Елисавета Багряна
Мъдрост

Като в приказка — дреме гората, в своя есенен накит от злато.

Нито птици унесено пеят, нито вятър в листата шуми.

Само пътят се бодро белее — но и той се стопява в мъглата

и по него ний, сенки безмълвни, уморено вървиме сами.

 

Колко много напразна тревога, колко мъка в очите прикрита,

колко сълзи преглътнали мълком, колко плач във човешкия глас…

Безнадеждно самотни и чужди — всеки лута се, дири и пита —

а всевечната, земната мъдрост — тя разляна е вредом край нас:

 

да ликуваме с ведрата пролет, да горим с кехлибарното лято

и наесен — с усмивка на обич към света, и прекрасен, и чист —

без тъгата на спомени празни, без страха пред надежди крилати —

да угаснем с вечерното слънце, да умрем с осланения лист…