Стефани Майър
Зазоряване (13)

11. ДВЕТЕ НЕЩА НА ВЪРХА НА СПИСЪКЪТ МИ „НЕЩАТА-КОИТО-НИКОГА-НЕ-ИСКАМ-ДА-ПРАВЯ“

Сам започна да строява останалите, докато аз още бях на земята. Ембри и Куил стояха до мен, чакайки ме да се съвзема и да изпълня каквото ми беше наредено.

Можех да усетя подтика, нуждата, да се изправя на краката си и да ги поведа. Непреодолимият импулс се засили и аз безсмислено се опитах да го преборя, свивайки се на земята, където бях.

Ембри изскимтя тихичко в ухото ми. Той не искаше думите да минават през ума му, беше го страх да не привлече отново вниманието на Сам върху мен. Почувствах безмълвната му молба към мен да се изправя, да се справя и приключа с всичко това.

Усещаше се страх в глутницата, не толкова индивидуален, колкото страх за нейната цялост. Не можехме да си представим, че всички щяхме да оцелеем тази вечер. Кои братя щяхме да загубим? Чии съзнания щяха да ни напуснат завинаги? Чии скърбящи семейства щяхме да утешаваме на сутринта?

Умът ми започна да работи заедно с техните умове, да мисли в унисон, докато се справяхме с тези страхове. Автоматично се изтласках от земята и изтръсках козината си.

Ембри и Куил изпухтяха с облекчение. Куил ме докосна веднъж с носа си.

Мислите им бяха изпълнени с нашето предизвикателство, с нашата задача. Заедно си спомнихме нощите, когато бяхме гледали Кълънови да се упражняват за битката с новосъздадените. Емет Кълън беше най-силният, но Джаспър би бил по-големият проблем. Движеше се като светкавица — сила, скорост и смърт събрани в едно. Колко ли векове опит имаше? Достатъчно, след като всички Кълън се обръщаха към него за напътствия.

— Ще мина отпред ако искаш фланга — предложи Куил.

В неговите мисли имаше повече вълнение отколкото при повечето от останалите. Когато Куил беше наблюдавал инструктажа на Джаспър онези нощи, беше умирал от желание да пробва уменията си срещу тези на вампирите. За него това щеше да бъде състезание. Макар че знаеше, че живота му беше изложен на риск, той все пак виждаше нещата по този начин. И Пол се чувстваше по този начин, както и хлапетата, които никога не се бяха участвали в битка досега — Колин и Брейди. Сигурно щеше да е същото и за Сет, ако противниците не бяха негови приятели.

„Джейк“ — побутна ме Куил. — „Как искаш да действаш?“

Само поклатих глава, не можех да се съсредоточа. Импулса да следвам заповеди ме накара да се почувствам като кукла на конци — всеки конец закачен за мускулите ми. Сега този крак напред, а сега другия.

Сет се влачеше след Колин и Брейди — Лия беше поела да ги води. Тя игнорираше Сет, докато планираше с другите и можех да видя, че предпочиташе той да не влиза в боя. Имаше майчинска нотка в нейните чувства към по-малкия й брат. Искаше Сам да го изпрати у дома. Сет не усети съмненията на Лия. Той също се опитваше да се приспособи към усещането, че е марионетка на конци.

„Може би ако спреш да се съпротивляваш…“ — прошепна Ембри.

„Просто се концентрирай върху нашата част. Върху едрите. Можем да ги бием. Дължим им го!“ — Куил се надъхваше, като нахъсваща реч преди голям мач.

Можех да видя колко лесно би било, да не мисля за нищо друго освен моята част. Не беше трудно да си представя как нападам Джаспър и Емет. Били сме и друг път близо до сбиване. Дълго време бях гледал на тях като на врагове. Сега отново можех да го направя.

Просто трябваше да забравя, че защитаваха това, което и аз бих защитавал. Трябваше да забравя причината, поради която можеше да пожелая те да спечелят…

„Джейк,“ — предупреди ме Ембри, „Дръж мислите си в играта.“

Краката ми се задвижиха бавно, дърпайки се да се освободят от конците.

„Няма смисъл да се съпротивляваш“ — Ембри прошепна отново.

Беше прав. Рано или късно щях да направя каквото Сам искаше, ако пожелаеше да ме притиснеше. А той го желаеше. Очевидно.

Имаше добра причина властта на Алфата да съществува. Дори глутница, силна като нашата, не представляваше особена сила без лидер. За да бъдем ефективни, трябваше да действаме заедно, да мислим заедно. А това изискваше тялото да има глава.

Така че, какво, ако Сам бъркаше този път? Никой не можеше да направи нищо. Никой не би могъл да оспори решението му.

Освен.

И ето, че беше там — мисъл, която никога, никога не бях искал. Но сега, когато краката ми бяха омотани в конци, аз осъзнах изключението с облекчение, с повече от облекчение — с дива радост.

Никой не можеше да оспори решение на Алфата, освен мен.

Не бях заслужил нищо, но имаше неща, които се бяха родени в мен, неща, които бях оставил непотърсени.

Никога не бях искал да водя глутницата. И сега не го исках. Не исках да нося на раменете си отговорността за съдбата на всички нас. Сам беше по-добър в това отколкото аз щях някога да бъда.

Но тази вечер той грешеше.

И аз не бях роден, за да коленича пред него.

В секундата, в която приех рожденото си право, оковите паднаха от тялото ми.

Можех да усетя как в мен се събират едновременно свобода, но също и някаква странна, лъжлива сила. Лъжлива, защото силата на Алфата идваше от неговата глутница, а аз нямах глутница. За миг ме обзе самота.

Нямах глутница.

Но бях изправен и силен, когато тръгнах към мястото, където Сам стоеше и планираше заедно с Пол и Джаред. Той се обърна при звука на приближаването ми и черните му очи се присвиха.

„ДУПКА“ — казах му аз отново.

Той го чу веднага, чу в звука на Алфа гласа в мислите ми, избора, който бях направил.

Той отскочи половин стъпка назад със шокирано изскимтяване.

„Джейкъб? Какво си направил?“

„Няма да те последвам Сам. Не и за нещо толкова грешно.“

Той се взря в мен, изумен. „Ти би… ти би избрал своите врагове пред семейството си?“

„Те не са“ — поклатих глава, разяснявайки — „те не са наши врагове. Никога не са били. Не виждах това, преди наистина да помисля за унищожението им, преди да го премисля.“

„Не става дума за тях“ — изръмжа ми той. — „Това е заради Бела. Тя никога не е била за теб, никога не те избра, но ти продължаваш да съсипваш живота си заради нея!“

Бяха тежки, но верни думи. Поех си голяма глътка въздух, вдишвайки ги.

„Може би си прав. Но ти ще унищожиш глутницата заради нея Сам. Без значение колко от тях оцелеят тази вечер, ръцете им винаги ще бъдат изцапани с кръв.“

„Трябва да защитим семействата си!“

„Знам какво си решил Сам. Но не решаваш за мен, вече не.“

„Джейкъб, ти не можеш да обърнеш гръб на племето.“

Чух двойното ехо на неговата Алфа заповед, но този път тя беше без никаква тежест. Тя повече не се отнасяше за мен. Той стисна зъби, опитвайки се да ме принуди да откликна на думите му.

Вгледах се в бесните му очи. „Синът на Ефрайм Блек не е роден да следва този на Леви Ълей.“

„Така ли ще бъде тогава, Джейкъб Блек?“ Козината на врата му настръхна и той оголи зъбите си. Пол и Джаред изръмжаха и се наежиха от двете му страни. — „Дори да можеш да ме победиш, глутницата никога няма да те последва!“

Сега аз рязко се дръпнах назад и изненадано скимтене се откъсна от гърлото ми.

„Да те победя? Няма да се бия с теб Сам.“

„Какъв е планът ти тогава? Няма да се оттегля, за да можеш ти да пазиш вампирските изчадия, за сметка на племето ни.“

„Не ти казвам да се оттеглиш.“

„Ако им заповядаш да те последват…“

„Никога няма да отнема ничия воля.“

Сам размаха опашката си като камшик отвращавайки се от присъдата в думите ми. Тогава направи крачка напред, заставайки с оголени зъби на сантиметри от мен, готов за бой. До този момент не бях забелязал, че бях израсъл по-висок от него.

„Не може да има повече от една Алфа. Глутницата избра мен. Ще ни разцепиш ли тази вечер? Ще се обърнеш ли срещу братята си? Или ще спреш тази лудост и ще се присъединиш към нас отново?“ Всяка дума беше наслоена със заповед, но не можеше да ме докосне. Кръвта на Алфа течеше неразредена във вените ми.

Можех да видя защо никога не е имало повече от един мъжки Алфа в глутницата. Тялото ми откликваше на предизвикателството. Можех да усетя как се надига в мен инстинкта да защита правото си. Примитивното ядро на вълчото ми Аз се напрегна за битката за надмощие.

Съсредоточих цялата си енергия, за да контролирам реакцията. Нямаше да се поддам на една безсмислена, разрушителна битка със Сам. Той все още беше мой брат, макар че го отхвърлях.

„Има само един Алфа в тази глутница. Не оспорвам това, аз просто избирам да тръгна по собствения си път.“

„Към вампирско сборище ли принадлежиш сега, Джейкъб?“

Трепнах.

„Не зная Сам. Но знам това…“

Той се сви, усещайки тежестта на Алфата в тонът ми. Отрази му се повече, отколкото той можеше да докосне мен. Защото аз бях роден да водя него.

„Ще застана между теб и Кълънови. Няма просто да стоя и да гледам как глутницата убива невинни (беше ми трудно да използвам тази дума за вампири, но беше истина) хора. Глутницата е по-добра от това. Води ги в правилната посока, Сам.“

Обърнах му гръб и хор от воеве разкъса въздуха около мен.

Вкопавайки нокти в земята, затичах с все сила надалеч от шума и безпорядъка, които бях създал. Нямах много време. Добре, че поне Лия беше единствената с някакъв шанс да ме надбяга, а аз вече имах преднина.

Воят отшумя с отдалечаването ми се успокоих, докато звука продължаваше да разкъсва тихата нощ. Не бяха тръгнали след мен.

Трябваше да предупредя Кълънови преди глутницата да се съвземе и да ме спре. Ако Кълънови бяха подготвени, това би могло да даде причина на Сам да размисли преди да е станало твърде късно. Затичах към бялата къща, която все още мразех, оставяйки зад себе си моят дом. Той вече не ми принадлежеше. Бях му обърнал гръб.

Днешният ден беше започнал като всеки друг. Прибрах се вкъщи, по изгрев, след патрула, валеше, закусвах с Били и Рейчъл, гледах тъпа телевизия, позаяждах се с Пол… Как така всичко напълно се промени, стана толкова сюрреалистично? Как всичко се обърка и извъртя така, че сега аз бях тук, съвсем сам, неискащ да бъда Алфа, откъснат от братята си, избирайки вампири пред тях?

 

Звукът, от който се бях страхувал прекъсна замаяните ми мисли — беше мекият звук на големи лапи, които се сблъскваха със земята, гонещи ме. Хвърлих се напред, стрелвайки се през черната гора. Само трябваше да се приближа достатъчно, за да може Едуард да чуе предупреждението в главата ми. Лия нямаше да може да ме спре сама.

И тогава хванах настроението на мислите зад мен. Не беше гняв, а ентусиазъм. Не преследваше… а следваше.

Тичането ми секна. Залитнах две крачки преди отново да се изравни.

„Чакай де. Моите крака не са толкова дълги като твоите.“

„СЕТ! Какво си мислиш, че ПРАВИШ? ЗАМИНАВАЙ ВКЪЩИ!“

Той не отговори, но можех да усетя вълнението му, докато продължаваше да тича право след мен. Можех да видя през неговите очи, както и той можеше да види през моите. Нощната сцена беше мрачна и безрадостна за мен, за него беше изпълнена с надежда.

Не бях усетил как забавям темпото, но изведнъж той ми беше отстрани, тичайки до мен.

„Не се шегувам Сет! Мястото ти не е тук. Махай се.“

Длъгнестият светлокафяв вълк изсумтя.

„Пазя ти гърба, Джейкъб. Мисля, че си прав. И няма да застана зад Сам, когато…“

„О, да, по дяволите, ти определено ще застанеш зад Сам! Дигай си рунтавия задник и заминавай в Ла Пуш да правиш точно това, което Сам ти казва да правиш.“

„Не.“

„Тръгвай, Сет!“

„Това заповед ли е, Джейкъб?“

Въпросът му ме накара да се спря внезапно. Ноктите ми издълбаха бразди в калта заради рязкото ми спиране.

„На никого нищо не нареждам. Просто ти казвам това, което вече знаеш.“

Той седна на задните си крака до мен.

„Ще ти кажа какво знам — знам, че е ужасно тихо. Не си ли забелязал?“

Примигнах. Опашката ми се размаха нервно, когато осъзнах какво си мислеше той под думите, които беше казал. В един смисъл не беше тихо. Воевете все още изпълваха въздуха, далеч на запад.

„Не са се преобразили“ — каза Сет.

Знаех това. Сега глутницата щеше да е на червен код тревога. Щяха да използват връзката между умовете, за да виждат ясно от всички страни. Но не можех да чуя какво мислеха. Можех да чуя само Сет. Никой друг.

„На мен ми изглежда, че отделните глутници не са свързани помежду си. Ъх. Предполагам не е имало причина за предците ни да знаят това, защото преди не е имало причина да се разделят глутници. Никога не е имало достатъчно вълци. Уау. Наистина е тихо. Някакси зловещо. Но също и някакси приятно, не мислиш ли? Обзалагам се, че е било по-лесно така, за Ефраим и Куил, и Леви. Няма толкова дърдорене само с трима. Или само двама.“

„Млъквай Сет.“

„Да, сър.“

„Престани! Няма две глутници. Има глутницата и аз. Това е всичко. Така че сега можеш да се прибираш в къщи.“

„Ако няма две глутници, тогава защо можем да се чуваме помежду си, но не и останалите? Мисля, че когато обърна гръб на Сам, това беше доста значително действие. Промяна. А когато аз те последвах, мисля че и това беше от значение също.“

„Имаш право“ — отстъпих аз. „Но каквото се промени веднъж, може да се промени пак обратно.“

Той се изправи и затича в тръс на изток.

„Няма време да спорим за това сега. Трябва веднага да тръгваме преди Сам…“

В това отношение беше прав. Нямаше време за този спор. Побягнах отново, този път, без да се напрягам толкова много. Сет се намираше непосредствено след мен, застанал на традиционното място на Втория, от дясната ми страна.

„Мога да тичам някъде другаде“ — помисли си той, увесвайки малко нос. „Не те последвах, защото се стремях към повишение.“

„Тичай където искаш. Все ми е едно.“

Не се чуваше шум от преследване, но и двамата едновременно позасилихме скоростта. Бях разтревожен сега. Ако не можех да проникна в съзнанието на глутницата, това щеше да направи нещата много по-трудни. Бях точно толкова предупреден за евентуална атака, колкото и Кълънови.

„Ще правим патрули“ — предложи Сет.

„А какво ще правим, ако глутницата ни предизвика?“ — очите ми се стегнаха. „Ще нападнем братята си? Сестра ти?“

„Не — даваме тревога и бягаме обратно.“

„Добър отговор. Но после какво? Не мисля…“

„Знам“ — съгласи се той, по-малко уверен сега. „И аз не мисля, че мога да се бия с тях. Но те няма да са по-щастливи от нас при мисълта да ни нападнат. Това точно, може да е достатъчно за да ги спре. Освен това, сега те са само осем.“

„Престани да бъдеш толкова…“ — отне ми около минута докато избера правилната дума. „Оптимистичен. Лазиш ми по нервите.“

„Няма проблем. Искаш да съм самата мрачност и унилост, или просто да млъкна?“

„Просто млъкни.“

„Напълно възможно.“

„Наистина ли? Не ми се струва така.“

Той най-сетне утихна.

И тогава преминахме през пътя и тръгнахме през гората, която ограждаше къщата на Кълън. Можеше ли Едуард вече да ни чуе?

„Може би трябва да си мислим нещо като «Идваме с мир».“

„Давай.“

„Едуард?“ — той произнесе името колебливо. „Едуард там ли си? О’кей, сега вече се чувствам малко тъпо.“

„Също така и звучиш тъпо.“

„Мислиш ли, че може да ни чуе?“

Бяхме на по-малко от миля далеч. „Така мисля. Здрасти Едуард. Ако можеш да ме чуеш — време е за съюзяване кръвопиецо. Имаш проблем.“

„Ние имаме проблем“ — поправи Сет.

В този момент излязохме от дърветата на голямата морава. Къщата беше тъмна, но не и празна. Едуард седеше на верандата, между Джаспър и Емет. Бяха снежнобели на бледата светлина.

— Джейкъб? Сет? Какво става?

Забавих ход и после отстъпих няколко крачки назад. Миризмата беше толкова остра усещана през вълчия ми нос, че усещането беше сякаш буквално ме изгаряше. Сет изскимтя, колебаейки се, и след това отстъпи зад мен.

За да отговоря на въпроса на Едуард, оставих съзнанието си да пребяга през скарването със Сам. Сет мислеше заедно с мен, запълвайки празнотите и давайки различна гледна точка за нещата. Спряхме, когато стигнахме до частта с поруганието, защото Едуард изсъска свирепо и скочи от верандата.

— Искат да убият Бела? — той изръмжа равно.

Емет и Джаспър, които не бяха чули първата част от разговора, взеха така произнесения му въпрос, за твърдение. За стотни от секундата бяха до него, показвайки зъбите си и приближавайки към нас.

„Хей, хайде сега“ — помисли си Сет, отстъпвайки.

— Ъмм, Джаз, не те. Другите. Глутницата идва.

Емет и Джаспър се заковаха на място; Емет се обърна към Едуард, докато Джаспър не помръдна очите си от нас.

— А на тях какъв им е проблема? — попита Емет.

— Същия като моя — изсъска Едуард. Но те имат собствен план за решаването му. Събери другите. Обади се на Карлайл! Той и Есме трябва да се върнат веднага.

Изскимтях неспокойно. Бяха разделени.

— Не са далеч — каза Едуард със същия мъртъв глас като преди.

„Ще огледам“ — каза Сет. „Ще пробягам западния периметър.“

— Ще бъдеш ли в опасност Сет? — попита Едуард.

Със Сет се спогледахме.

„Не мисля“ — помислихме едновременно. После добавих — „Но може би аз трябва да ида. За всеки случай…“

„По — малко вероятно е да нападнат мен“ — изтъкна Сет. „За тях аз съм просто хлапе.“

„За мен ти си просто хлапе, хлапе.“

„Изчезвам. Ти трябва да координираш нещата с Кълънови.“

Той се извъртя и изстреля към тъмнината. Нямаше да заповядвам на Сет нагоре-надолу какво да прави, затова го оставих да тръгне.

С Едуард стояхме един срещу друг на тъмната поляна. Можех да чуя Емет да мърмори по телефона. Джаспър гледаше мястото където Сет беше изчезнал в гората. Алис се появи на верандата, и след като ме изгледа обезпокоено за един дълъг момент, прехвръкна до Джаспър. Предположих, че Розали беше вътре с Бела. Все още пазейки я, но от грешните опасности.

— Това не е първият път, в който ти дължа благодарност Джейкъб — прошепна Едуард. — Никога не бих поискал това от теб.

Помислих за това, което ме беше помолил по-рано днес. Когато ставаше въпрос за Бела, нямаше граници, които не би преминал.

„Напротив, би го направил.“

Той помисли за момент и после кимна.

— Предполагам, че си прав за това.

Въздъхнах тежко.

„Е, това не е първият път, в който не го правя за теб.“

— Да — прошепна той.

„Съжалявам, че не можах да направя много днес. Казах ти, че няма да ме послуша.“

— Знам. Така и не вярвах наистина, че би го направила. Но…

„Трябваше да опиташ. Разбирам. Тя по-добре ли е?“

Очите му станаха празни, а гласа му глух.

— По-зле — издиша той.

Не исках да оставя тази дума да проникне в съзнанието ми. Бях благодарен, когато Алис заговори.

— Джейкъб, имаш ли нещо против да се превърнеш в човек? — каза Алис. — Искам да знам какво става.

Поклатих глава в същия момент, в който Едуард отговори.

— Трябва да остане свързан със Сет.

— Е, тогава ти би ли така добър да ми кажеш какво се случва?

Той обясни в насечени, лишени от емоция изречения.

— Глутницата мисли, че Бела се е превърнала в проблем. Те предвиждат потенциална опасност от… от това, което тя носи в себе си. Те смятат, че е техен дълг да премахнат опасността. Джейкъб и Сет се отделиха от глутницата, за да ни предупредят. Останалите планират да нападнат тази вечер.

Алис изсъска, накланяйки се надалеч от мен. Емет и Джаспър се спогледаха, след това очите им запретърсваха гората.

„Няма никой“ — докладва Сет. „Всичко е тихо на западния фронт.“

„Може да заобиколят.“

„Ще обикалям в кръг.“

— Карлайл и Есме са по пътя за насам — каза Емет. — Най-много двадесет минути.

— Трябва да заемем отбранителна позиция — каза Джаспър.

Едуард кимна.

— Да влезем вътре.

— Ще обикалям периметъра със Сет. Ако се отдалеча прекалено и не чуваш мислите ми, слушай за воя ми.

— Добре.

Върнаха се в къщата стрелкайки с очи във всички посоки. Преди да влязат, аз се обърнах и побягнах на запад.

„Все още не намирам особено много“ — каза ми Сет.

„Ще поема половината кръг. Движи се бързо — не искаме да им даваме шанс да се промъкнат покрай нас.“

Сет се хвърли напред във внезапен изблик на скорост.

Тичахме в тишина и минутите минаваха. Слушах шумовете около него, проверявайки преценката му.

„Хей — нещо много бързо идва насам!“ — предупреди ме той, след 15 минути мълчание.

„Идвам!“

„Задръж където си. Не мисля, че е глутницата. Звучи различно.“

„Сет…“

Но той улови приближаващия мирис дошъл с бриза и го прочетох в ума му.

„Вампири. На бас, че е Карлайл.“

„Сет, оттегли се. Може да е някой друг.“

Но вече го нямаше.

Тревожно препуснах по западната граница. Нямаше ли да бъде просто прекрасно ако не съумеех да се погрижа за Сет поне за една скапана нощ? Ами, ако нещо му се случеше докато аз отговарях за него? Лия щеше да ме накълца на кайма.

Поне хлапето го нямаше за кратко. Няма и две минути и отново го почувствах в главата си.

„Да, Карлайл и Есме. Леле, ама колко бяха изненадани да ме видят! Сигурно вече са се прибрали. Карлайл благодари.“

„Той е свестен.“

„Да. Това е и една от причините, поради които сме прави да правим всичко това.“

„Надявам се.“

„Защо си толкова подтиснат, Джейк? Обзалагам се, че Сам няма да доведе глутницата тази вечер. Няма да поведе самоубийствена мисия.“

Въздъхнах. Нямаше особено значение, така или иначе.

„О. Не става дума толкова за Сам нали?“

Обърнах обратно, там където свършваше моята обиколка. Хванах миризмата на Сет, където последно беше обърнал. Не оставяхме никакви пролуки.

„Мислиш, че така или иначе Бела ще умре.“ — прошепна Сет.

„Да, ще умре.“

„Горкият Едуард. Трябва да е обезумял.“

„Буквално.“

Името на Едуард изкара, кипящи на повърхността, други спомени. Сет ги прочете с удивление.

И тогава започна да вие.

„Леле, човече! Няма начин! Не си го направил… Това си е чиста проба долна гадост, Джейк! И ти го знаеш! Не мога да повярвам, че си казал, че би го убил. Какво е т’ва? Трябва да му кажеш — не.“

„Млъкни, млъкни, идиот такъв! Ще си помислят, че глутницата идва!“

„Уупс!“ — той се секна по средата на воя.

Завъртях се и затичах на големи подскоци към къщата.

„Просто стой на страна от това, Сет. Поеми целия кръг за сега.“

Сет вреше и кипеше и го игнорирах.

„Грешна тревога, грешна тревога“ — мислех си аз докато се приближавах, тичайки. „Съжалявам. Сет е малък. Забравя разни неща. Никой не напада. Грешна тревога.“

Когато стигнах до поляната, можех да видя Едуард да гледа втренчено през един тъмен прозорец. Притичах, исках да бъда сигурен, че съм предал съобщението.

„Всичко е наред — разбра ли?“

Той кимна веднъж.

Тая работа щеше да е много по-лесна ако не беше еднопосочна комуникация. Но пък от друга страна, бях доволен, че не съм в неговата глава.

Той погледа през рамо вътре в къщата и видях как тръпка премина през цялото му тяло. Махна ми да си вървя без да ме погледне и после изчезна от погледа ми.

— Какво става?

Все едно щях да получа някакъв отговор.

Седнах много неподвижно на поляната и заслушах. С тези уши можех почти да чуя как лапите на Сет тупкаха по земята, на мили от тук в гората. Беше лесно, да чуя всеки шум в тъмната къща.

— Беше грешна тревога — Едуард обясняваше с онзи мъртъв глас, просто повтаряйки каквото му бях казал. — Сет е бил разстроен за нещо друго и е забравил, че ние слушаме за сигнал. Той е много малък.

— Хубаво е, че си имаме малчугани да пазят крепостта — изтътна по-дълбок глас.

„Емет“, помислих си.

— Направиха ни голяма услуга тази вечер, Емет — каза Карлайл. — С цената на голяма лична жертва.

— Да бе, знам. Просто завиждам. Иска ми се аз да бях навън.

— Сет не смята, че Сам ще атакува сега — каза Едуард механично. — Не и когато сме предупредени и с два липсващи члена на глутницата.

— Какво мисли Джейкъб? — попита Карлайл.

— Той не е толкова оптимистично настроен.

Никои не проговори. Имаше тих капещ звук, който не можех да определя. Чувах тихото им дишане и можех да различа това на Бела, от останалите. Остро и трудно. Засичаше и се накъсваше в странен ритъм. Можех да чуя сърцето й. Звучеше… прекалено забързано.

Съпоставих го с моето собствено сърцебиене, но не бях сигурен дали то служи за някаква мярка. Не беше, като да бях нормален.

— Не я пипай! Ще я събудиш — прошепна Розали.

Някой въздъхна.

— Розали… — прошушна Карлайл.

— Не започвай с мен, Карлайл. Позволихме ти да стане твоето по-рано, но това е всичко, което ще позволим.

Изглеждаше сякаш Розали и Бела сега говореха в множествено число. Сякаш бяха формирали собствена глутница.

Започнах да обикалям тихо пред къщата. Всяко преминаване ме доближаваше по мъничко. Тъмните прозорци бяха като телевизор, в някоя тъпа чакалня, беше невъзможно да държа очите си настрана от тях за дълго.

Още няколко минути, още няколко преминавания, и козината ми докосваше верандата докато минавах.

Можех да видя горе през прозорците — да видя края на стените и тавана, незапаления свещник, който висеше там. Бях достатъчно висок и всичко, което трябваше да направя беше да проточа малко врата си… и може би една лапа на ръба на верандата…

Надникнах в голямата отворена стая, очаквайки да видя нещо подобно на сцената от този следобед. Но всичко, толкова се беше променило, че в първия миг се обърках. За момент помислих, че съм объркал стаята.

Стъклената стена я нямаше — сега изглеждаше метална. И всички мебели бяха избутани настрани, а Бела беше свита мъчително, на едно ниско легло по средата на отвореното пространство. Не нормално легло, а такова с колелца, като в болниците. Също като в болница бяха и мониторите свързани с тялото й, и системите забити в кожата й. Светлините по монитори проблясваха, но нямаше никакъв звук. Капещият звук идваше от системата пъхната в ръката й, пълна с някаква гъста, бяла и мътна течност.

Тя леко се задави в неспокойния си сън а двамата, Едуард и Розали се надвесиха над нея. Тялото й се сгърчи и тя изстена. Розали прокара ръка по челото на Бела. Тялото на Едуард настръхна, той беше с гръб към мен, но изражението му определено не е било за изпускане, защото, преди да успея да мигна, Емет се беше вмъкнал между тях. Вдигна ръцете си към Едуард.

— Не тази вечер, Едуард. Имаме други неща, за които да се тревожим.

Едуард се извърна от тях и отново беше изгарящия човек. Очите му срещнаха моите за миг и след това слязох обратно на четири лапи.

Избягах обратно в тъмната гора, тичайки за да се присъединя към Сет, бягайки от това, което беше зад мен.

По — зле. Да, тя беше по-зле.