Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Legal Rites, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 9 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
NomaD (2014 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2015 г.)
Източник
sfbg.us

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне
  3. — Корекция

III

Ръсел Харли забеляза как момчето от асансьора се намръщи и изрази с гърба си отвращение и неодобрение. Беше му добре известно, че не се ползва с добро име в хотела. Допускаше обаче грешката да си мисли, че това се дължи на връзката отровни бурени около врата му. Не знаеше, че леденото отношение на управата и нейните гости бе предизвикано главно от отвратителния му характер.

Той си проправи път към бара, без да обръща внимание на изненадано извърнатите след него глави, проследяващи зловонната струя от неговото минаване. Влезе в облицованата с червена кожа и хром зала и затърси с поглед адвоката Уилсън.

Щом го зърна, премигна от учудване. Уилсън не беше сам. В сепарето до него, с гръб към Харли, седеше висока тъмна фигура. Но и гърбът й беше повече от достатъчен за разпознаване. Никълс!

Уилсън забеляза клиента си.

— Здравей, Харли — разтопи се той от усмивки и любезност в присъствието на човека с парите. — Ела и седни. Мистър Никълс намина при мен преди малко, така че го доведох.

— Здравейте — кисело поздрави Харли и Никълс кимна. Мускулчетата по бузите му потръпваха и той сякаш изпитваше известно неудобство от присъствието на Харли. Но все пак в погледа, който хвърли към младежа, проблесна игривост и гласът му прозвуча почти приятелски — въпреки високомерните нотки, — когато каза:

— Здравей, Харли. Как върви делото?

— Питай го него — посочи към Уилсън Харли, докато наместваше краката си под масата в сепарето и сядаше. — Той е адвокатът. От него се очаква да ги разбира тия работи.

— А не ги ли разбира?

Харли вдигна рамене и източи врат към сервитьорката.

— О, предполагам, че ги разбира… Уиски със сода! — Той одобрително огледа момичето, което кимна и се отдалечи към бара, и едва тогава върна вниманието си върху Никълс. — Лошото е, че Уилсън може и да си мисли, че ги разбира, а пък аз го смятам за пълен некадърник.

Уилсън се начумери.

— Да не би да намекваш, че… — започна той, но Никълс вдигна помирително ръка.

— Хайде да не се заяждаме. Просто ми отговорете на въпроса. Вложил съм пари и искам да знам. Как върви делото?

Уилсън се постара лицето му да изразява откровеност.

— Честно казано, не съвсем добре. Страхувам се, че съдията е срещу нас. Ако ме бяхте послушали да изчакаме идването на друг съдия…

— Нямам време за отлагане — заяви Никълс. — До няколко дни трябва да съм на друго място. Дори в този момент трябваше вече да съм на път. Смятате ли, че е възможно да загубим делото?

Харли рязко се изсмя. Той си взе чашата от подноса на сервитьорката и я гаврътна под гневния поглед на Уилсън. Усмивката остана на лицето му, докато го слушаше как мънка:

— Има сериозна опасност да го загубим.

— Хмм… — Никълс с интерес се загледа в ноктите си. — Може би сбърках в избора си на адвокат.

— Съвсем сигурно е. — Харли махна на сервитьорката и си поръча отново. — Искаш ли да чуеш и моето мнение? Смятам, че си сбъркал и в избора на клиент, или иначе казано — на „посмешище“. Повдига ми се вече от тази история. Проклетата гадост около врата ми смърди, та се не трае. А и откъде да знам дали въобще има някаква полза от нея? Доколкото виждам, тя просто смърди и толкова.

— Има полза — сряза го Никълс. — Не бих те посъветвал да тръгваш без нея. Покойният Ханк Дженкинс не е особено силен дух — ако беше, досега да те е разкъсал на парчета и да е изгълтал бурените за десерт, — но без закрилата на това около врата ти ще се озовеш в много неизгодна позиция в мига, в който Дженкинс разбере, че си го свалил.

Той остави чашата червено вино, което само помирисваше, без да пие, и се вгледа сериозно в Уилсън.

— Вложил съм пари в тази работа. Надявах се да бъдеш поне дотолкова способен, че да се справиш с юридическите проблеми. Виждам, че се налага да помагам. Слушай сега внимателно, защото нямам намерение да повтарям. Има един подход към това дело, който се изплъзва под носа на притъпената ти правна находчивост. Дженкинс твърди, че е астрално същество, каквото несъмнено е. Затова, вместо да се мъчиш да докажеш, че е дух, мъртъв по закон и следователно негоден да дава показания, да предположим, че постъпиш така…

И той продължи да говори бързо и по същество. Когато малко по-късно Никълс си тръгна, а Уилсън замъкна Харли до стаята му, където го изсипа в леглото, за първи път от дни насам адвокатът се чувстваше щастлив.

 

 

Ръсел Джоузеф Харли, малко махмурлия и много нервен, беше призован пред съда като първи свидетел в своя полза. Уилсън попита:

— Името ви?

— Ръсел Джоузеф Харли.

— Вие ли сте племенникът на покойния Зебълън Харли, който получи в наследство къщата, известна като Харли хол?

— Да.

Уилсън се обърна към съда.

— Прилагам копие от завещанието на покойния Зебълън Харли като доказателство. Цялата му собственост е оставена на неговия племенник и единствен роднина, ответника.

Търнбул заговори от мястото си.

— Ищецът по никакъв начин не оспорва правото на ответника над Харли хол.

Уилсън продължи:

— Вие сте прекарали част от детството си в Харли хол, нали, а от време на време сте го посещавали и като възрастен?

— Да.

— При което и да е от вашите посещения случвало ли се е нещо под формата на дух, призрак или астрално същество да ви се е явявало в Харли хол?

— Не. Бих запомнил такова нещо.

— Вашият покоен чичо някога да е споменавал пред вас нещо за подобно явление?

— Той ли? Не.

— Това е всичко.

Търнбул се изправи за разпита.

— Мистър Харли, кога за последен път сте се виждали с чичо си преди неговата смърт?

— През 1938-а. Някъде през септември… около десети или единайсети.

— Колко време прекарахте заедно?

Харли необяснимо защо се изчерви.

— Ъъ… само един ден.

— Кога сте го виждали преди това?

— Ами не го бях виждал от съвсем малък. Родителите ми се преместиха в Пенсилвания през 1920-а.

— И оттогава — като се изключи онова еднодневно посещение през 1938-а — поддържали ли сте някакви връзки с вашия чичо?

— Не, май че не. Той беше голям чешит — самотник. Малко чалнат, струва ми се.

— Така, значи вие сте любещ племенник. Но ако се вземе предвид всичко, което току-що казахте, учудващо ли звучи, че вашият чичо не е споменавал пред вас мистър Дженкинс? Не е имал кой знае каква възможност, нали?

— Имаше възможност през 1938-а, но не го направи — заупорства Харли.

Търнбул вдигна рамене.

— Нямам повече въпроси.

Гимбъл започна да се отегчава. Бе очаквал по-големи фойерверки. Той попита:

— Разполага ли защитата с още някакви свидетели?

Уилсън мрачно се усмихна.

— Да, ваша светлост — отвърна той. Бе настъпил неговият час и адвокатът повторно се усмихна, докато невъзмутимо произнасяше: — Бих желал да извикам пред съда мистър Хенри Дженкинс.

Последва удивена тишина и съдията Гимбъл се наведе напред.

— Искате да кажете, че желаете да извикате ищеца като свидетел на защитата?

Ведро:

— Да, ваша светлост.

Гимбъл направи гримаса.

— Извикайте Хенри Дженкинс — уморено нареди той на пристава и пак потъна в креслото си.

Търнбул изглеждаше разтревожен. Той прехапа устни в колебание дали да възрази срещу тази необичайна процедура, но накрая, щом приставът изрева името на духа, вдигна рамене и се отказа.

Търнбул бързешком излезе в коридора. Гласът му се чу откъм преддверието и бавно взе да се приближава. След него идваше струйката кръв: Кап. Сссс. Кап. Сссс…

— Един момент — отново се върна към живот Гимбъл. — Нямам нищо против да давате показания, мистър Дженкинс, но не можем всеки път да налагаме на държавата ненужния разход за претапициране на свидетелския стол. Пристав, намерете някакво чердже или нещо подобно, за да го хвърлим върху стола, преди мистър Дженкинс да е положил клетва.

Набързо бе изровена някаква мушама и я постлаха върху стола. Дженкинс се материализира за достатъчно дълго време, за да положи клетва, след което седна.

— Кажете, мистър Дженкинс — започна Уилсън, — точно колко „астрални същества“ — вярвам, че това е начинът, по който се нарекохте, — има?

— Няма откъде да знам. Много милиарди.

— С други думи, толкова, колкото човешки същества са умрели от насилствена смърт?

Търнбул скочи, внезапно разтревожен, но духът с лекота избягна уловката.

— Не знам. Знам само, че са милиарди.

Усмивката на адвоката в стил „котка излапва канарче“ си остана непомрачена.

— И всички тези милиарди постоянно витаят около нас, навсякъде, само че остават невидими, така ли?

— О, не. Много малка част от тях остават на Земята. И, разбира се, още по-малко запазват някаква връзка с хората. Повечето хора са ужасно отегчителни за нас.

— Добре, а колко според вас са останали на Земята? Към сто хиляди?

— Може да са дори и повече. Но предположението ви е близо до истината.

Търнбул внезапно се намеси:

— Бих искал да знам каква е връзката на тези въпроси с делото? Възразявам срещу разпита като напълно неуместен.

Уилсън можеше да послужи за пример на юридическо достойнство.

— Опитвам се да установя някои факти с особено важно значение, ваша светлост. Те могат да променят целия характер на делото. Моля за още миг или два от вашето търпение.

— Адвокатът на защитата може да продължи — отряза Гимбъл.

Уилсън се ухили така, че проблеснаха и кучешките му зъби. Той отново се обърна към капещата пред него кръв:

— Така, вашият адвокат твърди, че покойният мистър Харли е позволил на едно „астрално същество“ да обитава дома му двайсет или повече години с неговото пълно знание и съгласие. Вижда ми се доста невероятно, но да приемем ли за момента, че такъв е случаят?

— Естествено! Та това е самата истина.

— Тогава кажете ми, мистър Дженкинс, имате ли пръсти?

— Имам ли… какво?!

— Много добре ме чухте! — сопна се Уилсън. — Имате ли пръсти, пръсти от плът и кръв, способни да оставят отпечатъци?

— Ами… не. Аз…

Уилсън устремно продължи.

— Или да разполагате със своя снимка… образец от почерка си… или каквато и да било материална идентификация? Притежавате ли нещо от този род?

Гласът определено прозвуча кисело:

— Какво искате да кажете?

Уилсън заговори рязко и заплашително:

— Искам да кажа: имате ли доказателства, че точно вие сте астралното същество, за което се твърди, че е обитавало дома на Зебълън Харли? Вие ли сте — или което и да е друго от неразличимите, безлики, неосезаеми, непознати ни същества — едно от столиците хиляди, които — според вашето собствено признание — кръстосват нашир и длъж Земята, бродят където си искат, неспирани от никакви решетки и ключалки? Можете ли да докажете, че вие сте някой изобщо?

— Ваша светлост! — Гласът на Търнбул се извиси почти в писък, когато той най-после намери в себе си сили да се изправи. — Самоличността на моя клиент никога не е била поставяна под въпрос!

— Но сега е! — изрева Уилсън. — Адвокатът на противната страна ни представя персонаж, когото титулува „Хенри Дженкинс“. Кой е този Дженкинс? Какво е той? Изобщо една личност ли е… или съвкупност от тези тайнствени „астрални същества“, за които трябва да вярваме, че са навсякъде, без никога да сме ги виждали? И ако той е една личност, то дали е въпросната личност? И как можем да сме сигурни в това, дори той да го твърди? Накарайте го да представи доказателство — снимка, акт за раждане, отпечатъци. Или да доведе свидетел, който е познавал поне още един дух и е готов да се закълне, че различава този дух от другия. Не успее ли, няма никакъв казус! Ваша светлост, настоявам съдът незабавно да обяви решение в полза на ответника!

Съдията Гимбъл се втренчи в Търнбул.

— Имате ли да кажете нещо? — попита той. — Доводите на защитата изглеждат напълно основателни. Ако не можете да представите някакъв вид доказателство, което да установи самоличността на клиента ви, нямам друг избор, освен да отсъдя за защитата.

За миг настъпи драматична тишина. Уилсън тържествуваше, а Търнбул беше ядосан и разстроен.

Как да докаже самоличността на дух?

И в този момент откъм свидетелския стол се разнесе спокоен и удивен глас:

— Тази работа стигна вече твърде далече — произнесе той, заглушавайки капенето и съскането на собствената си кръв. — Убеден съм, че мога да представя доказателство, което ще удовлетвори съда.

Победоносното изражение слезе от лицето на Уилсън със скоростта на експресен асансьор. Търнбул затаи дъх, без да смее да се надява.

Съдията Гимбъл рече:

— Вие сте под клетва. Говорете.

В залата настана мъртва тишина.

— Мистър Харли тук — започна гласът — говореше за своето посещение при чичо си през 1938-а година. Мога да потвърдя това. Те прекараха заедно една нощ и един ден. Но не бяха сами. И аз бях там.

Никой не наблюдаваше Ръсел Харли — иначе би видял как лицето му внезапно се покри с болнава бледност.

Гласът безмилостно продължи:

— Може и да не е било редно да подслушвам, както направих, но старият Зеб и без това нямаше никакви тайни от мене. Чух целия им разговор. По онова време младият Харли работеше в една банка във Филаделфия. Неговата първа голяма служба. Той имаше нужда от пари, и то неотложно. В неговия отдел бе открит дефицит. Една жена на име Сали…

— Стига! — изкрещя Уилсън. — Това няма нищо общо с доказването на вашата самоличност. Придържайте се към въпроса!

Но Търнбул беше започнал да разбира. Той също закрещя, толкова възбуден, че му бе трудно да говори свързано.

— Ваша светлост, трябва да позволите на моя клиент да говори. Ако той покаже, че му е известен разговор от интимен характер между покойния мистър Харли и ответника, това ще бъде сигурно доказателство, че се е радвал на доверието на покойния мистър Харли и следователно, quot erat demonstrandu[1], не е никой друг, а точно астралното същество, обитавало Харли хол толкова време!

Гимбъл рязко кимна.

— Искам да напомня на адвоката на защитата, че това е неговият собствен свидетел. Мистър Дженкинс, продължете.

Гласът пак заговори:

— Както казах, името на жената…

— Млъкни, проклет да си! — извика Харли, скочи като пружина и умолително се обърна към съдията: — Той изопачава всичко! Накарайте го да спре! Действително знаех, че при чичо ми живее дух. И то точно този, добре… Проклета да е черната му душа! Нека вземе къщата, щом толкова му е притрябвала… аз ще се махна. Ще се махна от целия ви проклет щат!

Харли започна да говори несвързано и яростно се запъти навън. Само намесата на един разпоредител успя да го възпре да не изскочи от съдебната зала.

Чукчето на съдията и усиленият труд на пристава и хората му успяха да възстановят реда в залата. Когато всичко почти се нормализира, съдията Гимбъл, изпотен и ядосан, заяви:

— Колкото до мен, доказателството за самоличността на свидетеля е пълно. Има ли защитата някакви други свидетели?

Уилсън мрачно вдигна рамене.

— Не, ваша светлост.

— Адвокатът на ищеца?

— Нямам, ваша светлост. Аз свърших.

Гимбъл прокара пръсти през рядката си коса и премигна.

— В такъв случай отсъждам за ищеца. Ще бъде издадено съдебно решение ответникът Ръсел Джоузеф Харли да отстрани от Харли хол всички заклинания, пентаграми, талисмани и други средства за прогонване на духове, да преустанови и да се въздържа и в бъдеще от правене на всякакви опити от каквото и да било естество за прогонване на обитателя. Хенри Дженкинс, ищецът, ще получи писмено разрешение за цялостно ползване и заемане на имота, посочен като Харли хол, за целия период на естественото му… хм… съществуване.

Чукчето чукна.

— Делото се закрива.

 

 

— Не го взимай толкова навътре — произнесе мек глас зад Ръсел Харли. Той начумерено се извърна. Зад него по улицата се изкачваше Никълс, а Уилсън се влачеше след него.

Никълс рече:

— Ти загуби делото, но поне разполагаш все още с живота си. Позволи ми да те почерпя нещо. Ето тук например.

Той ги набута в барчето на един хотел и ги настани, преди да са имали някаква възможност да възразят. Погледна към скъпия си ръчен часовник.

— Разполагам с още няколко минути. После наистина ще трябва да тръгвам. Неотложно е.

Никълс махна на бармана и поръча за всички. След това погледна младия Харли и широко се усмихна, докато оставяше върху бара банкнота за цялата поръчка.

— Харли — обърна се той към него, — аз имам един девиз, който не е зле да запомниш за случай като днешния. Подарявам ти го, ако искаш.

— И какъв е той?

— Лошото е занапред.

Харли изръмжа и отпи от чашата си, без да отговори. Уилсън се обади:

— Не мога да разбера защо не дойдоха преди процеса при нас с тази история относно нашия очарователно незаконен клиент, дето ми го хързулнахте? Щяхме да се разберем извън съдебната зала.

Никълс вдигна рамене.

— Имали са си основания. Строго погледнато, един случай повече или по-малко на гонене на духове е без значение. Но съдебният процес може да бъде използван като прецедент. Ти в известен смисъл си адвокат, Уилсън, разбираш какво искам да кажа.

— Като прецедент ли? — За миг Уилсън го изгледа с увиснала челюст, а после очите му се разшириха от ужас.

— Виждам, че си ме разбрал — кимна Никълс. — Отсега нататък в този щат — а по силата на клаузата за пълна вяра и доверие в Конституцията във всеки щат на страната — един дух има законно право да обитава някоя къща!

— Боже господи! — възкликна Уилсън и се разсмя — приглушено и дълбоко.

Харли зяпна Никълс.

— Кажи ми най-после — прошепна той, — честно… каква е твоята роля във всичко това?

Никълс се усмихна лъчезарно.

— Помисли малко — безгрижно каза той. — И ще разбереш.

Помириса още веднъж виното си, остави внимателно чашата…

И изчезна.

Бележки

[1] Quot erat demonstrandu (лат.) — което трябваше да се докаже. Б.пр.

Край
Читателите на „Правни церемонии“ са прочели и: