Нора Робъртс
Престолонаследникът (11)

Единадесета глава

За първи път се събуждаше в обятията му. Беше на зазоряване. Навън едва-едва се развиделяваше, а шумът на морето долиташе като шепот. Свещите отдавна бяха догорели, но миризмата им още витаеше във въздуха.

Той я целуна лекичко по слепоочието и тя се размърда.

— Александър — промърмори и се сгуши по-близо.

— Заспивай. Рано е.

Ив го усети, че се кани да става.

— Тръгваш ли?

— Да, трябва.

Обви ръце около него и го задържа в гальовната топлина на леглото.

— Защо? Нали е рано?

Той се засмя. Провлечените й думи и сънени движения му се видяха толкова сладки. Свали ръката й и я целуна.

— Имам ранни срещи.

— Преди разсъмване? — Тя направи опит да се разсъни, като отвори широко очи. Косата му беше разрошена от спането, от нейните ласки, от любовната нощ. Ала погледът му беше буден и ясен. — Не можеш ли да останеш още малко при мен?

Алекс искаше да остане, искаше да й каже, че бе готов да остане при нея целия този ден и следващия след него. Но не можеше.

— Не е разумно.

— Разумно. — Сладостната нега в премрежените й очи помръкна. — Не искаш да си в стаята ми, когато прислугата се събуди.

— Ще е по-добре.

— За кого?

Той повдигна вежда. Отчасти развеселено, отчасти високомерно. Рядко някой му задаваше въпроси относно причините за постъпките му.

— Това, което е между нас, си е между нас. Няма да ми харесат шушукания или да видя името ти с големи букви по вестниците.

— Както беше с мен и Бенет — подхвърли Ив малко троснато и се надигна. Седна в леглото и скръсти ръце. — Предпочитам сама да се грижа за репутацията си.

— Кой ти пречи? Разполагаш с пълна свобода. Само че и аз ще имам грижата.

— За моята или за твоята?

По природа Алекс не беше от търпеливите. Мъчително, стъпка след стъпка беше изграждал у себе си това качество в течение на години. Сега му се наложи да използва заученото.

— Ив — рече кротко, — вече доста се приказва след онази наша снимка в пресата.

— Радвам се. — Тя отметна коса и закова поглед в лицето му. Почувства се обидена. Не знаеше откъде се взе това чувство и защо бе тъй остро, ала я заболя. Обидата лесно водеше до неблагоразумие и безразсъдство. — Аз не се срамувам, че съм твоя любовница.

— Това ли мислиш? Че се срамувам?

— Идваш при мен късно, тръгваш си рано преди изгрев, сякаш те е срам къде и с кого си прекарал нощта.

Ръката му посегна към гърлото й. Ив почувства силата и гнева му. Не отмести поглед, макар в очите му да святкаха мълнии.

— Никога повече не го казвай! Как може дори да си го мислиш?

— А какво да ме кара да мисля друго?

Той я стисна по-силно и тя разтвори широко очи. В следващия миг устата му ожесточено се впи в нейната. Ив се задърпа, защото искаше Алекс да й отговори, да й отговори нещо, но ръцете му бяха бързи и непреклонни. Безмилостно шареха по тялото й и намираха всички слаби места, които бе открил през нощта по един по-нежен начин.

Тялото й се превърна в едно пулсиращо чувствено кълбо. Всяка свързана мисъл изчезна от главата й, заменена от усещане след усещане — буйни, пламенни, изгарящи.

Ръцете й здраво се увиха около него. Тялото й му отговори със същото настървение и жар.

Гневът и страстта се срещнаха в сблъсък, от който хвърчаха искри, после се сляха в едно знойно и неукротимо цяло.

 

 

Той лежеше с поглед, забит в тавана, а тя се беше свила до него, ала не се докосваха. Слънцето топеше утринната мараня.

— Не исках да те огорчавам.

Ив въздъхна сподавено, но когато проговори, гласът й беше твърд и ясен:

— Аз съм издръжлива, Алекс.

Искаше му се да протегне към нея ръка, ала не знаеше дали няма да го отблъсне.

— Трябва да намерим време и място да поговорим. Но не сега.

— Да, сега не е моментът.

Той стана. Тя лежеше и го чуваше как се облича. Очакваше звука на отварящата и затваряща се врата, ала вместо това усети докосване по рамото.

— Изпитвам към теб много неща, но не и срам. Ще ме изчакаш ли днес в театъра? Ще намеря начин да дойда към шест.

Не го погледна, защото знаеше, че ако го направеше, щеше да го помоли да остане и може би за нещо много повече, което Алекс не можеше да й даде.

— Добре, ще те чакам.

— Поспи още малко.

Ив не отговори. Вратата хлопна.

Тя стисна силно очи, борейки се с чувството на загуба и отчаяние. Беше получила от него страст, ала не и отговор. Казала си беше веднъж, че страстта му ще й е достатъчна. Бе тежък удар да разбере, че това не бе така. Искаше цялото му сърце, без ограниченията, които той си налагаше. Искаше да бъде обичана, ценена, приета. Това, което желаеше, бе повече, отколкото можеше да има, а не можеше да живее с по-малко.

Ив стана. Изяснила си бе всичко. Беше време да започне живота си отначало. Без да съжалява за мечтата, сбъднала се толкова за кратко.

 

 

Александър влезе в библиотеката и поздрави присъстващите. Баща му седеше в креслото и тъкмо гасеше цигарата си. Рийв, с листа в скута и други върху масата пред него, се бе настанил на дивана заедно с Бенет. Малъри — шефът на разузнаването, седеше на ръба на един стол и палеше лулата си.

В този състав се бяха разделили снощи и щяха да се срещат отново колкото пъти потрябваше, докато решат как да премахнат висящата над главите им заплаха, наложена от Дебок. Темата за обсъждане беше позната. Започнаха с охраната, която Рийв бе назначил на двореца, театъра, центъра за деца с увреждания и на собствения си дом. Допълнителната информация по въпроса засягаше летището и пристанищата.

— Прикрепил си по още един детектив към всеки от нас — подхвърли Бенет.

— Докогато е необходимо.

Бенет се размърда, недоволен от новото ограничение, но не възропта.

— Наистина ли мислиш, че отново ще опитат чрез Ив? Няма как да не им е ясно, че подслушваме телефоните и я държим под наблюдение.

Малъри изпухтя с лулата.

— Най-отличителната черта на Дебок, Ваше Височество, е неговата самонадеяност. Убеден съм, че обект на следващия му ход ще е госпожица Хамилтън, и то скоро.

— Ще повторя това, което казах снощи — започна Александър. — Ив трябва да бъде върната обратно в Америка.

Малъри потупа с длан гърлото на лулата.

— Това няма да спре Дебок, Ваше Височество.

— Ала ще осигури безопасността й.

— Александър — обади се Рийв, като го изчака да запали цигара. — Ако това, до което се е добрало разузнаването, е вярно, ние имаме нужда от Ив. Ако тя реши да замине — додаде той бързо и не даде на Александър да го прекъсне, — аз лично ще я кача на самолета. Но щом настоява да остане, решението е да я охраняваме и да чакаме.

— Да чакаме — издуха Александър струя дим. — Да чакаме отново да бъде изложена на риск. След като смяташ, че телефонните обаждания са дело на вътрешен човек в театъра, както и самото поставяне на бомбата, значи Ив дори в момента е в опасност, застрашена от някой от собствените й хора.

— Дебок не се интересува от нея — намеси се кротко Малъри. — Тя е само примамка.

— Примамките са нещо, което може да се пожертва.

— Александър — проговори за първи път Арманд. Гласът му беше спокоен като на Малъри, ала с безпогрешно доловима властническа нотка. Хладен, понякога почти студен, този глас рядко биваше рязък. С ръце върху страничните облегалки на креслото и поглед, забит в допрените пръсти на ръцете си, принцът млъкна за момент, после вдигна очи. — Трябва да бъдем хладнокръвни, така както е хладнокръвен Дебок. Знаеш, че се отнасям към Ив като към собствените си деца. Всичко, което може да бъде направено, за да я предпазим, ще бъде направено.

— Тя не е гражданка на Кордина. — Александър се бореше с чувствата, бореше се и с разума. — Тя е гост на нашата страна. Носим отговорност за нея.

— Не сме забравили отговорностите си. — Пак имаше властност, но и съчувствие, на което обаче не можеше да бъде даден пълен израз. — Ако някой от нейните хора е агент на Дебок, ние ще разберем кой е той. Логично е Дебок да не желае Ив да пострада, инак агентът му няма да има повече причина да остане в Кордина.

— А ако Дебок не се ръководи от логиката?

— Такива хора винаги действат премерено. Те са безстрастни.

— Стават и грешки.

— Да. — Арманд помисли за Сюар. Болката не бе преминала. — Стават и грешки. Наша грижа е да не ги допуснем. — Той премести поглед върху Рийв. — Това оставям на теб.

— Прави се всичко, което е възможно на първо време. Що се отнася за по-нататък, двамата с Малъри стигнахме до мнението, че трябва да внедрим наш човек в организацията на Дебок.

— Аз съм съгласен, ала с някои уговорки — промърмори Малъри.

— Не са нужни уговорки — изкриви устни Рийв и подаде на Александър папка. — С Малъри постигнахме съгласие, че личността на оперативния работник трябва да е известна само на нас тримата.

— Но това засяга всички ни — намеси се Бенет.

— Да — кимна Рийв. — А животът на агента ни зависи от секретността. Колкото по-малко хора знаят кой работи за нас, толкова е по-голяма вероятността за успех. Може да отнеме месеци, по-вероятно години. Трябва да е ясно, че в момента само ще посеем семената. Нужно им е време да покълнат.

— Желая единствено да видя края на Дебок, докато съм жив. — Александър държеше папката затворена. Щеше да я разгледа по-късно и да я заключи в личния си сейф. — Искам редовни доклади за хода на операцията.

— Разбира се. — Рийв събра останалите документи. — Успеем ли да заловим агента на Дебок и да го разпитаме, другото може да се окаже ненужно.

Мъжете станаха, а Александър се обърна към баща си:

— Ако разполагаш с няколко минути, бих желал да поговорим.

Бенет разбра, че въпросът бе личен, и сложи ръка на рамото му.

— Ще ходя в театъра преди обяд. Няма да я изпускам от поглед.

Александър само го изгледа продължително. Нямаше нужда да изрича благодарност.

— Само не й давай да го разбере. Ще те изрита.

— Дори когато й досаждам, тя ме търпи. — Отиде и целуна баща си по бузата. — Всички сме съпричастни, папа.

Арманд остана седнал и го съпроводи с поглед. Нито докладите, нито обсъжданите мерки и планове не бяха успокоили душата му така, както тези прости думи и една обикновена целувка бяха направили.

— От всичките ми деца Бенет е най-непредвидим.

— Ще е поласкан да го чуе.

— Като малък донасяше всяка намерена птичка със счупено крило или краче, всяко пострадало коте, и всеки път вярваше, че ще ги излекува. Случваше се да успее. Понякога се безпокоях, че е прекалено чувствителен. Толкова прилича на майка ти. — Арманд поклати глава и се изправи. — Да поръчам ли кафе, Александър?

— За мен не. Отивам в Хавър. За посрещането на един кораб.

— Такъв ентусиазъм?

— Щом се налага.

— Правилно. Искаш да говорим за Ив, нали?

— Да.

Арманд кимна и отиде да отвори прозореца. Може би морският бриз щеше да разсее напрежението, все още висящо в стаята.

— Александър, аз не съм сляп. Мисля, че разбирам чувствата ти.

— Възможно е. Ала аз самият едва започвам да ги разбирам.

— Когато бях съвсем млад, по-млад от теб, вече управлявах държавата. Бяха ме готвили за това, разбира се, от самото ми раждане. Но никой, най-малкото аз, очаквахме това да стане така скоро. Дядо ти се разболя и почина за три дни. Беше ми трудно. Тогава бях на двадесет и четири. Мнозина членове на Съвета се притесняваха за възрастта ми и темперамента. — Той се поизвърна от прозореца. На устните му трепна усмивка. — Не бях толкова дискретен, както си ти.

— На Бенет му е било писано да наследи нещо от теб.

За първи път от дни насам Арманд се разсмя.

— Не бях чак толкова недискретен. Та както и да е, бях управлявал по-малко от година, когато предприех официално посещение в Англия. Срещнах Елизабет и всички разпилени късчета от живота ми си дойдоха на мястото. Да се обича по този начин, Алекс, е болезнено, ала и по-хубаво от всяко друго нещо.

— Зная.

Арманд се обърна. Въздъхна дълбоко.

— Така си и мислех. Добре ли си даваш сметка какво ще искаш от нея?

— Колко пъти съм го премислял! Колко пъти съм си казвал, че не мога да го направя. Ще й струва толкова жертви, толкова усилия да се приспособи. Дори не съм убеден дали ще мога да й обясня в каква степен ще се промени животът й, ако приеме.

— Обича ли те?

— Да. — Той замълча и притисна очи с пръсти. — Господи, поне се надявам да е така. Трудно ми е да съм сигурен за нейните чувства, след като толкова дълго се противопоставях на собствените си.

Арманд и това разбираше. Когато той самият се беше влюбил, нямаше баща, с когото да сподели.

— Искаш моето одобрение или моя съвет?

Александър отпусна ръка.

— И двете.

— Изборът ти ме радва — усмихна се Арманд и отиде до сина си. — Тя ще бъде една принцеса, с която Кордина може да се гордее.

— Благодаря ти. — Те си стиснаха ръце. — Ала ми се струва, че да бъде принцеса е нещо, което ще радва Ив в значително по-малка степен, отколкото Кордина.

— Американци — подсмихна се иронично Арманд. — Като твоя зет тя ще предпочете да избегне такива неща като титли и положение.

— Но за разлика от Рийв няма да има друг избор.

— Ако те обича, короната не ще й се стори така тежка. Нито на теб, когато му дойде времето.

— Ако му дойде. — Думите увиснаха във въздуха. — Благодаря за одобрението ти, татко. А сега съвета.

— Малцина са хората, пред които можеш да отвориш сърцето си, да го разкриеш напълно. Намериш ли жена, с която да споделиш живота си, нищо не крий от нея. Женските рамене са силни. Използвай ги.

— Искам аз да съм й закрила и опора.

— Разбира се. Едното не пречи на другото. Имам нещо за теб. — От библиотеката Арманд отиде в съседния кабинет. След малко се появи с малка кутийка от черно кадифе. Стискаше я здраво в ръка. — Питал съм се какво ли ще изпитам, когато ти го давам. — Той сведе поглед към кутийката. — Има и мъка, че отново е у мен, има и гордост, че имам син, на когото да го предам. — Чувствата, винаги добре владени, сега се надигнаха към повърхността, ала не им бе позволено да изплуват. — И радост, че синът ми е мъж, когото уважавам, а не само момче, което обичам. — Арманд протегна ръка и за миг се забави, преди пръстите му да пуснат кутийката. — Времето си върви — каза тихо. — Това е пръстенът, който дадох на майка ти в деня, когато й предложих да се омъжи за мен. Ще се радвам, ако го дадеш на Ив, когато й направиш предложение.

— Нищо друго не бих й дал с по-голяма гордост. — Александър нямаше сили да отвори кутийката, но я стискаше така, както и баща му. — Благодаря ти, папа.

Арманд гледаше сина си. Припомняше си малкото момченце и всички изминали години. Усмихна се и го прегърна.

— Доведи я при мен, когато го сложи.

 

 

Ив наблюдаваше двама сценични работника, въоръжени с кутии блажна боя. Сподави прозявката си и записа нещо в бележника си. Определено ще трябва да се отделят средства за ново оборудване, когато се върнем в Щатите, помисли си. А това ще стане след по-малко от пет седмици. След два дни е първото представление, а след месец заключителното. Още ден-два да опаковат реквизита и толкоз.

Трупата вече имаше ангажимент за турне през есента. Водеха се и преговори за триседмични представления в Лос Анджелис през януари. И ако не се лъжеше в предвижданията си, бюрото й щеше да е затрупано с предложения и молби при завръщането им от Кордина. При завръщането.

Тя отиде до бюрото на помощник-режисьора вдясно на сцената и опита да съсредоточи внимание върху репетицията. Актьорите бяха с костюми и грим. Не забелязваше някакви пропуски и недостатъци. Голямата червена ваза, която беше заръчала на Пийт, се открояваше като ярко петно, точно както си я бе представяла. Тапицерията на дивана беше избеляла, покривчиците, прилежно опънати, бяха на място.

Всичко е идеално, каза си. Само дето не изпитваше обичайното задоволство от добре свършената работа.

— Изглежда чудесно.

Шепотът в ухото я накара да подскочи.

— Бен! — притисна големия бележник до гърдите си. — Какво правиш тук? Репетицията е вътрешна, не се предвиждат посетители.

— Аз, разбира се, съм изключение. Вече го обясних на портиера. Я кажи, ти „байчо“ ли му викаш, както слушам по американските филми?

— Не смея. — Ив погледна зад рамото му. Двама бодигарда се навъртаха на дискретно разстояние. — А ти не трябва ли да си на някое официално мероприятие?

— Не ми натяквай. От седмици насам съм същински роб. Успях да открадна час-два. — Безценно време, което би могъл да прекара с конете си. — Просто реших да се отбия и да видя как вървят нещата.

— Ако търсиш Дорийн — започна сухо Ив, — тя е горе, в другата зала за репетиции. Все пак имаме още три пиеси, както ти е известно.

— Ясно. Разбрах намека. Няма да разсейвам Дорийн, докато е заета. — Истината беше, че не се бе и сещал за нея. Той огледа сцената. Репетицията беше започнала. — С повечето от твоите хора сте отдавна заедно, предполагам?

— С някои да, с други не толкова. Виж какво, дай да слезем долу. Днес нямах възможност да наблюдавам оттам.

Двамата отидоха и се настаниха в средата на залата. Бодигардовете ги последваха. Седнаха три реда зад тях. Ив едва сега забеляза още двама. Явно прикрепени към нея.

— Не изглежда зле — прецени тя. — През цялото време гледах от балкона и пак беше добре. Това място има невероятна акустика.

— Навярно доста добре познаваш хората си — подхвърли пак Бенет. — Имам предвид като личен контакт, не само от професионална гледна точка.

— Щом тръгваш на турне, обикновено знаеш с кого отиваш. Ала актьорите и изобщо хората на изкуството са като всички останали. — Ив го изгледа и се усмихна. — Някои са по-контактни от други. Какво, да не смяташ да се присъединиш към нас?

— Мога ли да разчитам на прослушване?

— Ще е по-удачно да кандидатстваш за сценичен работник. Те имат значително повече възможности да флиртуват с дамите.

— Ще го имам предвид. А колко човека общо работят при теб?

— Зависи от продукцията.

— А в момента?

Тя свъси вежди.

— Защо?

— Просто съм любопитен.

— Ей така, изведнъж? Задаваш множество въпроси, които изобщо не са те интересували преди.

— Ами просто сега ми хрумват. Нали трябва да поддържам разговора?

— Бен, добре те познавам и след като Рийв ми задава вчера твърде подобни въпроси, стигам до извода, че има някаква причина за тях. Какво общо имат моите хора с разследването?

Той изпружи крака и най-нехайно ги качи върху облегалката на предния стол.

— Трудно ми е да ти отговоря, след като не аз провеждам разследването. Слушай, май не си ме запознавала с тази дама, която сега се появи на сцената.

— Бенет, не ме баламосвай. Мисля, че сме приятели.

— Така е.

— Тогава бъди откровен с мен.

Той се поколеба само миг. Но именно защото бяха приятели, защото я уважаваше, вече бе решил.

— Ив, не смяташ ли, че трябва да бъде огледана всяка една вероятност?

— А кои са те? Аз не зная, ти ще кажеш.

— Второто обаждане с направено от комплекса. — Видя как очите й се разшириха. — Явно не са ти казали. Мисля, че би трябвало.

— Искаш да кажеш тук, в театъра?

— Не може да се определи съвсем точно. Просто се знае, че не е вън от сградата. На всяка врата, на всеки изход имаше охрана. Няма следи от влизане с взлом. Бомбата трябва да е поставена от вътрешен човек. От някой, който работи в комплекса.

— И ти свеждаш нещата до моите хора — заговори на първо място инстинктът й да ги защити. — По дяволите, Бен, има още три театъра в тази сграда! Колко още актьори, техници, майстори по поддръжката…

— Зная, зная — прекъсна я той и сложи длан на ръката й. — Работата е там, че най-вероятно е човек, който няма да бъде питан какво прави точно в тази зала, зад кулисите и дори в кабинета ти. Кой ще задава подобен въпрос на човек от екипа? Дори ти.

— А от къде на къде някой от тях ще заплашва семейството ти?

— Чувал съм, че Дебок плаща добре.

— Не ми се вярва, Бен — извърна се тя отново към сцената. Нейните хора, нейната трупа. Та те й бяха като роднини. — В противен случай трябва още сега да прекратя всичко и да ги пратя по домовете им. Та те са артисти, работници, за бога, не убийци.

— Не казвам, че е така, а само, че би могло. Просто искам да го имаш наум, това е всичко. — Той стисна ръката й. — И да се пазиш. Обичам те.

Ядът й се стопи.

— Бен, ала ако си мисля, че аз съм причината да дойде тук някой, който би…

— Стой, хич и не продължавай. Каквото и да се окаже, ти не си причината. Дебок е отговорен за всичко.

Дебок! Винаги Дебок!

— Дори не съм го виждала, не зная как изглежда, а той се намесва къде ли не в живота ми. Трябва да бъде спрян.

— Ще бъде. — Гласът му беше спокоен, но Ив добре го познаваше. В тона му имаше сдържано ожесточение. — Рийв вече действа по въпроса. Ще отнеме време, повече, отколкото би ни се искало, ала ще бъде спрян. Дано и аз да мога да съм от помощ.

— Пази силите си за друго. Не искам да ти се случи нещо.

Той се ухили. От суровостта му не бе останала и следа.

— Не бери грижа за мен. Много повече ме интересуват жените и конете, отколкото славата.

— Продължавай в същия дух. — Тя стана и приглади с две ръце косата си назад. — Отивам горе да проверя как върви другата репетиция.

— Прекалено много работил, Ив — изправи се и Бен. — Започва да ти личи.

— Галантен. Както винаги.

— Трябва да престанеш да се тревожиш за Алекс.

— По кой начин?

— Ами тогава се тревожи. Защо не пробваш да се довериш малко на съдбата. Нали е предопределен да управлява Кордина. Слава богу, че не съм аз. Нищо няма да му се случи.

— Така мисля, когато е пред очите ми. Но питаш ли ме през останалото време? — Тя го целуна, после реши, че не бе достатъчно и го прегърна. — Ще се видим довечера.

— Ще изиграем ли едни карти?

— Вече ми дължиш петдесет и три долара от предния път.

— Кой ги е броил?

— Аз.

Ив се усмихна и тръгна по пътеката между редовете.

Бенет я проследи с поглед, докато се скри зад кулисите. Двамата бодигарда вървяха след нея.

 

 

Габриела и Крис също се отбиха. Безуспешно се опитаха да я убедят да прекара с тях следобеда в едно заведение край морето. Асистентката й донесе кафе и бисквити, като цъкаше неодобрително. Един от актьорите й предложи своята гримьорна, за да подремне малко, а друг пък от гримьорите настояваше да й сложи крем, с който да скрие тъмните кръгове под очите.

Когато репетициите за деня най-сетне приключиха, вече й бе накипяло до пръсване.

— Ако още някой, само още някой ми каже, че трябва да си почина, ще го убия — мърмореше тя под нос, докато крачеше бързо по коридора зад кулисите.

— От мен няма да го чуете.

Ив рязко намали скоростта и само дето не залитна. Пийт се бе навел над един от своите сандъци и затваряше ценния си инвентар.

— Мислех, че всички вече са се измели.

— Кажи-речи. — Той се изправи и ключовете на колана му издрънчаха. — Имам да прибера още едно-друго, ама не мога да намеря голяма кутия за оная ваза ли е, какво е.

— Остави я, където си е. Толкова е грозна, че едва ли някой ще я открадне.

— Нали сама казахте да не е нещо кой знае какво.

— И ти се постара. — Тя разтърка врата си. Беше се схванал и я болеше. — Идеална е, Пийт, сериозно. Също и покривките. Виж, зная, че си много съзнателен, ала театърът ще бъде здраво залостен. С тази охрана наоколо едва ли има смисъл да се притесняваш, че някой може да задигне нещо. Защо не идеш да вечеряш?

— Тъй и смятах. — Той стоеше нерешително и си играеше с ключовете.

— Някакъв проблем ли има? — попита Ив.

— Тц. Само щях да кажа нещо.

Развеселена, тя кимна.

— Ами давай де.

— Доста ме ядосахте оня път, когато ми викнахте да се махам. Дърпахте ме, крещяхте, заплашихте да ме уволните.

— Не вярвам да ти е било приятно.

— Сигурно щях да пипам по-бързо, ако знаех какво става. — Пийт се почеса по брадата и заби поглед в обувките си. — Талбът ни каза как сте тичали тук наоколо, за да не е останал някой, а сте знаели за бомбата. Стори ми се бая смело. Глупаво — добави той, като отново вдигна поглед, — но и смело.

— Не беше нито глупаво, нито смело. Просто необходимо. Благодаря ти, все пак.

— Искам да черпя по едно.

В първия момент Ив онемя. За първи път, откакто го познаваше толкова време, Пийт проявяваше признак на общуване.

— С удоволствие, ала тази вечер очаквам един човек. Какво ще кажеш за утре, веднага след репетициите?

— Става. — Той почеса брада, притегна колана си и рече: — Бива си ви, госпожице Хамилтън.

— Теб също — отвърна тя и се почувства много по-добре, отколкото през деня.

Тръгна в обратната посока, като подмина стария си кабинет на път за временния, който й бяха приспособили. Шест и петнадесет, отбеляза мислено, като погледна часовника си. Александър закъсняваше. Цял ден, нервна и напрегната, бе очаквала да стане шест. Е, ще почака още малко.

Защо ли искаше да говори с нея? За да сложи край на отношенията помежду им колкото можеше по-коректно. Сигурно подозираше за дълбочината на чувствата й към него. И не искаше да я нарани. Искаше да сложи край още сега, преди да й бе станало още по-трудно.

Ив знаеше, не се и съмняваше, че той я желае. Но чувството му за чест и справедливост не му позволяваше нещата да продължат, след като можеше да й предложи само някой и друг потаен час под прикритието на нощта. Не беше ли това една от причините да го обича тъй силно?

Никакви жалби, напомни си тя, от самото начало знаеше как стоят нещата и че не могат да продължат вечно. Беше съгласна с това положение. Принцове и дворци нямаха място в живота й.

Ив въздъхна и разтвори книжката, която от известно време носеше в чантата си. Вътре имаше притиснато цвете. Онова, което Александър й бе дал в парка. Преди две седмици? Преди цял живот. Тя затвори книгата. Каза си, че не всяка жена има и толкова за утеха.

Бива си ви, госпожице Хамилтън. Точно така. Биваше я и щеше да продължи в същия дух. Животът трябваше да се посреща такъв, какъвто бе.

Нямаше да изпада в мрачни размисли. Никакво униние. Седна зад бюрото и взе една от новите папки, които бе започнала да попълва.

Театърът бе утихнал. И тогава се чу трясък.