Стефани Майър
Зазоряване (25)

22. ОБЕЩАНИЕ

Мисленето за Ренесме, я постави на централно място в моя странен, нов и обширен, но и отвлечен ум. Толкова много въпроси.

— Разкажи ми за нея — настоях аз, когато той пое ръката ми. Свързването ни по този начин не ни забави.

— Тя не прилича на нищо друго на този свят — отвърна ми той. Усещаше се почти религиозна отдаденост в гласа му.

Усетих остър спазъм от ревност към този непознат. Той я познаваше, а аз не. Не беше честно.

— Прилича ли на теб? Или на мен? Тоест на предишното ми аз.

— Изглежда наравно.

— Родила се е топлокръвна — напомних му аз.

— Да. Сърцето й бие, но малко по-бързо от човешкото. Температурата й също е малко по-висока от нормалното. Тя спи.

— Наистина ли?

— Доста добре за новородено. Ние сме единствените родители, които нямат нужда да спят, а детето ни спи по цяла нощ — разхили се той.

Хареса ми начинът, по който той каза детето ни. Думите я направиха за мен по-реална.

— Има същите очи като твоите… така че все пак това не се загуби — усмихна ми се той — Толкова са красиви.

— А от вампирска страна? — попитах.

— Кожата и изглежда също толкова непроницаема, колкото твоята. Не че някой ще опита да я пробва.

Примигнах, леко шокирана.

— Разбира се, че никой не би го сторил — увери ме той — Диетата й… ами, тя предпочита да пие кръв. Карлайл продължава да се опитва да я убеди да пие и някакво бебешко мляко, но изглежда тя няма никаква поносимост към него. Не казвам, че я виня… това е някакво отвратително миришещо нещо, дори и за човешка храна.

Зинах широко. Казаното от него прозвуча така, сякаш са водили разговори.

— Да я убеди?

— Интелигентна е, шокиращо, също така се развива с невероятна скорост. Въпреки че не говори… още… комуникира доста ефективно.

— Не. Говори. Още.

Той забави ход, за да ми позволи да осъзная това.

— Какво имаш предвид под комуникира ефективно? — настоях аз.

— Мисля, че ще е по-добре да… видиш със собствените си очи. Доста трудно е за описване.

Обмислих това. Знаех, че има много неща, които трябваше да видя с очите си, преди да повярвам, че е истина. Не знаех доколко съм готова, затова смених темата.

— Защо Джейкъб е все още тук? — попитах аз. — Как издържа? Защо му е? — звънтящият ми глас трепна леко. — Защо му е да се измъчва още повече?

— Джейкъб не се измъчва — каза той със странен нов тон. — Въпреки че бих желал да променя състоянието му — добави през зъби.

— Едуард! — изсъсках аз, спирайки го рязко (почувствах някакво самодоволство, че имах силата да го направя). — Как може да го казваш? Джейкъб се отказа от всичко, за да ни предпази! Това, през което го накарах да премине… — трепнах при замъгления спомен от срама и вината ми. Сега ми изглеждаше странно, че съм се нуждаела от него тогава. Чувството за празнота без него бе изчезнало. Сигурно е било човешка слабост.

— Ще видиш как точно мога да го казвам — промърмори Едуард. — Обещах му да му позволя да обясни, но се съмнявам да видиш нещата по-различно от мен. Разбира се, често греша относно мислите ти, нали? — изви устни и ме огледа.

— Да обясни какво?

Едуард поклати глава.

— Обещах. Въпреки че не знам дали му дължа повече нещо… — той стисна силно зъби.

— Едуард, не разбирам — безпомощност и възмущение превзеха ума ми.

Той погали бузата ми, след което се усмихна нежно, когато лицето ми се успокои в отговор. Желанието премахна раздразнителността ми.

— По-тежко е, отколкото го правиш ти, знам. Помня.

— Не обичам да се чувствам объркана.

— Знам. Затова нека се приберем в къщи, за да можеш да видиш с очите си — неговите очи преминаха покрай остатъците от роклята ми, докато говореше за прибиране в къщи. Той се намуси — Хмм.

След около половин секунда замисляне, разкопча ризата си и ми я подаде да я облека.

— Толкова ли е зле?

Той се ухили.

Промуших ръцете си през ръкавите, след което закопчах ризата върху разпокъсаното си елече. Разбира се, така той остана без риза. Нямаше как да не сметна това за разсейващо.

— Ще се състезавам с теб — казах аз и отбелязах — няма да ти позволя да победиш този път!

Той пусна ръката ми и се ухили.

— По твой знак…

Беше ми по-лесно да намеря новата си къща, отколкото да вървя по улицата към къщата на Чарли. Мирисът ни беше оставил прясна следа, лесна за проследяване, дори когато бягах толкова бързо, колкото можех.

Едуард ме настигна, когато доближихме реката. Възползвах се от случая и направих скока си по-рано, опитвайки се да използвам допълнителната си сила, за да победя.

— Ха! — въздъхнах аз, когато чух, че моите крака докоснаха тревата първи.

Докато се заслушвах, за да чуя приземяването му, чух нещо, което не очаквах. Нещо силно и твърде близко. Биещо сърце.

Едуард беше до мен в същата секунда, ръцете му бяха стиснали здраво моите.

— Не дишай — предупреди ме той настоятелно.

Опитах се да не се паникьосвам, когато замръзнах по средата на дишането. Единствено очите ми се движеха, местейки се инстинктивно, за да открият източника.

Джейкъб стоеше на линията, където гората се докосваше до поляната на Кълън. Ръцете му бяха кръстосани, челюстта силно стегната. Някъде зад него, невидими за мен, се чуха две по-големи сърца, след което шумът от пречупване на нещо под силни лапи.

— Внимателно, Джейкъб — каза Едуард. Ръмжене от гората отвърна на загрижеността в гласа му.

— Може би това не е най-добрият начин…

— Мислиш, че би било по-добре да я пуснем първо при бебето? — прекъсна го Джейкъб — По-безопасно е да видим как Бела се справя с мен. Аз ще се оправя по-бързо.

Това беше тест? За да видят дали ще убия Джейкъб, преди да се опитам да убия Ренесме? Почувствах се болна по странен начин… нямаше нищо общо със стомаха ми, само с ума ми. Това идея на Едуард ли беше?

Погледнах го угрижено. Едуард изглежда обмисляше за момент, след което изражението му премина от загрижено в някакво друго. Той сви рамене, след което имаше враждебност в гласа му, когато каза:

— Става дума за твоя врат, предполагам.

Ръмженето от гората вече беше станало бясно. Лея, нямах съмнения.

Какво му имаше на Едуард? След всичко, през което преминахме, не трябваше ли да изпитва някаква симпатия към най-добрия ми приятел? Мислех си — може би глуповато — че Едуард е вече също приятел на Джейкъб. Явно не съм ги разбрала.

Но какво правеше Джейкъб? Защо би предложил себе си за тест, за да предпази Ренесме?

Нямаше смисъл за мен. Дори и връзката ни да бе оживяла…

Сега, когато погледът ми срещна този на Джейкъб, си помислих, че може би е оживяла. Той все още изглеждаше като най-добрия ми приятел. Но не той беше променен. Как ли изглеждах за него?

Тогава той ме дари с познатата си усмивка, усмивката на детинския дух. Бях сигурна, че приятелството ни е останало непокътнато. Беше също както преди, когато се мотаехме из домашно направения му гараж — просто две деца, които си губеха времето. Лесно и нормално. Отново забелязах, че странната нужда, която изпитвах към него преди да се променя, беше изчезнала напълно. Той беше просто моят приятел, точно както трябваше да бъде.

Въпреки това все още не разбирах какво прави сега. Наистина ли беше толкова безкористен, за да се опита да ме предпази — със собствения си живот — от това да изляза извън контрол за секунда и да съжалявам завинаги? Това преминаваше твърде много извън границите на простата му подкрепа към това, в което се бях превърнала, или пък опитите му да остане мой приятел. Джейкъб беше един от най-добрите хора, които познавах, но това беше твърде много за приемане от когото и да било.

Усмивката му се разшири, той сви рамене леко.

— Трябва да призная, Бела. Шантава си.

Усмихнах се в отговор, следвайки стария пример. Това беше негова страна, която разбирах.

Едуард изръмжа.

— Внимавай, мелез!

Вятърът повя зад мен и аз успях бързо да напълня дробовете си с безопасен въздух, за да продължа.

— Не, той е прав. Очите са наистина шантави, нали?

— Супер плашещи. Но не е толкова зле, колкото очаквах.

— Е… мерси за невероятния комплимент!

Той извъртя очи.

— Знаеш какво имам предвид. Все още изглеждаш като себе си… отчасти. Може би не е толкова външният ти вид, колкото това, че… ти си Бела. Не смятах, че ще имам усещането, че си отново тук — усмихна ми се отново, без следа от горчивина или съжаление по лицето си. След това се ухили и каза — Както и да е, предполагам, че ще свикна с очите много скоро.

— Ще свикнеш? — попитах объркана. Беше чудесно, че все още бяхме приятели, но едва ли щяхме да можем да прекарваме много време заедно.

Най-странното изражение премина по лицето му, изтривайки усмивката му. Беше почти… виновно? Тогава очите му се преместиха на Едуард.

— Благодаря — каза той. — Не знаех, че ще можеш да й го спестиш, обещал или не. Обикновено й даваш всичко, което иска.

— Може би се надявам да се раздразни и да ти откъсне главата — предложи Едуард.

Джейкъб прихна.

— Какво става? Да не би двамата да пазите тайни от мен? — настоях аз, недоверчива.

— Ще ти обясня после — отвърна Джейкъб така, сякаш не планираше всъщност да го направи, след което смени темата — Първо, нека да пренесем това шоу на пътя — усмивката му вече беше предизвикателна, когато започна да се придвижва бавно напред.

Чу се вой за протест зад него. Сивото тяло на Лея се промуши през дърветата. По-високият, с пясъчен цвят на козината Сет, беше точно зад нея.

— Спокойно, хора — каза Джейкъб. — Стойте настрана.

Бях доволна от това, че не го послушаха, а просто забавиха крачка.

Вятърът все още беше слаб, не би могъл да отвее мириса му.

Дойде достатъчно бързо, за да мога да усетя топлината от тялото му във въздуха между нас. Гърлото ми прогоря в отговор.

— Хайде, Бела. Дай най-лошото от себе си.

Лея изсъска.

Не исках да дишам. Не беше правилно да взимам такова опасно преимущество над Джейкъб, без значение, че той беше този, който го предлагаше. Но не можех да се измъкна от логиката. Как бих могла по друг начин да съм сигурна, че няма да нараня Ренесме?

— Остарявам тук, Бела — подмами ме Джейкъб — Добре, не технически, но схващаш идеята. — Хайде, поеми си дъх.

— Дръж се за мен — казах аз на Едуард, скривайки се в ръцете му.

Неговите ръце се стегнаха около мен.

Стегнах мускулите си, надявайки се да ги задържа замръзнали. Реших да действам както по време на лова. В най-лошия случай щях да спра да дишам и да избягам. Нервно си поех леко дъх през носа, готова за всичко.

Заболя ме леко, но гърлото ми вече гореше слабо и без това. Джейкъб не миришеше толкова на човек, колкото онзи планински лъв. Имаше животински мирис към кръвта му, който веднага отблъскваше. Въпреки че силният мокър шум от сърцето му беше примамлив, мирисът, който идваше с него, накара носът ми да се сгърчи. Всъщност беше много по-лесно да контролирам реакцията си на звука и горещината на пулсиращата му кръв с помощта на миризмата му.

Поех си още веднъж дъх и се отпуснах.

— Хъх. Разбирам защо всеки се оплакваше от теб. Вониш, Джейкъб.

Едуард избухна в смях. Ръцете му се спуснаха от раменете ми, за да се увият около кръста ми. Сет излая тихо в хармония с Едуард. Той се доближи леко, докато Лея се отдалечи няколко стъпки назад. Тогава забелязах, че имаме и друга публика. Чух тихото, отдалечено хихикане на Емет, заглушено от стъклената стена помежду ни.

— Виж кой го казва — отвърна Джейкъб, хващайки се театрално за носа. Лицето му не се промени изобщо, докато Едуард ме прегръщаше, нито когато се успокои и ми прошепна „Обичам те“ в ухото. Джейкъб просто се усмихваше. Това ме накара да се надявам, че нещата щяха да вървят добре помежду ни, по начина, по който не бяха вървели от много отдавна. Може би сега щях да успея да му бъда истински приятел, след като го отвращавах физически достатъчно, за да не може да ме обича както преди. Може би това беше нужно.

— Добре, значи издържах, нали? — казах аз. — Сега ще ми кажете ли каква е голямата тайна?

Лицето на Джейкъб стана много нервно.

— Не е нещо, за което трябва да се тревожиш сега…

Чух Емет да се подхилква отново — звук на неодобрение.

Бих настоявала още, но докато слушах Емет, чух и други звуци. Седем души дишаха. Един чифт бели дробове се движеше по-бързо от другите. Само едно сърце се трепкаше като крила на птица — леко и бързо.

Вниманието ми беше тотално отвлечено. Дъщеря ми беше от другата страна на тази тънка стъклена стена. Не можех да я видя — светлината отскачаше от отразяващите прозорци като от огледало. Можех само да видя себе си, изглеждаща много странна — толкова бяла и неподвижна — в сравнение с Джейкъб. Или в сравнение с Едуард, което изглеждаше по-правилно.

— Ренесме — прошепнах аз. Стресът ме превърна отново в статуя. Ренесме нямаше да мирише на животно. Щях ли да я изложа на опасност?

— Ела и виж — промърмори Едуард. — Знам, че можеш да се справиш.

— Ще ми помогнеш ли? — прошепнах през неподвижни устни.

— Разбира се, че ще го направя.

— И Емет и Джаспър — за всеки случай?

— Ще се погрижим за теб, Бела. Не се тревожи, ще сме подготвени. Никой от нас няма да рискува живота на Ренесме. Мисля, че ще се изненадаш как тя ни е завъртяла всички около малките си пръстчета. Ще е в пълна безопасност, независимо от всичко.

Желанието ми да я видя, да разбера благоговението в гласа му, развали замръзналата ми поза. Направих крачка напред.

Тогава Джейкъб застана на пътя ми, на лицето му имаше притеснителна маска.

— Сигурен ли си, кръвопиецо? — попита той Едуард, гласът му беше едва ли не молещ. Никога не го бях чувала да говори така на Едуард — Не ми харесва това. Може би трябва да почака…

— Проведе теста си, Джейкъб.

Бил е негов тест?

— Но… — започна той.

— Никакво но — каза Едуард, изведнъж раздразнен. — Бела има нужда да види нашата дъщеря. Изчезни от пътя.

Джейкъб ме дари със странен, неодобрителен поглед, след което се обърна и почти се втурна в къщата преди нас.

Едуард изръмжа.

Не можех да видя смисъла на конфронтацията им, не можех и да се концентрирам върху нея. Можех само да мисля за замъгления образ на детето в ума ми, опитвайки се да си спомня лицето й подробно.

— Ще отиваме ли? — попита Едуард с нежен глас.

Кимнах нервно.

Той пое леко ръката ми в своята и ме поведе навътре в къщата.

Те ме чакаха, наредени в усмихната линия, който беше едновременно предразполагаща и защитна. Розали беше на няколко крачки зад другите, близо до предната врата. Беше сама, докато Джейкъб не застана пред нея, по-близо от обикновено. Нямаше следа от удобство от това разстояние помежду им — и двамата трепнаха от близостта.

Някой много малък се виждаше в ръцете на Розали, поглеждайки покрай Джейкъб.

Тя веднага спечели вниманието ми, всяка моя мисъл, по начина, по който нищо преди не беше обземало ума ми, откакто отворих очи.

— Наистина ли ме нямаше само два дни? — ахнах аз, невярващо.

Непознатото дете в ръцете на Розали изглеждаше на седмици, ако не на месеци. Беше поне два пъти по-голяма от детето в замъгления ми спомен, изглежда вече можеше да задържа тялото си изправено, протягайки се към мен. Блестящата й бронзова коса падаше на малки къдрици покрай раменете й. Очите й с цвят на кафяв шоколад ме изследваха с интерес, който не беше изобщо детински — беше интерес на възрастен, много интелигентен. Тя вдигна ръка, протягайки я в моята посока, след това докосна врата на Розали.

Ако лицето й не беше толкова пленително с красотата и перфектността си, не бих могла да повярвам, че това беше същото дете. Моето дете.

Но чертите на Едуард се виждаха в лицето й, моите също в нейните очи и бузи. Дори и Чарли имаше място там в къдриците, въпреки че те имаха цвета на косата на Едуард. Трябваше да е наша. Невъзможно, но все пак вярно.

Това, че видях малкия неочакван човек, не я направи по-реална. Напротив, направи я още по-фантастична.

Розали потупа ръчичката, която беше поставена на врата й и промърмори.

— Да, това е тя.

Очите на Ренесме останаха вперени в мен. Тогава, сякаш само секунди след насилственото си раждане, тя ми се усмихна. Показаха се тънки блестящи бели зъби.

Колебаейки се, поех една крачка към нея.

Всички се движеха много бързо.

Емет и Джаспър застанаха пред мен — рамо до рамо, ръце в готовност. Едуард ме хвана здраво, пръстите му стискаха силно ръцете ми. Дори Карлайл и Есме се движеха до фланговете на Емет и Джаспър, докато Розали се отдръпна към вратата, стискайки Ренесме. Джейкъб се предвижи също, поддържайки защитническо разстояние пред тях.

Единствено Алис остана на мястото си.

— Ох, имайте малко вяра! — каза им тя — Нямаше да направи нищо. И вие бихте искали да погледнете от близо.

Алис беше права. Контролирах се. Бях подготвена за всичко — за мирис, също толкова неустоим, колкото човешката миризма в гората. Предизвикателството тук не можеше да се сравнява всъщност. Благоуханието на Ренесме беше перфектен баланс между мирисът на най-красивия парфюм и уханието на най-вкусната храна. Имаше достатъчно сладка миризма на вампир, за да не се натрапи човешкия мирис.

Можех да се справя с това. Бях сигурна.

— Добре съм — обещах аз, галейки ръката на Едуард. След това се поколебах и добавих — Въпреки това стойте близо, за всеки случай.

Очите на Джаспър бяха строги, фокусирани. Знаех, че се съсредоточаваше в емоционалния ми климат, аз се опитах да се успокоя още повече. Усетих как Едуард ми освободи ръцете, след като прочете мислите на Джаспър. Но въпреки че Джаспър беше най-запознат със ситуацията, не изглеждаше убеден.

Когато чу гласа ми, твърде порасналото дете започна да се дърпа в ръцете на Розали, протягайки към мен. Някак си лицето й изглеждаше нетърпеливо.

— Джаз, Ем, оставете ни да минем. Бела ще се справи.

— Едуард, рискът… — каза Джаспър.

— Минимален. Чуй, Джаспър — по време на лова ни, тя попадна на мирис на туристи, които бяха на грешното място в грешния момент…

Чух Карлайл да си поема дъх, шокиран, лицето на Есме стана изведнъж изпълнено с угриженост, но и със симпатия. Очите на Джаспър се разшириха, но той кимна леко, сякаш думите на Едуард са отговори на някакъв въпрос в главата му. Устната на Джейкъб се изви в отвратена гримаса. Емет сви рамене. Розали изглеждаше още по-незаинтересована от Емет, докато се опитваше да задържи дърпащото се дете в ръцете си.

Лицето на Алис ми показа, че тя не е била залъгана. Присвитите й очи, фокусирани върху с горяща настоятелност на ризата ми, изглеждаха по-загрижени за роклята, отколкото за каквото и да е друго.

— Едуард! — възкликна Карлайл — Как си могъл да бъдеш толкова безотговорен?

— Знам, Карлайл, знам. Бях чисто и просто глупав. Трябваше да проверя дали сме в безопасна зона, преди да я освободя.

— Едуард — промърморих аз, засрамена от начина, по който гледаха в мен. Беше така, сякаш се опитваха да видят по-ярко червено в очите ми.

— Той е напълно прав да ме смъмря, Бела — каза Едуард с усмивка. — Направих огромна грешка. Фактът, че си по-силна от всеки, който познавам, не променя това.

Алис извъртя очи.

— Добра шега, Едуард.

— Не се шегувах. Обяснявах на Джаспър защо Бела може да се справи с това. Не е моя вината, че всички се втурвате да правите заключения.

— Почакай — ахна Джаспър. — Не е нападнала хората?

— Започна — отвърна Едуард, очевидно наслаждавайки се на себе си. Стиснах зъби — Беше изцяло фокусирана на лова.

— Какво стана? — прекъсна го Карлайл. Очите му изведнъж станаха светли, въодушевена усмивка започна да се оформя на лицето му. Напомни ми за преди, когато искаше детайли от трансформацията ми. Тръпката от новата информация.

Едуард се наведе към него, също толкова въодушевен.

— Тя ме чу зад себе си и реагира инстинктивно. Когато моето преследване прекъсна концентрацията й, тя излезе бързо от нея. Никога не съм виждала нещо равно на нея. Тя осъзна какво се случваше и тогава… притаи дъх и избяга.

— Уоу — промърмори Емет — Сериозно?

— Той не го разказва правилно — измърморих аз, още по-засрамена от преди. — Изпусна частта за това как му изръмжах.

— Посбихте ли се хубавичко? — попита настоятелно Емет.

— Не! Разбира се, че не.

— Не, наистина не? Не си го атакувала?

— Емет! — протестирах аз.

— Ау, каква загуба — изпъшка той. — А ти си сигурно единственият човек, който може да го атакува — след като не може да влезе в ума ти — и си имала перфектно извинение също — той въздъхна. — Бих умрял, за да видя как ще се справи без преимуществото си!

Изгледах го ледено.

— Никога не бих.

Загрижеността на Джаспър привлече вниманието ми. Той изглеждаше по-притеснен дори от преди.

Едуард докосна юмрука си до рамото му в знак на подигравателен удар.

— Виждаш ли какво имам предвид?

— Не е естествено — промърмори Джаспър.

— Можеше да се обърне срещу теб… тя е само на часове! — възкликна Есме, поставяйки ръка на сърцето си. — Ох, трябваше да отидем с вас.

Вече не обръщах толкова внимание, след като Едуард спря с шегата си. Започнах да зяпам прелестното дете при вратата, което също ме зяпаше. Малките й ръце се протягаха към мен, сякаш знаеше точно коя съм. Автоматично ръката ми се вдигна, за да отвърне на нейния жест.

— Едуард — казах аз, навеждайки се, за да мога да я видя по-добре покрай Джаспър. — Моля?

Зъбите на Джаспър бяха стиснати. Той не помръдна.

— Джаз, това не прилича на нищо, което си виждал преди — каза тихо Алис. — Повярвай ми.

Очите им се срещнаха за кратко, след което той кимна. Той се отдръпна от пътя ми, но постави ръка на рамото ми, движейки се заедно с мен, когато се запътих бавно напред.

Обмислях всяка стъпка, преди да я взема, анализирайки настроението си, горенето в гърлото ми, позицията на останалите около мен. Колко силна се чувствах срещу това колко добре биха могли да ме спрат. Беше сложна процедура.

Тогава детето в ръцете на Розали, дърпайки се и протягайки се през цялото време на тази постановка, стана още по-нетърпеливо и издаде високо, звънливо хленчене. Всеки реагираха сякаш — както мен — никога преди не са чували гласа й.

Втурнаха се към нея за секунда, оставяйки ме да стоя сама, замръзнала на мястото си. Звукът от плача на Ренесме ме проряза, притискайки ме към пода. Очите ми ме боляха, сякаш искаха да се откъснат.

Изглеждаше сякаш всеки бе поставил ръка на нея, потупвайки и успокоявайки я. Всеки освен мен.

— Какво не е наред? Боли ли я нещо? Какво стана?

Гласът на Джейкъб беше най-силен, който издигаше загрижеността. Гледах шокирана как той се протегна за Ренесме и за мой огромен ужас Розали му я даде без борба.

— Не, добре е — успокои го тя.

Розали успокояваше Джейкъб?

Ренесме отиде в ръцете на Джейкъб с желание, притискайки тънката си ръка в бузата му, след което отново протягайки се към мен.

— Виждаш ли? — каза му Розали — Тя иска Бела.

— Тя иска мен? — прошепнах аз.

Очите на Ренесме — моите очи — ме гледаха нетърпеливо.

Едуард се върна отново при мен. Той постави ръце внимателно върху моите, бутайки ме напред.

— Тя те иска от три дни — каза ми той.

Бяхме вече на няколко метра от нея. Вълни от топлина сякаш трепереха, излизащи от нея, за да ме достигнат. Или може би Джейкъб трепереше. Видях как ръцете му се тресяха, когато се доближих. Въпреки загрижеността му, лицето му беше по-откровено от преди.

— Джейк… добре съм — казах му аз. Паникьосах се леко, когато видях Ренесме в тресящите му се ръце, но успях да остана под контрол.

Той ми се намуси. Очите му бяха напрегнати, сякаш самият той се паникьосваше от мисълта Ренесме да бъде в ръцете ми. Ренесме се протягаше нетърпеливо, ръцете й се свиваха в юмруци и разпускаха.

Нещо в мен си дойде на мястото в този момент. Звукът на плача й, фамилиарността на очите й, начинът, по който тя беше още по-нетърпелива от мен за нашата среща — всичко изглеждаше напълно нормално, когато тя зае малкото пространство между нас. Изведнъж тя беше напълно реална и, разбира се, аз я познавах. Беше напълно редно, че трябваше да поема тази последна крачка и да се протегна към нея. Ръцете ми сякаш бяха на точно определеното за тях място, когато я придърпах внимателно към себе си.

Джейкъб си протегна ръцете, за да мога да я полюлея, но не я пусна. Той трепна, когато кожата ни се докосна. Неговата — винаги топла за мен преди, ми беше като открит огън сега. Беше почти същата температура като тази на Ренесме. Може би с един — два градуса разлика.

Ренесме изглежда нямаше нищо против хладината на кожата ми или поне беше свикнала с нея. Тя ме погледна и се усмихна отново, показвайки зъбите си и две трапчинки. Тогава, много бавно, докосна лицето ми.

В момента, в който го направи, всички ръце се стегнаха около мен, очаквайки реакцията ми. Едва забелязах това.

Ахнах, изненадана и уплашена от странния предупредителен образ, който изпълни ума ми. Чувствах го като силен спомен — можех все още да видя през очите си, докато го гледах в ума си — но беше напълно непознат. Видях през очаквателното изражение на Ренесме, опитвайки се да разбера какво ставаше, мъчейки се отчаяно да остана спокойна.

Освен шокиращ и непознат този образ беше някак си грешен — почти разпознах собственото си лице, моето старо лице, но беше назад. Ахнах бързо, осъзнавайки, че виждах лицето си по начина, по който го виждат други, а не променено от отражение.

Лицето ми в този спомен беше променено, покрито в пот и кръв. Въпреки това изражението ми се превърна в усмивка на обожание, кафявите ми очи гледаха изпод дълбоки кръгове. Образът се увеличи, доближи се към тази непозната гледна точка, след което изведнъж изчезна.

Ръката на Ренесме се дръпна от бузата ми. Тя се усмихна по-широко, показвайки отново трапчинки.

Беше напълно тихо в стаята, с изключение на сърцебиенията. Никой друг, освен Джейкъб и Ренесме, не дишаше. Тишината се проточи. Изглежда те чакаха да кажа нещо.

— Какво… беше… това? — успях да кажа аз.

— Какво видя? — попита любопитно Розали, навеждайки се към Джейкъб, който изглеждаше твърде не на място в този момент — Какво ти показа?

— Тя ми показа това? — прошепнах аз.

— Казах ти, че е странно за обяснение — промърмори в ухото ми Едуард. — Но е ефективно като средство за комуникация.

— Какво беше? — попита Джейкъб.

Премигнах няколко пъти бързо.

— Ъм. Мен. Мисля. Но изглеждах ужасно.

— Това е единствения спомен, който има с теб — обясни Едуард. Беше очевидно, че той е видял, какво ми е показала, когато е помислила за него. Той все още беше свит болезнено, гласът му беше груб от преживяването на спомена. — Тя ти показва, че е направила връзката, че знае коя си.

— Но как го направи?

Ренесме изглежда не беше притеснена от ококорените ми очи. Тя ми се усмихваше леко, дърпайки кичур от косата ми.

— Как аз чувам мислите? Как Алис вижда бъдещето? — попита реторично Едуард, аз свих рамене тогава. — Има дарба.

— Интересно изкривяване е — каза Карлайл на Едуард — Сякаш тя прави точно обратното на това, което вие можете.

— Интересно — съгласи се Едуард — Чудя се…

Знаех, че разискваха още, но не ме интересуваше. Гледах най-красивото лице на света. Беше гореща, напомняйки ми за момента, когато тъмнината беше почти победила, когато нямаше нищо друго в света, за което можех да се крепя. Нищо, силно достатъчно, за да ме изкара от потискащата тъмнина. В момента, в който помислих за Ренесме, намерих нещо, което никога нямаше да пусна.

— И аз си те спомням — казах тихо аз.

Изглеждаше напълно естествено да се наведа и допра устни до челото й. Тя миришеше невероятно. Мириса на кожата й запали гърлото ми, но беше лесно да игнорирам това. Не премахна радостта от момента. Ренесме беше истинска и аз я познавах. Тя беше същата, за която се борех още в началото. Моят малък натрапник, този, който ме обичаше отвътре също. Наполовина Едуард — перфектен и прекрасен. И половина мен — което, изненадващо, я правеше още по-добра.

Била съм права през цялото време. Струваше си битката.

— Добре е — промърмори Алис, сигурно на Джаспър. Можех да ги усетя да се надвесват над мен, сигурно не ми се доверяваха.

— Не експериментирахме ли достатъчно за един ден? — попита Джейк, гласът му беше леко по-висок от стрес — О’кей, Бела се справя страхотно, но нека да не избързваме.

Погледнах го раздразнена. Джаспър се премести неудобно до мен. Бяхме толкова близко един до друг, че всяко малко движение изглеждаше голямо.

— Какъв ти е проблемът, Джейкъб? — настоях аз. Опитах се да разваля хватката му върху Ренесме, но той просто се доближи още повече. Ренесме докосваше гърдите на двама ни.

Едуард му изсъска:

— Просто защото разбирам не значи, че няма да те изхвърля, Джейкъб. Бела се справя изключително добре. Не разваляй момента!

— Ще му помогна да те изрита, куче — обеща Розали, гласът й беше режещ. — Дължа ти добър ритник в корема.

Очевидно нямаше промяна в тези отношения, освен ако не бяха станали по-лоши. Погледнах към Джейкъб — загрижен, полуядосан. Очите му бяха вперени в лицето на Ренесме. При положение, че всички ни бяха притиснали, той трябва да се докосваше до поне шест вампири, но това изглежда не го притесняваше.

Би ли преминал през всичко това просто за да ме предпази от самата мен? Какво би станало по време на трансформацията ми — моето превръщане в нещо, което той мразеше — би го размекнало толкова много от необходимостта?

Замислих се над това, гледайки го как се взира в дъщеря ми. Зяпаше я като… като че ли сляп мъж вижда за пръв път изгрева.

— Не! — ахнах аз.

Джаспър стисна силно зъбите си, ръцете на Едуард се увиха около гърдите ми като някакви прегради. Джейкъб и Ренесме бяха извън ръцете ми на секундата, не се опитах да я задържа. Защото усещах, че идва — превъртането, което всички чакаха.

— Роуз — казах през стиснати зъби аз, бавно и отчетливо — Вземи Ренесме.

Розали протегна ръце, Джейкъб й подаде дъщеря ми веднага. Двамата се отдръпнаха от мен.

— Едуард, не искам да те нараня, затова, моля те, пусни ме.

Той се поколеба.

— Отиди пред Ренесме — предложих аз.

Той се замисли, след което ме пусна. Наведох се в положението си за лов и направих две бавни крачки напред към Джейкъб.

— Не си — изръмжах му аз.

Той се отдръпна с вдигнати ръце, опитвайки се да се обясни:

— Знаеш, че не е нещо, което мога да контролирам.

— Ти, глупав помияр! Как можа? Моето бебе!

Той се отдръпна към вратата, докато аз го преследвах, почти бягаше по стълбите.

— Не беше моя идея, Бела!

— Държах я само веднъж и ти вече мислиш, че имаш някакъв идиотски вълчи претенции към нея? Тя е моя.

— Можем да си я поделим — каза той, умолявайки ме, отдръпвайки се в поляната.

— Плащай — чух как Емет казва зад мен. Малка част от мозъка ми се чудеше кой е заложил срещу този развой. Не изгубих много внимание на това. Бях твърде бясна.

— Как посмя да импринтнеш на бебето ми? Ума си ли изгуби?

— Не беше нарочно! — настоя той, скривайки се в дърветата.

Тогава не беше сам. Два големи вълка се появиха отново, от двете му страни. Лея ме изгледа ядосано. Страховито ръмжене се откъсна от гърлото ми в отговор. Звукът ме притесни, но не достатъчно, за да се спра.

— Бела, ще се опиташ ли да слушаш само за секунда? Моля? — помоли Джейкъб. — Лея, отдръпни се — добави той.

Лея изви устната си към мен, но не се помръдна.

— Защо да слушам? — изсъсках аз. Гняв царстваше в ума ми. Той замъгляваше всичко друго.

— Защото ти беше тази, която ми каза това. Не помниш ли? Ти каза, че си принадлежим, нали? Че сме семейство. Каза, че ние трябва да бъдем така. Сега… ние сме. Това е, което искаше.

Погледнах го безжалостно. Помнех замъглено тези думи. Но новият ми бърз мозък беше две стъпки пред тези безсмислици.

— Мислиш, че ще си част от семейството ми като мой зет! — изкрещях аз. Звънливият ми глас се откъсна, висок с две октави, но въпреки това прозвуча като музика.

Емет се засмя.

— Спри я, Едуард — промърмори Есме. — Ще бъде нещастна, ако го нарани.

Но не усетих никого зад себе си.

— Не! — настояваше през това време Джейкъб — Как можа дори да го погледнеш по този начин? Тя е просто бебе, за Бога!

— Това казвам! — извиках му аз.

— Знаеш, че не мисля за нея по този начин! Мислиш ли, че Едуард щеше да ме остави, ако беше така? Всичко, което искам, е да е в безопасност и да е щастлива — толкова ли е лошо? Толкова по-различно от това, което искаш? — той ми викаше в отговор.

Останала без думи, аз изръмжах силно.

— Невероятна е, нали? — чух Едуард да промърморва.

— Не се е втурнала към врата му нито веднъж — съгласи се Карлайл, звучейки въодушевен.

— Добре, печелиш този — призна Емет.

— Ще стоиш далеч от нея — изсъсках на Джейкъб.

— Не мога да го направя!

Казах през зъби:

— Опитай. Започни сега!

— Не е възможно. Помниш ли колко много ме искаше около себе си преди три дни? Колко ти беше трудно, когато се разделяхме? Сега го няма при теб, нали?

Загледах го, несигурна какво иска да каже.

— Това е тя — каза ми той — От самото начало. Трябваше да бъдем заедно, дори тогава.

Спомних си и тогава разбрах. Малка част от мен се почувства успокоена, че лудостта е обяснена. Но успокоението ме ядоса още повече. Той очакваше ли това да е достатъчно за мен? Че едно миниатюрно разяснение ще ме накара да се примиря с това?

— Бягай, докато можеш — заплаших го аз.

— Хайде де, Бела! Неси ме харесва също — настоя той.

Замръзнах. Дишането ми спря. Зад мен чух липса на звук, загрижена реакция.

— Как… я нарече?

Джейкъб пое още една стъпка назад, успявайки да изглежда срамежлив.

— Ами — промълви той — това име, което си измислила е малко е дълга фраза и…

— Дал си прякор на дъщеря ми по лохнеското чудовище? — изкрещях аз.

И тогава се втурнах към врата му.