножник. Тя внимателно се размърда, страхувайки се да не обиди Менедем. Спартанецът заговори:

— Ти си толкова умна и прекрасна! Аз вярвам, че не си обикновена простосмъртна. Благодаря ти за божествената радост! Не мога да изразя голямото си щастие. Езикът ми не ме слуша, но дори в съня си виждам милата усмивка на Афродита. Аз нямам какво да ти дам освен живота си, а то е толкова малко — живот на войник определен за смърт!

— О, ти си най-добрият от всички за мен, мой сотер (спасител)! Радвам се под крилото на твоята сила и те обичам. — Таис се наведе към спартанеца, сложи двете си ръце върху къдрокосата му глава. — Стани по-скоро!

Менедем вдигна очи и Таис почувствува в тях възхищението и радостта на чиста и мъжествена душа. Смутена, щастлива и разтревожена от голяма отговорност за възлюбления, за когото тя стана и богиня, и живот за очите, атинянката се постара с веселост да пропъди тревогата, която се промъкваше отнякъде.

Този ден им се видя много кратък и Менедем едва смогна да се приготви за нощната стража в стратопедона.

Без да слуша възраженията й, Менедем я сложи на рамото си и затича с нея надолу край крайбрежието, там нае лодкар и каза да я отведе до северния край на града. Едва след това той се понесе към лагера. Неуморен бегач, той винаги успяваше навреме.

Уморената Таис седеше в лодката, гледаше прозрачната и прохладна вода — в това време на годината Нил бе особено чист. Може би думите на Менедем бяха навели тъга за предчувствие на тяхната близка раздяла? Гласът на воина бе глух и печален, когато разказваше на Таис за полученото от Еоситей писмо от цар Агис, с което го викаше да се върне в Спарта. Пристигането на македонския цар Александър в Египет и покоряването на тази страна от него е неизбежно. Безсмислено е шепа спартанци да се съпротивяват на персийския победител. Отпадаше и нуждата да останат по-нататък в Египет. Фараонът — слуга на жреците, се отправил за Елефант, а неговият ковчежник вече загатнал на Еоситей, че плащането на парите скоро може да се прекрати. Сатрапът на Дарий също не давал никакви заповеди. Страната сега е в ръцете на жреците.

— И ти си длъжен да заминеш със своите ли? — изплаши се Таис.

— Това е неизбежно. Но как мога да се разделя с теб? По-добре чаша конеон[1]

Таис сложи пръст на устните на воина.

— Не говори така! Искаш ли аз да тръгна с теб? Да се върна в Елада?

— Това е повече от всичко, за което бих могъл да мечтая. Но… — спартанецът се запъна.

— Какво има?

— Ако аз се върна в къщи, след завършване на война, а иначе… Само че ти никому не говори за това — струва ми се, че ще има война.

— Срещу елинския съюз и Александър ли?

— Ами срещу кого другиго?

— Вие, спартанците, сте страшно смели и глупаво твърдоглави. Зле ще свършите. Но ти не можеш ли да останеш тук с мен?

— Като какъв? Като коняр на Салмаах ли? Или да плета венци?

— Защо си толкова жесток? Ще размислим, ще намерим изход. Има още време. Скоро ли ще отплува Еоситей?

— След идването на Александър.

— Колко жалко, че ти не можеш да отидеш при Александър.

— А, ти разбираш!… Да, като спартанец, той не ни обича. Ти знаеш, че той дори отхвърли името на Спарта на трофея…

— Това е преодолимо. Той ми е приятел.

— Твой приятел?! Да, разбира се, съвсем забравих за Птолемей. Аз трябва да бъда със своите. И при слава, и при смърт, все едно.

— Разбирам. Затова не мога да допусна, че ще отидеш на служба при македонците.

През целия път Таис се мъчеше да измисли нещо за Менедем, но нищо не измисли.

Щом Таис навлезе сред персийските ябълки на своята градина, Хезиона се втурна към нея с радостен плач. И Таис прегърна тиванката като сестра. Дотича и Клонария, като ревниво поглеждаше към „Родената от змия“ и се мъчеше да я откъсне от господарката си.

Те веднага накараха Таис да легне на твърдата скамейка за масаж. Двете девойки се заловиха за работа, укорявайки я, че съвсем се е запуснала.

— Сега ще се наложи цяла нощ да се трепем, за да приведем тялото на господарката в приличен вид — говореше робинята, като сръчно работеше с бронзовите щипци и гъбата, натопена в настойка от корени на бриони, която премахва космите и възстановява гладкостта на кожата.

Хезиона в това време приготвяше дъхаво питие с любимия на Таис мирис на ирис и нейрон. Тънкоперестите листа на нейроца с техния остър мирис на възгорчива свежест тук в Египет можеха да бъдат доставени в изобилие. В Елада те се развиваха само за кратко време през месец елафеболион.

Превръщането на Таис в гладка като статуя и дъхава жрица на Афродита бе прекъснато от идването на ликуващата Егесихора, която разцелува приятелката си, но конете я чакаха и тя избърза, с обещанието да дойде да нощува…

Пламъкът на люкносите[2], приглушен с пластинка жълт оникс, осветяваше спалнята със слабо златисто блещукане. До леглото гореше нощна лампичка и ясният профил на Таис на този фон изглеждаше на Егесихора като изрязан от тъмен камък. Таис вдигна високо ръка и блесналият пръстен привлече вниманието на спартанката.

— Ти го носиш отскоро. Кажи от кого ти е подарък — каза Егесихора, разглеждайки гравирания камък.

— Не е подарък, а знак! — възрази Таис.

Спартанката насмешливо подсвирна.

— Всички аулетриди носехме такива знаци. Беше удобно. Обърнеш върха на триъгълника надолу — всеки разбира: заета. Върхът към тебе — свободна. Наистина пръстените бяха бронзови и камъкът — синьо стъкло.

— А рисунката същата ли е? — лукаво се усмихна Таис.

— Същата — триъгълникът на Великата Богиня… Не, нашите бяха тесни, по-остри. На твоя пръстен широко са разтворени страничните линии като на Астарта. И освен това камъкът е правилен кръг. А ти разбираш ли смисъла на този знак?

— Не съвсем — с нежелание отговори Таис, но Егесихора не я слушаше и вдигна глава. Някъде от дълбочината на къщата долитаха слаби звуци, лееше се печална мелодия.

— Хезиона — поясни атинянката — сама си направи сиринкс от тръстика.

— Странна е тя. Защо не я омъжиш, ако не искаш да я учиш за хетера?

— Трябва да се опомни от целия този ужас, от насилията и робството.

— Докога ще се опомня? Време е!

— Различните хора се лекуват различно време. Защо й е да бърза? Когато Хезиона стане истинска жена и се влюби, ще изгрее нова красива звезда. Пази се тогава, златокоса!

Егесихора презрително се усмихна.

— Та с мен ли ще съперничи твоята нещастна тиванка?

— Всичко става. Нали скоро ще дойде тук войската на Александър…

Егесихора изведнъж стана сериозна.

— Легни до мене, лице до лице, та никой да не подслушва!

Спартанката разказа на приятелката си това, което беше вече известно: Еоситей се кани да напусне Египет. Стратегът на спартанците иска Егесихора да замине с тях. Той не иска и не може да се раздели с нея.

— А ти?

— Дойде ми до гуша със своята ревност. Не искам да се деля от теб и искам да дочакам Неарх.

— Ами ако Неарх отдавна те е забравил? Тогава какво ще правиш?

— Тогава… — Лакедемонката загадъчно се усмихна, за миг скочи от леглото и се върна с малка кошничка, изплетена от листа на финикова палма. С такива кошнички богатите ходеха на пазар да купуват козметика. Егесихора седна на края на леглото, подви крака, възпети от мемфиските поети като „изваяни от сребро“, и извади сандъче от непознато на Таис дърво. Любопитна, тя също седна и докосна с пръсти гладкия сивкав капак.

— Дървото е нартекс, в чийто ствол Прометей донесъл от небето огън на хората. Александър има цяла ракла от нартекс. В нея пази препис от „Илиада“, поправена от твоя приятел Аристотел. — И Егесихора весело се разсмя.

— А кой избяга от Атина заради този приятел? — отвърна на предизвикателството Таис — Но откъде са ти известни такива подробности за Александър?

Спартанката мълчаливо извади от сандъчето лист папирус, изписан от двете страни със ситния старателен почерк на Неарх.

— „Неарх, син на Мерион, изпраща пожелания за здраве на Егесихора и добавя следното…“ — Спартанката изсипа на кревата шепа скъпоценни камъни и два обковани със злато флакона от искрящо „тигрово око“.

Знаменитите хетери разбираха от скъпоценности не по-зле от бижутерите. Таис освободи лампиона от ониксовата пластинка и другарките се надвесиха над подаръка. Огненочервените пиропи („огнени очи“), огромен рубин с шестолъчна звезда отвътре, наситено син „царски“ берил, няколко светловиолетови хиацинта, два едри розови бисера, странен плосък бледолилав камък с метален блясък, какъвто хетерите не познаваха, златисти хризолити от Еритрейско море. Неарх разбираше от скъпоценни камъни и бе направил наистина царски дар на своята любима, толкова отдавна разделена от него.

Егесихора, зачервена от гордост, взе в шепи скъпоценните камъни, наслаждавайки се на отблясъците им. Таис я прегърна, целуна я и я поздрави.

— О, щях да забравя, извини ме. Замаяна съм от подаръка.

Спартанката разгъна късче червена кожа и подаде на Таис малка колкото малко пръстче статуетка на Анаитис или Анахит — изкусно издялана от масивен сапфир. Богинята бе в жива поза, която рязко се отличаваше от обичайната и сковано неподвижна поза, отметнала едната ръка зад главата си, а с другата — прикрепваща тежката си обла гръд. Синият камък преливаше в копринен оттенък при изпъкналите места.

— Това Неарх изпраща на тебе, с молба да не го забравяш.

Атинянката взе скъпоценната вещ със смесено чувство на досада и облекчение. Птолемей също би могъл да й изпрати нещо за спомен, а щом е изпратил, забравил е Таис. Хвала на Мигонитида, щом Александър и пълководците му дойдат тук, тя няма нужда да мисли как да се раздели от предишния си любим, станал пълководец на могъщия завоевател.

— За Птолемей ли се замисли? — С женска проницателност спартанката притисна горещата си длан към страната й.

— Не! — сепна се Таис. — А ти какво ще правиш?

— Ще чакам Неарх! — убедено отговори Егесихора.

— А Еоситей?

— Да иде в Спарта, в Македония, ако ще в Ереб.

— Не се ли страхуваш от неговата ревност?

— Не се страхувам от нищо!

— Знам, че ти си тимолеайна, смела като лъвица, но един съвет от мене: остави на съхранение това сандъче при мене.

— Мъдър съвет!

В края на последния атически месец на пролетта — скирофорион, Египет необичайно се развълнува. Техниците на Александър бяха построили огромен вълнолом и бяха превзели непристъпния Тир след седеммесечна обсада. Осем хиляди защитници на града бяха избити, тридесет хиляди жители бяха продадени като роби. Три хиляди, измъчвани от жажда, бити с камшик, под жестокото слънце издигаха насип от пясък пред стените на Газа. Градът бе решил да се съпротивява, забравил урока на могъщия Тир, измамен от уверенията на Дариеви пратеници, че царят приближава с неизброима войска.

До стените на Газа стигна не Дарий, а пясъчният насип. По-висок от нейните кули, от гребена му македонците поразяваха защитниците като на равно място. С това не се ограничи хитростта на техниците. На места македонците подкопаха насипа и стените на Газа рухнаха. В последното яростно сражение Александър получи тежка рана. Гадателят Аристандър предупреждаваше пълководеца, че ще се изложи на голяма опасност, ако вземе участие в боя. Горещият нрав попречи на Александър да се вслуша в съвета. Кръгъл камък от „апарат“, както наричаха бойните метателни машини, проби щита му, удари го в лявото рамо и му счупи едно ребро и ключицата. Когато го изнасяха от сражението сред тъжни викове, Александър се усмихваше и приветствуваше своите воини с вдигната дясна ръка.

До един бяха избити мъжете, защитници на Газа, а жените и децата бяха продадени в робство. Александър заповяда да се разрушат всички храмове. В Тир той се ограничи с това, че постави в Главния храм на Бел бойна обсадна машина, а на централния площад по негова заповед домъкнаха кораба на Неарх.

Пътят за Египет бе открит, в Мемфис очакваха Александър към края на лятото — в боедромион, щом като се съвземе от раната си. Много богати хора бягаха през морето. Красиви къщи с обширни градини в северната част на Мемфис се продаваха съвсем евтино.

Спартанците се стягаха за път. Два кораба на стратега Еоситей дойдоха от Навкратис. Те стояха привързани, готови да поемат отряда от сто хоплити охрана, имуществото на стратега и конете на Егесихора. Спартанката ходеше като изгубена, когато узна решението на другарката си да се завърне в Елада. След две безсънни нощи Таис измисли за спартанеца работа в Атина. Домът на Таис засега бе непокътнат с всички неща, оставени в него. Тя предлагаше на Егесихора да живее при нея. Срокът на преследването за свадата с философите беше изтекъл в метагейтнион тази година.

Лакедемонката молеше Таис и Менедем да не я оставят сама в Мемфис. — Защо искаш да останеш? — учудваше се атинянката. — Ще отплуваме заедно с Еоситей със спартанските кораби.

— Невъзможно! От любов към Менедем предишната ти съобразителност ти изменя — възразяваше Егесихора, — в Спарта не ще мога да се откъсна от Еоситей. И той замисля голяма война…

— Пак ли? Нима не им стигна на твоите съотечественици? Наситих се на войнствената им жестокост. Дори от невръстна младост младежите спартанци се упражняват в тайни хайки срещу илоти.

— Какво лошо има в това? Учат ги на мъжествена свирепост в отношението им към роби. Да потискат у робите дори мисълта за освобождение.

— И робовладелецът е роб, по-лош от илотите!

Егесихора сви рамене.

— Отдавна съм свикнала с атинското волнодумство, но вие ще си платите за него!

— Спарта ще падне по-рано като остарял лъв и ще стане храна на гадните хиени.

— Спорим за военни и държавни работи, като че ли сме мъже — нетърпеливо каза Егесихора, — и ти не отговаряш на молбата ми. Остани заедно с Менедем и с мен до идването на македонците. Те нищо няма да направят на твоя любим. Мога да гарантирам за него.

— Аз също ще мога да го опазя.

— Тогава направи това за мен!

— Добре, ще склоня Менедем!

Лакедемонката щеше да задуши приятелката си в яките си прегръдки, покривайки смуглите й страни с целувки на благодарност.

 

 

Катастрофата както винаги се разрази неочаквано като гръм.

Двете приятелки се разхождаха по крайбрежната улица, свикнали с възхитените възгласи на срещаните граждани и гражданки, които се стичаха към реката в меката надвечер в края на египетското лято.

Пълноводният Нил течеше по-бързо. По размътените му води сновяха по-малко лодки за развлечение, отколкото при маловодие.

Менедем беше останал на пост в спартанския лагер. Вместо него на една крачка зад Таис ситнеше Хезиона, прикривайки лице от нескромните погледи с една гънка на копринената кърпа на главата си. Безкрайната процесия от пешеходци бавно се движеше в две посоки, оглеждайки мемфиските знаменитости. Тук се обличаха несравнимо по-скромно, отколкото в Атина и особено в богатите градове Ма малоазийското и сирийското крайбрежие. След двете приятелки, привличайки вниманието с ръста си — повече от четири лакти, шествуваше Еоситей, съпроводен от трима грамадни лохагоси — началници с високи гребени като четки от конски косъм, които стърчаха над тълпата като някакви страшни богове. Не се мяркаха нито египетски, нито персийски войници.

Там, където Нил заобикаляше старата дига, която служеше за поставяне на подвижен мост, крайбрежната улица се разширяваше в голям площад, засаден с големи дървета. Две палмови алеи се разделяха в западната страна на площада, украсена с два блестящи полирани обелиска.

По дясната алея се вдигаше прах. Насреща препускаше конник със син плащ на ангареон — персийската конна поща. На копието му висеше снопче коса по подобие на лъвска опашка, което означаваше, че е изпратен със специално поръчение. Конникът спря коня между обелиските и започна да се вглежда в разхождащата се тълпа. Опитният му поглед бързо намери тогова, който му трябваше. Слезе от коня и с несръчна походка на човек, който прекарва живота си в езда, тръгна напряко през хорския поток и спря пред хетерите, небрежно разбутвайки любопитните. Егесихора побледня така, че Таис се изплаши за приятелката си и я прегърна, привличайки я към себе си с познатия жест на покровителство. Синият вестител ниско се поклони.

— Идвам от дома ти, господарке. Там ми казаха, че ще те намеря на разходка край реката. Кой ли може да се измами, като те зърне? Ти си Егесихора, спартанката!

Хетерата мълком кимна, като облиза устните си.

Пратеникът измъкна от пояса си плик от тънка червена кожа.

— Неарх, критянинът, началник на флотата на божествения Александър, ти изпраща това писмо и иска незабавно отговор.

Егесихора пое мъничкия плик и нерешително го стисна с тънките си пръсти. Таис й дойде на помощ.

— Къде може да те намери човек довечера за отговор и награда?

Пратеникът съобщи ксенона на пощенската станция, където бе отседнал, и Егесихора с жест на ръката си го освободи. Точно навреме. Еоситей направи опит да вземе писмото, но Егесихора отстъпи, скривайки кожения свитък под пояса на хитона си.

— Хей, я ела! — завика стратегът след отдалечаващия се пратеник.

Човекът със синия плащ се обърна.

— Отговаряй, откъде е писмото? Кой те е изпратил? Или ще те заловя и под ударите на бич ще кажеш всичко.

Пратеникът почервеня, отри изпрашеното си лице с края на плаща.

— Военачалнико, ти ме заплашваш въпреки обичая и закона. Писмото идва отдалече, от могъщ човек. Всичко, каквото зная, са онези думи, които трябваше да кажа, когато давах свитъка. Ще трябва да препускаш много парасанги през десетки пощенски статмоси[3], преди да узнаеш откъде е изпратено писмото на златокъдрата.

Еоситей се опомни, освободи пратеника и се доближи плътно до Егесихора. Той гледаше изпод вежди с тежък и зъл поглед.

— Боговете проясняват мислите ми. Твоето нежелание да заминеш… Дай ми писмото! То е важно и за военния път на моя отряд.

— Най-напред ще го прочета аз. Махай се!

Тонът на Егесихора бе непреклонен. Еоситей отстъпи една крачка и хетерата за миг разтвори свитъка. Таис, която я наблюдаваше, видя как се изглади суровата бръчка между веждите й и леката безгрижна усмивка на предишната атинска Егесихора пробягна по устните на другарката и. Тя пошепна нещо на Хезиона. Девойката отстъпи встрани, наведе се и подаде на спартанката тежък камък. Преди стратегът да се досети, Егесихора зави камъка с писмото и силно и ловко, не по женски го хвърли в реката. Свитъкът изчезна в дълбоката вода.

— Ти ще заплатиш за това! — каза стратегът под смеха и подигравките на мемфисците, които наблюдаваха тази сцена.

Еоситей понечи да я хване за ръката, но Егесихора се изплъзна и веднага се скри в тълпата. Военачалникът сметна, че е под достойнството му да преследва жена и надменно се запъти обратно в лагера, съпроводен от помощниците си. Таис и Хезиона догониха заруменялата Егесихора. Весела, със светнали от възбуда очи, тя изглеждаше толкова красива, че всички се обръщаха към нея.

— Какво пише? — запита атинянката.

— Неарх е в Навкратис. Предлага ми да отплувам да го посрещна или да го чакам в Мемфис. Преди това тук ще дойде Александър… — леко задъхана, каза Егесихора.

Таис мълчеше, разглеждаше приятелката си, като че ли не я познаваше. Слънцето бързо се спускаше зад стръмнините на Либийската пустиня, меката светлина на здрачния покой ясно бе очертал фигурата на Егесихора. Таис сякаш видя странна сянка, която беше хвърлила покривало на обреченост върху лицето на спартанката. Черни кръгове бяха легнали под очите й, тъмни бразди бяха подрязали тънките ноздри и бяха засенчили очертанието на смелите устни. Като че ли другарката й стана някак чужда, отдалечи се и застаря с десетки години. Таис въздъхна, посягайки към златните къдри на лакедемонката, разбрала, че това е само игра на сенките от бързия египетски залез и с облекчение въздъхна. Обхваната от веселие, Егесихора се разсмя, не разбирайки настроението на приятелката си. Смътно предчувствие на нещастие помрачи настроението на Таис.

— Миличка, ти трябва да изчезнеш за известно време — тя хвана под ръка приятелката си, — докато отплува спартанският отряд.

— Никой не ще дръзне, особено сега, под сянката на непобедимия — възрази Егесихора.

Таис не бе съгласна.

— Еоситей и неговите спартанци са хора с особено мъжество. Те не се страхуват нито от смъртта, нито от съдбата. Ако не искаш да отплуваш от Египет, свързана в трюма на някой кораб, съветвам те да размислиш. Ще ти намеря такова убежище, че никакви разузнавачи няма да те открият.

Егесихора отново се разсмя.

— Не мога да си представя, че главният стратег, закален воин, роднина на царя, ще може да мисли в такъв решителен час за жена, за хетера, па макар и толкова прекрасна като мен.

— Грешиш. Той иска всецяло да те владее. Именно затова, защото си прекрасна като богиня, обкръжена от всеобщо внимание и преклонение. Да се раздели с тебе, а още повече да те отстъпи някому, та ако ще и на самия Аргоубиец, за него е унижение, по-лошо от смърт. Неговата или твоята… Най-напред твоята, но не преди да си изпила до дъно чашата на униженията, с които ще ти отмъсти за надмощието ти над него и за непокорството.

Таис млъкна. Мълчеше и Егесихора, без да вижда нито минувачите, нито запалените факли на пристанището.

— Да идем в къщи при тебе — трепна тя, — трябва да напиша отговора.

— Какъв?

— Ще чакам тук. Страхувам се от кораби — моите съотечественици може да ме причакат на което и да е място преди Навкратис. Страхувам се да оставя конете си — къде да ги скрия? Още повече, че ти се съгласи да останеш тук с мен за известно време — и Егесихора силно прегърна вярната си приятелка от детски години.

Спартанката помоли Таис да напише с нейния четлив почерк кратък, изпълнен с любов отговор, сложи печат с изпратения от Неарх пръстен и зае от приятелката си два златни дарейка, за да накара пратеника веднага да тръгне обратно до следната станция.

Робът-градинар скри писмото в набедрената си препаска и веднага се затича в ксенона на пощенската станция, недалече от древната стъпаловидна пирамида на фараон Джосер.

Егесихора до късно очакваше завръщането на изпратения и едва когато узна, че пощенският пратеник се е съгласил да тръгне рано сутринта, се запъти за дома си с факли и двама силни спътници.

Едва ли някой в Мемфис би се осмелил да посегне на любимата на самия стратег, но нощем всички никтериди (прилепи) са еднакви.

Таис късно заспа и затова се успа повече от обикновено. Разбуди я Клонария, която се втурна с вик:

— Госпожо, госпожо!

— Какво се е случило? — Таис скочи от леглото си.

— Току-що идваме от пазара — припряно заразказва робинята — и там всички говорят само за едно, за убийството на пратеника, дошъл вчера от Делта. Намерили го на разсъмване пред вратата на станцията…

— Бързо извикай Хезиона! — прекъсна атинянката Клонария.

Хезиона дотича от градината и веднага бе изпратена със заповед да доведе Егесихора. Таис заповяда да приготвят широки бели египетски наметала и да сложат юзда на Салмаах. Облякла къс хитон за езда, тя нетърпеливо се разхождаше по терасата, докато чакаше приятелката си. Най-после, разтревожена от забавянето, заповяда на Клонария да изтича до Егесихора. Дребна работа беше за якото момиче разстоянието от четвърт схен. Когато запъхтяната робиня се върна сама, Таис разбра, че опасенията й се сбъдват.

— Хрисокомата и „Родената от змия“ са заминали заедно с четворката — съобщи Клонария.

— Накъде?

— Никой не знае. Ето по този път. — Робинята посочи на юг.

Егесихора явно бе решила да скрие своите скъпоценни коне в градината, близо до гробищата на древните царе край пресечената пирамида. Собственик на градините беше елин по баща и един от верните поклонници на Златокосата.

Таис се метна на Салмаах и изчезна сред праха, преди робинята да успее да продума.

Западните скали се спущаха до самата река. Като ги заобиколи, Таис рязко спря Салмаах. Иззад храстите се появи четворката на Егесихора и бавно се приближаваше към нея. Един поглед бе достатъчен — станало бе нещо страшно!

Приведена над арбилето — предната страна на колесницата, стоеше Хезиона с клюмнала глава. Косите й бяха разрошени от вятъра, хитонът смъкнат, оголил рамото й. Като подкара Салмаах напред, Таис съвсем ясно разбра, че прашните златисти къдрици, развявани от вятъра между прорезите на дясната страна на колесницата, са краищата от косите на другарката й. Като отиде по-близо, тя видя заления с кръв хитон на Хезиона, тъмни петна върху жълтата боя и страшните, бавно падащи капки в прахта зад конете.

Хезиона, по-бяла от атинските стени, бе навила юздите върху издадената арбила, която поддържаше горния процеп на стожера. Момичето почти не управляваше конете, само ги задържаше. Салмаах се теглеше встрани от колесницата, подушила кръв и смърт. Таис скочи от кобилата, хвърли поводите и бежешком догони колесницата. Егесихора лежеше, опряла хълбок на арбилата, ниско свела натежалата от косите й безжизнена глава. Прескачайки през краката на спартанката, Таис прегърна изпадналата почти в безсъзнание Хезиона, пое поводите и спря квадригата.

Хезиона дойде на себе си. С мъка отваряйки устни, тя едва промълви:

— Не бива. Отзад идат убийците!

Таис не отговори, наведе се над милата си приятелка, повдигна главата й, видя безцветните устни и блестящите през полупритворените клепачи изцъклени очи. Широката рана под лявата ключица, нанесена отгоре с бойно копие, бе смъртоносна. Таис извърна още топлото и гъвкаво тяло на приятелката си настрани, положи я на дъното на колесницата. За миг и се стори, че Егесихора, жива и невредима, се е свила удобно на кълбо и е заспала по пътя. Изтръгналото се ридание разтърси цялото тяло на атинянката. Преодоляла мъката си, Таис се зае с Хезиона. По десния й хълбок минаваше дълъг разрез от нанесения удар. Убиецът не бе попаднал в целта и бе разсякъл само кожата и горната част на мускулите, обаче кръвта продължаваше бавно да се стича по бедрото на широка, ивица. Таис пристегна раната с покривалото си за глава и подкара конете, като подсвирна на Салмаах, която със ситен тръс тръгна до тях. Стигнаха до ручей чиста вода, без да разменят нито дума с Хезиона. Таис даде на девойката да пие, изми лицето и окървавените й ръце и замря в размисъл. Хезиона искаше да каже нещо, но не посмя да наруши мълчанието й. Лицето на хетерата, изкривено от скръб и отчаяние, ставаше все по-застрашително и същевременно странно се проясняваше.

Внезапно Таис тръгна към колесницата, огледа я, поправи изкривилия се кринон — халката на процепа. Хезиона я последва, но Таис мълком и посочи Салмаах. Хезиона вече се беше посъвзела и неочаквано леко възседна коня. Оправяйки юздите, Таис хвърли поглед към тиванката и се убеди, че може да се държи на седлото. Зад тях по правата част на пътя се показаха подозрителни, препускащи със ситен тръс фигури в бели египетски наметала. Таис се усмихна зло и нададе пронизителен вик. Конете бясно препуснаха. Изплашена Салмаах отскочи встрани и едва не изтърси Хезиона. Тиванката легна върху гърба й, вкопчена за гривата. Таис препускаше лудешки, както никога не би направила дори в присъствието на Егесихора, която някога я бе учила да управлява четворка.

Егесихора, златокосата, среброногата, прекраснораменната! Нейната неразделна другарка, посветена във всичките й тайни, спътница по всички пътища! Ридания отново разтърсиха Таис, но мисълта за убийците и за отмъщение, гневът и яростта изместиха всички други чувства. Тя се носеше като олицетворение на Ериния, застинала в стремежа си да постигне целта. Не бе успяла да научи от Егесихора тази музикална работа с пръстите, необходима за хармонично съгласуване движенията и на четирите коня. Таис помнеше, че между големия пръст и показалеца на дясната и лявата ръка се държат юздите на едната двойка, а средният и безименният — държат юздите на външния впряг, който минават през пръстените върху холките. Завоите на квадригата в нейните ръце бяха нескопосани. Таис препускаше безогледно, като едва успяваше да избегне сериозните препятствия.

Устремът на Таис се предаде и на Хезиона, която препускаше на Салмаах успоредно с нея. Кобилата ту настигаше колесницата, ту я изпреварваше, ту оставаше назад, когато пътят ставаше прав и равен като писта на стадион.

От откъслечните несвързани извиквания на Хезиона Таис разбра, че другарката й е била издебната на пътя към градините, отдалечени на три схена от центъра на Мемфис. Егесихора помолила Хезиона да я придружи, за да й помогне да се справи с конете, ако приятелят й не бъде там. Таис разбра, че Егесихора е чувствувала надвисналата над себе си опасност и не е искала да бъде сама.

Изминали повече от два схена и стигнали до малка горичка, където двама души с копия преградили пътя на колесницата. Егесихора се понесла право срещу тях… Хората отскочили встрани, а в това време някой, скрит в клоните на голямото дърво, запратил копие върху Егесихора. Тя паднала веднага, смъртоносно поразена. Хезиона че си спомня много добре какво е станало по-нататък. Мислела само за едно: да откара Егесихора в града при господарката си. Сигурно е спряла засилилите си четири коня, завила е обратно по тесния път, когато убийците отново са се появили. Някой хвърлил нож по нея и я наранил.

Тя избягала въпреки струящата кръв. Когато преследвачите останали далеч назад, тя позабавила препускането на конете и намотала юздите върху издатината на арбилата, за да измъкне копието от тялото на Егесихора. Изтръгнала с усилие оръжието и веднага й прилошало.

Тогава дошла Таис и я намерила в това състояние. Самите богове са довели господарката тук, иначе убийците щяха да настигнат колесницата.

Те препускаха в бесен галоп по многолюдните улици сред изплашените викове и заплахи на разбягалите се минувачи и носачи. Като вихър летеше четворката към вратата на стратопеда. Постовият войник, затъпял от силното слънце, отначало дори не помръдна, познал четворката на Егесихора. После, забелязал, че нещо не е наред, нерешително наведе копието, преграждайки пътя. Таис нямаше намерение да задържи озверелите коне. Със звън полетя избитият от ръцете щит, изхрущя под колелата копието, отхвърленият към стълба спартанец диво зави, вдигайки тревога. Колесницата се понесе през обширния двор за военни упражнения към оградения с решетъчна бариера навес. Тук обикновено седеше стратегът Еоситей. В дъното на навеса беше жилището му. Еоситей, привлечен от виковете, изскочи изпод навеса. Безсилна да спре тетрипата, Таис я изви настрани и заби оста в решетката. С трясък полетяха късове сухо дърво, колесницата разби оградата и като се блъсна в стълба, спря конете, които се изправиха на задните си крака, като размахваха предните копита, отметнали назад озъбени муцуни.

От всички страни се стичаха изплашени военачалници. От бараката край вратата се изсипа и се построи отряд хоплити — воини с металическа броня. Хезиона препусна през вратата след колесницата и пристигна на помощ на Таис.

Атинянката скочи от колесницата право пред краката на вцепенилия се стратег.

— Убиец, жалък страхливец! — завика тя, изпънала се пред гиганта с целия си дребен ръст, като го сочеше с пръст. — Иди виж какво си сторил със собствените си ръце! — Таис посочи колесницата. От удара в стълбата тялото на Егесихора се бе катурнало назад и се бе свлякло до стъпалото. Изглеждаше, сякаш спартанката е заспала, сложила глава върху гъстите си златни коси, широко разперила ръце в неудобна поза.

Еоситей се опомни. Сграбчи Таис за ръка и я дръпна на сянка навътре под навеса.

— Ти си се побъркала, жено! Как смееш да ме обвиняваш, мен, потомъка на спартанските царе, прочутия воин?

— Чухте ли лъжливите думи на хиената?! — обърна се Таис към събраните край счупената решетка потресени воини. Тя презрително се разсмя. — Тайно изпратените от него убийци са хванати. Те вече признаха всичко!

Таис говореше с такава непоколебима увереност, че Еоситей посивя от злоба.

— Млъкни, мръсна блуднице! — изрева той, затискайки устата на Таис с огромната си длан. Хетерата го ухапа за пръстите и стратегът зарева от болка и дръпна ръката си.

— Златокосата не искаше повече да бъде с него. А вие трябваше да напуснете Египет — бързо обясняваше Таис, — тогава той подкупил трима… — Атинянката едва успя да избегне силния юмрук.

В този миг Хезиона изплака:

— Аз съм свидетелка! — скочи върху гърба на Еоситей, впила нокти в очите му. Стратегът я отхвърли като котка и я запрати в ъгъла, побеснял се втурна срещу Таис, грабна широкия си киликийски нож. Таис разбра, че ей сега ще бъде убита. Без да се страхува, тя стоеше пред гиганта, гневно и отмъстително загледана в очите му.

В последния миг неизвестно откъде изникналият Менедем прикри Таис с тялото си.

— Марш, кученце, роб на уличница! Хей, заловете мръсната жена.

Никой от войниците не помръдна въпреки известната спартанска дисциплина. Всички обичаха Егесихора и Таис и обвинението беше твърде правдоподобно.

Еоситей разбра, че тази негова нерешителност го заплашва да бъде разобличен. Той отблъсна Менедем, сграбчи Таис за хитона, дръпна я към себе си, платът изпука, но веднага Менедем му нанесе такъв удар в гърдите, че стратегът отлетя няколко крачки и падна, като удари главата си в стената. Когато скочи, по лицето му не се четеше нито страх, нито злоба. Изкусен воин, той измами обезоръжения атлет със страничен удар с кинжал и внезапно, като се извърна и приклекна с единия крак, нанесе страшен удар отдолу в черния дроб.

Сякаш в тежък, непробуден сън Таис видя как се отпуснаха силните мускули на верния и атлет. Като покосен, сключил ръце над раната си, Менедем падна на колене, от устата му бликна тъмна кръв. Еоситей се наведе, стараейки се да измъкне дълбоко забилото се оръжие. В този миг Менедем с последни сили нанесе удар по темето на Еоситей с двете си сключени в пръстите ръце. В тялото на умиращия атлет последните сили бяха толкова, че шията на стратега изхрущя и той се свлече в краката на Таис, протегнал като за последен удар ръката си с окървавения кинжал.

Таис се приведе над Менедем. Воинът успя да й се усмихне. Всеки истински елин умираше с усмивка, което винаги покъртваше чужденците. Устните на Менедем помръднаха, но Таис не разбра нито дума. За нея светлината угасна и тя падна в безсъзнание върху широката гръд на Менедем, притиснала към него страната си.

Военачалниците на спартанците мълком вдигнаха Таис и я повериха на грижите на Хезиона. Менедем беше мъртъв, а Еоситей глухо мучеше, въртейки глава, без да може да помръдне парализираните си крака и ръце.

Главният помощник на стратега, спартанец от знаменит род, се приближи до Еоситей, изтегли меча си и му го посочи. Според осветения от векове обичай лаконците винаги доубиваха смъртоносно ранените с тяхно съгласие, ако те бяха в съзнание. Стратегът помоли с очи да бъде убит и след миг той вече не съществуваше.

Хезиона свести своята господарка и я молеше да почака, докато заместникът на стратега им даде кола. Хетерата отстрани тиванката и скочи.

— Трябва да вървим. Нека доведат Салмаах! — отвърна тя на изплашения поглед на Хезиона. — Аз трябва да погреба Егесихора и Менедем, както древните герои на Елада. Сама! И това трябва да направя незабавно, докато са още красиви — шепнешком добави Таис. — Къде е Архимах, заместникът на стратега?

Хезиона все още задържаше господарката си, за да я попричеше и да прибоде дрехата й. Таис намери в тълпата възбудени военачалници добре познатия й Архимах, заместника на стратега, суров, възрастен воин, и се уговори с него за реда на погребението. А после с двама по-млади военачалници тръгна към града, след като изпрати Хезиона в дома на Егесихора със затворена кола. Вътре в нея върху купчина наметала бяха положили тялото на Златокосата и на Менедем. Архимах даде цял отряд, а търговецът на дървен материал изпрати тридесет роби с шестдесет каруци с трупи от ароматен кедър. Таис заплати за тях и за пет дънера арабски ароматни дървета, даде всичките си останали пари, половината от скъпоценностите и леглото си от абаносово дърво със слонова кост…

Разложението още не бе докоснало телата на двамата най-скъпи за атинянката приятели, и те лежаха един до друг на гигантска клада, съединени в смъртта, с глави на север, облечени в празнично облекло. Дорестите коне, убити, както са правили в древността, за да съпровождат Егесихора в нейния път по полетата с асфодели в Аид, лежаха отляво. Гривите им и лъскавата козина караха да изпъкват дългите коси на спартанката, които сякаш струяха надлъж по тялото й и стигаха почти до стъпалата на босите й крака. От дясната страна на Менедем положиха белите впрегатни коне, а в краката и на двамата поставиха колесницата.

Кладата се издигаше на издатината под стената на западната височина, почти срещу дома на Егесихора. Таис се изкачи на височина пет лакти, в ъгъла на кладата, и застина в прощална тъга, гледайки за последен път прекрасните лица на преждевременно загиналите скъпи хора. В пълно бойно въоръжение стояха наоколо другарите на Менедем — мълчаливи, мрачни, настръхнали, с наведени напред копия. Преди един час те бяха погребали своя стратег до стената на малкото елинско гробище на източния бряг на Нил. Ридаеха робините на двете хетери със сдържани викове, както подобаваше в Елада. Бързо бяха отстранили двама слуги, които бяха започнали да вият по египетски обичай. Сега само резките вопли на дървените погребални флейти-гингри нарушаваха неспокойната тежка тишина. Жрецът се готвеше да извърши последното възлияние и тихо отправяше молитва към владетеля на подземното царство. На почтително разстояние стоеше огромна тълпа мемфисци — поклонници на златокосата укротителка на коне и обикновени любопитни.

Лицата на Егесихора и Менедем изглеждаха прекрасни. Леко привдигнатите вежди на спартанката й придаваха несвойствено за нея изражение на мило недоумение. А Менедем се усмихваше с онази тиха усмивка, която бе изпратил на Таис с последния си дъх.

Таис още не беше успяла да осъзнае колко дълбока е загубата й.

Сега тя най-остро от всичко чувствуваше изчезващата красота на своите близки, които лежаха на общо погребално ложе, подобни във всяко отношение на древните герои на Елада.

Тя се озърна. Редиците на спартанците продължаваха да стоят неподвижно, воините бяха отправили очи към загиналите. С един скок атинянката слезе от кладата. Веднага й подадоха запален факел. Тя го вдигна високо над главата си и замря за миг. Воините, предавайки копията си през един на своите другари, започнаха да взимат насмолени пръчки, да ги палят от мангалите, които димяха в четирите ъгли на кладата.

Таис заобиколи кладата, спря край главите на покойниците и пъхна факела под купчина тънки кедрови трески. Почти невидим от слънцето пламък полъхна горещо, издигна се до края на носилката и се изви с рядък синкав дим. Лаконските воини бързо подпалиха кладата от всички страни, запращяха конските гриви и опашки, разнесе се рязка миризма на запалена коса. През танцуващия пламък Таис погледна за последен път към мъртвите. Стори й се, че Менедем размърда ръка, сякаш се прощаваше, и атинянката се извърна. Като спусна над лицето си лек египетски шал, който служеше тук през лятото вместо наметало, Таис, без да се обръща, тръгна към дома си, придружена от Хезиона.

Утре, когато изстине жарта от огромната клада, спартанците ще съберат пепелта от телата на Егесихора и Менедем, смесила се с пепелта от нейните коне, и ще я хвърлят в средата на Нил, който тече към Вътрешното море, на чиито северни брегове бяха израснали и двамата. А един ден по-късно спартанците Ще отплуват надолу по реката към Навкратис, откъдето минава пътят им към Лакедемон. Спартанците настояваха Таис да замине с тях, но хетерата отказа. Тя не можеше веднага да тръгне от Мемфис. Пък и сега нямаше за какво да се връща в Елада. От Атина идваха тревожни слухове за вълнения, предизвикани от речите на Демостен, и целият елински свят, разтревожен от нечуваните победи на македонския цар, сякаш се готвеше да тръгне на изток в по-рано забранени предели.

Бележки

[1] Много силна отрова.

[2] Светилник във форма на чаша или кана.

[3] Станции.