Иван Ефремов
Атинянката Таис (11)

ДЕСЕТА ГЛАВА
ВОДИТЕ НА ЕФРАТ

Прашното небе като нажежен бакър бе надвиснало над изгарящата степ. Конният отряд на Леонтиск мина на левия бряг на Ефрат и пое на юг пряко през големия речен завой, успоредно на древния „царски път“ от Ефес към Суза. До устието на реката, която се вливаше на изток в Ефрат, имаше осемстотин стадия. Там ги очакваха големи лодки. По Ефрат можеха да плуват цели кораби, но единствената пречка за плаването бе лъкатушенето на реката. Разстоянието до Вавилон се удължаваше повече от два пъти, но затова пък можеше да се плава непрекъснато по цели денонощия, запазвайки силите на конете, които бяха натоварени също на кораби. Дори и такива запалени конници като, тесалийците се съгласиха с плана на своя началник.

Ликофон още не можеше да участвува в конен поход. Другарите решиха да го закарат до Вавилон и намериха кола. Таис заповяда на За-Ашт да придружава тесалиеца. Финикийката стрелна с очи Ерис, изтласкала я от сърцето на господарката. Но Таис прегърна обидената финикийка и й прошепна нещо. Тя пламна, наведе очи и послушно започна да подрежда удобно легло за превозването на младежа.

Таис най-много се безпокоеше за Ерис, жрицата на Кибела яздеше лошо. Смръщила вежди, Ерис се кълнеше, че няма да изложи господарката си. Като размисли, Таис реши да отстъпи Боанергос на робинята, а тя да пътува със Салмаах. Посъветва Ерис да държи свити краката си посредством ремъците, прехвърлени през плещите й и закрепени на глезените от двете страни. Персийският потник беше покрит с тънка рехава тъкан, която предпазваше разгорещената кожа на ездачката. Островърхите атински шапки срещу слънцето тук не бяха удобни поради вятъра. Жените решиха да вържат на главите си тюрбани от черен плат. Този съвет бяха дали на Таис воините на Леонтиск, приспособили се към зноя на месопотамските равнини. Жегата потискаше дори свикналите със слънцето елини и закалените в походите македонци. Както винаги приготовленията и неуредиците забавиха тръгването. Отредът потегли, когато слънцето се бе издигнало високо и като разгневен господар се мъчеше да превие в робска покорност неукротимите хора.

Таис на Салмаах и Леонтиск върху своята белоснежна Песен яздеха един до друг. Ноздрите на хетерата се издуваха, вдишвайки горещия и горчив въздух.

Като пуснат на свобода затворник, у Таис напираше дръзка радост. Победа! При Гавгамела Александър бе разбил новите пълчища на Дарий! Идеше и да пее, да се кипри на коня, като го изправи на задните крака, да направи някаква лудория. Сдържайки смеха си, тя слушаше Леонтиск. Началникът на конницата отначало разказваше различни смешни приключения, станали по време на похода към Гавгамела, а после се увлече да описва голямото сражение.

Македонската армия отначало вървяла по мъртва страна. На север равнините на Междуречието били почти безлюдни. Малцината скотовъдци, чергаруващи по този път, или се бяха разбягали, или по-вероятно бяха отишли в планината, преди да настъпи лятната горещина. Разузнавачите донасяли, че врагът натрупва войска отвъд Тигър. Верен на своята стратегия, Александър побързал да прекоси реката. Минали край полуразрушената Ниневия, един от най-старите градове в цялата Ойкумене. От високите стени шепа хора наблюдавали армията. Сред тях се откроявали с пъстрите си одежди жреците на древните богове. Александър заповядал да не се пипа града. Нищожното му население не представлявало опасност. Страшният враг бил напред. От Ниневия македонците се отклонили още по на север — там имало ридове с добра паша и непресъхнали още ручеи чиста вода. Александър се стремял да стигне до течащата от север рекичка, където ще има достатъчно вода да напои цялата си армия. Рекичката се вливала в приток на Тигър, течащ от север на изток. Край този приток Дарий бил събрал своята грамадна армия. Когато македонската войска, движеща се без да бърза (великият пълководец не искал да изморява войниците), приближила рекичката край малкото селище Гавгамела, Птолемей обърнал внимание, че извивката на ниските хълмове на север прилича на предницата на колесница — арбила. Записано в летописите на похода, означението хилядолетия след това ще обърква историците: по южния път на двеста стадии от Гавгамела, между пустинната равнина и скалите, се намирало укреплението Арбила.

Александър дал три дена почивка на своята армия, изминала вече не една хилядница стадии. Конните разезди довеждали пленници. Разузнавачите донасяли за огромно натрупване на вражеска конница, сгъстила се като облак само на няколко парасаига. Александър не бързал. Той искал да нанесе окончателен удар на цялата персийска армия, а не да преследват по безкрайните равнини отделни нейни отреди. Щом Дарий не разбрал, че е трябвало да даде решително сражение още на Ефрат, щом по примера на прадедите си се надявал на многочислените си пълчища — толкова по-добре. Това сражение щяло да реши съдбата им. Всеки случай — на македонците, защото едно поражение означавало гибел на цялата армия.

— Нима не беше възможно да се отстъпи — запита внимателно слушащата хетера. — Че нали десет хиляди елински воини са се спасили приблизително от същите тия места?

— „Анабазис“ на Ксенофонт ли имаш пред вид? — Тогава гръцките наемници са отстъпвали, без да са били обкръжени от врагове, освен това също тъй многобройни, както персите при Гавгамела.

— Значи, опасността е била голяма?

— Много. В случай на поражение — смърт или робство за всички ни.

Огромното струпване на конница пред лагера на македонците изумило и изплашило и най-опитните войници. В далечината като сиви призраци се мяркали бойните слонове, които македонците за първи път виждали. Блестяла на слънцето позлатената броня и копията на „Безсмъртните“ — личната гвардия на Дарий, яздещи в тясно сгъстен строй на удивително високи коне. По пъстрите дрехи опитните хора разпознавали партяните, согдианците, бактрийците, дори скитите-масагети, дошли отвъд голямата река в Азия Оксос. Изглеждало, че пълчището ще връхлети като буря и под копитата на безбройните коне дръзката армия, осмелила се да нахлуе толкова далече в чуждата страна на границата на степите и лабиринта от хребети, ще намери своята гибел.

Привечер духнал вятър, цялата равнина потънала в мъгла от червен прах и страхът още повече завладял македонците. На военния съвет Парменион, командир на цялата конница, и другите военачалници замолили Александър да нападне през нощта, когато персийската конница нямала да има надмощие над македонската пехота. Александър отклонил предложението и определил боя веднага след развиделяване, но не преди да се нахранят войниците. Птолемей Подкрепил приятеля си, макар че великият стратег, дори и сам да останел, бил непоколебим. Той си легнал и бързо и дълбоко заспал. По-късно Хефестион разказал на Леонтиск за доводите на Александър. Пълководецът виждал и чувствувал, че страхът все по-силно овладява войниците, но не направил нищо, за да го разсее. Александър показал необичайно за него спокойствие. Той знаел, че човек е най-опасен за врага си именно когато е изплашен, но многогодишната тренировка и военна дисциплина го карат да пази мястото си в редиците на другарите. Армията знаела какво ще стане в случай на поражение. Това заменило на Александър и пламенните речи, и големите обещания.

През нощта, когато хората не чувствуват общата поддръжка, не виждат пълководците, страхът можел да бъде от полза за персите и да разстрои оня отчаян боен устрем, с който се отличавали пехотата и конниците на македонците. Пресмятанията на Александър напълно се оправдали.

Огромната армия на Дарий, неизпробвана в сражения, несплотена от задружни боеве, когато атакувала македонците, създала в центъра невероятна блъсканица и хаос. Лявото крило на Александър под началството на Парменион, където се сражавал и Леонтиск със своите тесалийци, било притиснато от персийската конница, разкъсано на две и частично отстъпило до временните укрепления на македонския лагер. Два пъти Парменион молил за помощ, Александър не се отзовал. Леонтиск усетил, че идва краят. Тесалийските конници, решили скъпо да продадат живота си, се сражавали отчаяно, отбивайки натиска на кавалерийските сили на персите. Яките широкогръди тесалийски коне яростно хапели степните коне, блъскали ги и ги удряли с копитата си. В това време в центъра на сражението при страшна суматоха македонската пехота — фалангата, стъпка по стъпка напредвала и се врязвала като клин в масата на противника, толкова плътна, че Дарий не могъл да използува нито слоновете си, нито колесниците си със сърповидните ножове, предназначени да покосяват враговете при бърз ход. Александър също не могъл да вкара в боя своята тежка конница — хетайрите — и вече възседнал Буцефал, което обикновено означавало атака, бил принуден да изчака без да отговаря на призивите на Парменион.

Най-после фалангата сполучила дълбоко да се вреже в центъра. Леката персийска конница отстъпила надясно и в образувания пробив ударили хетайрите. Те разгромили „Безсмъртните“ и пак, както в битката при Исос, вече били съвсем близко до обкръжението на персийския цар.

Аргироаспидите, Сребърните щитове, оправдавайки бойната си слава, в галоп връхлетели върху отслабналия персийски строй. Отбрани хора, всички изключително силни, щитоносците стремително ударили противника с щитовете си. Персите разстроили своя строй, открили незащитените си страни за мечовете на македонците.

Дарий, като видял пробива на хетайрите, препуснал с колесницата си далеч от центъра на боя. След него обърнали гръб и „Безсмъртните“. По фланговете сражението продължавало с неотслабваща ярост. Александър с част от хетайрите си пробил път до Парменион на лявото крило и веднага подобрил положението на тесалийската конница на Леонтиск. Рамо до рамо с необуздания в боя Александър Леонтиск притиснал и отблъснал противника.

В облаците прах никой не забелязал постепенното отстъпление на персите. Изведнъж всички те се втурнали да бягат. Конницата бяга много по-бързо от пехотата. Някъде на десния фланг тракийци и планинците агриани на Александър все още се сражавали с налитащите согдианци и масагети, а главните сили на персите вече бягали на югоизток покрай лявото крило на македонската армия. Александър заповядал на Парменион и Леонтиск като най-изморени от боя да останат на бойното поле да прибират ранените и плячката, а сам с част от резерва се спуснал да преследва бегълците. Изтерзаните от страшната битка войници имали сили да ги гонят само до реката. Пълководецът лично спрял потерята, която, макар и да не унищожила отстъпващите, все пак ги накарала в паника да захвърлят всичко, което малко или много тежало на конете. Военната плячка се оказала по-голяма, отколкото при Исос. Освен ценностите и оръжието, дрехите, палатките и великолепни тъкани македонците за първи път пленили бойни слонове, колесници със сърповидни ножове, шатри от бяло кече, богато украсени със сребро.

След петчасов отдих без да даде време да се отпразнува победата, Александър се устремил на юг, Като заповядал на Парменион да го следва с целия огромен обоз и пленниците. Тогава Леонтиск припаднал от изтощение. Но Дарий не тръгнал на юг към големите градове на царството си, а избягал на североизток в планините. Повторно Александър попаднал на изоставената му колесница и оръжие, но не тръгнал да го преследва из лабиринта планински вериги и клисури, а свърнал на юг към Вавилон, Суза и Персеполис, дал на армията няколко дни почивка и разпределил плячката. Изпратили Птолемей с отряд за разузнаване и тогава той помолил Леонтиск да изпрати някого за Таис.

— Парменион искаше да ме остави на почивка в лагера на ранените, но аз сам дойдох!

Таис се приближи. Конниците допряха колене. Прегръщайки могъщите рамене на Леонтиск, тя го притегли към себе си за целувка. Началникът на, конницата бързо се озърна и леко се смути, срещнал шеговитата усмивка на атинянката.

— От Ерис ли се страхуваш?

— Смешно е, но ти си права! Погледът й е така втренчен и безсърдечен, че в душата ти се поражда нещо такова, което не е страх, но…

— Кажи си: опасение — засмя се Таис.

— Точно така! Не се страхувам от кинжала в прическата й и от изящното ножче за разпаряне на корем, което тя крие в гривната си, страхувам се от нея самата.

— А аз се страхувам само, че тя ще се умори от пътуването на кон, с което не е свикнала.

— Ти винаги се грижиш за робините си повече, отколкото те за тебе!

— А какво друго да правя? Аз искам те да не ми са чужди. Нима може да ме докосват злобни пръсти и да ме гледат очи с ненавист?

Това ще ме поболее и направи нещастна. Та хората живеят в моя дом, знаят всеки час от моя живот!

— Ти казваш — хора! А много други елинки биха казали: варвари, и биха предпочели да общуват с тях чрез остен, пръчка, та дори и камшик.

— Ти лично би ли опитал камшик върху Хезиона?

— Разбира се, не! Хезиона е знатна елинка и много красива. Дотолкова, че не би принудила дори и не така добра господарка като тебе да я изтезава.

— Че ти какво знаеш за достойнствата на другите, да речем, например на тази Ерис?

— Ще съсипе гърба на Боанергос, тогава…

— Няма! Ерис се закле да седи както трябва.

— Ще се измори, пътят е дълъг!

— Аз я наглеждам. Но разкажи ми още за сражението! Ако добре съм разбрала, грешката на Дарий е, че той ви е нападнал едновременно с всичките си сили. Персийската армия толкова много се е скупчила, че не е могла да се сражава както трябва. Ами ако не бе постъпил така? Как щеше да се развие сражението?

— Сигурно зле за нас. Но аз не съм Александър, той би намерил изход от всяко положение. Макар… — Леонтиск се замисли.

— Какво искаш да кажеш?

— Спомних си един случай. При Александър винаги довеждаха пленените вождове и началници. Той разговаряше с тях чрез преводач, разпитваше ги предимно как преценяват поражението си. Млад масагет, предводител на скитската конница, вързан и въпреки раната си отговори кратко на Александровия въпрос: персите си платиха за неумението да воюват!

„А ти би ли съумял?“ — с любопитство запитал победителят.

„С моите сили от петстотин конника е смешно и да се помисли такова нещо! Но ако имах половината от царската войска, аз щях да свърша с тебе за два-три месеца.“

„По какъв начин?“

„Бих въоръжил конницата си с тежки лъкове. Бих засипал твоята пехота със стрели, без да се доближавам на разстояние до удар с копие. Отряди за прикритие щяха да отблъскват конницата ти, която е седем пъти по-малка, аз пресметнах.“

„А какво би могъл да направиш с щитоносната пехота?“ — строго и сурово запитал Александър.

„Когато тя е в строй — почти нищо! Малко мога да й навредя и така малко по малко, ден след ден, месец след месец. Но тя не може вечно да бъде в строй. Не знам, едва ли твоята пехота би могла да се спаси отвъд Ефрат, без да е завързала голям решителен бой.“

Александър помълчал и запитал с нарастващ гняв:

„Така ли воювахте вие с персите преди двеста години, когато убихте техния цар Кир?“

„Аз не знам. Ако ти лично мислиш така, толкова по-добре“ — гордо отвърнал масагетът.

Александър много внимателно разглеждал скита и най-после казал, обръщайки се към обкръжилите го началници:

„Той е умен и смел и затова е много опасен! Но той е същинско дете! Кой разкрива опасна тайна, изправен вързан пред победителя! Убийте го незабавно!“

— И убиха ли го? — тихо запита Таис.

— В същия миг! — отговори Леонтиск.

Дълго време яздиха мълчаливо. От време на време Таис се обръщаше да види Ерис, ритмично полюляваща се на раванлията встрани от войниците, които тя отбягваше. Природата покровителствуваше любимката на Афродита. Към пладне небето се покри с мъглива пелена, която не обещаваше дъжд и не позволяваше на слънцето да свирепствува и да накаже пътниците заради късното им тръгване.

В зелената тревиста долинка, на тринадесет парасанга след преминаването на реката, разпънаха за Таис лека шатра. Войниците, разседлали и спънали конете, се разположиха както им падне, постлаха хламидите си направена земята, без да се плашат от скорпиони и големите подскачащи паяци-фаланги, от които Таис се отвращаваше и в Елада, където те са много по-дребни.

В шатрата хетерата започна да се съвзема от дългото пътуване. От друсащия тръст на Салмаах бяха я заболели краката, отвикнали от напрежение. Влезе Ерис, носеше вода за измиване. Тя се държеше така изправена, че напомни на Таис девойките от Празника на Делвите, чествуван в Атина на втория ден от Антестерион — Празника на цветята. Досетливата атинянка, доловила нещо нередно, заповяда на Ерис да се съблече и ахна. Нежната кожа от вътрешната страна на бедрата й беше отекла и протрита, глезените и коленете й бяха подути, а палците на краката кървяха от търкането в потника на коня. Девойката едва стоеше на крака. Тя отстъпи само пред категоричната заповед на господарката си, подаде й съда с вода и се отпусна на постлания за нея килим.

— Не се страхувай, господарке, гърбът на коня е невредим!

— Затова пък ти си се осакатила — сърдито каза Таис и излезе, за да намери из нещата си лекарства и нещо за превръзка. Целебният египетски мехлем премахна болките. Ерис заспа веднага. Таис се изми и освежена, тръгна към малкия огън, където вече се бяха разположили Леонтиск заедно с лохагоса и старшите десетници в очакване на цвъртящото върху жаравата печено. По нейна молба доведоха Боанергос. Тесалийците внимателно огледаха гърба на коня. Ерис бе удържала на думата си, но за Таис бе очевидно, че втората половина от пътя девойката не ще понесе или ако издържи, като има пред вид огромната й физическа и душевна сила, ще повреди хубавия кон. Хетерата реши да настани Ерис в една от колите, които трябваше да догонят отряда през нощта. Когато атинянката влезе в палатката, Ерис се събуди. Таис й каза, че оттук ще я извозят заедно с За-Ашт. Черната жрица не каза нищо, но отказа да яде. Хетерата заспа здраво и безгрижно, както отдавна не бе спала. Разбуди я Леонтиск, който я викаше на закуска — къс солено сирийско сирене и шепа много вкусни, почти черни фурми. Конете бяха малко по-надалеч, вече заюздени и покрити с потници. Край колите хората още спяха и Таис не събуди финикийката. Потърси с очи Ерис и като не я видя нито при конете, нито при колите, учудено запита Леонтиск не е ли виждал робинята й. Вместо началникът на конниците, отговори лохагосът с усмивка:

— Онази черната каза да не те безпокоя без време. Тя моли да й простиш, но не можела да понесе позора: да пътува в кола заедно с финикийката!

— И какво е направила? — разтревожи се Таис.

— Не се страхувай за нея, господарке. На такава фармакис (вещица) нищо няма да и се случи. Тя просто побягна нататък и сега е вече далече.

— Кога ти каза?

— Към средата на първата нощна стража. Приблизително преди шест часа.

— Артемида агротера! Сама през нощта по безлюдната пътека сред чакали и хиени! И то съвсем съсипана от язденето през деня?!

— Нищо няма да се случи на твоята негърка! Как само побягна! Гледах подире й — тича не по-зле от кон!

Леонтиск се разсмя. Таис замислено хапеше устни, овладяваше се и изведнъж облекчено избухна в смях, кой знае защо, уверена, че приключенията на Ерис ще свършат добре.

И наистина те настигнаха бегълката само на два парасанга от крайната цел на пътуването. От ниския стръмен склон, откъдето започваше слизането в широката долина на Ефрат, Таис видя в далечината бягащата Ерис. Белият хитониск над коленете — нейната единствена дреха — се развяваше от вятъра, увитата й в черна тъкан глава бе гордо вдигната. Черната жрица плавно се поклащаше и много добре личеше, че знае правилата на равномерното продължително бягане. Таис съжали, че не е видяла как бяга през нощта при късната луна, приличащи на безстрашна богиня, на самата Артемида. Леко суеверно отношение към нейната нова прислужница обхвана хетерата.

Таис и Леонтиск бързо настигнаха Ерис и й заповядаха да възседне Боанергос. За една нощ и половин ден Ерис бе пробягала към четиринадесет парасанга и странно, вчерашните й рани бяха зараснали и едвам се забелязваха. Тя бе успяла да си отпочине към четири часа под храст ракитовици, преди да я достигнат конниците и само протритите сандали показваха какъв път бе изминала.

Таис толкова се зарадва, че прегърна черната жрица, която не отвърна на ласката й, само странен трепет премина през цялото й здраво, разгорещено тяло.

На определеното място лодките чакаха конниците. „Какви лодки са това — цели кораби! — помисли Таис. — Неугледни плоскодънни съоръжения.“ В най-голямата свободно се поместваха дванадесет коня. Леонтиск реши да вземе със себе си своите коне и конвоя с конете. Лохагосът с останалите конници потегли без багаж по брега, за голяма радост на суровия стотник, комуто бе омръзнало да надзирава ранените. На носовата палуба в челната лодка поставиха един до друг леки навеси за Леонтиск и Таис.

— Не може ли да настаниш твоята богиня на раздора по-далече? — насмешливо запита Леонтиск, прихващайки през кръста атинянката, която следеше натоварването на своите коне.

— Не може! Тя няма да отиде на кърмата, където са конярите и лодкарите.

— Ами ако поискам да те целуна? Ще ме убие ли?

— Можеш скришом — посъветва го Таис.

Три дни лодките плаваха покрай непрекъснати градини, обгърнали с широка ивица бреговете на реката. Но градините на Вавилон смаяха дори и изпитаните ветерани. По покривите на цели квартали се извисяваха дървета, а високо над реката се издигаха улици и площади. Знаменитите висящи градини на Семирамида!

Леонтиск заповяда да се разтоварят на търговското пристанище извън петте редици на градските стени. Застоялите се в лодките коне нетърпеливо удряха копита, искаха да се раздвижат, а атинянката и тесалиецът препускаха около една парасанга, докато конете им се успокоят и можеха вече да вървят ходом из препълнените с народ улици.

Те влязоха в града по Акадския път през двойната врата на Ищар (хетерата видя в това щастливо предзнаменование), кулите на която бяха облицовани целите със сини плочки. Изображения на дракони се редуваха с изображения на дългоноги диви бикове от жълти и бели кахли, които украсяваха блестящата на слънце синя повърхност. Правият път на процесиите от бели и червени плочи, широк петнадесет лакти, водеше към Есагил, някогашния свещен вътрешен град, където се намираше храма на Мардук — главният бог на Вавилон. Огромната кула Етеменанки закриваше храма за Таис, кулата, много повредена от годините, но все още прочута по цялата Ойкумене, се състоеше от седем, разноцветни етажа на стъпала, увенчана от малък син храм. Тя господствуваше над целия град, като че ли напомняше на всеки жител, че вечно будното око на бога го гледа от височина двеста лакти.

Вдясно се намираше просторен дворец, сега необитаван от никого и западнал, по-нататък зад стените — втори дворец, а отляво малките градини на Семирамида върху високи арки, също тъй стъпаловидни, както почти всички постройки на Вавилон. Учудваше обилната зеленина, макар и далеч от реката. Край южната стена на двореца течеше дълбок канал, но за да се поливат високо разположените градини на стария град, бяха нужни хиляди и хиляди роби. Наподобяваше на Египет. Обаче там старите насаждения край погребалните храмове на царете и древните дворци отдавна бяха загинали под пясъка. Само големите и богати храмове, които владееха много роби, имаха още големи градини на недостъпни за разлива височини. Цялата останала зелена украса на египетските градове растеше в низините ма равнището на Нил. Тук във Вавилон още бе запазена старата уредба, може би поради теснотата на града, за разлика от Египет. Във всеки случай кулата Етеменанки направи на хетерата много по-голямо впечатление, отколкото градините на легендарната царица.

Изпратеният напред конник се върна на запенен кон с известието, че Птолемей е потеглил за Суза, а главните военачалници са се настанили в дворците на Стария град. Леонтиск се зарадва. Таис му бе обещала да уреди малък симпозиум, за да отпразнуват края на дългото пътуване.

Пътят на процесиите се изпълни с тесалийци, които посрещаха своя началник. Таис и Леонтиск тръгнаха сред тяхното множество, отминаха голяма синя стена, украсена с глазурени релефи на лъвове с бели и червени гриви, пресякоха няколко шумни улици и като завиха надясно през свещения град, отново стигнаха до брега на Ефрат.

Тук имаше плаващ мост, който съединяваше Стария град, източната половина на Вавилон, със западната — Новия град с по-малко храмове, вътрешни стени и укрепления, с още повече зеленина. В северната му част между вратата Лугалгири и реката се намери прекрасна къщичка сред сенчеста градина, която приюти Таис. Скоро пристигна Ерис с всички вещи, а малко след това дойде За-Ашт. Таис със своето умение да се нарежда бързо намери добър коняр (градинарят живееше в къщата), робиня, която умееше да готви приятно по елински вкус, и вечерта танцува за своите тесалийци на импровизирания симпозиум.

Мълвата за появата във Вавилон на знаменитата атинска хетера се разнесе мълниеносно. Любопитни започнаха да обсаждат къщата край Лугалгири, като че ли нямаше война, като че ли в града не се намираше чужда победоносна армия. Леонтиск се видя принуден да изпрати войници да охраняват вратата от нахалните вавилонци. Приказките за военното могъщество на македонците и непобедимостта на божествения Александър се разпространяваха все по-надалече. Суза, закъдето бе потеглил Птолемей, и дори намиращият се по-далече на север Екбатана — лятната резиденция на персийските царе и една от главните съкровищници, се покориха, като се предадоха без бой и връчиха всички ключове на Александровите пратеници.

Въпреки есента горещината достигаше до Вавилон с ветровете от необятните простори на Персия и каменистите плата на Сирия, Елам и пустините при Червено море. Нощите тънеха във влажна задуха. Но Таис особено се уморяваше от скритата вражда между слугините — тя винаги искаше мир и спокойствие у дома си. Добре че финикийката безгранично се страхуваше от „магьосницата“ и не смееше да показва дивата си ревност открито.

Постепенно робините разпределиха задълженията си. За голяма радост на За-Ашт Ерис й отстъпи непосредствените грижи за Таис, а тя се нагърби с грижата за дома, конете и охраната на господарката си. Последното, въпреки протестите на Таис, тя считаше за свое най-голямо задължение.

Финикийката призна, че Ликофон, младият войник от отряда на Леонтиск, иска да я откупи от господарката й, щом като свърши войната и си тръгне за родината. Тогава те щели да встъпят в брак. Таис се усъмни дали има епигамия между Финикия и Тесалия и с почуда узна, че законността на браковете обхваща цялата нова империя на Александър и съюза с елинските градове-държави. Великият пълководец продължаваше да се нарича техен върховен стратег, докато фактически царуваше.

— Ти мечтаеш да ме напуснеш, — полушеговито укоряваше Таис робинята си, — а защо се ядосваш на Ерис?!

— Аз никога не бих се разделила с теб, господарке, но Ликофон е прекрасен и ме обича. И ти винаги си освобождавала робините си при омъжване…

— Освобождавала съм ги — съгласи се Таис, леко намръщена. — Афродита не ми позволява да ги задържам. А пък ми е мъчно — та аз също свиквам и се привързвам!

— И към мене ли, господарке? — внезапно запита Ерис, подреждайки току-що донесените цветя от градинаря.

— И към теб, Ерис.

Сините очи под мрачните вежди изведнъж просияха. Необичайно изражение преобрази лицето на черната жрица, мярна се и изчезна.

— И ти също ще ме напуснеш за любов и семейство! — усмихна се Таис с желание да подразни странната робиня.

— Не — равнодушно отговори Ерис, — мъжете ми омръзнаха в храма. Единственото, което имам в този свят, си ми ти, господарке. Никога не ще тичам подир любовта както За-Ашт.

— Слушали сме ги тия приказки! — стрелна с черни очи финикийката.

Ерис величествено сви рамене и излезе.

През една особено гореща нощ Таис пожела, да поплува в Ефрат. От градината през тесен проход между слепи глинени стени една пътечка водеше към малък пристан. Таис отиваше там, придружавана от Ерис, но строго й забрани да се къпе заедно с нея: дъщерята на юга можеше жестоко да се простуди. Ерис леко се наплискваше, послушно излизаше и търпеливо чакаше господарката си в нощната тишина на спящия град, нарушавана само от кучешки лай и избухвания на шумни гласове на някоя весела компания, които ясно достигаха по влажния речен въздух.

Когато едва-едва прохладната вода смъкваше отмалата от горещата нощ, Таис чувствуваше как се възвръща обичайната й енергия. Тогава тя плуваше, борейки се с течението, към Стария град, изкачваше се по стъпалата на някакъв забравен храм или малък дворец и седеше, наслаждавайки се на самотата, надеждно скрита от мрака на глухата безлунна нощ. Мислеше за Александър, който живееше някъде наблизо в южния дворец на Стария град, за Птолемей, който може би в този момент кротко спи из пътя. Три хиляди стадия пясък и блата отделяха загадъчната Суза от Вавилон. Птолемей трябваше скоро да дойде. Таис научи от Леонтиск, че е дадена заповед цялата армия да се готви за поход неизвестно за къде.

Атинянката мечтаеше по-подробно да се запознае с Вавилон — един много стар град, който никак не приличаше на Атина и на Мемфис. Скоро армията ще тръгне на изток, а с нея и войниците, с които е препълнен сега Вавилон. Приветствуват я на всяка крачка, когато познаят приятелката на своя вожд, другарката на Птолемей, любимата „богиня“ на Леонтиск. Още на втория ден от пристигането й във Вавилон, когато Таис вървеше по Пътя на процесиите към храма на Ищар, срещна отряд от аргироаспиди — Сребърните щитове. Началникът позна атинянката, впрочем бяха я запомнили и други войници още от стана на Александър край Тир. Таис не успя да се опомни, когато я обкръжиха, поставиха я върху събрани един до друг щитове и разбутвайки тълпата, за чудо на вавилонците тържествено я понесоха по Пътя на процесиите към храма. Разтревожената Ерис се втурна да я догони. Като пееха хвалебния химн на Харитите, донесоха кискащата се Таис до входа на светилището на Ищар и я спуснаха, преди изплашените служителки на богинята да успеят да затворят решетката.

Естествено от посещението на храма нищо не излезе. Хетерата се тревожеше: дали не се е разгневила богинята?

На другия ден тя се опита с жертва и молитва да убеди богинята, че съвсем не смее да съперничи с нея, а поклонението на мъжете е обичай в Елада, където женската красота се цени най-много от всичко на света… „На хълмистата Фтия в Елада, славна с красиви жени…“ — спомни си тя някога скъпия за нея стих от поемата в безкрайно далечната Атина.

Аргест, източният вятър, повя над покривите на Стария град. Зашумяха крайбрежните алеи, едва чуто заплиска водата в долното стъпало на стълбата. Таис скочи в тъмните води на реката. Изведнъж тя дочу плавните отсечени пляскания на силен човек, който умее добре да плува. Хетерата се гмурна с намерението под водата да излезе в средата на талвега и като го премине с второ гмуркане да отиде до заливчето, където бе тръстиковото пристанище, и я чакаше търпеливата като хищник Ерис. В дълбочина водата се оказа въз студена. Таис преплува по-малко, отколкото възнамеряваше, издигна се на повърхността и чу тихото: „Спри, кой си?“, казано с такава заповедна сила, че атинянката замря. Гласът не бе висок, но дълбок и могъщ като приглушено ръмжене на лъв. Не може да бъде!

— Защо мълчиш? Да не си посмяла пак да се гмуркаш!

— Ти ли си, царю! Ти, сам нощем в реката? Това е опасно!

— А за теб не е ли опасно, безстрашна атинянко? — каза Александър.

— Кому съм нужна аз? Кой ще ме търси в реката?

— В реката ти не си нужна никому наистина! — разсмя се великият пълководец. — Плувай насам. Нима само ние с теб сме измислили този начин за почивка? Сигурно!

— Може би просто другите плуват по-лошо от нас — каза Таис, приближавайки се към царя по гласа му, — или пък се страхуват от нощни демони в чуждата страна.

— Вавилон е бил град на древно магьосничество дълго време преди персийските царе. — Александър протегна ръка и докосна прохладното рамо на хетерата. — За последен път те видях гола единствено на симпозиума, където ти порази всички ни с амазонския танц.

Таис се обърна на гръб и дълго гледа царя, като едва движеше разперените си ръце и беше скупчила на гърдите си сноп от тежките си черни коси подобно на водорасли. Александър сложи отгоре й своята длан, от която струеше топла сила.

— Остани поне веднъж на свобода, царю — като помълча, каза Таис, докато течението на реката ги отнасяше към моста.

— С тебе ли? — бързо запита Александър.

— И само с мене. После ще разбереш защо…

— Ти умееш да разпалваш любопитство — отговори завоевателят на Азия, като я целуна, при което и двамата се намериха под водата.

— Да плуваме при мен! — заповяда Александър.

— Не, царю! При мен! Аз съм жена и трябва да те посрещна спретната и вчесана. Освен това теб в двореца те дебнат много очи, които не всякога са добри. А при мене е тайна!

— И ти самата си тайна, атинянке! Толкова често излизаш права, като да си мъдра пития, а не покорителка на мъже!

Те навреме се отбиха от течението, което ги носеше към подвижния мост, и доплуваха в тихото заливче, където замечтаната в звездите Ерис скочи със съскане и бързина на дива котка.

— Ерис, това е царят-победител! — бързо каза хетерата. Девойката преви колене в почтителен поклон.

Александър се отказа от предложеното наметало, мина през пролуката и градината, без да се облече, и влезе в слабо осветената предна стая с цялото великолепие на могъщото си тяло, същински Ахил или друг прекрасен герой от древността. Край стените по вавилонски обичай бяха разположени удобни лежанки. Таис нареди на двете прислужници да избършат, да намажат с благоуханни масла царя и да го вчешат, което бе изпълнено с вълнение. Атинянката отиде в спалнята си, хвърли върху широкото ложе най-скъпоценната си покривка от мека светлосиня вълна от тавърски кози и скоро се яви пред царя с целия блясък на своята удивителна красота — в прозрачен светлосин хитон, с тюркоазен венец стефанос във високо вчесаните си коси, с огърлицата от прозрачен изумруд, която бяха й дали в храма на Кибела.

Александър се привдигна, отстранявайки За-Ашт. Хетерата направи знак на двете робини да излязат.

— Искаш ли да ядеш? — запита тя, отпускайки се на дебелия килим. Александър отказа. Таис донесе луксозна персийска кана с вино, смеси го с вода и наля два походни потира от зелено кипърско стъкло.

Александър, с привичната му бързина, вдигна чашата, като разля малко вино.

— За Афродита! — тихо каза той.

— Почакай, царю, за миг! — Таис взе от подноса флакона със запушалката от розов турмалин, украсен със звезда — това за мен — шепнеше тя, отливайки три капки в своето вино, — а това за тебе — четири…

— Какво е това? — без страх, но с любопитство запита македонецът.

— Дар от Майката на боговете. Тя ще ти помогне да забравиш днес, че ти си цар, владетел и победител на народи, ще снеме бремето което ти носиш, откакто си снел щита на Ахил в Троя!

Александър втренчено гледаше Таис, тя му се усмихна с онзи недоловим оттенък на превъзходство, който винаги привличаше царя. Той вдигна тежкия стъклен съд и без колебание изпи парещото и тръпчиво питие. Таис наля отново и пиха повторно.

— Почини си малко! — Таис заведе Александър във вътрешната стая и той се просна на необичайната за жена постеля с дюшек от леопардови кожи.

Таис седна до него, сложила гореща длан на рамото му. Мълчаха чувствувайки непреодолимата сила на Ананке (съдбата), която ги привличаше един към друг.

Таис усети познатото й пламване, което течеше нагоре по гърба, разливаше се по гърдите и корема й. Да, това бе то, страшното биле на Рея-Кибела! Но този път тя не се изплаши.

Ударите на собственото й сърце отекнаха в главата на хетерата като удари на Дионисиеви дайрета. Съзнанието й започна да се пречупва, пускайки на свобода една друга Таис, не човешко същество, а първобитна сила, отделна и същевременно непостижимо обладана от всички до крайност изострени чувства. Таис застена, изви се като дъга и подхваната от силните ръце на Александър…

През плътната пелена на съня Таис чуваше неясен шум, сдържани възклицания, далечно чукане. Александър отвори очи и бавно се привдигна на лакът. Гласовете се чуваха все по-високо. Леонтиск, Хефестион, Черният Клейт — хетерата ги позна всички. Другарите и охраната на царя замряха на прага, не смееха да влязат в къщата.

— Хефестионе! — внезапно високо повика Александър. — Кажи на всички да вървят по дяволите. И ти също! Да не сте посмели да ме тревожите, даже и Дарий да е потеглил срещу града!

Бързи стъпки по стълбата бяха отговорът.

Великият пълководец се опомни едва късно вечерта. Той се протегна, въздъхна дълбоко, тръсна глава. Таис бързо излезе от стаята и се върна с куп дрехи, които мълком сложи пред царя.

— Моите! — учудено възкликна Александър. — Кой ги донесе?

— Те! — кратко отвърна Таис, мълчалива и съсредоточена, подразбирайки довтасалите на разпенени коне другари на македонеца, които препускали из целия град да търсят своя цар.

Ерис и За-Ашт бяха успели да разкажат за страшната тревога, вдигнала се сутринта, когато Александър не се върнал от къпането!

— Как са могли да ме намерят тук? — недоумяваше Александър.

— Леонтиск се досетил. Той знаел, че аз се къпя нощем в Ефрат, чул, че ти също плуваш в реката…

Александър тихо се разсмя.

— Ти си опасна атинянка. Твоето име и смъртта започват с една и съща буква. Чувствувах колко е леко да се умре в обятията ти. И сега аз целият съм много лек и като че ли прозрачен, без желания и грижи. Може пък да съм вече и сянка в Аид?

Таис вдигна тежката царева ръка и я притисна до гърдите си.

— О, не, в теб има още много плът и сили! — отговори тя, присядайки на пода до краката му.

Александър дълго я гледа и накрая каза:

— Ти си като мен на бойното поле. Същата свещена сила на боговете те изпълва. Божественото безумие на напрежението. У теб няма начало на предпазливост, което пести живота…

— Само за теб, царю!

— Толкова по-зле. Аз не мога. Един път си позволих да бъда с теб и цяло денонощие е заличено от моя живот!…

— Аз те разбирам, не говори нищо, мили — за първи път Таис нарече така царя, — бремето на Ахиловия щит!

— Да! Бремето на този, който е намислил да опознае пределите на Ойкумене!

— И това помня — тъжно каза Таис, — повече не ще те повикам, макар и да бъда тук. Само че и ти не ме викай. Веригите на Ерос за жените се изковават по-бързо и държат по-яко. Обещаваш ли?

Александър стана и като перце вдигна Таис. Притисна я до широката си гръд и я държа дълго така, после изведнъж я хвърли на леглото. Таис седна и навела глава, започна да заплита обърканите си коси. Внезапно Александър се наведе и вдигна от леглото златната верижка със звездата и буквата „мю“ в средата.

— Дай ми го като спомен за това, което стана — помоли царят. Хетерата взе пояса си, замисли се, после целуна украшението и го даде на Александър.

— Аз ще заповядам на най-добрите златари във Вавилон за два дни да ти направят друга. От скъпо червено злато и звезда с четиринадесет лъча и буквата „кси“.

— Защо „кси“? — метнаха се нагоре в почуда дългите мигли на Таис.

— Запомни. Никой освен мен не ще ти обясни. Древното име на реката, в която се срещнахме, е Ксаранд. В любовта ти си като меч — ксифос. Но да бъде с тебе мъж, то е епи ксирон ехестай, като върху острие на бръснач. И трето: „кси“ е четиринадесетата буква в азбуката…

Очите на атинянката се сведоха под дългия поглед на царя, а побледнелите й страни поруменяха.

— Посейдоне земедържецо! Колко съм гладен! — изведнъж каза Александър, като гледаше с усмивка притихналата хетера.

— Е, да вървим, всичко е готово! — трепна атинянката. — После ще те изпратя до южния дворец. Ти ще тръгнеш с Боанергос, а аз на Салмаах…

— Не бива. Нека дойде с мен един от твоите пазители — тесалийците.

— Както искаш!…

… Усамотила се в спалнята си, Таис излезе едва надвечер и заповяда на Ерис да й донесе киури от запасите, които бяха направили с незабравимата Егесихора още в Спарта.

Ерис протегна ръка и леко докосна с горещи пръсти китката на атинянката.

— Не се трови, господарке — каза черната жрица.

— Какво знаеш ти за това? — тъжно и убедено отвърна хетерата. — Когато става така, то Гея е неумолима. А аз нямам право да си позволя да имам дете от бъдещия господар на Ойкумене.

— Защо, господарке?

— Коя съм аз, та родения от мене син да стане наследник на велика империя? Освен плен и ранна смърт той нищо не ще получи от съдбата, която си играе с всеки, който таи мисли за бъдещето, все едно дали са тъмни или светли.

— Ами момиче?

— Не трябва божествената кръв на Александър да изпита жестоката женска съдба!

— Но дъщерята сигурно ще бъде прекрасна като самата Афродита!

— Толкова по-зле за нея.

— Не се страхувай, господарке — променяйки тона си твърдо каза Ерис — нищо няма да имаш. И не пий киури.

— Откъде знаеш?

— Знам. Всички ние сме посветени в древната наука на Кибела за тайното влияние на луната върху човека. От нея зависи всичко в тялото на жената. Ти нищо няма да имаш — срещнала си се с царя точно в такова време, когато всичко е позволено.

— Защо ние, обучавани във всичката мъдрост на женското изкуство, не знаем това? — Изумена, Таис дори подскочи.

— Защото тази наука е тайна. Не бива да се освобождава жената от властта на Гея-Кибела, иначе човешкият род ще се прекрати.

— Може би ти ще ми откриеш тази тайна.

— На теб може. Ти служиш на друга богиня, но нейните цели са същите като на Великата майка. Обаче, докато съм с тебе, аз винаги ще ти казвам кои дни ще бъдат без последици.

— Докато си с мене. Но когато няма да си.

— С теб ще бъда до смъртта си, господарке. На умиране ще ти разкажа всичко…

— Кой се кани да умира? — Прозвънтя весел глас.

Таис изписка от радост и се хвърли към Хезиона. Жените се прегърнаха и дълго не снемаха ръце. Всяка бе чакала тази среща, след като се бяха разделили в противоположни посоки пътищата на ездачката Таис и мореплавателката Хезиона.

Атинянката изведе другарката си на слънчевата светлина на верандата.

„Родената от змия“ както някогаш я бе нарекла ревнивата Клонария, беше отслабнала много, лицето и ръцете й бяха потъмнели от вятъра, беше остригала косите си като наказана за невярност жена или избягала робиня.

— На какво си заприличала! — възкликна Таис. — Неарх ще си вземе друга, тук във Вавилон е пълно с прелъстителки.

— Няма да вземе — с такава увереност и спокойствие отвърна тиванката, че хетерата почувствува: наистина няма да вземе.

— За дълго ли? — запита Таис и нежно милваше загрубялата ръка на другарката си.

— За дълго! Неарх, след победата при Гавгамела, ще направи тук корабостроителница и база за корабите. Ще плава до Арабия, но не за дълго и без мен. Колко е хубаво, звезда моя! Победа, окончателна!

— Не е съвсем така. Още не всичко е свършено с Персия. А след това, доколкото разбирам Александър, предстои още дълъг поход до края на Ойкумене. Ние с теб няма да отидем там, ще останем някъде тук…

— На мен Вавилон не ми харесва! Овехтял град с минала слава… И още не са ми намерили тук жилище!

— С Неарх ли?

— Неарх ще живее при корабите и ще идва тук.

— Тогава настани се при мен. Има достатъчно място.

— Таис мила, най-хубавото, за което бих могла да помисля — да те намеря и да живея с теб!… Още нямам и прислуга от града.

— Ще се намери. Моите също не са вавилонки, а отдалече.

— Много е интересна тази черната. Как се казва?

— Ерис.

— Зловещо име: богиня на раздора от тъмния свят.

— Те имат все такива имена. Тя е бивша жрица като теб, само че паднала, а не пленена. Служила е на много по-страшната Майка на боговете. После ще ти разкажа за нея, първо искам да науча как мина вашето плаване.

— Добре. Знаеш ли, Ерис има странни очи.

— А, ти си забелязала!

— Стори ми се, че у нея е събрана цялата женска дълбочина, тъмна като в митическа древност, и в същото време жажда за новото и прекрасното.

— Е, стига за робинята, разказвай за себе си.

Разказът на Хезиона не беше дълъг. Всичко бе къде по-просто, отколкото при Таис. Отначало тя придружила Неарх до горното течение на Ефрат, където бързо била организирана доставката на дървен материал за кораби. После посетили няколко града в Сирия, където можел да се намери запас от сухо отлежало дърво. Безброй обози извозвали дървения материал до „царския път“, а след това го пущали по реката до долния брод на Ефрат. Там Неарх уредил корабостроителници за бойни кораби.

— Виж ти! Пък аз нощем преминах край тях — възкликна Таис — и не се сетих за теб!

— Ама аз не бях там. След вестта за голямата победа Неарх потегли надолу и ние с него бяхме на мястото, където се сливат двете реки, там, където блатата заемат огромно пространство. Навярно ще се наложи да отидем още един път там, а е много лошо място…

— Кой те насочи тук, в Лугалгира?

— Твоят герой — тесалиецът Леонтиск. Колко е влюбен в теб, мила Таис!

— Знам, но не мога да му отвърна със същото. А той е съгласен на всичко, само да е край мен.

— На тия условия ще са съгласни още хиляди мъже. Ти все хубавееш и може би никога не си била толкова красива.

За голямо учудване на Хезиона Таис избухна в плач.

 

 

В голямата тронна зала на Южния дворец от тъмносини глазурени тухли с орнаменти във вид на жълти стъбълца Александър председателствуваше съвета на военачалниците. Току-що пристигналият Птолемей, едва смогнал да измие потта и праха от знойния път, докладваше за взетите съкровища в предалата се без бой Суза. Освен сребро, злато, скъпоценни оръжия в Суза се пазели статуи, които Ксеркс донесъл от разграбената Елада, и известната атинска бронзова група на тираноубийците Хармодий и Аристогитон. Александър заповяда незабавно скулптурата да се изпрати в Атина. Тази двойка мощни войни, пристъпили заедно напред с вдигнати мечове, в продължение на хилядолетия занапред ще вдъхновява скулпторите като символ на бойно братство и вдъхновена целеустременост.

Птолемей оставил съкровищата на място под охраната само на свия отряд, твърде малочислен, за да се сражава в открита степ, но достатъчен, за да защити плячката в укрепения град. Петдесет хиляди таланта лежали в Суза — толкова сребро рудниците в родината на Александър можели да добият едва за половин век. Но по сведения на персите главната газафилакия — хазната на персийската държава — е събрана в областта Парса, столицата на царете от династията Ахемениди, наречена от гръцките географи Персеполис. В Парса нямало струпване на голяма войска, Дарий все още се намирал на север.

Александър действуваше както винаги светкавично. Той заповяда в седемдневен срок да се съберат най-добрите отряди на конницата, а пехотата след три дни да потегли за Суза. Незабавно да изпратят обози с продоволствие. Главните сили и целият обоз под командата на Парменион трябва да го последват, без да бързат. Според уверението на вавилонците горещината ще намалее след няколко дни. В долините на Суза и Парса прохладната зима е най-доброто време за походи. Храна за конете и вода има навсякъде в изобилие. Александър много строго заповяда цялата многохилядна маса придружаващи армията артисти, художници, жени, слуги и търговци да остане във Вавилон. Да не е посмял някой да тръгне след челния отряд. Едва след като потеглят на път главните сили и обозите на Парменион, неизбежните спътници на войската имаха право да тръгнат за Суза и Персеполис.

След съвещанието Александър се упъти към храма Мардук, където жреците на древните богове на Вавилон бяха устроили в негова чест свещенодействие. Великият победител седеше на почетния трон до върховния жрец, човек на средна възраст, с дълга и тясна грижливо поддържана брада.

Процесия от жрици в червени одеяния, толкова леки, че при най-малкото подухване приличаха на избухвания на прозрачни пламъци, носеха на главите си златни съдове, от които се виеше ароматен син, дим.

Александър изглеждаше уморен и мрачен. Върховният жрец повика със знак един млад служител при храма, който добре говореше койне, за да превежда.

— Победителю, на царете, обърни благосклонен взор към онази, която върви напред, носейки сребърно огледало. Това е дъщеря от много знатен род, по-благороден, отколкото Ахеменидите. Тя представя Шаран — приближената на богиня Ищар.

Александър преди това бе забелязал високата девойка с чудна бяла кожа и тънки като змии черни коси, стигащи почти до петите. Той кимна на жреца, откъсвайки се от мислите си, и жрецът се усмихна многозначително с подмазване.

— Кажи една дума на пожелание, победителю и господарю! И тя още тази нощ в часа на прилепа ще те очаква върху разкошното ложе на славната Ищар в горните стаи на храма. Ще те заведат… — жрецът млъкна, забелязал отрицателния жест на Александър.

— Нима любовта на благородната служителка на Ищар не те привлича? — каза жрецът след кратко мълчание, явно излъган в очакванията си.

— Не ме привлича! — отговори македонецът.

— Прости, господарю, ако се осмеля да попитам нещо непозволено поради непознаване на твоите божествени пътища… — жрецът млъкна в колебание и преводачът спря, сякаш се препъна.

— Продължавай, аз не наказвам за неуместни думи — каза Александър, — ние с теб сме от различни народи, затова е още по-важно да се разберем един с друг.

— Казват, че единствената жена, която си избрал тук, била атинска блудница. Нима за теб нищо не значат знатността, целомъдрието, осветено от божеството?

— Тази, за която говориш ти, не е блудница, както разбирате вие, тоест, не е жена, достъпна за всеки, който би заплатил определена цена. В Елада всички свободни жени се делят на жени, господарки в дома и майки, а, от друга страна — хетери, приятелки. Хетерите знаят много и различни изкуства: танци, умение да се обличат, да забавляват с разговорите си, със стихове, могат да ръководят малък пир симпозиум. Хетерите са заобиколени от художници и поети, които черпят вдъхновение от тяхната красота. С други думи, хетерите дават на мъжа възможност да се приобщи към красивото в живота, да отхвърли от себе си еднообразието на всекидневното.

— Но нали вземат пари и се отдават!

— И то не малко пари! Изкуството и дългото обучение струват много, вроденият талант още повече и ние разбираме добре това. А при избора на мъжа хетерата е свободна. Може да се отдаде за много висока цена, може да откаже, може да не вземе нищо. Във всеки случай Таис не можеш да получиш в леглото си така, както ти предлагаш своята „целомъдрена“ Шаран.

Жрецът бързо наведе очи, за да не издаде пламналия си гняв.

Разговорът се прекъсна и Александър до края на церемонията остана все така мрачен и безразличен, както от началото.

Цяла неделя Таис убеждаваше Птолемей да я вземе в похода. Птолемей плашеше хетерата с невероятните опасности из пътя през непознати планини, населени с диви племена, с трудностите на непрекъснатия поход с обичайната за Александър бързина. Всички тези трудности не пречат: нали тя може да пътува удобно в обоза на Парменион. Таис смяташе, че една жена-атинянка трябва да присъствува при завоеванието на свещената и недостъпна досега столица на персите, тия същите, които безнаказано разориха Елада и продадоха в робство десетки хиляди нейни дъщери. Мъжете отговарят за себе си според силите си, а от жените само тя е единствена способна да извърши този поход, след като се е закалила по пътя и притежава великолепен кон.

— За какво тогава ми подари такъв прекрасен раванлия? — лукаво и закачливо питаше тя Птолемей.

— Не ми е минавало и през ум това! — сърдеше се Птолемей. Всичко излезе съвсем другояче, не му се вижда краят на похода!

— Нима Александър няма да зимува в топлата Парса?

— Та нали „зима“ тук има само два месеца! — мърмореше Птолемей.

— Ти стана съвсем несговорчив! Кажи по-добре, че се страхуваш от гнева на Александър!

— Не е много приятно, когато се разгневи…

Таис се замисли и изведнъж се оживи.

— Аз ще тръгна с тесалийската конница. Там имам другари и те ще ме скрият от очите на Александър. А Леонтиск, началникът им, е войник, не е пълководец и не се бои от нищо и от никого! Решено: ти нищо не знаеш, а срещата с Александър в Персеполис поемам аз…

Птолемей в края на краищата се съгласи. Много по-трудно бе да склони Ерис да остане без нея във Вавилон. На помощ дойде Хезиона. Двете бивши жрици като че ли намериха нещо общо помежду си. С помощта на тиванката мрачното упорство на Ерис бе надвито. Хезиона обеща да дойде при приятелката си, ако тя остане в Персеполис, и да доведе двете робини и Салмаах. Оставаха броени дни, трябваше много неща да се предвидят. Тя нищо не би могла да направи, ако не бе Леонтиск и нейният стар приятел лохагосът, вече влязъл в строя начело на своята стотня, същата онази, с която Таис трябваше да върви.

По-рано такъв ускорен и толкова далечен поход навярно би я изплашил. Но сега, преминала на своя раванлия още по-голямо разстояние, Таис нито за миг не се подвоуми, нищо не я тревожеше. И така, в едно късно есенно утро тя се разцелува с Хезиона, прегърна безмълвната Ерис и Боанергос, високо размахал по вятъра черна опашка, се понесе из пустите улици на Вавилон — отвъд портата Ураш, по пътя за Нипур, Таис трябваше да настигне отряда на тесалийците.