Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Таис Афинская, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 31 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Иван Ефремов. Атинянката Таис

Трето издание

Издателство на Отечествения фронт, София, 1986

Редактор: Донка Станкова

Редактор на издателството: Венета Маринова

Художник: Бисер Дамянов

Художествен редактор: Мария Табакова

Технически редактор: Румяна Браянова

Коректор: Виолета Славчева

История

  1. — Добавяне

ВТОРА ГЛАВА
ПОДВИГЪТ НА ЕГЕСИХОРА

Метагейтнион, винаги горещ месец в Атика, беше особено зноен в последната година на сто и десетата олимпиада. Небето, толкова чисто и дълбоко, че го възпяваха дори чуждоземци, бе придобило оловен оттенък. Кристалният въздух, който винаги придаваше на всички статуи и съоръжения вълшебно очертание, започна да струи и да трепти, сякаш беше хвърлил върху Атина покривало от измамна и нетрайна променливост, от лъжа и лъжливи видения, толкова характерни за пустините по далечните южни брегове.

Таис не отиваше с кон да се къпе — пътят беше станал много прашен — и само понякога на разсъмване излизаше да язди, за да изпита за кратко полъха на вятъра върху разгорещеното си тяло в бързото препускане.

Следобедният зной тежко притискаше града. Всичко живо се беше изпокрило на сянка сред прохладата на храмовете и колонадите, в тъмнината на затворените с капаци жилища. Само нарядко изтракваха колела на мудно влачена каручка или копитата на потен кон, чийто ездач бързаше да се укрие на сянка.

Егесихора влезе бързо както обикновено и спря, заслепена при преминаването от светлина към полумрака на спалнята. Без да губи нито минута, тя хвърли лекия хитон и седна до нозете на просналата се върху леглото, също така гола приятелка. По широко разтварящите се ноздри и често повдигащата се гръд, Таис разбра че спартанката е разгневена.

— Какво ти е? — лениво запита тя.

— Не знам. Яд ме е на всичко. Омръзнаха ми вашите атиняни — кресливи, бъбриви, сплетници. Та това ли са същите онези велики архитекти и художници, мъдреци и воини, за които толкова гордо са писали по времето на Перикъл? Или оттогава всичко се е променило?

— Не разбирам какво те е прихванало? Да не са те отровили с нещо на симпозиума онзи ден? Виното ми се видя кисело…

— На тебе виното, а на мен ми се стори кисел целият ми живот! Все повече хора се трупат в Атина. Те се озлобяват от теснотията, от шума, виковете, вечната липса ту на вода, ту на храна. В този пек всички гледат като врагове хората, които срещат. И гинекономите се сърдят без причина — скоро красива жена няма да може да излезе на Агората или на Акропола вечерно време.

— Тук съм съгласна с тебе. В Атина е тясно, пък и в цяла Атика. Казват, че са се събрали петстотин хиляди души.

— Света майко Деметра! В цяла Спарта няма повече от сто и петдесет хиляди. А при такова натрупване хората си пречат един на друг и се озлобяват. Гледат разкош, красота и завиждат, изпълвайки въздуха с изпарения на черна злъч.

— Не е само теснотията, Егесихора! Това са последиците от предишните войни и особено от миналогодишната. Нашият красавец, царският син, сега македонски цар и в действителност владетел на Елада, показа вълчите си зъби, слава на Аполон Ликейски! И до днес още на робския пазар продават по сто драхми тиванец, а жените — по сто и петдесет. Град Тива е заличен от лицето на Гея. Цяла Елада се ужаси!

— Освен Спарта!

— Нима Спарта ще устои сама? Положението на вашия цар Агис е лошо — той искаше да остане сам, когато задружният бой би завоювал победа за гърците, и си остана сам срещу един могъщ враг.

Егесихора се замисли и въздъхна.

— Само три години минаха, откакто македонските момчета дойдоха при нас…

— Само македонските ли? А какво става с Крит? Лакедемонката се изчерви, но продължи:

— Филип е убит, Александър се възцари и сега е на негово място главен стратег на Елада, разруши Тива и сега…

— Потегля в Азия срещу персите да продължи започнатото от баща си.

— Получи ли новини от Птолемей? Отдавна ли?

— През един от тежките дни на хекатомбейон. И оттогава — нищо. Наистина изпраща ми по едно писмо на година. Отначало пишеше по пет.

— Кога ти е изпратил тази? — Спартанката докосна третата звезда на огърлицата, която блестеше на медното тяло на приятелката й.

Таис наведе ресници и след малко каза:

— Птолемей пише, че Александър проявил наистина божествена дарба. Също като Темистокъл той винаги може веднага да изобрети нов ход, да вземе друго решение, ако старото не допада. Но Темистокъл се стремеше на запад, а Александър отива на изток.

— Кой е по-прав?

— Отде да зная? На изток има баснословни богатства, безброй народи, необятни простори. На запад хората са по-малко и Темистокъл дори е мечтаел да пресели атиняните в Ентория, отвъд йонийско море, ала умря като изгнаник в планините на Тесалия. Сега гробът му е на западния нос на Персийския хълм, където е обичал да седи и да гледа морето. Аз бях там. Самотно място на покой и печал.

— Защо печал?

— Не знам. Можеш ли да кажеш ти защо тежка мъка, дори страх обхваща хората в развалините на Микене? Лошо, проклето, забравено от боговете място. В Крит показват гробницата на Пазифая и същото, подобно на страх чувство обхваща пътниците, сякаш сянката на царицата с искрящо име и ужасна слава стои пред тях.

— Ти, мила, можеш да бъдеш наречена Пантодая. — Егесихора възторжено целуна приятелката си. — Хайде да идем на гроба на Темистокъл да потъжим заедно! Някаква злоба кипи в мене срещу този живот, имам нужда от утешение и не го намирам.

— Ти си същинска телктера — вълшебница, която утешава, както казват поетите — възрази Таис, — просто ние остаряваме повече и в живота ни се мярка нещо друго, а очакванията стават повече.

— Какво чакаш ти?

— Не знам, някаква промяна, пътешествие може би.

— А любов? А Птолемей?

— Птолемей не е мой. Той е теликрат, покорител на жени, но аз няма да живея при него като затворница, било като атинска или македонска съпруга, и да ме наказват с рафанида, ако изменя. Мене ли?!

А пък бих отишла с него далече, много далече! Хайде да идем на хълма Пирей още днес. Ще изпратя Клонария с бележка до Олор и Ксенофил. Те ще ни придружават. Вечерта ще поплуваме, когато спадне жегата, и ще прекараме там лунната нощ до разсъмване.

— С двама мъже?

— Тези двамата толкова се обичат помежду си, че сме им необходими само като приятели. Те са добри младежи, смели и силни. На миналата олимпиада Ксенофил участвува като борец от юношите.

 

 

Таис се върна у дома си още преди слънцето да започне да буйствува по белите улици на Атина. Странна замисленост я обзе на склона на хълма над Темистоклеона, където седяха заедно с Егесихора, докато двамата им спътници лежаха долу край лодката и разискваха скорошното пътуване до Парни за лов на диви свине. Егесихора повери една тайна на приятелката си. Еоситей — по-малкият братовчед на Агис, спартанският цар, ще отплува в Египет с голям отряд войска, която египетският фараон Хабабаш е наел за лична охрана. Сигурно се кани да прогони персийския сатрап. Ще отплуват едновременно шест кораба. И началникът на лакедемонците я вика да замине с него, предричайки на дивната дъщеря на Спарта слава в страната на поетите и древното изкуство.

Егесихора прегърна силно Таис и започна да я придумва да отиде заедно с нея в приказния Египет. Ще може да иде и на Крит — с такава сигурна защита не бива да се страхува от никакви пирати или разбойници.

Таис припомни на приятелката си какво им беше разказвал Неарх за погубената древна красота на Крит, за изчезналото предишно население, за бедността, обхванала острова, разорен от безспирни нападения и войни с различни племена.

Дворците на Кносос и Фестос са се превърнали в купища камъни от пожарите и земетресенията, изчезнало е предишното население и никой вече не може да прочете надписите на забравения език. Само тук-таме по хълмовете още се издигат гигантски каменни рога, сякаш изпод земята се надигат биковете на Крепителя на земята Посейдон, и широки стълби се спускат към площадките за свещени игри. Понякога сред бурените изведнъж попадат на отломки тежки амфори, високи Два човешки боя, с извиващи се змии на издутите им страни, а до тях в чисти искрящи басейни се плиска вода, която все още бърза по тръбите на водопроводите…

Таис взе сандъчето с критската статуйка — подарък от Птолемей, извади скъпоценната скулптура и като се излегна върху леглото, заразглежда я, сякаш я виждаше за първи път. Времето и тежките мисли през последните дни й бяха дали сякаш нови очи. Повече от хиляда години — това е страшно далечно време, още не е съществувала великолепната Атина, а героят Тезей още не е бил ходил в Кносос да убива Минотавъра и да смазва могъществото на великата морска държава! От тази неизмеримо дълбока далечина се яви при нея това живо, фино изваяно напрегнато лице, с огромни вторачени очи и малка тъжна уста. Прегънатите в лактите ръце бяха вдигнати с дланите напред — неизвестно дали знак за спиране или за внимание. Дългите крака, леко разтворени, девически тънки, изопнати, опрени на пръсти, бяха израз на момент на скок от земята за полет. Облеклото — от тънко злато, скроено като къса престилка с украса, и широк пояс, стегнат на невероятно тънката талия. Пристегнатият корсаж, закрепен с две презрамки, оставяше гърдите и оголени. На ключиците й в началото на здравата шия беше легнало широко огърлие. Именно легнало — поради силно изпъкналия гръден кош. Лента, минаваща под брадичката на девойката, привързваше високата коническа прическа. Таврополата беше много млада — четиринадесет години, най-много — петнадесет.

Таис изведнъж разбра, че беше нарекла неизвестната критска девойка ловджийка на бикове — епитет на Артемида. Боговете са завистливи и ревниви за своите права. Но богинята не може нищо да направи на тази, която е отишла в недостъпното дори за самия Зевс минало и се е скрила като сянка в подземията на Аид. Вярно, Артемида може да се разсърди на живата Таис. Но какво ли общо има девствената ловджийка с нея, хетерата, служителка на Афродита?

И Таис отново спокойно заразглежда статуетката. Нищо детско не беше останало в лицето и фигурата на бдителната девойка с опасна професия. Особено беше трогната Таис от скръбната й уста и безстрашния поглед. Тази девойка е знаела какво й предстои. Животът й не е бил много дълъг, отдаден на смъртоносната игра — танц с дългорогите петнисти бикове, олицетворяващи съкрушителния Земетръсец Посейдон. Девойките таврополи са били главните действуващи лица в този свещен ритуал, чийто древен смисъл, загубил се по-късно, се е заключавал в победата на женското начало над мъжкото, на богинята-майка над временния й съпруг. Силата на страшното животно се разпилявало в танца — в борбата с невероятно бързите скачащи девойки и юноши, специално подготвени за балета на смъртта от познавачи на сложния ритуал. Критяните вярвали, че с това се отклонява гневът на бога, бавно и неумолимо назряващ в недрата на земята и морето.

Като че ли жителите на древния Крит са предчувствували, че тяхната висока култура ще загине от ужасни земетръси и приливи. Откъде са се появили тези нейни далечни прадеди? Откъде са дошли, къде са изчезнали? От това, което тя самата знаеше от митовете, от това, което разказваше Неарх на своите две запленени слушателки, на Крит още по времето, когато наоколо му са бродили полудивите прадеди на елините, са живели прекрасни, изискани хора, художници, мореплаватели, пътешественици в далечни страни. Необяснима е изтънчената поетична красота на критската култура сред грубите войнствени чергари по бреговете на Вътрешното море и тя може да бъде сравнена само с Египет…

Разтърсвайки късо остриганите си остри коси, влезе Клонария — една от робините.

— Там е дошъл оня. — Гласът на момичето трепна от дълбоко вкоренена ненавист към търговеца на човешка стока.

Таис се опомни.

— Вземи сандъчето с парите, отброй три мини със сова и му ги дай.

Робинята се засмя. Таис се усмихна и с жест й заповяда да се приближи.

— Ще пресметнем заедно. Три мини са сто и осемдесет драхми. Всяка сова е четири драхми, всичко четиридесет и пет сови. Разбра ли?

— Да, кирия. Това за тиванката ли е? Не е много скъпо! — Девойката си позволи презрително да се усмихне.

— Ти ми струваше по-скъпо — съгласи се Таис, — но недей да съдиш по цената за качеството. Има различни случаи и ако тебе са те купили скъпо, то могат да те продадат и по-евтино…

Не успя Таис да довърши фразата и Клонария притисна лице до коленете й.

— Кирия, не ме продавай, ако заминеш. Вземи ме Със себе си!

— Какво приказваш? Къде ще заминавам? — учуди се Таис, отхвърляйки падналите коси от челото на робинята.

— Може би ще отидеш някъде. Така мислим ние, твоите слуги. Ти не знаеш колко ужасно ще бъде за нас да се озовем у когото и да било след тебе, добрата, прекрасната.

— Та малко ли са на света добрите хора?

— Малко са такива като тебе, госпожо. Не ме продавай!

— Добре, обещавам ти. Ще те взема със себе си, макар че не се каня да отивам никъде. Как е тиванката?

— След като я нахраниха, толкова се ми, че изразходва всичката вода в кухнята. Сега спи, като че ли не е спала цял месец.

— Тичай, търговецът чака. И не ме тревожи повече, ще спя.

Клонария бързо отброи среброто и весело, като подскачаше, избяга от спалнята.

Таис се обърна на гръб и затвори очи, но след нощното пътешествие и развълнуваните разговори с приятелката й сънят не идваше.

Те стигнаха с лодката до халките на Пирейското пристанище, което беше вече претъпкано от народ. Като оставиха лодката на съхранение на двамата приятели, Таис и Егесихора под относителната прохлада на левконот — „белия“ южен вятър, разчистил небето, тръгнаха покрай Голямата стоа, където търговията беше вече в пълен разгар. На кръстовището на Фалеронския и Средностенния пирейски път имаше малък пазар на роби. Утъпкана прашна площадка, застроена от една страна с дълги ниски бараки, които се даваха под наем на роботърговците. Груби плочи, дъсчени подиуми, изтъркани от краката на безброй посетители — вместо обширно възвишение от светъл мрамор под сянката на покрита колонада и заградени портици, каквито украсяваха големия робски пазар на петнайсет стадий по-горе в самата Атина.

Двете хетери равнодушно заобиколиха по страничната пътека. Вниманието на Таис бе привлечено от група изтощени хора, изложени в крайнината на пазара на отделен дървен подиум. Сред тях имаше две жени, покрити как да е с парцали. Без съмнение те бяха елини, по-скоро тиванци. Повечето от жителите на разрушената Тива бяха отпратени по далечни пристанища и отдавна бяха продадени. Тази група от четирима мъже и две жени навярно бе докарана на пристанищния пазар от някой богат земевладелец, за да се избави от тях. Таис се възмути от тази продажба на свободни хора от някога прочутия град.

Пред подиума застана висок човек с напудрено лице, обкръжено от много гъста брада на едри къдри, явно сириец. С небрежен жест на пръста си той заповяда на търговеца да изтласка напред по-младата от жените, чиито отрязани коси на гъсто снопче лежаха на тила й, прихванато от тясна синя лента около главата. По бухналото гъсто снопче на тила Таис прецени от какви великолепни коси се е лишила тиванката, красива девойка на осемнадесет години, с обикновения за елините среден ръст.

— Цената? — важно подхвърли сириецът.

— Пет мини и това е даром, кълна се в Атина Алеа!

— Ти си луд! Да не би да е музикантка Или танцьорка?

— Не, но е девствена и много красива.

— Съмнителна работа. Военна плячка… Погледни очертанията на бедрата, на гърдите й. Плащам една мина, хайде, две, последно! Такава робиня не се продава в Пирея, а ще я заведат в Атина. Я съблечи я!

Търговецът не помръдна и купувачът сам дръпна последната дрипа на робинята. Тя не пущаше вехтата тъкан и се извърна настрана. Сириецът ахна. Минувачите и зяпльовците се разсмяха високо. Върху кръглия задник на девойката се виждаха подути ивици от бич, пресни и червеникави, редуващи се с вече заздравели рани.

— Ах ти, измамнико! — викна сириецът, който явно добре говореше на атическо наречие. Като хвана девойката за ръка, той напипа следи от ремъци по нея, които са стягали тънките й китки. Тогава повдигна евтините мъниста, надянати на врата на девойката, за да скрият следите от въжето.

Съвзелият се търговец застана между сириеца и робинята.

— Пет мини за опърничава девойка, която трябва да се държи на синджир! — негодуваше сириецът. — Няма да ме измамиш. Бива си я само за наложница и да носи вода. След разрушаването на Стовратната Тива девойките тук станаха много евтини, дори и красивите — къщите по всички пристанища на Вътрешното море са пълни с тях.

— Хайде за три мини — съвсем даром! — каза притихналият търговец.

— Не, нека плати този, който е поискал да се избави от несполучливата покупка на тази сган. — Сириецът посочи тиванците, помисли малко и каза: — Давам ти половината, все пак това са деветдесет драхми. Взимам я за моряците си на връщане. Казах последната цена! — И сириецът окончателно тръгна към друга купчина роби, седнали на каменен подиум на няколко крачки от тиванците.

Търговецът се колебаеше, а момичето побледня или по-скоро посивя под праха и загара, който покриваше измъченото й гордо лице.

Таис приближи до подиума, свали от синкавочерната си коса покривалото от лек газ, с което се спасяваха от праха богатите атинянки. До нея застана златокосата Егесихора и дори мрачните очи на продаваните роби бяха приковани към двете прекрасни жени.

Тъмните упорити очи на младата тиванка се разтвориха, пламъкът на безпокойна омраза угасна в тях. И Таис изведнъж видя лице на човек, обучен да чете, да възприема изкуството и да осмисля живота си. Теоноя — божественият разум — беше оставил следа върху това лице. И тиванката съзря същото в лицето на Таис и ресниците й потрепераха. Сякаш невидима нишка се проточи от едната жена до другата и почти безумна надежда запламтя във втренчения поглед на тиванката.

Търговецът се озърна, търсейки колесницата на красавиците, ехидна насмешка се очерта на устните му, но веднага бе заменена с почтителност. Той видя двамата спътници на Таис, които догонваха приятелките си. Добре облечени, обръснати по последна мода, те важно минаха през тълпата, която им стори път.

— Давам две мини — каза Таис.

— Не, аз дойдох по-рано! — извика сириецът, върнал се да види атинянките и вече съжалил, както е присъщо за всички хора, че покупката ще се падне другиму.

— Ти даваше само мина и половина — възрази търговецът.

— Давам две. Защо ти е това момиченце — и без това няма да се оправиш с него!

— Няма да спорим, плащам три, както искаше ти. Изпрати за парите или сам ела в къщата на Таис между Хълма на нимфите и Керамик.

— Таис! — почтително възкликна един човек, който стоеше по-далече, и още няколко гласа подхванаха:

— Таис, Таис!

Атинянката протегна ръка към таванската робиня, за да я свали от подиума в знак, че тя е нейна собственост. Девойката се вкопчи в нея като удавница за хвърлената й връв и страхувайки се да не изпусне ръката, скочи на земята.

— Как се казваш? — запита Таис.

— Хезиона. — Тиванката произнесе така, че нямаше никакво съмнение за верния й отговор.

— Благородно име — каза Таис, — „Малка Изида“.

— Аз съм дъщеря на Астиох — философ от древен род — гордо отговори робинята.

 

 

Таис неусетно заспа и се събуди, когато капаците от южната страна бяха разтворени от Нот — южния морски вятър, който по това време на годината издухваше тежката жега от атинските улици. Свежа и ободрена, Таис обядва самичка. Знойните дни бяха отслабили пламенността на Афродитините поклонници, в близки дни не се предвиждаше нито един симпозиум. Във всеки случай две-три вечери бяха съвсем свободни. Много дни вече Таис не бе ходила да чете предложенията по стената на Керамик.

Като чукна два пъти по масичката, тя заповяда да повикат при нея Хезиона. Девойката, от която лъхаше чистота, влезе, стеснявайки се от мръсния си химатион, и падна на колене в краката на хетерата с несръчна смесица от покорност и грация.

След като я накара да хвърли плаща, Таис огледа безупречното тяло на своята покупка и избра скромен памучен хитон от своите дрехи. Тъмносин химатион за нощни похождения завърши облеклото на Хезиона.

— Мастодетон — гръдна превръзка, не ти е нужна, аз също не нося. Дадох ти тази вехтория…

— За да не се отличавам от другите — тихо доизрече тиванката, — но това съвсем не са вехтории, госпожо. — Робинята бързо се облече, умело подреди гънките на хитона и оправи връзките на рамената. Тя веднага се преобрази в изпълнената с достойнство девойка от образованите върхове на обществото. Като я гледаше, Таис разбра неизбежната наивност, която Хезиона предизвикваше у господарите си, лишени от онова, което притежаваше робинята. И преди всичко знанията, каквито нямаха сегашните атически стопанки, принудени да водят затворен живот, винаги завиждащи на образованите хетери.

Таис неволно се усмихна. Завиждаха, защото не знаеха всички страни на нейния живот, не разбираха колко е беззащитна и леко уязвима нежната млада жена, попадайки във властта на този, който понякога се превръща в скот. Хезиона разбра по своему усмивката на Таис.

Цяла пламнала, тя бързо прекара ръце по облеклото, като търсеше някакъв недостатък и не смееше да приближи до огледалото.

— Всичко е добре — каза Таис, — бях се замислила за нещо мое. Но забравих. — С тези думи тя взе красив сребърен пояс и го закопча на робинята.

Хезиона отново се заля в червенина, този път от удоволствие.

— Как да ти благодаря, госпожо. С какво мога да се Отплатя за твоята доброта?

Таис Насмешливо и лукаво се смръщи и (тиванката отново застана нащрек. „Много време ще мине — помисли си Таис, — докато това младо същество отново придобие човешко достойнство и спокойствие, присъщо на свободните елини. Свободни елини. Не е ли в това главното различие на варварите, обречени на робство, че те се намират в пълна зависимост от свободните. И колкото по-лошо се отнасят с тях, толкова по-зли стават робите и като последица на това се озверяват господарите им.“ Тези странни мисли за пръв път й дойдоха на ум, а по-рано тя спокойно приемаше света такъв, какъвто е. Ами ако нея или майка и бяха похитили пиратите, за чието коварство и жестокост тя толкова много бе слушала? И тя ли щеше да стои сега пребита с бич на подиума и щеше да я опипва някой дебел търговец?…

Таис скочи и се огледа в огледалото от твърд бронз със светложълт цвят, каквито донасяха финикийците от страна, която те пазеха в тайна. Леко смръщила упорити вежди, тя се помъчи да си придаде вид на гордата и страшна Лемния, който не вървеше на веселия блясък на очите й. Откъснала се безгрижно от заплетените мисли за това, което не е станало, тя понечи да отпрати Хезиона. Но една мисъл, оформила се като въпрос, не можеше да остане без обяснение.

И Таис заразпитва новата робиня за страшните дни на обсадата на Тива И пленяването, като се мъчеше да прикрие учудването си: защо тази горда и възпитана девойка не се е самоубила, а е предпочела жалкия жребий на робиня?

Хезиона бързо разбра какво точно интересуваше Таис.

— Да, аз останах да живея, госпожо. В началото от изненада поради внезапното падане на великия град, когато в нашата къща, беззащитна и отворена, се вмъкнаха озверелите врагове, тъпчейки, грабейки и убивайки. Когато подгонват беззащитни хора, доскоро уважавани от всички граждани, издигнали се на почит и слава, като стадо, безпощадно бият изостаналите или упоритите, зашеметяват ги с удари с тъпите краища на копията и ги тикат с щитовете в оградено място като овце, странно вцепенение обхваща всички при такъв неочакван обрат на съдбата…

Трескави тръпки преминаха по тялото на Хезиона, тя изхлипа, но с усилие на волята си се сдържа и продължи да разказва, че мястото, където са ги вкарали, в действителност наистина се оказало пазара за добитък в града. Пред очите на Хезиона двама щитоносци отвлекли майка й, още млада и красива жена, въпреки отчаяната й съпротива, и тя завинаги изчезнала. После някой отмъкнал по-малката й сестричка, а Хезиона, скрила се под яслите, за нещастие решила да се промъкне към крепостните стени, за да потърси там баща си и брат си. Не изминала и два плетра от оградата и я сграбчил един скочил от коня си воин. Той пожелал да я обладае още тук на мястото, пред входа на някаква изоставена къща. Яростта и отчаянието дали на Хезиона такива сили, че македонецът не можал да я надделее. Но той явно неведнъж е буйствувал в превзети градове и скоро успял да свърже и обуздае Хезиона така, че тя не можела да хапе, след което македонецът и един негов съратник един след друг изнасилвали девойката до полунощ. На разсъмване опозорената, измъчена Хезиона била отведена при прекупчици, които като ястреби вървели след македонската армия. Прекупчикът я продал на хипотрофа на Брауронския дем, а пък той след безуспешни опити да я обуздае и страхувайки се, че от побоищата девойката ще загуби цената си, я откарал на Пирейския пазар.

— Аз бях обречена на богинята Бирис и ми беше забранено да опозная мъж по-рано от двадесет и две годишна възраст.

— Не зная за тази богиня — каза Таис, — в Беотия ли господствува тя?

— Навсякъде. Тук в Атина има неин храм, но аз вече нямам достъп там. Тя е богиня на мира у минийците, наши прадеди, крайбрежен народ преди нашествието на дорийците. Да служиш на тази богиня, значи да си против войната. А аз вече бях жена на двама войника и не убих нито един от тях. Щях да се самоубия по-рано, ако не трябваше да разбера какво е станало с баща ми и с брат ми. Ако те са живи и в робството, аз ще стана пристанищна блудница и ще ограбвам негодниците, докато събера пари, за да откупя баща си, най-мъдрият и най-добрият човек в цяла Елада. Само затова останах жива…

— На колко години си, Хезиона?

— На осемнадесет, скоро ще навърша деветнадесет, госпожо.

— Не ме наричай госпожо — каза, ставайки, Таис, обзета от внезапен порив, — ти няма да бъдеш моя робиня, аз те пускам на свобода.

— Госпожо! — извика девойката и ридания задавиха гърлото й. — Ти сигурно водиш рода си от богове. Кой друг в Елада би могъл така да постъпи?! Но позволи ми да остана в твоя дом и да ти служа. Аз много ядох и спах, но не винаги съм такава. Това е след гладните дни и след дългото стоене на подиума при търговеца на роби…

Таис се замисли и не слушаше девойката, чиято страстна молба я бе оставила студена като богиня. И отново Хезиона се сви в себе си, и отново се разпусна като пъпка, когато улови внимателния и весел поглед на хетерата.

— Ти каза, че баща ти е знаменит философ? Достатъчно ли е знаменит, за да бъде известен в Елада, а не само в Стовратна Тива?

— Бившата някога Тива — горчиво каза Хезиона, — но Елада познава Астиох философа. Като поет може би не. Не си ли чувала за него, госпожо?

— Не съм чувала. Но аз не съм познавач. Да оставим това. Ето какво съм намислила… — И Таис разказа на Хезиона своя план, който накара тиванката да потрепери от нетърпение.

След убийството на Филип Македонски извиканият от него Аристотел напусна Пела и се премести в Атина. Александър му даде много пари и философът от Стагира основа в Ликия — свещената гора на Аполон Вълчия — своя школа, колекция от редки предмети и жилище за учениците си, които под негово ръководство изследваха законите на природата. По името на гората учреждението на Аристотел започна да се нарича Лицей.

Използувайки познанството с Птолемей и Александър, Таис можеше да се обърне към Стагерита. Ако бащата на Хезиона беше жив, то където и да се намираше, мълвата за толкова известен пленник трябваше да стигне до философите и учениците от Лицея.

От жилището на Таис до Лицея имаше петнайсет олимпийски стадия, половин час пешком, но Таис реши да отиде с колесница, за да направи съответно впечатление. Тя заповяда на Хезиона да надене на лявата си ръка гривна на робиня и да носи след нея сандъче с ценен камък — зелен с жълти припламвания — хризолит, донесен от далечния остров в Еритрейско море. Търговци от Египет го бяха подарили на Таис. От Птолемей тя знаеше за алчността на Стагирита към ценности от далечни страни и мислеше с този ключ да отключи сърцето му.

Егесихора, кой знае защо, не дойде на обед. Таис пожела да се храни с Хезиона, но девойката я помоли да не прави това, защото иначе ролята й на прислужница, която тя искаше честно да изпълнява в дома на Таис, би станала фалшива и щеше да я лиши от доброто отношение на слугите и робините на хетерата.

Свещените борове безмълвно и неподвижно се извисяваха в горещото небе, когато Таис и Хезиона бавно пристъпваха към галерията, заобиколена от високи стари колони, където старият мъдрец се занимаваше с учениците си. Стагиритът нямаше настроение и посрещна хетерата на широките стъпала от разкривени плочи. Строежът на нови здания едва беше започнал.

— Какво е довело тук гордостта на продажните атински жени? — рязко запита Аристотел.

Таис направи знак и Хезиона поднесе отворената кутийка и хризолитът — символ на короната на Крит — заискри върху черната тъкан, постлана на дъното. Презрителните устни на философа се разтвориха в лека насмешка. Той взе камъка с два пръста и като го обръщаше на разни страни, го заразглежда на светлината.

— И така, ти си приятелка на Птолемей? Не беше даровит ученик той. Умът му беше много зает с войната и с жени. И ти, разбира се, искаш да научиш нещо от мен? — Той отправи към Таис остър, пронизителен поглед.

Хетерата спокойно го посрещна, наведе смирено глава и запита дали му е известно нещо за съдбата на таванския философ. Аристотел не мисли дълго.

— Чувах нещо, че бил умрял от рани ли, или че попаднал в робство. Но защо те интересува теб, хетерата?

— А защо не те интересува теб, великия философ? Нима участта на твоя събрат, прочут в Елада, ти е безразлична? — избухна Таис.

— Момиченце, думите ти стават дръзки!

— Смили се, велики Стагирит! Аз от невежество се учудих на твоето безразличие към съдбата на един голям философ и поет. Че не е ли скъпоценен животът на такъв човек? Може би би могъл да го спасиш…

— Защо? Кой смее да пресече пътя на съдбата, повелята на боговете? Победеният беотиец е паднал до равнището на варварин, на роб. Смятай, че философът Астиох вече не съществува и го забрави. Все едно ми е дали е захвърлен в сребърните рудници, или мели брашно на хлебарите в Кария. Всеки човек от свободните хора избира собствената си участ. Беотиецът е направил своя избор и дори боговете не биха се намесили.

Знаменитият учител се обърна и продължавайки да разглежда камъка на светлината, даде да се разбере, че разговорът е свършен.

— Далече си ти от Анаксахор и Антифонт, Стагирите! — извън себе си извика Хезиона. — Ти просто завиждаш за славата на Астиох, певец на мира и красотата! Мир и красота! Ето какво ти е чуждо на тебе, философе, и ти знаеш това!

Аристотел гневно се обърна. Един от стоящите до него и слушащи разговора ученици с всичка сила удари Хезиона по страната. Тя извика и понечи да се хвърли върху набития брадат оскърбител. Но Таис я хвана за ръката.

— Мръсница, робиня, как смееш!… — извика ученикът. — Махайте се оттука, порнодионки!

— Философите заговориха без преструвки — дръзко каза Таис, — да бягаме по-скоро от това обиталище на мъдростта!

С тези думи Таис хитро изтръгна хризолита от слисания Аристотел, подхвана хамитиона си и се втурна да бяга по широката пътека между боровете към пътя, а Хезиона хукна след нея. След девойките се втурнаха няколко мъже, неизвестно дали прилежни ученици или слуги. Таис и Хезиона скочиха в колесницата, която ги чакаше, но момчето-колар не беше успяло да подкара конете, когато ги хванаха за юздите, а трима здравеняци, възрастни мъже, се спуснаха към открития заден вход на колесницата, за да смъкнат от нея двете жени.

— Не ще избягате, блудници! Загазихте, развратници! — зарева един човек с широка, неподстригана брада, протягайки ръка към Таис.

В този миг Хезиона изтръгна бича от коларя и с все сила го тикна в раззиналата крещяща уста. Нападателят се строполи на земята.

Освободената Таис грабна торбичката, закачена на стената на колесницата, и като измъкна кутийката с пудра, засипа с нея очите на втория мъж. Кратката пауза не даде никакъв резултат. Колесницата не можеше да мръдне от мястото, а изходът от нея беше затворен.

Работата ставаше сериозна. По пътя нямаше никакви минувачи и злобните философи можеха лесно да се разправят с беззащитните девойки. Момчето-колар, което Таис беше взела вместо възрастния коняр, безпомощно се озърташе наоколо, без да знае какво да прави с преградилите пътя му хора.

Но Афродита беше милостива към Таис. Иззад завоя излетя четворка бесни коне, впрегнати в състезателна колесница. Караше ги жена. Златистите коси като наметало се развяваха от вятъра — Егесихора!

— Таис, малакион (приятелче), дръж се!

Знаейки, че спартанката ще направи нещо небивало, Таис се хвана за колесницата и извика на Хезиона да се държи здраво. Без да забавя хода, Егесихора рязко зави, заобиколи колесницата на Таис и изведнъж хвърли конете надясно като закачи своята ос с нейната ос. Брадатите мъже, които държаха конете, с викове побягнаха, за да не попаднат под копитата и колелата, някой се изтърколи в праха под краката на конете и закрещя от болка. Конете на Таис се понесоха, а Егесихора задържа малко четворката и с неженска сила раздели без повреди колесниците.

— Препускай, не се бави! — извика Таис, като удари здравата момчето в тила. Коларят се опомни и дорестата двойка коне се понесе с всичка сила, следвана по петите от четворката на Егесихора.

Зад тях сред облаци прах се носеха стенания, проклятия, заплахи. Хезиона не издържа и изпадна в истеричен кикот, докато Таис не подвикна на момичето, чиито чувства още не бяха в ред след понесените изпитания.

Преди да се опомнят те прелетяха през кръстовището на пътя за Ахарни. Задържайки конете, те завиха назад и вдясно, спуснаха се към Илис и потеглиха покрай рекичката към градините. Едва когато влязоха под сянката на огромните кипариси, Егесихора спря и скочи от колесницата. Таис притича до нея и силно целуна приятелката си.

— Хубава ли излезе аматрохията? При надбягвания такова скачване на колелата е много опасно.

— Ти наистина си наследница на Киниск, Егесихора. Но как се случи на пътя! Хвала на боговете!

— Идвах да те взема, за да се разходим, а ти беше тръгнала за Лицея. Не беше мъчно да разбера, че търсиш бащата на Хезиона и това ме разтревожи. Ние не умеем да говорим с мъдреци, а пък те не обичат хетерите, ако ще да са и красиви, и умни. Според тяхното мнение съчетанието на тези свойства у жената е противоестествено и опасно. — Спартанката звънливо се разсмя.

— И как пък се сети да дойдеш навреме?

— Минах по-горе от Лицейската гора към планините, спрях там конете и изпратих коняря да стои на завоя и да чака кога ще си тръгнеш. Той дотича със съобщението, че ви бият философите. Аз едва успях, изоставих го на пътя…

— Какво ще правим сега? Трябва да се скрием, за да не ни накажат — ти осакати враговете ми!

— Ще ида при Седемте Бронза, където живее Диорей, ще му дам колесницата, а след това ще отидем да се окъпем на нашето любимо място. Нека твоят ефеб да върви след мене до завоя, а след това почакайте!

И смелата спартанка се понесе със своята бясна четворка.

Те лудуваха, плуваха и се гмуркаха до вечерта в уединеното заливче, същото онова, където преди две години бе изплувал Птолемей.

Като се умориха, Таис и Егесихора се изтегнаха една до друга на пясъка, който кънтеше под ударите на вълните като бронзов лист по пода на храма. С писък и скърцане камъчетата се свличаха по спускащата се под водата скала. Благодатният вятър нежно докосваше уморените от горещината тела. Хезиона седеше до водата. Обхванала колене и положила върху тях брадичката си, тя си тананикаше нещо, което не се чуваше от шума на вълните.

— Разгневеният Стагирит ще подаде жалба срещу тебе пред гинекономите — каза Таис. — Няма да ни прости той.

— Той не ме познава — подразни я спартанката. — А ти му се представи. По-скоро той ще изпрати десетина от своите ученици да разгромят дома ти.

— Ще се принудя да помоля приятелите си да нощуват в градината ми. Може би пък да наема двама-трима въоръжени пазачи — това ще е по-лесно, само че да избера по-храбри хора — замислено каза Таис, — омръзнаха ми моите атински приятели.

— Не се страхувам от Стагирит, дори ако разберат кой е връхлетял върху философите — твърдо заяви Егесихора, — реших да отплавам със спартанците в Египет. Тъкмо исках да ти кажа на разходката.

— Защо не ми каза досега? — Таис се повдигна, седна на колене и разбрала, че упрекът й е неуместен, се разсмя. След миг отново загрижено се начумери.

— И ти ме изоставяш самичка в Атина?

— Не, отде накъде — невъзмутимо й отвърна Егесихора, — ти идваш с мене.

— Не съм обещала такова нещо нито на тебе, нито на себе си!

— Така решиха боговете. Аз бях при гадателя, онзи, чието име не произнасят, както и на богинята, на която той служи.

Таис трепна и побледня, зиморничаво свила гъвкавите пръсти на краката си.

— Защо направи това, защо?

— Мъчно ми е да се разделя с тебе, а трябваше да отговоря на Еоситей Еврипонтид.

— Онзи от древния род на лаконските царе ли? И какво му каза?

— Да!

— А какво каза този, който вижда в бъдещето?

— Че ти дълги години ще прекараш в пътешествие. И аз също, но моят път е кратък, макар че ще бъда с тебе до неговия край.

Таис мълком гледаше пред себе си в каменистия сипей на склона трепкащите от вятъра стръкчета трева. Егесихора я наблюдаваше и ъгълчетата на пълната чувствена уста на спартанката увиснаха в странна печал.

— Кога ще отплават? — изведнъж запита Таис.

— На дванайсетия ден от боедромион. От Хитий.

— А дотам?

— Една неделя преди това трябва да отплаваме от Пирей. Неговият собствен кораб ще ни вземе с цялото ни имущество.

— Нямаме много време — промълви Таис, стана и заизтърсва пясъка от корема, бедрата и лактите си.

Стана и Егесихора, разделяйки с длан виещите се къдри на тежките си коси. Хезиона изтича при Таис с късче плат, което й служеше да изтрива солта, разтри я. Почти без да разговарят, приятелките стигнаха до дома на Таис. Егесихора, прикрила лицето си с покривало и съпроводена от един силен коняр, тръгна за дома си вече по здрач.

На следния ден цялата Агора възбудено говореше за произшествието в Ликейската гора. Атиняните, големи любители на одумки и сплетни, се усъвършенствуваха в описанието на случилото се. Броят на „осакатените“ непрекъснато нарастваше, към обед достигна петнадесет. Името на Таис се повтаряше ту с възхищение, ту с негодувание, в зависимост от възрастта и пола на говорещите. Но всички почтени жени бяха единодушни, че трябва да се даде добър урок на тази „метротен Креса“ — критянка по майка, която в нахалството си не се е посвенила да наруши покоя на обителта на великия мъдрец. Гинекономите вече бяха изпратили свой представител при Таис, за да я извикат в съда да даде показания. И макар че лично Таис не се обвиняваше в сериозно престъпление и нея нищо друго не я заплашваше освен парична глоба дори при несправедлив обрат на делото, приятелката й можеше да понесе сурово наказание. Свидетели бяха видели жена, препускаща на колесница, а целият град знаеше, че тетрипа — четворка коне, можеше да управлява само хетерата Егесихора. Покровителите й бавеха делото, но скоро се изясни, че един от синовете на влиятелния и знатен Аристодем е осакатен от копитата и колелата. Още трима ученика на Стагирит искаха удовлетворение за строшени ребра, ръце и крака.

В „тежките дни“ на метагейтнион (трите последни дни на всеки месец, посветени на покойниците и на подземните богове) през нощта при Таис дойде Егесихора, придружена от робите си и цял отряд младежи, натоварени с вързопи най-ценно имущество.

— Всичко приключих — заяви спартанката, — другото продадох.

— А конете?! — уплашено извика Таис.

Навъсеното лице на другарката й изведнъж просия.

— Те са вече на кораба в Мунихион. И аз ще отида там още преди разсъмване. И така, прорицателят не излезе прав и волята на боговете ни разделя?!

— Не! — възбудено рече Таис. — Аз също реших…

— Кога реши?

— Сега.

Лакедемонката притисна приятелката си в своите силни обятия и изтри радостните си сълзи в косите й.

— Ала на мен ми трябва време да се приготвя. Няма да продавам къщата. Ще я оставя на верния Акес. И градинарят, и жена му също ще останат. Другите — Клонария, Хезиона и коняря — ще взема със себе си. Трябват ми три дни…

— Хайде така да направим: ние ще заминем за Егина, а след три дни ще се върнем да те вземем.

— Не, по-добре не се завръщай, а ме чакай в Хераклеа. Ще намеря моряци, които на драго сърце и без да привлекат ничие внимание, ще ме превозят. Бързай! Всичко решихме.

— Мила Таис! — Егесихора още веднъж я прегърна. — Ти смъкна камък от сърцето ми.

И спартанката, тананикайки, заслиза по пирейския път начело на своя импровизиран отряд.

„Аз го смъкнах, а ти ми го стовари“ — помисли Таис, загледана след нея. Във висините над черните остриета на кипарисите сияеха любимите съзвездия, които толкова пъти бяха слушали нейните неми молби към Афродита Урания. Хетерата почувствува необичайна мъка, като че ли завинаги се прощаваше с великия град, средище на могъща красота, създадена от десетки поколения елински художници.

Тя изпрати Клонария при Талмид, могъщ атлет, неин съсед. Въоръжен с кинжал и медна пръчка, той не един път бе придружавал хетерата, която обичаше понякога да скита нощем. Таис плащаше хубаво и Талмид безшумно се промъкваше след нея, като не пречеше на девойката да се чувствува сама през нощта под звездите със статуите на богове и герои.

Таис бавно вървеше към Пеласгикон — стена от грамадни камъни, издигната в подножието на Акропола от далечни прадеди. Може би те са били могъщ народ, чиято кръв течеше в жилите на полукритянката? Тези камъни винаги привличаха Таис. И сега тя докосна с ръка един грамаден камък, притисна цялото си тяло до него, чувствувайки през тънкия си хитон неговата неизчерпаема топлина и твърдост.

Тъмнината на безлунната, но ярко звездна нощ приличаше на прозирно черна тъкан. Само в прозрачния и светъл въздух на Елада може да се изпита подобно нещо. Нощта обгръщаше всичко Наоколо, като покривалото от най-тънка материя върху статуята на голата Анахит в Коринт, скривайки и в същото време откривайки незнайни дълбини от скрити чувства.

Таис тихо се изкачи по изтърканите стъпала към Храма на победата. Иззад склона на Пникс блесна далечен огън — лампадата над Баратрон — страшната пукнатина, която напомняше на атиняните за гнева на Крепителя на земята Посейдои. Там хвърляха жертви на страшните подземни богове и на Ериниите. На Таис не й се искаше да мисли за Аид, пък и тя не бе извършила нищо, за да се страхува от отмъщението на богинята. Действително боговете са завистливи! Голямата красота, веселостта, успехът и преклонението — всичко, което беше разглезило Таис от петнайсетгодишна възраст, можеше да предизвика гнева им и тогава ще последват нещастия. Умните хора дори нарочно желаят успехите да се редуват с неуспехи, щастието с нещастие, понеже считат, че по такъв начин се предпазват от по-тежките удари на съдбата. Таис намираше това безсмислено. Нима може да си купиш щастие, като се прекланяш пред боговете и ги молиш да ти изпратят нещастие? Коварните жени-богини винаги ще успеят да ти нанесат такъв болезнен удар, че след него всяко щастие ще ти се види горчиво. Не, по-добре като Нике да се изкачиш на върха на високата скала и ако падаш от нея, то да паднеш веднъж завинаги…

Таис откъсна очи от гледката на пламъка над Баратрон и си помисли, че утре трябва да изпече магис — жертвена баница за Хеката — богинята на кръстопътищата, която може отдалече да поразява и не пропуска закъснелите пътници. Да принесе жертва и на Атина Келевтия — богиня на пътищата. А не бива да забрави и Афродита Евплоя — богиня на благополучното плаване. За това ще се погрижи Егесихора.

Леките бързи стъпки на Таис ясно отекваха под колонадата на любимия й храм на Нике Аптерос. Тя приседна на стъпалата и прощавайки се, дълго се взира в малките светлинки, които примигваха като разхвърляни от вятър светулки по улиците на скъпия град: във фара на Пирея и двата ниски фенера на Мунихион. Сигурно корабът на Егесихора вече беше отишъл в Саронския залив и се бе насочил на юг към близката Егина.

Таис слезе на Агората и когато минаваше край стария изоставен храм на Нощта — „Никтоон“, изведнъж две „нощни врани“ (качулати сови) прелетяха от дясната й страна — двойно щастливо предзнаменование. Макар в околностите на Атина и в самия град да имаше много от тези свещени на богинята Атина птици, такова съвпадение се случваше за първи път на Таис. Въздъхвайки облекчено, тя забърза към мрачните и тежки стени на древното светилище на Майката на боговете. Със залеза на древната минойска религия светилището бе станало държавен архив на Атина, но тези, които продължаваха да вярват във всемогъществото на Реа и на женското начало на света, идваха тук нощем, за да допрат чело до ръбестия камък и да получат предупреждение за надвиснала опасност. Таис дълго притискаше ту челото си, ту слепите си очи до излъскания от вековете камък, но не долови нито някакъв лек шум, нито едва уловимо потреперване на стената. Реа-Кибела не знаеше нищо и следователно нищо не заплашваше хетерата в най-близко време. Таис почти изтича към Керамик, към дома си, толкова бързо, че недоволният Талмид замърмори след нея. Хетерата изчака атлета, прегърна го през врата и го дари с целувка. Леко замаян, юначагата я вдигна на ръце и въпреки веселия протест я понесе в къщи.

В деня на отплуването, определен от Таис, времето се промени. Сиви облаци се трупаха по планините, ниско надвисваха над града. Бяха напрашили златистия мрамор на статуите, стените и колоните.

Евриклидион, силният североизточен вятър, оправда своето име — „вдигащият широки вълни“, и бързо подгонваше малкия кораб към остров Егина.

Таис, застанала на кърмата, обърна гръб на отдалечаващия се бряг на Атика и се отпусна на успокояващото люлеене на голямото вълнение. От ума й не излизаше вчерашната среща с един непознат за нея човек, воин, със следи от рани на голата ръка и белег на лицето, полускрит от брадата. Непознатият я беше спрял на улицата на Триножниците, пред статуята на Сатира Перибоетон („Световноизвестен“), изваян от Праксител.

Втренчено я гледаха проницацтелни светли очи и хетерата почувствува, че този човек не бива да бъде лъган.

— Ти си Таис — каза той с дълбок басов глас — и напускаш нашата Атина заедно със златокосата спартанка.

Таис, чудейки се, отвърна утвърдително с глава.

— Лоша е работата на Атинската държава, щом красотата я напуска. Женската красота, красотата на изкуството, на занаятите. По-рано тук се стичаше всичко прекрасно. Сега то бяга от нас.

— Струва ми се, незнайни човече, че моите съграждани са много по-заети да надхитрят съперниците си във война и търговия, но не и да се любуват на това, което са създали техните прадеди и земята им.

— Ти си права, девойко. Запомни: аз съм приятел на скулптора Лизип и също съм скулптор. Скоро ние ще идем в Азия при Александър. И ти няма да отминеш същата цел — рано или късно ще се срещнем там.

— Не знам. Едва ли. Съдбата ме влече на друга страна.

— Не, така ще стане. Там е Лизип — той отдавна иска да се запознае с тебе. И аз също. Ала той има едни желания, а аз — други…

— Късно е — каза хетерата с искрено съжаление. Вниманието на един от най-големите художници на Елада я ласкаеше. Красиви легенди се разправяха за любовта на Праксител и Фрина, на Фидий и Аспазия.

— Но аз не казвам „сега“! Ти си много млада. За нашите цели е необходимо зряло тяло, а не слава. Но ще дойде време и тогава недей да отказваш. Хелиайне!

Непознатият, без да каже името си се отдалечи с широки, пълни с достойнство крачки, а смутената хетера забърза към дома си…