Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Таис Афинская, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 31 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Иван Ефремов. Атинянката Таис

Трето издание

Издателство на Отечествения фронт, София, 1986

Редактор: Донка Станкова

Редактор на издателството: Венета Маринова

Художник: Бисер Дамянов

Художествен редактор: Мария Табакова

Технически редактор: Румяна Браянова

Коректор: Виолета Славчева

История

  1. — Добавяне

ДЕВЕТА ГЛАВА
ПРИ МАЙКАТА НА БОГОВЕТЕ

Странен и малко див бе храмът на Великата или Всевишната богиня, Ащорет, Владетелка на Долната бездна, Женствената триада: Ана, Белита и Давкипа, Царицата на Земята и Плодородието, Кибела и Рея, която всичко отнася, Майката на боговете, Владетелката на Нощта, а не на Афродита, както погрешно го бе нарекъл Александър, а след него и Птолемей.

В края на горичка от грамадни борове двойни стени с кубически кули образуваха квадратен просторен двор с редове ниски, широко разклонени дървета, непознати на Таис. За нейно учудване между дърветата се разхождаха и лежаха огромни петнисти бикове, коне и лъвове, а по стените бяха накацали черни орли.

Стражата в позлатени брони, с копия, дълги към десет лакти, пропусна само Таис и За-Ашт, цялата охрана на хетерата остана между двете стени. Конете подушиха присъствието на хищниците и запредоха с уши, докато техните събратя от двора на храма не обръщаха на лъвовете никакво внимание. Чак дотук стигаше аромат от арабски благовония, който струеше от отворените двери на храма, издигнат на платформа от недодялани камъни. Таис побърза да стигне до стълбата, но необичайната дружина зверове не удостои дори с поглед жените и съпровождащите ги.

Колони от черен гранит, високи по сто лакти, според преданието въздигнати уж от Дионис, охраняваха входа на южната част на двора с широко разпрострените крила на храма от големи зелени тухли. По покривите на страничните постройки растяха сливи и персийски ябълки. Белокаменна стълба водеше от платформата към главния вход над широка кубическа тераса, облицована с тъмночервена гледжосана керамика, която блестеше на слънцето. Входът се разделяше от две колони на три отвора с широка рамка от масивни блокове черен камък, отстрани на която по седем квадратни колони поддържаха плосък покрив с градина и площадки за разходка. Центърът на покрива беше увенчан от правоъгълна надстройка без прозорци и врати.

Някой от могъщите покровители на Таис бе предупредил за пристигането й. Щом хетерата стъпи на площадката при входа, пред нея се озова цяла тълпа жени. В центъра на групата бяха застанали мъж и жена в тежки везани дрехи с еднаква кройка, но различни по цвят — бяла за мъжа и черна за жената.

Таис предаде сандъчето на Александър и бе почетена с нисък поклон. Жрицата с черния пеплос я взе под ръка и я поведе към вътрешността на храма. Зад вратите, обковани с огледално полиран електрон, се намираше светилището с таван от златни листове.

Върху правоъгълен блок от бял камък стоеше висока малко повече от два лакътя неголяма статуя на Великата майка, Астарта или Рея. Твърде старо (според преданието от преди няколко хиляди години) изображение на гола жена от Теракота, покрита със светлокафява глеч с цвят на много загоряла кожа. Жената седеше на подвитите си нозе, с леко извито вдясно туловище, с ръце на кръста, опряла длани в изпъкналия си корем. Огромните й бедра, много по-широки от масивните и рамене, служеха за пиедестал на могъщо тяло с тежки ръце, големи и правилни полусферични гърди. Шията, права и висока, почти равна по дебелина с тясната удължена глава, с едва набелязано лице, придаваше на статуята горда напрегнатост — ентазис.

Златни мрежести верижки, обсипани с виолетови хиацинти и изумруди, се спускаха по раменете на статуята, а на челото й гореше с ярък огън някакъв необикновен камък. По-късно Таис научи, че камъкът нощем свети силно, озарявайки светилището.

Една стъпка по-назад, в сянката на нишата, върху също такъв блок, имаше изваяние на мъжко божество, с грубо набраздена лопатовидна брада. Бронзови колела с широки наплати крепяха двата пиедестала. По време на големите лунни празненства тези тежки колесници се спускаха някак си в двора на храма. По-нататък два лъва водеха Рея-Астарта, а мъжкото божество, чието име Таис не разбра — свещени бикове.

Главната жрица, като не желаеше или не умееше да говори на койне, мълчешком откопча фибулите върху хитона на Таис и го смъкна до кръста. От тъмната дълбочина на светилището бързо и безшумно излязоха две групи жрици, млади, със замислени, намръщени, почти грозни лица, удивително подбрани по ръст и цвят на косата. Те се подредиха от дясната и лявата страна на статуята Кибела-Рея и Таис да ги разгледа отблизо. Тези, които бяха отдясно, имаха тъмночервени „финикийски“ коси и вместо дрехи бяха покрити от врата до коленете с нещо като рибарска мрежа от дебели червени нишки, изплетена точно по тялото. Черна верига с квадратни звена-катарами пристягаше вместо пояс това необикновено облекло. Под шията мрежата беше прикрепена към черен широк ремък с металически украшения. Черни гривни крепяха мрежата над коленете и на китките. Косите им, подрязани като на робини, прехвърлени назад и завити в стегнат кок, обрамчваха ниските широки чела, подчертавайки враждебния огън на тъмните очи.

Жриците бяха от различни народности и си приличаха не само по цвета на косите, но и по строгата съразмерност на лицето, съвършенството на силните тела, по еднаквия ръст — не по-висок от ръста на средна елинка.

Вляво бяха застанали жени с тъмна бронзова кожа, чернокоси, в черни, по-дебели мрежи, с пояси, гривни и нашийници от червен бронз. Техните блестящи, упорити очи горяха с див пламък. В тежките кокове на дългите им коси стърчаха златните дръжки на кинжали. Жриците с любопитство разглеждаха бакъреното тяло на знаменитата хетера. Таис слабо им се усмихна, но в отговор не се мярна дори сянка от усмивка в мрачните погледи на служителките на Астарта-Рея-Кибела.

Червените жрици стояха, сложили китките на ръцете си на височината на раменете с отворени напред длани. Черните стояха, опрели притиснати към тялото ръце, с длани върху стройните си бедра, с разперени встрани пръсти.

Крайната дясна от червените внимателно подаде на върховната жрица мъничък златен съд. Тя натопи в него малкия си пръст и помаза Таис над веждите с червено масло, с остър и свеж мирис. Главата на атинянката леко се замая. Тя смътно си спомни чутия някъде разказ за червеното масло на Ащорет, една драхма от което струвала баснословна цена.

Черна жрица отляво поднесе чашка от халцедон. Едва сега Таис забеляза, че на всички черни и червени ноктите бяха покрити със заострени пластинки електрон като с бляскави мънички огледалца. Върховната жрица взе от чашката малко тъмна мас и начерта кръст между гърдите на Таис, под тях и около зърната. По кожата изби синкав цвят. Таис се разтревожи дали не ще й останат петна.

Все така мълчалива, жрицата откопча огърлието със златни звезди, разгледа ги и за първи път се усмихна. Тя свали от себе си невероятно красиво огърлие от ясносини като небето изумруди, втъкани в светло злато. Таис изяви протест с жест, но жрицата не му обърна внимание и обви шията на атинянката с изумрудите. Тя обгърна с ръка тънкия стан на хетерата, усмихна се още веднъж и закопча звездното огърлие на талията й. Още един замах на тънките пръсти и синя стрела се изписа надлъж по корема на Таис. Жрицата отстъпи назад и плесна с ръце. Веднага й поднесоха кратер с някаква напитка. Тя отпи, нареди и Таис да пие и чашата обходи всички червени и черни жрици, осемнадесет, както ги преброи Таис, по девет от всяка страна. Таис се почувствува неловко от втренчените погледи устремени от всички страни върху нея без осъждане или одобрение, без симпатия или вражда.

— Случи се нещо значително — внезапно заговори на елински главната жрица с ясно еолийско произношение, — нашата гостенка носи древния знак на женската тайна и силата на буквата „мю“. — Тя посочи звездното огърлие, преселило се върху талията на хетерата. — Затова аз я посвещавам във висшата степен. Отведете я в приготвеното жилище. — С тези думи жрицата целуна Таис с горещи и сухи като в треска устни и повтори казаното на непознат за атинянката език.

Две от стоящите на външната страна на редиците, черна и червена, приближиха до Таис, почтително се поклониха, закопчаха хитона и внимателно я хванаха под ръка. Таис се разсмя, освободи се от тях и тръгна между двете жени, като не забрави да се поклони пред статуята на Рея.

Много дълъг коридор между дебели стени полегато слизаше надолу. Той напомняше на хетерата египетските храмове. За миг мъка по миналото, още тъй живо в паметта й, сви сърцето. В края на коридора маслен светилник мъгляво осветяваше масивна медна решетка, която преграждаше прохода. Черната жрица презрително свирна. Издрънча верига, при решетката се яви жена, много прилична на черната жрица, но без мрежа, пояс и гривни, с разпуснати коси. Тя отвори широко решетката, закривайки лице, и отскочи към стената. Таис видя, че жената е прикована към стената с лека верига.

— Нима тя е робиня? — запита хетерата, забравила, че нейните спътнички може да не знаят езика на елините. — Тя прилича на… Таис посочи черната жрица.

Лека насмешка за миг се мярна у черната, но отговори червената, като с мъка търсеше думите на койне:

— Тя е жрица, наказана…

Тежка дъбова врата прегради изхода от коридора. Червената жрица почука три пъти и вратата се отвори, ослепи ги дневна светлина. Отвори я За-Ашт, гола, с разпуснати коси.

— Извини, господарке, не успях да се облека. Те ме доведоха тук през долния храм и свалиха дрехите ми.

— Защо?

— Започнаха да ме оглеждат като на пазар.

Сякаш за потвърждение на думите й червената жрица се приближи до финикийката и опипа рамената и ръцете й. Таис с негодуване отблъсна безцеремонната жена и с красноречив жест й заповяда да се пръждосва.

Всички неща на хетерата вече бяха сложени по килимите във втората стая, която водеше към открита тераса. Една стълба се спускаше към пътя под високи борове. Определеното за Таис жилище се намираше извън стените на храма, а проходът с решетката явно минаваше под тях.

Таис дълбоко вдъхна сухия, наситен с мирис на борова смола и пелин въздух. Тя се чувствуваше болна — такова нещо досега още не беше й се случвало. Непрекъснато й се виеше свят, гърдите и коремът й горяха, от синята маз. В устата й бе останал тръпчивият вкус на храмовата напитка. Тръпки я побиваха по гърба. Таис се върна в стаята. Смътно, като в просъница, забеляза странен блясък в очите на За-Ашт, искаше да я запита давали ли са й нещо в храма, но обзета от внезапна слабост, се повали на ложето сред възглавници и покривки с чужд мирис. Тя заспа веднага, но скачаше уплашено и падаше, обзета отново от дрямка. Мъчително беше редуването на видения и усещания с непозната сила, по-ярки, отколкото наяве. Магическата маз или питието, или и едното, и другото заедно предизвикваха у хетерата непреодолимо любовно желание. С уплаха усети собственото си тяло като нещо отделно, изпълнено с диви желания, които сковаваха разума и волята, съсредоточили всички сили и усещания на тялото единствено във фокуса на неговата женска природа. Дълбока пареща тъмнина без просветление и прохлада обгърна Таис. Тя се мяташе, стенеше и се въртеше сред чудовищни съновидения, каквито по-рано не можеше и да си представи дори и в най-трескаво бълнуване. Ужасът пред бездната, която се разкриваше в нея самата, я караше да се събужда няколко пъти. Таис не знаеше противоотрова срещу отровата, която беше й дала жрицата. Упойката я съсипваше, огън бушуваше в горящото и от мазта тяло. Таис потъваше все по-ниско в своите желания, въплъщавайки се в първобитни митически героини — Леда, Филаренипа, Пазифая. Хетерата изнемогваше под бремето на тъмните сили на Антерос. Ако не бе духовна закалка, придобита от орфиците, тя би се втурнала в храма на Рея да моли богинята за освобождение. В едно от поредните пробуждания, като залиташе и трепереше, тя се докопа до сандъчето с лечебни билки и едва-едва размеси във вино късчета изсушен сок от макови глави. Пресушавайки цялата чаша, Таис скоро потъна в дълбок безпаметен сън без видения…

Призори от източните долини долетя чист и студен вятър, промъкна се през отворената врата и отворите на прозорците и накара вкочанената атинянка да се събуди. Таис едва се сдържа да не изстене, чувствуваше болка в мускулите, сякаш бе препускала двадесет парасанга непрекъснато. Изхапаните устни бяха подути, не можеше да докосне гърдите си. Таис намери За-Ашт в съседната стая, мятаща се като в треска върху изплетен от тръстика килим. Разбудена, тя не можеше да дойде на себе си, гледаше господарката си ту уплашено, ту яростно. Студена злоба се породи и у Таис и тя мислено пращаше по дяволите толкова интересувалите я по-рано храмови обичаи и коварните жрици на Астарта, които нарочно й бяха дали силна отрова, за да изпита поклонницата на Афродита силата на Великата майка.

Тя даде на финикийката да пие, разтри слепоочията й с масло. Най-после За-Ашт, залитайки, донесе топла вода, изкъпа и разтри Таис и сама напълно се съвзе. От храма донесоха храна, за щастие много проста — мед, мляко, питки, сухо грозде, в които бе невъзможно да примесят още някаква отрова.

Като се нахрани, Таис възвърна силите си, спусна се към горичката да види охраната си, настанена извън пределите на храма. Тя вървеше все по-бързо, чувствуваше, че силите й се възвръщат и накрая, радвайки се с цялото си тяло, се втурна да тича. При един завой на пътя хетерата едва не попадна под копитата на коне. Насреща й препускаха петима ездачи, които водеха за юздите два коня, покрити с персийски потници. Единият от тях се изправи на задните си крака и пронизително изцвили. Таис позна Салмаах едва след като кобилата се обади на стопанката си и се учуди на своята разсеяност, приписвайки я на действието на отровата. Препускащият до Салмаах Боанергос тихо зацвили, като че се стесняваше да издаде чувствата си. Салмаах, присвила уши, се опита да го ритне и му попречи да се приближи до стопанката си. Раванлията пропусна кобилата напред и изведнъж я ухапа по задницата. Салмаах препусна и отмина, а Боанергос се спря точно пред атинянката. Без да мисли, Таис се метна на гърба му и издърпа повода от коняря. Боанергос препусна така бързо, че веднага остави назад цялата компания. Таис препуска така около един схен, докато навлезе навътре в гората, и спря червеникавия кон, като здраво го стисна с колене, гледайки широката му шия. Началникът на охраната — лохагос (стотник) я догони и й направи строга бележка, че в тази непозната страна не трябва нито да ходи, нито да язди сама. На веселата шега на хетерата македонският ветеран отговори печално, че възхвалява нейната смелост. Но той ще трябва скоро да се прости с живота, без да се е оправил още от раните си и без да е участвувал в нова славна битка.

— Защо? — възкликна Таис.

— Защото теб ще те откраднат или убият. Тогава на мен не ми остава друго, освен да помоля другарите си да ме заколят заради позора, че не съм успял да те опазя, и за да избягна наказанието, което ще измисли Птолемей… какво ти той, самият божествен наш Александър!

Искреността на стария воин засрами хетерата. Тя се закле във водите на Стикс, че ще бъде послушна и няма да се отдалечава от храма дори на кон. „В такъв случай достатъчен е един воин — реши началникът, — той ще може да прикрие отстъплението, докато Таис препусне за помощ.“ Веднага младият хестиот Ликофон, красив като Ганимед, се премести от своя кон на Салмаах, тя се подчини на водача и се понесе към дома на македонците за оръжие. Четиримата другари дочакаха завръщането му и като пожелаха здраве на поверената им красавица, препуснаха да се присъединят към другите седем македонци, които развеждаха конете на юг от храма. Таис познаваше пазителя си от съвместното пътуване до Хиерапол и неведнъж бе забелязала възторжените му погледи. Като му се усмихна, тя насочи раванлията на изток, където боровете бяха по-ниски, по-редки и започваха пясъчни хълмове с китки тамариск на върховете си. Няколко, стадия напред вълните на пясъчните могили ограждаха голяма горичка от непознати, прилични на тополи дървета. Таис неочаквано пожела да надзърне в уединения гъсталак, който като че ли криеше нещо забранено. Конете добросъвестно напрягаха сили, затъвайки в пясъка, докато доближиха до много голям хълм. Едва ездачите стигнаха върха му, когато и двамата нададоха вик на изумление. Като син сърп, достигайки до подножието на хълма, блестеше мъничко езеро с прозрачна вода. Там, където езерото извиваше навътре и сенките на високите й дървета се простираха над гладката водна повърхност, наситеният му синьозеленикав цвят пленяваше погледа. Източният вятър не стигаше дотук и тръстиките, които обгръщаха със зелен полукръг синята вода, едва поклащаха тънките си връхчета. Пришълците не забелязаха човешки следи, Таис пламна от желание да се окъпе в това прекрасно място. Растителността показваше, че водата не е застояла. В североизточния край на езерото, към „рога на сърпа“, бликаха извори.

— Иди долу, само че не надалеч — каза Таис на Ликофон, — да пасеш конете, а аз ще се изкъпя и ще дойда при теб.

Младият тесалиец отрицателно поклати глава.

— Там расте хипофонт — трева конеубийца. Трябва да предупредя другарите да не водят тук конете.

Зад хълма на полегатата равнина се полюшкваше бледозелена тънкостеблена трева, провирайки се на ивици между туфи пелин и високи китки коило. Храсталаците се простираха до края на далечна-та борова гора на обрасли с дъб в подножието предпланини.

— Тогава дръж конете, не им давай да се спускат към езерото. Не знаем каква е водата там…

— А за теб, господарке Таис…

Атинянката успокоително вдигна ръка.

— Аз ще опитам, преди да се гмурна. Ти по-добре привържи конете за дървото.

И Таис се хлъзна по стръмния пясъчен склон и едва спря до водата, събу сандалите си, опита с крак, после плисна на лицето си. Чиста, въз студена изворна вода. Отдавна не бе виждала такава вода след мътните реки на Нил и Ефрат. Като истинска елинка тя много ценеше хубавата вода. С радостен писък хетерата се хвърли в прозрачната като стъкло тюркоазена дълбочина, преплува тясното езерце, изскочи на плитчина от бял пясък, отново започна да се плиска, накрая се впусна към северния „рог“. Тук бликащото нагоре течение на подземните извори я подхвърлиха, после я залюля като в меки големи лапи и я потегли надолу. Таис не се изплаши, а изплува, като се отпусна по гръб и широко размаха ръце. Изворите не бяха студени. Таис си поигра върху клокочещите водни куполи, после изморена се върна на дълбокото и отново легна по гръб. Така тя плува, гмурка се и се плискаше, измивайки всички кошмари на Антерос, докато нетърпеливото цвилене на раванлията не й напомни за времето. Освежена и щастлива, Таис се изкачи на хълма, където под дървото се бяха приютили конете и нейният придружител. По заруменените му страни и лекото смущение Таис разбра, че младият воин я бе наблюдавал с възхищение.

— Ти се наслаждаваше на водата като на хубаво вино, господарке — каза Ликофон, — и аз също пожелах…

— Иди и ще се убедиш колко е по-хубаво от вино. Аз ще остана при конете. — Хетерата потупа Боанергос по шията и в същото време галеше муцуната на гледащата накриво Салмаах.

Тесалиецът се раздели с оръжието си и военния колан едва на самия бряг. Таис одобрително огледа отлично сложената му мускулеста фигура, която отговаряше на красивото му лице.

— Ти не си женен, нали? — запита тя Ликофон, когато той се изкъпа и се изкачи на хълма.

— Още не! У нас не се женят по-рано от двадесет и пет години Преди войната не можех, а сега не знам кога ще се върна у дома. Може би никога няма да се върна…

— Всичко е в ръцете на боговете, но мисля, че те трябва да бъдат милостиви към теб. Ти ще имаш красиви деца!

Воинът почервеня като момченце.

— Но аз не искам да предизвикам нещастие — сепна се атинянката, — има и завистливи богове… Да тръгваме ли?

Салмаах и Боанергос се понесоха с все сила веднага щом се измъкнаха от пясъците. За да разтъпче добре конете, Таис свърна по пътя на север и след като измина около един парасанг, се изкачи на хребета в напречна долина на един приток на Ефрат. Чепати разклонени дъбове обкръжаваха покрита с мъх галерия от четири колони, приютили статуя на Ищар Кутитум от гладко полиран сив камък. Зелено-златистите крезолитови очи блестяха в сянката. Леко скулестото скитско лице, обрамчено от стигащи до рамената подстригани коси, бе стаило презрителен израз.

В дъното на галерията зад статуята тесен проход водеше в малка килия, осветена добре от широки отвори на покрива. В нишата на източната стена, над почернял дървен олтар бе вградена плоча от печена глина с много изпъкнали скулптурни образи. Гола богиня с тясно прибрани крака, които завършваха с лапи на сова с остри нокти, стоеше, вдигнала ръце с обърнати напред длани на височината на лицето си. В лявата ръка ясно личеше възел на въже. Изобразените на гърба совени крила стигаха до половината на бедрата, следи от перушина личаха над глезените.

Богинята се бе изправила на гърба на лъв, зад който лежеше още един лъв, обърнал глава на друга страна, а отстрани на долните ъгли на плочата имаше огромни сови, много по-големи от, лъвовете. По долния край люспести изпъкналости символично бележеха планинска верига. Цялото изваяние бе изписано в ярки цветове: червен за тялото на богинята, черен за гривите на лъвовете. По нейните крила и по совите се редуваха черни и червени пера.

От ентазиса на опънатото като струна тяло на богинята, от нейните грозни спътници с ужасните лапи и криле Таис бе обхваната от някаква уплаха, която веднага изчезна пред възхищението от телесната красота на богинята. Стройните силни крака, твърде високите полусферични гърди, подобни на тях Таис бе видяла само в критските или късноелинските статуи, тясното тяло и извитите бедра — всичко бе слято в хармоничен образ, пълен с чувствена сила. Богинята бе прелъстителката Ащорет-Ищар, агресивна със своята женска власт над зверове и хора, по-страшна от Рея-Кибела, по-тайнствена от Артемис и Афродита, Таис ниско се поклони на древната статуя, даде обет да и донесе цветя.

По-късно, когато атинянката разпита главната жрица за странната крилата богиня, тя научи, че при храма на Майката на боговете по време на древните царе на Месопотамия преди хиляда и петстотин години е имало отделни светилища на Ищар-Кутитум, на която се покланяли заедно с Царицата на нощта, на богинята Лилит, която е само едно от превъплъщенията на Великата майка: Лилит е богиня за култ на мъжката любов и въжето в нейната ръка е символ на това задължение. Таис си припомни разказа на Херодот за вавилонските обичаи в култа на Великата богиня, когато най-хубавите жени на града отивали в храма на Ащорет, за да се отдават там на чужденци. Като белег на своето служене те завързвали дебело въже около главата си. Навярно Ищар-Кутитум е сложила начало на сирийската и финикийската богиня Котито, която е почитана като вдъхновителка на безумната страст.

Но при първата среща Лилит не бе благоразположена към нея. Мъчейки се да прогони пророческото чувство за нещо лошо, Таис пришпори раванлията в бесен тръс надолу към боровата гора. Наслаждавайки се на бързината, топлия вятър и бодростта на окъпаното тяло, тя стигна до храма на Великата майка, даде поводите на Ликофон и му благодари. От момента, в който се измъкнаха от езерото на Първата луна, както го нарече Таис, тесалиецът мълчеше, като че ли бе дал клетва.

За-Ашт каза, че идвала пратеница на върховната жрица и оставила бронзов диск. Щом господарката си почине, нека удари диска. Пратеницата отново ще дойде и ще я отведе в храма. Хетерата се намръщи. Не й се искаше да отиде в обителта на могъщата богиня. Тя предчувствуваше нови изпитания.

Прекрасната, светла и палава радост на боговете и хората към Афродита се отличаваше от страшната, непобедима Майка на боговете, като не й се противопоставяше, но не беше и съгласна с нея. Едната бе дълбоката плодоносна Земя, а другата сякаш полет на вятъра в облаците…

Таис обядва както обикновено с робинята си. Финикийката, която обичаше да си похапва, почти не се докосна до храната. Мълчалива, с наведен поглед, тя настани хетерата на леглото и се зае да масажира уморените й от ездата крака. Таис крадешком поглеждаше робинята и най-после запита:

— Какво ти е, За-Ашт? От вчера вечер ти не си на себе си. Или си изпила много отрова?

Финикийката изведнъж се хвърли на пода и като стискаше здраво коленете на господарката си, страстно промълви:

— Пусни ме в храма, господарке. Те казват, че след една година изпитания ще стана жрица, ще служа като тях на Ащорет-Кибела.

Учудена Таис седна.

— Обясниха ли ти жриците изпитанията? Може би те са такива, че ти не ще поискаш дори да помислиш за храма. Вероятно ще те накарат да служиш на Кибела от най-ниска степен, да се отдаваш, на всеки пришелец…

— Все ми е едно! От нищо не ме е страх! Само да остана тук и да служа на тази, чиято власт изпитах вчера и на чиято сила се покорих!

Атинянката внимателно разглеждаше своята робиня, по-рано язвителна, зла и скептична, а сега — пламнала с огъня и вярата на четиринадесетгодишно момиче. Може би мойра — съдбата на финикийката, я бе довела да служи в храма? Ако тя е намерила себе си тук, все едно, че се е срещнала с любовта. В такива случаи Таис никога не пречеше, макар да загубваше красивите си робини, и отново намираше други, готови с радост да й служат. Таис се заколеба. Тя винаги беше предпазлива, когато решаваше съдбата на своите хора. Освен това тя имаше само За-Ашт. Ще може ли да намери тук, в тоя усамотен град, заместница на За-Ашт? И Таис поклати глава, без да отказва и без да се съгласява.

— Почакай. Най-напред ще разбера как ще постъпят с тебе, после ще потърся кой да те смени.

— О, благодаря ти, господарке, ти не ми отказваш!

— Не бързай да се радваш! Нищо още не е решено — предупреди Таис финикийката, която се зае да я разтрива с удвоена енергия. — Кажи, За-Ашт — замислено запита, обръщайки се на гръб, Таис, — нима не виждаш друг път в живота си, освен да служиш на Майката на боговете? Ти си умна и хубава, а това, че съдбата те е направила робиня, може да се промени… в храма робството е по-лошо, защото е безгранична властта на Кибела.

— Ти не знаеш, господарке, колко са ревниви финикийците, сирийците и другите тукашни народи! Ние, жените, не обичаме красотата у другите жени, а Великата майка изравнява всички под своята ръка.

— Струва ми се, че и на нея й служат по различен начин? — възрази Таис. — Правилно ли съм разбрала? Ти никак ли не ме обичаш?

— Да, господарке! Ти си много красива. Отдавна търся и не мога да открия в тебе недостатък. Ти си тъй гъвкава, както нашите тринадесетгодишни момичета-танцьорки, силна като кобила, гърдите ти са твърди като на младите нубийки в зората на младостта…

— Равносметка, достойна за любовник — разсмя се хетерата, — но какво те обижда тебе?

— Ти си най-хубава от всички наоколо и от мен също!

— И заради това ти си готова на робство в храма?

— Да, да!

Таис сви рамене и не разбра робинята си. След дълго мълчание За-Ашт каза:

— Колко са красиви светлосините камъни върху медната ти кожа, господарке! И твоите сиви очи стават по-дълбоки. Този, който ти е подарил огърлието, разбира от красиви неща.

— Даде ми го главната жрица на Кибела-Рея, Ащорет или Ищар, Майката на боговете с много имена.

— А предишното огърлие сега ще го носиш като колан, така ли?

— Да, като Иполита, царицата на амазонките. — Таис внимателно огледа златния колан и реши да свали всички звезди освен една. Отминали бяха първите победи и успехи, нищо не значеше за нея и подарената от Птолемей звезда. Само последната буква „мю“… жрицата бе казала, „М“ е женски символ от незапомнени времена.

— Ще потърсиш ли майстор да свали звездичките без една? — гласно попита хетерата.

— Позволи ми. Та нали съм дъщеря на златар и все нещо мога…

Финикийката свали колана и като отиде в ъгъла на стаята, измъкна от своите неща мънички клещи, поработи с тях и тържествено закопча на Таис верижката с една звезда.

— Сега равновесието е в центъра — намести тя бившата огърлица и даде на Таис останалите звезди.

— Прибери ги в сандъчето. Ти, изглежда, си майсторка, нима мога да се разделя с тебе?

Финикийката щеше да се натъжи, но разбра, че Таис я дразни и изтича към сандъчето.

— Искаш ли утре да те взема със себе си? — каза хетерата, лениво излягайки се на възглавниците. — Наблизо има езерце със синя вода като лунен сърп. Аз се къпах там днес и отдавна не бях изпитвала такова удоволствие.

— Какво си направила, господарке? — Лицето на За-Ашт се изкриви от страх.

Таис недоволно се привдигна на лакти.

— Ти крещиш като на сирийски пазар! Какво се е случило?

— Казаха ми, че на изток от храма има свещено езеро на Ищар във форма на лунен сърп. Там, далече от всички измиват Ащорет през дните на празненствата… Артемида, струва ми се, така я наричат елините. Всеки, който погледне свещеното деяние, жреците го убиват на място с дълги копия. Страх ме е за теб, господарке. Ащорет е отмъстителна, а не по-малко и нейните служители.

Таис се замисли.

— Добре, трябва да мълчим за моята постъпка. И няма да те взема със себе си, макар че пак ще отида да се къпя.

— О, господарке… — започна За-Ашт и се втурна към вратата на терасата, откъдето се дочу дрънчене на оръжие. Таис наметна отгоре си сребристо покривало. Малко след това в стаята влезе Ликофон.

— Извини ме господарке, че те безпокоя без време — поклони се той.

— Какво се е случило? Боанергос или Салмаах?

— Не, конете са живи и здрави. Пристигна пратеник от войската и донесе писмо от стратега Птолемей. Ето. — Воинът протегна завързано с шнур писмо от тънка кожа, с привързан към него делторион — дъсчица за писане, на която бе означено името на Таис и заповед да се достави незабавно.

Таис сложи писмото на възглавницата, заповяда на воина да седне и изпие едно вино. Финикийката, отдавна очарована от красотата на Ликофон, за миг разреди и поднесе розово вино, кършейки снага и хвърляйки към тесалиеца къси и остри погледи. Младият воин изпи чашата с важен вид и веднага За-Ашт наля втора. Ликофон махна с ръка в знак на отказ и събори лежащия на края на масата бронзов лист. Падайки върху плочите на пода, бронзът иззвънтя високо и проточено. Много скоро на вратата на храмовия проход се почука. По знак на Таис финикийката дръпна резето. В стаята се появи жрица в черна мрежа. Вдигайки ръка към челото си, тя се изправи и безстрастно хвърли поглед към присъствуващите.

— Ах! Какво направи! — каза Таис на войника. — Сега трябва да вървя!

Ликофон, незабелязал упрека, бавно се изправи. Той гледаше, без да откъсва поглед, към черната жрица, сякаш самата Афродита му се бе явила сред морската пяна и блясъка на звездите. Дори атинянката се разтревожи от усещането на чужда сила, на нещо не дотам човешко, което струеше от чудноватата жена, като че ли тя бе ореада — планинска нимфа или легендарен зъл дух, титанида. Жрицата не остана равнодушна към възхищението на тесалиеца, леко наведе глава и като че ли тъмни мълнии излетяха от огромните й очи, довършвайки жертвата. Юношата почервеня, всичката му кръв нахлу в главата. Той наведе очи, като се задържа на силните си крака с удивително правилни ходила. Жрицата, святкайки с острите си огледално металически нокти, отхвърли черното снопче коса, откривайки като пред бой своето свъсено и прекрасно лице.

Таис макар обикновено да не ревнуваше, не можа да понесе да огъват като тънка вейка един от нейните войници пред очите й.

— За-Ашт, ще поднесеш ли на Ликофон още вино? Може би ще иска да похапне? Да вървим — небрежно кимна тя на черната жрица, която се усмихна бегло и снизходително, като отпрати към младия воин още един дълъг всеотдаен поглед.

Таис искаше да тръгне първа, но жрицата не каза нито дума, шмугна се в прохода и тръгна бързо, без да се оглежда. Едва при решетката, която преграждаше коридора, тя изчака хетерата, като повика прикованата вратарка, лежаща в едва осветената ниша върху наръч сено. Водачката й не отиде направо в светилището, а сви надясно в страничен вход, ярко осветен и завършващ със стълба за горния етаж. Те се изкачиха горе, минаха още една стълба и се озоваха на веранда. Зад тях се издигаше най-горното помещение, без прозорци, само с една бронзова врата, много тежка и здрава. Таис позна, че това е съкровищница и си помисли колко непредпазливо е да пазят скъпоценности нависоко. Ами ако ненадейно избухне пожар… Стените на съкровищницата и горният етаж бяха облицовани с конически изпъкнала червена дебела теракота.

— Какво разглеждаш, дъще моя? — повика я главната жрица.

Таис се обърна и я видя в креслото от слонова кост до един мъж, вероятно главния жрец. Атинянката тръгна към нея, приседна на скамейка, също украсена със слонова кост, и сподели своите опасения.

— Знам, че си умна, служителко на Афродита. Но и тези, които са строили това свято място, не са били глупци. Целият храм е само от тухли, кахлени плочи, гранитни и мраморни плочи, които покриват таваните. Строителите са направили така, че дори при нарочен палеж нищо да не може да изгори освен няколко завеси и кресла.

Любопитната Таис отвърна, че подобен начин на вечно строителство само с камък е виждала в Египет. Главната жрица й зададе няколко въпроса и замълча. От височината Таис се любуваше на умелото разположение на храма. В Елада храмовете се строяха на естествени възвишения — по върховете на високи хълмове, на края на пропасти, по гребени на склонове. Изкачвайки се към храма, човек сам се издигаше, готов да срещне образите на боговете.

Този храм (както й обясни жрицата, построен по образец на древните светилища на Междуречието — равнинна страна) се намираше в центъра на кръгла равнина, затворена от юг, запад и север с планини и открита само на изток към Ефрат. С горната надстройка и пиедестала храмът се издигаше на значителна височина. Хората, които идваха и се приближаваха от равнината, отдалече виждаха светилището. С приближаването зданието се извисяваше, надвисваше над хората и ги угнетяваше с чувство за тяхното нищожество пред могъщата богиня и нейните служители…

С особено наслаждение Таис разглеждаше околностите и може би за първи път усещаше въздействието на височината върху човешкото съзнание. Откъсване от всичко, което се трупа долу, чувство на собствената недостижимост, възможност да обхване с поглед по-голямо пространство — всичко бе другояче, отколкото в планините. Там човек, когато се изкачва нависоко, се чувствува част от заобикалящата го природа, а тук изкуственият строеж надменно се извисяваше сред равнината, откъсваше се от естествената почва и вдъхваше на намиращите се в него хора чувство на превъзходство, чистота и независимост. Далече на изток зад прашна омара се простираше долината на Ефрат, а на север тъмнееше клисурата на притока й, голяма рекичка, на чийто хребет се намираше малкият храм на персийската Ищар.

Мълчанието наруши главният жрец, който каза нещо на непознат за хетерата език. Жрицата небрежно се изтегна в своето дълбоко кресло и запита не иска ли гостенката да продължи запознаването си с тайните на Майката на боговете. Таис отговори, че през нощта се чувствувала отровена и ако „запознаването“ ще върви така и по-нататък, тя няма да издържи. Жрицата се усмихна сурово и одобрително, като призна, че са й дали много силна маз, без да съобразят, че едва ли елинката е привикнала на подобни намазвания. Сега те ще бъдат по-внимателни.

За да забави отговора (да се откаже направо на стопаните на свещеното място, бе недопустимо), Таис запита за смисъла на облеклото на висшите жрици и разделянето им на две групи.

— Това не е тайна — каза главната жрица. — Червените жрици служат денем и олицетворяват дневните сили на Кибела, а черните нощните. В Либия и Елада ги наричат ламии — спътници на Хеката. Смята се, че този, който спечели любовта на такава жрица, се приобщава към силите на Кибела-Рея, а според вас — Гея. През целия му живот го съпътствуват здраве, сполука и славно потомство. Изкуството на жриците, особено на черните, е над всичко, което може да даде една простосмъртна жена, вдъхновено е от Великата майка и е укрепено от могъщата й сила.

— И всеки човек ли може да постигне това?

В очите на главната жрица припламна пламък като в див звяр. Тръпки полазиха по гърба на Таис, но тя не наведе очи.

— Всеки! — отвърна жрицата. — Стига да не е урод, да е здрав и достатъчно силен.

— Как ще се определи дали е достатъчно?

— Точно за това служи и облеклото-мрежа. То е твърде здраво и за да овладее жрицата, тон трябва да разкъса мрежата с ръце. Само необикновено силен човек в огъня на силни чувства е способен на това.

— А ако не е способен и не я разкъса?

Главната жрица се наведе към Таис и тихо каза:

— Тогава ще го връхлети наказанието на Кибела. Ако той е поискал червена жрица през деня, тя ще извика и несретникът ще бъде хванат, ще го скопят на жертвеника пред Кибела и ще го направят роб на храма, ако остане жив. Черната жрица — Ламия, не вика никого. Като прегърне здраво некадърния мъж, тя му дава целувката на Кибела и го пронизва с нож ето тук — жрицата постави пръсти върху вдлъбнатината на лявата ключица.

— Какъв е смисълът на подобна жестокост от страна на Великата майка?

— Идват само много силните, красивите, уверени в себе си герои, за да станат любимци на Деня и Нощта. Раждат се деца и момичетата стават висши жрици, а момчетата — стражи и пазители на светилището. Забелязала ли си ти какви са силни, колко са големи техните копия и колко са тежки мечовете им?

— Забелязах, че всички прекрасни и висши жрици са подбрани. Но нима смисълът е само в придобиване потомство за храма? Между хилядите може да се намерят и изберат не лоши — възрази Таис.

— Ти може би си много умна за непосветена — с лек присмех („Като Ищар“ — помисли Таис) каза жрицата, — разбира се, истинският смисъл не е в това. С течение на вековете хорската порода слабее и страстното безумие на Кибела-Ашорет-Атаргатис вече не ги обзема както в предишни времена. На Кибела е угоден пламът на чувствената ярост, така както любовта е угодна на Афродита…

Таис си спомни за Урания. Жрицата продължаваше:

— Служенето на; нашите девойки потопява хората в природата, като ги обединява с всичко живо, откърмено от Рея-Кибела. В това се състои щастието и жребият на мъжа, друг път не му е даден от боговете. Мъжете намират себе си и вършат това, за което са предназначени. Ако те се окажат непригодни, Великата майка ги призовава обратно при себе си, за да ги възроди към живот по-добри. И мъжете отиват при нея, без да познаят горчивината на остаряването още в пламенната си младост.

— Защо си уверена, че хората слабеят? — на свой ред, прикривайки присмеха си, запита Таис и жрицата изведнъж се разсмя.

— Погледни още веднъж изображението на Кибела-Рея в древната статуя и ще разбереш, че само ненаситното желание може да търси такъв образ и само необикновената сила и здраве могат да и бъдат лика-прилика…

Таис си припомни необикновената мощ в хармоничното телосложение, излъчвана от статуята на Рея, и не можа да възрази.

— Ами къде живеят черните и червените? — запита тя, за да смени темата.

— Те не напущат храма, докато са млади; Често пъти се омъжват за знаменити мъже или пътешествуват, като заемат високи длъжности в други по-второстепенни храмове на Рея. В определени дни на месеца отиват да се къпят в свещеното езеро и тежко и горко на тези мъже, които смутят покоя им.

— Ами ако им попадне жена? — Хетерата разбра за какво езеро става дума.

— С жената няма какво да правят. Само в случай, че нещастницата е нарушила чистотата на свещената вода, нея я очаква смърт!

— А там живеят ли жрици? — побърза да запита Таис, като посочи южното крило на храмовата постройка, чийто плосък покрив беше на равнището на пода на главния храм.

— Ти позна! Искаш ли да ги посетиш?

— О, не! А какво има в северното крило?

Отново див блясък светна и угасна в погледа на жрицата.

— Тъкмо там искам да те заведа на залез. Но преди това ти ще дадеш клетва пред олтара на Кибела-Рея да мълчиш. Древните тайни на Великата майка се пазят от нас. Обреди от незапомнени времена, пренесени тук преди хилядолетия от Ликаония и Фригия, вдъхват сила на служителите на Ащорет.

В светилището, съвсем безлюдно в този час, хетерата се закле да пази тайна. Домакинята на храма й наля напитка. Таис с уплаха отстъпи.

— Не бой се. Това не е вчерашното! Ти ще имаш нужда от мъжество, когато видиш тайната. Помни, че Великата майка е владетелка на зверове… — Последните думи, казани с тревожен шепот, вдъхнаха неопределен страх на хетерата. Тя изсуши чашата наведнъж.

— Отлично! Сега приеми тези дарове — и жрицата поднесе на Таис два лекитиона — флакончета от млечно бяло стъкло, добре затворени с тапи от скъпоценен тъмнорозов индийски турмалин. На един от лекитионите беше издълбан лунен сърп, а на другия — звезда с осем върха.

— Как е възможно! Не мога да приема такива скъпи неща! — възкликна Таис.

— Дребна работа! — отвърна главната жрица. — Храмът на Великата майка е богат и може да дарява и нещо повече на най-красивите жени, защото те самите са скъпоценности, създадени от Рея за нейните собствени цели. Но ти не запита какво има във флаконите. В този — тя посочи лекитиона със звездата — е онова средство, което бе разтворено в питието, което ти дадох вчера. Ако пожелаеш някога да изпиташ с някого цялата мощ на Ащорет-Кибела в образа на Анаитис — шест капки в чашка вода и пийте наполовина. А този с луната ще те освободи от въздействието на първия. Ако изпиеш само него, ще те направи студена като далечна луна. Не повече от три капки, иначе може да останеш студена завинаги… — Жрицата се разсмя рязко и злобно, заведе хетерата към нишата на страничната стена и извади оттам блестящ черен кръг, както се стори в началото на Таис, от стъкло. Тя видя в него отражението си така точно и ясно, както в обикновено огледало от посребрен бронз.

— Това огледало не е стъклено, а каменно, направено е в онези времена, когато хората са познавали само камъка. Металните руди са им служили само за вечни бои, защото още тогава са рисували картини по стените. В това огледало са се оглеждали жени преди много хиляди години, когато не е съществувал нито Египет, нито Крит… Вземи и него като дар!

— Ти ми даряваш втора скъпоценна вещ, защо? — запита Таис.

— Заедно с лекитионите, които крият отрова. Красотата и смъртта са винаги заедно, откакто свят светува.

— Смърт за кого?

— Или за този, който притежава красотата, или за този, който я взема, или и за двамата заедно.

— Нима не може другояче?

— Не може. Така е наредила Майката на боговете и не ние трябва да го обсъждаме — сурово, почти заплашително каза господарката на храма.

— Благодаря ти! Твоят дар наистина е повече от всички скъпоценности!

— И не се ли страхуваш?

— От какво?

— От тайните на Великата майка? Тогава да вървим!

На северната страна на светилището в пода тъмнееше огромен отвор с дебела колона в центъра. По окръжността й спирално се виеше каменна стълба. Слабо осветеният проход водеше в храм с украса, каквато Таис не бе виждала. От двете страни на прохода на широки кирпичени скамейки бяха гъсто поставени естествени рога на исполин-ски бикове — диви говеда, извити остро, с доближаващи се към върха вертикални краища. В квадратното ниско помещение на светилището празните места между груби полуколони от червена теракота бяха украсени с великолепно направени глави на бикове от камък или глина с истински рога. Рога от глави на бикове стърчаха на западната стена нагоре, както на дивите говеда, на северната — бяха превити надолу, а на източната — широко разпрострени с хоризонтално извити върхове като на дивите бикове в Месопотамия. Странно зловещо, дори страховито впечатление правеше това светилище от незапомнени времена. Огромни рога стърчаха навсякъде: по невисоки, малки стълбове с квадратно сечение и по дълги скамейки, затруднявайки движението из храма. По най-близките до входа стени с червена охра бяха очертани контурите на бикови фигури. Между главите на биковете бяха прикрепени изваяния на женски гърди с кървавочервен цвят, в зърната на които, кой знае защо, бяха поставили клюнове на черни грифони или озъбени черепи на белки. Зад първото помещение се намираше второ, по-малко, с островърха ниша на северната стена. Три рогати глави на бикове, отвесно разположени една над друга, бяха увенчани с фигура на летяща над тях богиня, широко разперила ръце и крака. От двете страни на нишите червенееха два прохода.

Рогата развълнуваха Таис и изведнъж ярък спомен просветна в паметта й. Същите символи, само че каменни, увеличени в титанични размери, отбелязваха свещените места на Крит. Атинянката бе видяла в една от добре запазените фрески изобрежение на светилище, много приличащо на това, в което беше сега. Там също различни по размери рога отделяха някакви части на стая за жертвоприношения, изобразена на фреската. Но тук естествените рогове на диви бикове изглеждаха особено зловещи и по сила на въздействието не отстъпваха на исполинските каменни рога, които се издигаха изпод земята на Крит. Таис съвсем ясно разбра дълбоката връзка между прастарата религия на Великата майка в Азия и вярата на нейните деди от Крит. Скулптурите на биковете в светилището изглеждаха особено страшни. Те не приличаха на критските великани с тъпи муцуни, с високи, устремени нагоре рога.

Биковете на най-старото светилище се изобразяваха с наведени ниско глави, с грамадни рога, насочени напред. Те или се сближаваха над челото със заплашително завити нагоре върхове, или пък бяха широко разделени и извити като криви ножове. Без съмнение това беше друга порода й атинянката помисли, че с тези страшни същества, сякаш устремени в бой, едва ли успешно би се извършвала свещената критска игра с бикове.

Главната жрица се спря и се ослуша. Дълбоки ниски ритмични звуци от хипат — крайните струни за най-нисък тон в китарите — долитаха отдалече, примесени с гласове, стонове и викове на жени. Сърцето на Таис тревожно затуптя в предчувствие на нещо ужасно. Жрицата вдигна от една рогата колонка факел, запали го от тлеещите на жертвеника въглени и тръгна по левия проход. Още един дълъг, тъмен като подземие коридор и Таис се намери в просторно здание на височината на храмовата градина.

Таис не разказа никога и на никого за видяното тук, макар че всеки миг остана в паметта й завинаги. В Египет я бяха поразили фреските в Подземието на мъртвите изобразяващи Тиау, или Пътеката на нощното слънце — адът на египтяните, намиращ се на обратната, невидима страна на луната. Но това бяха само изображения, а тук, в храма, който съперничеше по древност с каменното огледало, необичайните образи на Великата майка също с давност от десетки хилядолетия ставаха наяве, изпълняваха се от живи хора.

Укрепнала от напитката на Рея, Таис издържа зрелището докрай. Всичките четири степени от невероятни действия преминаха пред очите й, като постепенно се изясняваше техният съкровен смисъл. Корените на Земята-Гея и всичко, което живее върху нея, се спускат в бездната на хаотични вихри, които беснеят под Тартара в ужасния мрак на Ереб. Също като тези корени и душите се извисяват от тъмнината на първобитните чувства и като вихри се извиват в лоното на Кибела. Тези чувства, мракът и страховете трябва да бъдат преживени, за да се освободят от тяхната скрита власт, като пускат на свобода пред очите на жените едновременно жертвите и участниците във великото сливане с корените на цялата природа в образа й на Ананке — неизбежната необходимост. Но разбирайки смисъла на древните обреди, Таис не можеше да ги приеме. Много различни бяха стремежите на Урания от тъмната власт на Кибела-Анаитис.

Късно през нощта, придружавана от черната жрица, тя влезе в своя временен дом, потресена, уморена и потисната. За-Ашт не спеше в очакване на господарката си. Очите на робинята бяха подути от плач, издрасканите с нокти длани също не убягнаха от вниманието на Таис. Тя нямаше сили да разпитва, повали се ничком на ложето си и се отказа дори от миенето. Писмото на Птолемей също остана непрочетено до заранта.

Таис не можа да заспи. Финикийката също се въртеше, въздишаше, докато хетерата не я повика при себе си.

— Седни и разкажи какво е станало. Ликофон ли те обиди?

За-Ашт мълком кимна, прехапа устни и в тъмната дълбочина на очите й пламна озлобление.

— Ще го извикам, когато съмне, и ще помоля лохагоса да накаже тесалиеца.

— Не, не, господарке! Той не е направил нищо и аз не искам повече да го видя.

— Така ли? Странен младеж! Ти си хубава и аз не един път съм виждала как той те гледа… даде ли му още вино? Даде ли му и нещо да хапне?

— Изпи чашата на един дъх като лоша вода в пустинята. До яденето не се докосна и мълча, вперил очи във вратата, през която си отиде тази ламия, дъщеря на мрака! Това трая толкова дълго, че аз изгубих търпение и го изгоних. А той си отиде, без да благодари и без да се сбогува, сякаш се беше опил от просена бира…

— Не съм очаквала! — възкликна Таис. — Нима ламята така го е поразила с Ерос? Той гледаше как танцуваш баларит, какво гъвкаво тяло и стройни крака имаш!

— Ти, господарке, си добра към мене! — отвърна финикийката, сдържайки напиращите сълзи. — Но ти си жена и не разбираш силата на черната ламя. Аз я разгледах както трябва. Ние сме съвсем различни.

— Как така?

— Всичко, което у мене е тясно, у нея е широко: бедрата й, глезените, очите, а което е широко, рамена, талия, това при нея е тясно. — Финикийката с огорчение махна с ръка. — Тя има твоето телосложение, господарке, само че е по-тежка, по-мощна от тебе! И това кара мъжете да си губят ума, особено такива като това момченце…

— Значи, той се отказа от тебе и мисли само за нея? Нищо. Скоро ще продължим пътя и ламята ще се изпари от ума на Ликофон. Да, аз забравих — държиш ли да останеш? Все още ли имаш желание?

— Сега още повече, господарке! Ние, финикийците, имаме учението на Сенхуниафон. То гласи, че желанието е вече сътворяване. И аз искам отново да се пресъздам!

— И у нас желанието, Потос, е творчество. Неудържимото желание поражда или желаната форма, или завършва с анойя — безумие. Ще мине време — ще видим. Дай ми писмото!

Птолемей я поздравяваше, молеше я да не го забравя и в никакъв случай да не продължава пътя, докато не пристигне изпратеният за нея отряд начело с негов приятел. Ако получи лоши известия, Таис не трябвало да остава в храма, а с охраната си от оздравяващи войници да се придвижи бързо към морето, в залива на Исос, само на петнадесет парасанги през планините на запад. Там има три кораба, чийто началник ще приеме Таис и ще чака още половин месец. Ако Птолемей и Александър не дойдат до това време, тя трябва да отплува за Елада.

Таис си помисли, че Птолемей дълбоко в душата си е по-благороден, отколкото сам иска да изглежда между грубите македонци и пълководци. Тя целуна нежно писмото. Птолемей пишеше за похода през горещата степ — море от висока, вече повехнала от лятната суша трева. Те вървели и вървели ден след ден и отивали по-далече, отвъд безкрайно разпрострелия се на изток хоризонт. Смътно опасение тревожело всички, дори и Александър. Птолемей виждал как дълго нощем горял светилникът в неговата шатра. Пълководецът се съветвал с разузнавачите, четял описания — периегеси. Постепенно Александър отклонявал пътя на армията наляво, по-далече на север. Водачите го убедили, че скоро ще настъпи още по-голяма горещина. Ще прегори тревата и ще пресъхнат плитките рекички и ручеи, които засега все още снабдяват войската с вода. След Александър вървели сега тридесет хиляди души, но тук, в необятните равнини на Азия пълководецът за пръв път почувствувал, че неговата армия не е голяма за тези пространства. Насреща му духали горещи ветрове с диханието на смъртоносни пустини, които се простирали отвъд степта. Като демони връхлитали вихри прахоляк, а на хоризонта горещият въздух сякаш повдигал земята над мътни синкави езера с призрачна вода.

Когато свърнали на север, тревата станала по-висока и по-гъста, а жълтомътните рекички придобили сив цвят. Настъпило пълно лунно затъмнение. („Как ли съм го пропуснала?“ — помисли Таис.) Сведущите хора съобщили, че армията е стигнала в страна, където царува Владетелката на зверовете. На всички — небесни земни и подземни зверове, тази, която наричат Ащорет, Кибела или Рея, а елините пък я наричат Артемис или Хеката. Ако тя се появи възседнала лъв, тогава гибелта е неизбежна за всички.

Александър се обърнал с реч към войниците и ги убеждавал да не се страхуват. Той бил знаел предварително бъдещето и ги водел към края на войната и към несметни съкровища…

Таис четеше между редовете на Птолемей — роден писател — едно ново, непознато по-рано на македонците чувство. Това чувство можеше да се нарече преди всичко страх.

Хетерата за първи път се замисли сериозно колко безумно смело беше това, което бе предприел Александър. Какво божествено мъжество трябва да притежава човек, за да се откъсне от морето дълбоко в неизвестна страна срещу пълчищата на Царя на царете. Като си представи колко дръзко е намисленото, атинянката разбра, че в случай на поражение македонската армия ще бъде пометена от лицето на земята и нищо не ще й помогне. Няма да съществуват нито божественият пълководец, нито Птолемей, нито Леонтиск. Може би само Неарх ще спаси своя флот и ще се върне при родните брегове. С каква злоба и нетърпение чакат това безбройните врагове, големи и малки, пламнали от справедливо желание за отмъщение и страхливо ликуване на хиени… Да, всички нейни другари не могат да чакат някаква пощада и мъдър е Птолемей, който е оставил в запас втората възможност — да спаси Александър и себе си. Първата се съдържа във флотата на Неарх, която чака в долното течение на Ефрат, ако срещата с Дарий не стане на север, а на юг. Птолемей пишеше за слуховете, че Дарий бил събрал всичките си сили, безброй конници от знаменитата персийска гвардия на Безсмъртните, а също и бактрийци, и согдианци.

Чудно нещо, независимо от тревогата, която се процеждаше в писмото на Птолемей, то изпълни Таис с увереност в близка победа. Сега ще чака нови вести с още по-голямо нетърпение…

На другия ден лохагосът изпрати вместо Ликофон един сипаничав македонец с още незаздравели следи от рана на рамото и на врата.

— На мястото на хестиота — ухили се войникът, явно доволен от предстоящата разходка със знаменитата красавица на Атина, град с баснословна елегантност и мъдрост.

— Отиде в града да купи лекарство като че ли. Май че се е разболял нещо…

Таис плесна с ръце, за да повика За-Ашт, изпрати войника да се качи на коня си. Финикийката яхна Салмаах, както неведнъж бе правила по пътя от границата на Египет, и тъмното й лице просветна от хлапашка палавина. Двете започнаха да се състезават чий кон е по-бърз, като все повече и повече се отдалечаваха от охраната си, сдържани само от сърдитите й провиквания. Стигнали края на пустинната степ, двете жени спряха очаровани. Степта бе разцъфтяла с необичайно ярки цветя, невиждани в Елада.

На високи голи стебла се люлееха от вятъра топчести големи колкото ябълка, цветове с небесносин оттенък. Те растяха размесени със също така нарядко издигащи се слънчевожълти, съвсем златисти топчести съцветия на високи стебла с тесни и редки листа. Златистите и синкави цветове се простираха надалече по прашнозеленикавия фон в призрачния сутрешен въздух.

— Същинска приказка, а не цветя! — възкликна македонецът, поразен от приказната пъстрота. Жал им беше да тъпчат тази красота с копитата на конете.

Те свърнаха надясно, за да заобиколят отстрани, и отново се спряха пред обрасла с още по-чудновати цветове земя. До краката на ездачите достигаше трева с твърди върхове, осеяни с големи пурпурни цветове с форма на петолъчни звезди, силно разширени навън и равно отрязани по края на венеца. Таис не издържа. Като скочи от раванлията, тя набра цял сноп пурпурни цветове, а финикийката набра златни и синкави топчици. Оказа се, че стеблата на последните много приличат на обикновения лук с неговата рязка миризма.

Таис хукна презглава обратно по пътя и се изкачи по северния склон при малкия храм на неприветливата насмешлива чуждоземна Ищар. Като се стараеше да не гледа тесните зеленозлатисти очи, тя набързо разпростря цветята върху жертвеника, спря се за минута и се промъкна в светилището пред орелефа на страшната Лилит. Там тя откопча фибулата си и я заби в палеца на лявата си ръка, намаза с рукналата кръв олтара и ближейки раната, тръгна, без да се озърта. По пътя за в къщи веселостта й изчезна и тя се натъжи като тесалиеца предишния ден. Дали пък не бе такова вълшебното въздействие на персийската богиня?

Скоро Таис откри причината за своята тъга. Кой знае защо, след посещението при Ищар у нея се породи страх за красивия воин. Какво ли ще стане, ако младежът е решил да моли за любов черната жрица, без да знае нищо за законите на Кибела? Все пак те са длъжни да предупредят неофита какво го заплашва. В противен случай това не само е жестоко, но и подло. Таис реши да отиде при главната жрица без покана и да я разпита. Обаче оказа се, че не е толкова просто да се види с нея.

След вечеря хетерата отвори вътрешната врата на квартирата си към дългия коридор, който водеше нагоре към светилището. Тя стигна само до заключената бронзова решетка и почука, призовавайки прикованата вратарка. Падналата в немилост жрица погледна от нишата си, постави пръст до устните си и отрицателно заклати глава. Таис й се усмихна и послушно се върна назад, припомнила си гладкия блясък в очите на осъдената, хлътналите бузи и корем. Тя изпрати с финикийката храна. За-Ашт се забави. Едва след дълги увещания, след като разбрала, че не я подкупват и няма да я издадат, вратарката приела храната. Оттогава финикийката или лично Таис я хранеха два пъти на ден, научили по кое време няма опасност да срещнат служители от храма.

Изминаха няколко дни. В храма сякаш бяха забравили гостенката и Таис си обясни това с разочарованието на главната жрица. Жрицата не бе успяла да покори хетерата и да я привлече да служи на Кибела-Ащорет, не бе успяла също да я заинтересува с тайните на Майката на боговете. Потайността, жестокостта и мъченията предизвикаха упорита съпротива в душата на Таис. Тя продължаваше да ходи на разходка ту със сипаничавия воин, когато другарите му, неизвестно защо бяха нарекли Онофорбос — магаретар, ту пък лично с началника — лохагоса. Въпреки изкушението Таис само веднъж се осмели да се окъпе в чудното езерце на Първата луна не толкова от страх да не бъде заловена — от това би я спасила бързината на Боанергос, а за да не нанася обида на служителките на Рея. За-Ашт винаги измолваше да съпровожда господарката си и всеки ден ставаше все по-мълчалива. Таис вече бе решила да освободи робинята.

Дните минаваха, а от изток не идваха вести. Далеч нейде в необятните просторни степи и лабиринти от хълмове се бе запиляла войската на Александър. Таис се успокояваше с мисълта, че просто не се е появил удобен случай за писмо. И все пак откъм Ефрат не идваха дори слухове, които по някакъв начин достигаха до войниците.

Таис престана да излиза, не отиваше в храма и почти нищо не ядеше. Често нощем лежеше в безсъница и заспиваше едва на разсъмване. Толкова силна тревога бе необичайна за напълно здравата атинянка. Тя я приписваше на зловещата атмосфера на светилището на Кибела. Ако не бе я предупредил Птолемей, Таис отдавна би напуснала това „убежище“, още повече, че храмът на Рея не беше никакво убежище за никого. Трябваше само да опознаеш по-отблизо нейните служителки, за да разбереш каква съдба очаква „знатната гостенка“ при поражение и гибел на Александровата войска. Малкият конвой щеше да бъде избит внезапно по време на сън от могъщите стражи, а лично Таис щеше да бъде изпратена в долния храм да печели пари за Майката на боговете. При съпротива, то се знае, тук има много места, където е необходим прикован пазач. А пък още по-лошо… Таис настръхна при спомена за тайнствата на Анаитис и тръпки я побиха. Като че в отговор на мислите й от храмовия коридор се донесе слабо припряно почукване на вратата. Таис скочи и се ослуша. Тя повика За-Ашт и предпазливо запита, приближила лице до горния праг:

— Кой е?

— Господарке… отвори… в името на… — гласът секна.

Таис и робинята познаха Ликофон. Хетерата се втурна за лампата, а финикийката разтвори вратата. На прага, безсилен да вдигне глава, облян в кръв, лежеше младият воин. Таис вмъкна Ликофон в стаята, а За-Ашт затвори вратата и по заповед на Таис изтича бързо при македонците.

Ликофон отвори очи, едва се усмихна и тази усмивка на умиращия я рязна с непоносимия спомен за смъртта на Менедем.

От лявото рамо на воина стърчеше познатият на Таис кинжал на жрицата на Нощта, забит с безмилостна и твърда ръка чак до дръжката. Кинжалът бе пробил заедно с дрехата и широкото златно огърлие и бе заседнал между звената. Като всяка елинка Таис разбираше от рани. Ликофон не можеше да живее с такава рана, а още повече да пропълзи по дългия коридор, макар и по наклон. Имаше нещо друго тук! Въпреки че кръвта продължаваше бавно да тече изпод кинжала, Таис не се реши да извади оръжието, преди да дойде лохагосът, който като опитен воин беше и хирург, и ветеринар на своя отряд.

Войниците дойдоха незабавно. След финикийката се втурна цяла декада (десетица) с голи мечове и копия. Войниците вдигнаха тесалиеца, положиха го на легло, лохагосът мрачно поклати глава при вида на раната и започна да опипва рамото на Ликофон. Раненият застена, без да отвори очи, а ветеранът изведнъж се ухили радостно.

— Какво, не е ли смъртоносно? — задъхана от вълнение запита Таис.

— Красивият воин е винаги любимец на Афродита! Виждаш ли, кинжалът е ударил тук и ако беше се забил направо, щеше да прониже сърцето. Но Ликофон се е нагиздил, надянал е тежка огърлица. Кинжалът, разкъсвайки едно от звената, се е отклонил към гърба и е минал между ребрата и лопатката. Ако не бе прерязана жила, с такава рана може да се сражава с дясната ръка. Но момчето е загубило твърде много кръв. Приготви повече вино с топла вода! Дай по-скоро чисто платно.

Без да губи време, лохагосът заповяда на двама войника да държат Ликофон за рамената, изтри дръжката на кинжала от кръвта, хвана я здраво и опирайки се с лявата си ръка на рамото му, със силно и рязко движение извади оръжието. Младежът нададе пронизителен вик, приповдигна се, опулил очи, и отново рухна в безсъзнание върху прогизналата от кръв постеля. Лохагосът притисна краищата на раната с пръсти, натопени в оцет, почисти кръвта около нея и много стегнато я забинтова с ивици от разкъсана ленена стола, като върза ръката към тялото. Тесалиецът лежеше тихо и безчувствено, мърдайки сухите си почернели устни. По знак на стотника За-Ашт даде на Ликофон вода с вино, което той гълташе на едри глътки. Началникът на войниците се изправи, изтри потта от лицето си и пое чаша вино, която Таис му поднесе. Черпакът започна да обикаля.

— Кой го е наредил така? — Един от воините зададе въпроса, който вълнуваше всички.

Таис се помъчи да обясни обичаите на храма, срещата на Ликофон с черната жрица и очевидно недостатъчните сили на младежа. Възможно тесалиецът да не бе съобразил, че едва неотдавна се бе съвзел от раните си.

— Е, виновни са двете страни и никой. Условието си е условие! — каза лохагосът. — Захванеш ли се — изпълнявай, не можеш ли — не се залавяй! А пък той остана жив, магаренцето му недно. Това е радост за мене. Ликофон е добър воин, само че е слабоват по женската част. А пък аз мислех, че момчето обикаля около нея — посочи той За-Ашт.

— Не, не, не! — Финикийката изскочи напред със святкащи очи.

— Я стига, котенце! Щом си се влюбила, мълчи си! — скастри я началникът на войниците.

За-Ашт искаше да отговори, когато изведнъж се разнесе рязко чукане с нещо твърдо по вратата откъм храма.

— Идва потеря! — Кой знае защо, весело се усмихна лохагосът. — Отвори вратата, Пилемен!

Войникът, който бе най-близо до вратата, се подчини. Втурна се цяла група черни жрици с факли, предвождани от една старша, увенчана със златна диадема. До нея вървеше разплакана същата жрица, която беше идвала да повика Таис и бе покорила Ликофон.

— Виждаш ли, Кера, колко кръв има? Не съм го съжалила, аз ударих точно, но не знам какво го е спасило.

— Ти си ударила точно — отвърна вместо старшата началникът на македонците, — но го е спасила златната огърлица, което туй младо магаре надянало за тебе!

— Виждам! — съгласи се старшата. — Оправдана си, Адрастея. Ние не можем да го довършим — тя кимна с диадемата си към македонците, хванали мечовете, — нека отсъди Великата жрица. Но заради второто си престъпление Ерис трябва да бъде убита. Или, ако искаш, ще я изпратим да извършва обреди в светилището на Анахит!

Едва тогава Таис си спомни за вратарката в коридора и разбра, че ако тя не бе съжалила войника, кръвта на Ликофон щеше да изтече край заключената решетка и той никога нямаше да се добере до нейната врата!

Отзад в сумрака на коридора една от жриците държеше за косите осъдената. Бяха я освободили от веригата и свързали отзад ръцете й. Старшата тръгна назад към коридора, хвърли безразличен поглед към македонците и злорадо се усмихна на ужасния вид на окървавения, пепеляво блед младеж.

— Стой, Кера! — извика Таис, запомнила страшното име на тази още съвсем млада жена. — Дай ми я! — Тя посочи свързаната вратарка.

— Не! Тя се провини на два пъти и трябва да изчезне от живота!

— Ще дам откуп за нея! Определи цена!

— Не е позволено да се оценява животът и смъртта — отказа старшата жрица и изведнъж се спря замислена. — Можеш да дадеш живот за живот — продължи тя.

— Не те разбирам!

— Жалко. Много просто. Аз ще ти дам Ерис, а ти твоята финикийка.

— Невъзможно! Ти ще я убиеш!

— Защо! Тя за нищо не е виновна. Аз мисля така — щом ние губим жрица, паднала недопустимо низко, то ще придобием друга, годна да почне отначало.

— Но убиете ли я, вие все едно ще изгубите, дори да получите замяна — възрази Таис.

— За Великата майка между смърт или живот разлика нямала!

Таис нерешително погледна своята робиня. Тя стоеше бледа като варосана стена, наведена напред и заслушана в разговора.

— Внимавай, За-Ашт, ти искаше да служиш в храма. Сега се представя случай и аз те освобождавам. Не те заменям и не те давам. Следвай само собственото си желание!

Финикийката падна на колене пред Таис, целувайки ръката й.

— Благодаря ти, господарке!

За-Ашт се изправи горда и стройна и добави:

— Идвам.

— Вземи си нещата и дрехите — напомни й Таис.

— Няма нужда! — каза старшата и подтикна финикийката към Адрастея. За-Ашт леко се дръпна, но черната жрица я хвана през кръста и я поведе в тъмнината на коридора. Жриците сториха път и тази, която държеше за косите вързаната, я ритна с крак в гърба. Вратарката влетя в стаята и се просна по лице върху окървавения килим. Вратата хлопна. Настана тишина. Войниците стояха объркани, докато един от тях не вдигна падналата, разряза ремъците на китките и приглади увисналите връз челото й коси.

— Седни, Ерис — ласкаво каза Таис. — Дайте и вино!

— Какви странни имена — възкликна лохагосът: — беда, отмъщение, раздор.

— Аз чух да наричат две други Налия и Ата: демон и безумие — каза Таис. — Очевидно на всички черни жрици се дават страшни елински имена. Така ли е, Ерис?

Вратарката мълчаливо наведе глава.

— Правете носилка, ще отнесем Ликофон — прекъсна лохагосът настъпилото мълчание.

— Трябва да го оставите тук — възрази Таис.

— Не! Главната им началничка може да промени решението. Трябва да отнесем тесалиеца по-далече оттук. Но как да те оставим сама, господарке Таис?

— Аз имам нова прислужница.

— Тя ще те заколи като Ликофон и ще офейка.

— Няма къде да офейка. Тя спаси вече два живота, като излагаше своя.

— Виж ти! Герой момиче! И все пак ще оставя двама стражи на верандата — каза началникът.

Войниците се отдалечиха. Таис затвори храмовата врата с две резета и се зае да почиства изцапаната с кръв стая. Ерис, посъвзела се от вцепенението си, помагаше в стъргането и миенето. Без да обръща никакво внимание на съвършената си голота, тя на няколко пъти изтича до цистерната за вода и успя да се измие, яростно триейки мръсотията от пребиваването си в нечистата ниша при решетката. Съмна се. Уморена от събитията, хетерата затвори веднага входната врата и дръпна тежката завеса на прозоречната решетка, след това посочи на Ерис второто легло в стаята, защото постелята на финикийката бе изцапана с кръв.

Таис легна и се изпъна хубаво, като от време на време поглеждаше Ерис, седнала неподвижно на края на леглото, съсредоточено и очакващо втренчена в далечината с широко отворени очи. Сега хетерата разгледа своята нова „придобивка“. „Изглежда, че е меласхрома — чернокожа — мина през ума на атинянката, — не, тя просто е мелайна, много тъмнобронзова, с примес от африканска кръв.“ Черната жрица, без мрежа, без гривни, пояс и нож, се оказа съвсем млада жена с големи сини очи, в които все още тлееше тъмно упорство като у другите жрици. Косите й се виеха на ситни къдри, кръглите бузи изглеждаха нежни като на дете. Само твърде пълните полуотворени устни и очевидният за Таис отпечатък на голяма чувственост в цялото й младо и вече по женски силно тяло говореха, че тази млада девойка наистина е могла да бъде черна служителка на Нощта и на Великата майка.

Гледайки синеоката тъмнокожа Ерис, Таис си спомни за етиопките със сини очи, които бяха високо ценени в Египет и произхождаха от много далечна страна откъм горното течение на Нил. Възможно беше освободената вратарка да е дъщеря на такава негърка и на мъж със светла кожа.

Атинянката стана, отиде при Ерис и я помилва по гърба. Черната жрица трепна и изведнъж така силно се притисна към Таис, че тя едва не падна и прегърна с ръка Ерис през кръста.

— Ти като че ли си от камък! — учудено възкликна Таис. — Всички ли сте такива?

— Всички! Каменно тяло и медно сърце! — изведнъж каза девойката на завалено койне.

— О, ти проговори! Но имаш сърце на жена, а не на ламя! — каза Таис и целуна Ерис. Жрицата се разтрепера и едва-едва изхлипа. Таис й шепнеше успокоителни думи и я караше да легне и да спи. Девойката посочи вратата, сложила пръст на устните си. Таис разбра, че тя трябва да се промъкне до решетката за някаква много важна вещ, докато там не са приковали друга вратарка. Хетерата и черната жрица безшумно открехнаха вратата, Ерис се ослуша и се шмугна в непрогледната тъмнина. Тя се върна, старателно затвори резетата. В ръката й блестеше златната дръжка на свещен кинжал на жриците на Нощта. Ерис коленичи и сложи кинжала в краката на Таис, след това докосна с него очите си, устните и сърцето си. Няколко мига по-късно Ерис вече спеше, свободно проснала се върху покривката, с полуотворена уста. Таис й се полюбува известно време и сама потъна в здрав сън.

Началникът на охраната на Таис излезе прав. Ликофон не загина. Кинжалът на жрицата не бе намазан с отрова, както се страхуваше лохагосът, и дълбоката рана бързо зарасна. Само че след загубата на кръв воинът бе по-слаб и от коте. Върховната жрица не повика Таис и не изиска недоубития воин. Целият град и храмът на Великата богиня бяха сякаш настръхнали в очакване на вести за Александър. Таис заповяда на своя конвой да се готви за път.

— Къде? — запита изненадано лохагосът.

— При Александър!

Но не бяха минали и три дни и всичко се промени. Късно вечерта, когато Таис се готвеше вече да спи и Ерис разчесваше гъстите й къдрави коси, от града се чуха гласове, замяркаха се факли. Таис изтича на верандата по късичък хитониск, без да обръща внимание на северния вятър, който духаше от няколко дни. Бесен тропот от копита се понесе из боровата горичка. Лавина от конници върху тежки партянски коне, вдигнали високо над главите си факли, стигна до дома на Таис. Сред тях бяха и македонците от нейния отряд, които се отличаваха от прашните, обгорени от слънцето пристигнали войници с чистотата си и по това, че бяха възседнали конете още сънени, необлечени. Искрящ от злато конник на белоснежен кон приближи до самите стъпала на верандата.

— Леонтиск, о, Леонтиск! — Таис се хвърли към него. Началникът на тесалийската конница умело я подхвана и я вдигна при себе си на коня, хвърляйки задимилия факел.

— Аз идвам за теб, атинянке! Да живее Александър!

— Победа, нали победа, Леонтиск? Знаех си аз! — Несдържани сълзи, изведнъж се затъркаляха по страните на Таис. Тя прегърна за врата тесалиеца и го обсипа с целувки. Леонтиск я целуна и като я вдигна със силните си ръце, я сложи на рамото. Издигнатата над всички Таис се смееше, а войниците възторжено завикаха, удряйки щитовете си и размахвайки факли.

Грамаден воин с грива червеникави, разпилени от вятъра коси, върху висок сив жребец, видя на верандата недоумяващата Ерис, дойде до оградата и със звънък глас я покани при себе си. Ерис погледна към господарката си, тя кимна с глава и девойката със смел скок се намери в прегръдките на конника. Подражавайки на Леонтиск, великанът постави Ерис на рамото си. Бившата жрица се издигна по-високо от Таис сред наново избухнал възторг.

Тесалийците препуснаха около светилището, крещяха с цяло гърло и размахваха факли под звъна на оръжието, грохота на копитата и щитовете. На покрива на светилището бяха изтичали всички служителки на храма, начело с върховната жрица. Радостна, тържествуваща, Таис успя да долови вълнението, което бе предизвикала сред жриците появата на Ерис върху рамото на воин. Владетелката на храма направи някакви резки движения с ръце и изведнъж верандата опустя. Таис само се усмихна, разбрала разочарованието на господарката, пред чиито очи нейната жертва, осъдена на унижение и робство, носеха като богиня пред храма! Шествието се върна при дома на Таис и двете жени, без да стъпят на земята, внимателно бяха пренесени на ръце у дома им. Тук влезе и Леонтиск, конниците бяха освободени. Само двама приближени останаха навън да чакат.

— И така, победа, мили?

— Пълна и окончателна! Дарий е разбит на пух и прах, огромната му войска е разпиляна. Ние избихме десетки хиляди, докато капнахме от умора и падахме върху труповете, без да изпуснем мечовете и копията от ръцете си. Цяла Персия лежи открита пред нас. Сега Цар на царете е Александър, син на безсмъртните богове!

— Аз едва наскоро разбрах, че само избраник на съдбата, подобен на титаните герой като Ахилес, е в състояние да завоюва Азия.

— Аз пък това го видях! — тихо каза тесалиецът и тежко се отпусна в креслото.

— Ти си много уморен. Можеш да си отпочинеш тук. Ерис ще поднесе вино и орехи в мед с каймак — това е много подкрепителна храна!

— Ще хапна и ще си ида. Опънаха ми палатка в края на горичката, там, където са всичките ми хора.

— Колко са?

— Шестдесет конника, сто и петдесет коня.

— Нима дойде само заради мене?

— Да. След голямото сражение, в което отново се отличиха моите конници, аз лежах два дни като в сън. Александър реши, че имам нужда от почивка и ме изпрати да те взема.

— А той?

— Той пък отива с цялата войска направо към Вавилон.

— И ние ли ще идем там?

— Разбира се. Само ще почакаме да се отморят конете, че аз през целия път препусках, толкова ми се искаше да те видя.

— Отдалече ли?

— Сто парасанга!

Таис без думи благодари на войника с дълга целувка и го запита:

— Далече ли е Александър от Вавилон?

— Малко повече…

— Ето я Ерис! Яж и пий. Ще пия с теб за победата!

— Подземното царство ли е захванало да ти служи? — запита Леонтиск, като отпи от виното и разглеждаше новата робиня.

— Тази история е интересна, но дълга. Надявам се, из пътя ще има време да ти я разкажа, а пък аз да чуя за голямото сражение.

— Достатъчно! — увери я тесалиецът, набързо изгълта шепа варени с мед орехи и стана. Таис го изпрати до стъпалата на верандата.

Леонтиск дойде отново след почивката в такова разкошно въоръжение, каквото не е описал и сам Омир. Блестящ от злато, загорелият конник в бяла коприна на чудесен бял кон изглеждаше като полубог. И макар дълбока бръчка да пресичаше челото между веждите му, а ъглите на устата да бяха заобиколени от две бразди, присвитите му очи, светли и безстрашни, се смееха.

— Какъв хубав кон имаш! Като титанида — въплъщение на Левкипа! И как се казва? — възклицаваше възхитената хетера.

— Мелодия.

— Песен! Кой й даде такова красиво име?

— Аз. Помниш ли, има река Мелос, която пее, протичайки по звънтящите камъни. Моята мелодия бяга, като че ли се лее и шурти река.

— Ти си поет, Леонтиск!

— Просто обичам конете! А това е за теб. — Тесалиецът разгъна и подаде на Таис премяна на персийска принцеса. Хетерата не я прие, като каза, че не иска да се облича в чуждоземно облекло и сложи само диадемата от редки камъни, искрящи на слънцето с хиляди светлини. На врата си бе запазила синята огърлица от храма на Рея, а глезените си като за танц украси със звънтящи перисцелиди от електрон с тюркоази.

Тя помоли да й дадат Салмаах вместо Боанергос и ахна, когато видя кобилата си със златна сбруя, с форбея, украсена с едри турмалини, със същия чуден розов оттенък като подарените й флакони на Кибела. Върху потника имаше кожа от рядък звяр с червеникав косъм и черни ивици — тигър.

Кинеподите — краката над копитата на кобилата, бяха украсени с блестящи на слънцето сребърни гривни със звънчета. Салмаах като че ли усещаше красотата на своята премяна и пристъпваше горда, подрънквайки с копитата така, както и приближаващата към нея Таис, чиито гривни на краката звънтяха при всяка стъпка.

Шествие от тридесет войника придружаваше Леонтиск и Таис, които яздеха един до друг по широкия път към главния вход на светилището на Кибела. Тесалийците пееха и Таис ги помоли да удрят щитовете си в такта на бойната песен. Стражите отвориха широко вратите на двете стени като при голям празник. Войнствената кавалкада влезе в първия двор. Тук Таис и Леонтиск слязоха от конете и посрещнати от жреците-копиеносци, се упътиха към вратичка в ниска ограда, която отделяше павирания двор от кипарисовата алея, в чийто край се намираше извит мост и стълба, прехвърлена над градинския басейн направо върху долната тераса. От другата страна на вратичката към тях се приближи гола вратарка. Тя събра в шепа гъстите си коси, потопи ги в сребърна чаша с ароматна вода и поръси посетителите. Внезапно тя извика и закри лице с ръцете си. Таис позна своята финикийка.

— О, Леонтиск! Задръж ги за минутка! — кимна тя към суровите жреци, приближи до За-Ашт и с мъка откъсна дланите от зачервеното и като пурпур лице.

— Вече са те наказали? За какво? Зле ли ти е? Говори бързо!

От несвързано бързите думи Таис разбра, че са накарали финикийката да върши нещо непоносимо, тя отказала, изпратили я в храма на Анаитис и след втория отказ я поставили тук — вратарка и първа утеха на уморените поклонници.

— Какво е станало в храма на Анаитис? Първата степен на тайнствата ли?

— Да. Те искаха да ме накарат да участвува във втората. — За-Ашт отново закри лице, трепнала от припряното тропане на копията, с които жреците тежко удряха земята.

— Горката! Не ще излезе жрица от тебе! Трябва да те спасявам!

— О, господарке! — В гласа на финикийката сега имаше много повече молба, отколкото в настояванията й да я остави в храма.

Таис не искаше да рискува да задържа повече жреците и тръгна по-нататък. Върховната жрица заедно с жреца ги посрещна не в храма, а на долната веранда — нов знак на почит. Леонтиск й се поклони и подражавайки на Таис, прие да го миросат по челото. След това развърза голяма кожена торбичка, която внимателно носеше лично през целия път, и извика копиеносеца, мъкнещ втора. Върху широко издадения цокъл на храма се изсипа купчина златни и сребърни верижки, гривни, едри скъпоценни камъни, изкусно изковани скъпоценни диадеми. От втората торба с глух тежък звън се изсипаха кюлчета злато.

— Това е само една част. Сега ще донесат още четири таланта — жреците не са свикнали да носят такива тежести.

Върховната жрица въздъхна дълбоко, очите й заблестяха от алчност — наистина дарът на Александър бе царски.

— Ние се грижехме тук за нашата прекрасна гостенка — ласкаво каза тя, надявам се, че е доволна?

— Доволна съм и благодарна, слава на Великата майка — отвърна хетерата.

— Мога ли да направя още нещо за теб?

— Можеш, владетелко на храма! Върни ми моята робиня, финикийката За-Ашт.

— Но ти я замени…

— Да, така е. Но сега я видях на верига при вратата. Тя не се е приспособила към храма.

— И затова изтърпява наказанието.

Таис погледна Леонтиск и той разбра без думи.

— Май че ще върна тези, които носят златото — сякаш разколебан каза той.

— Не ги връщай! — вдигна ръка върховната жрица. — Негодната финикийка не струва и една стотна част. Можеш да получиш обратно опърничавата си робиня.

— Благодаря ти! — поклони се пак Таис и прикрила усмивката си, се сбогува с владетелката на знаменития храм.

За-Ашт, забравила всичко, с вик: „Ти си тук, моя красавице!“, се хвърли към Салмаах, оросявайки шията й със сълзи. Един от воините й даде гиздава хламида и я сложи да седне зад себе си. В същия ред тесалийците излязоха от двора и Таис завинаги напусна обителта на Кибела, Великата майка и Повелителката на зверовете.