Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кралското семейство на Кордина (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Command Performance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 125 гласа)

Информация

Корекция
Xesiona (2009)
Разпознаване и начална корекция
maskara (2009)
Сканиране
?
Сканиране
helyg (2009)
Допълнителна корекция
Еми (2014)

Издание:

Нора Робъртс. Престолонаследникът

ИК „Коломбина Прес“

Редактор: Людмила Харманджиева

Художествено оформление: Кръстьо Кръстев

ISBN 954-706-108-9

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Недка Г.)
  3. — Корекция от Еми

Втора глава

— Когато Александър ми обеща екскурзовод, не очаквах това да си ти.

Нейна Светлост Габриела Кординска се засмя.

— Центърът е общо семейно дело от самото начало. Всъщност, мисля, че Алекс би предпочел сам да те разведе, ако програмата му не бе толкова натоварена.

Ив премълча. Смяташе, че Александър би предпочел да свърши купища писмена работа или с часове да седи на скучни заседания пред перспективата да прекара един час с нея.

— Не искам да се повтарям, Бри, но изглеждаш чудесно.

— Повтаряй се. Когато имаш четири деца, се нуждаеш от всякаква морална подкрепа. — Тъмнокестенявата й коса бе вдигната нагоре в елегантен хлабав кок, а белият й костюм имаше безупречна кройка. Беше принцеса откъдето и да я погледне човек. На Ив обаче тя се струваше твърде млада и твърде крехка, за да е родила четири деца. — А ти самата — продължи Габриела, като поспря, за да я изгледа, — спомням си, когато те видях за първи път. Помислих си, какво удивително дете. Сега си удивителна жена. Крис почти с престанала да се тревожи за теб.

— Не можех да понасям това нейно опекунство — усмихна се Ив при спомена за разправиите със сестра й по време на дългата си непокорна младост. — Ала с течение на годините все повече се надявам да не спре напълно със загрижеността си. Създава особено чувство на спокойствие. Не е ли странно, че семейството започва да означава за човек все повече с напредване на възрастта?

— Не зная какво бих правила без моето семейство. През онези няколко месеца, когато не помнех, когато нищо не можех да си спомня… — Габриела поклати глава и не довърши. — Научих се да не смятам нищо за неизменна даденост. Е, добре. — Тя въздъхна и се огледа наоколо. Намираха се в залата на театъра. — Откъде искаш да започнем?

— Нека видим първо помещенията зад кулисите — гардеробни, гримьорни. Ще хвърля поглед на прожекторите и светлинното табло. Ако тези неща не са в ред, няма значение дали си добър на сцената.

— Разбираш си от работата, нали?

— Надявам се.

Прекараха там повече от час. Ив се качваше по стълби, пъхаше се в складове и килери, проверяваше оборудването. Както и бе очаквала, всичко се оказа на ниво. Центърът по изящни изкуства беше дело на кралската фамилия, построен в памет на майката на Габриела. Семейството бе дало израз на любовта си към нея с построяването на един от най-добрите театрални комплекси в света.

Вълнението на Ив растеше. Да играят тук надхвърляше всичко, което тя и трупата бяха правили досега. Мислите й вече изпреварваха събитията. Макар и пред чуждестранна публика, щеше да постави четири типично американски пиеси. Тенеси Уилямс, Нийл Саймън, Артър Милър… Разполагаше с такъв богат избор от таланти. Щеше да настоява за свои осветители, техници, реквизитори.

— Виждам, че завъртя на пълни обороти — обади се Габриела.

— Винаги всичко ми личи.

Ив излезе по средата на сцената и се отдаде на усещането.

Беше неописуемо, това излъчване, което осезаемо се чувстваше, увиснало в празната зала. Редиците се спускаха амфитеатрално, прорязани от три широки пътеки. Седалките бяха тапицирани в тъмносиньо. Централното осветление се осигуряваше от огромни полилеи, таванът бе украсен с фрески. Ложите се издаваха от долу догоре покрай двете стени, а в центъра се намираше балконът. И което бе най-важното, от всяко място в залата безпрепятствено се виждаше сцената.

— „Таз вечер всичко свършва тук, уви. Какво сме сътворили и какво опитали сме да постигнем, без значение е вече. С настъпване на утрешния ден животът почва отначало, а ние… Ние сякаш никога не сме били.“ — Гласът й полетя, запълни ъглите и стигна до последния ред на балкона, ехото го отрази и върна обратно. Доволна, Ив се усмихна. — Чудесно — обърна се към Бри. — Който и да е архитектът, заслужава орден.

— Ще предам предложението ти на баща ми, Ив, откъде беше това? Не го познах?

— Няма как да го познаеш. От един начинаещ драматург. — Тя побърза да смени темата, защото не искаше да признае, че начинаещият драматург бе самата тя. — Бри, театърът е прекрасен. Някой ден с удоволствие бих поставила нещо на малката сцена долу. Нещо проникновено, задълбочено. Но за сегашната ни цел тук е отлично.

— Надявах се да го кажеш. — Токчетата на Габриела ясно отекнаха по сцената. Прекоси я и застана до Ив. — С нетърпение очаквах мнението ти, още откакто с Алекс ни хрумна идеята. Ив, ще направим нещо изключително важно — за твоята трупа, за нашите две страни, за децата.

— Аз ще съм само продуцент на пиесите — поправи я Ив. — Оставям по-извисените цели за теб и Алекс. Ала стига да се споразумеем за подробностите и да подпишем договора, ще имаш възможността да гледаш четири страхотни постановки.

— На това и разчитам.

Ив хвърли още един поглед наоколо. Тя никога нямаше да излезе на тази сцена, но трупата й щеше да играе. Възможно бе един ден някоя от нейните пиеси също да се изпълнява тук. За малко щеше да се разсмее на глас на своето отново развихрило се въображение.

— Ами тогава да се връщам в Хюстън и да се залавям за работа.

— О, не, няма да те пуснем толкова бързо. Между другото, за утре сме планирали семейна вечеря във фермата. А сега — Габриела я хвана под ръка, — сега искам да се прибереш и да помързелуваш през остатъка от деня. Щом веднъж те хванем на работа, едва ли ще ти се удаде вече такава възможност.

— Това кралска заповед ли е?

— Безусловно.

— В такъв случай ще трябва да изтърпя мъчението.

 

 

Не беше толкова трудно. Откри, че да се излежава край басейна под гальовния средиземноморски бриз, полюшващ върховете на палмите над главата й, не бе чак такова тежко изпитание. Като по-млада доста бе мързелувала. Вегетирала, по-точно. Сега се чудеше как е била доволна да бездейства, и то не малко време. Не че сега да не правиш нищо бе лошо, добави мислено, като спусна шезлонга с още една степен надолу. Просто бе жалко да прекараш живота си по този начин.

А тя бе на път да го стори. Богатство, привилегии. Толкова е лесно да си седиш и да оставиш други да вършат всичко вместо теб. Така и щеше да продължи в същото русло, ако не беше открила театъра. Той й даде нещо, което да подхване от самото начало, за което да работи, нещо, което татенцето, да е жив и здрав, не можеше да й поднесе на тепсия. Или я биваше за актриса, или не. Разбра, че може. Ала не на сцената откри своето призвание.

Театърът й разкри цели светове, светове вътре в нея. Беше умна, интелигентна, надарена с организационен талант, който никога не бе използвала по време на обучението си. Замисълът да създаде своя театрална трупа и неговото осъществяване затвърдиха и изостриха способностите й. Научи се също да поема рискове, да работи усилено и най-вече да бъде човек, на който може да се разчита. Хората възлагаха на нея надеждите за своето изкуство и своята прехрана. Отговорността превърна разглезената девойка в целеустремена жена.

Сега й се отдаваше случай да жъне плодове, за каквито не беше и мечтала. Международно признание за нейната трупа. Единственото, което трябваше да направи, бе да избере подходящия сценичен материал, да постави четири пиеси, да набави четири комплекта костюми, реквизит и декори. Междувременно трябваше да говори с адвокати, режисьори, транспортни фирми, актьори, техници, помощен персонал. И един принц.

Ив вдигна тъмните очила по-нагоре върху носа си и въздъхна. Какво бе животът без трудности и препятствия? Без някое и друго предизвикателство?

 

 

Веднага се упрекна, че бе излязъл. Един поглед върху часовника го извести, че до срещата остават двадесет минути. Не му беше работа да ходи навън при басейна, когато би трябвало да е вече в кабинета си и да се готви за разговора с министър-председателя. И защо изобщо му трябваше да пита, уж между другото, дали госпожица Хамилтън се е върнала от посещението си в Центъра? Но от друга страна му беше пределно ясно, че бе съвсем излишно да седи горе в напразни опити да се съсредоточи, когато знаеше, че тя бе тук, наблизо.

Изглеждаше като заспала. Червените бикини на банския бяха силно изрязани и с висока извивка над бедрата. Беше отвързала горнището, тъй че то се крепеше на мястото си само благодарение на изпънатата й стойка. Не можеше да види очите й зад слънчевите очила, ала при приближаването му Ив не помръдна.

Спря и я загледа. Кожата й блестеше от плажното масло, с което бе намазала всеки сантиметър от тялото си. Екзотичният му аромат се смесваше с уханията на цветята в градината. Косата й падаше на влажни къдрици покрай лицето, подсказвайки, че не бе лежала бездейно, а бе използвала басейна. Алекс пристъпи по-близо и я забеляза как очите й трепнаха зад очилата и се отвориха.

— Трябва да внимаваш. Не си свикнала с нашето средиземноморско слънце.

Излегната върху шезлонга, тя го гледаше слисано. Беше застанал на пътя на слънчевите лъчи, които създаваха блестящ ореол около главата му. Ив премига, като се опита да избистри погледа и съзнанието си. Обречени девойки, лами и дракони. Героят — принц. В момента приличаше по-скоро на бог.

— Мислех, че сте извън двореца. — Надигна се и се подпря на лакът, съвсем забравила горнището на банския. То се свлече. Сграбчи го бързо със свободната си ръка и изруга.

Той стоеше най-спокойно, докато тя се бореше с презрамките и смущението.

— Бях. Кожата ти е много бяла. Ще изгориш.

Мина й през ум, че протоколът изискваше от нея да стане и да направи реверанс. Как ли би изглеждал един реверанс по бански, с полусмъкнато горнище? Ив остана на място.

— Сложила съм си половин килограм защитен крем, а нямам намерение да стоя още дълго. Пък и от климата в Хюстън кожата загрубява.

— Не ти личи. — Александър придърпа един стол и седна. Министър-председателят нямаше да избяга. — Беше в Центъра, нали?

— Да. Вие и цялото семейство заслужавате поздравления. Невероятен е.

— Значи си съгласна трупата да даде представления?

— Съгласна съм да пристъпим към договаряне. — Тя изправи шезлонга, за да заеме седнало положение. — Условията в Центъра са първокласни. Ако изгладим всички детайли по контракта, и двамата получаваме това, което искаме.

— Детайлите са работа на адвокатите и счетоводителите — отвърна той пренебрежително. — А ние трябва да се разберем по същество за това, което ще се прави.

Ив скръсти ръце. Досмеша я от високомерното му отношение към въпросното племе, но остана сериозна.

— Ще се разберем, след като адвокатите и счетоводителите си кажат думата.

— Изглежда си станала истинска делова жена.

— Не просто изглежда, а съм. Не одобрявате ли деловите жени, Ваше Височество?

— Кордина е съвременна държава. Нашето одобрение или неодобрение не се базира на полов признак.

— Царственото „ние“ — измърмори под нос тя. — Да, съвсем прогресивно. Не се ли сварявате в това сако?

— Подухва ветрец.

— Никога ли не си разкопчавате яката или събувате обувките?

— Моля?

— Нищо. Приемате всичко твърде буквално. — Ив взе чашата с цитрусов коктейл от масичката до нея. Ледът се беше разтопил, но питието все още имаше освежаващо действие.

— Използвате ли изобщо басейна, Ваше Височество?

— Когато времето ми позволява.

— Да сте чували американската поговорка „само работа и никакво удоволствие“?

Алекс седеше невъзмутимо под прежурящото слънце, златният пръстен с рубин на пръста му проблясваше.

— Струва ми се, да.

— Ала тя не важи за принцове, така ли?

— Извинявам се, че не съм в състояние да те забавлявам.

— Не се нуждая от забавления. — Подразнена, Ив се изправи. Той, разбира се, също стана. — О, седнете, моля ви! Само двамата сме. Не смятате ли, че на жените им омръзва щом станат, мъжете да скачат всеки път и те?

Александър седна отново, учуден повече от това, че го напуши смях.

— Не смятам.

— Ама е така. Ще ви е от полза да прекарвате повече време в Америка, да се научите да се отпускате.

— Положението не ми позволява да се отпускам — отвърна той все тъй спокойно и тя усети как ядът й започва да се изпарява.

— Ясно, само не разбирам защо това трябва да важи и по отношение на човек, който е близък семеен приятел. Извинете ме, Ваше Височество, проявявам известна нетърпимост към ненужните официалности.

— Тогава защо никога не ме наричаш по име? — Въпросът му я сепна.

Ив извърна глава и го погледна. Почувства се объркана.

— Нали сама каза, че се познаваме отдавна — добави Алекс.

— Сбърках — отвърна тя бавно, като смътно усещаше нещо едва доловимо зад думите. — Ние изобщо не се познаваме.

— Нямаш никакви притеснения да се обръщаш към останалите членове на семейството по име, а не с титлите им.

На Ив страшно й се прииска глътка от питието, но сякаш нямаше сили да се приближи към Александър и да си го вземе от масичката.

— Вярно е.

— Това ме кара да се питам защо. — Като продължаваше да я гледа в очите, той стана и тръгна към нея. Спря съвсем близо и лицата им се озоваха едно срещу друго. Ръцете му висяха отпуснати. — Или може би теб трябва да те питам защо?

— Просто не ми изглежда подходящо.

Смутена ли бе? Или уплашена? Никога преди не бе забелязвал подобно нещо у нея. Заинтригуван, Алекс направи още крачка напред.

— Да не би да съм се държал недружелюбно?

— Да. Не. — Без да иска, тя отстъпи назад.

— Кое от двете?

— Не. — Ив стоеше като вкаменена и мислено се ругаеше. Струваше й се, че прилича на кръгла глупачка. — Винаги сте били учтив, Ваше Височество. Зная, че никога не сте ме харесвали, но…

— Такова впечатление ли съм създал?

Той вече стоеше съвсем близко, а тя не бе и забелязала да е помръднал. Прибягна към единствената зашита, която й бе под ръка. Нападението.

— Да. Ясно и недвусмислено.

— В такъв случай ще трябва да се извиня.

Взе ръката й и я поднесе към устните си. Дойде й като гръм от ясно небе.

— Не се правете на мил. — Опита да се издърпа, ала Алекс я беше хванал здраво.

Усмивката му беше също толкова неочаквана, колкото и целувката върху ръката й. И също така обезсилваща.

— Грубостта ли предпочиташ?

— Предпочитам очакваното.

— Аз също. — Нещо се мярна в очите му и бързо изчезна. Ако това беше предизвикателство, Ив си обеща никога да не го приеме. — Но невинаги. Понякога неочакваното е по-интересно.

— За някои интерес, за други неудобство.

Той се усмихна по-широко. Тя за първи път забеляза малка трапчинка отстрани на устата му. По неизвестна причина погледът й се прикова там.

— Нима те карам да се чувстваш неудобно, Ив?

— Не съм казала подобно нещо. — Тя откъсна поглед, ала да го гледа в очите се оказа не по-малко смущаващо.

— Лицето ти е пламнало — рече тихо Алекс и прекара палец по бузата й.

— От топлината — едва успя да промълви Ив, после коленете й се разтрепериха.

Той не сваляше очи от нея.

— Сигурно си права. — Александър също го усети. То жужеше във въздуха, пропукваше като електрически разряд при гръмотевична буря над морето. — Най-разумното и за двама ни е да се охладим.

— Трябва да се преоблека. Обещах на Бенет да ида с него при конете преди вечеря.

Александър незабавно се отдръпна. Това, което й се бе сторило, че зърна на лицето му, в очите му, изчезна.

— Тогава те оставям. Френският посланик и жена му ще вечерят заедно с нас.

— Ще се постарая да не сърбам и да не мляскам.

Избухливостта, винаги стаена близо до повърхността, намери израз в погледа му.

— С мен ли си правиш шега, Ив, или със себе си?

— И с двамата.

— Не стой повече на слънце. — Той си тръгна, без да се обръща.

Тя го гледаше как се отдалечава със стегната, военна походка. Потръпна, после затвори очи и се гмурна в басейна надолу с главата.

 

 

Ив с облекчение разбра, че не само Бенет, но Бри и Рийв също щяха да присъстват на вечерята. Настанена между посланика и Рийв, тя бе избавена от необходимостта да води задължителния в такива случаи разговор с Александър. Като престолонаследник той седеше на главата на масата със сестра си от едната страна и съпругата на посланика от другата.

Вечерята беше официална, ала не непоносимо скучна, както Ив се бе опасявала. Посланикът разполагаше с изобилие от анекдоти, които охотно разказваше и при най-малкия окуражителен знак. Ив се смееше, подтикваше го, накрая му достави удоволствието да разговаря с него на френски. Училищните години, прекарани в Швейцария, й послужиха, независимо дали навремето й бяха харесвали, или не.

— Впечатляващо — вдигна към нея чашата си Рийв и срещна усмихнатия й поглед.

Той много малко се бе променил за изтеклите години. Слепоочията му бяха леко посребрени, но нищо повече. Не, поправи се тя, имаше още нещо. Сега изглеждаше по-спокоен. Щастието навярно само по себе си бе извор на младост.

— А как е твоят френски? — попита го.

— Никак. — Рийв започна да рови в чинията вкусно приготвената патица с фин сос, като си мислеше колко повече би предпочел една пържола алангле, опечена на собствената му скара. После хвърли поглед към жена си отсреща, която се смееше с Бенет. Ала каквито и жертви да бяха направени, те бяха нищо в сравнение с наградата. — Габриела твърди, че просто съм се заинатил да не го науча.

— Е?

— Права е.

Ив се разсмя и посегна към виното.

— С нетърпение чакам да видя утре фермата. Крис каза, че къщата е страхотна, но не разбрала нищо, когато си взел да й разправяш за пшеницата и овеса. Имал си и коне.

— Всички деца яздят. Дори Дориан се качва на пони. — Рийв замълча, докато сервират основното блюдо. — Удивително е колко бързо се учат.

— А иначе как се чувстваш? — Не знаеше откъде се взе този въпрос и защо й се стори така важен. — Имам предвид, да живееш тук постоянно или поне през по-голямата част от годината, да пускаш нови корени, да усвояваш нови обичаи?

Той би могъл да пропусне въпроса покрай ушите си и да не отговори, както това често се прави. Можеше просто да се пошегува, както биха сторили други. Ала имаше открит характер и откровеността му бе присъща.

— Отначало беше трудно. И за двама ни. Сега това е нашият дом. Също и Вирджиния. Но не мога да си кривя душата, ще съм доволен, когато Алекс се ожени и част от задълженията на Бри отпаднат. Аз я обичам като човек, ала титлата е част от всичко това, част от нея.

— А зад титлата се крият много неща, нали? — рече тихо Ив. — Не е само дума, с която се кичиш. — Преди да го бе осъзнала, преди да можеше да го предотврати, погледът й се отмести към Александър.

— Далеч не — отвърна Рийв, разбрал накъде бе насочен интересът й. — Още повече по отношение на него.

Тя побърза да върне погледа си обратно.

— Естествено. Той ще управлява един ден.

— Предопределен е за това от раждането си.

Дали подозренията на Габриела не са верни, почуди се Рийв, че има искра между Александър и Ив, която може да се разгори и от най-малкия повей. Той самият не я беше забелязвал, но сега вече не бе толкова сигурен. Ако бе истина, на Ив нямаше да й е леко. Повъртя в ръка чашата си, после каза спокойно:

— Ако съм научил нещо през последните няколко години, то е, че дългът и отговорностите не са въпрос на избор за някои хора, както и за тези, които ги обичат.

Казваше й нещо, което тя вече знаеше, ала за което не искаше да си дава сметка.

— Да, сигурно си прав. — За да разсее внезапно обзелото я напрежение, Ив се обърна към посланика и двамата отново поведоха весел, неангажиращ разговор.

След вечерята всички се преместиха в големия салон за гости, където бяха сервирани кафе и коняк. Когато реши, че бе минало достатъчно време, изисквано от приличието, Бенет я хвана за ръка.

— Въздух! — прошепна в ухото й.

— Не е тактично — прошепна тя в отговор.

— Ще си говорят поне още час. А аз съм упълномощен, дори задължен, да забавлявам и теб, освен всички останали. Хайде да излезем поне на терасата.

На тази покана трудно можеше да се устои. Ив познаваше изкусителните нощи над Кордина. Бърз поглед я убеди, че Александър и посланикът бяха увлечени в разговор, а Бри и Рийв правеха компания на жена му.

— Добре. Само за малко.

Въпреки че не спря да разговаря, Александър забеляза излизането на брат си и Ив.

— Така е по-добре — пое си дълбоко дъх Бенет. Отиде до ниския мраморен парапет и се облегна.

— Вечерята беше чудесна.

— Не беше зле, но понякога предпочитам пица и бира с приятели. Колкото повече минават годините обаче, толкова по-малко време имам за такова нещо.

— Не е лесно, нали?

— Кое?

— Да си този, който си.

Той протегна ръка и я прегърна през кръста.

— Има си и своите хубави страни.

— Не, не се измъквай. Винаги така правиш. — Тя се отдръпна крачка назад и се взря в него. Представляваше приятна гледка, ала беше много по-упорит и твърд, отколкото се правеше.

— Искаш да ти отговоря сериозно, така ли? — Бенет пъхна ръце в джобовете си. — Не е толкова просто. Винаги съм бил това, което съм, такъв, какъвто съм. Вярно, не е много приятно да знаеш, че където и да отидеш, след теб върви бодигард или пък пресата вече е там и те чака. Справям се с положението по мой си начин. Позволено ми е до известна степен, както и на Бри. Ние не сме наследници на трона.

— Би ли искал да си?

— Пази боже!

Каза го толкова разпалено, че тя се засмя.

— И не те гризе ни най-малка завист?

— Едва ли може да става дума за завист. На Алекс винаги му се е налагало да работи повече, да учи повече. Да бъде повече. Не, не бих искал да съм на негово място. Защо питаш?

— Ами, не знам. Може би заради преклонението и захласа и на американците пред кралското величие.

— Познаваш ни твърде отдавна, за да се захласваш.

Ив поклати глава.

— Познавам някои от вас — облегна се на парапета до него. — Помниш ли онази първа нощ, вечерта на бала, когато излязохме с теб на балкона? Беше тъмно, а небето — обсипано със звезди.

— Трудно е да се забрави такава вечер.

— Тогава бях в захлас. По едно време си мислех, че ще ме целунеш.

Той се ухили и взе да си играе с къдрица от косата й.

— Така и не се престраших.

— Да, вместо това по теб стреляха. Смятах те за изключителен герой.

— Правилно. — Бенет сключи леко ръце около кръста й. — Знаеш ли, ако река да те целуна, ще е като да свалям собствената си сестра.

— Зная. — Тя отпусна глава на рамото му. — Радвам се, че с теб сме приятели, Бен.

— Случайно да имаш братовчедка, доведена сестра или леля, която поне малко да прилича на теб?

— Съжалявам — вдигна глава Ив и се усмихна.

— Аз също.

— Бенет!

При гласа на Александър тя отскочи назад като малко дете, хванато да бърка в буркана със сладко. Наруга се мислено и сви отпуснатите покрай тялото си ръце в юмруци.

— Извинете. — Студен, царствено сдържан, той стоеше в сянката на вратата, където лунната светлина, огряла терасата, не достигаше. — Посланикът си тръгва.

— Толкова скоро? — Без да се притеснява от хапливия тон, Бенет стисна рамото й. — Е, благодаря за компанията. Ще трябва да си взема довиждане.

— Да, разбира се.

Бенет тръгна, но Ив остана, като се надяваше Александър да го последва.

— Ако не възразяваш, влез вътре за малко. Посланикът би искал да се сбогува. Останал е крайно очарован от теб.

— Добре. — Тя се отправи към вратата, ала пътят й се оказа препречен. Този път Ив не отстъпи назад, а изви глава, за да го погледне в лицето. То бе в сянка, само очите му се открояваха. — Още нещо ли има, Ваше Височество?

— Да, има, струва ми се — отвърна той и за изненада на двама им я хвана за брадичката. Жест, който можеше да означава и заплаха, и обещание. Но не беше любовно докосване. Не и ако питат него. Поне Алекс така си мислеше. — Бенет е благороден човек, отзивчив, ала е твърде неблагоразумен по отношение на жените. Трябва да внимаваш.

От някой друг, от който и да било друг, тази забележка би я разсмяла. Но като гледаше Александър в очите, съвсем не й бе до смях.

— Изглежда отново ме предупреждавате да не изгоря. Не беше необходимо днес следобед, както и сега е излишно. — Гласът й, инак дълбок и зноен, беше приел в момента леден оттенък. — Сигурно сте забелязали, Ваше Височество, че американките държат сами да се грижат за себе си и да вземат решения.

— Нямам желание да се грижа за теб. — В тона му имаше язвителност, която би я жегнала, ако не бе толкова ядосана.

— Всички можем само да сме благодарни за това.

— Ако си влюбена в брат ми…

— Какво право имате да ми задавате такъв въпрос? — попита остро Ив. Не знаеше защо така силно се разгневи, ала ядът й нарастваше с всяка дума. — Чувствата ми към брат ви са си мои чувства и те нямат нищо общо с вас!

Думите й на свой ред го жегнаха неприятно.

— Той ми е брат.

— Не сте господар на Бенет, а още по-малко на мен. Какво чувствам към Бенет или към когото и да било, си е моя работа.

— Това, което става в семейството ми, в дома ми, е и моя работа.

— Алекс… — На вратата се показа Бри. Говореше приглушено, което им подсказа, че техните гласове прекалено се извисяват. — Посланикът чака.

— Брат ти е откачен — рече Ив през зъби.

— В много отношения. — Бри съчувствено я хвана за ръка. — Поеми си дълбоко дъх и влез да размениш някоя и друга дума с посланика и жена му. После можеш да се качиш в стаята си и да ритнеш нещо. Аз често го правя.

Ив стисна устни.

— Благодаря за съвета. Така и ще направя.