Иван Ефремов
Атинянката Таис (16)

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
НЕОСЪЩЕСТВЕНАТА МЕЧТА

От Ефрат пристигна конник на запенен кон. Там, в старинното пристанище, Хезиона чакаше с гребна лодка с тридесет весла — предимство на жена на флотския началник. Кратката бележка гласеше: „Вест от Неарх и Александър. Армията се завръща. Идвам да ви взема.“ Това беше достатъчно Лизип, Таис и Ерис незабавно да се приготвят и след продължително сбогуване с индийците, жреците поднесоха на всички огромни венци от сини цветя.

Ехефил, качил се на площадката на портика, дълго махаше след облака прах, вдигнат от конските копита.

Елините препускаха без спиране няколко парасанга с издръжливите и мършави местни коне.

Още отдалече те видяха върху блестящата речна повърхност дълъг кафеникавочервен плавателен съд, а върху плочите на пристанището — навес от платно. Тиванката стремително изтича да посрещне Таис.

— В Индия те не са стигнали границите на Ойкумене! — възбудено и припряно заговори тя. — Армията се разбунтувала при петата река и отказала да върви по-нататък, когато моят Неарх открил, че Инд идва от планини, много далече от изворите на Нил, и тече не на изток, а на юг към океана. Устието на Инд е обърнато по посока на слънцето. Грамадни пространства суша и море делят тези реки една от друга, толкова огромни, че никой не си е представял…

Лизип постави ръка на рамото на Таис, за да я успокои. Тя трепна от докосването на мъдреца.

— Александър е бил тежко ранен при атакуването на една крепост, спасил го твоят Птолемей и затова е получил прякора Сотер (спасител). Сражавали са се с голям брой слонове. Буцефал загинал. После се спуснали по Инд надолу. Армията потеглила през пустини, а Неарх заплавал по море край бреговете на Индия, плавал осемдесет дена и едва не умрял от глад, а през това време Александър гинел от жажда в пустинята. След това Александър дълго време го чакал на определеното място, откъдето и дошли пратеници с известия в Персеполис…

Всичко това тиванката изтърси на един дъх и млъкна, за да си поеме дъх.

Лизип на шега тупна по рамената Хезиона.

— Спри, иначе ще загинеш и ние нищо не ще узнаем по-нататък. Жената на такъв водител на флота като Неарх трябва да предава сведенията в по-добър ред. Кой ти е разправил всичко това?

— Дейномах, един от помощниците на Неарх. Той се разболял и бил изпратен с керван напред в Персеполис, а оттам отишъл във Вавилон да чака Неарх.

— Е, сега къде е Неарх?

— Води флотата във Вавилон, а мимоходом търси удобен път за плаване към Арабия и Либия.

— Път за още едно плаване! — възкликна Таис.

— Да! Лично Александър иска да плава по море, понеже не разчита вече на карти и периегеси — описания на сушата, които жестоко са го измамили и в Бактрия, и в Индия.

— И какво ти е разправял Дейномах?

— Всичко! Беше довел един лохагос от тези, които, са пътували с Александър през Гедрозия^[1]. Два дни и две нощи на смени разказваха и двамата невероятните мъки, които са понесли в похода. После ги оставих у дома да си отспят и отпочинат, а аз избързах да дойда тук. О, запомнила съм всички подробности. Ти познаваш моята добра памет — додаде Хезиона, когато улови погледа, който Лизип хвърли на Таис.

— Добре тогава — решително каза скулпторът, — ще постъпим като Дейномах. Ще плаваме, а ти ще разказваш само че не нощем: нямаме време!

„Родената от змия“ не беше преувеличила способностите си и Таис научи за индийския поход много повече подробности, отколкото ако беше получила писмо от Птолемей, който беше станал главна личност при Александър след Хефестион, Хилиарха, тоест заместник лично на царя — нямаше по-висока длъжност, — и все още беше най-близкият от приятелите на великия пълководец.

Македонската армия бе преминала по подвижен мост, построен от отряда на Хефестион, и бе попаднала в приятелска страна. Индийците приветствували Александър като цар на царете на Запада. А същевременно аристокрацията, наричана тук „висши касти“, считала македонците за варвари и ги нарекла говедари, понеже се интересували най-много от говеда. Александър устроил великолепен празник в столицата на тази страна Таксил и започнал да се приготовлява за преминаването на следващата река — граница на враждебното царство на пауравите. Именно при тази река, наречена от географите Хидасп (Джхелам), станало най-тежкото от всички сражения, което армията на Александър е трябвало да издържи след Гавгамела. Сражението било даже по-опасно от Гавгамела, защото в един момент ръководството на войските се изплъзнало от Александър. Непрекъснато валели дъждове, Хидасп придошъл и се разлял, тинестите брегове се превърнали в тресавище. Индийската войска, начело с царя Пор, причаквала македонците на източния бряг на реката. Александър смятал лесно да разбие съпротивата на индийците и допуснал голяма грешка. Най-добрите отреди на македонската войска под началството на Птолемей, Хефестион, Кенос и Салевк преминали на източния бряг, а Кратер останал с резерва на западния. Македонците попаднали на две линии бойни слонове, които се движели на разстояние шестдесет лакти един от друг. Помежду им вървели пехотинци с грамадни лъкове, с които можело да се стреля само от упор. Стрелите на лъковете пробивали бронята и щитовете.

Индийците започнали да отблъсват македонците. Новите бактрийски и согдийски кавалерийски стрелци, начело с Александър, отчаяно се сражавали, затъвайки в калта. Агрианите и хипаспистите се хвърлили на помощ, но не успели да възпрат напора на индийците. Бойните им слонове упорито притискали македонците към тинестия бряг, а резервите все не идвали. Станало ясно, че отрядът на Кратер бил разположен отвъд речен ръкав и когато излязъл на един остров, попаднал на второ русло на Хидасп, преминаването през което не било лесно.

В най-тежкия момент на сражението конят на Александър паднал. Вуцефал не бил ранен. Просто сърцето на стария боен кон не издържало цял ден сражение в лепкавата кал. Прехвърлил се на отморен кон, Александър изпратил срещу слоновете храбрата фаланга, от която били останали само шест хиляди души. Безстрашните ветерани влезли в атака с бойния вик „Еииалос, Ениалос!“ Слоновете не издържали ударите на дългите македонски сараси, обърнали гръб, захванали да тъпчат собствената си войска и съвсем разстроили редиците на превъзходната индийска конница. Македонците, без да спазват строй, ги подгонили като зли духове. Откъм крилото ударила резервната конница на Пор. Фалангата щяла да загуби мнозина, но дошлият навреме Александър накарал пехотата да се построи, да сближи щитовете и отблъснал конницата. Най-сетне в този момент успял да стигне резервният отряд на Кратер. Индийската войска побягнала. Трябвало разгромът да се Довърши, ала на главните сили на Александър не им било до преследване на противника.

От този ден в таргелион на третата година от сто и тринадесетата олимпиада македонската войска сякаш се прекършила. Воините, които още при Инд научили за откритието на Неарх, преминали без желание прочутата река. Страхотното сражение при Хидасп, ужасните слонове и високите бойни качества на индийската войска съвсем сломили македонците. А пък неотдавна, когато слушали Александър, който ги уверявал, че пред тях лежи Индия, открита и достъпна, те мислели, че най-после техният поход приближава своя край.

Великият завоевател се отнесъл много милостиво с победения цар на пауравите. Оставил го да си царува.

По заповед на Александър Хефестион започнал да строи сред живописните хълмове на Хидасп, малко по-нагоре от полесражението, два нови града — Никея (Победа) и Буцефилия, за спомен на бойния кон, погребан там.

Неарх още преди сражението предлагал на Александър да построи голяма флота и да пренесе армията надолу по течението на Инд, Царят отначало не се съгласявал, а после позволил, за да отплава на изток, когато стигне до легендарната река Ганг, която течала до границите на света. Неарх не послушал повелителя и освен леки съдове с тридесет весла, които е можело да се пренасят от река до река с плъзгане, построил с помощта на финикийците няколко тежки широки плоскодънни съдове по собствени чертежи. По-късно тези кораби спасили армията.

Александър с предишната си упоритост се стремял на изток, пресичайки една след друга реки, напредвайки със сражения в хълмиста област, населена с арати — храбри индийски племена, които живеели без царе. При превземането на крепостта Сангала армията на Александър загубила 1200 души. Трийсет и осем укрепени градчета и селища превзели македонците, преди да преминат реките Акесинас (Ченаб) и Хидраот (Рави). Войската стигнала до петата река Хифасис (Биас). В природата, както и досега, нямало никакви промени. В далечината се простирали безкрайни планински вериги. Нищо не показвало, че се приближават към някакъв край. Цяла горна Индия била вече зад тях, а какво имало напред, никой не знаел. Най-опитните криптии, понеже не знаели езика на населението, не можели да узнаят докъде се простира пътят напред.

И ето петата река течала пред тях, също такава бистра и студена, както и вече преминатите. Също такива хълмове в синкава омара и зеленина от гъсти гори се простирали отвъд нея. Армията спряла.

Пор разказвал на своя победител за страната Магадха отвъд Хифасис, чийто цар имал двеста хиляди воини пехотинци, двайсет хиляди конници и три хиляди слона. Избягалият оттам военачалник Чандрагупта потвърдил думите на Пор. На югозапад, вдясно от страната Магадха, живеели силните племена на апараджиите (непобедимите), които притежавали, много големи бойни слонове. И никакви слухове за края на света, за океана! Изведнъж македонските воини ясно разбрали, че по-нататъшният път е безсмислен. Една страна, в която умеят добре да се сражават, не може да бъде покорена с внезапно нападение. Просторите на Индия са толкова големи, че цялата войска на Александър ще се разпилее тук, като остави костите си по тези безкрайни хълмове. Военната плячка вече не съблазнявала уморената войска. В стремежа си към Великия океан тъмният непогрешим и непобедим вожд бил отишъл твърде далече, а неговото постоянно щастие за малко не го изоставило при Хидасп. Там самоотвержената храброст на фалангата и на щитоносците бе спасила армията. Този път я бе спасила! А пред тях имало още по-големи противници. Войската нямала вече сили. Македонците били съкрушени от страшното сражение и от цялата тази безкрайна война. Войската отказала да се покорява, държала на своето: по-нататък пътят е безсмислен, трябвало да се връщат у дома, докато имали сили да превъзмогнат изминатите вече пространства.

Александър бил извън себе си. Той твърдял, че краят на похода е близък. Съвсем близко бил Ганг, а отвъд него — океанът и всички те спокойно щели да отплават у дома си покрай Индия и Египет.

Като представител на армията на съвещание при Александър говорил Кенос, героят от сражението при Хидасп. Той казал, че сведенията, събрани от криптиите, са били скрити от воините: Ганг съвсем не бил близко. Той бил на три хиляди стадия. Отвъд Ганг нямало никакъв океан, а само безкрайни планински вериги. Нима Александър не виждал колко малко македонци и елини били останали във войската му, нима не е правил сметка за убитите, ранените, умрелите от болести, за оставените за дълго време, ако ли не дори завинаги в построените от него градове? Всички, които са все още на крака, са изтощени като коне, които са били яздени твърде много и продължително.

По знак на Кенос седем високи македонци застанали пред царя голи, само с шлемове на главите, показвайки множество белези и струпеи от зараснали и още неизлекувани рани. Те завикали: „Александре, не ни принуждавай да вървим срещу волята си! Ние вече не сме каквито бяхме по-рано, ако ни принудиш, ще станем още по-негодни. Не сме опора за тебе или твоите очи вече са заслепени?“

Великият пълководец разгневен разкъсал дрехите си с намерение да покаже на тези малодушни хора своите собствени белези и рани, каквито той имал повече, отколкото който и да е от неговите воини, но бърже премислил и се скрил в шатрата си, като отказал да се храни. Най-после изпратил да кажат на воините, че ще се подчини на волята на боговете.

Отдавна армията не била гледала с такова вълнение стария гадател Аристандър, който едва преодолявал тежкия поход, когато на сутринта, готвейки гаданието на брега на Хифасис, той разсякъл жертвената овца. Аристандър още не успял да съобщи лошото предсказание, а Птолемей, Селевк, Кемос и всички военачалници, които стояли до него, сами вече видели, явните признаци на неуспех и гибел. В никакъв случай не трябвало да преминават реката! Бурният възторг сред армията, когато Александър дал заповед да потеглят назад, показал, че търпението на воините е стигнало до своя предел. Той заповядал да издигнат на брега на Хифасис дванадесет каменни колони, които означавали края на неговия индийски поход. Армията се върнала в наводнената от непрекъснати дъждове Никея при Хидасп, където се строила флотата. Едва стигнал до Никея и умрял от изтощение Кенос, който преди смъртта си бе направил голяма услуга на другарите си.

Оттук войската на Александър отплавала надолу. Повечето леки съдове с гребла загинали по праговете и бързеите. Корабите на Неарх с широки бордове превъзмогнали придошлия Хидасп и бързеите на Инд много по-успешно. Неарх предложил да спрат и да построи повече такива съдове. Александър отказал. Загубил мечтата си да достигне Източния океан, той бързал да се върне в изоставената си за дълго време империя.

Конницата потеглила по двата бряга на Инд. На единия бряг отряда под командуването на Хефестион, на другия — на Кратер, двамата вечно спорещи помежду си висши военачалници на Александър. Пехотата заедно с Александър и Птолемей плавала с кораби. От време на време се сражавали с храбри племена, които яростно отбранявали своите земи от македонците. Демон на злото се вселил у Александър. Започнали безсмислени кланета, защото македонците не взимали пленници, вече нямали нужда от роби: нямали никаква възможност да ги изхранват, а още повече да ги заведат до пазарите.

В страната Мали — на границата на голямата пустиня Тар, където храбростта на жителите надминала всички други, македонската войска за дълго време била спряна край добре построена и безстрашно защищаваща се крепост.

Разярен от съпротивата, Александър лично се втурнал на стената. Едва стигнал до върха й и стълбата се счупила. Александър нямал избор и скочил под дъжд от стрели от стената вътре в крепостта. С него били само двама: Певкет, неговият постоянен щитоносец, който носел след него взетия от Троя черен щит на Ахилес, и Леонат. Александър дължал живота си най-вече на Певкет. Една стрела пронизала Александър през белия дроб и той паднал в безсъзнание. Паднал на колене и раненият Певкет, а Леонат, също така губейки кръв, прикривал двамата със свещения щит на героя от Троянската война и силен като Херакъл, отбивал враговете, докато в крепостта не се втурнали освирепелите до полуда македонци. За няколко минути изклали до един защитниците на крепостта. Понесли царя със стърчащата в гърдите му стрела към кораба, в който била шатрата на Александър…

— Чакай! — Таис прекъсна Хезиона. — А къде е бил Птолемей и защо той е Сотер (Спасител), а не Певкет или Леонат?

— Не знам. И Дейномах не знаеше. Вероятно Птолемей е успял да се промъкне до Александър с достатъчно силен отряд и да спаси всички. Войнишката мълва нарича Спасител именно него, а не някой друг. Армията по-добре знае!

— И какво станало по-нататък? — настоя Лизип.

— Когато донесли Александър на кораба, никой не смеел да докосне стърчащата в гърдите му стрела, мислели, че царят умира. Пердика, най-опитният военачалник, заповядал да обърнат Александър на една страна, със силните си пръсти отчупил острието, което било излязло навън, и изтръгнал дръвчето. След това стегнато забинтовал гърдите му, положил царя на една страна и заповядал да му дават вода с вино, настойка от хилядолистник. Когато вече дошли лекарите, кръвотечението било спряно. Александър дошъл на себе си от виковете и стоновете на войниците. Армията настоявала да й покажат царя жив или мъртъв. Александър заповядал да го пренесат на брега под един навес, за да могат да го видят хората, когато минават край него.

Когато корабът спрял на удобно място, където били разположили дълговременен лагер, по-далече от осеяните с трупове, още димящи развалини на крепостта, Александър, бял като платно, с нечовешко усилие на волята си, възседнал кон въпреки съпротивата на другарите си и успял да стигне до своята шатра сред ликуващата войска. Това последно напрежение изчерпало силите му. Много дни той лежал в страшни страдания от болка в пронизания си дроб, безразличен към всичко на света.

През това време Неарх взел за помощници всички воини, които разбирали от дърводелство — а такива имало с хиляди сред македонците и крайморските жители — и бързо започнал да строи кораби.

От всички страни в македонския лагер се стичали не само любители на приключения, търговци, жени, но и учени философи, художници и артисти. Започнала нова година — първата година на сто и четиринадесетата олимпиада. Армията бавно се придвижвала с кораби по Инд. Нечовешката жизненост на Александър превъзмогнала още една тежка рана, смъртоносна за повечето хора. Още болен, той разговарял дълго с индийските философи. Елините ги наричат гимнософисти — голи мъдреци, защото техен обичай бил да ходят почти без никаква дреха, като подчертават по такъв начин липсата на суетни желания. Александър с огорчение узнал, че напразно е преминавал река след река и е изтощил търпението на армията си. Излизало, че Хидасп се сливала с Акесинас и Хидраот, още по-долу в тях се вливал Хифасис, а най-накрая слелите се реки се вливали в големия ляв приток на Инд Ларадзос (Сатледж), на четири хиляди стадии по-долу от моста през Инд, построен от Хефестион. Ако не били напредвали така упорито на Изток по предпланините на гигантски планински вериги, а се спуснели на юг, то след преминаването през Инд цялата Индийска равнина щяла да бъде открита пред армията на Александър. Но всичко било свършено. Александър не се стремял, вече никъде другаде освен към Персия и морето на запад. На Инд при Ларадзос той основал още една Александрия — Опиана. Казваха, че царят тайно посетил приказен старинен храм в развалините на огромен град на хиляда стадии по-долу от сливането на Инд и Ларадзос. Жреците на този храм открили на Александър никому неизвестна тайна. И той вече нито веднъж не заговори за Индия, дори и с най-близките си другари. Този слух се бе разпространил с бързината на вятъра сред воините, които бяха много по-добре осведомени, отколкото им се искаше на военачалниците.

Когато бавно се спускали с кораби по Инд, македонците се запознали със страната, чиито гигантски размери сега те виждали със собствените си очи. Добре, че бяха възприели безумния стремеж на Александър да се втурне презглава навътре в Индия. Чак сега, със закъснение си спомнили за Ктесий, елинския лекар при двора на Артаксеркс, който описал Индия като много голяма страна. Един от индийците, гимнософистът Калинас, се заел да съпровожда Александър, предупреждавал царя за опасните места и раздумвал военачалниците от безполезни нападения срещу наблизо разположени градове…

Хезиона спря да си отдъхне. Лизип й наля вино, силно разредено с изворна вода. Таис дълбоко се замисли, сякаш беше все още там, в Индия, и внезапно запита:

— А къде е била Роксана?

— Винаги с Александър, имаше отделна шатра и плаваше на отделен кораб. А по суша яздеше кон, както й прилича на велика царица.

— А как яздят слонове?

— Не знам. Ще стигнем във Вавилон, ще разпитаме…

— Продължавай, моля те!

— През Скирофорион Александър доплавал до устието на Инд, приличащо на делтата на Нил, на шест хиляди стадии по-долу от вливането на притоците му. Тук не само македонците, но и опитните моряци се уплашили, когато видели гигантските вълни, които се втурвали нагоре срещу течението на реката и издигали нивото на водата на две-три десетици лакти. Всичко им станало ясно, когато стигнали до океана. Приливите тук се издигали на непозната във Вътрешното море височина. Приблизително на петстотин стадии от океана, над делтата на реката, Хефестион захванал да строи пристанище в Патала. По това време през месец хекатонбейон Александър плавал с Неарх в океана на петстотин стадии далече от бреговете сред лазурния простор. Там той принесъл жертва на Посейдон и хвърлил златна чаша във вълните.

След един месец Александър потеглил на запад край брега на морето през пустините Гедрозия и Кармания. Пътувал без багаж с пехотата и част от конницата, а Кратер изпратил с всички обози и семейства, с плячката, слоновете и добитъка по сравнително лек път — с паша за животните и с вода — през Арахозия и Дрангиана^[2]. Заедно с Кратер бил в Селевк, който след сражението при Хидасп завинаги отдал сърцето си на слоновете и ги събирал с такова увлечение, както Птолемей скъпоценности… — Хезиона се запъна, втренчила очи в приятелката си.

— Продължавай!… И жени — спокойно каза Таис.

За първи път тиванката ясно разбра, колко безразлична е приятелката й към любовните подвизи на Птолемей.

На река Арахотос Кратер основал още една Александрия и без да бърза, пътувал към определеното за среща място в Кармания на река Аманис, която се влива в дълбокия морски залив Хармосия.

Сега Александър тръгнал с обоза, за да построи на морския бряг няколко склада с продоволствие за Неарх. Критянинът потеглил от Патала с цялата флота два месеца по-късно през маймактерион, след като задухали зимните ветрове. Отначало Александър искал да повери флотата на Онесикрит. Неарх се възпротивил, като изтъквал лекомислието и известната на всички склонност към лъжи на своя заместник. Колкото и да му се искало на Александър да бъде заедно с Неарх, видял се принуден да се съгласи с доводите на командира на флотата. Най-важното за Александър било да изучи бреговата линия и морския път, който свързва Индия и Персия. Именно затова, той решил да води отряда през крайбрежните пустини. Походът излязъл едва ли не най-трудният от всичко, което армията на македонците преживявала. Още отначало към войската се били присъединили множество цивилни хора; търговци, занаятчии, жени — всички те загинали от глад и жажда, а по-голямата част се издавили…

— Да, издавили се — повтори Хезиона, като забеляза недоумението на слушателите си, — когато войската спряла на лагер в една суха долина между хълмовете, някъде в планините се излял порой и образувал мощен поток, който връхлетял върху нищо неподозиращите хора. Войниците, привикнали на внезапни нападения, се спасили по склоновете, а всички останали загинали.

Сивият пясък и камъните в пустините на Гедрозия даже през нощта излъчвали горещина, напоена със силния аромат на миртови дървета. Сякаш хиляди кадилници димели със скъпоценния тамян на Арабия. Едри големи цветове покривали изцяло гъстите непроходими храсти от ниски яки дървета, покрити с бодли. След това се проточили безводни пясъци. Пътят ставал все по-тежък, трябвало да пестят храната, а с водата работата била още по-зле. Войниците, които отказали повече да се подчиняват, разграбили част от каруците с продоволствие за Неарх. Само един склад успели да направят на брега. Наложило се да се отклонят навътре в страната, за да търсят вода. Водачите и криптиите се заблудили. Трябвало отново да се върнат към морето, да определят посоката и да тръгнат право на север. Така стигнали в град Пур на онази същата река, където било определено мястото за среща на трите отреда. Отпочинали си и продължили да вървят покрай реката надолу до града Гуласкири в Хармосия. Кратер със своята армия, жените и слоновете бил дошъл навреме. Походът на Кратеровия отред, който пътувал по по-дълъг път преминал извънредно успешно. Нямало загуби нито на хора, нито на животни, нито пък продължителни забавяния по пътя. Кратер, голям ловджия, си позволил няколко пъти даже да разузнава настрана от движението на главния керван, помнейки поръката на Александър да търси страшния звяр „човекоядец“. Този звяр се споменава в описанията на Ктесий, изпълнени наистина с невероятни измислици, но позоваващ се на мнозина очевидци и на страха, внушаван от този звяр на персите, които го нарекли „мартихор“ (който поглъща Хора). Грамаден на ръст, страхотна уста, костена броня и опашка, с много шипове, наподобявали звера като нещо средно между крокодил и хипопотам. Лично Кратер слушал разкази за него, но никой не можел да посочи, както и за бории в Либийската пустиня, мястото, където живее, и търсенията на Кратер останали напразни.

Нямаше сведения само за Неарх. Александър търпеливо чакаше и не искаше да вярва, че критянинът е загинал, и, не искаше да върви по-нататък без верния си другар. От време на време той изпращаше колесници и конници на разузнаване към устието на реката и към морския залив, ала никой нищо не беше чул за флотата. Вече трети месец чакаха, мина есента, настъпи гамелион, когато неочаквано колесници с разузнавачи докараха петима окъсани мършави хора, сред които Александър едва позна Неарх и Архиас. Царят прегърна критянина, изумен, че е могъл да стигне тук и да остане жив, след като е изгубил флотата. Неарх се учудил на свой ред. Флотата е цяла, от осемдесет съда са загинали само пет. Корабите са в устието на реката, а той е побързал да намери мястото на срещата, за да занесе по-скоро припаси на изгладнелите моряци. Радостта на Александър била безгранична.

Неарх, окъпан и разтрит с ароматни масла, увенчан със златна огърлица и корона, вървял начело на тържествена процесия. Най-красивите момичета голи, обвити с цветя, танцували около него и пеели, славейки победата му над морето. Тази победа не била шега! Осем хиляди стадии покрай дивото пустинно крайбрежие, обитавано само от ихитиофаги — рибоядци, които се хранели със сушена риба, миди и печени на слънце раци. Малко по-добре изглеждали хелонофагите, които ядели костенурки и избягвали сурова храна. Ценните пластинки от черупките на костенурките те хвърляли безразборно. Неарх заповядал да съберат колкото се може повече такива черупки. По целия огромен път те не попаднали нито на градове, нито на храмове, нито дори на проста обикновена постройка. Понякога срещали колиби от огромни кости на непознати чудовища. Мореплавателите видели живи такива неописуемо големи черни риби, които изхвърляли нависоко свирещи бели фонтани. Неарх водел точен дневник за изминатите разстояния, описания на забележителностите по брега и наблюдения върху фазите на луната.

Преди Неарх по това море извършил плаване сатрапът на Дарий Първи — Скилак, който изминал благополучно целия път. Обаче критянинът не вярвал на Скилак, защото, когато той посетил Инд, я описал като река, която тече на изток! Колко много мъки и загуби щяха да избягнат, ако още отначало Александър знаеше за Персийския залив и правилното течение на Инд! Лично Аристотел считал, че изворите на Нил и Инд са в една и съща страна, защото и в Либия, и в Индия се въдели слонове, които не се срещат в никои други страни. Понеже считал, че Скилак е лъжец, Неарх започнал плаването с големи страхове. Този път обаче всички съобщения на Скилак били верни.

По средата на плаването корабите стигнали до Астола, острова на нереидите-русалки, известен от финикийските легенди. Храбрите финикийци не посмели да се приближат до омагьосаното място. В кораба на Неарх с елински екипаж, напротив, всички се стремели да слязат на острова и да видят прекрасните морски момичета. Критянинът заповядал да хвърлят котва по-далеч и сам с лодка отишъл да види русалките. За голямо разочарование на Неарх, Архиас, Дейномах и на всичките им спътници островът бил гол и напълно безлюден. Две полуразрушени колиби от кости, отломки от коруби на костенурки — доказателство за временен престой на острова на хелиофаги. Така бе изчезнала още една приказка за далечните морета.

По-късно Онесикрит се кълнеше, че наистина островът бил населен с нереиди, ала боговете отклонили очите на хората от свещената земя и завели флотата на съвсем друго място. Спокойният скептичен Неарх се усмихвал в буйно пораслата си брада, докато слушал красноречивите измислици. Онесикрит едва не изиграл гибелна роля в съдбата на флотата. Когато видели острия нос на Арабия^[3], той захванал да настоява да слязат там. Неарх заповядал да обърнат в противоположна посока и да влязат в залива Хармосия^[4].

От залива Хармосия и устието на Аманис Неарх решил да води по-нататък флотата до устието на Ефрат и във Вавилон, а по пътя да разгледа противоположния бряг — неизвестно дали е остров или нос на Арабия, който бил разположен близо до бреговете на Кармания, точно на залива. Александър искал да обиколи Арабия и да потърси път към Етиопия. Той се съгласил с Неарх, че за това е необходима друга флота от големи кораби, годни да поемат голям запас вода и продоволствие и особено дървен материал за поправки. По пътя от Индия едно от главните затруднения било липсата на добър дървен материал за поправка на повредите. Слава на боговете, времето по крайбрежието през този месец, след залеза на Плеядите, било спокойно. Ако плаването бе станало през бурните месеци, щяха да загубят много повече кораби…

И отново войската на Александър се разделила на три части. Хефестион повел армията, обозите и слоновете покрай брега към Пасаргада и Суза. Александър без багаж, с конницата, избързал също така натам през Персеполис. „Сега вече всички те, разбира се, са в Суза. Моят Неарх на път към Вавилон няма да ни отмине с корабите си. Бих искала да го срещна тук и затова не бързам!“ — тъй завърши своя дълъг разказ Хезиона.

Надеждите на тиванката не се сбъднаха. Те пристигнаха с кораба във Вавилон дълго преди Неарх и половин месец живяха у Хезиона. Градът беше възбуден от новините за връщането на Александър, беше претъпкан от тълпи пришълци. Те идваха отвсякъде. За първи път Таис видя стройни либийци с тъмнобакърен оттенък на кожата. Атинянката със своя меден загар изглеждаше съвсем бяла в сравнение с тези жители на либийските степи. Невиждано зрелище представяха етруските от италийските брегове — яки, набити хора, със среден ръст, с резки профили от египетски тип. Лизип бе чел историческите книги на Тимей и Теопомп и бе слушал разкази на пътешественици, че жените на етруските уж се ползували с удивителна дори за спартанците свобода. Те били баснословно красиви и много се грижели за тялото си, като често се появявали разголени. На обеди те седели наравно с мъжете си и с други мъже, държели се нечувано свободно. Мъжете често споделяли тяхната любов помежду си — такъв бил обичаят.

— Щом са такива обичаите на етруските, те нямат хетери и аз не бих имала успех там — полушеговито каза Таис.

— Наистина, те нямат хетери! — с учудване се съгласи Лизип, и като помисли, добави: — Там всички жени са хетери или по-точно те са такива, каквито са били у нас в старо време. Не е имало нужда от хетери, защото жените са били истински другарки на мъжете.

— Едва ли ще се съгласят с тебе твоите съотечественици! — засмя се атинянката. — Сега мен повече ме интересуват слоновете, отколкото етруските. Вчера пристигна керван от петдесет такива звяра, впрочем странно е да наречеш слона звяр, той е нещо друго!

— Наистина е нещо друго! — съгласи се Лизип.

— Тебе ще те послушат, нали умееш да заповядваш, учителю!

Подмилкващата се интонация на атинянката накара скулптора да стане предпазлив.

— Какво искаш от мене, немирнице? — попита той.

— Никога не съм яздила слон. Как става това? Не можеш да яхнеш такава грамада!

— На бойните слонове яздят в седла като колибки, както и при обикновена езда, само че тогава преградите са по-ниски и с големи странични отвори. Виждал съм отдалече. Аз също не съм яздил слон.

Таис скочи и обви с ръце шията на художника.

— Да отидем! Ще вземем Хезиона и Ерис. Нека да ни повозят един-два парасанга.

Лизип се съгласи. Те избраха най-големия слон с дълги бивни и враждебни очи, с жълти ресни на челото и около навеса над пъстро украсеното седло-колибка. Тържествувайки, Таис седна на напречната скамейка с Ерис срещу Лизип. Хезиона остана у дома си, решително се отказа от пътешествието. Водачът накара гиганта да стане, слонът бодро закрачи по пътя. Неговата дебела кожа странно се движеше по ребрата му, колибката се накланяше, люшкаше и подскачаше. Таис и Ерис попаднаха в ритъма на походката на слона, а Лизип едва се задържаше на скамейката, изтриваше потта си и проклинаше много дългата разходка. Понеже не знаеха неудобствата при язденето на слон и не бяха привикнали с него, бяха определили прекалено далечна цел на пътуването си. Великият скулптор понесе храбро пътуването, както подобаваше на елин, обаче много радостно слезе от слона, като охкаше и се протягаше.

— Не завиждам на Роксана! — каза Таис, скачайки на земята направо от колибката.

Чакаше ги Хезиона.

— Невероятни новини! — завика тя още от прага като Същинска атинянка. — Избягал е Харпал, като е задигнал сума злато от съкровищницата на царя!

Харпал, довереният ковчежник на Александър в Екбатана, дошъл наскоро във Вавилон да среща повелителя си.

— Къде е избягал? Защо? — възкликна Лизип.

— В Елада при Касандър с отред от наемници-елини, оставени от съратниците във Вавилон.

— Ами Александър? — запита Таис.

— Той сигурно още не знае. Втора новина! Александър в Суза наумил да се жени и да изложени своите военачалници за азиатки. Сам царят взел по-голямата дъщеря на Дарий, която се казва Статира, като майка си; Кратер се сродил с Александър, като се оженил за сестрата на Роксана; Хефестион за Дрипетис, дъщерята на Дарий, сестрата на предишната му жена; Селевк взел Апана, дъщерята на убития сатрап Спитамен, Птолемей — Сирита, наречена Атакама, персийска принцеса от Кариевия род. За Неарх е определена за жена дъщерята на Барсина Дамаска и Ментор, обаче той до този момент е още в морето и няма да бъде на тържеството и доколкото познавам моя критянин, той ще се измъкне от този брак. Осемдесет военачалници и хетайри се женят за момичета от знатни родове, а десет хиляди македонски войници сключват законен брак със своите наложници: персийки, бактрийки, согдийки. Ще бъде голямо празненство, достойно за пиршество на титани, с три хиляди артисти, музиканти и танцьорки.

— Александър мисли да свърже по-здраво Македония, Елада и Азия — замислено каза Лизип, — само че дали трябва толкова да се бърза? Набързо ще се изпоженят, а след това ще изоставят тези жени! Царят прекалено бърза. Във Вавилон го чакат хиляди и хиляди неразрешени въпроси.

— Време е и аз да ида в Екбатана. Синът ми се е уморил да ме чака — внезапно каза Таис. — Ако успея да се приготвя, утре заминавам. Скоро тук ще настанат големи горещини.

— Няма ли да се отбиеш в Суза? — запита Хезиона.

— Не. Прекият път през Гармал и Свещените огньове е по-кратък и по-удобен. Ти ще останеш ли да чакаш тук Неарх? Разбира се, напразно питам… А учителят какво ще прави?

— Аз ще дочакам Александър тук, макар че на първо време няма да му е до мене и до изкуството — отвърна Лизип.

 

 

Няколко часа преди заминаването един пратеник на кон намери Таис чрез Хезиона и градоначалника. Той и предаде здраво запечатано писмо от Птолемей, който я молеше да не се сърди за принудителния брак с персийско момиче, уверяваше я, че Александър ги е принудил всички набързо да се оженят и те са направили това само заради царя. С обичайната си убедителност Птолемей говореше за брака си като за празна незначителна отстъпка на Александър, обещаваше при среща да й обясни и да й повери някаква си тайна, важна за тях двамата. Между другото Птолемей споменаваше за — скъпоценни камъни, необичайно красиви, събрани за нея. Между другото, защото той знаеше как би отвърнала атинянката на прекия опит да я подкупи.

Таис взе игла, прикова писмото на столетник, наряза го с кинжал на късчета и ги разхвърля на вятъра.

Тя се сбогува с Хезиона и Лизип нежно, но кратко, без да знае, че ги вижда за последен път. Нейният малък отряд мина през вратата Ищар и се скри от очи по северния път.

В Екбатана Таис преживя съдбоносната трета година на сто и четиринадесетата олимпиада. Таис много добре помнеше всеки месец от тази година до тежките дни на таргелион, през които по странно стечение на съдбата умря Александър. И страшното сражение при Хидасп, което прекърши македонската армия, също се случи в края на таргелион през третата година на предишната олимпиада! Може би, ако бе жив старикът Аристандър, той би успял да ги предварди… не, Александър отдавна вече не го слушаше.

 

 

Дълго време Птолемей не се вестяваше в града. Отначало Таис се наслаждаваше на своя израснал Леонтиск, който силно се бе привързал към майка си, после се почувствува самотна без Лизип. Веднъж тя се изкачи на високото гробище и дълго гледа ослепително бялата плоча върху гроба на Клеофрад. Вятърът люлееше над нея ажурната сянка на къпините, която приличаше на писмени знаци. Коленичила в знойната тишина, тя си припомни великолепния надпис върху гроба на Анакреон! „Плоча на Анакреон! Под нея спи теоският лебед и безумната страст на пламенни юноши спи…“ Таис замисли строфи на епитафията, която тя бе решила да изсече върху тази няма бяла плоча, която вече беше започнала да обрасва с бръшлян, любимото надгробно растение на елините: „Погребан е тук Клеофрат, атински ваятел, споил красотата на женското тяло с облика на вечните богини…“

След Нова година, в разгара на южната лятна горещина в Екбатана дойде Хефестион и донесе писмо от Птолемей, грамадно количество скъпоценности и неочакван подарък от Александър — златна статуйка на жена, прилична на Таис, в облекло на Менада, спътница на Дионис, тоест, обвита от главата до бедрата с клонки бръшлян. Изкусно изрязаните листа бяха струпани на главата и на плещите й като гъсто гнездо, отделни вейки се спускаха по-долу от талията. Таис, възхитена от майсторството на скулптурата, разбра значението на подаръка само след срещата си с царя.

Хефестион посещаваше атинянката у дома й и разказваше за приключенията по време на похода. Таис с тревога се взираше в отдавна познатия й облик на веселия гигант и откриваше в него черти на безкрайна умора и странно опустошение. Понякога погледът на Хефестион се спираше на нещо невидимо и сякаш животът напускаше неговите невиждащи очи.

В чест на най-близкия приятел на Александър и хилиарх през есента уредиха величествено празненство в Екбатана. По броя на артистите то беше почти равно на празника на бракосъчетанието в Суза.

Лошите предчувствия на Таис се оправдаха. В началото на празника Хефестион се разболя, поразен от силна треска. Болният ставаше все по-зле и по-зле. Щом новината стигнала до Вавилон, Александър взел най-добри коне и препуснал към Екбатана заедно с Птолемей и най-знаменитите лекари. Но беше късно. Един от стълбовете на империята на Александър, най-близкият приятел на царя, жизнерадостният гигант, който лесно понасяше невероятните трудности на походите и сраженията, умря на седмия ден от заболяването през пианепсион, в третата година от сто и четиринадесетата олимпиада.

Никога не бяха виждали великия пълководец потънал в толкова дълбока скръб, даже след като беше убил Черния Клейт. По цели нощи Александър пиеше самотно, а денем се съветваше с архитекта от Атина Стасикрат, прославил се с величествени постройки.

Стасикрат издигна исполинска погребална клада за Хефестион като храм от кедър и сандалово дърво, с огромно количество миро и нард. Пламъкът, припомнил на Таис пожара на Персеполис, погълна тялото на героя. След седем дена пиянство за помен, в който взеха участие няколко хиляди души, Александър отиде в Северните планини да покорява каситите — планинци, които не се страхуваха от великия цар, само от името на когото други войски се разбягваха.

С него отиде Птолемей, последният от близките му приятели, освен Неарх, а сега главен управител на империята. Птолемей, разстроен от смъртта на приятеля си, подпухнал от нощни пирувания, в които беше принуден да взима участие, дойде при Таис, преди да заминат, и дълго разговаря с нея. Той й повери страшната тайна, която беше пазил десет години — от времето, когато Александър беше посетил оракула Амон в оазиса на Либийската пустиня. Тогава Птолемей бе подкупил младшия служител с един талант злато, за да подслуша пророчеството на оракула. На Александър бяха предсказали смърт на млади години, той щял да живее малко повече от трийсет години…

— Сега той е на тридесет и две години и ако… — Птолемей не смееше да произнесе страшната дума — тогава грамадното извоювано царство ще се разпадне, ще престане да съществува, защото само Александър може да го управлява, изнемогвайки от грамадното количество работа… Ти не ме ли слушаш?

— Не, слушам те. Само че аз едва сега се досетих защо Александър беше толкова нетърпелив, толкова бързаше да стигне до края на света, до бреговете на Източния океан. Че нали той е знаел предсказанието и го е носел в себе си като отровен нож върху голо тяло!

— Вероятно ти си права. Но това вече няма значение! Ако предвиждането на Амон е вярно, тогава аз пръв ще искам да се раздели империята и ще искам за себе си само Египет. Той е далече настрана и е разположен на Вътрешното море, точно това ми трябва. А ти ще дойдеш ли с мене, за да станеш царица на Египет?

— Ами ако предсказанието не се изпълни?

— Тогава всичко ще тръгне, както и сега върви. Александър ще отплава с Неарх, а аз ще остана във Вавилон като негов наместник и върховен стратег на Азия. Но ти не ми отговори на много важен въпрос!

— А Сирита?

— Кълна се в чука на Хефест, ти сама знаеш и питаш само поради хитрост. Персийката ще си остане в Персия, аз ще я оженя за един от сатрапите на източните граници. Но недей да подлагаш на изпитание моето търпение, аз мога да те отведа когато искам и където искам, завързана и под силна стража!

Без да отговори, Таис стана и се приближи до Птолемей.

— Твърде дълго си воювал в Скития и в Индия и съвсем си забравил каква е твоята венчана жена. Мили военачалнико, такива като мене не ги взимат насила. Ние или умираме, като се самоубием, или убиваме този, който си е позволил подобно насилие. Впрочем ти не си елин, а македонец, подивял в походи, похищавайки беззащитни жени като всяка друга попаднала пред краката му плячка.

Птолемей почервеня, протегна към нея ръка с хищно присвити пръсти, но се опомни и я отдръпна, като че се бе опарил.

— Така да е! Аз наистина съм привикнал към безусловно подчинение на жените.

— Добре, че си отдръпна ръката, Птолемей. Ако беше ме хванал, не знам, може би върховният военачалник на Александър, щеше да бъде изнесен оттук като бездушен труп.

— Твоят черен демон в лицето на Ерис! И нея, и тебе щяха тежко да ви накажат!…

— Значи и Ерис е станала вече демон, а не благосклонна пазителка! Научи се да се въздържаш, когато не се изпълняват твоите желания. Иначе ти няма да станеш истински цар, Птолемей! А пък що се касае до наказанието, не съм много сигурна, докато е жив Александър! Освен това съществува и отрова.

За първи път Птолемей беше смутен. Измърморил нещо от този род, че бил преминал през дълга война, непрекъснати убийства и насилия, привикнал към безусловно и незабавно подчинение, той повтори своя въпрос за Египет.

Таис се умилостиви и му протегна малката си твърда ръка.

— Ако ти отново се научиш да ме разбираш, аз съм съгласна. Само че при мене не бива да има нито втора, нито трета царица. И защо съм ти аз, непокорна и невярна?

— Достатъчна ми е твоята абсолютна честност. Да не говорим за красотата, ума, знанията и умението да се държиш с хората, разбирането от изкуство. Не бих могъл да намеря по-добра царица за древната страна, където вкусовете на хората са безпогрешни и улегнали, където лесно отличават истинското от незначителното.

— А ако дивата амазонка или безгрижната Нереида изведнъж възкръснат в мене?

— За това ти сама ще се погрижиш. Съгласна ли си?

След кратък размисъл Таис мълком кимна.

— Може ли да сключим договора с целувка?

Атинянката му разреши.

 

 

Въпреки зимното време, конницата на Александър отиде в планините и прекара там много по-дълго отколкото налагаше покоряването на хаситите, които се бяха разпръснали из Партиа и Хиркания. Дали не се кани Александър пак да посети Морето на птиците?

Таис мислеше за друго. Умореният завоевател, объркан от загубата на най-добрия си приятел, изтерзан от цял куп неприятни задължения във връзка с управлението на империята, при което навикът му към мълниеносни решения не помагаше, а по-скоро му пречеше, той просто нямаше желание да се върне във Вавилон. От Елада пристигнаха лоши новини. Харпал, избягалият ковчежник, и Касандър бяха обявили Александър за луд, обвзет от мания за величие. Обаче славата на великия пълководец беше твърде голяма. В Елада за негово най-голямо дело считаха възвръщането на всички статуи от Азия, изнесени от предишните завоеватели. Кланяха му се като на съвременен Херакъл. Изменникът Харпал свърши зле — бяха го наказали.

Архитектът Стасикрат беше разправял в Елада противното. Той бе предложил на Александър да направи нещо нечувано — да извае негова статуя, висока шестстотин лакти, като обработи планината Атон и Халкидика. Александър само се разсмял и казал, че исполинските пирамиди на Египет нищо не говорят за владетелите, които са ги построили. Големият обем сам по себе си още не означава голяма слава.

Още по-голямо впечатление направи в Елада пристигането на македонските ветерани под началството на Кратер. Те бяха освободени от Александър с почести и огромни награди. Фалангата и агрианската конница бяха престанали да съществуват. Всички елински наемници, оставени в построените крепости и Александриите, също се бяха върнали в родината си.

Прахът на Хефестион временно бяха поставили в мавзолей от белоснежен варовик на един хълм до Екбатана, откъдето се откриваше изглед към източната равнина, обраснала със сребриста трева. Таис обичаше да язди тук заедно с Ерис. Тя си припомни как малко преди да заболее Хефестион й бе разказал за удивителния подвиг на индийския мъдрец, гимнософиста Калинас. Калинас бил отишъл при Александър и му съобщил решението си да напусне пределите на тази земя. Царят отначало не го разбрал и му обещал силна охрана. Старецът обяснил, че се чувствува зле и не иска повече да живее, тъй като е далече от родината си и не би могъл да стигне до нея. По молба на индиеца войниците бяха издигнали голяма клада. Александър, предполагайки, че ще има жертвоприношение, подарил на Калинас кон с пълна сбруя и пет златни чаши. Мъдрецът подарил даровете на строителите на кладата, а сам легнал отгоре й и заповядал да я запалят от всички страни. Старецът лежал съвсем неподвижен в дима и пламъците на голямата клада. Александър, по-къртен от такова мъжество, заповядал да свирят всички тръби и наредил и слоновете да отдадат на гимнософиста царствен привет със своя рев. Дълго време войниците не можеха да се помирят със смъртта на Калинас. Според тяхното мнение бяха загубили човек, който е закрилял армията по време на поход. Хефестион считаше смъртта на индиеца за голям подвиг, достоен за подражание. Искал да намери и у себе си такава твърдост и без съмнение е говорил с Александър за това. Гигантската клада беше посмъртен отговор на царя на думите на приятеля му. Бяха подредили и почистили пустинния хълм, където преди месец беше кипяла работа. Около мавзолея бяха посадили храсти и цветя. На Таис й допадаше да мечтае тук за онези промени в живота, които наближаваха. Птолемей засега още нищо не беше направил за сина си, макар че се беше клел да намери най-добрите учители по гимнастика и военни упражнения, веднага след като се завърне във Вавилон с Александър, когото не можеше да остави засега самичък.

Когато Таис дойде на гроба в един от дните на елафеболион, месец с особено лъчезарно време, видя от хълма, че се приближава голям отряд. Той спря на около пет стадии от мавзолея. Двама души се отделиха и бавно се насочиха към хълма, високи, с искрящи шлемове, единият на вран, а другият на сив кон на петна. Сърцето на Таис развълнувано затуптя. Тя позна Александър и Птолемей. Царят сега винаги избираше врани коне в памет на своя Буцефал. Шест персийски младежи от нейната охрана, назначена от Птолемей, препуснаха тревожно и излязоха изпод сянката на самотния бряст, където очакваха своята охраняема. Таис ги успокои. Воините не се качиха на конете, а се построиха по-далече, почтително навели глави.

Царят учудено гледаше атинянката и Ерис, с еднакви светлосини екзомиди като две статуйки от коринтски и египетски бронз, които стояха на белите стъпала на временния мавзолей. Той скочи от коня в движение и се приближи бързо при Таис, протягайки й двете си ръце.

— Радвам се, че те намирам тук, да почетеш паметта на моя приятел — каза Александър. Той се усмихваше, но очите му гледаха тъжно. — Би ми се искало да поговоря с тебе, преди да се върна във Вавилон.

— Когато пожелаеш, царю! Ако ще и сега!

— Не, много хора ще ме чакат с желание да си отдъхнат от завършването на похода. Ще ти определя среща тук и ще ти обадя. Разрешаваш ли ми, Птолемей? Та твоята жена ми е приятел!

— Тя не иска разрешение — разсмя се Птолемей, — защо ти искаш, всемогъщи царю?

— Царят трябва да спазва обичаите още по-строго, отколкото последния от поданиците му — сериозно каза Александър, — защото как другояче може да внушиш у хората уважение към закона и чувство за мярка?

Птолемей слабо се изчерви под тъмния загар. Прославил се като мъдър държавник, той ненавиждаше дори и дребните свои грешки.

Четири дена по-късно дотича пратеник и съобщи, че Александър я чака на гроба на Хефестион. Таис се изправи пред огледалото, обличайки за ездата лилава екзомида, малко над коленете, и обиците от Небесната страна, подарък от жълтоликия пътешественик. Като размисли малко, тя закопча огърлицата си с нокти от черен лешояд, спомен от храма Ериду.

Само поради изричното настояване на Таис Ерис бе принудена да остане „у дома“, тоест да изпрати атинянката само до стените на града. Дванадесетгодишният Боанергос разпиля по степта отмерения тропот на своя раван с такава бързина, както и в предишните времена.

Александър седеше на горното стъпало на мавзолея, без броня, без шлем и без оръжие, само с бронзовите наколенници, които не обичаше да сваля, може би защото те прикриваха белезите от страшните рани по краката му.

Той пое поводите на раванлията и скочилата от него Таис, гальовно я подхвърли във въздуха. Умният кон отиде настрана без команда и се скри в сянката на бряста. Александър изпитателно огледа атинянката като след дълга раздяла, докосна огърлицата от нокти и с любопитство пипна звънтящите гравирани обици. Таис обясни значението на орловия нокът — символ на Пазителката на пътищата — и разказа как го е получила.

Александър я слушаше, плъзгайки очи по фигурата й, която ясно се виждаше през прозрачната екзомида.

— Все още ли носиш колана си? — запита той, понеже видя отблясъка на златото. — И там пак ли е „КСИ“?

— Друго няма да има, невъзможно е! — тихо отговори Таис. — Исках да ти благодаря, царю! За къщата в новия град при портата Лугалгири.

— Понякога аз се спасявам там — начумерено се усмихна царят, — но не мога да оставам дълго време.

— А защо?

— Работата не ми позволява и после… — Александър внезапно отхвърли безстрастния начин на разговор, който му бе станал вече привичка. — Понякога ми се иска отново да се хвърля в прегръдките на пламенния Ерос — заговори той енергично, — отново да се почувствувам младеж. У тебе намерих божествена стихия, каквато се таи и в моята душа, прилична на подземен огън. Ти пропука каменните сводове и го пусна навън. Кой мъж ще удържи пред тази сила?

— За да бъде разбудена тя, необходима е насрещна сила, както на саламандрата — огън! — отвърна Таис. — А тя не съществува. Не съществува у никого освен у тебе.

— Да, някога аз бях този, който ти срещна в Мемфис, не, в Ефрат. Сега той е далече от мене — добави Александър, вече поукротен.

Таис гледаше прекрасното лице на царя, откриваше непознати черти на отегчение и презрителна жестокост, които не бяха присъщи на предишния образ на Александър — мечтател и най-храбър между храбрите воини. Такива никога не биват нито презрителни, нито жестоки. Ниското му чело изглеждаше полегато поради силно изпъкналите кости над веждите. Правият едър нос бе подчертан от резки гънки около устата, чиито пълни устни вече леко се бяха изпънали над якия закръглен подбрадник. Дълбоки вертикални бразди прорязваха закръглените някога нежни ланити. Кожата си беше както преди гладка, напомняйки, че великият цар е още съвсем млад. В Спарта Александър едва преди, две години и половина би стигнал пълнолетието на мъжа.

— Много ли си уморен, царю мой? — попита Таис и вложи във въпроса всичката нежност, на каквато беше способна, сякаш великият завоевател и владетел се бе превърнал в момченце, малко по-голямо от нейния Леонтиск.

Александър наведе глава, отговаряйки с мълчаливо съгласие.

— Още ли гори у тебе стремежът към края на Ойкумене? — тихо запита атинянката. — Може би не си избрал верния път?

— Друг не съществува! Не може да се прекоси Азия на изток, на юг или на север и да не се срещнат въоръжени отреди или цели армии. Те ще те унищожат или ще те пленят дори ако имаш и петстотин и пет хиляди спътници или само пет — все едно. Само ако се насъбере страшна сила, може да се пробие преградата от враждебни, нищо неразбиращи от моята цел другоезични хора и друговерци. Ти сама виждаш, аз трябваше да разоря огромни царства, да разбия безброй много врагове. Обаче не минаха и две години, а в Индия Чандрагупта вече ми отне част от завоюваната земя, изгони моите сатрапи! Не, не успях да стигна границите на Ойкумене по суша. Сега ще опитам по море.

— Може би ако пътешествуваш самотен като жълтоликия обитател на Изтока, ти би успял да изминеш повече?

— Може би. Но твърде много случайности има по пътя и всяка заплашва с гибел, а и ще трябва твърде много време. Пешком пътят е бавен. Не, аз бях прав, като вървях по пътя на силата. Неверни се оказаха пресмятанията на най-големите учени на Елада за размерите на Ойкумене. Тя е много по-голяма, но това е тяхна грешка, а не моя!

— И ти отново ли ще тръгнеш в неизвестни далечини?

— Уморих се не от пътя, а от грижите за огромната държава. Те ме връхлетяха като придошла река напролет.

— А нима не може да споделиш грижите и да ги възложиш на верни съратници? — запита Таис.

— Отначало ми се струваше, че съм сред най-достойните, че заедно ние образуваме острието на копие, годно да сломи всичко на света. За първи път спартанската издръжливост обхвана десетки хиляди мои воини. Заслугата е на моя баща Филип! Именно той успя да събере и да възпита войска с такава храброст и устойчивост, та тя с качествата на всеки отделен воин да се приближи до лакедемонската. С тези елитни трийсет и пет хиляди аз отбих и сломих сила, която но численост беше многократно по-голяма, но по качество на хора — най-лоша. Всичко вървеше добре, докато целта беше една и съща, врагът — страшен и не ни обременяваше товарът на грамадната военна плячка. Сплотеността се похабява както физическата сила. Сърдечната чистота и безкористието биват разяждани както желязото от ръждата от ласкателството на околните, от тълпите продажни жени и търговци, от жреците и философите, от роднините и от мнимите приятели.

От хората, по-твърди от орлов нокът, които не се похабиха през десетте години война и господство в покорени страни, останаха малцина — една шепичка за цялата голяма империя. И аз ги губя един след друг, както загубих несравнимия герой Хефестион. С други пък влязох във вражда, понякога справедливо — те не ме разбираха, понякога несправедливо — аз не ги разбирах. Но най-страшното е, че колкото по-надалече, толкова повече се разминаваха нашите цели! Не можех вече да мисля за хоманойа, равенство между народите, когато не я намерих дори сред най-близките си приятели и съратници. Голямата отрова в сърцата на всички хора е дивата родова, племенна и верска надменност. С това нямам сили да се справя. Такъв е краят на азиатските завоевания: аз, владетелят на половината свят, оставам безсилен и се чувствувам като пътешественик в началото на пътя. Ти си права. Щях да бъда по-щастлив, ако бродех свободно като странник в бедняшко облекло, предоставен на милостта на боговете и на всеки срещнат въоръжен!

Таис притегли към себе си лъвската глава, на македонеца, милваше я майчински нежно, усещаше развълнуваното дишане, което отекваше с хриптене в пробитата от стрелите гръд. Нервен трепет пробягваше по мощните ръце, по-рано божествено спокойни.

— Искаш ли да станеш моя царица? — като се изправи, запита Александър с обичайната си неочакваност.

Таис трепна.

— Една от жените на царя на царете ли? Не!

— Ти искаш да бъдеш първа между всички или единствена? — усмихна се мрачно македонецът.

— Ти все не ме разбираш, царю мой — спокойно отвърна Таис, — и няма да ме разбереш, докато не бъдем напълно заедно. На мен лично не ми трябва нито изключително място, нито прогонване на съперниците. Трябва ми да имам правото да те пазя — понякога въпреки твоето мимолетно желание или въпреки волята на приятелите и съратниците. Иначе ти не би успял да се облегнеш на мене в тежък час на измяна или болест.

— Значи, ти искаш?…

— Аз нищо не искам, само пояснявам. Късно е! Много по-рано трябваше да водим този разговор.

— Аз още съм млад и за мен нищо не е късно!

— Аз ли да ти казвам, повелителю на хора, че истинска царица не може да се назначава или да се ограничава с леглото нощем. Тук са необходими усилията на двама, но такива, че всички околни да ги виждат и да ги чувствуват. За да стана царица, са нужни много години, а ти, както виждам, не разполагаш дори и с една година.

— Да, аз ще отплавам с Неарх да търся път към Етиопия. Деветдесет кораба са готови и се приготовляват на корабостроителниците във Вавилон и Александрия на Ефрат.

— И ще ме вземеш ли в океана със себе си? Не като царица, а само като спътница?

След кратко мълчание Александър мрачно отговори:

— Не. Невярна е съдбата по бойните пътища, жестоки са лишенията по бурните брегове на безводните пустини. А ти си скъпоценна! Чакай ме във Вавилон!

— Като жена на Птолемей ли?

— Ще назнача Птолемей хилиарх на мястото на Хефестион. Той ще управлява империята, докато отсъствувам.

Таис стана, вперила мил и тъжен поглед в царя. Стана и Александър. Тропотът на препускащия с всички сили кон наруши неудобното мълчание. Един конник от персийските благородници — хетайри от нов набор — вдигна над главата си свитък писмо. Александър даде разрешение с жест и пратеникът, като слезе от коня, изтича, държейки посланието пред ниско наведеното си лице.

— Прощавай, ще го прочета. — Царят разгъна пергамента, Таис видя няколко реда, написани с едър почерк.

Александър се обърна към Таис с измъчена усмивка.

— Трябва бързо да се върна във Вавилон. Върнал се е Неарх от разузнаването в Арабия, сега можем да отплаваме. Селевк приближава с голям керван слонове, а Певкест води млади войници от Ариана.

Таис изсвири през зъби като атински хлапак. Боанергос вдигна глава, наостри уши и при повторния призив дотича при господарката си. И Александър махна с ръка, викайки коневода скит.

— Обясни ми на прощаване, царю мой — атинянката хвана юздата на раванлията, — значението на твоя подарък, донесен ми от Хефестион?

— Това е един мой сън в Ниса, когато видях бръшляна и критската порода бикове. Ти знаеш, че войската на Дионис в неговия поход се е състояла само от менади, а в индийския — наполовина. И ти ми се присъни като менада, гола и страшно привлекателна, обвита с бръшлян. Блестящият жезъл на Дионис ми посочи тебе… И аз заповядах на скулптора от Суза да извае според моя сън и по памет твоето изображение на менада.

— От все сърце ти благодаря за това, както и за къщата при Лугалгири.

Таис стремително обви с ръце шията на царя и за миг замря в неговите прегръдки. Побледняла, тя се изтръгна и скочи на раванлията. Александър направи стъпка към нея, протегна ръка и сякаш се препъна пред твърдия и поглед.

— Съдбата и аз ти дадохме възможност три пъти. Първия път в Мемфис, втория път на Ефрат, третия — в Персеполис. Четвърти път съдбата не позволява и аз също. Хелиайне, велики царю, „тон айона“ (навеки), както казал Платон!…

Таис пришпори раванлията и отпусна глава. Едри сълзи се затъркаляха от плувналите дълги ресници, падаха върху черната грива на коня. Александър потегли редом. На една стадия зад тях вдигаха прах конниците от царската охрана. Александър бе навел непокритата си глава, широките му рамене бяха отпуснати, жилестата му ръка висеше лениво. Таис никога не беше виждала божествения победител такъв — образ на човек, изчерпал своите сили, останал без никаква надежда. Клеофрад на последния кеоски пир изглеждаше по-силен и по-бодър. Ами ако Александър отново се заеме с работите на огромната империя във Вавилон, какво ли ще бъде тогава?

— В името на Афродита и на всичко, което ни влече един към друг, Александре, царю мой, веднага напусни Вавилон. Не се бави нито един ден! Закълни ми се в това. — Тя взе ръката му и силно я стисна.

Александър надзърна в огромните сиви очи и отвърна нежно и искрено:

— Кълна се в Стикс, моя Айфра (Сияеща)!

Таис удари с пети Боанергос и изпревари бавно яздещия цар и неговата охрана. Атинянката като вихър премина през портите на Екбатана, препусна из улиците и като хвърли поводите на слугата, изтича през градината в павилиона на Ерис, където се затвори до вечерта.

А след два месеца, в последните дни на таргелион, като планинска лавина се понесе вестта за внезапната смърт на Александър.

Не бяха минали и десет дни, когато нарочен пратеник донесе на Таис едновременно две писма — от Птолемей и от Хезиона. Тиванката подробно описваше последните два дни от живота на царя. Безкрайно уморен, той събрал военачалниците, за да разпредели корабите, и заедно с Неарх отдавал заповеди, вниквайки във всички подробности за подготовката на огромната флота. Измъчван от безсъние, той плувал нощем в Ефрат. В пристъп на треска царят напуснал двореца на Навуходоносор, където живеел постоянно, и се прехвърлил в новия град в своята къща с покрит басейн. Не искал да вижда никого освен Неарх, къпел се, изтощен от температура, но треската все повече се усилвала. И както по-рано не можел да спи. Александър наредил да принесат жертви на дванайсетте олимпийски богове и на Асклепий. В разговор с Неарх настоявал да отплават след два дни. Критянинът за първи път виждал своя божествен приятел в подобна неестествена тревога, той безкрайно говорел за океана и давал нареждания, като се повтарял и понякога се обърквал. Сутринта, когато спаднала температурата, Александър заповядал да го отнесат в стария град в двореца, за да принесе жертва. Той вече бил толкова слаб, че почти не можел да говори.

До последната минута великият вожд се борил със смъртта. Няколко часа преди края пожелал да се прости с приятелите и с войската си. Със сдържани ридания младите хетайри и воини от царската охрана мълком минавали покрай леглото му. Александър намерил сили да приветствува всекиго с вдигане на дясната си ръка, а от време на време повдигал и главата си. Той бил в съзнание до последната минута.

Военачалниците, сега наречени диадохи, наследници на Александър, се събрали на извънреден съвет. Най-напред грижливо измили тялото на героя, осеяно с белези от тежки рани, и го залели със смес от ароматни смоли, силно вино и мед, а гравьори и ковачи вече изковали златния саркофаг.

Сълзите не позволиха на Таис да чете по-нататък, сдържаната мъка изби навън. Паднала по очи, атинянката неутешимо ридаеше, скъсала дрехите си и разплела косите си по стар обичай.

Александър, най-големият герой на Македония, на Елада и на Йония, потъна в мрака на Аид само на 32 години и осем месеца! Мисълта, че в навечерието на своята смърт, измъчен и самотен, той може би си е спомнил за нея, плавайки в Ефрат, и се е усамотил в къщата на отсамната страна на реката, край портата Луагири, в същата къща, терзаеше сърцето и. При нов пристъп на плач Таис помисли за голямата самота на царя. Всички заобикалящи го хора непрекъснато искаха от него мъдри разпоредби, злато, защита, любов, без да се досещат за неговата безкрайна умора и без да се грижат за него с отзивчиви, разбиращи очи и сърце. Може би той несъзнателно е търсил опора в призраците от миналото? Ако това е вярно, ако тя беше с него през тези няколко часа, тя би успяла да види страшните призраци на надвисващата беда. Би успяла. Нали Александър искаше да изпълни дадената на Таис клетва — да се отскубне от Вавилон с флотата на Неарх!

Атинянката се разрида така, че Ерис за първи път в техния съвместен живот се изплаши и се втурна да търси лекар. Таис не допусна лекаря, но се подчини на приятелката си и изпи някакво гъсто и горчиво кафеникаво питие, което я потопи в черен и продължителен сън.

Едва четири дни по-късно Таис намери сили у себе си да излезе от тъмната стая, да се заеме с обичайните майчински и домашни грижи. И след още няколко дни тя успя да се съвземе и прочете писмото на Птолемей.

Той пишеше, че всичко е станало според неговото предвиждане. На съвета на диадохите той пръв предложил да се раздели империята и издействувал за себе си Египет. За заместник на Александър и върховен стратег на Азия бил назначен Пердика. Възложили му задължението да пази Роксана, бременна от царя в седмия месец. Антипатър станал началник на войската в Елада и Македония, върховен стратег на страните на запад от Иония. Вавилония и Индия се паднали на началника на хетайрите Селевк, на Едноокия Антигон — Мала Азия без Йония и Тракия, които били дадени на Лизимах. Неарх не пожелал нищо освен флотата, получил я и се готвел да отплава в Арабия. Сега вече без Александър. Птолемей напомняше на Таис обещанието й да отиде с него в Египет. Налагало се той да почака, докато Роксана роди. Ако бъде син — всичко ще остане както преди, ако бъде дъщеря — съветът на диадохите Ще трябва да избере цар.

Така се изпълни новата чудна промяна в живота на Таис. На Роксана се роди син, Александър Четвърти, и Птолемей бързо извика атинянката във Вавилон. С избрани, предани нему войски той заграби саркофага с тялото на Александър и избърза в Египет.

Оттогава Таис тук, в Мемфис, е царица на приказната за всеки елин старинна земя на Нил.

И ето го Нил, който едва чуто плиска по стъпалата на храма „Нейт“.