Нора Робъртс
Престолонаследникът (7)

Седма глава

Дяволите да я вземат тази жена! Тази мисъл му минаваше през ум по няколко пъти през последните два дни.

Накара го да изглежда като глупак. По-лошо, да се държи като глупак.

Не се ползваха с уважението му мъже, прибягващи до физическа сила като аргумент. То бе признак на безхарактерност и слаб интелект. А сега, както изглежда, сам се беше превърнал в такъв, неизвестно как. Напротив, известно е, поправи се ядно Александър. Тя го беше докарала дотам.

Откога взе да приклещва жените в ъгъла? От пристигането на Ив. Кога започна да му се нрави представата да обладае жена, независимо от желанието й? Откакто видя Ив. Коя жена бе пожелавал тъй силно, че да му замъти главата и да му помрачи разума? Отново Ив.

Всичко започна с нея. Оттук следваше, че тя бе виновна за неговото безразсъдство. За безподобните му прояви.

Понеже бе човек трезвомислещ, той добре съзнаваше пукнатините на тази логика и погрешността на нейните умозаключения. Защото ако човек престане да се владее и загуби хладнокръвие било на публично място, или насаме, никой не му е крив. Сам си е виновен.

И въпреки това да я вземат дяволите.

Като зърна тънката му иронична усмивка, Джилкрист, дългогодишният камериер на Александър, си отдъхна с облекчение. Беше свикнал и с мрачната навъсеност, и с промените в настроението на принца. Можеше да уцели до секундата кога да се обади и кога да премълчи. В противен случаи не би се задържал на това място десет години. Усмивката сега означаваше разведряване, макар и за кратко. Джилкрист знаеше как да го оползотвори.

— Ако мога да отбележа, сър, напоследък не се храните добре. Ако не обърнете малко внимание на режима си, ще се наложи да стесняваме дрехите ви.

Александър понечи да пресече в самия зародиш тази прекалена и досадна загриженост, но просто от любопитство пъхна ръка под колана си. Беше му хлабав поне с два-три сантиметра.

По дяволите тази жена, в какво бе започнала да го превръща!

Край, рече си. С тази лудост дотук.

— Ще видя какво мога да сторя, Джилкрист, преди ти и шивачът да сте загубили доброто си име.

— Безпокоя се единствено за здравето ви, Ваше Височество, не за дрехите.

Той, разбира се, бе еднакво загрижен както за едното, така и за другото.

— В такъв случай обещавам да не ти давам повод за тревога.

На вратата се почука и Алекс кимна на Джилкрист да види кой беше.

— Ваше Височество.

Хенри Блечъм беше личен секретар на Александър от осем години. Преди това се числеше към свитата на Арманд. Дори след общо двадесет години служба на кралското семейство, той се държеше изключително официално.

— Добър ден, Хенри. Каква непосилна програма си ми начертал за утре?

— Моля да ме извините, Ваше Височество, денят ви утре е доста натоварен.

Александър знаеше, че той няма да седне, докато сам не го направи пръв. Затова приседна върху ръкохватката на стола.

— Седни, ако обичаш, Хенри. Този бележник, предполагам, е доста тежичък.

— Благодаря ви, сър.

След като се настани с присъщите си маниерни жестове, Хенри извади от вътрешния джоб очила без рамка с малки кръгли стъкла. Постави ги на носа си, намести ги и ги донагласи с такава педантична церемония, каквато Александър не би търпял от никой друг.

Привързаността му към възрастния човек беше искрена, без да намалее от онзи момент преди двадесет години, когато Хенри пъхна в ръката на малкия принц парче корав сладкиш, след като на Александър му се бе наложило да изслуша от Арманд една особено строга лекция по прилично държане.

— Помните, разбира се, вечерята днес у господин и госпожа Кабо. Предвидено е мадмоазел Кабо да забавлява гостите, като посвири на пиано.

— Това в никакъв случай не може да се нарече забавление, Хенри, ала ние тъй или инак ще го пропуснем.

— Както кажете, сър. — Зад очилата може и да проблесна весело пламъче, но гласът на Хенри остана хладнокръвен. — Членът на Съвета на Короната Труше ще присъства, сър. Предполагам, ще желае да разговаряте по предложения проектозакон за здравеопазването.

— Признателен съм за напомнянето — промърмори Александър, като се чудеше дали ще оцелее след тази смъртоносно скучна вечер. Освен ако не се лъжеше в догадките си, госпожа Кабо щеше да го настани между себе си и своята писклива, едроръка и неомъжена дъщеря.

Как му се искаше да си остане вкъщи, да седне в градината и да наблюдава изгряващата луна. А до него да е Ив. С нейното ухание, по-загадъчно и по-екзотично от напоения с аромати въздух. Щеше да й откъсне клонче жасмин, а кожата й щеше да бъде по-мека и по-гладка от цветчетата. Очите й щяха да са дълбоки и мамещи като морето, а гласът й щеше да се лее топъл и ласкав, щеше да гали кожата му, щеше да го зове да я вкуси. Щеше да му се усмихва и да протяга ръце… Проклета жена!

Двамата — и камериерът, и секретарят — се изпънаха, забелязали свъсените вежди на принца.

— За утре какво? — попита рязко Александър, изправи се и застана с лице към прозореца. За да не гледа градината, нарочно отправи поглед отвъд нея, към морето.

Хенри тутакси също стана, като крепеше в ръце отворения си бележник.

— Закуска в осем часа с президента на параходство „Дайнаб“. Десет и петнадесет — присъствие при откриването на пристанищния музей в Хавър. Тринадесет и тридесет — реч по време на официалния обяд, даван за болницата „Свети Олбан“. В петнадесет и четиридесет и пет…

Александър въздъхна и пропусна остатъка от утрешния си ден. Поне бе у дома. Програмата за европейското му турне през зимата вече се разработваше.

Някой ден щеше да посети мочурищата на Корнуол и лозята на Франция по собствена прищявка, а не като представител на Кордина. Някой ден щеше да види местата и хората такива, каквито бяха, а не каквито изглеждаха през очите на един принц. Някой ден. Не днес и не утре.

— Благодаря ти, Хенри, определено всяка минута е грижливо запълнена. — Със сплетени на гърба пръсти, Александър се наруга мислено. Какво му бе виновен Хенри? Единствено себе си можеше да вини с този свой внезапен копнеж по свободата. Обърна се и се усмихна на възрастния мъж, който сваляше очилата си със същата крайна прилежност, както ги бе сложил преди това. — Как е внучката ти? — попита.

Върху лицето на Хенри се появи лека руменина. На задоволство.

— Истинска красавица е, Ваше Височество. Благодаря ви за вниманието.

— Чакай да видим, тя сега трябва да е… на три месеца.

— Навършва ги утре — потвърди Хенри двойно по-доволен от факта, че принцът си спомняше.

Александър разбра това, разбра, че дребните неща понякога бяха най-ценни и се прокле за грубостта си през последните няколко седмици. Охотно би приписал злото си настроение на Ив, ала това нямаше да помогне.

— Със сигурност имаш снимка на малката. Анабела й беше името, нали?

— Да, Ваше Височество.

Вече червен почти като рак, Хенри бръкна за портфейла си, грижливо пъхнат във вътрешния горен джоб. Александър взе фотографията и се взря в плешивото бузесто бебе. Трудно би я нарекъл красавица, но се улови, че доволно се усмихна в отговор на бебешката беззъба усмивка и ококорени очички.

— Щастлив човек си, Хенри, да имаш такова потомство.

— Благодаря, сър. Тя е нашето съкровище. Принцеса Габриела изпрати на дъщеря ми дантелена рокличка от малката принцеса Луиза. Дъщеря ми изключително много я цени.

— Така и трябва, щом е служила на Луиза. — Александър погледна белите дантели край широкото личице на детето. Бри винаги е била щедра. — Предай най-сърдечните ми поздрави на семейството си, Хенри.

— Непременно, сър. Благодаря. Всички очакваме деня, в който ще дарите Кордина със син или дъщеря. Този ден ще бъде голям празник, сър.

— Да. — Александър му върна портфейла.

Да дари Кордина. Синът му щеше да е престолонаследник, както бе той сега. Тази последователност никога нямаше да бъде нарушена. Със своето почетно и тежко бреме. А майката на децата му трябваше да приеме правилата, установени от векове. Онова, което щеше да изисква от нея, нямаше да е по-малко от изискванията към самия себе си. Ако сгрешеше в избора си, щеше да живее с тази грешка цял живот. За владетеля на Кордина развод не можеше да има.

На тридесет години Александър беше най-възрастният неженен престолонаследник в цялата история на Кордина — факт, който пресата периодично напомняше и на него, и на страната. Въпреки това женитбата оставаше нещо, върху което той все още отказваше да размишлява.

Хенри се прокашля, за да привлече вниманието му.

— Партньорът ви по фехтовка ще бъде тук в седемнадесет и тридесет, Ваше Височество. В двадесет и тридесет трябва да сте у семейство Кабо.

— Няма да забравя.

Десет минути по-късно, облечен с бял панталон, Александър слизаше по главното стълбище. Напрежението, което го съпровождаше дни наред, не беше отслабнало.

Никакви разумни доводи не помагаха. В душата му се водеше битка. Схватка, която се разгаряше все по-яростно. Дългът срещу копнежа. Отговорността срещу желанието.

Почти беше стигнал долната площадка, когато външната врата се отвори. Спря, почти застина на място, в ума му веднага изникна Ив.

Беше Бенет. Появи се на прага подръка с млада и грациозна червенокоска.

— Не мога да повярвам, че се разхождам из дворец. — Макар гласът й да бе сподавен от вълнение, дикцията й беше безупречна. След кратко съзерцание Александър позна една от актрисите в трупата на Ив. — Сигурен ли си, че е редно?

— Скъпа, та аз живея тук — отвърна развеселено Бенет и прегърна спътничката си през раменете.

— О, да, естествено — изхихика тя нервно и го изгледа. — Толкова ми е трудно да си представя, че си принц.

— Това е добре. Защо не вземеш да си ме представиш като… Здравей, Алекс. — Бенет се отдръпна от момичето и усмивката му се поизкриви. — Познаваш ли Дорийн? Включена е в състава на трупата малко преди заминаването им от Щатите.

— Да, запознахме се на вечерята миналата седмица. Приятно ми е да ви видя отново.

— Благодаря, Ваше Височество. — Тя се сети да направи реверанс. За миг Бенет кисело помисли, че Дорийн очевидно не срещаше никаква трудност да възприема Александър като принц. — Брат ви, ох, принц Бенет предложи да ме разведе из двореца. — Тя отправи към Бенет грейнал поглед.

— Превъзходно. — Единствено Бенет бе в състояние да долови сарказма в сухия му тон. — Навярно ще ви е интересно да видите салона за гости като начало. — Докато Бенет гледаше объркано, Александър хвана Дорийн за лакътя и я поведе по коридора. — Много е удобен, а някои мебели са от седемнадесети век. Нали няма да скучаете, докато аз разменя няколко думи с брат си?

— О, да, Ваше Височество. Благодаря ви.

Александър я остави, загледана във фините керамични съдове върху полицата на камината, и излезе. Върна се обратно при Бенет.

— Много ловко — подхвърли Бенет. — А сега ще ми кажеш ли защо искаше да се отървеш от нея? — Погледът, който му отправи Александър, го смрази. — Нещо случило ли се е? С татко?

— Не. — При други обстоятелства Александър би побързал да го успокои. В момента обаче го занимаваше само едно нещо. — Как можа да доведеш тази жена тук?

— Моля? — Облекчението ни Бенет се превърна в недоумение, след което в коридора екна веселият му заразителен смях. — За Дорийн ли говориш? Алекс, обещавам ти, че не възнамерявам да я прелъстя в картинната галерия.

— А някъде другаде, и то при първа възможност.

Бенет се наежи. Той търпеше клюките в пресата, дори бе готов честно да си признае, че до известна степен бе заслужил прикаченото му прозвище „принцът плейбой“. Ала независимо, че Александър бе по-големия брат, не смяташе да понася същото и от него.

— Дали, кога и кого ще прелъстявам си е моя работа, Алекс. Опитай се да запомниш, че ще управляваш Кордина, а не мен. Не и мен.

Гневът на Александър клокочеше, готов да прелее, въпреки студената хапливост на думите му:

— Не ме интересува дали ще се търкаляш с някоя от кухненските прислужнички в килера, стига да го правиш дискретно.

От първоначалната шеговитост на Бенет не бе останало почти нищо.

— Ако това е комплимент, малко ми е трудно да го приема.

— Пет пари ли не даваш за нейните чувства? — избухна Александър. — Развяваш се тука с една от твоите… с поредното си завоевание и се перчиш самодоволно пред очите й! При това с кого! Трябваше ли да се спреш точно на някоя от групата й? Никога не съм мислил, че си жесток, Бенет. Нехаен, дори егоистичен, но жесток не.

— Чакай, чакай малко — прокара ръка Бенет през лицето си и гъстата грива на главата си. — Имам чувството, че съм влязъл за второ действие. За Ив ли говориш? Смяташ, че ще се разстрои, ако разбере, че… хм, да речем, флиртувам с някоя от нейните актриси?

Ядът на Александър към този, който притежаваше слънцето, а не спираше да ухажва по-малките звезди, преля.

— Щом трябва непрекъснато да изневеряваш, не можеш ли да се ограничиш временно, докато тя е под нашия покрив?

— Да изневерявам? — зяпна Бенет, после поклати глава. — Сега вече се опасявам, че съм пропуснал и второ действие. Няма на кого да изневерявам, защото… — Той млъкна изведнъж, като чак сега започна да проумява истинския смисъл на този абсурден разговор. Втренчи се слисано в брат си, после избухна в гръмогласен смях. — Ив? — задави се от нов неудържим пристъп и се подпря на колоната в долния край на стълбището, гравирана преди триста и петдесет години във формата на котешка глава. — Не мога да повярвам, че ти… — Бенет едва си поемаше дъх от смях, а очите на Александър ставаха все по-мрачни и по-мрачни. — Това мога да го приема като комплимент, братко, и истински вдъхновена шега. — Той обви с извити назад ръце колоната и кръстоса глезени. Нищо не харесваше така, както една сполучлива шега. — Алекс, ти по-добре от всеки друг си наясно колко може да се вярва на вестниците.

Настръхнал от гняв, Александър не помръдна.

— Вярвам на очите си.

— Нещо погледът ти е замъглен. Не може сериозно да мислиш, че има нещо… господи, как да се изразя по-деликатно? — Бенет пак прокара длан по лицето си, откъдето усмивката още не беше слязла. — Нещо интимно между мен и Ив?

— Искаш да ми кажеш, че не сте любовници?

— Любовници? Мили боже, с пръст не съм я докосвал! Как бих могъл? — Макар в гласа му още да звучаха весели нотки, наравно с тях се усещаше и сериозната му искреност. — Та тя е част от нашето семейство. Чувствам я толкова като сестра, колкото и Бри.

Нещо се отпусна в душата на Александър, но той беше предпазлив човек.

— Виждал съм ви да се разхождате заедно в парка, да се смеете, да си шепнете по ъглите.

Изражението на Бенет ставаше все по-сериозно. Усмивката му бавно угасна. Сега вече нещата наистина започнаха да му се изясняват. Брат му беше влюбен в нея, а като се имаха предвид здравите семейните връзки, то какво ли мъчение бе представлявало за него заблуждението му относно техните отношения?

— Защото Ив е най-добрият ми приятел, а я виждам толкова рядко — отвърна. — Между нас няма нищо, Алекс. — Пристъпи към него, като се питаше колко ли дълго бе страдал този негов горделив и твърдоглав брат. — Да ме беше попитал по-рано, щях да ти кажа.

Александър усети как тежък товар започна да се свлича от плещите му. Сякаш му олекна да диша, а сърцето заби ясно и равно. И все пак…

— Може би няма нищо от твоя страна, ала защо си толкова сигурен за нея?

Бенет се ухили — лъчезарно, пленително. Доби обичайния си вид.

— Алекс, ако в нещо съм сигурен, това са чувствата на една жена към мен. Но ако това не ти е достатъчно, защо просто не вземеш да я попиташ?

— Питах я. Тя не отрече.

— За да те дразни — досети се веднага Бенет. — Направила го е нарочно, доколкото я познавам, а… предполагам, че тук има нещо общо и начинът, по който си я попитал.

Александър си спомни невъздържаната си язвителност и грубо хвърлените обвинения. Да, Ив не ги отрече, а го остави да се пече на собствения си огън. Не можеше да я вини за това.

Той се взря в брат си. Чувствата му вече не бяха само негова тайна. Като по-млади двамата бяха делили и споделяли много неща — радости, недоволства, лудории. Можеше само да благодари на Бога, че нямаше да делят една и съща жена.

— Как успя да се въздържиш?

Бенет пак се облегна нехайно и го изгледа. Най-после някой бе проникнал в непристъпното, беше раздрусал непоклатимото.

— Трудно, още първия път, щом я зърнах, реших, че е най-прелестното създание, което някога съм виждал. — Александър присви очи и Бенет се ухили. — Още е рано да ме предизвикваш на дуел. Освен това, ако ще се дуелираме, аз избирам оръжието. Знаеш, че съм по-добър стрелец от теб.

— Защо намираш всичко това за смешно?

— Защото те обичам. — Беше казано просто, както се изрича истината. — За тези, които те обичат, не е честа гледка да те виждат да се държиш човешки. И ако не ми е забавно, когато Съвършеният принц малко е позалитнал, то нямаше да съм човек. Бих отбелязал, че ревността добре ти се отразява.

Детският прякор не го подразни така, както справедливото подмятане за ревността.

— От месеци насам не съм спал една нощ като хората.

— Още по-хубаво. Изключително полезно за теб. — Бенет взе една роза от високата ваза до стълбището. Реши, че нежният й цвят бе досущ като кожата на Дорийн. — Ала за да те сваля от този шиш, на който се печеш, ще ти разкажа докрай. Ив много ме привличаше и ми бе драго да мисля, че беше взаимно. Преди обаче нещата да получат развитие, се озовах прикован на легло. Тя идваше в болницата всеки ден.

— Помня.

— Да се върти наоколо, да ми бае и досажда — добави Бенет. — Висеше над мен, докато не си изям кашите, с които ме тъпчеха, и не спираше да ми натяква и да ме поучава. Докато отново се изправя на крак, бяхме станали приятели. Никога не сме били нещо друго. — Той поднесе цветето към носа си. — А сега, ако си доволен, мен ме очаква една дама с невероятно дълги крака. — Тръгна по коридора, но спря и се обърна. — Никога не си опирал до нечии съвети, ала все пак ще ти дам един. Ако искаш Ив, не го усуквай. Към нея трябва да се подхожда директно, никакви благовидни лъжи, никакви театрални сцени по прелъстяване. Тя е злато, Алекс, чисто злато. Умът й сече като бръснач. Човек трябва да е наясно с това, ако иска да бъде рязан къс по къс.

Ако имаше мъж, който да разбира от жени, това бе Бенет. Александър за първи път се подсмихна.

— Ще го имам предвид.

Докато брат му се отдалечаваше по коридора, той го съпроводи с поглед, а след малко от салона се чу женски смях.

Постоя още някое време и се опита да осмисли чутото, да приведе в ред чувствата си. Ив не бе на брат му. И никога не бе била.

Но щеше да бъде негова. От този момент. Александър решително се отправи към източното крило. Имаше нужда да изразходва енергията, която напираше в него.

 

 

Денят й беше същински ад. Изморена и ядосана на целия свят, Ив влезе в двореца през източното крило. Този малък и уединен вход през парка се ползваше само от приятели и членове на семейството. Обикновено минаваше направо, през централния портал, ала в момента не й се искаше да се среща и приказва с никого.

Режисьорът днес беше раздразнителен и непрекъснато изтърваше нервите си. Актьорите се влияеха от създалата се атмосфера и се джафкаха един друг по-често, отколкото произнасяха репликите си.

Като продуцент можеше да стовари повечето от главоболията на помощник-режисьора. Но, по дяволите, трупата бе нейна. У нея се беше породила идеята, тя я хранеше и лелееше и още не бе готова да пререже пъпната връв.

В резултат прекара последните два часа на общо събрание на целия екип, където да бъдат изказани всички схващания и изяснени разногласията.

В крайна сметка страстите бяха уталожени, а Ив беше грохнала.

Я си признай, рече си мислено, като затваряше малката резбована врата зад гърба си. От седмици ходиш като замаяна, без това да има нещо общо с трупата.

Той направо я изтезаваше — духом и телом. Как можеше ден след ден, нощ след нощ да се държи така, сякаш помежду им нищо не се бе случило? Как продължаваше да се занимава с обичайните си дела без всякакво видимо вълнение, когато тя самата не можеше да мигне нощем от безпокойство за анонимното телефонно обаждане?

Времето изтече, помисли и разтърка пулсиращите си от болка слепоочия. Дебок още бе в затвора и щеше да остане там. След колко ли време заплахата щеше да се превърне в действие?

Живо си припомни картината как Бенет лежеше върху терасата, а кръвта му течеше по каменните плочи. Не трябваше особено въображение, за да си представи Александър по същия начин.

Можеше да го загуби. Това, че не бе неин и никога не бе бил, не попречи сърцето й да се свие. Независимо дали той я обичаше, или не, дали й вярваше, или не, независимо дали представляваше нещо за него, тя го искаше жив и невредим.

А четиридесет и осемте часа бяха изтекли.

Възможно бе да е било само заплаха.

Поддавайки се на обзелата я слабост, Ив се облегна на вратата и затвори очи. Те не го приемаха на сериозно. В противен случай нямаше ли да има допълнителна охрана пред външния портал? Нямаше ли да е засилена охраната на целия дворец? Лично беше се поинтересувала и знаеше, че Арманд бе в Кордина на среща със Съвета на короната. Останалите от кралската фамилия изпълняваха официалните си и обществени задължения както обикновено.

А четиридесет и осемте часа бяха изтекли.

Нищо нямаше да се случи. Всичко можеше да се случи. Защо й се струваше, че тя бе единственият човек, тресящ се от нерви?

Кралски величия, помисли и се отлепи от вратата. Какво си въобразяваха? Че синята им кръв не можеше да бъде пролята? Че титлата им бе някакъв невидим щит срещу куршумите?

Дори Бенет отказваше да я слуша. Всъщност той изобщо не желаеше да говори с нея по този въпрос. Оставаше й само да се надява, че те някак заедно щяха да се справят с положението. Ала защо ли пред очите й бе картината на наредени в кръг каруци, отбраняващи се срещу нападащи индианци?

Край. Достатъчно, зарече се. Не можеше повече да се тормози и да не мигва по цяла нощ заради тях, заради всички тях. Чакаше я работа, чакаше я трупата, хората разчитаха на нея. Нека Бисет сами управляват живота си и страната.

После чу стъпки, приглушен шепот. И замръзна.

Първата й реакция бе бърза и инстинктивна. Да избяга. След това дойде втората. Да се защити.

Подпря се на стената и няколко пъти дълбоко пое дъх. Разтвори крака, присви колене, леко се изви на една страна и повдигна ръце като завършек на бойната поза. Воините я бяха ползвали от векове, когато е нямало с какво друго да се изправят пред врага, освен с тяло и ум.

Стъпките приближаваха. Тя изнесе дясната си ръка назад, раменете й се изпънаха като под конец. Направи крачка напред, стегнала ръката си с отворена длан. Замахна, като едновременно издиша с шумно свистене.

Спря се на милиметри от правия аристократичен нос на Бенет.

— По дяволите, Ив! Не мислех, че толкова ще те огорчи срещата ми с някоя от твоите подопечни.

— Бен… — С омекнали мускули Ив едва не се свлече покрай стената. Пребледня като платно, а той, като нямаше какво друго да стори, се ухили. — Можех да те нараня — пророни тя.

Изконната мъжка гордост му дойде на помощ.

— Едва ли. Но какво всъщност правиш, защо дебнеш по коридорите?

— Не дебна. Току-що влизам. — Ив премести очи към младата червенокоса особа. Трябваше да се сети, че зоркият поглед на Бенет в най-скоро време щеше да се спре именно на нея. — Здравей, Дорийн — каза.

— Здравейте, госпожице Хамилтън.

Ив поизпъна рамене и за да преодолее смущението, изтупа с ръка някаква прашинка от джинсите си.

— Бен, ако бях продължила замаха, щеше да си със счупена челюст. А ти самият какво се прокрадваш и навърташ наоколо тихомълком?

— Нищо подобно, аз… — Усети се, че бе на път да оправдава присъствието си в своя собствен дом. Направо бе смайващо как Александър бе могъл така да се заблуди относно отношенията му с Ив и да ги вземе за друг вид привличане. — Май непрекъснато ми се налага да обяснявам, че живея тук. Във всеки случай поне ченето ми е здраво. Показвам на Дорийн двореца преди вечеря.

— Много мило. — Беше просто ей така произнесена фраза, докато се съвземаше от случката. Ръцете й леко трепереха. Сплете пръсти. — Всички останали вкъщи ли са? — попита, обзета отново от безпокойството, което не й даваше мира.

— Да. — Бенет забеляза тревогата й и я тупна шеговито по рамото. — Всички са добре. Само Александър нещо не е съвсем в ред.

— Какво е станало? — Моментално ръцете й се озоваха върху гърдите му, стиснали го за дрехата. — Пострадал ли е?

— Нищо му няма. За бога, Ив, не ми късай ризата. — Ако и да бе имал някакви съмнения относно чувствата й към брат му, в този момент те се разсеяха. — Видях го преди час — продължи, като сваляше пръстите й от свежо огладената коприна. — Малко ми беше сърдит заради това, че ъъъ… се явявам с едно цвете пред друго цвете. Ако разбираш какво искам да кажа.

Тя разбра. Присви очи.

— Той е луд.

— Ами, такова… — За да не се разсмее пред Дорийн за сметка на брат си, Бенет се изкашля в шепа. — Осветлих го по всички точки. Тъй че проблемът е решен. — Усмихна се обаятелно, доволен, че им бе направил услуга и на двамата.

— Осветлил си го значи? — Очите й вече се бяха превърнали в цепки, тъмни и заплашителни. — От къде на къде имаш правото да говориш от мое име?

— От мое си — вдигна ръка Бенет, било да я успокои, било да се предпази. — Просто му обясних, че… — Хвърли поглед към притихналата, ала много внимателно слушаща Дорийн. — Така де, че никога нищо… не е имало. — Той се размърда неловко. — Изглежда остана доволен.

— Ами? Сериозно? Колко хубаво! — Ив напъха ръце в джобовете си. — Много ти благодаря, но за в бъдеще аз сама ще давам обяснения, ако реша, че се налага. — Гласът й бе меден, ала хаплив. — Къде е той сега?

Отдъхнал си, че гневът й бе на път да се насочи другаде, Бенет се усмихна. Съжаляваше единствено, че нямаше да види последствията.

— Съдейки по облеклото му, предполагам, че е в гимнастическия салон с партньора си по фехтовка.

— Благодаря. — Тя се отправи с широка крачка по коридора, но се обърна и викна през рамо: — Репетицията е точно в девет, Дорийн. Искам те отпочинала.

 

 

Винаги бе харесвала тази площ в източното крило, което Бисет бяха превърнали в гимнастически помещения. Уважаваше физическите занимания, освен това страшно й допадаше контрастът между стаи с резбовани тавани и съвременните спортни уреди и съоръжения. Тук не се усещаше дъхът на морето, нямаше красиво подредени цветя в кристални вази, ала от високите прозорци със стъклописи лъхаше на древност.

Мина през помещението за тренировка. Друг път не би пропуснала да се възхити на първокласното оборудване. Сега само се озърна, колкото да види дали има някой.

В солариума я лъхна мириса на подгрята хлорирана вода. Основно място тук заемаше басейнът. Нагоре се вдигаше пара, надолу се гмуркаха слънчеви лъчи. През големите прозорци се виждаше небето и по-тъмносиньото на морето. По друго време би се изкушила да се отпусне морно в меката и успокояваща прегръдка на водата. Но и тук мина, като едва хвърли поглед наоколо. Когато отвори следващата врата, чу звън на шпаги.

Помещението беше високо и без прозорци. Върху пода от потъмняло дърво беше опъната пътеката за фехтовка от линолеум. Една от стените беше цялата в огледала, а по дължината й минаваше дървената стойка за упражнения. Огледалата отразяваха две фигури в бяло, които се движеха с леко присвити колене, изправен гръб, поставена зад гърба лява ръка.

И двамата бяха високи, стройни и тъмнокоси. Защитни мрежести маски скриваха лицата им. Не й представляваше трудност да разпознае Александър.

Заради начина, по който пристъпяше. Царствено, помисли Ив злъчно и скръсти ръце на гърдите си. Ядосваше се на този неочакван копнеж, който винаги се появяваше, щом го зърнеше. Не можеше да се пребори с него. Оставаше й само да го приеме и да я кара така.

Залата ехтеше от ударите на метал в метал. Мъжете не говореха, чуваше се само дишането им. Много добре си подхождат, реши тя, докато ги наблюдаваше и мислено анализираше движенията им, предприеманите ходове, стила им. Александър никога не би избрал по-слаб партньор. Предпочиташе предизвикателствата. Усети леки тръпки по тялото си и някакво особено ликуващо чувство.

В други времена и векове, в един друг живот той щеше да отбранява страната си с меч в ръка, да го размахва в битки, защитавайки народа и земята си, своите рождени права.

Можеше да го прави и сега, каза си, като гледаше как умело владее оръжието. Алекс повече нападаше, отколкото се отбраняваше. Често отпускаше гарда си, за да атакува, парираше ударите на противника само миг преди обезопасеният връх на шпагата да я докосне.

Дали ще се бие тъй безразсъдно, чудеше се Ив, ако остриетата бяха като бръснач? Пак потръпна, но този път болезнено я сви под лъжичката, щом отговори мислено на въпроса си.

В такъв двубой един срещу един той наистина можеше да бъде безразсъден по начин, който никога не би си позволил, ако се отнасяше до държавните дела. Отдушник му бяха гимнастическите занимания, което тя разбираше, ала и усещането за опасност, което не бе в състояние да проумее.

Отново и отново Алекс дразнеше и нападаше противника си. Шпагите се кръстосваха, със стържещ звук метал се плъзгаше по метал. Неочаквано с две ловки и незабележими движения на китката Александър преодоля гарда на партньора си и докосна леко с върха на шпагата гърдите му.

— Браво, сър. — Победеният смъкна защитната мрежа.

Ив забеляза, че бе по-възрастен, отколкото си бе представяла, и смътно познат. Имаше ъгловато лице, интригуващо, с множество бръчици край очите и засенчващи горната му устна черни мустаци. Очите му бяха светли, бледосиви. Срещнаха погледа й над рамото на Александър.

— Имаме публика, Ваше Височество.

Александър се обърна и през телената маска видя Ив, която стоеше неподвижно до вратата. Забеляза искрящия в очите й гняв, който личеше и в сковано изпънатите й рамене. Обзет от любопитство, повдигна шлема. Все още тържествуващите му от победата очи безпрепятствено се спряха върху лицето й. Наред със сърдития израз там се таеше страст, копнеж, желание, още по-явни и видими поради възбудата.

Бавно, без да сваля очи от нейните, той пъхна шлема си под мишница.

— Благодаря за двубоя, Жермен.

— За мен беше удоволствие, Ваше Височество. — Устните под мустаците му се извиха в тънка усмивка. По кръв беше французин и отдалеч разпознаваше сърдечните вълнения. Този път щеше да се въздържи от обичайната чаша вино след схватката със своя ученик и приятел. — До следващата седмица.

— Да — промърмори машинално Александър, като дори не отмести поглед към него. Очите му стояха приковани в лицето на Ив.

Жермен отново се подсмихна под мустак, остави на мястото им шлема и шпагата си и се отправи към вратата.

— Добър вечер, госпожице.

— Добър вечер. — Ив облиза устни и чу как вратата се хлопна зад гърба й. Застана наежено със скръстени ръце и леко наклонена на една страна глава. — В отлична форма сте, Ваше Височество.

Мекият тон не го заблуди нито за миг. Тя беше сърдита и зла като оса, но думите й разсеяха собственото му напрежение. Той се ухили самодоволно и вдигна шпагата за поздрав.

— Мога да ви върна комплимента, госпожице.

Ив кимна бавно.

— Само че не комплиментите са причината да съм тук.

— Надали.

— Видях Бенет. — Беше си обещала да не дава външен израз на гнева си. Да бъде въздържана и да го срази с хладнокръвни и внимателно подбрани думи. — Разбрах, че сте водили разговор. — Тя пристъпи навътре в залата и се насочи към стойката с фехтовалното снаряжение. — Обсъждали сте въпрос, засягащ мен.

— Разговор, който нямаше да се наложи, ако ти беше честна с мен.

— Честна? — Думата едва не я задави. — Никога не съм лъгала. Нямам причини да лъжа.

— Остави ме да мисля и да се измъчвам, че ти и брат ми сте любовници.

— Това беше твое убеждение. — Да се измъчва ли? Как, нима се е измъчвал? И по кой точно начин? Не, няма да попита. С поглед, забит в тънката бляскава шпага, Ив се зарече за нищо на света да не го пита. — Реших да не те разубеждавам, защото смятах, а и все още смятам, че това не те засяга.

— Не ме засяга ли? При положение, че почувствах как изгаряш и се топиш в ръцете ми? — Той сам измери с поглед шпагата си. — Не ме засяга, при положение, че по цяла нощ лежа, без да мигна, като мисля само за теб и се упреквам, че съм пожелал нещо, което принадлежи на брат ми.

— Нещо?! — настръхна тя насреща му. От омекването при първите му думи не остана и помен. — Нещо! Дори не някой. Смятал си ме за собственост на Бен, а сега, след като разбра, че не е така, да не мислиш, че можеш да ме направиш свое притежание?

— Ще те направя моя. — От спокойния му тон я полазиха тръпки по гърба.

— Как не! Аз принадлежа на себе си и само на себе си. Сега, като смяташ пътя за разчистен, сигурно си мислиш, че ще падна в краката ти? Аз не падам пред никого, Алекс. — Ив изтегли шпага от стойката. — Да не мислиш, че превъзхождаш една жена, само защото си мъж, и то с кралска кръв? — Тя си спомни как я беше държал в обятията си и после как я отблъсна. Защото бе смятал, че принадлежи на брат му. Нито веднъж, помисли мрачно, нито веднъж не я попита за нейните чувства, за нейните желания. — В Америка се отнасяме с хората като към хора, не като към вещи. А неща като уважение, възхищение, обич трябва да бъдат спечелени. — Ив разсече въздуха с тънката шпага и я изпробва на тежина. Той учудено изви вежда от непринудения начин, по който тя боравеше с оръжието. — Ако съм искала да съм в леглото ти, досега щях да съм там — продължи Ив и свали шпагата със замах, в който личеше сдържана сила. — Нямаше и да разбереш какво те е сполетяло. Ваше Височество? — застана тя с вдигнато за поздрав оръжие.

В тялото му като мощен прилив се надигна възбуда. Ив стоеше облечена в черно, с прибрана назад коса, открито лице и блестяща шпага в ръката. Предизвикваше го. Желанието бе познато. Ала сега, с пресъхнали уста, Алекс я жадуваше. Но помежду им сякаш осезаемо във въздуха витаеше гордостта, излъчвана и от двамата.

— За да се озовеш в леглото ми, първо трябва да те поканя.

Очите й бяха тъмни и опасни като морски дълбини. За първи път откакто бе влязла, тя се усмихна. Самата тази усмивка би накарала един мъж да се моли.

— Не е нужна покана. Стига да поискам, ще ми паднеш на колене.

Той рязко отметна глава. Присви очи. Ив бе прекалено близко до истината.

— Щом реша, че е дошло време, времето за теб и мен, няма да падам на колене. — Алекс се приближи. На една шпага разстояние. — А ти ще тръпнеш.

Неговата истина бе не по-малко вярна от нейната.

— Белята е, че си имал работа с голям брой прекалено раболепни жени. — Водена от несъзнателен порив, тя свали от рафта защитна маска и подплатена фехтовална жилетка. — И с твърде малко такива, които биха се осмелили да се държат с теб на равна нога. — Усмивката й беше спокойна и решителна. — Може и да не те надвия, Александър, ала ще се постарая да се изпотиш за всяка твоя победа. — Взела внезапно решение, Ив си сложи жилетката и шлема. Отиде до пътеката и зае позиция зад линията. — Стига да не те е страх да загубиш от жена.

Той като омагьосан застана на отсрещната страна.

— Ив, тренирам фехтовка от години.

— И имаш сребърен медал на Олимпийските игри — добави тя, усетила, че я обзема все по-силно вълнение. — В такъв случай двубоят обещава да бъде интересен. En garde!

Александър стана сериозен. Ив не се шегуваше, нито се перчеше с празни приказки. Той постави обратно шлема на главата си. Двамата се измериха един друг през защитните маски. Размахът му превъзхождаше нейния поне един път и половина. Знаеха го и той, и тя.

— Какво се надяваш да докажеш по този начин?

Зад маската очите й хвърлиха искри.

— На равна нога, Алекс. Тук и във всичко.

Ив изпъна ръка и срещна върха на шпагата му. Стоманените остриета, студени и тънки, се отразиха в огледалото, застинаха за миг, после се метнаха напред.

Това бе само едно изпробващо начало, когато силата се възпира и всеки проучва стила и уменията на другия, нагажда се към похватите му. Точно тук Ив имаше предимство. Вече го беше виждала да се фехтува — не само сега, а и през изминалите години. По-скоро би си отхапала езика, отколкото да признае, че се бе заела с този вид спорт, защото не можеше да го забрави как изглеждаше с рапира в ръката. По време на всяка тренировка, на всеки двубой, се бе питала дали някога ще кръстоса шпаги с него. Сега този момент бе настъпил и сърцето й биеше забързано.

Но умът й бе трезв. Той предпочиташе да атакува. Значи тя трябваше да се задоволи с отбрана.

Бива си я. Много даже, в еднаква степен с гордост и одобрение мислеше Александър, докато Ив блокираше и парираше ударите му. Той не разгръщаше уменията си в пълната им сила, ала тя очевидно беше достоен и възбуждащ партньор.

Тесните черни джинси го разсейваха с представата за това, което се криеше под тях, и с меката гъвкавост на движенията. Китките й биха тесни, но достатъчно силни и ловки, за да го държат на почетно разстояние. Алекс нападна с бързо влизане напред, шпагите се кръстосаха и проехтяха звънко.

За миг двамата се заковаха на място, достатъчно близо един до друг, за да видят очите си през мрежата. В нейните гореше същата страст, която излъчваха и неговите.

Желанието се бе смесило с вкуса на единоборството. От нея лъхаше горещо и загадъчно ухание, толкова женствено, че желанието започна да го влудява. Искаше я тук и сега. Веднага.

Ив го усети — огъня, страстта, безумието. Бяха в съзвучие с нещо дълбоко в нея. Прииска й се да захвърли шпагата, да смъкне маската и да се покори на това разкъсващо ги желание. Би ли означавало победа за него и покорно подчинение за нея? Едва ли. Едно тлеещо съмнение обаче я накара да продължи.

Изостави отбранителното повеление и атакува с пълен размах. Хванат неподготвен, той отстъпи крачка назад и в същия момент почувства докосване в рамото. Отпусна шпагата си и призна удара.

— Имала си добър учител.

— Бях добра ученичка.

Смехът му прозвуча искрено и някак свободно, като извика усмивка и върху нейните устни. Много, много рядко й се бе случвало да го види такъв. Алекс вдигна отново шпагата си и я подкани развеселено:

— En garde, cherie.

Този път й предостави възможността да изпита всичките му умения. Тя усети промяната и се подсмихна. Не й трябваха отстъпки.

Помещението ехтеше от звънките удари и стърженето на стоманата. Огледалото отразяваше фигурите им, едната бяла, другата черна. Отразяваше равенството в това единоборство.

Веднъж той едва не я обезоръжи. Ив почувства как сърцето й заби в гърлото и се приготви за следващия ход. Нейно предимство бе бързината и тя за малко щеше отново да се промъкне през защитата му, ала Алекс успя да парира, контраатакува и я принуди да заеме отбранителна позиция.

Дишаха запъхтяно. Желанието за победа надделя над всяко друго желание. Един мъж и една жена бяха излезли един срещу друг. Със или без саби. В двубой. Стар като света. Извечен като времето. Възбудата от удара, тръпката на сблъсъка, величието на дързостта.

Шпагите им се срещнаха в удар близо до дръжките. Мярнаха за миг лицата си, остриетата блеснаха и се вкопчиха едно в друго. Стояха, здраво вкопали крака, и никой не отстъпваше.

Тогава Александър неочаквано вдигна ръка и смъкна маската си. Тя издрънча върху пода. Задъхан, с лице лъщящо от пот, и коса, виеща се на влажни тъмни къдрици. Но очите му стъписаха Ив. Той я хвана за китката и насочи острието на шпагата й надолу. Посегна и свали маската й. Пусна я на пода.

Когато обви ръка около кръста й, тя застина, ала не се отдръпна. Без да каже дума, Алекс я привлече към себе си. Телата им се допряха. В очите му блестеше предизвикателство. Нейните дръзко му отговориха. Той се наведе, а Ив повдигна лице. Както и в схватката преди малко, устните им се срещнаха с еднакъв порив.

Възбудата от единоборството намери своя изход, преливайки от единия към другия. Ив сложи ръка на рамото му, плъзна я нагоре по врата и я спря върху бузата му. Докосна го нежно, после внезапно го захапа по устната. В отговор Алекс я притисна силно. Дълбок звук се изтръгна от гърлото му и се търколи по езика й.

Шпагата се изхлузи от ръката й, която, вече освободена, се плъзна под дрехата му, като търсеше по-голяма близост, търсеше голото му тяло. Топлината му проникваше през ризата и пареше дланта й.

Още, тя искаше още, искаше повече. Да го чувства повече, да го усеща повече. Искаше повече от сърцето му. Но това беше прекалено много.

Отдръпна се от него, от собствените си невъзможни желания.

— Ив.

— Не. — Вдигна ръка и погали лицето му. — Тук няма да има победител, Алекс. А аз не си позволявам загуби.

— Не те моля да губиш, а да приемеш.

— Да приема какво? — Подразнена, тя се извърна. — Че те искам, че съм готова да се поддам на желанието си, дори със съзнанието, че всичко ще свърши там, където започва?

Той усети вътрешната борба, долови напрежението, страха.

— Какво искаш от мен?

Ив затвори очи за миг, после пое дълбоко дъх.

— Ако си готов да го дадеш, нямаше да питаш. Моля те, недей — спря го, когато посегна към нея. — Трябва да остана сама. Трябва да реша.

Остави го бързо, преди да се бе съгласила на всичко.