Стефани Майър
Зазоряване (35)

32. КОМПАНИЯ

Огромната къща на Кълън бе по-препълнена с гости, отколкото някой ще помисли за удобно. Получи се така, само защото нито един от посетителите нямаше нужда от сън. Въпреки това, храненията бяха опасни. Нашата компанията ни съдействаше, както можеше. Дадоха на Форкс и на Ла Пуш глътка въздух и ловуваха само извън щата. Едуард беше много гостоприемен, отпускайки колите си назаем, когато имаше нужда, без да се свиди. Компромисът ме накара да се почувствам неудобно, въпреки че се опитах да си кажа, че те ще ловуват някъде по света, невнимателно.

Джейкъб беше дори по-посърнал. Върколаците съществуваха, за да предотвратят загубата на човешки животи, а ето, че ужасяващи убийства останаха незабелязано, малко преди границата на глутницата. Но при тези обстоятелства и Ренесме изложена на силна опасност, той си държа устата затворена и предпочете да гледа пода, наместо вампирите.

Бях изумена колко лесно новите вампири приеха Джейкъб. Проблемите, за които Едуард се притесняваше, че ще изскочат, така и не станаха реалност. Джейк изглежда бе повече или по-малко невидим за тях, не точно личност, но не и храна. Отнасяха се с него така, както хората, които не обичат животните се отнасят с домашния любимец на приятелите си.

Лия, Сет, Куил и Ембри бяха ангажирани да бягат със Сам за сега, и Джейкъб щеше да се присъедини на драго сърце към тях, само дето не можеше да изтърпи да е далеч от Ренесме, а тя в момента беше заета да очарова странната колекция от приятели на Карлайл.

Бяхме повторили сцената с представянето и на Денали, десетки пъти. Първо за Петър и Шарлот, които Алис и Джаспър бяха изпратили без да им дадат някакво обяснение. Както повечето хора, които познаваха Алис, те се довериха на инструкциите й, въпреки липсата на информация. Тя не им каза нищо, за това в коя посока се насочват с Джаспър. Не им е обещала, че ще се видят някога в бъдещето.

Нито Петър, нито Шарлот бяха виждали безсмъртно дете преди. Въпреки че знаеха правилото, реакцията им не беше толкова негативна, колкото на семейство Денали беше отначало. Любопитството им ги накара да позволят на Ренесме да им даде „обяснение“. И това беше. Сега те бяга обвързани в свидетелствуването, колкото и семейството на Таня.

Карлайл бе изпратил приятели от Ирландия и Египет. Ирландският клан пристигна пръв и бяха изненадващо лесни за убеждаване. Сайобан, необятна жена, чието огромно тяло бе хем красиво, хем хипнотизиращо, докато се движеше в плавни, вълнообразни движения, беше лидера, но тя и мургавата й половинка, Лиам, отдавна бяха свикнали да се доверяват на преценката на най-новият ми член в клана. Малката Маги, с нейните подскачащи червени къдрици, не беше толкова физически внушителна, както другите двама, но притежаваше дарбата да разбира кога я лъжат и преценките и винаги бяха неоспорими. Тя заяви, че Едуард говори истината, затова Сайобан и Лиам приеха историята ни напълно, още преди да са докоснали Ренесме.

Амун и останалите египетски вампири бяха съвсем друга история. Дори след като двама по-млади членове на клана бяха убедени от обяснението на Ренесме, Амун отказа да я докосне и заповяда на клана си да си ходят. Бенджамин, странно радостен вампир, който изглеждаше малко по-възрастен от момче, изглеждаше съвършено уверен и в същото време съвършено безразличен, склони Амун да остане с няколко малки заплахи за разрушаване на съюза им. Той остана, но продължи да отказва да докосне Ренесме, като не позволяваше на половинката си Кеби да я докосне също. Изглеждаше необичайно групиране, въпреки че египтяните си приличаха страшно много с техните катранено черни коси и маслинена бледост, че лесно можеха да минат за биологично семейство. Амун беше старшият член и откритият лидер. Кеби никога не се отдалечаваше по-далеч от него, от сянката му и никога не я чух да казва и една дума. Тиа, половинката на Бенджамин беше също тиха жена, въпреки че когато проговореше в думите й имаше много проницателност и сериозност. Все пак Бенджамин беше този, около когото изглежда се въртяха всички, сякаш притежаваше невидим магнетизъм, на който останалите разчитаха за баланс. Видях Елизар да гледа към момчето с широко отворени очи, като прецени, че египетското момче има дарбата да притегля останалите около него.

— Не е това. — Едуард ми каза, когато останахме сами същата вечер. — Дарбата му е толкова рядка, че Амун е ужасен да го загуби. Доста прилича на нас, когато бяхме планирали да пазим Ренесме от това Аро да разбере за нея. — Той въздъхна. — Амун е държал Бенджамин далече от вниманието на Аро. Той го е създал, знаейки, че ще бъде специален.

— Какво може да прави?

— Нещо, което Елизар не е виждал никога преди. Нещо, което никога не съм чувал. Нещо, което дори твоят щит не би възпрял. — Той се усмихна широко, извивайки усмивката към мен. — Всъщност, той може да влияе на природните елементи — земя, въздух, вода и огън. Истинска физическа манипулация. Без зрителни илюзии. Бенджамин все още експериментира с това и Амун се опитва да го направи оръжие. Но ти сама виждаш колко независимо е момчето. Не позволява да бъде използван.

— Харесваш го. — Отгатнах от тонът на гласа му.

— Има ясна представа за добро и лошо. Харесвам държанието му.

Отношението на Амун беше друго нещо, което и той, и Кеби запазиха за себе си, въпреки че, Бенджамин и Тиа бяха на път да се сприятелят и с Денали, и с Ирландският клан. Надявахме се, че завръщането на Карлайл ще смекчи останалото напрежение у Амун.

Емет и Роуз ни изпратиха единични вампири, всеки номад, приятел на Карлайл, когото успяха да намерят. Гарет пристигна първи — висок, слаб вампир с нетърпеливи рубинени очи и дълга жълтеникаво-червена коса, която държеше вързана отзад със кожена каишка, и веднага стана ясно, че е авантюрист. Помислих си, че можехме да му представим всякакво изпитание и той щеше да го приеме, само за да постави силите си на тест. Той бързо си допадна със сестрите Денали и започна да задава поток от въпроси за необичайния им начин на живот. Зачудих се дали вегетарианството беше друго изпитание, което щеше да пробва, само за да види дали ще се справи.

Мери и Рандал също дойдоха. Те вече бяха приятели, въпреки че, не пътуваха заедно. Те изслушаха историята на Ренесме и останаха да свидетелстват, както всички останали. И те като семейство Денали се зачудиха какво биха направили, ако Волтури не изчакат обясненията. И тримата се замислиха над идеята да застанат на наша страна.

Разбира се, Джейкъб ставаше все по-раздразнителен с всяко ново попълнение. Той стоеше на разстояние, когато можеше, а когато не можеше, мърмореше на Ренесме, че някой ще трябва да го снабди със списък, освен ако не очакват, че ще успее да запомни всичките имена на новите кръвопийци.

Карлайл и Есме се върнаха седмица, след като бяха тръгнали, Емет и Розали, само няколко дни по-късно, и всички се почувствахме по-добре, когато всички си бяха вкъщи. Карлайл доведе още един негов приятел със себе си, въпреки че приятел, може би беше грешния израз. Алистър беше английски вампир, който мразеше хората и който смяташе Карлайл за най-близкия му приятел, въпреки че, едва понасяше да му гостуват повече от един път на век. Алистър предпочиташе да се скита сам и Карлайл трябваше да използва много услуги, които номадът имаше да му връща, за да го доведе тук. Той странеше от компанията и беше ясно, че не се възхищаваше на никого от събраните кланове. Мрачният тъмнокос вампир не повярва на думите на доведения ми баща за произхода на Ренесме, и той като Амун отказа да я докосне. Едуард каза на Карлайл, Есме и мен, че Алистър се страхува да бъде тук, но се страхува повече от това, че не знае какви ще са последствията. Той беше много подозрителен за липсата на каквато и да била власт, и по тази причина и инстинктивно за Волтури. Това, което се случваше в момента, изглежда потвърди всичките му страхове.

— Разбира се, сега те ще узнаят, че съм бил тук. — Чухме го да си мърмори на таванската стая, предпочитаното от него място, за да се муси. — На този етап, Аро няма начин да не разбере. Това означава да бягам с векове. Всички, с които Карлайл е говорил през последното десетилетие ще са в списъка им. Не мога да повярвам, че се забърках в тази бъркотия. Колко добър начин да се отнасяш с приятелите си.

Но, ако беше прав, за това, че ще трябва да бяга от Волтури, поне имаше повече надежда за него, отколкото за нас. Алистър беше преследвач, въпреки че, не можеше да се мери с точността и ефективността на Деметри. Той просто чувстваше загадъчен тласък към това, което търсеше. Но това би му било достатъчно, за да му подскаже в коя посока да бяга, обратната на Деметри.

И точно тогава още един чифт от неочаквани гости пристигна. Неочаквани, защото нито Карлайл, нито Розали бяха успели да се свържат с Амазонките.

— Карлайл — По-високата от двете много високи коткоподобни жени, го поздрави, когато пристигнаха. И двете изглеждаха така, сякаш бяха разпъвани, дълги ръце и крака, дълги пръсти, дълги черни плитки и дълги лица с дълги носове. Не носеха нищо, освен животински кожи, къси жилетки и плътно прилепнали панталони, които бяха завързани отстрани с кожени връзки. Не само ексцентричното им облекло ги накара да изглеждат диви, а всичко в тях, от техните бойни пурпурни очи, до внезапните им, връхлитащи движения. Никога не бях срещала по-нецивилизовани вампири.

Но Алис ги бе изпратила и това бяха интересни новини, меко казано. Защо беше тя в Южна Америка? Само защото бе видяла, че никой друг няма да успее да се свърже с Амазонките?

— Зафрина и Сена! Но къде е Качири? — Попита Карлайл. — Никога не съм ви виждал разделени.

— Алис ни каза, че трябва да се отделим. — Зафрина отговори с груб, дълбок глас, който си отиваше с дивата й външност. — Неудобно ни е да сме далеч една от друга, но Алис ни увери, че ви трябваме тук, докато тя има нужда от Качири някъде другаде. Това е всичко, което ни каза, освен, че трябва да бързаме много…?

Изказването й се превърна във въпрос и аз започнах да треперя от притеснението, което не изчезваше, независимо колко често го правех, докато се запътих да доведа Ренесме, за да се срещне с тях.

Въпреки страшния им външен вид, те изслушаха нашата история много спокойно, след което позволиха на дъщеричката ми да ги докосне и да им докаже, че сме прави. Бяха точно толкова погълнати от Ренесме, колкото и останалите вампири, но не можех да не се тревожа, докато гледах бързите им резки движения толкова близо до нея. Сена беше винаги близо до Зафрина без да говори, но не беше същото като Амун и Кеби. Маниерите на египтянката изглеждаха покорни, докато Амазонките бяха като два крайника на един организъм, Зафрина просто се случила да е устата.

Новината за Алис беше странно успокояваща. Очевидно, тя беше на някаква неясна нейна мисия, докато избягваше, това което Аро беше намислил за нея.

Едуард беше радостно развълнуван, че Амазонките са с нас, понеже Зафрина беше страшно надарена. Нейната дарба можеше да ни помогне, използвана като опасно защитно оръжие. Не, че Едуард я молеше да се съюзи с нас в битката, но ако Волтури не изчакат, когато видят свидетелите ни, може би биха спрели за друг вид сцена.

— Това е много ясна и реалистична илюзия — обясни Едуард, когато се оказа, че не можех да видя нищо, както обикновено.

Зафрина беше заинтригувана и развеселена от моят имунитет; нещо, което не бе срещала никога преди, след което се понесе неспокойно, докато Едуард описа какво изпусках. Очите му се разфокусираха леко, докато продължи.

— Тя може да накара повечето хора да виждат каквото тя си поиска, да виждат това и нищо друго. Например сега съм сам в средата на дъждовна гора. Толкова е ясно, че мога да го повярвам, ако не те чувствах в ръцете си.

Устните на Зафрина трепнаха в нейната твърда версия на усмивка. Секунда по-късно, очите на Едуард се фокусираха отново и той се усмихна широко.

— Впечатляващо — каза той. Ренесме беше очарована от разговора, който се водеше и се пресегна безстрашно към Зафрина.

— Може ли да видя? — попита тя.

— Какво искаш да видиш? — Амазонката също попита.

— Това, което показа на тати.

Вампирката кимна и аз гледах притеснено, докато очите на Ренесме се загледаха безизразно в пространството. Секунда по-късно, ослепителната и усмивка озари лицето и.

— Още — заповяда тя.

След това беше трудно да задържиш Ренесме далеч от Зафрина и хубавите й картинки. Започнах да се тревожа, защото бях сигурна, че тя беше способна да създаде картини, които не бяха никак хубави. Но чрез мислите на дъщеря ми, можех да видя за себе си, картините на Зафрина, бяха чисти като собствените спомени на Ренесме, сякаш бяха истински, и по този начин, можех да видя дали бяха подходящи или не.

Въпреки, че не оставих Ренесме лесно, трябваше да призная, че беше добре, че Зафрина поддържаше Ренесме занимавана. Ръцете ми трябваха. Имах да науча толкова много и физически, и умствено, а времето ме пристискаше.

Първият ми опит в ученето как да се бия не мина добре. Едуард ме беше повалил за около две секунди. Но вместо да ме пусне да се боря по моя начин, което аз абсолютно щях да направя, той отскачаше назад от мен. Веднага разбрах, че нещо не е наред. Все още беше като камък, гледайки през поляната, на която се упражнявахме.

— Извинявай, Бела — каза ми той.

— Не, добре съм — отговорих аз. — Хайде да го направим още веднъж.

— Не мога.

— Как така не можеш. Тъкмо започнахме.

Той не отговори.

— Виж, знам, че не съм добра в това, но не мога да стана по-добра, ако не ми помогнеш.

Той не каза нищо. Подскочих игриво към него. Той изобщо не се защити и двамата паднахме на земята. Беше неподвижен, докато притиснах устните си към шията му.

— Аз печеля. — Заявих. Очите му се свиха, но не каза нищо.

— Едуард? Какво има? Защо не искаш да ме научиш?

Измина цяла минута мълчание, преди да проговори отново.

— Просто не мога… да го понеса. Емет и Розали знаят колкото и аз. Таня и Елизар вероятно знаят повече. Помоли някой друг.

— Това не е честно! Ти си добър в това. Помагал си на Джаспър преди, бил си се с него и другите също. Защо не и с мен? В какво сгреших?

Той въздъхна раздразнен. Очите му бяха тъмни, съвсем малко златисто, което да озарява черното.

— Гледайки на теб по този начин, анализирайки те като мишена. Виждайки всички начини, по които мога да те убия… — Той потрепна. — Просто е прекалено истинско за мен. Нямаме чак толкова много време, за да има разлика кой ще те научи. Всеки може да те научи на основните неща.

Намръщих се. Той докосна нацупената ми долна устна и се усмихна.

— Освен това, не е необходимо. Волтури ще спрат. Ще бъдат накарани да разберат.

— Ами ако не го направят. Имам нужда да науча това.

— Намери си друг учител.

Това не беше последният ни разговор по темата, но никога не успявах да го разубедя дори малко от решението му.

Емет беше по-желаещ да помогне, въпреки че ученето му ми заприлича повече на отмъщение за всичките загубени канадски борби. Ако все още можех да посинявам, щях да съм лилава от главата до петите. Роуз, Таня и Елизар бяха много търпеливи и съдействащи. Техните уроци ми напомняха на бойните инструкции на Джаспър за другите, миналия юни, въпреки че, тези спомени бяха неясни и смътни.

Някои от гостите намериха обучаването ми за забавно, и някои дори предложиха помощта си. Номадът Гарет се изреди няколко пъти, беше изненадващо добър учител. Общуваше толкова лесно с останалите, че се зачудих как така и не си е намерил клан. Дори веднъж се бих с Зафрина, докато Ренесме гледаше от ръцете на Джейкъб. Научих няколко трика, но не помолих за помощта й повече. За да съм честна, въпреки че харесвах Зафрина и знаех, че няма да ме нарани наистина, дивата жена ме плашеше до смърт.

Научих много неща от учителите си, но имах чувството, че знанията ми все още бяха невъзможно основни. Нямах идея колко секунди бих издържала срещу Алек и Джейн. Само се молех да бъде достатъчно, за да помогне.

Всяка минута от деня, която не прекарвах с Ренесме или да се уча да се бия, бях в задния двор, работейки с Кейт, опитвайки се да избутам вътрешният си шит навън от мозъка ми, за да защити някой друг. Едуард ме окуражи в тази тренировка. Знаех, че се надява да намеря начин, за да дам своя принос и да съм доволна, докато в същото време ме държи настрана от огънят.

Беше твърде трудно. Нямаше нищо, за което да се хвана, нищо солидно, с което да работя. Имах само растящото ми желание да бъда в полза, да мога да задържа Едуард, Ренесме и колкото се може повече членове на семейството ми на безопасно място при мен. Отново и отново се опитвах да накарам безформеният ми щит да излезе от мен, само с вяра и случаен успех. Имах чувството, че се боря, за да разпъна невидим ластик, който всеки момент щеше да се превърне от реален в неосезаем дим.

Само Едуард беше склонен да стане нашето опитно свинче, да получава електрически удар след електрически удар от Кейт, докато аз се боря некомпетентно с вътрешностите на главата ми. Работехме с часове и аз имах чувството, че трябва цялата да съм покрита с пот от усилието, но разбира се, перфектното ми тяло не ме предаде по този начин. Изтощението ми беше само психическо.

Убиваше ме и това, че Едуард е този, който трябваше да страда, докато ръцете ми бяха обвити около него, безполезно, докато той трепваше отново и отново от „слабото“ напрежение на Кейт. Опитах се колкото можех по-силно да избутам щитът си около нас двамата. От време на време го схващах, и после се изплъзваше отново. Мразех тази тренировка, и ми се искаше Зафрина да помогне, вместо Кейт. Тогава, всичко, което Едуард трябваше да направи е да се вгледа в илюзиите й, докато не го спра. Но Кейт настоя, че имам нужда от по-добра мотивация, под което имаше предвид омразата ми да гледам болката на Едуард. Започвах да се съмнявам в твърдението й от първия ден, когато се видяхме — че не е садистична, относно използването на дарбата си. Тя изглеждаше, сякаш се наслаждава на себе си чрез мен.

— Хей — каза Едуард радостно, опитвайки се да скрие всички доказателства за измъченост в гласа му. Бе готов на всичко, за да ме държи далеч от бойната тренировка. — Това едва ме заболя. Добра работа, Бела.

Поех си дълбок дъх, опитвайки се да повторя точно това, което бях направила правилно. Тествах ластикът, борейки се да го накарам да остане плътен, докато го разтягах далеч от мен.

— Отново, Кейт. — Изсумтях през зъби.

Кейт притисна дланта си в рамото на Едуард. Той въздъхна с облекчение.

— Нищо този път. — Тя повдигна вежда.

— И токът, който пуснах, също беше слаб.

— Добре. — Изпухтях.

— Приготви се — каза ми тя и се пресегна към Едуард отново.

Този път той изтръпна, и нисък дъх изсъска измежду зъбите му.

— Извинявай! Извинявай! Извинявай! — Започнах да повтарям, прехапвайки устата си. Защо не можех да го схвана?

— Справяш се чудесно, Бела. — Каза Едуард, придърпвайки ме здраво към него. — Работиш наистина само от няколко дни и вече отразяваш разпиляно. Кейт, кажи й колко добре се справя.

Тя сви устните си.

— Не знам. Тя очевидно има огромна способност и ние едва започваме да я докосваме. Може да се справи по-добре, сигурна съм. Просто й липсва мотивация.

Гледах я невярваща, устните ми автоматично се дръпнаха от зъбите ми. Как може да си мисли, че ми липсва мотивация, при положение, че пуска ток на Едуард точно тук, пред мен? Чух мърморения от публиката, която беше нараснала значително, докато се упражнявах, само Елизар, Кармен и Таня в началото, но след това Гарет дойде, след това Бенджамин и Тиа, Сайобан и Маги, а сега дори и Алистър надничаше през един прозорец на третия етаж. Наблюдателите се съгласиха с Едуард, мислеха си, че се справям добре.

— Кейт… — Едуард и каза с предупредителен глас, докато нова идея озари съзнанието и, но тя беше вече в движение. Изстреля се до извивката на реката, където Зафрина, Сена и Ренесме се разхождаха бавно, ръката на детето в тази на по-високата амазонка, докато си разменяха картини една на друга. Джейкъб ги следеше като сянка, няколко метра по-назад.

— Неси — каза Кейт, новодошлите бързо схванаха дразнещият прякор.

— Би ли искала да дойдеш и да помогнеш на майка си?

— Не — полуизръмжах. Едуард ме прегърна успокоително.

Отблъснах го, докато Ренесме прехвърча през градината до мен с Кейт, Зафрина и Сена точно до нея.

— Абсолютно не, Кейт. — Изсъсках.

Ренесме се протегна към мен и аз отворих обятията си автоматично. Тя се сгуши в мен, притискайки главата си в кухината под рамото ми.

— Но, мамо, аз искам да помогна — каза тя с решителен глас. Ръката и остана на шията ми, прилагайки ми желанието си с образи на нас двете, като отбор.

— Не. — Казах бързо, отдръпвайки се назад. Кейт бе взела внимателна стъпка към мен, ръката и протегната към нас.

— Стой далеч от нас, Кейт. — Предупредих я.

— Не. — Тя започна да се приближава. Усмихна се като ловец, приклещил плячката си.

Изместих дъщеря си, така че тя вече беше плътно прилепнала зад гърба ми, все още отстъпвайки назад с крачка, равна на тази на Кейт. Сега ръцете ми бяха свободни и ако тя не искаше дланите й да се докоснат до китките й, щеше да е по-добре, ако запазеше дистанцията си.

Тя вероятно не разбираше, след като никога не е имала възможността да разбере за себе си, страстта на една майка за детето й. Явно не осъзнаваше точно колко далеч от прекалено далеч е стигнала. Бях толкова бясна, че зрението ми прие странен червеникав оттенък и езикът ми имаше вкус на горящ метал.

Силата, с която обикновено работех, за да се поддържам умерена, потече през мускулите ми, и знаех, че мога да я разбия на диамантено — твърд натрошен камък, ако ме предизвика.

Яростта предизвика всеки един аспект от способността ми да се фокусирам по-остро. Сега вече можех дори да почувствам еластичността на щитът си, по-ясно, да почувствам, че вече не бе ластик толкова, колкото слой, тънка нишка, която ме покрива от главата до петите. С гневът, който разкъсваше тялото ми, имах по-добър усет към него, бе по-стегнат и можех да се хвана за него. Разтеглих го около мен, изваждайки го от себе си, увивайки Ренесме напълно вътре, в случай, че Кейт премине защитата ми. Тя пристъпи още една изчислена стъпка напред и злобно ръмжене раздра гърлото ми и излезе през стиснатите ми зъби.

— Внимавай, Кейт — предупреди я Едуард.

Тя пристъпи с още една крачка и направи грешка, която дори някой необучен като мен би разпознал. Само на един скок разстояние от мен, тя погледна настрани, пренасочвайки вниманието си от мен, към Едуард.

Ренесме беше в безопасност на гърбът ми. Свих се, за да подскоча.

— Можеш ли да чуеш нещо от Неси? — Кейт го попита, гласът и бе спокоен и равен.

Едуард се озова на мястото между мен и другата вампирка, блокирайки линията ми до нея.

— Не, нищо. — Той отговори. — Сега дай малко пространство на Бела, за да се успокои, Кейт. Не трябваше да я стимулираш по този начин. Знам, че възрастта не й личи, но все пак тя е само на няколко месеца.

— Нямаме време, за до направим това нежно, Едуард. Ще трябва да я притиснем. Имаме само няколко седмици, а тя има потенциалът да…

— Отдръпни се за минутка, Кейт.

Тя се навъси, но взе предупреждението му по-сериозно, отколкото взе моето. Ръката на Ренесме беше на врата ми, спомняше си атаката й, показвайки ми, че е нямала лоши намерения, че тати се е погрижил…

Това не ме успокои. Спектърът от светлина, който видях изглеждаше опетнен с кървавочервено. Но бях в по-добър контрол над себе си и можех да видя мъдростта в думите на Кейт. Гневът ми помогна. Бих се научила, по-бързо под напрежение.

Това не означаваше, че ми харесва.

— Кейт — изръмжах аз. Поставих ръката си на малката част от гърба на Едуард. Все още чувствах щитът си като здрав, гъвкав тънък пласт около мен и Ренесме. Избутах го по-надалеч, принуждавайки го да обгърне и Едуард. Нямаше признак за някакъв дефект в разтегливата материя, без заплаха от разкъсване. Задъхах се с усилие и думите ми излязоха, звучащи по-скоро бездиханни, отколкото ядосани.

— Отново — казах на Кейт. — Само с Едуард.

Тя завъртя очите си, но изхвърча към Едуард и притисна дланта си към рамото му.

— Нищо — каза той. Чух усмивката в гласа му.

— А сега? — тя попита.

— Все още нищо.

— А сега? — Този път в гласа й имаше напрежение.

— Напълно нищо.

Вампирката изсумтя и отстъпи назад.

— Можеш ли да видиш това? — Зафрина попита с дълбокият си див глас, гледайки напрегнато към нас тримата. Английският й имаше странен акцент, думите и се извиваха нагоре на необичайни места.

— Не виждам нищо, което не трябва — каза й Едуард.

— А ти Ренесме? — попита я амазонката.

Дъщеря ми се усмихна и поклати глава.

Яростта ми беше почти напълно изчезнала и стиснах зъбите си, задъхвайки се по-силно, докато се опитвах да избутам еластичният щит. Сякаш ставаше все по-тежък, с всяка изминала минута. Изтегли се назад, насочен навътре.

— Никой да не се паникьосва — предупреди Зафрина малката група, която ме гледаше. — Искам да видя колко надалеч може да стигне.

Имаше шокирано ахване, произнесено от всички наоколо, Елизар, Кармен, Таня, Гарет, Бенджамин, Тиа, Сайобан, Маги, всички освен Сенна, която изглеждаше подготвена за това, което Зафрина правеше. Очите на другите бяха безизразни, израженията им — разтревожени.

— Вдигнете ръката си, когато си възвърнете зрението — инструктира ги амазонката. — Сега, Бела. Виж колко от тях можеш да защитиш.

Дъхът ми излезе като пухтене. Кейт беше най-близкият човек до мен, освен Едуард и Ренесме, но дори тя беше на около 10 метра от мен. Заключих челюстта си и избутах, опитвайки се да намеря силите да устоя, гъвкавият щит по-надалеч от мен. Сантиметър по сантиметър и го докарах до Кейт, борейки се с реакцията, която се съпротивляваше, със всяка частица, която покорявах. Гледах само притесненото лице на Кейт, докато работех и стенех тихо в облекчение, когато очите и мигнаха и тя се фокусира. Повдигна ръката си.

— Изумително! — Едуард измърмори под носа си.

— Това е като едностранно стъкло. Мога да разчета всичко, което си мислят, но те не могат да ме достигнат. И мога да чуя Ренесме, въпреки че, не можех, когато бях отвън. Обзалагам се, че Кейт може да ми пусне ток сега, защото е под чадъра. Все още не мога да те чуя… хммм. Как работи това? Чудя се дали…

Той продължи да си мърмори, но не можех да чуя думите му. Стиснах зъби заедно, борейки се да притисна щитът до Гарет, който беше най близо до Кейт. Ръката му се вдигна.

— Много добре — похвали ме амазонката.

— Сега… — Тя проговори твърде рано, с остра въздишка, усетих щитът ми да се отдръпва като ластик разтеглен твърде много, възвръщайки обикновената си форма. Ренесме изпита за първи път слепотата, която Зафрина направи, предвидена за останалите и се разтрепери на гърба ми. Изморено се борех с еластичността, принуждавайки щитът да я обгърне отново.

— Може ли да ми дадеш минутка? — задъхах се аз. Откакто бях станала вампир, не бях чувствала нуждата да си почина, нито веднъж до този момент. Беше изнервящо да се чувстваш толкова пресъхнал и в същото време, толкова силен.

— Разбира се — каза Зафрина и зрителите се успокоиха, след като им позволи да виждат отново.

— Кейт — Гарет се обади, докато останалите си шушукаха и незабелязано се отдръпваха, обезпокоени от моментът на слепота. Вампирите не бяха свикнали да се чувстват уязвими. Високият Гарет с жълто-червеникава коса беше единственият ненадарен безсмъртен, който изглеждаше привлечен от упражненията ми. Зачудих се какво привличаше авантюристът.

— На твое място не бих посмял, Гарет — каза предпазливо Едуард.

Гарет продължи към Кейт, въпреки предупреждението, устните ми бяха свити в догадка.

— Казват, че можеш да тръшнеш вампир на земята.

— Да — съгласи се тя. Тогава с лукава усмивка, тя размърда пръстите си игриво към него. — Любопитен ли си?

Гарет сви рамене.

— Това е нещо, което никога не съм виждал. Изглежда сякаш ще бъде малко преувеличено…

— Може би — каза Кейт, като лицето й изведнъж стана сериозно. — Може би работи само на слабите или на младите. Не съм сигурна. Ти обаче изглеждаш силен. Може би ще можеш да устоиш на дарбата ми. — Тя протегна ръката си към него с длан, сочеща нагоре — ясна покана. Устните му трепнаха и аз бях сигурна, че гробното й изражение беше опит да го отблъсне.

Гарет се усмихна на изпитанието. Много уверено, той докосна дланта и с показалецът си. И тогава, със силно ахване, коленете му се огънаха и той коленичи назад. Главата му удари парче гранит с остър, пукащ звук. Беше шокиращо за гледане. Инстинктите ми се отдръпнаха срещу това да видя безсмъртен да бъде изваден от строя по този начин. Беше ужасно нередно.

— Казах ти — измърмори Едуард.

Клепачите на Гарет потрепнаха за няколко секунди, след което отвори очите си широко. Той се загледа към самодоволната Кейт и зачудена усмивка озари лицето му.

— Уау — каза той.

— Наслаждава ли се на това? — попита тя скептично.

— Не съм луд — засмя се той, поклащайки главата си, докато се изправяше бавно на коленете си. — Но това наистина си беше нещо.

— Така съм чувала.

Едуард извъртя очите си.

И след това чух малка безредица в предния двор. Чух Карлайл да надговаря бърборещи изненадани гласове.

— Алис ли ви изпрати? — попита той някого, като гласът му бе несигурен, слабо разстроен. Още един неочакван гост?

Едуард се втурна към къщата и повечето последваха примерът му. Аз последвах по-бавно, докато Ренесме все още беше кацнала на гърбът ми. Щях да дам на Карлайл момент. Да загрее новият гост, да подготви него или нея или тях за идеята на предстоящото.

Издърпах Ренесме в ръцете си, докато вървях предпазливо около къщата, за да вляза през вратата в кухнята, слушайки това, което не можех да видя.

— Никой не ни е изпращал — дълбок, шепнещ глас отговори на въпросът на Карлайл. Това веднага ми напомни за древните гласове на Аро и Кай, и замръзнах точно вътре в кухнята. Знаех, че предната стая е пренаселена, почти всички бяха отишли, за да видят най-новият ни посетител, но почти нямаше шум. Повърхностно дишане, това беше всичко. Гласът на Карлайл беше предпазлив, когато отвърна.

— Тогава какво ви води насам?

— Околосветско пътешествие — друг глас отговори, точно толкова рехав, колкото предния.

— Чухме подмятания, че Волтури се движат срещу вас. Имаше слухове, че няма да се изправите сами. Очевидно са верни. Това е забележително събрание.

— Ние не предизвикваме Волтури — отговори Карлайл с обтегнат тон. — Станало е недоразумение, това е всичко. Много сериозно недоразумение, със сигурност, но се надяваме да го изчистим. Това, каквото виждате, са свидетели. Просто имаме нужда, Волтури да ни изслушат. Не сме…

— Не ни интересува какво са казали, че сте направили. — Първият глас го прекъсна. — И не ни интересува дали сте нарушили закона.

— Без значение колко забележително — поясни вторият глас.

— Чакахме цяло хилядолетие и половина, за да видим как Италианската измет ще бъде предизвикана — каза първият.

— Ако има някакъв шанс, те да паднат, ние ще сме там, за да го видим.

— Или дори да помогнем, за да ги победим — вторият добави.

Те говореха в гладък тандем, гласовете им бяха толкова еднакви, че по-нечувствителни уши биха предположили, че говори само един човек.

— Ако мислим, че имате шанс да успеете.

— Бела? — Едуард ме извика с твърд глас. — Доведи Ренесме, ако обичаш. Може би е редно да тестваме твърденията на румънските ни посетители.

Помогна ми знанието, че вероятно половината вампири в другата стая биха се застъпили и защитили Ренесме, ако тя разстроеше тези румънци. Не харесвах звукът от гласовете им, още по-малко тъмната заплаха в думите им. Докато влизах в стаята, можех да видя, че не бях сама в тази преценка. Повечето от неподвижните вампири гледаха с враждебни погледи, а няколко, Кармен, Таня, Зафрина и Сена смениха позите си осезаемо в защитни пози между новодошлите и Ренесме.

Вампирите на вратата бяха и тънки и ниски, единия тъмнокос, а другия толкова пепеляво рус, че изглеждаше почти сиво. Имаха същият ронлив вид на кожата си, както Волтури, въпреки че, си помислих, че не е толкова ясно изразено. Не можех да съм сигурна в това, след като не бях виждала Италианският клан, освен през човешките си очи, не можех да направя идеално сравнение. Острите им тесни очи бяха с цвета на тъмно бургундско вино без млечна нишка. Носеха семпли черни дрехи, които можеха да минат за модерни, но загатваха по-стар дизайн.

Тъмнокосият се усмихна широко, когато застанах в полезрението му.

— Виж ти, виж ти, Карлайл. Бил си непослушен, а?

— Тя не е това, за което си мислиш, Стефан.

— Не ни пука, така или иначе. — Русият отговори.

— Както казахме преди малко.

— Тогава заповядайте да наблюдавате, Владимир, но определено нашият план не е да предизвикваме Волтури, както ние казахме преди малко.

— Тогава ще стискаме палци — започна Стефан.

— Да се надяваме, че ще сме късметлии. — Завърши Владимир.

В края на краищата, бяхме събрали седемнадесет свидетеля — Ирландците: Сайобан, Лиам и Маги; Египтяните: Амун, Кеби, Бенджамин и Тиа; Амазонките: Зафрина и Сена; Румънците: Владимир и Стефан и номадите: Шарлот и Питър, Гарет, Алистар, Мери и Рандал, а като добавим и бройката на 11-членния ни клан. Таня, Кейт, Елизар и Кармен настояха да ги броим като част от нашето семейство.

Освен Волтури, това беше най-вероятно най-голямото приятелско събиране на зрели вампири в безсмъртната история.

Всички започнахме да се надяваме. Дори и аз не се сдържах. Ренесме беше спечелила толкова много, за толкова кратко време. Волтури трябваше да слушат само за една малка секунда…

Последните двама оцелели румънци се фокусираха само върху жестокото си негодувание от тези, които бяха превзели империята им, преди хиляда и петстотин години, и влязоха в крачка с всичко. Не искаха да докосват Ренесме, но не показваха омраза към нея. Изглеждаха мистериозно възхитени от съюзът ни с върколаците. Гледаха ме как упражнявам щитът си със Зафрина и Кейт, гледаха как Едуард отговаря на неизречени въпроси, как Бенджамин изважда водни гейзери от реката и остри пориви на вятър от неподвижният въздух само с ума си и очите им светеха с безстрашната надежда, че Волтури най-после са си намерили майстора.

Ние не се надявахме на същите неща, но всички се надявахме.