Елисавета Багряна
Синеоката

Ей, ти, орис, мен орисана!

Майко моя, жалбо моя люта!

Как да кажа, как да бъза чута —

тъй било от бога писано.

Нямам ли сукна отрезани

и не съм ли млада, белолика?

Нямам ли снага на трепетлика,

тънки ризи, тежки везани?

Не мета ли ширни дворове

рано сутрин с китка на косите?

Песни ли не пея кръшно вити

по седенки и сборове?

Що ми са очи черничеви,

тъмносвилени косите? —

Той ги, майко, даже не поглежда.

Днеска го видях край чичови —

караше на паша стоката.

Беше му лицето восък бледно.

Ни ми проговори, ни погледна.

И разбрах тогава, аз, горкана:

той обеча синеоката,

дато снощи другиму пристана.