Нора Робъртс
Престолонаследникът (3)

Трета глава

„ПРИНЦ БЕНЕТ УХАЖВА БОГАТА АМЕРИКАНСКА НАСЛЕДНИЦА“

Ив прочете заглавието, докато пиеше сутрешното си кафе, и едва не се задави. Преглътна, прочете го втори път и се засмя. Горкият Бен, помисли си, стига само да погледне някоя жена, и вече му приписват любовна история. Ти заряза кифличката, която ядеше, и продължи да чете:

„Ив Хамилтън, дъщеря на милионера Т. Г. Хамилтън, е гост на кралското семейство по време на престоя си в Кордина. Продължителната и близка връзка между принц Бенет и госпожица Хамилтън започна преди седем години…“

По-нататък се описваха събитията, които се бяха разиграли в двореца и бяха довели до неуспешния опит за отвличане на принцесата и последвалото раняване на Бенет. Нямаше как да не се усмихне пак, стягайки до мястото, където собственото й участие бе представено като героично. Развеселена прочете, че тя и Бенет редовно се срещали през изминалите години.

Редовно се срещали, повтори иронично наум. Е, вярно, че Бенет беше идвал в Хюстън за честването на двадесет и първия й рожден ден. Една от най-близките й приятелки лудо се беше влюбила в него за около една седмица. При следващото му идване в Америка поради познанството им я помолиха да го придружава във Вашингтон. Това беше отдавна. Освен това на няколко пъти Ив посети Кордина със сестра си. Веднъж двамата с Бенет съвсем случайно се натъкнаха един на друг в Париж. Едва ли един обяд в пълен с хора ресторант можеше да се нарече „среща“ в смисъла, който пресата придаваше. Но нали все трябваше да пишат нещо. Статията завършваше с въпроса:

„Дали още един член на кралската фамилия няма да предпочете американската нация?“

Тя остави вестника настрана. За какво ли щяха да клюкарят в пресата, когато Бенет наистина срещнеше подходящата жена и най-после се укротеше? Усмихна се мислено и отново пристъпи към вече изстиналата кифла. Много бе вероятно дотогава децата на Бри да са пораснали и сами да имат семейства.

— Интересно четиво, нали?

Ив вдигна очи. Трябваше да се сети, че той нямаше да я остави да закусва на спокойствие.

— Анекдотите ме забавляват, Ваше Височество. — Понечи да се изправи, ала Алекс й махна с ръка да не става.

— Намираш го за смешно?

— Мен ме развесели, но си представям колко му е омръзнало на Бенет да слагат всяка жена, на която се усмихне, в списъка на възможните съпруги.

— Той пет пари не дава. Скандалните клюки го забавляват.

Понеже не бе казано заядливо, тя се усмихна. Ако Александър искаше разменените снощи между тях реплики да бъдат забравени, то Ив го желаеше още по-охотно. И бездруго достатъчно дълго се терза заради тях.

— Те забавляват всички ни. — Отблизо той изглеждаше уморен и напрегнат. Тя омекна. — Закусвали ли сте? Мога да ви предложа кафе и кифлички.

— Със закуската приключих отдавна. Ала кафето ще ми се отрази добре.

Ив отиде и донесе от бюфета още една чинийка и чашка.

— Едва десет часа е, а изглеждате така, сякаш сте работили без отдих цял ден.

В първия момент Алекс не отговори. Беше му станало навик. После реши, че все едно скоро щеше да се чуе по радиото и да излезе във вестниците.

— Тази сутрин пристигнаха новини от Париж. В посолството е избухнала бомба.

Пръстите й замръзнаха върху каната с кафе.

— О, господи, баща ви!

— Не е пострадал. Личният му секретар е леко ранен. — Той млъкна, но като се обади отново, гласът му беше овладян: — Сюар, заместник-министърът, е бил убит.

— Съжалявам. — Тя остави каничката и сложи длан върху ръката му. — Толкова съжалявам. Знаят ли кой е извършителят?

— Никой не е поел отговорността. Имаме само предположения.

— Баща ви връща ли се?

Алекс отмести поглед към яркото слънце в градината и нацъфтелите лехи. Животът никога няма да е така прост, рече си. Никога така обикновен.

— Работата му в Париж още не е приключила.

— Но…

— Ще се прибере след завършването й. — Вдигна димящата чаша с чисто кафе без мляко и отпи. — Кордина, както и много други държави, взима сериозни мерки срещу тероризма. Извършителите ще бъдат открити.

— Да се надяваме. — Ив побутна недоядената кифла настрани. Сутрешната статия във вестника вече не й се струваше забавна. — Защо толкова много невинни хора трябва да плашат заради нечия политика?

Пръстите му силно стиснаха чашата — от раздразнение и от безсилие.

— Тероризмът не е политика.

Много неща не й бяха ясни, а пред още повече би искала да си затвори очите. Ала ако човек си заравяше главата в пясъка, това нищо не оправяше.

— Да, разбира се, прав сте.

— Сюар остави жена и три деца.

— Ужасно. На тях съобщено ли им е?

— Аз трябва да отида сега и да им кажа.

— Мога ли да помогна с нещо? Да дойда с вас?

— Това не е твоя работа.

Тя се почувства обидена, после се нарече глупачка. Когато той стана, Ив продължи да седи мълчаливо със забит в чашата си поглед.

Защо беше дошъл тук, питаше се Александър. Знаеше отговора — изпитваше нужда да й каже, да сподели негодуванието, тревогата, мъката си. Не беше мъдра постъпка от страна на един бъдещ монарх да търси утеха, нежна дума, ръка за подкрепа. Бяха го учили да разчита на себе си, но ето че дойде при нея. Наистина му бе нужна.

— Ив… — Не му бе лесно. Една обикновена молба събуждаше противоречия, срещаше съпротива в душата му. — Ще е от полза, ако дойдеш с мен. Мисля, че присъствието на жена ще й подейства по-добре.

— Само да си взема чантата — беше единственото, което тя каза.

 

 

Семейство Сюар живееха в симпатична, розово боядисана къща с малка зелена морава, обрамчена по края с бели цветя. Ив забеляза червен детски велосипед на алеята. При вида му сърцето й се сви. Знаеше какво бе да загубиш родител и как болката никога не изчезваше напълно.

Александър й подаде ръка на слизане от колата. Тя я пое, ала после не я пусна.

— Ако се чувстваш неловко… — подхвана той.

— Не, само ми е тъжно.

Тръгнаха към входната врата заедно. Ив знаеше, че шофьорът бе и охрана, но нямаше представа за допълнителния екип, разположен нагоре и надолу по тихата улица.

Отвори им Алина Сюар — закръглена жена в началото на средната възраст, с красиви очи и разбъркана коса. Очевидно я хващаха насред къщното почистване. Устата й увисна в първия момент, щом зърна Александър, ала набързо се окопити.

— Ваше Височество.

— Госпожо Сюар, извинете за неочакваното идване в дома ви. Може ли да влезем?

— Разбира се. — Ив забеляза косия й поглед към още неизбърсаните от прах мебели, към разпилените играчки по пода, на които тепърва им предстоеше да бъдат прибрани. — Мога ли да ви предложа кафе, Ваше Височество?

— Не, благодаря. Да ви представя госпожица Ив Хамилтън.

— Приятно ми е — протегна ръка жената. — Моля, заповядайте, седнете.

Александър придърпа един стол, тъй като знаеше, че тя ще остане права, ако и той стои.

— Госпожо Сюар, тази сутрин пристигнаха новини от Париж.

Седнала до нея на дивана, Ив усети как жената се напрегна.

— Да, Ваше Височество?

— В посолството са били поставени две бомби. Едната е избухнала, преди да я открият. — От опит знаеше, че лошите новини трябва да бъдат съобщавани без протакане. — Съпругът ви е бил убит.

— Морис? — Пръстите й несъзнателно се вкопчиха в ръката на Ив. — Мъртъв?

— Загинал е на мига, мадам. Баща ми ви изпраща своите дълбоки съболезнования, както и останалите членове на семейството ми.

— Възможна ли е… грешка? — Нямаше сълзи, но пръстите й стискаха ръката на Ив като клещи.

Александър мразеше безсилието повече от всичко друго. Не можеше да й даде надежда, а съчувствието беше слаба утеха.

— Не, мадам. Бил е сам в кабинета, когато бомбата се е взривила.

— Коняк. Госпожо Сюар, къде държите коняка? — почти силом привлече Ив вниманието й.

— Коняк? — Гласът й беше пуст и безизразен като очите. — Коняк има в кухнята.

Ив само го погледна. Александър стана и отиде да го потърси.

— Вчера говорих с него — пророни Алина. — Той беше добре… Малко уморен. Срещите се точели толкова дълго. Купил подарък за дъщеря ни. Има рожден ден другия месец. — Тук гласът й започна да трепери. — Трябва да има грешка. Госпожице?

След това дойдоха и сълзите. Ив направи единственото, което можеше. Прегърна я. Когато Александър се върна в стаята, Ив я галеше по косата. И нейните очи бяха пълни. Главата на вдовицата лежеше върху гърлите й. Тъга и скръб витаеха във въздуха, заменили съмнението, нежеланието да се повярва на тежката вест. Извън всякакъв протокол, воден само от състрадание, той клекна пред тях и настойчиво пъхна чашата в ръцете на Алина.

— Имате сестра, мадам — каза нежно. — Искате ли да й телефонирам?

— Децата ми…

— Ще ги доведат вкъщи.

Тя отпи с треперещи устни.

— Бих искала сестра ми да дойде, Ваше Височество.

— Къде е телефонът?

— В кабинета. Кабинетът на Морис, в дъното на коридора.

Отпусна глава върху рамото на Ив и зарида.

 

 

— Беше много мила — рече Александър, когато се върнаха в колата.

Ив облегни глава назад и затвори очи.

— Много често това не е достатъчно.

Нямаше какво да й отговори. Чувстваше се по същия начин. Защо, след като носеше бремето на властта, можеше да направи толкова малко?

— Какво ще стане с нея?

— Тя и децата й ще бъдат осигурени. Това е във възможностите ни. — Алекс извади цигара. В устата му и така горчеше. — Ала не сме в състояние да излекуваме раната.

Ив усети горчивината в гласа му, примесена с гняв и безпомощност. За първи път й се стори, че наистина го разбира.

— Иска ви се виновникът да бъде наказан.

Той запали цигарата и се обърна. Тя го гледаше вторачено, с широко отворени очи.

— И ще бъде наказан.

От начина, по който го процеди, Ив почувства сухота в устата. У него имаше властна сила. Не само тази, присъща на титлата му и по право давана му по рождение. Ако се бе родил селянин, пак щеше да я притежава. Навярно именно тя, повече от всичко друго, я привличаше у него.

— Когато говорехте по телефона, Алина ме попита кой го е извършил. Отговорих й, че не зная, но съм сигурна, че тя пак ще попита, когато мъката поотмине.

— Когато мъката отмине, идва желанието за мъст.

— Каквото е и вашето желание.

— На негово място можеше да е баща ми. — И пак за първи път Ив видя, че самообладанието му изневерява. Забеляза го по заплашителното напрежение, увиснало за миг във въздуха, по ожесточения поглед в очите му. Ала Алекс бързо се овладя. — Ние носим отговорност за нашата страна, за хората си. Смъртта на Сюар няма да мине безнаказано.

— Смятате ли, че бомбата е била предназначена за баща ви? — Тя посегна и го докосна по ръката. — За него е била, нали?

— Поставена е била в неговия кабинет. Само по една случайност не е бил там, извикали са го секунди преди да избухне. Инак е щял да загине и той.

— В такъв случай е още по-наложително да се върне у дома.

— Още по-наложително е да остане. Щом държавният глава е застрашен, значи и страната му е в опасност.

— По дяволите, та той е ваш баща!

— Преди всичко е Арманд Кордински.

— Не го мислите наистина. Не е възможно да гледате така на нещата. — Гласът й бе напрегнат от вълнение, пръстите й стискаха ръката му. — Ако баща ви е в опасност, вие трябва да го убедите да се върне.

— Ако би поискал съвет от мен, щях да му отговоря, че да се върне в Кордина, преди мисията му да е приключила, ще е грешка.

Ив се отдръпна бавно.

— Бенет каза, че сте твърд, че сте длъжен да бъдете твърд. Питам се дали е имал предвид чак толкова. — Щом колата спря пред двореца, тя излезе първа. — Когато бяхме там, в онази къща, за миг ми се стори, че зърнах у вас топлина, човечност. Явно съм сгрешила. Вие нямате чувства, защото нямате сърце.

Горе на стъпалата Алекс я настигна и я хвана за лакътя.

— Ти нищо не разбираш. Не съм длъжен да ти обяснявам нито на теб, нито на когото и да било. — Но той изпитваше необходимост да го направи. Човекът в него, мъжът зад титлата, отчаяно се нуждаеше от нейното разбиране. — Един човек е мъртъв, добър човек, честен, човек, с когото съм ходил на лов, с когото сме работили и сме се веселили заедно. Жена му остава със своята скръб и скръбта на децата си, а аз не мога да сторя нищо. Нищо!

Алекс отблъсна ръката й и заслиза обратно. Ив го проследи с поглед, докато фигурата му изчезна сред дърветата в страничната алея на парка.

За момент остана така, задъхана, готова да се разплаче. Пое си дълбоко дъх, после още веднъж и тръгна след него.

Тази проклета жена! Караше го да забравя кой е, какъв трябваше да бъде. Трябваше да спазва определена дистанция между чувствата и дълга си, между човека и титлата. Със семейството, насаме, би могло и инак. Ала дори с най-близките приятели официалната сдържаност трябваше да е налице, когато се налагаше. Не можеше да си позволи лукса да бъде прекалено — как го нарече тя? Човечен, при положение, че отговорността в случая бе толкова голяма. Повече от всякога.

Загуби ценен приятел и за какво? Заради някакво неясно насилническо изстъпление на безименна група терористи. Не, не можеше да повярва в това. Мимоходом откъсна цвят от храста, покрай който минаваше. Човек не е просто стръкче, което може да бъде прекършено по нечия прищявка. Имало е някаква причина, а Сюар е бил грешка.

Баща му е бил мишената. Сигурен бе в това, както бе сигурен в името си. А Дебок, този звяр, е бил спусъка.

— Ваше Височество…

Обърна се и видя Ив. Паркът бе буйно нацъфтял, пищните тропически растения бяха избуяли като в опиянение. Колко й подхождат, бе неволната му мисъл. Като в райската градина, само дето там плодът е бил забранен, не жената.

— Искам да се извиня — добави тя бързо. Извиненията, както и грешките, й бе по-лесно да преглътне, отколкото да изрече. — Когато греша, най-често греша сериозно. Надявам се да ми повярвате, че наистина съжалявам.

— Вярвам ти, че съжаляваш, Ив, точно както вярвам, че искрено мислеше онова, което каза.

Та отвори уста да възрази, но се отказа.

— Предполагам, това се отнася и за двама ни.

Известно време той я гледа мълчаливо. Виждаше, че все още бе ядосана, дори повече, заради угризенията, накарали я да се извини. Това състояние му беше добре познато — да си принуден никога да не избухваш, да не даваш израз на гнева си, да потискаш раздразнението.

— Предложение за мир — реши Алекс, воден от внезапен порив и й подаде откъснатия цвят. — Не е хубаво да съм груб със своите гости.

Ив взе цветето и вдиша нежното ухание, като полагаше усилия да не се остави да бъде умилостивена.

— А щеше ли да е хубаво да сте груб с мен, ако не бях ваш гост?

— Много си дръзка.

— Да. — После тя се усмихна и затъкна цветето зад ухото си. — Късмет и за двама ни е, че не съм ваш поданик.

— По това спор няма.

Той вдигна очи към небето, толкова ясно и съвършено синьо, колкото бива само в мечтите. Не й убягна тъжния му и напрегнат израз. Отново й се прииска да протегне ръка и да го докосне утешително.

— Единствено насаме ли ви е позволено да скърбите, Ваше Височество?

Алекс върна погледа си. Имаше съчувствие, предложение за приятелство в тона й. Толкова дълго си бе забранявал да приеме от нея дори това. Ала го възпираше, гнетеше го една непоносимо тежка мисъл. Затвори за миг очи и направи кратък отрицателен жест с глава.

— По възраст той беше по-близо до поколението на баща ми, но въпреки това бе един от малцината, с които можех да разговарям свободно. Морис нямаше никакви претенции, никакви остри ръбове, каквито прекалените амбиции често дялат в хората.

— Значи е бил ваш приятел? — Ив се приближи и преди Алекс да схване намерението й, се озова в прегръдката й. — Моите съболезнования. Не разбрах, че ви е бил приятел. Толкова съжалявам.

Убиваше, режеше го къс по къс с нейната топлота и съчувствие. Той искаше повече, много повече! Ръцете му лежаха кротко върху раменете й, а изгаряше от желание да я притисне до себе си. Уханието на косата, на кожата й нахлу и се разля в него, а Алекс не бе в състояние да стори нищо, освен да стои и безучастно да чака крепостта му да бъде превзета.

Бяха го учили да се бори, а ето че сега бе безпомощен. Буйната зеленина наоколо ги скриваше от двореца, ала нямаше убежище за човек, пожелал това, което принадлежи на родния му брат.

Болеше. И макар зад титлата, извън положението, което заемаше, да бе човек от плът и кръв, рядко бе изпитвал такава остра и сладостно мъчителна болка. Тя се смеси със скръбта и гнева, като заплашваше да избухне в страстен взрив, който той не би могъл да овладее. Пуснатите на свобода чувства по-трудно се поддаваха на контрол от потисканите.

Дръпна се рязко. Очите му бяха студени и чужди.

— Имам много неща за уреждане. — Единоборството с чувствата правеше гласа му суров, държането сухо. — Трябва да ме извиниш, трябва проверя дали Бенет е свободен да ти прави компания за обяд.

И Алекс си тръгна, а Ив остана като вцепенена, приковала поглед в гърба му.

Нима бе безчувствен? Нищо ли не изпитваше? Толкова ли бе лишен от нормални усещания, та дори не показа и признак на вълнение в същото време, когато на нея душата й бе омекнала като памук. За миг си бе помислила… Пълна глупачка бе да си го мисли, довърши решително, но с облекчение приседна на близката каменна пейка, защото коленете й започнаха да треперят. Глупачка бе да си въобразява, че той също бе почувствал тази потребност, този копнеж, тяхната кристална истинност, в мига, когато телата им се докоснаха.

Жестът й бе жест на утеха, ала в следващия миг всичко се обърна надолу с главата. Искаше просто да постои така, с буза, опряна в неговата, без да казват нищо, само да чувстват. Но Алекс не бе изпитал същото. Тя затвори очи. Посягаше към нещо, което не можеше да достигне.

Александър Кордински не бе за нея. Трябваше да е благодарна на Господ, защото инак щеше да е ужасно. Една нормална жена би могла да мечтае за любовта на принц, ала в същото време да е достатъчно умна, та да знае, че в такъв случай се лишаваше от всякакви свои решения, че на личния й живот се слагаше край и шансовете за нормално битие се свеждаха до нула. Освен това той самият плашеше. Цялото му държане бе продиктувано от задълженията и условностите.

Нямаше да е нежен, ако това не му прилягаше, и със сигурност нямаше да е търпелив. Човек като Александър очакваше съвършенство, докато Ив уважаваше поривите.

Но както и да разсъждаваше сега, истината бе, че го бе пожелала. В един миг на лудост бе забравила кой и какъв е той, бе поискала да я прегърне, да я люби. Тук, в градината, сред дивния аромат на глициниите. Би ли се променил с нещо светът? Навярно. Ала така й се искаше да премахне този печален израз в очите му, да го накара да се усмихне.

Щеше да й мине — опита се да убеди сама себе си. Беше твърде практична, за да се отдава на нелепи фантазии. А ако не отминеше от само себе си, тя щеше да го прогони. Имаше да върши работа, изискваща вниманието й, да поставя пиеси, да организира трупата.

Първото, което щеше да направи сутринта, бе да напусне Кордина. Докато се върнеше отново, всяка моментна лудост щеше да е забравена, а Ив щеше да бъде твърде заета, за да се разсейва с глупости.

Не напълно убедена, тя се изправи. Поне краката й вече я слушаха. Щеше да иде да потърси Бенет, нищо и никой не бе в състояние да проясни главата й по-бързо.

 

 

— Бри, не мога да повярвам какво си направила с това място!

Ив седеше на просторната веранда, отправила поглед към ширналата се надолу поляна, стопанските постройки и огражденията за конете, десетките акри прясно изорана земя. Най-малкият, Дориан, седеше на най-долното стъпало и галеше малко котенце.

— Понякога аз също не мога. — Габриела обърна глава към по-големите деца, които ритаха топка в тревата. — Винаги съм се надявала това да стане, без много-много да вярвам, че е възможно. Бях бременна с Кристиан, когато разчистихме мястото за къщата, тъй че сега тя е на пет години. От родилния дом го доведохме направо тук.

— Само на пет — рече замислено Ив. — А като я гледам, ми се струва, че е стояла тук вечно.

— За децата е точно така. — Котето изскимтя. — Дориан, бъди по-внимателен!

Той погледна нагоре — миниатюрно копие на баща си — и се усмихна дяволито, но малките му ръчици започнаха да милват козината на котето по-нежно.

— Мърка — рече, доволен от себе си.

— Да, ала ако му дърпаш ушите, ще те одраска.

— Тук вечерите са прекрасни. — Ив наблюдаваше как слънцето се спуска ниско над разораните ниви. Отвътре се разнесе апетитна миризма на готвено, някак домашно уютна и съзвучна с мястото. — Прилича ли на дома ви във Вирджиния?

— Там къщата е по-стара. — Габриела отмести поглед от сина си и забеляза Рийв, Александър и Бенет, които тъкмо се появиха иззад конюшнята. Знаеше за какво говорят. Бомбата в Париж бе в ума на всички. Двамата с Рийв щяха да приказват за това по-късно. Сега тя отново се извърна към Ив. — Винаги нещо трябва да се оправя — покрива, прозорците. Страхувам се, че не прекарваме там толкова време, колкото би му се искало на Рийв.

— Бри, не е нужно да ми правиш компания. Зная, че се притесняваш за баща си и случилото се тази сутрин.

— Времената са тежки. — Бри отново спря поглед на малчуганите. Те бяха нейната душа, нейният живот, връзката й с реалния свят. — Зная, че баща ми ще направи всичко за доброто на Кордина.

— А за себе си?

Очите на Габриела — големи, загадъчно зелени — потъмняха, но тя се усмихна.

— Самият той е Кордина. Както и Алекс. Това е първото нещо, което трябва да се проумее, и най-трудното. Ти го харесваш, нали?

— Кого, Александър ли? Разбира се.

— „Разбира се“ — подразни я Габриела и скокна да хване синчето си, преди да бе пропълзял под верандата след котето. — Не говоря за такова „разбира се“, Ив. — Дориан взе да скимти и тя го целуна по бузата, после с опитно движение го настани в скута си. — Ако изобщо някога позволиш на чувствата си към него да излязат на повърхността, ще откриеш твърде много подводни камъни. Ако изпиташ нужда да споделиш, ела при мен. — Дориан я оскуба и Бри се засмя. — Този тук трябва хубавичко да бъде окъпан преди вечеря.

— Върви — успя да се усмихне Ив в отговор. — Аз ще се заема с останалите.

Ала тя поседя сама още някое време. От приятната й отпуснатост преди малко нямаше и следа. Чувствата й към Александър вече бяха на повърхността. Ив го харесваше, както харесваше и всички свои приятели в Кордина. За нея те бяха като второ семейство. Естествено, като жена намираше Александър за привлекателен. Коя жена би си кривила душата? Понякога, навярно имаше моменти понякога, когато това привличане ставаше малко по-силно от обикновено. Но нищо особено, поради което да не я лови сън нощем.

Не й трябваха подводни камъни. Ако се наложеше, би се справила с тях. Ала в работата си. А в интимната сфера — това беше съвсем различно нещо. Тук тя не желаеше никакви усложнения. Не бе ли именно това причината толкова дълго да избягва този род обвързаност? Естествено, че имаше мъже, които бяха привлекли вниманието й, но… Винаги се появява едно „но“, помисли Ив. Ала вместо да вникне и разсъди по-издълбоко защо се получава така, тя винаги се бе оправдавала с факта, че просто нямаше време за подобна връзка.

Шумът, който децата вдигаха с виковете си, я отвлече от мислите. Всъщност съвсем не й бе присъщо да се отплесва така. Изтича надолу по стъпалата и прекоси поляната. Момчетата се размрънкаха недоволно, но щом им обеща интересна игра след вечеря, отидоха да се измият.

След тяхното тръгване наоколо стана толкова тихо, че направо не й се искаше да ходи да вика останалите и да се прибира вътре. Атмосферата тук й действаше успокояващо. Пак щеше да дойде. Да седи вечер на терасата, затворила очи и заслушана в тишината. Едва ли би могла да живее по този начин дълго, ала от време на време щеше да й действа пречистващо.

Харесваше забързания ход на живота, който бе избрала. Можеше дни наред да изкара с малко сън, без почивка и свободно време и да не се чувства уморена или напрегната. Но виж, веднъж в годината, два пъти да речем, да прекара известно време сред природата и да послуша тишината… Ив се присмя иронично над себе си и своите въжделения и се отправи към конюшнята.

Високите прозорци пропускаха вечерния здрач, силно миришеше на коне. Привикнала към конюшни и обори, уверено тръгна по наклонения циментов под. Присви очи, за да се нагоди към смяната на светлината.

— Бенет, аз…

Ала този, който се обърна, беше Александър. Фигурата, която бе забелязала пред една от преградите, наистина беше малко по-едра от тази на Бенет.

— Извинете, Ваше Височество — веднага се стегна Ив и гласът й се промени. — Помислих ви за Бенет.

— Разбрах. Той е с Рийв. — Александър се извърна пак към яслата. — Отидоха да видят новия бик.

— Вечерята е почти готова. Казах на сестра ви… О, колко е красива! — Видяла кобилата, тя не довърши и се приближи да я погали. — Откакто Бри ме разведе из къщата, забравих, че искам да видя и конете. Много, много си хубава — прошепна на животното и го погали по муцуната. — Има ли си име? Как се казва?

— Точица — отвърна той, а Ив се разсмя.

— Ама че име за кон!

— Подарих я на Ейдриън за рождения й ден. Тя измисли името и го смята за хубаво. — Алекс почеса кобилата зад ухото. — Не ни даде сърце да я караме да го промени.

— Във всеки случай е прекрасна. Аз нарекох първия си кон сър Ланселот. Изглежда съм била по-голяма фантазьорка от Ейдриън.

Той също взе да гали коня. Ръцете им се плъзгаха една до друга, без да се докосват.

— Странно, не си те представям като почитателка на рицари в блестящи доспехи.

— Тогава бях на шест и… — Отново не довърши, защото този път кобилата я бутна силно и я запрати към Александър. — Извинете, Ваше Височество.

— Алекс, по дяволите! — Ив се озова в обятията му както онзи следобед. Не беше подготвен, не можа да възпре чувствата, които се надигнаха у него. — Името ми е Александър. Защо толкова упорито ме караш да се чувствам като неодушевена титла, а не като личност?

— Не е нарочно. Извинете.

Пак я заля онова замайващо усещане. Като приближаваща буря. Като надигаща се вълна. Не се отдръпна. А разумът й казваше, че трябва да го направи, и то бързо. Не й беше работа да стои с него така. Насаме. Заслушана в тишината.

Пръстите му се заровиха в косата й, объркаха се там.

Уловена в капан.

— Толкова ли е трудно да мислиш за мен като за човек от плът и кръв?

— Не, аз… Да. — Тя не можеше да си поеме дъх. Въздухът в конюшнята изведнъж й се стори зноен и задушен. — Трябва да намеря Бенет.

— Този път не! — Той я привлече по-близо до себе си, като се проклинаше за това, което бе. — Произнеси името ми! Веднага!

В очите му имаше златни точици. Не ги бе забелязвала никога преди. Сега, в гаснещия здрач, не виждаше нищо друго, освен тях.

— Александър — прошепна една чуто.

Заля го горещина като от лава.

— Пак!

— Александър — повтори тя и отчаяно притисна устни в неговите.

То беше всичко, което желаеше. Всичко, което бе чакала. В ушите й отекна гръм, пред очите й блесна светкавица, тялото й пламна от изтръгналия се на воля огън. Без мисъл за мястото, времето, положението му, Ив обви ръце около него и остави тялото й да поеме усещанията.

Нямаше я вече хладната му сдържаност, тази броня, с която се прикриваше. Тя знаеше, винаги бе подозирала, че бе различен. Устата му се отвори нетърпеливо, сякаш цял живот бе чакал този момент. Ив усети пръстите му да се впиват в плътта й. Коленете й се подкосиха от съзнанието, че така силно, така диво бе желана.

Той бе забравил всичко друго, освен че най-сетне я усещаше. Беше пламенна, буйна, възбуждаща. Бе родена за тропиците, за горещи дни и знойни нощи. Косата й се спускаше по гърба, течеше между пръстите му. Стисна я като спасителен пояс, макар да съзнаваше, че истинската опасност бе тази жена.

Езикът му пробваше изкушението все по-дълбоко, вкусваше все по-навътре. Тя бе афродизиак, нейният вкус го лишаваше от разум. Ръцете й пробягваха по гърба му, притискаха го, мачкаха и галеха. Алекс искаше да ги усеща върху голото си тяло, да чувства всяко докосване, всяха милувка, всяко одраскване.

Въздухът бе напоен с животинска миризма. С всеки изминат миг Александър губеше цивилизования си облик. Желаеше я веднага, тук, в тишината на конюшнята, докато гаснат последните лъчи на залеза и пада вечерният мрак.

— Ив? — Вратата изскърца, отвори се и пропусна тънка прашна ивица светлина. — Загуби ли се тук?

Със замаяна глава тя се облегна на стената и се помъчи да поеме дъх.

— Не, не, Бенет. Сега идваме. — Ив притисна с ръка гърлото си.

— Не се бавете. Умирам от глад.

Вратата на конюшнята хлопна и мъждивата ивица изчезна.

Самият той се бе загубил, мислеше Александър. Изгубен в нея, по нея. Заради нея. Какво право имаше да събужда такова желание у него, такава мъчителна болка, такова сладостно усещане? Стоеше сега тук безмълвна, с широко отворени очи. Как бе възможно една жена да изглежда тъй невинно, когато преди мигове бе унищожила душата на един мъж?

— Лесно пренасочваш душевните си трепети, Ив.

Устата й се отвори първо от объркване, после от изненада. Обидата се надигна като кален поток, но преди да я повали безсилна, тя отприщи в себе си гнева. Ръката й замахна и силно се стовари върху бузата му. Плесницата проехтя звучно, после отново настъпи тишина.

— Зная, че може да ме изгоните от страната за това, и то ще е най-малкото, което можете да направите. — Гласът й не потрепваше, защото бе съумяла да го овладее. Само беше леденостуден. — Ала помнете, Ваше Височество, когато решите да ме прогоните, окована във вериги, че вие си го заслужихте. Това и още много повече.

Едва сдържайки желанието си да побегне, Ив се обърна и излезе така царствено, все едно го правеше по рождение.

Той не тръгна след нея. Собственият му гняв го подтикваше да я настигне, да я накаже, да я уязви по някакъв начин, не заради плесницата — тя не беше кой знае какво. Но думите й, погледът й — те бяха язвителни, отровно жилещи. Какво право имаше Ив да го кара да се чувства виновен, да изпитва угризения, когато тя беше тази, която без всякакви угризения се бе хвърлила от обятията на единия брат в ръцете на другия.

Ала това не променяше факта, че я желаеше. Желаеше принадлежащата на брат му жена с такова отчаяно настървение, което къс по къс жив го ядеше.

Винаги съм я желал, удари Алекс стената с юмрук. Открай време.

Конете зацвилиха неспокойно, после се укротиха. И винаги се бе борил с това. Прокара ръка през лицето си в опит да върне самообладанието, което налагаше положението му.

И щеше да се пребори, обеща си мислено. Обичта към брат му не му оставяше друг избор. А тази жена, закани се мрачно на излизане от конюшнята, щеше да прати по дяволите. Това поне бе по силите му.