Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Таис Афинская, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 31 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Иван Ефремов. Атинянката Таис

Трето издание

Издателство на Отечествения фронт, София, 1986

Редактор: Донка Станкова

Редактор на издателството: Венета Маринова

Художник: Бисер Дамянов

Художествен редактор: Мария Табакова

Технически редактор: Румяна Браянова

Коректор: Виолета Славчева

История

  1. — Добавяне

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
ЗЛОКОБНИЯТ ДЕН НА ПЕРСЕПОЛИС

Суза, построена на хълмове, висока в централната част, наподобяваща атинския Акропол, напомни на Таис за родината. Поне един ден да можеше да подиша благословения въздух на Елада, да се изкачи по мраморните стълби на храмовете, да се подслони от слънцето в атинските галерии-стои, проветрявани от чистия полъх на морето! Още повече й спомни миналото празникът и надбягването с факли, разрешен от Александър, въпреки нетърпението му да продължи по-нататък на юг, към Персеполис, където се намираше главната хазна на персийската държава. Александър трябваше да стигне в Персеполис по-рано, преди Дарий да е успял да събере войска и да я доведе там. И пълководецът даваше пример на неуморност, и на седлото, и в пешия ход, като понякога слизаше от коня, за да извърви един-два парасанга с пехотинците.

Когато отляво на изток се показаха покритите със сняг планински върхове, а долините станаха много по-стръмни и насечени, македонците се сблъскаха с яростната съпротива на персийските войски. На един превал, притиснат от двете страни със стръмни склонове, наричан Вратите на Парса, пътят бе преграден от набързо издигната, но здрава каменна стена, която се отбраняваше от голям персийски отряд. Македонците няколко пъти се опитваха да я превземат, но биваха отблъсквани и даваха значителни загуби.

Тогава Александър изпрати Филотас и Кенос с част от войската по долния път, за да заемат брода и да направят мост през река Аракс — последното голямо препятствие по пътя към Персеполис. А сам, с доброжелателно съдействие на местните планински племена, които той не засегна и дори им прости първото нападение на македонците, премина по планински пътеки с хетайрите, тесалийската конница, агрианите и критските стрелци в тил на отряда, който отбраняваше вратите на Парса. Атакувани от две страни, персите се разбягаха. Пътят към реката беше открит.

Таис, заедно с две стотни тесалийски конници, се намери в авангарда на отряда на Филотас, който, без да спира, напредваше по хълмиста, опалена от слънце местност, без да среща никого из пътя си.

На следния ден сутринта, изпреварила малко своите. Таис и придружаващите я двамина стотника се изкачиха на върха на голям полегат хълм. Пред тях се откри широка равнина, чиито граници се губеха в дрезгавината на зазоряването; подухна вятър, лъхна прохлада. Таис отпусна поводите и извърна лице към изток, взирайки се в светлеещата ивица на хоризонта. И изведнъж сякаш вятър издуха спътниците й. Те обърнаха назад, призовавайки с бойни викове отряда си, който наближаваше подножието на хълма. Таис не разбра веднага причината на тревогата, не забеляза веднага лавината полуголи конници, които бясно препускаха насреща в дрезгавината на дефилето. Техните сивкави очертания приличаха на речни вълни сред разлюляната от вятъра висока суха трева.

Страх се промъкна в мъжественото сърце на хетерата. Призрачна орда, която мълком летеше срещу македонците, сякаш привидения от подземните далечини на Аид, възкресени от вълшебството на тукашните жреци-магове!

Срещу страшния порой се втурнаха конниците на Александър. Див вой се понесе до небесата и накара Таис да се опомни. И като че ли в отговор на виковете иззад планината се плиснаха лъчите на изгрева, озарявайки съвсем обикновена жестока схватка. Тесалийците се втурнаха отляво, отразявайки ордата от планината, отдясно удариха агрианите, а към средата се устреми пехотата с гигантските четиринадесет лакти дълги копия-сариси. Боят, както всички кавалерийски сражения свърши твърде бързо. Със злобни викове на ужас нападателите, поточно тези, които бяха оцелели, побягнаха назад. На македонците се паднаха множество чудесни, макар и лошо обяздени низийски коне.

До самата Аракс никой вече не се мярна по пътя на отряда. Мостовете се строяха с голямо усърдие. Всички знаеха, че Александър веднага ще дойде, щом свърши с персийските отряди на превала.

Забавянето се оказа по-продължително, отколкото очакваха Филотас и Кенос. Мостовете бяха готови, а войската с Александър не идваше. Както се изясни, битката на планинския път се бе превърнала в масово клане. Гонени от безпощадните врагове, персите се сгромолясвали от стръмните урви в задръстените с камъни русла на рекичките. Някои сами се хвърляли от скалите, предпочитайки доброволна смърт пред робството или мъчителната гибел от мечове и копия.

Първите отряди на македонската войска начело с Александър стигнаха до реката едва в полунощ.

Александър не беше очаквал толкова упорита съпротива от персите и беше разярен. Обаче като видя, че всичко е готово за преминаването, че при мостовете горят факли, а челният отряд стои на другия бряг в очакване на заповед, Александър се укроти. Той заповяда на хетайрите, тесалийците и агрианите незабавно да се прехвърлят на другия бряг. А сам, възседнал верния Буцефал (той не се беше сражавал на него в планинския проход, а бе взел по-лек, привикнал на стръмните планини кон), следеше от високия бряг на Аракс минаването и построяването на отрядите. Вниманието на Александър бе привлечено от загърнат с наметало конник, дребен на ръст, възседнал дългоопашат и дългогривест кон: и той като царя наблюдаваше преминаващите моста войници, сам и неподвижен. Александър, любопитен както винаги, тръгна към конника и властно запита:

— Кой си ти?

Конникът отметна плаща и откри завитите около главата си черни коси — това бе жена. Александър с почуда започна да се взира в нейното неразличимо в тъмнината лице, мъчейки се да разбере що за жена е тази, която е могла да се озове тук на пет хиляди стадия от Вавилон и на три хиляди от Суза!

— Не ме ли позна, царю?

— Таис! — изумен възкликна Александър. — Как! Че аз заповядах на всички жени да останат във Вавилон!

— На всички жени, но не и на мен, аз съм твоя гостенка, царю! Забрави ли, че три пъти ме кани: в Атина, в Египет и Тир?

Александър мълчеше. Атинянката го разбра и добави:

— Недей мисли лошо за мен. Аз не желая да се възползувам от срещата ни в Ефрат и не тичам по теб, за да измоля някаква милост.

— Тогава защо си се впуснала в толкова труден и опасен път?

— Прости, царю! Искаше ми се поне една елинска жена да влезе в сърцето на Персия наравно с победоносните войници, а не да се влача в обоза сред плячката, припасите и робите. Имам великолепен кон, ти знаеш, яздя добре. Разбери ме: аз съм тук само с такава цел!

Без да вижда лицето на Александър, Таис усети промяна в неговото настроение. Стори й се, че царят се усмихва.

— Добре, гостенке — със съвсем друг тон каза той, — да вървим, време е!

Буцефал и Боанергос се спуснаха по наклона. До разсъмване Таис яздеше край Александър, препуснал Буцефал в широк тръс, без да обръща внимание на умората на своите войници, които смятаха, че божественият пълководец не се поддава на човешки слабости.

Планините започваха да се снишават от реката и на югоизток преминаваха в широка равнина. Легендарната Парса се разстилаше под копитата на македонските конници. Леофорос — така наричаха елините удобния път, пригоден за тежки коли, — водеше към мечтания Персеполис, най-голямата газафилакия, съкровищница на Персия, свещено място за коронации и царствени приеми на Ахеменидската династия.

На развиделяване на няколко часа път от Персеполис македонците видяха огромна тълпа. Възрастни хора със зелени клонки — в знак на мир и преклонение — вървяха насреща им. Това бяха елини, заловени в плен или отвлечени с измама на работа в столицата на Персия. Изкусни занаятчии и художници, те всички без изключение бяха жестоко и нарочно осакатени: на някои бяха отрязани ходилата, на други китката на лявата ръка, на трети бяха отрязани носовете или ушите. Бяха осакатявали хората пресметливо, за да могат да вършат работа според своето дарование, но да не могат да избягат в родината си в толкова жалък или всяващ страх вид.

Очите на Александър се изпълниха със сълзи на негодувание. А когато инвалидите паднаха пред него и започнаха да искат помощ, Александър слезе от коня. Извика при себе си няколко безноси предводители на тълпата и каза, че ще им помогне да се върнат по домовете си. Водачите се посъветваха и когато отново дойдоха при търпеливо очакващия ги Александър, започнаха да молят за разрешение да не се връщат в родината, където ще им се присмиват и ще ги съжаляват, а да се заселят всички заедно на едно място по техен избор. Александър одобри решението им и им заповяда да вървят да срещнат главния обоз на Парменион и после в Суза, където на всекиго ще дадат по три хиляди драхми, по пет облекла, по два впряга волове, по петдесет овце и петдесет мери пшеница. С щастливи викове, славейки царя, сакатите продължиха по-нататък. Александър препусна към най-ненавистния град на Азия, както той наричаше Персеполис.

При Александър и Таис, която яздеше малко по-назад, потресена от видяното, дойде развълнуван Птолемей.

— Преброих ги — каза той — към хиляда човека! Защо да се обезобразяват толкова много хора, изкусни майстори? Как са могли да го направят?

— А как персите можаха да разрушат прекрасната Атина — храмовете, стоите, фонтаните? Защо? — запита на свой ред Таис.

Александър изкосо погледна Птолемей.

— Какво ще отговори на това моят най-добър наблюдател на страни и държави?

— Много просто, велики царю!

Необичайното титулуване не убягна на хетерата.

— Много просто — повтори Птолемей, — прекрасното е опора на народната душа. Като го изпотрошим, разбием, разпилеем, ние рушим опорите, които заставят хората да се бият и да дават живота си за родината. Върху разрушено, изтъпкано място, не ще поникне любов към своя народ, към своето минало, военна храброст и гражданска доблест. Забравил своето славно минало, народът се превръща в тълпа от дрипльовци, които жадуват само да напълнят търбуха си!

— Отлично, приятелю! — възкликна Александър. — Ти нима не си съгласна? — обърна се той към хетерата.

— Птолемей както винаги е прав, но не съвсем. Ксеркс премина през цяла Атика сред разрушения и пожари и изгори Акропола. На следната година неговият сатрап Мардоний дойде в Атина и изгори това, което бе оцеляло от Ксеркс. Птолемей е прав — Мардоний опожаряваше и разрушаваше предимно храмове, стои и скулптурни и картинни галерии. Но моите съотечественици не се заеха нищо да възстановяват: съборените стени, почернелите колони, изпочупените статуи, дори главните от пожарищата, стояли дотогава, докато персите не били изгонени от Елада. Черните рани на нашата прекрасна земя са затвърдявали тяхната ненавист и ярост в боевете с азиатските завоеватели. И в битката при Платея те ги разбиха — след дълги тридесет години! И тогава се появили Перикъл, Аспазия, Фидий и бил създаден Партенонът!

— Ти искаш да кажеш, че не само прекрасното, но и гледката от неговото поругаване укрепва душата на народа? — запита Александър.

— Точно така, царю! — отговори Таис. — Но само в този случай, когато народът, създал красотата на своята земя, събрал прекрасното, разбира от какво е бил лишен!

Александър потъна в мълчание.

Конете, като че ли предчувствувайки близкия край, се поободриха и буйно запрепускаха по пътя, който се спускаше в гъста гора. Дебелината на старите дъбове показваше, че гората открай време е била под охрана, понеже защищаваше равнината на Персеполис от северните ветрове. А когато тя свърши, отпред в плоската равнина се показаха белите грамади на дворците в Персеполис, които личаха отдалече. Построени върху високи платформи, те като че ли плаваха над земята сред множество малки градски сгради. Дори от голямо разстояние личеше как светеха на слънцето покривите от чисто сребро. Пътят се спусна още по-ниско. Отдясно и отляво се заредиха обработени ниви, грижливо напоявани от планински ручеи. Мирни земеделци, по-скоро роби на царското стопанство, оряха земята с едри черни биволи, със завити навътре рога, апатични и бавни.

Пехотинците и стрелците продължиха бегом, стараейки се да не изостанат от конницата. Войската се разгъна на широк фронт. Разбили се на малки отряди, македонците се провираха през лабиринта от оросителни канали, градини и бедни къщи на градската покрайнина чиито жители или бяха избягали, когато ги видяха, или се криеха, където им попадне. И така планът за внезапно завземане на Персеполис успя. Никой от персите не подозираше за приближаването на големи македонски сили. Затова Александър не се зае да измисля някакъв план за сражение и боен строй, предостави цялата инициатива на началниците на отрядите и дори на стотниците. Лично той с най-издръжливите хетайри и тесалийци препусна към центъра на града при съкровищницата, за да не даде възможност на пазителите да укрият среброто, златото, скъпоценните камъни, пурпурната боя и благоуханията.

Докато из вишневите и прасковени градини пехотинците бяха започнали бой с набързо притекли се войници от слабата персийска охрана на града, покритите с кал от пот и прах конници се устремиха към издигащите се на високи платформи дворци.

Леки, бели, покрити с тънки браздички колони, високи по четиридесет лакти, се възправяха като същинска гора, която криеше тайнственото обиталище на персийските владетели. Стрелци и няколко десетки „Безсмъртни“ от елитната царска охрана в блестящи позлатени брони защищаваха стълбището, което водеше до вратата на Ксеркс в северния ъгъл на дворцовата платформа. Голяма част от тия храбри войници бе загинала при Гавгамела, друга част бе отишла с Дарий на север. Останалите в Персеполис бяха много малко, за да окажат някаква съпротива на бесния напор на най-отбраната македонска конница. Минали бързо през незатворените врати на Ксеркс, с огромните изваяни крилати бикове, македонците и тесалийците влетяха на разпенени коне през портик от дванадесет кръгли колони в ападана — Залата за приеми, квадратно помещение, дълги по двеста лакти стени, висок покрив, подпрян на масивни квадратни колони, разположени в правилни редици по цялата площ на пода, каквито бяха впрочем и всички други гигантски зали на персеполските дворци.

Александър слезе от коня и остана в прохладната ападана, а Птолемей, Хефестион и Филотас, начело на войниците си, разпръсквайки изплашената дворцова прислуга, се спуснаха да търсят знаменитата газафилакия. Съкровищницата на персийските царе се намираше зад залите „Сто колони“ и „Деветдесет и девет колони“ сред заплетени коридори в източния ъгъл на дворцовата платформа. Последният кратък бой стана в тесния проход между съкровищницата и Южния дворец. А в това време отрядът на Кратер, отличил се при завземането на Персийските врати, успя да завземе помещенията на стражата, разположени до съкровищницата зад тронната Стоколонна зала. След няколко минути бяха намерени и доведени в ападаната и царските ковчежници; паднали на колене, те поднасяха на Александър много сложни ключове, с които се отваряли стаите с хазната. Вратите веднага бяха запечатани, поставена бе силна стража.

Крайно изтощените македонски войници се настаняваха на почивка още тук из залите на дворците, като поверяваха конете на дворцовата прислуга. Умората бе толкова голяма, че нямаха сили дори за грабеж. Александър не искаше да закача местните жители, както и в Суза, макар че Персеполис не се предаде и не изпрати своевременно парламентьори. За оправдание служеше внезапната поява на македонците — беше вече късно да се предприеме нещо подобно.

Леонтиск и Кратер обходиха площадите, главните улици и поставиха стражи — предпазливост, която не бе излишна, тъй като в града беше възможно да са се спотаили значителни отряди неприятелски войници. Навсякъде по улиците и по градините, в сенките на дърветата и край стените лежаха спящи македонци, кой както бе сварил — върху килими, одеяла и рогозки, задигнати от жителите.

В това сънно царство Таис, която бе изчаквала в една градина извън града с малка охрана, дойде чак надвечер. Според уговорката тя дойде при западната стълба, където дворцовата прислуга усърдно измиваше обилно разляната по белите стъпала кръв. Труповете на загиналите защитници на двореца бяха вече прибрани, но острият дъх на кръв още се чувствуваше в привечерното безветрие. Своята първа нощ в Персеполис Таис прекара в богата къща на избягал царедворец, заобиколена от и без това изплашените роби и робини, които, разтреперани, се стараеха да изпълняват всяко желание на чужденката, уморена, почерняла от слънцето и праха, която им се струваше грозна въпреки красотата и малкия и ръст. Очевидно страха им подсилиха изразителните жестове на Леонтиск и Птолемей, които настаниха Таис тук и веднага, изчезнаха. А може би още повече се страхуваха от отряда конници, който се бе разположил на почивка в градината, а конете си бяха настанили не само в опустелите конюшни, но и в къщата. След като се сбогува с македонските военачалници, Таис се почувствува самотна пред цялата тази тълпа слуги, захвърлени на произвола на съдбата от господарите си, но добросъвестно пазили богатствата им. Най-напред тя поиска баня. А когато със знаци й показаха, че банята е готова и може да отиде, тя влезе в голямо кръгло помещение, затъкнала в пояса на хитониска си кинжал. Тук я посрещна стара робиня, гъркиня от Йония, която заговори на Таис на разбираем диалект. Развълнувана от срещата за първи път от дълги години със свободна елинска жена, дошла в сърцето на Персия заедно с непобедимата войска на страшните завоеватели, тя майчински взе под грижите си Таис. След банята старата гъркиня старателно разтри цялото тяло на хетерата, а загрубелите, покрити с драскотини колена намаза с някаква кафява с остър мирис смес. Тя обясни, че това рядко лекарство е по-скъпо от сребро. Събирали го в пустите планини зад Персеполис, където то избива на капки по голите скали.

Може би това е горящото зелено масло? — запита Таис.

— Не, господарке. Горящо масло има колкото щеш на изток и север по бреговете на Хирканско море. А това е рядък дар на Гея, има силата да лекува всичко, особено рани. Ще видиш, че утре всичките ти драскотини ще са излекувани.

— Благодаря ти! Приготви за утре същата смес за лекуване на раните на приятелите ми — каза Таис. В схватката при вратата Птолемей и старият лохагос бяха получили леки наранявания.

Робинята кимна в знак на съгласие, загръщайки Таис в рядка тъкан, за да не се простуди след разтривката, и извика две прислужнички, които започнаха да разчесват с гребени от слонова кост лъскавите след измиването черни коси на атинянката. А Таис вече нищо не чувствуваше. Тя спеше здравата, отметнала глава и леко отворила малката си уста с детинска горна устна.

Щом прислужничките свършиха вчесването, старата робиня зави нежно елинката като собствена дъщеря.

На следващия ден Александър, чист и свеж като млад бог на Елада, в златна броня, прие кшатъра или по гръцки сатрапа на Парс и неговите приближени велможи в Тронната зала на двореца, който съвсем доскоро бе обитаван от нещастния „Цар на царете“. Персите донесоха списъци на намиращото се в града ценно имущество и благодаряха, че великият завоевател не е позволил да се разграби Персеполис. Александър загадъчно се усмихваше, споглеждаше се със своите военачалници. Те знаеха, че само неимоверната умора попречи на войниците да разграбят легендарната столица. Лесно бе да се сложи ред сега, когато бе изстинала бойната възбуда и Александър наистина бе издал заповед на нищо в града да не се посяга.

Македонците сякаш бяха сломени по време на тази последна атака и апатично гледаха нечувания разкош на дворците и богатите жилища на жреците и царедворците. Отдавнашни ветерани, изморени от редуващите се един след друг походи и ужасяващи сражения, плачеха от щастие, като виждаха своя божествен вожд на трона на персийските владетели. Войната бе свършена, целта на похода постигната! Жалко за загиналите другари, които не доживяха до такава слава.

Александър смяташе, че като завладее Азия, ще може да отиде на изток до края на света, но още държеше плановете си в тайна дори от най-близките си приятели. Предстоеше неизбежният поход по петите на Дарий, защото, докато царят на персите не бъдеше унищожен, Александър, въпреки пълната покорност на народа, не можеше да заеме мястото на владетел. Винаги имаше опасност от внезапен удар, ако Дарий успееше да събере достатъчно войска. Щом настъпи пролетта в северните планини, ще дойде времето да се впусне в преследването и заедно с това да пренесе резиденцията в Екбатана.

Екбатана, разположен на пет хиляди стадии на север от Персеполис и по-високо от него в планините, бе прохладна лятна столица на Ахеменидите и в същото време укрепен град, съвсем различен от надменно открития от всички страни Персеполис. Александър реши да пренесе там съкровищата на трите газафилакии — на Суза, Персеполис и Вавилон. Натам заповяда той да свърне и огромният обоз на Парменион, тъй като възнамеряваше да направи Екбатана и Вавилон свои две столици, а първата също така и лагер за подготовка на похода към изток.

Неочаквано дойде Ерис, изпреварила дори помощните отряди на пехотинците. Тя донесе на Таис писмо от Хезиона, която вместо за Персеполис бе потеглила за Екбатана с Неарх, решил да дочака там Александър и да си почине от големите трудности около подготовката на флотата. Неарх обещал да намери къща и за Таис. Птолемей настойчиво съветваше атинянката да се настани в Екбатана през цялото време на похода към изток. Хетерата не бързаше, понеже още не беше се съвзела както трябва от уморителното препускане към Персеполис.

Черната жрица пристигна на Салмаах и сега придружаваше Таис в разходките й из града заедно с двамата стари приятели — Ликофон и лохагосът, отново назначени за охрана на прекрасната атинянка. За-Ашт, която неохотно се разделила от младия тесалиец, била взета от Хезиона в Екбатана да подреди жилището на Таис.

И атинянката дълго се скиташе с тях из огромните дворцови зали стълбища и портали, учудвайки се колко малко са изтрити стъпалата, колко малко са изгладени острите ръбове на квадратните колони в рамките на вратите и прозорците. Дворците на Персеполис, огромните зали за приеми и тронните събрания са се посещавали от малък брой хора и изглеждаха съвсем нови, макар че най-ранните дворцови постройки са били издигнати почти преди два века. Тук, в подножието на планините на Милоста, владетелите на Персия бяха построили особен град. Не за служба на боговете, не за слава на своята страна, а единствено за собственото си възвеличаване.

Гигантските крилати бикове с човешки лица, с кръгли, издути като на деца бузи, се смятаха за портрети на блестящото здраве и сила на царете. Великолепните барелефи на лъвове, поставени долу на северната стълба, прославяха мъжеството на царете-ловци. Освен крилати богове и лъвове, барелефите изобразяваха още върволици на вървящи със ситни стъпки войници в дълги неудобни облекла; пленници, данъкоплатци, понякога с колесници и камили, в еднообразен ред отиваха на поклонение пред седналия високо на трона „цар на царете“. Таис се опита да преброи фигурите от едната страна на стълбата, стигна до сто и петдесет и се отказа. В огромните дворцови помещения поразяваше изобилието от колони: по петдесет, деветдесет и сто в тронните зали — като гора, из която хората блуждаеха, губейки посока. Дали това бе направено нарочно, или от неумение да се подпре по друг начин покрива, Таис не знаеше. На нея, дъщерята на Елада, привикнала на обилна светлина, на простора в храмовете и обществените здания в Атина, й се струваше, че залите за приема биха изглеждали много по-величествени, ако не бяха така задръстени от колонадата. Тежките каменни стълбове в храмовете на Египет имаха друга цел, създаваха тайнствена атмосфера, полумрак и откъсване от света, което не можеше да се каже за белите, четиридесет лакътя високи дворци на Персеполис. Таис направи още едно откритие: нямаше нито едно изображение на жена сред голямото множество изваяния. Умишленото отсъствие на половината от човешкия род изглеждаше на атинянката като предизвикателство. Както във всички страни, където Таис се бе сблъскала с потискането на жените, държавата на персите трябваше да изпадне в невежество и да народи страхливци. Хетерата по-ясно разбра удивителните победи на неголямата армия на Александър. Гневът на богинята — владетелка на съдбините, плодородието, радостите и здравето, — неизбежно трябваше да сполети такава страна. И лутащият се някъде на север персийски цар и неговите висши велможи сега изпиха до дъно чашата на наказанието за прекомерното възвеличаване на мъжете!

Персеполис не бе град в смисъла, който влагат в тази дума елините, македонците и финикийците. Той не бе и център на светилища, подобно на Делфи, Ефес или Хераполис.

Персеполис бе създаден като място, където владетелите на Ахеменидската държава управляваха и приемаха почести. Поради това около платформите на белите дворци се издигаха само къщите на царедворците и помещения за посетителите, обградени от южната страна с Широк полукръг от колиби на занаятчии, градинари и останалата робска прислуга, а от север — от конюшните и овощните градини. Странният град, великолепен и беззащитен, надменен и ослепителен, изоставен преди това от персийските знатни и богаташи, сега бързо се изпълваше с народ. Любопитни, търсачи на щастие, остатъци от наемните войски, пратеници от далечните страни на Юга и Изтока се събираха кой знае откъде, привличани от желанието да видят със собствените си очи великия и божествен победител, младия, прекрасен като елински бог Александър.

Македонският цар не пречеше на сборището. Главните сили на неговата армия също се бяха събрали тук, готвейки се за празника, който Александър им бе обещал, преди да тръгнат на север.

Таис почти не виждаше Птолемей и Леонтиск. Заети от ранни зори до късна нощ, помощниците на Александър нямаха време за отдих или развлечение. От време на време в дома на Таис идваха пратеници с някой подарък — рядко златарско украшение, гравирано сандъче от слонова кост, бисерни мъниста или стефане (диадема). Веднъж Птолемей й изпрати една тъжна робиня от Едон, изкусна хлебарка, и с нея цяла торба злато. Таис прие робинята, а златото даде на лохагоса да го раздаде на тесалийските конници. Птолемей се разсърди и не се обади, докато не го изпрати със специална заръка Александър. Царят извика атинянката по бърза работа. Той я прие, заедно с Птолемей на южната тераса, заобиколена от гъста бяло-розова стена от цъфнали бадеми. Таис не бе виждала Александър след преминаването през Аракс и намери, че той се бе променил. Изчезнал бе неестественият блясък на очите му, те бяха станали както винаги дълбоки и втренчено отправени в далечината. Отслабналото от свръхчовешко напрежение лице отново бе възвърнало цветущата си руменина и гладкостта на младата си кожа, а движенията му бяха станали малко лениви, като на сит лъв. Александър весело поздрави хетерата, настани я до себе си, заповяда да донесат лакомства от орехи, фурми, мед и биволско масло, приготвени от местни майстори. Атинянката докосна широката китка на царя и въпросително се усмихна. Александър мълчеше.

— Умирам от любопитство! — изведнъж възкликна хетерата. — Защо съм ти дотрябвала! Кажи, не ме мъчи!

Царят сне маската на сериозен. В тази минута Александър напомни на Птолемей отдавнашното минало, когато те бяха приятели в детските лудории.

— Ти знаеш моята мечта за амазонската царица. Ти лично се постара в Египет да я убиеш!

— Аз нищо не съм убивала! — възнегодува Таис. — Исках само да кажа истината.

— Знам! Понякога ми се иска да видя осъществена мечтата си, ако ще в приказка, песен, театрално действие.

— Започвам да разбирам — бавно каза Таис.

— Само ти, ездачка, артистка, прелестна като богиня, си способна да изпълниш желанието ми…

— Да видиш при тебе царицата на амазонките ли? В театрално действие? Защо?

— Отгатна! Но това не ще бъде игра в театър, не! Ти ще преминеш с мен през тълпите, събрали се на празника. Ще се пръсне мълва, че царицата на амазонките е дошла при мене, за да ми стане жена и поданица. Ще се породи легенда, на която всички ще повярват. Сто хиляди очевидци ще разнесат вестта из цяла Азия.

— А после? Какво ще стане с „царицата“?

— Ще отиде в „своите владения“ в Термодонт. А ти, Таис, ще, ми бъдеш гостенка на пира в двореца.

Хетерата се изсмя.

— Съгласна съм. Но от къде да взема спътници амазонки?

— Намери две, няма нужда от повече. Нали ти ще вървиш до мене.

— Добре, ще взема една — моята Ерис, тя ще бъде военачалницата ми. Страшният й вид ще убеди всекиго.

— Благодаря ти! Птолемей, заповядай най-добрите майстори да направят за Таис златен шлем.

— А на Ерис — сребърен. И кръгли щитове с изображения на змия и сокол. И лъкове, с колчани и стрели. И къси копия. И мънички мечове със златни дръжки. И още — хубава леопардова кожа!

— Чу ли, Птолемей? — каза много доволен Александър.

— Разбира се! Но как ще стане с бронята! Няма да я направят толкова бързо. А не могат да се намерят за жени. Ако бронята не се направи по мярка, ще излезе маскарад.

— Нищо! — каза Таис. — Ние ще вървим като истински амазонки — голи, само с пояси за мечовете и ремък за колчаните.

— Великолепно! — възкликна Александър, прегърна Таис и я целуна.

Атинянката заедно с Ерис и цяла стотна от тесалийската конница — почетният ескорт на бъдещата „царица на амазонките“ — отидоха в царските къпални на едно от най-големите езера, десет парасанга южно от Персеполис. Там се влива бързият Аракс. Донесените от него мътни пролетни води се бяха утаили и синьото огледало на езерото отново бе придобило девствената си чистота и прозрачност. Белите постройки на малък дворец, верандата на брега, стълбищата, слизащи до водата, далечни брегове, тънещи в синкавата омара на изпаренията, по пладне, бяха съвсем безлюдни. Това място можеше да бъде убежище на богиня или на бог. Тук, както в родната Елада, постройките създадени от човека, се сливаха с околната природа, ¦ бяха неделима част от нея. Строителите на дворците и храмовете в Египет, Вавилон и Персия се стремяха да се откъснат от природата. Това тук беше изключение. Край това тихо езеро Таис за първи път от няколко години изпита умиротворение и покой, сля се с планинския въздух, сиянието на слънцето, с едва чутия плисък на вълните и шума на клонестите борове.

Двете жени харесаха една квадратна беседка. Водещата към водата стълба бе оградена с висок парапет, който напълно ги скриваше от чужди погледи. Таис лежеше продължително върху мрамора до водата, за да изравни бакърения си загар, а Ерис седеше наблизо на стъпалата, гледаше замислено водата и слушаше вятъра. Когато горещината спадаше, пристигаше с лека лодка от бяло дърво един стар служител, роб от далечна Кадусия.

Той донасяше пресни плодове и разхождаше Таис по езерото. Някога старият кадусиец бе служил у гръцки наемник и бе се научил да говори койне. С прости, но убедителни думи той разказваше предания за езерото, за прекрасните пери — нимфи на огъня, любовта и мъдростта, които обитавали близките планини, за мрачните и злобни джинове — Мъжки божества от пустите клисури, които били подчинени на перите.

Лодката бавно се плъзгаше по прозрачната вода, равномерно пляскаше веслото. Под тихия разказ на стареца Таис сънуваше с отворени очи. Въздушни, с огнени отблясъци, в леки дрехи, безгрижни красавици се плъзгаха над водата, съблазнително се извиваха при полета, мамеха към вдлъбнатите голи, брулени от вятъра скали, изправени като стена на стража пред забранените убежища на духовете на пустинята. И на Таис й се искаше да стане такава пери — нито човек, нито божество, — свободна от тревоги, увлечения, разпри и съперничество, които вълнуват еднакво и хората, и боговете на Олимп. Пробуждайки се от бленуването, Таис с тъга и смях опипваше своето плътно, гладко, твърде земно тяло и с въздишка се гмурваше в хладните дълбини на езерото, недостъпни за огнените красавици.

Шестте дни изминаха бързо, настъпи навечерието на празника. Като се посъветва с тесалийците, атинянката реши да влезе в града вечерта. С остри провиквания и изсвирвания, удряйки по щитовете, под звъна на оръжията и сбруите, тропота и цвиленето на конете, бясната орда с факли се втурна в града и се понесе към североизточния край в подготвената от по-рано просторна къща. Слухът за пристигането на амазонската царица се разнесе за миг из града. Стотици хора, потресени от шумното нахлуване, разказваха за събитието. Взели тесалийците за амазонки, те преброиха едва ли не хиляда свирепи ездачки с метателни ножове между зъбите си.

И ето че настъпи дългоочакваният празник. Откри го лично божественият победител на „царя на царете“, новият владетел на Азия Александър, който пристигна на изпълнения с народ площад в южната страна на дворците, придружен от знаменитите военачалници. Яркото слънце трептеше по златната броня и шлема с форма на лъвска глава на едрия и прекрасен македонец. Златната юзда рязко се очертаваше върху черния му могъщ боен кон Буцефал, не по-малко знаменит от ездача.

От лявата почетна страна на Александър яздеше царицата на амазонките, също в златно въоръжение. Народът, затаил дъх, гледаше Александър и неговата прекрасна като богиня спътница. Амазонката със своята чиста и пренебрежителна голота седеше на нечувано красив кон — златисточервеникав, с дълга черна опашка и грива, в които бяха вплетени златни нишки. Раванлията, малък и гъвкав, изглеждаше като гущер до грамадния Буцефал. Меднокожото тяло на царицата на амазонките бе пристегнато с пояс от златни квадрати и къс меч, раменете бяха покрити с леопардова кожа, върху която имаше лък и колчан, обрамчени от дълги златисти коси, падащи изпод задната част на непоносимо блестящия шлем. Лицето на царицата бе обгърнато от дебелия подбрадник на шлема, който с ниската козирка и придаваше войнствен и суров вид. На лявата си ръка над лакътя амазонката носеше щит с изображение На златния сокол на Цирцея в средата.

На една крачка след царицата яздеше върху тъмнопепелява кобила друга амазонка, тъмнокожа, със сребърен шлем, със сребърно въоръжение. В средата на нейният щит се извиваше сребърна змия, а изпод шлема горяха диви сини очи, внимателни и зли. С дясната си ръка тъмнокожата амазонка държеше късо посребрено копие. Нейният кон преплиташе крака, приклякаше, танцуваше, размахвайки украсената със сребърни нишки опашка.

Александър с пълководците и амазонките бавно яздеше през тълпите народ към южната покрайнина на Персеполис. Там, на, равна част от степта, бяха построили скамейки и навеси, бяха изравнили площадка за състезания на атлетите, беше направена сцена за актьорите и танцьорите. Поразително бързо бяха надошли тук фокусници, знаменити музиканти и акробати.

На кръстопътя на две големи улици изпъкваха знатните персийци с пъстрите си дрехи и отсъствието на жени. Богатите гражданки, забулени с леки покривала, се притискаха към стените на къщите и оградите, а робините, изпреварвайки мъжете, едва не попадаха под копитата. Персийските знатни с възхищение разглеждаха превъзходните коне и величествените конници на царската свита.

— Гледай! — възкликна висок, войнствен, набит човек, обръщайки се към приятеля си, чиито черти на лицето издаваха примес от индийска кръв. — Мислех, че легендата за амазонките е лъжа, може би защото те трябваше да бъдат също тъй кривокраки, както жените на масагетите, поради туй, че яздят още от деца.

— А сега разбра, че амазонките яздят…

— Съвсем другояче!

— Да, глезените им не са спуснати надолу, а лежат върху гърба на коня и са силно свити в коленете, петите им са към гръбнака…

Полуиндусът замря, изпращайки с очи царицата на амазонките, отдалечаваща се с Александър в друг квартал, където улицата беше много по-широка и многолюдна.

Хората трепнаха от резкия вик на тъмнокожата амазонка. Царицата в миг се закри с щита. Звънко тресна тежък със сила хвърлен нож. Конят на черната амазонка се дръпна вляво, проправяйки си път през тълпата. Преди някой да успее да хване нападателя, той вече лежеше на земята с копие, дълбоко забито във вдлъбнатината над лявата ключица — удар, от който нямаше спасение. Таис позна школата на храма Кибела.

След миг и разярените хетайри се втурнаха сред тълпата, тъпчейки с конете всеки, който не бе успял да се отдръпне. Те обкръжиха с въже групата зрители около убития и препуснаха в съседната улица. Двама, които се опитаха да прескочат въжето, веднага бяха заклани. По лицето на царицата не се изписа ни най-малко уплаха. Тя безгрижно се усмихваше на Александър. Царят каза нещо на Птолемей, който извърна коня си и препусна след хетайрите.

Тържественото шествие не се забави нито минутка. Извън града построените в шпалир войници посрещнаха царя с гръмовен вик. Аргироаспидите от първите редици заудряха звънтящите си сребърни щитове. Загърмяха барабаните. Конят на черната амазонка неочаквано заигра, като отмерваше такта с копитата си и се покланяше наляво и надясно. Тогава стръкове сини, розови и жълти цветя полетяха под краката на конете. Двете амазонки бяха засипвани с цветя и те, смеейки се, се прикриваха с щитовете от дъхавите китки, с което предизвикваха още по-голям възторг.

Птолемей настигна Александър близо до постройката на набързо издигнатия театър.

— Чернокожата има много вярна и бърза ръка! — недоволно каза той, обръщайки се към царя.

— Можахте ли все пак да узнаете причината на нападението? — без да се обръща, запита Александър. — Защо и на кого е дотрябвало да убива красотата, безвредна за войната и непредизвикваща отмъщение?

— Тези народи от края на пустинята презират жените, не чувствуват красотата и запалени от идеята, са готови на всякакво убийство, без да се боят от последиците и все пак нападат изневиделица.

— Какво им е направила царицата на амазонките?

— Говори се, че този, който е хвърлил ножа, бил роднина на някаква си красавица, която предназначили за твоя жена.

— И без да ме питат — разсмя се Александър.

— Говори се, че те знаели особена магия. Никой не можел да устои пред чаровете на техните жени.

Александър каза презрително:

— И като са видели великолепието на амазонската царица, решили да я убият, дори с цената на живота си ли?

— Те живеят лошо и не ценят нищо освен служенето на боговете си — каза Птолемей, този път леко уплашен.

— Заповядай да убият всеки, който е помагал на оногова, а неговата красавица да дадат на някой от конярите на хетайрите!

Александър избърза и пое за ръка „царицата на амазонките“, която скачаше от Боанергос. Той я поведе към най-високия ред на скамейките под навес от скъпи пурпурни тъкани, взети от килерите на Източния дворец…

Слънцето се скри зад хълмовете, когато Александър напусна празненството. Яздеха всички заедно: Таис, както преди като амазонка, Птолемей, Хефестион и Кратер. Останалите пълководци ги следваха на няколко крачки, а отстрани, в двойна верига, яздеше охрана от облечени в броня хетайри.

Хефестион говореше нещо шепнешком на Кратер, той внимателно го слушаше и изведнъж се разсмя. Таис ги изгледа под око, учудена от неочакваната веселост у винаги сериозния Кратер.

— Те си припомнят края на представлението — поясни Птолемей.

Наистина Таис също бе запомнила в края удивителния танц със змията. Висока, тънка, необикновено гъвкава нубийка и вавилонка — бледокожа, с пищни форми; създаваше се впечатление, като че ли пръстена на черното змийско тяло в действителност обвиваше бялата девойка. Черната „змия“ сякаш се подаваше ту иззад гърба на своята „жертва“ и слагаше глава на рамото й, ту се повдигаше от земята и пропълзяваше Между краката на вавилонката.

— Ти за танца със змията ли говориш? — запита Таис.

— Съвсем не. Нима Кратер може да разбере това тънко изкуство? Не, той си спомни компанията от вавилонски акробати, които представяха пантомима на любовта.

— Че какво хубаво имаше там? — учуди се хетерата. — Представяха мръсотии! Наистина момичетата бяха много красиви, но мъжете…

— Ама колко са изкусни в позите! Такова нещо не би хрумнало дори и на служителите на Котито!

— И ти ли също си възхитен от това представление? — запита Таис.

— Малко ме познаваш ти! Или се преструваш?

Таис хитро присви очи, поправяйки верижката на гърба си, която свързваше нейните „заемни“ коси.

— Никой мъж не може да не гледа това с негодувание! Друг е въпросът за евнусите! — разсърди се Птолемей.

— Интересно защо? Аз например се възмущавам, защото свещеното служене на Афродита и Кибела е тайна, която знаят само богинята и издигналите се до нея двамина и излагането й на показ принизява човека до животното и служи за пораждане на низши чувства, за осмиване на красотата. Това е отвратително нарушение на завета на боговете! — негодуващо каза Таис.

— Много добре го разбирам. Но освен това имам чувството, че са ме обрали — усмихна се Птолемей.

— А, искало ти се е да си на мястото на тези акробати! — досети се Таис.

— Разбира се! Обаче не на сцената! Ако галят и прегръщат красива жена пред очите ми, аз се чувствувам оскърбен. Не мога да приема такова зрелище!

Александър се вслуша в разговора и одобрително закима.

— Иска ми се да те запитам — обърна се той към Таис.

— Слушам те, царю.

По знак на Александър атинянката се приближи съвсем близо.

— Би ли искала наистина да бъдеш царица на амазонките? — тихо запита Александър.

— Заради тебе, да, за себе си — не! Ти не можеш да продължаваш измислената от тебе приказка.

— Ами! Откъде знаеш?

— Приказката може да се осъществи само с жена. А ти не би могъл да бъдеш с мен повече от едно денонощие.

— Ти ме плени изцяло и също така буйно, както и аз.

— Жрицата на Кибела каза, че Красотата и Смъртта са неразделни. Тогава не я разбрах, но сега…

— Какво сега?

— А сега целувките на великия Александър от онази ефратска нощ аз ги помня. Вървя с тебе, за миг се осъществи легендата за твоята любов, не към мен, а към царицата на амазонките! А царицата изчезна! — и Таис препусна Боанергос напред в тъмнината, без да обръща внимание на предупредителния възглас на Птолемей…

В къщи при светлината на три лампиона робините бързо разчесваха Таис. Сутринта бяха вдигнали високо нейните коси под шлема, за да се превърне тя в русокоса амазонка. Сплъстената къдрава маса коси едва се поддаваше на гладките гребени от слонова кост. Атинянката нетърпеливо потропваше с крака, гледайки през пролуката на завесата осветената платформа на двореца. Гостите на Александър вече се бяха събрали. Последната нощ, преди пълководците да потеглят на север!

Все пак Таис бе напълно готова, когато Леонтиск дойде да заведе хетерата на пир. Тесалиецът с почуда гледаше скромната и девическа премяна. Къса, снежнобяла и прозрачна екзомида не прикриваше нито една линия на тялото, оголвайки лявото рамо, гръдта й и силните крака в сребърни сандали с високи плетеници. Таис бе сплела черни-, те си коси в две дебели плитки, които се спускаха под коленете. Никакви други украшения, само обикновени златни пръстени, обеци и тясна диадема над челото, с големи блестящи златисти топази.

Контрастът с „царицата на амазонките“ се стори на Леонтиск толкова голям, че воинът замря, оглеждайки атинянката. Тя бе висока малко над рамото на Леонтиск и все пак той не можеше да преодолее чувството си, че я гледа отдолу нагоре.

Ерис неотлъчно придружаваше господарката си и се бе свряла в една ниша на платформата с твърдото решение да дочака разсъмването и края на пира.

Александър бе поканил на пир освен своите другари — военачалници, избрани хетайри, историци и философи — още осем души от висшите персийски благородници.

Чудно нещо, не бяха поканили никоя друга жена освен Таис тук, в Тронната зала на Ксеркс, където се бе събрало на пир цялото командуване на победоносната армия.

Платформата с грамадата бели дворци се изправяше в тъмнината под звездите на ранната южна нощ като висока тридесет лакти скала. През зъбчатата ограда на терасата проникваха широки лъчи светлина от танцуващите езици пламъци горящо масло в бронзовите котли.

Изкачвайки се по широката бяла стълба от сто стъпала, Таис чувствуваше как у нея нараства смесена с тъга остра възбуда, също както пред излизане на свещен танц. Тя видя стената на източните планини отблясъка на звездното безлунно небе. Сякаш завеса падна пред нейния поглед. Тя се пренесе в напоената със златно слънце и борове Елада, чу ромоленето и плисъка на чисти ручеи по стръмните, обрасли с мъх клисури; белите, розови, бронзови статуи на голи богини, богове и герои, буйни четворки коне, изправени на задните си крака, замрели в скулптурни групи, ярките бои на фреските и картините в стаите, пинакотеките и жилищата. Премина босонога по топлия прах на каменистите пътечки, които се спускаха към лазурното море. Хвърли се както в прегръдките на майка си като дете във вълните, които отнасяха към благоуханни пъстри брегове ту нежни нереиди — морски девици, спътници на Тетис, ту бесните коне на Посейдон, които развяваха пенести гриви сред шума на вятъра и тътена на вълните.

— Таис, ела на себе си! — нежно я докосна по голото рамо Леонтиск.

Атинянката отново се върна върху платформата на Персеполските дворци, под сянката на огромните крилати бикове на Ксерксовия павилион.

Тя трепна и разбра, че бе стояла тук само няколко минути, докато търпеливият тесалиец се бе решил да и напомни, че всички са се събрали в Стоколонната зала на Ксеркс…

Таис премина през портиерната с четири колони и три входа по двайсет и пет лакти височина, премина и входа отдясно към ападамата и дворците на Дарий. Тръгна по пътя извън стените към североизточната част на платформата, където бяха разположени Ксерксовите дворци и съкровищницата. Тук тя не се страхуваше, че върху чистата и бяла премяна ще попаднат сажди от огромните горящи чаши. Нощта беше тиха, кълба от черен дим се издигаха отвесно и саждите не летяха настрани. Леонтиск тръгна надясно по пътечка с плочи от бял варовик през незавършената постройка на павилион с четири колони на площадката пред Тронната зала на Ксеркс. Широката галерия с шестнадесет тънки колони също така бе осветена с големи чаши. В тях гореше овча лой, която не даваше нито миризма, нито сажди и персите я употребяваха за светилници във вътрешни помещения.

Таис влезе в мекия полумрак на гигантската зала и спря край една от стоте колони, които въпреки своята пропорционална стройност бяха нагъсто в залата като палмови стволове в гора. Западният ъгъл на залата, ярко осветен и подреден с маси, беше изпълнен с шумна тълпа от слуги и музиканти, зад които Таис не можа да види веднага пируващите. Група девойки-флейтистки се бе настанила между колоните. Други музиканти бяха застанали покрай масите до крайната редица колони, зад които се виждаха разлюлени от течението тежки завеси на високи трикрили прозорци. Таис дълбоко въздъхна и като вдигна глава, излезе сред светлина от множество лампиони и факли, които бяха закрепени по стените. Приветствени викове и ръкопляскания се извиха като буря, когато попийналите другари на Александър я видяха. Тя остана неподвижна няколко минути, сякаш предлагаше на всички да и се насладят без надменно величие, което винаги унижава и подценява другия. Таис застана пред пируващите с чудесното чувство на вътрешен покой и достойнство, което дава възможност да не се страхува от хули и да не преодолява смущението си с превзетост.

Гостите на Александър бяха преситени и разгалени от леко достъпните жени. Огромно количество пленници, робини, музикантки-аулетриди, вдовици на избити перси — различни по възраст, нация, цвят на кожата, за всякакъв вкус — неизбежно бе похабило отношението към жената като към скъпоценност, създадено в Елада и възприемано от македонците. Но Таис, известна хетера, беше далеч по-недостъпна, отколкото всички жени в средата на македонската армия. Пред лампионите, осветена изцяло през много тънкия хитон, тя се усмихваше, поправи непокорните си коси и след това бавно тръгна към подножието на трона на Ксеркс, където седеше великият пълководец.

В нейната походка тържествуващата женска красота и насладата от собствената гъвкавост се съчетаваха с онази стойност на линиите във фигурата й, която поетът беше възпял в химна за Калироя[1].

Плавни гънки струяха от плещите й към стъпалата, сякаш се стичаха по твърдия полиран камък на тялото й и движението им беше песен като вълните на извора Калироя.

Персите, които никога не бяха виждали Таис, веднага разбраха, че пред тях е съкровище от Елада, където много поколения, отдадени на здравия и тежък труд на земеделеца по оскъдните морски крайбрежия, живеещи в единение с близката на хората природа, бяха създали великолепния облик на човек. Те не знаеха, че у Таис имаше примес на още по-древна, също така здрава и силна кръв на хората от морския Крит, родственици и съвременници на прародителите на народите в Индия.

Таис приседна пред краката на Александър до Птолемей. Прекъснатият от нейното идване пир се възобнови. Току-що един бързоходец бе донесъл съобщение, че в Екбатана благополучно е пристигнала хазната, пленена в Суза, Пасаргади и Персеполис. По предварителни пресмятания Александър разполагаше с повече от сто и петдесет хиляди таланта. За такова богатство не можеше и да мечтае цяла Елада. Ако цялото това богатство се пренесеше в земите на Елада, Македония, Йония, то би обезценило всички състояния и би разорило всички богаташи. Александър реши да пази плячката зад сигурните стени на Екбатана.

Още една радостна вест: криптиите разузнавачи донесоха, че Дарий не можал да събере голяма войска. Две хиляди наемника, три-четири хиляди лека кавалерия не представяха заплаха за победоносната армия. Сега бе сравнително проста задача да разбие напълно врага и да довърши бившия „цар на царете“.

И опиянени от нечуваните победи, възхитени от гигантската плячка, множеството роби и просторите на покорената страна, младите войници и възрастните ветерани от македонската армия непрекъснато вдигаха чаши, славейки великия Александър, хвалеха се с победите, проливаха изненадващи сълзи за загиналите другари.

А двадесет и шест годишният герой, покорителят на Египет, Финикия, Сирия, Мала и Голяма Азия, опиянен от своята слава, от успеха, виното и още повече от големите си планове, гледаше с обич шумните си другари, положил могъщите си ръце върху златните със син емайл опори за ръцете на трона на страшния опустошител на Елада. С нехайна усмивка се наведе към Таис и я запита шепнешком защо е с обикновено облекло.

— Нима не си разбрал? Аз току-що погребах…

— Кого? Какво говориш!

— Царицата на амазонките и нейната любов — едва чуто прошепна атинянката.

Александър се начумери, облегна се на трона. Птолемей помисли, че царят се е разгневил и за да прекъсне разговора, започна на висок глас да моли Таис да танцува.

— Тук няма къде. По-добре да пея — отговори хетерата.

— Ще пее, ще пее, Таис ще пее! — завикаха от всички страни.

Шумът стихна, съвсем пияните бяха усмирени от съседите. Таис взе от един музикант седемструнна лира със звънчета и запя с отсечена хекзаметрова стъпка старинен химн за персийската война, за опожарената Атина и бойната клетва да служат само на войната, докато последният персиец не бъде изхвърлен в морето. Таис изпя гневната мелодия с такъв яростен темперамент, че мнозина наскачаха от местата си, като удряха в такт с крака и трошаха скъпи чаши в колоните. Скоро цялата зала гърмеше от бойния напев. Сам Александър бе станал от трона, за да участвува в песента. При последния призив — винаги да помнят злобата на враговете и особено сатрапа Мардоний, Таис хвърли лирата на музикантите и седна, скрила лице в шепите си. Александър я привдигна за лакътя до лицето си. Целувайки я, той каза, като се обръщаше към гостите:

— Каква награда да дадем на прекрасната Таис?

Един през друг военачалниците започнаха да предлагат различни дарове — от златни чаши до боен слон. Таис вдигна ръка и с висок глас се обърна към Александър:

— Ти знаеш, че аз никога не моля за награди и подаръци. Но ако искаш, разреши ми да държа реч и не се сърди, ако тя не ти хареса.

— Реч! Реч! Таис, реч! — дружно зареваха воините.

Александър весело кимна, изпи чаша неразредено вино и отново се отпусна върху трона. Леонтиск и Хефестион разчистиха място на масата, но Таис отказа:

— Човек не трябва да стъпва там, където се храни. Това е варварски обичай! Дайте ми скамейка!

Услужливи ръце в миг поставиха тежка скамейка, украсена със слонова кост. Таис скочи на нея, плесна с ръце, приканвайки към внимание. Можеше и да не прави това. Всички очи бяха вперени в нея.

Хетерата започна с благодарствени думи към Александър за поканата, към Птолемей и Леонтиск за помощта през време на пътуването и за чудесния кон. Този кон й бе дал възможност не само да измине десет хиляди стадии през страните Сирия и Финикия до Вавилон, но и единствено тя от елинските жени да извърши поход от пет хиляди стадии до Персеполис.

— Този град — продължи Таис — е сърцето и душата на Персия. За мое голямо учудване, освен съкровища и разкошни дворци, тук няма храмове, нито събрание на учени и философи, нито театри, нито гимназиони. Не са създадени статуи и не са нарисувани картини, които да прославят красотата и подвига на боговете в образа на хора и божествени герои. Освен надменните дебеломуцунести бикове-царе, които приемат дарове и процесии на раболепници и пленници, тук няма нищо. Капителите на колони, високи по четиридесет лакти, върху платформа от тридесет лакти височина — всичко това е само за възвеличаване на владетелите чрез унижаване на поданиците. Заради това ли са се трудили тук осакатените елини, йонийци, македонци и тракийци, които срещнахме? Заради това ли Ксеркс и неговият зъл сатрап заляха с кръв и смърт Елада, два пъти опожариха моята родна Атина, взеха в плен хиляди и хиляди изкусни майстори от нашата страна? Аз тук съм с вас, героите-победители, повалили в праха могъществото на лошия господар. Аз служа на богинята на красотата и знам, че няма по-голямо престъпление да вдигнеш ръка срещу прекрасното, създадено от човека. Нима може красотата да служи на тази злобна власт? Нима има красота без добро и светлина?

Таис протегна ръце напред, като че ли питаше цялата зала. Воините одобрително и заплашително зашумяха. Хетерата изведнъж се изправи като отпусната тетива.

— Утре вие отивате на север и оставате непокътнато свърталището на сразената от вас деспотия! Нима само аз една-единствена нося в своето сърце пожарището на Атина? А мъките на пленените елини, които продължават и досега, сълзите на майките, макар това и да е станало преди осемдесет години? Нима божественият Александър е изпитал удоволствие да седне на трона на разорителя на Елада като слуга, промъкнал се в покоите на господаря си?

Гласът на атинянката, висок и звънък, плесна с думите като с бич.

Александър скочи като ужилен. Хората се вцепениха.

Александър мълком гледаше Таис, наклонила глава, сякаш очакваща удар.

— Какво искаш ти, атинянке? — запита царят с такова лъвско ръмжене, че закалените воини потрепераха.

Напрегнала цялата си воля, Таис разбра голямата власт на пълководеца над хората, магическата сила на неговия глас, който подчиняваше грамадни хорски тълпи.

Таис вдигна към Александър големите си пламнали очи и протегна ръка.

— Огън! — звънливо извика тя над цялата зала.

Александър я прехвана през кръста, вдигна я от скамейката и я заведе до стената.

— Вземи! — той сне един факел и го подаде на хетерата, а сам взе втори.

Таис се оттегли с почтителен поклон.

— Не ми прилича да съм първа! Подобава да започне този, чийто божествен разум и сила ни доведоха тук!

Александър се обърна и поведе за ръка Таис край стените. Двата факела за миг запалиха пердетата на прозорците, украшенията и шнуровете, леките дървени кръстовища за цветя.

Безумие за разрушаване обхвана сподвижниците на Александър. С възторжени викове и бойни призиви воините грабваха факли и се разпръскваха из дворците, като палеха всичко, разбиваха лампиони, обръщаха чашите с горящо масло.

След няколко минути залата на Ксеркс, изпразнената съкровищница и помещението на охраната пламнаха в огън. Подпалиха и ападаната, откъдето огънят се прехвърли върху жилищните дворци на Дарий и Ксеркс в югозападния ъгъл на платформата. Невъзможно бе да се стои повече върху нея. Александър, без да пуска ръката на Таис, избяга по северната стълба на градския площад. Тук, заобиколен от военачалниците си, той стоеше, очаровано загледан в титаничния пламък, който се извиваше в почернялото небе. Гредите на покрива и тавана, стояли столетия на суха топлина, пламваха като облени с горящо масло. Сребърните листи на покрива се топяха, стичаха се на потоци течен метал по стълбите и плочите на платформата и изстинали, летяха със звън на разтопени пластинки в праха на градския площад. Пламъците ревяха и фучаха, заглушавайки воплите на жителите, които се бяха скупчили в края на площада и се страхуваха да се приближат.

Звездното небе сякаш угасна. Никой никога не бе виждал по-черна нощ, обгърнала ослепителната жарава на исполинската клада. Хората гледаха пожара със суеверен ужас, като че ли не ръцете на Александър и мъничката атинянка бяха направили това, а сили от подземния свят и запратените там титани се бяха измъкнали на повърхността на Гея. Жителите на града коленичиха в предчувствие на голяма беда. И наистина нито Александър, нито военачалниците му възпряха войниците, за които пожарът бе сигнал за грабеж. Тълпата смаяни граждани започнаха да се разпръскват, надявайки се да спасят богатствата си от увлечените македонци.

С оглушителен трясък една след друга започнаха да рухват прегради, изхвърляйки цели струи развихрени искри.

Александър трепна, опомни се и пусна ръката на Таис, изтръпнала в здравата длан на царя. Той погледна втренчено хетерата както след речта й в залата и изведнъж извика:

— Махай се!

Таис вдигна ръка пред лицето си, сякаш да се защити.

— Не! — още по-решително каза царят. — Не завинаги. Аз ще те повикам.

— Няма да ме повикаш! — отвърна Таис.

— Откъде знаеш?

— Ти знаеш своите слабости, побеждаваш ги и това ти дава сила и власт над хората.

— Значи, моята слабост са жените? Никой не ми е казвал това!

— И не е чудно. Твоето сърце не е в жените, а в божественото безумие, устрем към всичко недостижимо и далечно. Нищо по-неуловимо няма в света от женската красота. И ти отбягваш тази безнадеждна борба, която са обречени да водят само поетите и художниците. Красотата се изплъзва както чертата на хоризонта. Ти си избрал хоризонта и ще отидеш там.

— А кога ще се върна?

— Това знаят само мойрите[2]. Хелиайне, велики царю!

— Моля те, остани засега тук! Само че се пази, не излизай без охрана. Вестта за тази, която е опожарила Персеполис, ще се разнесе по-бързо и по-надалече, отколкото приказката за амазонките.

Без да му отговори, Таис се обърна и бавно пое в тъмнината. На няколко стъпки зад нея нечуто се промъкваше Ерис и се озърташе внимателно.

Бележки

[1] Калироя — Прекрасноструйна (от легендата за нимфата на извора).

[2] Мойри — богини на съдбата.