Стефани Майър
Зазоряване (29)

26. БЛЕСТЯЩА

— Не знам колко точно трябва да кажем на Рене за всичко това — каза Чарли, колебаейки се на вратата. Той се протегна и стомахът му изкъркори.

Кимнах:

— Знам. Не искам да откачи. По-добре е за нея да не знае нищо. Това не е за хора със слаби сърца.

Устните му се извиха в печална усмивка:

— Щях да се опитам да те предпазя от това, стига да можех. Но явно никога не си попадала в категорията на хора със слаби сърца.

Аз също му се усмихнах, издишвайки през здраво стиснатите си зъби.

Чарли се потупа разсеяно по корема:

— Ще измисля нещо. Имаме време да го обсъдим, нали?

— Точно така — обещах аз.

Денят си беше много дълъг по един начин и адски къс — по друг. Чарли закъсня за вечеря — Сю готвеше за него и Били. Вечерта щеше да е неловка, но поне ядеше истинска храна; радвах се, че някой се грижи да не умре от глад заради липсата на умения в готвенето.

През целия ден напрежението сякаш караше минутите да текат по-бавно; Чарли така и не отпусна вдървените си рамене. Но и не бързаше да си тръгва. Изгледа цели два мача — бе толкова погълнат в собствените си мисли, че не обръщаше никакво внимание на уместните шеги на Емет, които ставаха все по-остри и не толкова свързани с футбола, една подир друга — след това коментираха играта и после следваха новините, а той не помръдна, докато Сет не му припомни колко е часът:

— Ще успееш ли да изтърпиш Били и мама, Чарли? Хайде. Бела и Неси ще са тук и утре. Да се разбързаме малко, става ли?

В очите на Чарли ясно се виждаше, че въобще не бе повярвал на уверенията на Сет, но все пак се остави да го отведе. Съмнението още витаеше във въздуха, когато си тръгна. Облаците се разсеяха и дъждът спря. Може би слънцето щеше да се появи точно на време.

— Джейк каза, че имате намерение да ме напуснете — промърмори той сега.

— Не исках да го правя, освен ако можех да го избегна. Ето защо сме още тук.

— Той каза, че можеш да останеш още малко, но само ако съм достатъчно силен и си държа езика зад зъбите.

— Да… но не мога да ти обещая, че никога няма да си тръгнем, татко. Доста е сложно…

— Нищо не искам да знам — припомни ми той.

— Вярно.

— Но ще наминеш, ако решите да си тръгнете, нали?

— Обещавам, татко. Сега, след като знаеш достатъчно, мисля, че може да стане. Ще съм наблизо, стига да искаш.

Той задъвка устна за половин секунда, после се наклони много бавно към мен с предпазливо разтворени обятия. Преместих Ренесме — вече задрямала — на лявата си ръка, стиснах зъби, задържах дъха си и прехвърлих ръка много внимателно през топлият му, чуплив кръст.

— Бъди наблизо, Бела — смутолеви той. — Наистина близо.

— Обичам те, татко — прошепнах през стиснати зъби.

Той потрепери и се отдръпна от мен. Отпуснах ръката си.

— Аз също те обичам, хлапе. Каквото и да се е променило, любовта ми си остава същата. — Той докосна розовата буза на Ренесме. — Тя наистина много прилича на теб.

Задържах изражението си небрежно, въпреки че единственото, което си помислих бе „Прилича повече на Едуард“. Поколебах се, а после допълних:

— Има твоите къдрици.

Чарли се сепна, а после изсумтя:

— Ха! Май е така. Хах. Дядо. — Той поклати несигурно глава. — Мога ли да я подържа?

Примигнах уплашена, но после се успокоих. След като разгледах и претеглих поведението на Ренесме за около половин секунда — тя изглеждаше напълно заспала — реших, че мога да поиграя на тото, след като нещата вървяха толкова добре днес…

— Ето — казах аз, придържайки я, докато я вземе. Той автоматично изви ръцете си непохватно като люлка и пое Ренесме в нея. Кожата му не беше толкова гореща, колкото нейната, но гърлото ми потрепери, чувствайки топлината, която струеше изпод тънката му кожа. На мястото, където кожата ми се отърка в неговата, видях подутина. Не бях сигурна дали това е заради новата температура на тялото ми, или на абсолютно психологическа основа.

Чарли изсумтя тихо като усети теглото й:

— Доста е… здравичка.

Замръзнах на мястото си. На мен ми изглеждаше лека като перце. Може би теглото й пак беше нараснало.

— Хубаво е да е здравичка — каза Чарли като видя изражението ми. После промърмори на себе си. — Ще се наложи да е силна, след като е заобиколена от цялата тази лудост. Той стегна хватката си нежно, докато я люлееше наляво-надясно. — Най-красивото бебе, което някога съм виждал, по-хубаво дори и от теб, хлапе. Съжалявам, но е истина.

— Знам, че е така.

— Красиво бебе — каза отново той, или по-скоро го изгука този път.

Можех да го видя на лицето му — бе оставила следите си и върху него. Чарли беше също толкова безпомощен срещу чара й, колкото всички нас. Само за две секунди тя бе станала владетелка на сърцето му.

— Може ли да дойда и утре?

— Да, татко. Разбира се. Ще съм тук.

— Дано да си — каза той сурово, но очите му бяха изпълнени с нежност и все още насочени към Ренесме. — Ще се видим утре, Неси.

— Не и ти!

— Какво?

— Името й е Ренесме. Като Рене и Есме, взети заедно. Без вариации — насилих се да се успокоя, но този път без да си поемам дълбоко дъх. — Искаш ли да чуеш второто й име?

— Добре.

— Карли. С буквата К. Като Чарли и Карлайл, взети заедно.

Оживеното изражение на Чарли ме свари неподготвено:

— Благодаря ти, Бела.

— Аз ти благодаря, татко. Толкова много неща се промениха за толкова кратко време. Главата ми не спира да се върти. Ако не беше ти, не знам как щях да се върна към… реалността. — Щях да кажа „да се върна към това, което представлявах“, но реших, че ще му дойде прекалено много.

Стомахът на Чарли изръмжа.

— Отивай да се храниш, татко. Аз ще съм тук. — Спомних си какво е чувството, това неприятно потапяне във дебрите на фантазията — усещането, че всичко ще изчезне заедно с последните лъчи на залязващото слънце.

Чарли кимна и неохотно ми подаде Ренесме. Огледа се зад мен; очите му бяха малко диви за минута, докато се взираше в светлата стая.

Всички бяха още там, освен Джейкъб, който можех да чуя да напада хладилника в кухнята. Алис се беше излегнала на последното стъпало на стълбището, а главата на Джаспър лежеше в скута й; Карлайл бе забил нос в голяма книга в ръцете си; Есме си тананикаше, протягайки се над бележника си, докато Розали и Емет се суетяха около основата на величествена къща от карти за игра под стълбището; Едуард се беше преместил на пианото си и си свиреше много тихо. Нямаше никакви признаци, че денят наближава края си, че може би е време да се храним, или да преустановим действията си. Нещо неопределено бе променило атмосферата. Кълънови не се стараеха така, както обикновено — човешката им шарада някак си се беше изменила достатъчно, че Чарли да забележи разликата.

Той трепна, поклати глава и въздъхна:

— Ще се видим утре, Бела — той замръзна на мястото си и допълни. — Имам предвид… не че не изглеждаш добре. Ще свикна.

— Благодаря, татко.

Чарли кимна и се отправи замислено към колата си. Наблюдавах го, докато изчезваше по пътя; забелязах, че е изчезнал чак когато чух изсвистяването на гумите му по главния път. Всъщност беше минал цял един ден и то без да нараня Чарли. Съвсем сама. Не може да нямам някаква супер сила!

Изглеждаше прекалено хубаво, за да е истина. Нима наистина имах едновременно ново семейство и поне един представител на старото? А си мислех, че вчерашният ден бе съвършен.

— Леле — прошепнах аз.

Мелодията от пианото прекъсна и ръцете на Едуард се обвиха около талията ми, а брадичката му се облегна на рамото ми:

— Взе ми думите от устата.

— Едуард, направих го!

— Направи го. Беше невероятна. Всичката тази тревога, задето си новородена, а ти я направи на парчета — той се засмя тихо.

— Дори не съм сигурен, че е вампир, а за новороден какво остава — обади се Емет изпод стълбите. — Прекалено е кротка.

Всички странни коментари, които правеше пред баща ми, отново прозвучаха в ушите ми и вероятно беше добре, че в този момент държах Ренесме. Неспособна да се противопоставя изцяло на реакцията си, изръмжах изпод дъха си.

— Ууу, колко страшно! — засмя се Емет.

Аз изсъсках и Ренесме се раздвижи в ръцете ми. Тя примига няколко пъти, после се огледа наоколо и лицето й доби объркано изражение. Тя подуши въздуха, а после се протегна да докосне лицето ми.

— Чарли ще дойде пак утре — уверих я аз.

— Ама че хубаво! — каза Емет и този път Розали се засмя с него.

— Това не е добра идея, Емет — отвърна пренебрежително Едуард, протягайки ръце, за да вземе Ренесме от мен. Той ми намигна, когато се поколебах, и аз му я подадох малко объркана.

— Какво имаш предвид? — настоя Емет.

— Малко е глупаво да предизвикваш най-силния вампир в къщата, не мислиш ли?

Емет отпусна глава назад изсумтявайки:

— Я стига!

— Бела — промърмори Едуард, докато Емет слушаше внимателно — помниш ли, че преди няколко месеца те помолих да ми направиш услуга, веднага след като станеш безсмъртна?

Това ми навя някакъв мъглив спомен. Пренесох се към смътните си човешки разговори. След момент си спомних и ахнах:

— Ооо!

Смехът на Алис отекна дълго и звънливо. Джейкъб показа главата си иззад ъгъла, а устата му беше пълна с храна.

— Какво? — изръмжа Емет.

— Наистина ли? — попитах Едуард.

— Довери ми се — отвърна той.

Поех си дълбоко въздух:

— Емет, какво ще кажеш за един малък бас?

Той веднага скочи на крака:

— Страхотно. Ела ми.

За секунда прехапах устни. Той беше толкова огромен.

— Освен ако не те е… страх? — предположи Емет.

Изправих рамене:

— Ти. Аз. Канадска борба. На масата във всекидневната. Веднага.

Усмивката на Емет стана още по-широка.

— Ъмм, Бела — каза бързо Алис. — Мисля, че Есме е доста привързана към тази маса.

— Благодаря — измънка Есме.

— Няма проблем — отвърна Емет, а усмивката му проблесна. — След мен, Бела.

Последвах го зад къщата, пред гаража; чувах как останалите вървят след нас.

До реката имаше гигантски гранитен блок, изправен сред купчината от камъни — явно благодарение на Емет. Въпреки че камъкът беше с малко закръглена и правилна форма, щеше да свърши работа.

Емет постави лакътя си на него и ми махна да се приближа.

Отново се изнервих, докато гледах как големите мускули на ръката му потрепват, но задържах лицето си спокойно. Едуард ми беше обещала, че за известно време ще съм най-силна. Той изглеждаше много уверен, а аз се чувствах силна. Толкова силна? Въпросът още витаеше в главата ми, докато оглеждах бицепсите му. Още не бях дори на два дни, въпреки че трябваше да ставам за нещо. Освен ако всичко при мен не действаше както трябва. Може би не бях силна колкото нормален новороден. Може би затова можех лесно да се контролирам. Опитах се да изглеждам равнодушна, когато опрях лакътя си на камъка.

— Добре, Емет. Ако победя, нямаш право да казваш каквото и да било за сексуалния ми живот на никого, дори на Роуз. Никакви намеци или инсинуации — нищо.

Очите му се присвиха:

— Дадено. Но ако победя, ще стане много по-лошо.

Чу как затаих дъх и се ухили злобно. Той изобщо не се шегуваше.

— Ще се предадеш толкова бързо, а, сестричке? — подразни ме Емет. — Отвътре май не си толкова дива, а? Сигурно вилата няма и драскотина — той се засмя. — Едуард каза ли ти колко къщи сме разбили аз и Роуз?

Стиснах зъби и сграбчих голямата му ръка:

— Една или две…

— Три — изсумтя той и забута ръката ми.

Нищо не се случи. Оу, можех да усетя силата, която влагаше. Новият ми ум изглежда се справяше добре със всякакъв вид сметки, затова знаех, че ако ръката му не срещаше никаква съпротива, щеше да разцепи камъка без усилие. Напрежението се усили и аз случайно се замислих, че ако камион с цимент се движи с приблизително 70 километра в час, то тогава една внезапна пречка би била ударена със подобна сила. Сто километра в час? Сто и двадесет? Вероятно повече.

Но не беше достатъчно, за да ме помръдне. Ръката му буташе моята с разрушителна сила, но не беше неприятно. Всъщност точно обратното, по някакъв странен начин. Бях толкова внимателна, откакто се събудих, толкова се старах да не счупя нищо. Беше странно успокоение, че мога да отпусна мускулите си. Да усетя бълбукането на силата си, вместо да се боря да му се противопоставя.

Емет изгрухтя, челото му се набръчка и цялото му тяло се изпъна в твърда линия срещу пречката, представляваща непомръдващата ми ръка. Оставих го да се поизпоти — символично — за момент, докато се наслаждавах на ненормалното усещане за сила, преминаваща през ръката ми.

Въпреки че след няколко секунди това ми омръзна. Напрегнах се леко и ръката са Емет се огъна срещу моята.

Засмях се. Емет изръмжа грубо през стиснатите си зъби.

— Просто си дръж устата затворена — припомних му аз и забих ръката му в гранитния блок. Оглушителен пукот отекна в дърветата. Камъкът потрепери и парче — около една осемнадесета от цялата му маса — се отчупи по някаква мислена линия и падна на земята. Строполи се на крака на Емет и аз се изхилих. Можех да чуя приглушеният смях да Едуард и Джейкъб.

Емет изрита парчето към реката. То разцепи на две младо яворово дърво, преди да тупне в основата на голяма ела, която се олюля и падна върху друго дърво.

— Реванш. Утре.

— Силата ми няма да отшуми толкова бързо — казах му аз. — Може би трябва да поизчакаш месец.

Емет изръмжа, изваждайки зъбите си на показ:

— Утре.

— Щом ще те направи щастлив, батко.

Когато се обърна за да се отдалечи, Емет удари гранита, разпръсквайки наоколо поток от парчета и прах. Беше някак по детски изящно.

Очарована от неоспоримото доказателство, че съм по-силна и от най-силния вампир, когото познавах, аз положих ръката си с широко разтворени пръсти, на камъка. Тогава започнах да заравям пръстите си бавно в него, или по-точно мачках, вместо да ровя. Плътността му ми напомни на твърдо сирене. Задържах се само на една шепа дребен чакъл.

— Страхотно! — измънках аз.

С усмивка, разляла се по лицето ми. Внезапно се извъртях и забих ръката си странично в камъка. Той изпищя и изстена от болка — и голямо количество прах за доказателство — се разцепи на две.

Изкикотих се.

Не обръщах внимание на хихикането зад гърба ми, докато удрях и ритах останалите части от камъка. Беше ми толкова забавно и се хилех през цялото време. Не и когато чух нов, тъничък кикот, като камбанен звън, тогава изтрих глуповатата усмивка от лицето си.

— Тя да не би току-що да се засмя?

Всички се бяха втренчили в Ренесме със същото недоумяващо изражение, което сигурно бе и на моето лице.

— Да — каза Едуард.

— Че кой не се смееше? — промърмори Джейк, въртейки очи.

— Не ми казвай, че не си си взел поука първия път, куче — подразни го Едуард, но в гласа му нямаше никаква враждебност.

— Това е различно — отвърна Джейкъб и го изгледах учудено, когато игриво удари Едуард по рамото. — Предполага се, че Бела е достатъчно зряла. Омъжена, майка и така нататък. Не трябва ли да има повече достойнство?

Ренесме замръзна на мястото си и докосна лицето на Едуард.

— Какво иска? — попитах.

— Да нямаш толкова голямо достойнство — ухили се Едуард. — Тя се забавляваше докато те наблюдаваше, почти толкова, колкото аз самия.

— Нима аз съм смешна? — попитах Ренесме, изстрелвайки се напред, за да хвана ръката й, почти по същото време, когато и тя се пресегна за моята. Взех я от ръцете на Едуард и й предложих парчета камък, което се намираше в ръката ми. — Искаш ли да опиташ?

Тя се усмихна с блестящата си усмивка и взе камъка в двете си ръчички. Тя го стисна и между очите й се образува малка вдлъбнатина, когато се концентрира.

Чу се някакъв тих стриващ звук и имаше прах. Тя замръзна на мястото си и ми върна парчето.

— Аз ще го взема — отвърнах аз и превърнах парчето в пясък.

Тя плесна с ръце и се засмя; очарователният смях накара всички ни да се присъединим към него.

Слънцето се показа изненадващо иззад облаците, изстрелвайки дългите си рубинени и златни лъчи към нас и аз незабавно бях погълната от красотата на кожата си в светлината на залязващото слънце. Бях зашеметена.

Ренесме докосна нежните, диамантено-светли фасети, а после постави ръката си до моята. Нейната кожа светеше съвсем леко, едва доловимо и мистериозно. Нищо не можеше да й попречи да излезе навън в слънчев ден, както блещукането ми пречеше на мен. Тя докосна лицето ми, мислейки за разликата и чувствайки се недоволна.

— Ти си най-красивата — уверих я аз.

— Не съм сигурен, че мога да се съглася — каза Едуард и когато се обърнах за да му отговоря, слънчевата светлина върху лицето му ме зашемети.

Джейкъб беше сложил ръка пред лицето си, преструвайки се, че покрива погледа си заради гледката:

— Ненормална Бела — коментира той.

— Какво невероятно същество е тя — промърмори Едуард, почти в съгласие с думите на Джейкъб, сякаш те бяха комплимент. Беше едновременно зашеметен и зашеметяващ.

Усещането беше странно — което, предполагам, не беше учудващо, след като всичко ми се струваше странно сега — почувствах се на мястото си. Като човек никога не се чувствах на мястото си. Беше ми добре с Рене, но вероятно повечето хора щяха да се справят по-добре; Фил имаше способността да се оправя със всичко и всички. Бях добра ученичка, но никога най-добрата. Очевидно не бях атлетична натура. Нито артистична или музикална, без някакъв определен талант. Никой досега не е получил награда за четене. След осемнадесет години посредственост, аз бях свикнала да съм толкова обикновена. Сега осъзнах, че отдавна съм се отказала опитите да блесна някъде. Правех каквото можех с онова, което имах, без да съм на мястото си в този свят.

А това беше истинска разлика. Сега бях невероятна — за тях и за себе си. Бях родена да бъда вампир. Мисълта ме накара да искам не само да се смея, но и пея.

Бях намерила мястото си в света. Мястото, което беше точно за мен. Където блестях.