Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кралското семейство на Кордина (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Command Performance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 125 гласа)

Информация

Корекция
Xesiona (2009)
Разпознаване и начална корекция
maskara (2009)
Сканиране
?
Сканиране
helyg (2009)
Допълнителна корекция
Еми (2014)

Издание:

Нора Робъртс. Престолонаследникът

ИК „Коломбина Прес“

Редактор: Людмила Харманджиева

Художествено оформление: Кръстьо Кръстев

ISBN 954-706-108-9

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Недка Г.)
  3. — Корекция от Еми

Дванадесета глава

Ив вече ставаше от мястото си да провери какво става, когато чу бягащи стъпки пред вратата. Първата й мисъл бе, че суматохата бе дело на някои от трупата, които все още се мотаеха в театъра, вместо да са на вечеря, както му бе редът. Смяташе да им се скара, но щом надникна в коридора, видя тялото.

В първия момент замръзна. После вече тичаше нататък. Наведе се над проснатия на земята непознат мъж. Върху ризата му бавно нарастваше кърваво петно. Наблизо се търкаляше преобърнат поднос с чаши и кана за вода. Парчета стъкло бяха разпилени навсякъде. Умът й светкавично заработи. Свали дългата жилетка без ръкав, която носеше, и покри с нея мъжа.

Телефон. Трябваше й телефон. Като се стараеше да разсъждава спокойно, тя мина отново на бегом коридора. Влетя в кабинета, вдигна слушалката и започна да набира. Ръцете й бяха влажни от студена пот и трепереха.

— Говори Ив Хамилтън от Центъра за изящни изкуства, крилото на големия театър. Прострелян е човек! Нужна е линейка! Полиция! — Дъхът й секна, когато отново чу стъпки, този път леко прокрадващи се към пооткрехнатата врата. — Побързайте! Моля ви, по-бързо!

Остави слушалката върху бюрото и се огледа обезумяла наоколо. Нямаше изход, никакъв друг изход, освен вратата. Стъпките бяха спрели, ала къде? Колко близо? Цялата трепереща, излезе иззад бюрото. Който и да бе, той щеше да я убие, да я убие и… Тогава Ив се сети.

Шест и двадесет. Циферблатът се размазваше пред погледа й. Александър — дебнеха Александър.

По челото й изби влага. Трябваше да го предупреди. Да измисли някакъв начин. Взе да се приближава към вратата сантиметър по сантиметър. Тъкмо посегна да я бутне, когато тя бавно започна да се отваря навътре.

Първо видя пистолета. Черен, смъртоносен. После ръката, която го държеше. Сподави писъка си и се озова лице в лице с притежателя й.

Мъжът, с който Александър се фехтуваше. Който й се бе усмихнал и сторил смътно познат. Сега Ив си спомни. Беше го виждала в театъра.

Той не се усмихваше. Лицето му бе опънато и сурово. А в очите му прочете, че бе способен да убие.

— Мадмоазел… — започна мъжът и тя излезе от вцепенението си.

Замахна, извъртя се и силно го удари с ръба на дланта по гърлото. Пистолетът падна от ръката му и издрънча на пода, а Ив повтори удара, този път отзад по врата. Той се строполи на прага — наполовина вътре, наполовина вън от стаята. Като дишаше тежко, Ив се втренчи в неподвижното тяло. Искаше й се да избяга, просто да хукне, но си наложи да разсъждава трезво.

Хвана го под мишниците и го изтегли вътре. Служещото й за временен кабинет помещение не бе много по-дълго от изпруженото му в цял ръст тяло. Тя трескаво затършува в предното чекмедже на бюрото. Намери ключа, прекрачи проснатия мъж и като излезе от стаята, го заключи вътре.

Главата й бучеше. Облегна се на стената и постоя миг-два така, за да дойде на себе си. Раненият мъж няколко крачки по-нататък простена. Ив бързо се отправи натам.

— Извиках бърза помощ — клекна до него. — Ще пристигнат всеки момент, няма страшно, ще се оправите.

— Жермен.

— Да, да, зная. Всичко е наред. Не трябва да говорите. — Кръвта. Трябваше да спре кръвта. Прокара ръка през косата си, като се стараеше да мисли. Кърпи. — Опитайте се да не мърдате — каза му. — Сега ще донеса нещо да спрем кървенето.

— Чакаше… Криеше се…

— Заключен е. Не говорете повече. Веднага се връщам.

Тя се изправи. Възнамеряваше да изтича до най-близката баня за кърпи, когато чу шум зад себе си. Обърна се, ала коридорът беше празен. Облиза пресъхналите си устни и впери поглед във вратата на кабинета. Дали не бе дошъл в съзнание? Чак тогава се сети. Като студен душ я обля мисълта, че не бе взела пистолета. Беше го затворила заедно с него. Ако дойдеше на себе си и го намереше… Откъм другата страна се разнесоха гласове и Ив хукна натам.

Сцената беше тъмна. Тя щракна главния превключвател и наоколо плисна светлина. Чу гласа на Александър и в гърдите й се надигна ридание. Той се качваше по стълбичките към сцената, а тя я прекоси на бегом. Извинението му, че бе закъснял, така и не беше изречено. Хвана ръцете й.

— Какво има? — попита тревожно, съзрял сълзите в очите й.

— Онзи, агентът на Дебок. Затворен е в кабинета ми. Застреля човек, сигурно от твоите бодигардовете. Вече извиках линейка и полицията.

— Нещо стори ли ти? — огледа я той за първи път и видя кръвта. — Ранена ли си? По теб има кръв!

— Не е моя. На бодигарда. Алекс, той има нужда от помощ. В кабинета ми.

— Хубаво, успокой се. — Алекс я прегърна през раменете и се обърна към охраната. — Погрижете се. Аз ще остана при нея.

— Той има пистолет — подхвана наново Ив.

— И те имат. Седни. — Принуди я да седне на дивана с избелялата тапицерия, който с всички останали декори стоеше на сцената. — Разказвай. — Погледът му се откъсна от нея само колкото да проследи тръгналите към кулисите бодигардове.

— Всички си отидоха вкъщи… Мислех, че всички са си отишли. Зная, разбира се, че имам охрана. Чух изтрополяване, после стъпки. Той лежеше в коридора. Върнах се на телефона и тогава пак чух някой да идва. Алекс, беше онзи мъж, партньорът ти по фехтовка, Жермен.

— Простреляли са Жермен?

— Не, не! — Тя зарови ръце в косата си. Постара се да разказва по-ясно. — Той беше другият. Държеше пистолет. Аз го повалих, после…

— Повалила си Жермен?

— Нали това се опитвам да ти обясня! — избухна Ив. — Сигурно той беше застрелял другия човек и се връщаше отново.

— Ив — разтърси я леко Александър, — Жермен е шеф на личната ми охрана. Прикрепих го към теб да те пази.

— Как… Ама той… — не довърши тя, полагайки усилия да избистри ума си. — Тогава кой…

— Извинете, че ви прекъсвам. — От сянката в дъното на сцената излезе Ръс. Държеше револвер с удължена от заглушител цев.

— О, божичко!

Преди думите й да заглъхнат, Александър вече бе скочил на крака и я дръпна зад гърба си.

— Трябва да ви благодаря, че така бързо отпратихте охраната, Ваше Височество. Обещавам да свърша бързо. Все пак съм професионалист.

— Не! — пристъпи напред Ив. — Не можеш да го направиш!

— Извинявай — усмихна й се той. В гласа му прозвуча известна искреност. — Знаеш как е в бизнеса, Ив. Искам да знаеш също, че си един от най-добрите продуценти, с които съм работил някога.

— Това няма да ти се размине. Не можеш да се измъкнеш. — Александър говореше спокойно. Знаеше, че хората му всеки миг ще се върнат.

— Беше ми дадена възможност много добре да разуча това място. Мога да изчезна за по-малко от десет секунди. Само толкова са ми нужни. Ако не успея… — Ръс сви рамене. — Е, какво пък, в бизнеса всичко става. — Насочи оръжието в гърдите на Александър. — Нищо лично.

Стояха сред декорите на сцената. Прожекторите ги обливаха с ярка светлина, сякаш пиесата беше започнала. Огромната червена ваза с пъстри изкуствени цветя нелепо изпъкваше. Но револверът беше истински.

Тя изпищя. Без да мисли, се хвърли напред и закри Александър. Куршумът улучи нея.

 

 

Няма да умре. Не може да умре. Александър седеше, хванал с ръце главата си, и не спираше мислено да повтаря тези фрази като молитва. Само те му идваха наум. Само за това се молеше.

Не виждаше и не чуваше какво става в чакалнята. Другите сякаш бяха призраци, плод на въображението му. До него седеше Габриела, която предлагаше безмълвната си подкрепа. Баща му стоеше до прозореца. Бенет седеше на ниска скамейка заедно с Крис и държеше ръката й. Рийв се оправяше с полицията и ту влизаше, ту излизаше, после пак се връщаше.

Ако бе имал една секунда повече, само една секунда, щеше да я бутне, да я блъсне встрани. Да направи нещо, което да попречи куршумът да попадне в нея. Ударът я захвърли върху него. Докато е жив, нямаше да забрави как тялото й отскочи, преди да се свлече.

Кръвта й беше по ръцете му. В буквалния и преносен смисъл.

— Пийни малко чай, Алекс — подаде му чашата Габриела, ала той поклати глава. Запали поредната цигара. — Недей така — пророни тя. — На Ив ще си й нужен силен, а не смазан от чувство за вина.

— Трябваше да я предпазя. Трябваше да не я забърквам. — Алекс затвори очи, но пак виждаше онзи ужасяващ миг, когато тя се хвърли пред него. Разпери ръце като щит пред тялото му. — Те искаха мен.

— Теб или някой от нас — сложи ръка на коляното му Габриела. — Ако има някаква вина, носим я по равно. Алекс, през най-тежките дни от живота ми ти беше до мен, ала аз не ти позволих да ми помогнеш. Нека сега аз да ти помогна.

Той постави ръката си върху нейната. Само това можеше да направи.

Рийв отново се върна в чакалнята. Погледна жена си, докосна я мимоходом по рамото и отиде при Арманд до прозореца. Арманд само кимна и отново се задълбочи в мълчаливото си бдение. Той също се молеше.

Като не беше повече в състояние да седи на едно място, Крис стана и излезе в коридора. Скоро пак се върна. По лицето й личаха сълзи, които не можеше да спре.

Усети ръката на Габриела върху раменете си и се отпусна в прегръдката й.

— Не може да я загубим.

— Не — притисна я Габриела. — Няма да я загубим. — Нежно я поведе към пейката. — Помниш ли историите, които ми разказваше в училище за нея? Питах се какво ли е да имаш сестра.

— Помня. — Крис си пое дълбоко дъх и опита да надвие мъката. — Много ти се искаше и ти да имаш. Мислеше, че би било прекрасно.

— Ами като винаги съм била заобиколена от мъже и момчета — усмихна се Габриела и вдигна поглед към събралото се семейство. — Ти ми показа нейна снимка. Там беше дванадесет-тринадесетгодишна, струва ми се, но още тогава си личеше, че е красавица. Толкова си мечтаех да имам някой, с когото да си споделям.

— Пък аз ти разказах как я заварих в моята стая, строила пред себе си всичките ми гримове. Беше се направила на палячо. — Крис изтри с ръка очите си. — Ала мислеше, че изглежда неотразимо. — Тя подсмръкна и взе кърпичката, която Габриела й подаде. Въздъхна тежко и си пое дъх на пресекулки. — Така не искаше да ходи в пансион. Татко смяташе, че това е най-добрият вариант и всъщност беше прав, но Ив страшно недоволстваше. Мислехме я за нашето мило и сладко, ала не особено умно момиченце. Господи! Доказа на всички колко сме се заблуждавали. Тя просто отказваше да си губи времето с неща, които не й бяха интересни. По-скоро предпочиташе да го губи със списания и музика.

— А спомняш ли си какви смешни писма ти пишеше? Ти понякога ми ги четеше.

— Описваше момичетата от стаята в общежитието и учителя по история. Божичко, Бри, колко още ще продължи?

— Още малко — рече утешително Габриела и пак опита да отвлече вниманието й от мъчителното чакане: — Как мислехме, че те двамата с Бенет… Изглеждаше, че толкова добре си подхождат. — Вдигна поглед към Александър, който се бе вторачил невиждащо в сплетените си ръце. — Виж обаче как се получи. Хубаво е, че хората, на които държим, си допаднаха.

— Тя много го обича. — Крис също погледна нататък, но гърлото й се сви. — Исках да я върна с мен в Хюстън, но тя не пожела да тръгне за нищо на света, не искаше да го оставя. Сякаш бе предчувствала, че ще настъпи миг, в който ще се наложи да го защити. — Гласът й секна. Поклати глава и продължи: — Каза, че нямало значение какво чувства той, искала да бъде с него колкото време е възможно.

Бри въздъхна.

— Александър преживява всичко вътре в себе си. Често се затваря дори за него самия. Ала, струва ми се, вече не може да има съмнение относно чувствата му към Ив. Смята, че той е виновен за случилото се. Не обстоятелствата, не Дебок, а единствено той.

— Ив не би смятала така.

— Не, не би.

Крис избърса очи и стана, не бе лесно да отиде при него. Нещо в нея се съпротивляваше. Беше естествено и неизбежно. В душата й се бе загнездило негодувание, сърцето й го обвиняваше. Трудно й беше да ги прогони. Седна до него, а Алекс само я погледна с подпухнали и зачервени очи.

— Сигурно ме мразиш — каза глухо. — Слаба утеха е, че аз се мразя още повече.

Тя искаше да го погали по ръката, заради Ив, но не можа.

— Това с нищо не й помага. За нея сега е по-добре да се държим и крепим един друг.

— Трябваше да намеря начин да я махна оттук, да я накарам да замине.

— Така ли мислиш? — трепнаха в слаба усмивка устните й. — Не си го представям. Откакто е завършила училище, никой нищо не може да я накара.

— Не я опазих. — Той отново скри лицето си в шепи. Едва сдържаше сълзите си. А чувстваше мъчителна нужда да се отпусне, да заплаче. — Тя означава за мен повече от всичко друго на света, а аз не я опазих.

Крис неволно посегна и хвана ръката му. Заради Ив, ала също заради себе си и заради Александър.

— Искала е да предпази теб. — В очите му болката избухна с нова сила, за да се слее с тази на Крис. Пръстите им се сплетоха. — Ако ще обвиняваш себе си, Алекс, то трябва да се обвиняваш за това, че си мъжът, когото тя обича. Длъжни сме да вярваме, че ще се оправи. Нужно ми е да зная, че го вярваш, както и аз, инак не бих могла да издържа повече.

Те седяха и чакаха. Донесеното кафе изстиваше недокоснато. Пепелниците бяха препълнени. Болничната миризма — на дезинфектант, почистващи препарати и напрежение — стана привична. Вече не забелязваха охраната, поставена в коридора и дъното на чакалнята.

Когато се появи доктор Франко, всички скочиха на крака. Бледозелената му хирургическа шапка беше мокра от пот, също и предницата на престилката. Приближи се и с присъщото си състрадание взе ръката на Крис.

— Още е в хирургията. Скоро ще я откарат в реанимацията. Имате силна сестра, госпожице Хамилтън, не желае да се предава.

— Как е тя? — стисна го Крис като с клещи.

— Изтърпя операцията по-добре от всички очаквания. Както ви бях казал, доктор Торет е най-добрият в своята област. Операцията беше сложна, защото куршумът е заседнал много близо до гръбнака.

— Нали не е… — Александър усети ръката на баща си върху рамото и доизрече с усилие: — Нали няма да остане парализирана?

— Много е рано да се твърди със сигурност, Ваше Височество. Но доктор Торет смята, че няма трайни увреждания. Аз съм на същото мнение.

— Вашите преценки винаги са били точни — обади се Арманд. Гласът му беше дрезгав от цигарите. И от облекчение. — Не е необходимо да ви напомням, че Ив и за в бъдеще ще продължи да получава възможно най-добрите грижи.

— Не е необходимо. Ваше Височество. Александър — обърна се докторът на малко име, възползвайки се от привилегията на стар семеен приятел, макар и рядко ползвана през всички тези тридесет години. — Тя е млада, здрава и силна. Уверявам ви, че не виждам причина да не се възстанови напълно. Дотук сме направили всичко възможно. Останалото зависи от самата нея.

— Кога можем да я видим?

— Когато дойде в съзнание, ще ви уведомя. Едва ли ще стане преди сутринта. Не, не е нужно да спорим — вдигна ръка той. — Не казвам, че не може да седите при нея. Дори смятам, че това ще й помогне. А сега се връщам в операционната.

 

 

Осветлението в болничната стая беше приглушено. Александър бдеше до леглото. Доктор Франко му беше пратил поднос с храна, ала той почти не го докосна.

Ив лежеше съвършено неподвижно.

Бяха го предупредили, че ще е така, че упойката е силна, но Алекс неотлъчно следеше и за най-малкото движение, за най-леко трепване.

Ала тя лежеше напълно неподвижно.

Върху китката й беше прикрепена интравенозна система. Белият бинт, държащ иглата, се открояваше в тъмното. Уредите за наблюдение бръмчаха монотонно или писукаха периодично. От време на време той отместваше поглед и се вторачваше в зелените флуоресцентни екрани. Но инак не сваляше очи от нея. Понякога й приказваше. Държеше ръката й и говореше как двамата ще бродят заедно край морето, как ще я заведе в семейното имение край Цюрих или ще се разхождат сред цветята в парка. Друг път просто седеше и я гледаше.

Мислеше колко няма да й хареса безличната болнична пижама, която й бяха облекли. Спомни си коприната с дантели, която носеше последния път, когато се любиха. Само преди една нощ. Притисна дланта й в бузата си. Гърлото му се бе стегнало болезнено. Докосването го успокояваше.

— Не си отивай — промълви. — Остани при мен, Ив. Нужна си ми. Искам да ти покажа колко много си ми нужна, не си отивай.

Цяла нощ изкара буден. Едва когато през щорите на прозореца се процедиха първите снопчета светлина, тя се размърда.

— Ив? — улови ръката й в шепи Алекс и се приведе над нея. — Ив, всичко е наред. Аз съм тук, при теб. Моля те, отвори очи. Чуваш ли ме? Отвори очи.

Тя го чуваше, ала гласът му звучеше като през гъста мъгла, глух и далечен. Нещо не беше наред. Чувстваше се така, сякаш се носеше във въздуха, а сънищата… Очите й трепнаха — и се отвориха. Видя само сива пелена. Премига, постепенно започна да различава очертания.

— Тук съм, при теб — повтори Александър. — Ще се оправиш, всичко ще е наред, Ив? Чуваш ли ме?

— Алекс? — Тя видя лицето му. Беше много близко, но не можеше да се протегне, не можеше да го докосне. Беше брадясало. Тя се усмихна едва. — Не си се бръснал.

После отново потъна в забрава.

И макар да му се сториха часове, само след няколко минути Ив отново се раздвижи. Той седеше до нея на леглото. Този път погледът й беше по-ясен, очите й се задържаха по-дълго и в тях започна да проблясва съзнание.

— Не си ранен, нали? — успя да отрони тя. Гласът й беше слаб и накъсан.

— Не съм.

— Ръс…

Пръстите му неволно се свиха.

— Имат грижата за него. Не се бой.

Ив обърна глава, видя редицата уреди и разбра.

— Не, не в болница.

Страхът в гласа й го накара да докосне с ръка устните й.

— Само за малко, скъпа. Само докато се оправиш.

— Не искам да оставам тук.

— Аз ще бъда с теб.

— Няма ли да си отидеш?

— Няма.

— Алекс, нали не ме лъжеш?

— Не — целуна я той по китката. Пулсът й, доловим и равномерен, му вля малко спокойствие.

— Аз ще умра ли?

— Не. — Погали я по лицето и се наведе по-близо. — Няма да умреш. Доктор Франко каза… — спомни си собствените й думи, — че си здрава като бик.

— Той не се изразява така.

— Ала това имаше предвид.

Тя се усмихна, но не му убягна конвулсивното премигване.

— Боли ли те?

— Усещам нещо като — не знам. Гърбът ми, на плешката. Където е бил куршумът.

Попаднал там, вместо в сърцето му. Александър я целуна по бузата и стана.

— Ще повикам сестрата.

— Алекс, не си отивай.

— Само да извикам сестрата. Обещавам. — Навън обаче видя доктор Франко да се задава по коридора. — Събуди се. Има болки.

— Неизбежно е, Ваше Височество. Не можем напълно да й ги спестим. Нека да я прегледам и ще видим какво да й дадем. — Той направи знак на една от сестрите.

— Страхува се да остане тук.

— Разбирам, че има фобия към болниците, ала се опасявам, че все още не бива я местим.

— В такъв случай аз ще остана при нея.

— Не мога да го разреша, Ваше Височество.

Дори недоспал, капнал от умора и безпокойство, Александър беше височайша особа.

— Моля?

— Не мога да ви позволя да стоите двадесет и четири часа на крак. Но ще разреша да будувате на смени със сестрата на госпожица Хамилтън или някой друг, който й действа успокояващо. А сега, извинете, трябва да прегледам пациентката си.

Александър го проследи с поглед, докато влезе в болничната стая на Ив, после се отпусна на стол до вратата. Господи, имаше нужда да остане сам за малко, да намери някое скрито кътче, където най-сетне да излее болката, страха, гнева си.

Тя бе говорила с него. Беше го гледала, мърдала пръстите си в ръката му. Поне това. Облегна глава на стената и затвори очи след повече от едно денонощие.

Отвори ги в мига, когато доктор Франко отново се появи в коридора.

— Можете да влезете, Ваше Височество. Обясних на Ив състоянието й. Уверих я също, че при нея по всяко време може да стои човек, стига тя да желае. Сега ще извикам сестра й. Щом госпожица Хамилтън пристигне, настоявам вие да си вървите вкъщи, да се нахраните прилично и да поспите. Ако не, ще ви забраня да влизате в стаята й.

Александър сложи ръка на гърба му.

— Доктор Франко, ако не знаех, че го правите за доброто на Ив, просто нямаше да ви обърна внимание.

— И нямаше да е първия ми сблъсък с член на вашето семейство, Ваше Височество.

— Това също ми е добре известно. Кажете ми, как е тя днес?

— Немощна, разбира се. Ала жизнените й показатели са добри. Усеща краката си и може да ги движи.

— Значи не е…

— Няма парализа. Това, от което се нуждае, е почивка, грижи, подкрепа. Надявам се утре да я извадим от интензивното, но първо трябва да я види доктор Торет.

— Докторе, нямам думи да ви изразя своята признателност.

— Ваше Височество, за мен е чест да лекувам членовете на кралската фамилия.

Александър хвърли поглед към вратата на Ив. Кутийката с пръстена леко натежаваше в джоба му.

— Винаги сте се представяли достойно.

— Благодаря, Ваше Височество. Имам ли думата ви, че си тръгвате веднага, щом пристигне госпожица Хамилтън?

— Да.

Александър се върна в стаята и завари Ив будна, с прикован в тавана поглед.

— Помислих, че си си отишъл.

— Нали ти обещах, че няма. Крис ще дойде. Тогава трябва да си ида за малко. — Той приседна до нея и взе ръката й. — Ала ще се върна. Няма да си сама.

— Чувствам се като такава глупачка… Като малко дете, което се страхува от тъмното.

— За мен е истинско облекчение да разбера, че има нещо, от което се страхуваш.

— Алекс, бодигардът, който беше ранен, той…

— Жив е засега. Правят всичко възможно. Ще се отбия при него, преди да си тръгна.

— Той ми спаси живота — пророни тя. — Твоя също. Не му зная името.

— Крейдън.

Тя кимна. Щеше да го запомни.

— А Жермен?

Александър бе забравил колко бе приятно да се усмихва човек.

— Напълно възстановен, освен самолюбието му.

— Няма от какво да се срамува. Не съм заслужила черен пояс току-тъй.

— Да, скъпа, повече от очевидно. Когато се оправиш, сама ще му го обясниш. — Той я погали по косата. Изпитваше нужда да я докосва. — Какви цветя да ти донеса? Нещо от градината? Така и не съм те питал досега кои са ти любимите. — В очите й се надигнаха сълзи и взеха да се стичат по лицето й. — Недей — започна да целува пръстите й Алекс един по един. — Не плачи, любов моя.

— Аз го доведох тук — стисна тя очи, но сълзите продължиха да си пробиват път. — Аз доведох Ръс в Кордина, при теб.

— Не си — изтри той полекичка страните й. — Доведе го Дебок. Не можем още да го докажем, но знаем, че е така. Ти също го знаеш.

— Как можа така напълно да ме заблуди? Направих му прослушване, Алекс, видях изпълнението му на сцената. Разговарях с хора, които са работили с него. Просто не проумявам.

— Беше професионалист, Ив. Отличен актьор, който е използвал това за прикритие на истинската си дейност. Убивал е за пари. Не за отмъщение, за кауза или нещо друго, а просто за пари. Дори нашите органи за сигурност не бяха открили нищо при проверката. В момента Рийв работи с Интерпол, като се надява да разбере нещо повече.

— Всичко, което се случи, стана толкова бързо, че ми изглежда нереално.

— Не трябва сега да мислиш за това. Всичко свърши.

— Къде е той?

Александър се поколеба за момент, после реши, че тя заслужава истината.

— Мъртъв е. Жермен го застреля само секунди след като… — Не бе по силите му да си представи пак как тялото й отскочи и се свлече в ръцете му. — За кратко дойде в съзнание, точно колкото Рийв да измъкне малко информация. Ще говорим за това по-късно, когато се оправиш.

— Той искаше да те убие — отрони Ив бавно. Очите й се притваряха. Лекарството беше започнало да действа.

— Нали виждаш, че съм цял. Как да ти се отплатя за това, че ми спаси живота?

Тя се усмихна унесено.

— Харесвам сини камбанки, те са ми любимите.

 

 

Носеше й ги всеки ден. Когато я пуснаха от болницата и Ив остана вкъщи под наблюдението на лична медицинска сестра, Алекс й ги носеше в стаята. След една седмица тя започна да се терзае и притеснява за трупата си и тогава страхът, който се бе притаил свит на топка в душата му, го напусна. Очевидно Ив се възстановяваше добре.

Пресата я величаеше като героиня. Бенет носеше вестници и й четеше статиите на глас, като подбелваше очи към тавана при особено пищните хвалебствия.

Ив настояваше за откриване на представленията, после пък се тръшкаше, че без нея нещо може да се обърка, а тя няма да е там, за да го оправи.

След премиерата на първата пиеса прочете отзивите, като правеше разбор на всяка дума. Много се развълнува, че пиесата бе приета добре, отдъхна си, че дубльорът на Ръс се бе оказал надежден изпълнител. Единствено й бе мъчно, че самата тя не бе присъствала.

С течение на времето с все по-голяма неохота се подчиняваше на прегледите.

— Доктор Франко, кога ще престане цялото това натискане, мушкане и изобщо цялата тази суетня? Чувствам се добре.

Лежеше по корем, за да й смени превръзката. Предния ден бяха махнали конците. Раната беше зараснала чисто.

— Казаха ми, че не спиш добре нощем.

— Защото съм отегчена до смърт. Едно излизане в градината е същинско събитие. Искам да ида в театъра, докторе. Вече изпуснах всички представления на първата постановка. Не искам, по дяволите, да изтърва следващата премиера.

— Хм-хм. Разбрах, че отказваш да пиеш лекарството си.

— Не ми трябва. — Ив сложи глава на сгънатите си в лактите ръце и се нацупи. — Нали ви казах, че се чувствам добре.

— Винаги съм смятал, че мусенето е признак на оздравяване — рече той кротко и й помогна да се обърне.

— Извинете, ако не се държа прилично. — Тя загърна горнището на пижамата.

— Не твърдя такова нещо.

Ив нямаше как да не се усмихне.

— Във всеки случай, не можете да си представите какво е всеки да се върти около теб и да те гледа като рохко яйце. Ако Крис не бе убедила баща ми да се върне в Хюстън, щях съвсем да откача. Той е чудесен, разбира се. Останалите също. Децата дори ми нарисуваха картинки. А Дориан тайно ми донесе коте. На вас това не ви се полага да го знаете.

— Ще смятам информацията за поверителна.

— Принц Арманд идва всеки ден. Донесе ми музикална кутийка. — Тя се пресегна и взе от нощното шкафче кутийка от ковано сребро. — Била е на жена му. Подарил й я, когато се родил Алекс. Каза, че тя би искала сега да е моя.

— Защото и двете сте му дарили сина.

— Докторе, не се чувствам като някакъв герой. — В очите й отново се надигнаха сълзи, както напоследък често се случваше. Това я ядосваше, не искаше да е ревла. — Напротив, като че ли всичко ми е надолу с главата. Трябва да се стегна, да сложа в ред живота си и да оставя другите да живеят спокойно. Докато лежах толкова дълго, имах време да поразмишлявам.

— Мислите ти притесняват ли те?

— Някои от тях. Нужно е отново да се заема с работа.

— Защо да не опитаме един експеримент?

— Стига да не предполага още инжекции.

— Не. Този следобед ще легнеш да спиш.

— Докторе…

— Чакай, първо чуй за какво става дума, после се жалвай. Значи, спиш днес следобед — повтори той. — Привечер ставаш и обличаш най-елегантната си рокля. Предлагам засега да не е с гол гръб. После отиваш в театъра. — Очите й светнаха и доктор Франко замълча за момент. — Само като зрител. След края на представлението се връщаш направо в двореца. Бихме могли да ти позволим една лека вечеря. И накрая, също като Пепеляшка, преди полунощ отново да си в леглото.

— Става — протегна ръка Ив.

Като скрепиха така уговорката, тя си обеща, че до края на седмицата пак ще е на работа.

 

 

Крис и Габриела й помогнаха да се облече. Междувременно Ив проведе свой собствен експеримент, като следеше как ще й се отрази по-продължителното пребиваване извън леглото. Това, че прекара на крак по-дълго от обичайното, не я измори и настроението й се приповдигна. След като прецизно провери в огледалото резултата от дейността — тясна бяла рокля и бродиран с мъниста жакет — реши, че изглежда дори по-добре, отколкото преди инцидента. Имаше отпочинал вид, свеж тен, бистър поглед. Вдигна косата си нагоре със сребърни гребенчета, добави парфюм и отново се почувства жена.

— Много си красива — рече Александър, дошъл да я вземе.

Беше облечен официално и й носеше малко букетче сини камбанки.

— Специално за теб — усмихна се тя, пое цветята и ги помириса. За в бъдеще те щяха неизменно да й напомнят за него. — За първи път от дни насам не ме гледаш като под микроскоп. Не, не се оправдавай. Чувствам се като успял да избяга затворник.

— Тогава хайде да го направим стилно.

Хвана я под ръка и я поведе надолу. Отвън ги чакаше лимузина със запален двигател. Ив се качи и хвърли на Александър сияйна усмивка.

Шампанското беше изстудено, тихо свиреше Бетовен.

— Превъзходна кола за бягство — отбеляза тя, докато той отваряше бутилката.

— Тази вечер възнамерявам всичко да е превъзходно.

Ив чукна чашата си в неговата, после леко го целуна по устните.

— От това по-хубаво накъде?

— Ще видим. — Алекс посегна към жабката и извади тънка продълговата кутия. — Смятах да изчакам до пълното ти оздравяване, за да ти го подаря.

— Алекс, не е нужно да ми правиш подаръци.

— Искам да ти направя. — Той разтвори ръката й и постави в нея кутията. — Не ме огорчавай.

Нима можеше да му откаже? Тя отвори капака и се вторачи в огърлицата от диаманти и сапфири. Бяха като нанизани на сребърни нишки, висяха в два реда и имаха формата на капка. Това е украшение за принцеса, за кралска особа, не за обикновена жена, мина й през ум. Не можа да устои, вдигна я и камъните заискриха в ръката й. Улавяха светлината от уличните лампи и я отразяваха с неповторими отблясъци.

— О, Алекс, прекрасна е. Направо ми спира дъха.

— Същият ефект често имаш и ти върху мен. Ще я сложиш ли тази вечер?

— Аз… — Почти я плашеше — самата й красота, изяществото. Ала я беше попитал така, сякаш очакваше Ив да откаже. — С удоволствие — отвърна. — Ще ми помогнеш ли?

Той откопча тънкото златно колие, което тя носеше, и постави на негово място своя подарък. Ив неволно посегна и докосна легналите на врата й скъпоценни камъни. Бяха студени, но вече поемаха топлината на плътта.

— Сигурно умът ми ще е повече в нея, отколкото в представлението — каза. Наведе се и го целуна. Алекс отвърна на целувката й с удивителна нежност. — Благодаря, Александър.

— Ще ми благодариш в края на вечерта.

Когато влязоха в театъра, тя се почувства и развълнувана, и притеснена. После, щом се появиха в кралската ложа и тълпата долу стана на крак да я приветства, Ив съвсем се слиса. Усети, че Александър хваща ръката й и я целува. Очите му грееха. Макар объркана и смутена, тя успя да се усмихне в отговор и поздрави тълпата с реверанс.

Александър й държа стола с огромно задоволство. Ив все още бе в неведение и тепърва й предстоеше да разбере, че бе изпълнила първото си официално светско задължение.

— Всичко ще бъде наред — опитваше се уж да не нервничи тя в очакване да се вдигне завесата. — Да можех само за минутка да ида зад кулисите и да проверя…

— Имам заповед от лекаря, скъпа.

— Да, но… О, божичко, започва.

През цялото първо действие здраво се бе вкопчила в ръката му. Стомахът й се бе свил от напрежение. Мислено отбелязваше всеки малък пропуск било в играта, било по отношение на някои други подробности. Вече й бяха хрумнали поне десетина неща, които биха могли да бъдат подобрени.

Публиката се смееше. Това затвърди гордостта й от трупата, от самата себе си. Диалогът беше остроумен и забавен, на места доста остричък и типично американски, ала сюжетът на една пълна с превратности любовна история беше разбираем за всички.

Когато свърши, Ив започна да брои излизанията на артистите за поклон, бурно аплодирани от публиката.

— Дванадесет — обърна се сияеща към Александър. — Цели дванадесет пъти! Мина добре. Наистина много добре. Ще трябва само малко да променя темпото във втора сцена, там в началото има една мудност, която…

— Тази вечер никакви промени — хвана я той за ръка и я изведе от ложата.

Трима бодигарда стояха на пост. Тя се опита да не ги забелязва, да мисли само за пиесата.

— Не зная как ще изтърпя до утрешните отзиви. Алекс, не може ли да отидем зад кулисите само за минутка и да…

— Не сега.

Близо следвани от охраната, те слязоха по стълбището. Навън ги дебнеше тълпа репортери, светкавици, фотоапарати, държани под око от силите за сигурност. Безпрепятствено се добраха до лимузината.

— Толкова бързо свърши — отпусна се Ив на седалката и се облегна назад. Все още се намираше под впечатление на представлението, играта на актьорите, реакцията на публиката. — Искаше ми се да продължава и продължава, въпреки че страшно се притеснявах. Струваше ми се, че всички гледат в нас.

— Неудобно ли се чувстваше?

— Малко.

— Не си ли уморена?

— Не. Честно — усмихна му се тя и пое дълбоко дъх. — Чувствам се невероятно. Навярно точно като Пепеляшка пет минути преди полунощ.

— Дотогава има още час. Бих искал да го прекараш с мен.

— До последната секунда.

 

 

Когато се прибраха, дворецът беше притихнал. Той я съпроводи до горе, но вместо към нейните стаи я поведе към своите покои. Имаше маса, сложена за двама, със свещи, премигващи в кристални свещници. Този път свиреха цигулки — нежно и чувствено.

— Сега вече наистина се чувствам като в приказка.

— Бях го предвидил за по-преди, за вечерта, когато… Когато трябваше да се видим в театъра.

Ив докосваше цветята в ниската кристална купа на масата.

— Така ли? — обърна се бързо, едновременно учудена и развълнувана. Нима мъж, който имаше намерение да сложи край на една връзка, подготвяше подобен декор? Едва ли, дори ако този мъж бе принц. — Защо?

— Явно не очакваш от мен особена романтика, щом си толкова изненадана. Май трябва да положа повече старания в тази насока. — Алекс се приближи, привлече я към себе си и я целуна така, както бе копнял дни наред. — Мислех, че ще те загубя — каза с пресипнал от вълнение глас, взе дланите й и зарови лице в тях. — Допуснах толкова много грешки спрямо теб, но тази…

— Алекс, недей. След като не ми даваш да обвинявам себе си, че доведох Ръс тук, защо ти ще се виниш за това, което той е сторил?

— Също и за това, което ти стори. — Алекс свали ръцете й от лицето си, после обрамчи нейното в шепи. — Докато съм жив, няма да забравя как се хвърли пред мен да ме спасиш. Хиляди пъти го преживявам отново и всеки път успявам да те бутна навреме встрани.

Имаше толкова болка и горчивина в гласа му, че истината излезе от устата й без сянка на драматизъм:

— Ако те беше убил, мислиш ли, че би ми се искало да живея? Ти си всичко, което има значение за мен. Обичам те толкова отдавна, много преди изобщо да съзнавам какво е любов.

Въздишката му излезе като молитва. Никакви грешки повече, зарече се. Тя не само му бе дала нов живот, а и причина да го живее.

— Ще седнеш ли? — покани я.

— Само, моля те, не искам отново да ми благодариш. Ще ми дойде прекалено.

— Ив, седни. — В гласа му се усети нетърпение.

Това й допадна повече и тя се подчини.

— Добре, седнах. Но не разбирам защо тук ме държат гладна?

— Ще имаш каквото пожелаеш за вечеря, след като свърша едно нещо.

Той нервничеше. Изчака, докато малко се успокои, и коленичи пред нея.

Очите й се разшириха смаяно.

— Казах, че няма да ти коленича. Ала този път моментът го изисква.

Извади малка кутийка от джоба си, а Ив дръпна ръка и я стисна в юмрук.

— Алекс, нали вече ми направи подарък. — Обикновено равният й уверен глас сега потрепваше.

— Това не е подарък. Това е молба, най-голямата, която бих могъл да ти отправя. Исках да го направя по-рано, но ми се струваше твърде невъзможно да се надявам.

Сърцето й се разтуптя, ала тя продължи да стиска пръсти.

— Човек не знае, преди да опита.

Той се засмя, взе ръката й и разтвори пръстите й.

— Винаги ме изненадваш с по нещо. Ив, каня се да искам от теб повече, отколкото аз самият мога да дам. Мога единствено да ти кажа, че ако се съгласиш, ще сторя всичко, което е в моята власт, за да те направя щастлива. — Сложи кутийката върху дланта й и зачака.

Тя първо си пое дълбоко дъх. Не бе от благородническо потекло, нито с кралска кръв. На равна нога, спомни си собственото си условие. Сега имаше шанс то да стане действителност. Отвори я и видя пръстен с диаманти и сапфири — същите като на огърлицата Не е подарък, повтори мислено думите му. А молба.

— Беше на майка ми. Когато казах на баща ми, че възнамерявам да ти направя предложение, той помоли да ти дам този пръстен. Това не е само пръстен, Ив. Мисля, че са ти ясни някои от задълженията и очакванията, които той налага, но не само към мен, а към страната, те ще станат и твои. Моля те, не казвай още нищо. — Гласът му бе нервен, по-скоро се долавяше неувереност и страх в него.

За първи път го чуваше такъв. Прииска й се да протегне ръка и да го погали, ала не помръдна.

— От много неща ще трябва да се откажеш. Хюстън ще стане само едно място, което би могла да посещаваш. Трупата ти… Тук има театър и възможност да организираш нова трупа в Кордина, но на предишното ще се сложи край. Остава ти писането, може би то донякъде ще компенсира всичко останало, което се налага да загърбиш. Свободата ти ще бъда ограничена до степен, каквато е трудно да си представиш. Ще се появят ангажименти — някои съществени, други непоносимо досадни. Каквото вършиш, каквото казваш — всичко ще става обществено достояние, преди още да е направено. И още: докато Дебок е жив, съществува реална опасност. Предприели сме нещо, ала то изисква време, много време, преди Дебок да не представлява вече заплаха. Всичко това трябва да го знаеш и премислиш.

Тя вдигна очи, после върна поглед на пръстена, който си лежеше върху кадифената подложка.

— Май се стараеш да ме разубедиш.

— Просто искам да си наясно за какво те моля.

— Ти си честен и разсъдлив човек, Александър — отвърна Ив, след като отново си пое дълбоко дъх. Един предмет зад гърба му привлече вниманието й. Хрумна й нещо, но не се усмихна. За момента остана сериозна. — Нека в такъв случай разгледаме въпроса по същия откровен и разумен начин. — Пресегна се и придърпа везната. — И така, имаме от една страна държавните задължения и отговорности. — От широк съд със стъклени топчета извади пълна шепа и постави две върху едното блюдо на везната. — После идва фактът, че животът ми става публично достояние. Така, липса на лично пространство — сложи тя още едно топче върху същото блюдо на везната.

— Ив, това не е игра.

— Чакай, моля те, опитвам се да разсъждавам. След това, няма да живея в родната си страна. — Още три топчета бяха добавени. — Както и фактът, че най-вероятно ще се отегчавам до смърт от някои мероприятия, на каквито Бри например присъства. После пресата, а да не забравяме и необходимостта да се пишат какви ли не неща — това, мисля, ти пропусна — както и някои навици и ритуали, които трябва да науча и усвоя. Плюс Дебок. — Тя вдигна поглед към Александър. — За него няма да прибавям от тези хубави шарени топчета. Независимо дали приема, или откажа, той си остава. А сега, Алекс, трябва да ти задам един въпрос. Защо искаш аз да взема този пръстен с всички произтичащи от това задължения? Защо ми предлагаш да се омъжа за теб?

— Защото те обичам.

Сега вече Ив се усмихна. Всичко останало в шепата й отиде върху второто блюдо и го наклони надолу.

— Това изглежда натежава повече и от всички онези, които не участваха в равносметката, нали?

Той гледаше резултата с известно учудване.

— Май няма какво да добавя, а?

— Да, каза единственото, което трябваше да се каже. — Тя го прегърна и запечати с целувка началото на своя нов живот. — Вълшебни приказки — пророни като на самата себе си. — Бях спряла да вярвам в тях.

— Аз също. — Устните му отново я потърсиха. — Тази вечер ти ми върна дори тях.

— О, чуй! — Часовникът навън в коридора започна да отброява. — Сложи пръстена, Алекс, преди да е ударило дванадесет.

Той го постави на пръста й, после целуна нежното място над него.

— Утре ще известим света, но тази нощ ще бъде само наша. — Алекс стана, изправи и нея на крака. — Държа те гладна, а вече е полунощ.

— Мога да ям и в леглото, Алекс. — Ив отпусна глава на гърдите му. Искаше магията да продължи. — Доктор Франко не е казал, че трябва да си лягам сама.

Той се разсмя и я вдигна на ръце.

— Кордина я очакват много изненади.

— Теб също.

Край
Читателите на „Престолонаследникът“ са прочели и: