Стефани Майър
Зазоряване (41)

38. СИЛА

— Челси се опитва да разруши връзките помежду ни — прошепна Едуард. — Но не може да ги намери. Не може да ни усети… — очите му се стрелнаха към мен. — Ти ли правиш това?

Усмихнах му се ледено.

— Аз съм навсякъде!

Внезапно Едуард се наклони настрани от мен, ръката му се протегна към Карлайл. В същото време усетих много по-остро пробождане по щита, където той се увиваше, предпазвайки светлината на Карлайл. Не беше болезнено, но не беше и приятно.

— Карлайл? Добре ли си? — изпъшка като обезумял Едуард.

— Да. Защо?

— Джейн — отговори Едуард.

В мига, в който той изрече името й, за една секунда дузина насочени атаки се удариха, пробождащи по целия еластичен щит, насочени към дванадесет различни сияещи точни. Прегънах се, уверявайки се, че преградата е невредима. Не изглеждаше така, сякаш Джейн можеше да я пробие. Огледах се наоколо набързо, всички бяха добре.

— Невероятно! — каза Едуард.

— Защо не чакат за решението? — изсъска Таня.

— Стандартната процедура — отговори Едуард рязко — Обикновено правят „подсъдимите“ си неспособни да избягат.

Погледнах към Джейн, която бе зяпнала групата ни с яростно недоверие. Бях убедена, че освен мен, никога не е виждала някого, който да остане прав след възпламенителните й нападения.

Вероятно не беше много зряло. Но осъзнах, че би отнело половин секунда на Аро да се досети — ако вече не се бе сетил — че щитът ми бе по-мощен, отколкото Едуард знаеше. Вече имах голяма мишена на челото си и наистина нямаше смисъл да пазя съществуването на това, което можех да правя, в тайна. За това се ухилих с една голяма и самодоволна усмивка към Джейн. Очите й се свиха и усетих ново пробождане, този път насочено към мен.

Опънах устните си по-широко, показвайки зъбите си.

Джейн нададе тънък писък, като ръмжене. Всички подскочиха, дори и дисциплинираните пазачи. Всички, освен древните, които не направиха нищо повече от това да погледнат настрани от съвещанието си. Близнакът на Джейн я хвана за ръката, когато тя се наведе, за да скочи.

Румънците започнаха да се кикотят в мрачно очакване.

— Казах ти, че сега е нашето време — рече Владимир на Стефан.

— Само погледни лицето на вещицата — изсмя се ликуващо Стефан.

Алек потупа рамото на сестра си утешително и я прегърна. Той обърна напълно спокойното си, съвършено ангелско лице към нас.

Чаках още натиск, някакъв признак на атака от негова страна, но не усетих нищо. Той продължи да гледа в наша посока, хубавото му лице бе сдържано. Нападаше ли ни? Минаваше ли през щита ми? Само аз ли можех все още да го видя? Сграбчих ръката на Едуард.

— Добре ли си? — задавих се аз.

— Да — прошепна той.

— Алек опитва ли се?

Едуард кимна.

— Дарбата му е по-бавна от тази на Джейн. Пълзи. Ще ни достигне след няколко секунди.

Тогава я видях, когато знаех за какво да гледам… Странна ясна мъгла се процеждаше през снега, почти невидима на фона на бялото. Напомни ми на мираж — тънка основа. Избутах щита си пред Карлайл и останалите на предната линия, уплашена да допусна промъкващата се мъгла твърде близо, когато удареше. Ами ако минеше през преградата ми? Трябваше ли да бягаме?

Лек тътен мина през почвата под краката ни и порив на вятър духна снега в неочаквана вихрушка между мястото, на което стояхме и Волтури. Бенджамин също бе видял пълзящата заплаха и сега се опитваше да издуха мъглата далеч от нас. Снегът ни помагаше да видим къде той бе направил вятър, но така или иначе мъглата не се издигна. Беше като въздух, преминаващ кротко през сянка; сянката бе имунизирана.

Триъгълната формация на древните най-накрая се раздели, когато с измъчен стон, дълбока и тясна пукнатина се отвори в голяма зигзаг линия през средата на сечището. Земята се разтресе под краката ми за момент. Преспите сняг паднаха в дупката, но мъглата мина точно през нея — бе недосегаема от вятъра, както и от гравитацията.

Аро и Кай гледаха отворената земя с разширени очи. Маркус погледна в същата посока без грам емоция. Те не проговориха, а също чакаха мъглата да ни доближи. Вятърът засвистя по-шумно, но отново не промени посоката на мъглата. Сега Джейн се усмихваше.

И тогава мъглата удари стената. Можех да я усетя, когато се докосна до щита ми — имаше гъст, сладък, пресищащ вкус. Накара ме неясно да си спомня за вкочаняващия Новокаин върху езика ми.

Мъглата се изви нагоре, търсейки пукнатина, слабост. Не намери нито една. Пръстите на търсещата мараня се засукаха нагоре и навсякъде, опитвайки се да намери вход и процеса илюстрира изненадващата големина на защитния щит.

Имаше ахвания и от двете страни на Бенджамин.

— Добра работа, Бела! — радостно възкликна Бенджамин с нисък глас.

Усмивката ми се върна. Можех да видя свитите очи на Алек, първоначално и съмнението в лицето му, когато мъглата се завъртя безобидно около краищата на щита.

И тогава знаех, че мога да направя това. Очевидно, щях да бъда приоритет номер едно, първият умрял, но докато удържах положението, бяхме повече от равностойни на Волтури. Все още имахме Бенджамин и Зафрина; от тях нямахме абсолютно никаква свръхестествена полза. Докато се държах.

— Ще трябва да се съсредоточа — прошепнах на Едуард. — Когато се стигне до ръкопашен бой, ще бъде трудно да държа щита около подходящите хора.

— Ще ги държа далеч от теб.

— Не. Трябва да се добера до Деметри. Зафрина ще ги държи далеч от мен.

Зафрина кимна достолепно.

— Никой няма да докосне тази млада — обеща тя на Едуард. — Бих тръгнала след Джейн и Алек, но от тук ще съм по-полезна.

— Джейн е за мен — изсъска Кейт. — Нуждае се от глътка от собственото си лекарство.

— А Алек ми дължи много животи, но ще се задоволя и с неговия — изръмжа Владимир от другата страна. — Той е мой!

— Аз просто искам Кай — каза равно Таня.

Другите също започнаха да си разделят опонентите, но бързо бяха прекъснати.

Аро, който се взираше спокойно в безполезната мъгла на Алек, най-накрая проговори.

— Преди да гласуваме — започна той.

Разтърсих гневно глава. Бях изморена от тази шарада. Кръвожадността в мен отново се запали, съжалявах че помагам на другите повече, когато стоя на едно място, исках да се бия.

— Нека ви напомня — продължи Аро — че каквото и да реши съвета, няма нужда от насилие.

Едуард изръмжа с мрачен смях. Аро го погледна тъжно.

— Би било непростимо прахосване за нашия вид да загубим който и да е от вас. Особено теб, млади Едуард, и твоята новородена партньорка. Волтури ще бъдем радостни да приемем много от вас сред нашите редици. Бела, Бенджамин, Зафрина, Кейт. Има много възможности пред вас. Обмислете ги.

Опитът на Челси да ни въздейства изплющя безсилно върху щита ми.

Погледът на Аро се плъзна през непреклонните ни очи, търсейки някакви наченки на двоумение. По изражението му си личеше, че не е намерил.

Знаех, че той отчаяно искаше да запази Едуард и мен, да ни държи в плен по начина, по който се надяваше да пороби и Алис. Но тази битка бе твърде голяма. Той не би могъл да спечели, ако аз съм жива. Бях пламенно горда, че съм толкова силна, че не му оставях никакъв начин да не ме убие.

— Тогава ни оставете да гласуваме — каза той с видимо нежелание.

Кай проговори с нетърпелива припряност.

— Детето е с неизвестни способности. Няма причина да позволим подобен риск да съществува. Трябва да бъде унищожено, заедно с всички, които го защитават — усмихна се той в очакване.

Изпищях в знак на неподчинение в отговор на жестоката му самодоволна усмивка. Маркус вдигна незаинтересованите си очи, сякаш погледът му минаваше през нас, докато обявяваше решението си.

— Не виждам пряка заплаха. За сега детето е достатъчно безопасно. Винаги можем да си променим оценката. Нека си заминем в мир — гласът му беше дори по-изтощен от този на брат му.

Никой от пазачите не отпусна готовата си за действие позиция след неговите несъгласяващи се думи. Ухилената усмивка на Кай не трепна. Беше така, сякаш Маркус изобщо не бе проговарял.

— Изглежда аз трябва да направя решаващия глас — замисли се Аро.

Внезапно Едуард се скова до мен.

— Да! — изсъска той.

Рискувах да го погледна. Лицето му грееше с израз на триумф, който не разбирах — имаше изражение, което ангел на разрушението би носил, когато светът гореше. Красиво и ужасяващо.

Имаше тиха реакция сред пазачите — тревожно мърморене.

— Аро? — повика го Едуард, почти провиквайки се с нескрита победа в гласа си.

Аро се поколеба за секунда, оценявайки това ново настроение появило се, преди отговора му.

— Да, Едуард? Имаш да добавиш нещо…?

— Може би — каза любезно Едуард, контролирайки необяснимото си вълнение. — Първо, може ли да изясня едно нещо?

— Обезателно — каза Аро, повдигайки веждите си, нямаше нищо друго, освен учтив интерес в тона му. Стиснах зъби; Аро беше най-опасен, когато беше снизходителен.

— Опасността, която предвиждате от дъщеря ми, произхожда изцяло от това, че не можем да предположим как тя ще се развие? Това ли е основният проблем?

— Да, приятелю Едуард — съгласи се Аро. — Ако можехме да сме сигурни, че когато тя порасне, ще е в състояние да остане замаскирана в човешкия свят, незастрашавайки безопасността на нашето прикритие… — той се отдалечи, свивайки рамене.

— Значи, ако знаехме със сигурност — предположи Едуард. — Точно в какво ще се превърне… тогава изобщо не бихме имали нужда от съветване?

— Ако имаше някакъв начин да сме абсолютно сигурни — съгласи се Аро, мекотата в гласа му стана по-писклива. Не можеше да види в каква посока го водят мислите на Едуард. И аз не можех. — Тогава, да — не бихме имали какво да обсъждаме.

— И ще се разделим с мир, отново като добри приятели? — попита Едуард със загатната ирония.

Дори по-писклив:

— Разбира се, млади ми приятелю. Нищо не би ме зарадвало повече.

Едуард се засмя ликуващо.

— Тогава аз наистина имам какво повече да предложа.

Очите на Аро се стесниха.

— Тя е абсолютно уникална. За бъдещето й може само да се предполага.

— Не е напълно уникална — не се съгласи Едуард. — Рядкост, но очевидно не е единствената.

Преборих се с шока и неочаквана надежда, която се надигна в мен, заплашваща да ме разсее. Слабата мъгла все още се опитваше да мине през щита ми. И когато се преборих да се фокусирам, отново усетих остро забиващо се напрежение срещу защитната ми хватка.

— Аро, ще помолиш ли Джейн да спре да атакува съпругата ми? — помоли любезно Едуард. — Все още обсъждаме фактите.

Аро вдигна ръка.

— Моля те, скъпа и неповторима. Остави ни да го изслушаме.

Напрежението изчезна. Джейн оголи зъбите си към мен. Не можех да не й се ухиля отново.

— Защо не се присъединиш към нас, Алис? — високо повика Едуард.

— Алис — прошепна шокирано Есме.

Алис!

Алис, Алис, Алис!

— Алис!

— Алис! — мърмореха и други гласове около мен.

— Алис — издиша Аро.

Облекчение и насилствена наслада се надигнаха у мен. Отне ми цялата воля, за да задържа щита където беше. Мъглата на Алек все още се пробваше, търсеше слабостите. Джейн щеше да види, ако оставех някакви пукнатини.

И тогава чух бягането през гората, летенето, скъсяването на разстоянието толкова бързо, колкото можеха без опит за забавяне в тишината.

И двете страни бяха неподвижни и очакващи. Свидетелите на Волтури се намръщиха в ново объркване.

И тогава Алис затанцува по сечището от югозапад и усетих, че блаженството да видя лицето й отново може да ме събори от краката ми. Джаспър беше само на няколко инча зад нея, ясните му очи бяха свирепи. Малко зад тях бягаха трима непознати: първият беше висока, мускулеста жена с тъмна коса — очевидно Качири. Тя имаше същите удължени крайници и лице като останалите от Амазонка, дори по-ясно изразени в нейния случай.

Следващата беше малка жена-вампир, с маслинено черен тен и дълга сплетена черна коса се люшкаше зад гърба й. Дълбоките й черни очи обикаляха нервно сцената пред нея.

И последния беше млад мъж… не толкова бързо, нито пък толкова плавно бе неговото бягане. Кожата му беше невероятно красиво-кафява. Разтревожените му очи се стрелнаха към събранието и бяха с цвета на топло тиково дърво. Косата му бе черна и сплетена, също като на жената, но не толкова дълга. Той беше прекрасен.

Когато ни доближи, нов звук изпрати шокирани вълни през тълпата — звука на ново сърцебиене, ускорено от напрежението.

Алис скочи леко през ръба на изчезващата мъгла, която обхващаше щита ми и криволичейки спря до Едуард. Протегнах се, за да хвана ръката й, същото направиха и Едуард, Есме и Карлайл. Нямаше време за никакви други приветствания. Джаспър и другите я последваха през щита.

Всичките пазачи наблюдаваха, размишлението се виждаше в очите им, когато новодошлите преминаха през невидимия щит без проблеми. Кафявите, Феликс и другите като него, спряха очите си, изпълнени с надежда върху мен. Не бяха сигурни от какво отблъскваше щита ми, но сега беше ясно, че той не би спрял физически атаки. Щом Аро им дадеше заповедите си, нападението щеше да е насочено само към мен. Зачудих се колко ли човека Зафрина ще е в състояние да заслепи, колко ли щеше да ги забави. Достатъчно дълго, за да могат Кейт и Владимир да отстранят Джейн и Алек? Само това можех да искам.

Едуард, въпреки вглъбеността си в успеха към който водеше, се скова яростно в отговор на техните мисли. Той се овладя и заговори отново на Аро.

— Алис търсеше своите свидетели през последните седмици — каза той на древните. — И не се върна с празни ръце. Алис, защо не ни представиш свидетелите, които си довела?

Кай изръмжа.

— Времето за свидетелите мина! Обяви вота си, Аро!

Аро вдигна един пръст към брат си в знак на тишина, очите му се залепиха върху лицето на Алис. Тя се пристъпи леко напред и представи странника:

— Това са Хюилен и племенникът й Нахуел.

Да чуя гласа й… беше така, сякаш никога не бе заминавала.

Очите на Кай се свиха, когато Алис назова връзката между новодошлите. Свидетелите на Волтури съскаха помежду си. Вампирският свят се променяше и всеки можеше да усети това.

— Говори, Хюилен — нареди Аро. — Кажи ни свидетелските си показания, които си дошла да дадеш.

Слабата жена погледна нервно към Алис. Тя й кимна окуражаващо и Качири сложи дългата си ръка върху рамото на дребната вампирка.

— Аз съм Хюилен — обяви жената с ясен, но със силен акцент на английски. Когато продължи бе очевидно, че тя се бе подготвяла да разкаже историята, че се беше упражнявала. Прозвуча като добре позната детска скоропоговорка. — Преди век и половина живеех с моите хора, племето Мапуче. Сестра ми се казваше Пайър, родителите ни са я кръстили на снега по планините, заради цвета на кожата й. Тя беше и много красива — твърде красива. Един ден тайно дойде при мен и ми каза за ангела, който я бил намерил сред дърветата, който я посещавал през нощта. Предупредих я — Хюилен поклати глава опечалено — сякаш синините по кожата й не бяха достатъчно предупреждение. Знаех, че това са кръвопиещите демони от легендите ни, но тя не искаше да ме слуша. Беше омагьосана. Повика ме, когато бе сигурна, че детето на черния ангел растеше в нея. Не се опитах да я откажа от плана й да избяга — знаех че дори родителите ни щяха да се съгласят, че детето трябва да бъде унищожено, а заедно с него и Пайър. Отидох заедно с нея в най-дълбоките части на гората. Тя потърси за ангела-демон, но не го откри. Грижех се за нея, ловувах, когато силите й отслабнаха. Тя ядеше животните сурови, пиеше кръвта им. Не ми трябваха повече доказателства за това, което носеше тя в утробата си. Надявах се да спася живота й, преди да убия чудовището. Ала тя обичаше съществото вътре в нея. Нарече го Нахуел — като тръстиковата котка — когато той стана по-силен и й счупи костите и тя все още го обичаше. Не можах да я спася. Детето прокара пътя си извън нея с разкъсване и тя бързо умря, като през цялото време ме умоляваше да се грижа за нейния Нахуел. Бе последното й желание и аз се съгласих. Той ме ухапа, когато се опитах да го вдигна от нейното тяло. Завлачих се към джунглата, за да умра. Не стигнах далеч — болката бе твърде силна. Но той ме намери — новороденото дете преодоля всички трудности в храстите до мен и ме чакаше. Когато болката спря, той се беше свил до мен, спеше. Грижих се за него, докато не бе способен сам да ловува. Ловувахме в селата около гората, само двамата. Никога не сме се отдалечавали толкова много от дома ни, но Нахуел настояваше да види детето тук…

Хюилен наклони главата си, когато приключи и мина назад, така че да бъде частично скрита зад Качири. Устните на Аро се свиха. Той се вгледа в тъмнокожия младеж.

— Нахуел, ти си на сто и петдесет години? — попита той.

— Плюс-минус някое и друго десетилетие — отговори той с ясен и прелестно топъл глас. Акцентът му беше едва забележим. — Вече не ги броим.

— И на каква възраст достигна зрялост?

— Около седем години след раждането ми, малко или много, бях напълно пораснал.

— И не си се променял от тогава?

Нахуел кимна.

— Не, доколкото съм забелязал.

Усетих как тялото на Джейкъб потрепери. Не исках да мисля за това все още. Щях да изчакам, докато опасността преминеше и можех да се концентрирам.

— Ами диетата ти? — наблегна Аро, изглеждайки изпълнен с интерес против себе си.

— Най-вече кръв, човешка храна също. Мога да оцелея и на двете.

— Нима можеш да създадеш безсмъртен? — когато Аро посочи към Хюилен, гласът му стана внезапно напрегнат. Аз отново се концентрирах върху щита си; вероятно си търсеше друга причина.

— Да, но никой от останалите не може.

Чу се стреснат шепот от всичките три групи.

Аро вдигна високо вежди:

— Останалите?

— Сестрите ми — сви рамене отново Нахуел.

Аро се бе втренчил диво за момент, преди отново да успокои изражението си.

— Вероятно ще ни кажеш и останалата част от историята, защото изглежда има още.

Нахуел замръзна на мястото си.

— Баща ми дойде да ме търси няколко години след смъртта на майка ми — красивото му лице се изкриви в гримаса. — Зарадва се като ме намери — от тона на Нахуел си личеше, че радостта не е била взаимна. — Той имаше две дъщери, но нито един син. И очакваше да се присъединя към него, както бяха направили сестрите ми. Беше учуден, че не съм сам. Сестрите ми нямат отрова, но дали заради пола си или случайно… кой знае? Вече имах своето семейство с Хюилен и не проявих интерес — той наблегна на думата — от промяна. Виждам го от време на време. Имам нова сестра — тя достигна зряла възраст преди около десет години.

— Какво е името на баща ти? — попита Аро изпод стиснати зъби.

— Джохан — отвърна Нахуел. — Той се смята за учен. Мисли, че създава нова свръх-раса — той не се опита да прикрие отвращението в гласа си.

Кай погледна към мен.

— Дъщеря ти — тя отровна ли е? — настоя той сурово.

— Не — отвърнах аз.

Нахуел вдигна рязко глава, заради въпроса на Аро и очите му с цвят на тиково дърво се обърнаха към, прогаряйки дупки в лицето ми.

Кай погледна към Аро за потвърждение, но Аро бе прекалено погълнат от собствените си мисли. Той стисна устни и се втренчи в Карлайл, после в Едуард и накрая спря погледа си върху мен.

Кай изръмжа:

— Да се погрижим за нарушението тук и после да тръгваме на юг — пришпори той Аро.

Аро се взря в очите ми за един дълъг, напрегнат момент. Не знаех какво търси в тях, нито пък какво откри, но след като ме проучи през този момент, нещо в лицето му се измени; лека промяна в краищата на устните и очите му, и вече знаех, че Аро е взел решение.

— Братко — каза той внимателно на Кай. — Изглежда няма никаква опасност. Това е необичаен развой на събитията, но не виждам заплаха. Явно децата полувампири са точно като нас.

— Това ли е решението ти? — настоя Кай.

— Да.

Кай се намръщи:

— Ами този Джохан? Този безсмъртен, толкова запален по експерименти.

— Може би трябва да поговорим с него — съгласи се Аро.

— Спрете Джохан, ако желаете — каза Нахуел равно. — Но оставете сестрите ми. Те са невинни.

Аро кимна със сериозно изражение на лицето си. И тогава се обърна към стражите си с топла усмивка.

— Скъпи мои — рече той. — Днес няма да се бием.

Стражите кимнаха в унисон и успокоиха напрегнатите пози на телата си. Мъглата се разсея бързо, но аз задържах щита си. Може би това беше още един номер.

Огледах израженията им, когато Аро се обърна към нас. Лицето му бе благо както винаги, но за разлика от преди, усетих странна пустота зад фасадата. Сякаш лукавството беше изчезнало. Кай несъмнено бе ядосан, но сега се гнетеше вътрешно; беше се предал. Маркус изглеждаше… отегчен; наистина нямаше друга дума, която да го опише. Стражите бяха невъзмутими и отново благонравни; никой не се отличаваше сред тях, бяха едно цяло. Бяха в строй, готови за тръгване. Свидетелите на Волтури все още бяха предпазливи; те напускаха един по един, пръскайки се сред дърветата. Когато броят им намаля и останалите също отпрашиха. Скоро не остана нито един.

Аро простря ръцете си напред към нас, почти извинително. Зад него, по-голямата част от стражите, заедно с Кай, Маркус и тихите им, загадъчни съпруги, напускаха мястото, отново в строга редица. Само трима, които явно бяха личната му стража, се забавиха с него.

— Толкова се радвам, че нещата се решиха без насилие — каза той сладко. — Моят приятел, Карлайл — колко съм щастлив, че отново мога да те нарека свой приятел! Надявам се, че няма лоши чувства. Уверен съм, че разбирате какво тежко бреме е поставил дългът на раменете ни.

— Напусни с мир, Аро — каза твърдо Карлайл. — Моля те, помни, че самоличността ни в тази околност трябва да бъде пазена и нека стражите си се въздържат от ловуване в този район.

— Разбира се, Карлайл — увери го Аро. — Съжалявам, че съм спечелил неодобрението ти, скъпи приятелю. Може би след време ще ми простиш.

— Може би след време отново ще докажеш, че си наш приятел.

Аро наклони глава в знак на разкаяние и направи няколко крачки назад, преди да се обърне. Гледахме мълчаливо, докато и последните четирима Волтури изчезнаха сред дърветата.

Беше много тихо, а аз не свалях щита си.

— Наистина ли свърши? — прошепнах на Едуард.

Усмивката му беше огромна.

— Да. Отказаха се. Като всички побойници и те са страхливци под наперената си походка — той се засмя.

Алис се засмя заедно с него:

— Сериозно, хора. Те няма да се върнат. Вече можете да се отпуснете.

Последва още мълчание.

— Да му се не види и късмета — промърмори Стефан.

И тогава всичко избухна.

Последва вълна от поздравления. Оглушителни викове изпълниха поляната. Маги се хвърли върху Сайобан изотзад. Розали и Емет отново се целунаха — по-дълго и по-пламенно от преди. Бенджамин и Тиа се бяха вкопчили един в друг, също както Елизар и Кармен. Есме държеше Алис и Джаспър с стегнатата си прегръдка. Карлайл горещо благодареше на новодошлите южняци, които бяха спасили всички ни. Качири стоеше много близо до Зафрина и Сена, а пръстите им бяха сключени едни с други. Гарет вдигна Кейт от земята и я завъртя в кръг.

Стефан се изплю в снега. Владимир стисна зъби с кисело изражение на лицето.

А аз се изкачих едва-едва върху огромният червеникавокафяв върколак, за да дръпна дъщеря си от гърба му и тогава я притиснах към гърдите си.

— Неси, Неси, Неси — тананиках си аз.

Джейкъб се засмя със силния си, подобен на лай смях и отърка нос в главата ми.

— Млъкни — промърморих аз.

— Мога да остана? — настоя Неси.

— Завинаги — обещах аз.

Вечността беше наша. А Неси щеше да е добре, здрава и силна. Като получовекът Нахуел, дори на 150 години пак щеше да е млада. И всички щяхме да сме заедно. Щастието избухна като експлозия вътре в мен — толкова силно и нестихващо, че не бях сигурна дали ще оцелея.

— Завинаги — повтори Едуард в ухото ми.

Не можех да говоря повече. Вдигнах глава и го целунах със страст, която можеше да подпали и гората.

Нямаше да забележа.