Нора Робъртс
Престолонаследникът (5)

Пета глава

В театъра Ив се чувстваше в свои води, беше доволна от кабинета, приготвен за нея, и благодарна за часовете, които можеше да прекара далеч от двореца. И от Александър.

Тя беше човек с професионални ангажименти, работеща жена, чиято кариера вървеше с пълен размах, а поредният успех се намираше на една крачка. Очакваше я най-голямото изпитание до момента. Близо сто души зависеха от нейните решения, заповеди, правилни действия. Не можеше да си позволи да прекарва нощите, въртейки се в леглото с мисълта за един мъж. Не можеше посред бял ден да бленува за него, когато я чакат хиляди неща за въртене.

Ала целувката му в стаята й, изпълнена с мириса на морето, беше не по-малко опустошителна, не по-малко зашеметяваща от първия път, когато това се бе случило. Беше се почувствала преизпълнена от някаква непреодолима потребност, както чисто физическа, така и дълбоко емоционална. Не просто потребността от мъж, любим или приятел, а от Александър. Беше го пожелала — да я люби там, до прозореца, в светлината на яркосиньото небе и лазура на морето.

Нямаше да е любов, помисли Ив и притисна с пръсти уморените си очи. Щеше да е секс, обикновен, неподправен секс. Не го искаше, нямаше нужда от това и изобщо спираше да мисли по въпроса.

Беше едва два часа от втория й ден в Кордина. Сутрешната среща беше минала, според нея, добре. Александър се държа както му бе присъщо — сдържано, делово, взискателно. Такъв беше човекът, с когото тя знаеше как да общува. Другият, който я беше целунал предишния следобед, който я накара да се почувства безводна, силна, безразсъдна — всичко това заедно, с него не умееше да се справя.

Вечерта в деня на пристигането им той се беше проявил като безупречен домакин. Обаянието му не излизаше извън рамките на официалността, но хората от трупата останаха впечатлени. Всъщност май не една и две особи от женския състав бяха прекомерно впечатлени. Не беше зле да си отваря очите. Не можеше тази или онази да й ходят разсеяни. Всички трябваше да са пределно концентрирани през следващите няколко седмици. Включително и тя самата. С тази мисъл в главата Ив започна да чете и препрочита списъка с неотложните и по-далечни задачи, предстоящите за уреждане въпроси и какво ли още не.

Да, ето ти ги чарът и магията на театъра, усмихна се кисело, като потриваше схванатия си врат. Колко грим бяха взели и къде, по дяволите, се бе дянал? Да не говорим за кашона с кабелите, който замина от Хюстън по живо по здраво, ала не беше натоварен в самолета от Ню Йорк заедно с останалия багаж. Ако до четири часа не й се обадеха от летището, то тя щеше да…

— Да, влез — викна троснато и само бегло вдигна поглед към вратата. — Казвай, Ръс, не може вече да не е възникнал някакъв проблем, нали? Не, чакай — спря го с ръка, преди той да бе проговорил. — Ти и останалите от актьорския състав сте свободни до утре, нали така?

— „Да“ и на двата въпроса. Вече има проблем, а аз съм свободен, но не ме свърта другаде.

Беше младолик мъж на тридесет и нещо, с хубаво телосложение и тясно лице. Ив го беше харесала като външност още от самото начало, ала му направи три пробни прослушвания, преди да подпише договор с него. Вълнистата руса коса и сините очи бяха един плюс, но тя търсеше и съдържание. Никога не би го наела да играе Брик, ако не се бе убедила в наличието на такова.

Ръс кацна на ръба на бюрото й, а тя се облегна назад и се навъси.

— Казвай първо проблема.

— Шефът по осветлението има художествени разногласия с един двадесеткиловолтов прожектор. Никой не може да намери кашона с резервните крушки.

— Ще е чудно, ако някой изобщо може да намери каквото и да било в момента. Добре, ще се погрижа за това след малко. А я ми кажи, защо не си на плажа да се запасяваш със слънце, щом ти е дадена такава възможност? — Усмихна се и затъкна молива зад ухото си. — Никой ли не те предупреди, че съм безжалостен надзирател? Появиш ли се в театъра, хващаш се на работа.

— Точно на това се надявам. — Гласът му беше дълбок и плътен. Въпреки това Ив го караше да тренира провлечения говор на своя герой, докато му стане втора природа. — Виж, не искам да изглеждам новак, ала това място… — Той разтвори ръце с леко драматичен жест, като имаше предвид не само кабинета й. — Удивително е. Това, че сме тук, е удивително. На слънце мога да се пека и друг път. Щом като няма репетиция, ще се заема с разопаковането на кашоните.

— Не приличаш на новак, а на откачалка — засмя се тя и стана. — Но те разбирам. Да, кашоните… Само господ знае колко ги имаме. А сега защо да не…

Вратата пак се отвори, този път без почукване. Насреща й грейна ухилената физиономия на Бенет.

— Казаха ми, че ще те намеря тук заключена и ръмжаща.

— Не ръмжа. Все още. — Ив разтвори обятия за прегръдка, после ги представи един на друг. — Принц Бенет, Ръс Талбът.

Ръс се поколеба дали да протегне ръка, да се поклони или да остане в стойка мирно.

— Никога не съм бил наясно как се поздравяват принцове.

— Ние казваме „здрасти“ — отвърна Бенет. — Умрях от яд, че изпуснах вечерята снощи и срещата с трупата — обърна се към Ив.

— Това, което изпусна, бяха множество хубавички актриси, с които да флиртуваш.

— Жалко! Наистина ли са много? — ухили се той към Ръс.

— Достатъчно.

— Знаех си, че мога да разчитам на Ив. Както и да е, идвам да те отвлека от всичко това.

— Чудесно. — Тя хвърли поглед към бюрото. — Ела след два часа.

— Два часа?

— Нека по-добре да са три — поправи се Ив, като разлисти бележника.

— Ив, съвсем ще капнеш.

— Да капна ли? — Тя се засмя и го изтика пред себе си в коридора. — Дори не съм започнала още. Но мога да се възползвам от превоз, стига да не се разкарваш специално за мен. Да речем — Ив погледна часовника си — към пет и половина?

— Добре, само че…

— Освен ако не искаш да останеш с нас. Тъкмо се канехме да отваряме кашони.

— Ще намина по-късно. — Бенет я целуна за довиждане и тръгна по коридора. — Приятно ми беше да се запознаем, Талбът.

— За първи път виждам царствена особа да бъде натирена по този начин — рече Ръс, когато двамата с Ив закрачиха в обратната посока.

Тя се усмихна.

— Колкото и да го обичам, тук ще ми се пречка.

— Май не прилича много на брат си — отбеляза Ръс.

— Бен? — Ив поклати глава. — Не, не прилича. Доста го обсъждат в пресата. — Тя не се сдържа и избухна в смях. — Ако питаш него, всичко е вярно.

— А така ли е?

Тя го изгледа. Тонът й леко охладня.

— Може би.

— Извинявай. — Ръс пъхна ръце в джобовете. — Не исках да си навирам носа. Аз просто… Ами, просто ми е интересно и съм любопитен като всеки друг. Странно е, че си толкова близка с тях. Ние в Монклер, Ню Джърси, нямаме много кралски височества.

— Те са обикновени хора. — Тя спря пред вратата на едно от складовите помещения. — Е, не съвсем обикновени, разбира се. Ала са просто хора, и много приятни при това. Сам ще се убедиш през следващите седмици.

После отвори вратата, отстъпи назад и изпъшка. Ръс надникна иззад рамото й към грамадата сандъци, кашони и кутии.

— Май ще ти е нужна помощ.

— Иди да повикаш докерите от пристанището. Аз започвам.

 

 

След три часа Ив беше положила началото на някакъв ред и съставила дълъг списък на нещата, които трябва да бъдат свършени. С помощта на Ръс и двама сценични работници част от сандъците бяха разопаковани, други подредени в единия край на склада, докато съдържанието им не потрябваше. Тя действаше методично, какъвто всъщност бе стилът й на работа, вдигаше и местеше наравно с мъжете. Двадесет минути след като започнаха, Ръс престана да й казва да не вдига туй, да не премества онуй. Както личеше, Ив имаше не по-малко сили от останалите.

Към пет часа беше потна, мръсна и раздърпана, но съвсем не недоволна.

— Ръс, тръгвай си. — Облегната на един сандък, тя жадуваше за нещо студено, и ако можеше да е в голямо количество.

— Ами ти?

— Почти свършихме каквото можахме за момента, а не искам актьорите ми да се явяват изтощени на репетиция. — Ив обърса чело с опакото на ръката си. — Ти помогна много. Останалото ние тук ще го довършим.

Той също попи потта от лицето си с ръкава, после я изгледа с шеговито възхищение.

— Не познавам много продуценти, които си цапат ръцете.

Тя обърна прашните си длани и сбърчи нос.

— Явно съм от другия тип. Утре в десет. Бъди свеж.

— Слушам. Нещо да предам на останалите?

— Същото. Приятно прекарване на вечерта, ала никакви свръхнатоварвания няма да бъдат посрещнати със съчувствие утре.

— Ще го имам предвид. Не се преуморявай.

— Навреме казано, няма що.

Ръс излезе, а Ив, сложила ръце на хълбоците, се огледа наоколо. Реши, че каквото бе могла за един ден, го бе направила. Подпря с рамо един последен кашон и се зае да го избута в ъгъла. Чу някой да влиза, бръкна в джоба си и извади връзка ключове.

— Дай ги на Гари, моля те. Ще му трябват за утре сутринта. — Подхвърли ключовете полуизвърната, без да погледне назад.

— Бих се радвал да услужа, стига да знам кой е Гари и къде да го намеря.

— О! — Все още наведена, тя вдигна поглед. Панталоните и лекият му пуловер бяха изрядни, косата сресана, обувките лъснати до блясък. Ив се почувства като оваляно в калта прасе. — Помислих те за един от работниците.

Когато тя се изправи, Александър й хвърли ключовете обратно.

— През цялото време това ли прави тук? Да влачиш всички тези сандъци?

— Разопаковах и ъъъ… — Ив скри мръсните си ръце зад гърба. — Организирах.

— И си местила тежести, абсолютно недопустими за една жена.

— Чакай малко…

— Тежести, крайно непосилни за някой с твоята физика.

Това настойчиво повтаряне не успя да я ядоса само защото я болеше гърбът.

— Имах помощници.

— Явно недостатъчно. А и ако ти е нужна помощ, трябва само да кажеш.

— Ще се оправим, благодаря. Най-страшното е свършено. — Тя направи опит да поизтрие ръце в предницата на фланелката си. — Не знаех, че ще идваш днес. Да не сме пропуснали нещо при обсъждането тази сутрин?

Той влезе по-навътре. Ив стоеше с ръце зад гърба, подпряна на един от сандъците.

— Засега няма други делови въпроси за обсъждане.

— Ами, хубаво тогава. — Тя се усети, че облизва устни. — Да занеса ключовете на Гари и да се измия, преди Бенет да се е появил. — Понечи да тръгне, но Алекс стоеше и препречваше пътя й.

— Бенет е възпрепятстван. Аз дойдох да те закарам вкъщи.

— Не беше необходимо. — Той тръгна към нея и Ив направи крачка встрани. — Казах на Бен да ме вземе само ако му е удобно. — Алекс пак тръгна напред, а тя заотстъпва заднешком. — Не очаквам да ме возят напред-назад, докато съм тук. Най-лесно е да се вземе кола под наем.

Ив ухаеше на топъл мед, оставен на слънце.

— Имаш нещо против да се возиш с мен ли?

— Не, разбира се. — Тя закачи с пета един кашон и спря. — Защо ми се струва, че ме дебнеш?

— Така изглежда. — Той докосна бузата й и с удоволствие усети как Ив потръпна. — Цялата си мръсна.

— Да. Трябва да се измия, тъй че, ако не искаш да чакаш, мога да си дойда с такси — ще хвана такси.

— Не ми пречи да почакам. Удивително е как успяваш да си красива с цялата тази мръсотия по теб. Красива си. — Алекс прекара пръст по устните й. — И желана.

— Алекс… Александър. Не знам защо. Трудно ми е да разбера защо. — Той сложи ръка зад врата й. — По-добре недей.

— Какво недей?

— Да се опитваш да ме прелъстиш.

— Възнамерявам не само да опитам.

— Но това е нелепо! — Тя опита да се отмести, ала Алекс отново й препречи пътя. — Ти дори не ме харесваш и всъщност аз… Ами аз винаги… — Очите му бяха толкова тъмни, загадъчни, толкова хипнотизиращи, като гледката от прозореца й. — Ами… винаги съм мислела…

— Не си спомням да си заеквала преди.

— Не заеквам. — Ив припряно прекара ръка през косата си. — Ти ужасно ме притесняваш.

— Виждам. Удивително приятно е.

— Е, на мен не ми харесва. Не… — пророни тя безсилно, когато той сведе устни към нейните.

Този път те не бяха диви и алчни, а меки и нежни. Ръката й, вдигната в знак на протест, се отпусна безволно край тялото. Не я протегна към него, не го докосна, само стоеше и се носеше. Плуваше. Потъваше.

Би трябвало да го завладее чувството на победа. Сега тя беше негова. Усещаше го в начина, по който отпусна назад глава и разтвори устни. В този момент му беше напълно подвластна, готова да изпълни всяко негово желание. Но вместо тържествуване изпита болезнено желание да погали и приласкае, да защити и утеши. Да обещае. Беше се стремил към тръпката, а остана жаден.

— Върви да си измиеш лицето — каза тихо и се отдръпна.

Ив излетя от склада по-бързо, отколкото достойнството го позволяваше.

 

 

Тя сурово изгледа образа си в огледалото. Крайно време бе да спре да се прави на глупачка. Поради някаква неведома причина Александър бе решил да върти игрички. Ала това не значеше, че Ив бе длъжна да участва в тях. Той я караше да се чувства глупаво. Да изглежда глупаво. Би могла да изтърпи много неща, но не и това. Гордостта й не го позволяваше. А тя имаше основание да се гордее със себе си, с това, което сама бе постигнала. Нямаше намерение да прилича на кръгла идиотка, само защото на Александър внезапно му бе хрумнало, че от нея ставаше добър обект за игричките му. Или за леглото.

Мисълта я сепна. Преди години отчаяно се бе надявала да привлече вниманието му, дори си беше мечтала за това по един почти детски начин. Липсата на всякакъв интерес от негова страна я беше засегнала, а огорчението се задълбочи от постоянното му мълчаливо неодобрение.

Всичко това отдавна го бе преодоляла.

Може би проблемът бе там, че започна отново да мисли за Александър като за личност, като за мъж. Много по-добре щеше да е, ако си бе останал една титла — Негово Кралско Височество. Чужд, сдържан, високомерен и студен.

Сега нямаше да й е лесно отново да го възприема по този начин, след като я преследваше споменът за устните му, чиято топлина се бе разляла в тялото й.

Ала защо го правеше? Ив сложи четката за коса в чантата си. Съвсем не му бе в характера. И на двамата не им беше. Ако трябваше да напише пиеса, в която той да е главният герой, никога не би вмъкнала сцена като тази, която току-що се бе разиграла. Щеше да е неправдоподобна. Кой би повярвал?

А защо просто не вземеше да го попита? Преди да подмине хрумването си като абсурдно, то започна да й се струва недотам лишено от смисъл. Беше пряма, не й бе присъщо да дрънка празни приказки, а Александър бе внимателен, предпазлив дипломат. Щеше да му постави въпроса без заобикалки и щеше да го гледа как се чуди какво да й отговори. Доволна от намисленото, тя излезе в коридора.

— Има подобрение — отбеляза Алекс. Хвана я за лакътя, преди Ив да успее да реагира.

— Благодаря. Мисля, че трябва да поговорим.

— Добра идея. Може да се разходим с колата, преди да се приберем.

— Не е необходимо. Няма да отнеме много време.

— Убеден съм, че е повече от необходимо да подишаш малко чист въздух, след като цял ден си стояла на затворено.

Излязоха от театъра. Когато той отвори вратата на стоманеносивия „Мерцедес“, тя внезапно се закова на място.

— Какво е това? — попита.

— Колата ми.

— Няма шофьор.

— Искаш ли да видиш шофьорската ми книжка? — Ив продължи да се колебае и Алекс се усмихна. — Ив, да не би да се страхуваш да бъдеш насаме с мен?

— Разбира се, че не — опита се тя да прозвучи възмутено, но неспокойно се озърна през рамо. Двама плещести бодигарда с безизразни лица стояха до друга, спряла по-назад кола. — Освен това ти никога не си сам.

Той проследи погледа й. Не даде външен израз на острото мимолетно усещане за ограничена свобода.

— За съжаление съществуват и други необходими неща, освен чистият въздух.

И макар чувствата обикновено да не се отразяваха върху лицето му, на нея й се стори, че сега долови следа от тях в гласа му.

— Мразиш тези неща, нали?

Алекс я изгледа изненадан, дори с известно безпокойство. Как виждаше това, което той тъй грижливо се стараеше да скрие?

— Чиста загуба на време е да мразиш необходимото. — Подкани я с жест да се качи, затвори вратата и заобиколи от другата страна. Не погледна към охраната и с нищо не показа, че забелязва присъствието им. — Коланът — напомни й и включи двигателя.

— Какво? А, да. — Ив спря да репетира речта си и закопча ремъка на мястото му. — Винаги ми е било приятно да се разхождам из Кордина — подхвана тя. Дръж се приятелски, напомни си мислено. Дръж се естествено, а после стреляй, когато най-малко го очаква. — Такъв хубав град. Никакви небостъргачи, никакви кубове от стъкло и стомана.

— Продължаваме да даваме отпор на определен вид прогрес. — Алекс се включи в ненатовареното движение. — Нееднократно хотелски вериги са правили опити да прокарат идеята за изграждане на курорти. Което си има своите предимства, разбира се. Повишаване на заетостта, развитие на туризма.

— Не — поклати твърдо глава Ив. — Не си заслужава за нищо на света.

— И това от дъщерята на строителен магнат?

— Това, което и където е построил татко, е добро. Хюстън… Хюстън е съвсем друго нещо. Град като него има нужда от развитие.

— Неколцина в Съвета са на мнение, че Кордина също има нужда от развитие.

— Грешат. — Тя се обърна с лице към него. — Очевидно и принц Арманд мисли, че не са прави. А ти? Когато дойде твоят ред, ще им позволиш ли да разровят крайбрежието?

— Не. — Той извърна глава към морето. — Някои неща трябва да останат неизменни. Дворецът е най-високата сграда в страната. Докато фамилията Бисет е там, така и ще бъде.

— Това чувство за величие ли е?

— Това е наследство.

— Толкова сме различни — рече Ив тихо, като на себе си. — Говориш за наследство, а имаш предвид векове на отговорност и традиция. А аз си представям бизнеса на баща ми и главоболията, които ще се паднат някому един ден. Или пък се сещам за вазата от Фаберже на майка ми. За мен, а и навярно за повечето американци, наследството е нещо материално. Можеш да го пипнеш. За теб то е по-неосезаемо, ала стотици пъти по-задължаващо.

Известно време Алекс мълча. Тя не предполагаше колко силно му бяха подействали думите й.

— Имаш по-дълбок усет, отколкото съм очаквал.

Ив му хвърли бърз поглед и точно толкова бързо отмести очи. Нямаше да му позволи да я развълнува. Не смееше да го допусне.

— Защо го правиш?

— Какво правя?

— Разхождаш ме край морето, идваш в театъра. Защо ме целуваш по този начин?

— По кой начин?

Тук тя щеше да се засмее, ако се чувстваше малко по уверено, а не като без почва под краката.

— По който и да е. Защо изобщо ме целуваш?

Той се замисли, докато оглеждаше за някое закътано местенце край морската дига.

— Най-очевидният отговор е, защото искам.

— Изобщо не е очевиден. Никога преди не си го искал.

— Жените не са толкова прозорливи, колкото им се иска да ги смятат. — Алекс спря, изключи двигателя и пъхна ключовете в джоба си. — Истината е, че го искам още от първия миг, в който те видях. Да се поразходим ли?

Докато Ив седеше поразена, той слезе от колата и заобиколи от нейната страна.

— Трябва да разкопчаеш предпазния колан.

— Не е вярно.

— Страхувам се, че ще ти е трудно да ходиш по брега, ако си вързана за седалката.

Тя се справи след известно затруднение със закопчалката, после изскочи от колата.

— Имам предвид, че това, което каза преди малко, не е вярно. Ти дори не ме и поглеждаше, а когато го правеше, беше само за да ми се озъбиш.

— Поглеждал съм те. Неведнъж. — Алекс я хвана за ръка и тръгна към пясъка. Пръстите й бяха сковани, неотзивчиви. Това не го притесни. Беше му по-лесно да сломи съпротивата й, когато Ив се дърпаше и го предизвикваше. Единственият миг, в който почувства пълното й покорство, го бе уплашил неимоверно. — Морето го предпочитам вечер, когато туристите са се разотишли.

— Това е изключено.

Усмивката му беше по-открита и приятна, отколкото си спомняше да я бе виждала някога.

— Изключено е да ми харесва спокойствието ли?

— Ще ми се да престанеш да извърташ нещата по този начин. — Тя издърпа ръката си и отстъпи крачка-две назад. — Не ми е ясно що за игра играеш.

— А ти какви харесваш? — Стоеше на място и доволен, дори с чувство на облекчение наблюдаваше смущението й. Сякаш това я приближаваше до него, без той самият да бе предприел нещо за целта.

— Александър, не ми разправяй колко много си ме гледал. Добре зная, защото… — Ив спря ужасена. За малко да се издаде какви въжделения бе имала към него.

— Защото?

— Просто зная и толкова — приключи тя въпроса с махване на ръка и тръгна към водата. — Не разбирам защо внезапно започна да ме смяташ за привлекателна, достъпна и каквото и да било там.

— Че те смятам за привлекателна не е внезапно. — Той сложи ръка на рамото й и леко я принуди да се обърне. Слънцето скоро се канеше да залезе. Ив го видя зад гърба му, разливащо последни златни лъчи. Пясъкът беше бял и хладен. И като че ли не много стабилен под краката й, както й се стори, щом зърна изражението на Александър. — А дали си достъпна, или не, това вече няма значение. Защото те желая. — Той замълча и плъзна ръка от рамото към врата й. — Смятам, че това има къде-къде по-голямо значение.

Тя потръпна и скръсти ръце. Очите й в момента имаха цвета на морето, но бяха много, много по-бурни.

— И понеже си принц, можеш да имаш всичко, което пожелаеш.

Бризът развяваше косата й и я оплиташе в пръстите му. Той беше забравил морето, бодигардовете, залеза.

— Именно понеже съм принц, ми е по-трудно да имам това, което желая. Особено ако това, което желая, е жена.

— При това американка. — Ив дишаше бързо, на пресекулки. Най-лесно бе да не пита, а да приеме. Искаше да приеме, да бъде в неговите обятия, може би в сърцето му. Съзнанието, че това бе най-голямото й желание, променяше всичко. И го усложняваше. — Американка, която се препитава от работа в театъра — продължи все така задъхано. — Без титла, без знатно потекло. Не толкова удобна и подходяща за интимна връзка, както някоя аристократка, някоя европейка.

— Да — потвърди Алекс лаконично и видя обидата да пълни очите й. Не искаше да я лъже. — Името ми да бъде свързвано с твоето няма да е особено удобно за някои членове на Съвета, за определени висши служители. По-приемливо е да общувам с жена, която е от знатно родословие с благородническа титла.

— Ясно. — Тя вече идваше на себе си и в гласа й прозвучаха язвителни нотки. Посегна и свали ръката му от раменете си. — Значи ще бъде по-приемливо, ако се съглася на тайна любовна връзка?

Гневът преобрази лицето му в застинала непроницаема маска. Никой, ако го видеше в момента, не би повярвал, че бе способен да се усмихва мило и обаятелно.

— Не помня да съм го искал от теб.

— Не си успял още. — Идеше й да се разплаче. Прозрението я потресе. Унизителната му същност. Почувства унижението като корава плесница, която сякаш я отрезви. Очите й пресъхнаха, чак я заболяха от сухота. — Ами, благодаря все пак за предложението, Ваше Височество, ала не проявявам интерес. Ако спя с мъж, върша го, без да се срамувам от себе си. Ако имам връзка с мъж, тя е открита и явна.

— Известно ми е.

Ив вече се бе обърнала и закрачила бързо, но думите му я спряха.

— Какво точно искаш да кажеш?

— Беше много открита по отношение на връзката си с брат ми. — Нямаше нито ирония, нито следа от яд. Очите му бяха непроницаеми и безизразни. — Очевидно и в този случай е отсъствал срам.

Отначало объркването бе пълно, после се появи проблясък, накрая с ослепителна яснота тя проумя. Тъй като беше по-безопасен от болката, Ив се остави да я завладее гневът.

— Значи ето каква била цялата работа! Нещо като съперничество между двама братя, някакво любопитство относно вкуса на брат ти? И какво си мислеше, Алекс, че той е минал и заминал, а сега е твой ред? Да видиш за какво е бил целият този шум?

Той не помръдваше от мястото си. Не смееше да направи и крачка към нея. Страхуваше се — от себе си.

— Внимавай!

Тя не чуваше, не искаше да слуша. Още не бе казала всичко, което имаше да казва.

— Върви по дяволите! Може да си аристократ, принц, властелин, ала зад всичко това си такъв глупак, колкото който и да е било друг, и аз нямам намерение да стоя тук и да обяснявам на един глупак или пък да оправдавам връзката си с Бенет! Можеш само да се учиш от него, Алекс. Той има сърце и дарява жените с истинска обич и привързаност. Не ги смята за плячка, която да обикаля и дебне.

— Свърши ли?

— И още нещо. Предлагам ви да разговаряте с Бенет, Ваше Височество, ако желаете да узнаете… любопитни подробности. Сигурна съм, че ще останете очарован.

— Чувствата ми към теб нямат нищо общо с Бенет… Както и точно обратното. Да вървим. Ще те закарам.

Той тръгна обратно към колата. Двамата охранители, стояли през цялото време на прилично разстояние, се качиха в своята.