Матю Райли
Храмът на инките (9)

ЧЕТВЪРТО ДЕЙСТВИЕ
Вторник, 5 януари, 09:30

Специален агент Джон-Пол Демонако бавно крачеше по обления в бяла светлина коридор, като внимаваше да не настъпва чувалите с трупове.

Беше девет и половина сутринта, 5 януари, и Демонако току-що бе пристигнал на Северен Феърфакс Драйв 3701 по заповед на самия директор на ФБР.

Също като останалата част от света, той не знаеше нищо за нападението в УСВП. Бе му известно само, че в 03:30 един адмирал се е обадил на директора от Овалния кабинет и го е помолил колкото може по-бързо да прати най-добрия си специалист по контратерористични операции на Феърфакс Драйв.

Най-добрият му специалист беше Джон-Пол Демонако.

Той бе на петдесет и две, разведен и с малко шкембе. Кестенявата му коса оредяваше и носеше очила с рогови рамки. Смачканият му сив полиестерен костюм беше купен от „Дж. С. Пени“^[1] през 1994-та за сто долара, а вратовръзката на Версаче — за триста долара, при това едва миналата година. Получи я за рождения си ден от най-малката си дъщеря — явно бе модерна.

 

 

Въпреки лошия си вкус, Демонако бе главен специален агент и ръководеше контратерористичния отдел на ФБР — пост, който заемаше вече четвърта година, главно защото знаеше за американския тероризъм повече от всеки друг.

Докато вървеше по коридора, Демонако видя на пода още един чувал. На стената над него имаше кърваво петно. Той прибави и този труп към сметката. Вече ставаха десет.

Какво се беше случило тук?

Той зави зад ъгъла и се озова пред малка група хора, застанали на входа на лабораторията в дъното на коридора.

Повечето от присъстващите, видя агентът, носеха съвършено колосани тъмносини флотски униформи.

Към него се приближи двадесетина годишен лейтенант.

— Специален агент Демонако?

В отговор той показа служебната си карта.

— Насам, моля. Капитан-лейтенант Мичъл ви очаква.

Младият лейтенант го въведе в лабораторията. Когато влезе, Демонако мислено отбеляза монтираните на стените камери, дебелите хидравлични врати и електронните ключалки.

Господи, това си беше истинска гробница.

— Специален агент Демонако? — попита иззад него мъжки глас. Той се обърна и видя красив офицер на около тридесет и пет години, висок, със сини очи и къса пясъчноруса коса. Сякаш направо слязъл от наборните плакати на флота, и кой знае защо му се стори странно познат.

— Да, аз съм Демонако.

— Капитан-лейтенант Том Мичъл. Криминална следствена служба на военноморския флот.

КСС на ВМФ, помисли си агентът. Интересно.

Когато пристигна на Феърфакс Драйв, той не обърна никакво внимание на патрулите от флота, които пазеха на входа. Въоръжените сили често охраняваха някои федерални сгради във Вашингтон. Например охраната на Форт Мийд, централата на У НС^[2], бе поверена на армията, а тази на Белия дом — на морската пехота. Нямаше да се изненада, ако УСВП се пазеше от флота. Което би могло да обясни флотските униформи.

Но не. Присъствието на КСС означаваше нещо съвсем друго. Нещо, което надхвърляше обикновените проблеми с охраната на федерална сграда. Нещо вътрешно…

— Не знам дали ме помните — каза Мичъл, — но преди около шест месеца слушах вашия семинар в Куонтико. „Втората поправка^[3] и разрастването на парамилитаристичните групи“.

Ето къде го беше виждал.

На всеки три месеца Демонако провеждаше семинар в Куонтико за терористичните организации в Съединените щати. Лекциите му очертаваха структурата, методите и философията на по-организираните парамилитаристични групи в страната като Патриотите, Бялата арийска съпротива и Тексаската републиканска армия.

След атентата в Оклахома сити и кървавата обсада на базата за ядрено оръжие в Амарило, Тексас, семинарите на Демонако придобиха изключително значение. Особено във въоръжените сили, тъй като техните бази и сградите, които охраняваха, често ставаха мишени на терористични действия.

— С какво мога да ви помогна, капитан Мичъл? — попита агентът.

— Ами, на първо място, всичко, което видите и чуете в тази стая, е строго секрет…

— Какво искате от мен? — Демонако бе известен с нетърпимостта си към глупости.

Мичъл дълбоко си пое дъх.

— Както виждате, през по-предишната нощ тук е имало… хм… инцидент. Убити са седемнайсет души от охраната и е откраднато извънредно важно оръжие. Имаме основание да смятаме, че е замесена американска терористична организация, поради което ви повикахме…

— Той ли е? Той ли е? — някъде наблизо се разнесе дрезгав глас.

Демонако се обърна и видя капитан със сурово лице, сиви мустаци и сива къса коса, който бързо се приближаваше към тях.

Капитанът стрелна Мичъл с гневен поглед.

— Казах ти, че това е грешка, Том. Проблемът е вътрешен. Няма нужда да намесваме ФБР.

— Специален агент Демонако — рече Мичъл, — това е капитан Върнън Еърънсън. Капитан Еърънсън ръководи следствието…

— Обаче изглежда, че капитан-лейтенант Мичъл явно е от ония, които искат случаят да се разреши по-бавно, отколкото трябва — прекъсна го Еърънсън.

Демонако прецени, че Върнън Еърънсън е няколко години по-възрастен и поне едно десетилетие по-циничен от своя подчинен.

— Нямах избор, господин капитан — отвърна Мичъл. — Президентът настоя…

— Президентът настоял… — изсумтя Еърънсън.

— Каза, че не искал да се повтори инцидентът на балтиморската магистрала.

Аха, помисли си Демонако. Значи това беше.

На Коледа през 1997-ма необозначен товарен камион на УСВП, пътуваш от Ню Йорк за Вирджиния, бе ограбен на балтиморската околовръстна магистрала. Бяха откраднати шестнадесет реактивни носители J–7 и четиридесет и осем прототипа експлозивни заряди — тръбички от хром и пластмаса, които приличаха на обикновени лабораторни епруветки.

Ала това не бяха обикновени заряди. Официално се наричаха изотопни експлозиви М–22, но в УСВП бяха известни като „джобното динамо“.

Просто казано, джобното динамо представляваше крачка напред в еволюцията на високотемпературната химическа технология. Резултат от тринадесетгодишни разработки, ръководени от ВС на САЩ и отдела за артилерийска техника на УСВП, М–22 използваше лабораторно създадени изотопи на елемента хлор и създаваше концентрирана взривна вълна с такава невероятна мощност, че буквално изпаряваше всичко в радиус от двеста метра от центъра на експлозията. Бяха предназначени за малки саботажни бойни групи, след чиито операции не трябваше да остават абсолютно никакви следи. Изотопната експлозия на М–22 отстъпваше по сила единствено на термоядрения взрив, но без вторични радиоактивни ефекти.

Демонако обаче знаеше също, че армията не е допуснала в разследването на случая външно участие.

Два дни след дръзкия грабеж военните следователи бяха получили информация за местонахождението на откраднатото оръжие и без да се посъветват с ФБР или ЦРУ, бяха пратили взвод зелени барети със заповед да атакуват щаба на нелегална парамилитаристична група в северната част на Айдахо. Загинаха десет души, имаше дванадесет ранени. Оказа се, че са сбъркали адреса. Нещо повече, това бе една от най-безобидните организации в района, по-скоро клуб на любители на оръжията, отколкото терористична група. В сградата не бяха открити изотопни експлозиви. АСГП и НОА^[4] бяха вдигнали вой до Бога.

 

Реактивните носители и зарядите така и не бяха открити.

Напълно очевидно, помисли си Демонако, президентът не искаше същото да се случи и сега. И тъкмо затова го бяха повикали.

— Е, какво искате да видя? — попита той.

— Ето това — отвърна Мичъл, извади нещо от джоба си и му го подаде.

Прозрачна найлонова торбичка за веществени доказателства.

В нея имаше окървавен куршум.

 

 

Демонако седна на една от масите и го разгледа.

— Откъде е изваден, от трупа на някой от охраната ли?

— Не — каза Мичъл. — От шофьора на микробуса, с който са влезли. Единственият, когото са убили с пистолет.

След като са го използвали, за да ги преведе през охраната на гаража — прибави капитан Еърънсън, — те са го застреляли от упор в главата.

— Визитна картичка — рече Демонако.

— Аха.

— Изглежда, че е с волфрамово ядро… — замислено каза агентът.

— И ние така смятахме — отвърна Еърънсън. — И доколкото ни е известно, само една терористична организация в Съединените щати използва такива патрони. Борците за свобода от Оклахома.

Демонако продължи да върти в ръцете си куршума.

— Вярно е, но Борците за свобода…

— … действат по този начин — прекъсна го капитанът. — Проникват в обектите като спецотряди, прострелват жертвите си в главата, крадат модерна военна техника.

— Явно и вие сте посещавали семинарите ми, капитан Еърънсън — отбеляза Демонако.

— Така е — потвърди Еърънсън, — но се смятам за специалист в тази област. Занимавал съм се с подобни групи в рамките на разузнавателните програми на флота. Трябва да държим под око тия хора, нали разбирате.

— Тогава знаете, че в момента Борците за свобода водят война за територия с тексасците — каза агентът.

Еърънсън намръщено прехапа устни. Очевидно нямаше представа. Уязвен от завоалираното ужилване, той сърдито го изгледа.

Демонако погледна двамата морски офицери през очилата си. Струваше му се, че не му казват всичко.

— Какво се е случило тук, господа?

Еърънсън и Мичъл се спогледаха.

— Какво искате да кажете? — попита Мичъл.

— Не мога да ви помогна, ако не знам точно какво се е случило тук. Например като начало какво е откраднато.

Еърънсън сбърчи лице.

— Целта им е било устройство, наречено Супернова. Знаели са къде е и как да стигнат до него. Знаели са всички кодове и са имали електронни карти. Движили са се прецизно и бързо като отлично координирана десантна част.

— Ударният отряд на Борците за свобода е добър, но не чак толкова, че да превземе такава сграда — каза Демонако. — Прекалено е малък, може би най-много двама-трима души. Ето защо атакуват по-уязвими цели — компютърни лаборатории, не особено важни държавни служби места, от които могат да откраднат техническа информация като електрически схеми или данни за орбитиращите сателити. Но най-важното е, че нападат само обекти, които са слабо охранявани. А не крепости като тази. Те са техноманиаци, не боен отряд.

— Но все пак са единствената група, която използва волфрамови патрони — настоя Еърънсън.

— Вярно е.

— Така че може да са преминали към по-мащабни операции — уверено заяви капитанът. — Вероятно се опитват да влязат в редовете на големите играчи.

— Възможно е.

— Възможно било — изсумтя офицерът. — Специален агент Демонако, сигурно не съм ви изяснил нещо. Откраднатото от тази сграда устройство е от изключително значение за бъдещата отбрана на Съединените щати. Ако попадне в лоши ръце, то може да доведе до катастрофални резултати. Вижте, в момента три взвода тюлени са готови да превземат три вероятни обекта на Борците за свобода. Но шефовете ми искат да са сигурни. Страх ги е от нов Балтимор. От вас чакаме само да потвърдите, че този грабеж може да е извършен единствено от тях.

— Ами… — започна Демонако.

Всичко зависеше от волфрамовите патрони. Но кой знае защо се колебаеше, използването им тук го смущаваше…

— Агент Демонако — рече Еърънсън, — ще ви задам въпроса по-просто. Доколкото ви е известно, в Съединените щати има ли друга парамилитаристична група освен Борците за свобода, която използва боеприпаси с волфрамово ядро?

— Не — отвърна Демонако.

— Чудесно. Благодаря.

С тези думи Еърънсън хвърли смразяващ поглед на Демонако и Мичъл и се запъти към близкия телефон. Той набра някакъв номер и каза:

— Обажда се Еърънсън. Започнете операциите. Повтарям. Започнете операциите. Справете се с ония копелета.

 

 

В джунглата се развидели.

Рейс се събуди облегнат на стената на бронетранспортьора. Болеше го главата и дрехите му още бяха влажни.

Плъзгащата се врата беше отворена. Отвън се чуваха гласове.

— … какво правите тук?

— … казвам се Марк Граф и съм лейтенант от Fallschirmjager…

Рейс се изправи и излезе от бронираната машина.

Вече бе утро и над селото се стелеше ниска мъгла. БТР-ът стоеше в средата на главната улица и когато се измъкна навън, на Уилям му трябваха няколко секунди, за да се приспособи към обгръщащата го сива стена. Постепенно обаче започна да различава главната улица на Вилкафор.

И се вцепени.

Наоколо нямаше жива душа.

Всички трупове от снощната битка бяха изчезнали. Виждаха се само големи кални локви.

Котките, забеляза той, също ги нямаше.

 

 

Наш, Лорън и Коупланд стояха край цитаделата. Там бяха зелените барети и Габи Лопес.

Пред тях обаче Рейс видя петима непознати.

Четирима мъже и една жена.

Оцелелите немци, предположи той.

Уилям забеляза, че само двама от тях са във военна униформа. Останалите носеха цивилни дрехи. Един от мъжете и жената приличаха на цивилни ченгета. Всички бяха обезоръжени.

До него се приближи Ван Люън.

— Как е главата? — попита той.

— Ужасно. Какво става тук?

Сержантът посочи към петимата немци.

— Те са единствените оцелели от снощи. Двама влязоха в БТР-а при нас и ни свалиха белезниците. Преди да дойдем при кея, успяхме да спасим още трима.

Рейс кимна.

После рязко се обърна към телохранителя си.

— Искам да ви попитам нещо.

— Да?

— Откъде, знаехте за гумения бутон в джипа, онзи, който запали двигателя, след като немците го бяха изключили?

Ван Люън се усмихна.

— Ако ви кажа, ще трябва да ви убия.

— Нищо, казвайте.

Тези думи накараха сержанта да се засмее.

— Въоръжените сили по целия свят използват бойни машини — джипове и бронетранспортьори — за подвижни затвори. Просто вкарваш пленниците вътре и изключваш двигателя.

Съединените щати обаче са водещ доставчик. Джиповете например се произвеждат от „Ей Ем Дженеръл“ в Саут Бенд, Индиана.

Малцина знаят, че американските бойни машини са снабдени с резервен бутон, който позволява колата да се запали, след като двигателят е бил изключен. По този начин американски машини не могат да се използват за затвор на наши военни. Затова и за тези резервни бутони са информирани само служители на армията на Съединените щати.

С тези думи Ван Люън се усмихна и се запъти към другите при цитаделата. Рейс побърза да го последва.

 

 

Когато се приближиха, Франк Наш разпитваше един от разоръжените немски командоси — мъжът, представил се като Марк Граф, лейтенант от Fallschirmjager.

— Значи и вие сте тук за идола, така ли? — попита полковникът.

Граф поклати глава.

— Подробностите не са ми известни — отвърна на английски той. — Аз съм обикновен лейтенант, нямам право да знам всичко за операцията.

Немецът кимна с брадичка към един от сънародниците си, якия наглед мъж с черен кобур.

— Струва ми се, че е по-добре да попитате моя колега господин Карл Шрьодер. Господин Шрьодер е специален агент от Bundeskriminalamt. Това е съвместна операция на Бундесвера и БКА.

— БКА ли? — озадачи се Наш.

Bundeskriminalamt, германското ФБР, имаше пословична репутация. Мнозина твърдяха, че е най-доброто федерално бюро за разследване в света. Ала беше предимно полицейска организация, поради което полковникът бе изненадан. Нямаше причина БКА да търси тайнствен идол в Перу.

— За какво му е на БКА един изчезнал идол на инките? — попита той.

Шрьодер се замисли за миг, сякаш се чудеше какво да разкрие на Наш. После въздъхна — след снощния кошмар вече нямаше значение.

— Не е каквото си мислите — отвърна той.

— Какво искате да кажете?

— Идолът не ни трябва, за да го използваме като оръжие — просто рече Шрьодер. — Всъщност моята страна дори не притежава Супернова, макар че сигурно няма да ми повярвате.

— Тогава за какво ви е идолът?

— Няма нищо сложно. Искаме да го вземем, преди да са го направили други.

 

 

— Кои? — попита Наш.

Същите хора, които са виновни за убийството на монасите в Пиренеите — каза Шрьодер. — Същите хора, които са виновни за отвличането и убийството на учения Алберт Мюлер, след като в края на миналата година публикува статията за метеоритния кратер в Перу.

— И кои са те?

— Терористична организация, която се нарича Schutz Staffeln Totenkopfverbande — Отряд „Мъртвешка глава“ на СС. Те носят името на най-жестоките бойни части от Хитлеровия СС, които охраняваха нацистките концлагери през Втората световна война. Освен това се наричат „щурмоваци“^[5]

— Щурмоваци ли? — попита Лорън.

— Те са елитна парамилитаристична сила от немски емигранти. Базата им се намира в нацистка крепост в Чили, наречена Колония Алемания. Създадена е в края на Втората световна война от бивш лейтенант от Аушвиц на име Одило Ерхарт.

Според оцелелите от концлагера Ерхарт бил психопат човек с биволско телосложение, който изпитвал удоволствие да убива. Комендантът на Аушвиц Рудолф Хьос явно го харесвал и през последните години от войната го протежирал. На двайсет и две годишна възраст Ерхарт бил повишен в оберщурмфюрер от СС, което се равнява на лейтенант. От този момент нататък, ако Хьос посочел някого, нещастникът мигновено се озовавал пред дулото на пистолета на Ерхарт.

Рейс мъчително преглътна.

— Според нашите данни — продължи Шрьодер, — сега Ерхарт трябва да е на седемдесет и пет години. Но неговата дума е закон за щурмоваците. Той носи най-високия чин в СС, оберстгрупенфюрер. Генерал.

Щурмоваците са особено отвратителна организация. Те се обявяват за унищожаване на всички негри и евреи, на демокрацията в целия свят, за възстановяване на нацисткото управление на обединена Германия и за налагане на властта на Herrenvolk, „господарската раса“, над всички народи.

— Възстановяване на нацисткото управление на Германия? Налагане на властта на господарската раса над всички народи? — смаяно възкликна Коупланд.

— Чакайте малко — каза Рейс. — Вие говорите за нацисти. През деветдесетте години.

— Да — отвърна Шрьодер. — Нацисти. Съвременни нацисти.

— Колония Алемания отдавна се смята за сигурно убежище на бивши нацистки офицери — потвърди Франк Наш. — През шейсетте там за кратко пребиваваше Айхман^[6].

Немецът кимна.

— Моравите, езерата и къщите в баварски стил на Колония Алемания са заобиколени с ограда от бодлива тел и стражеви кули. И денонощно се охраняват от въоръжени патрули и доберман пинчери.

Говори се, че по време на режима на Пиночет, Ерхарт позволил на диктатора да използва Колония Алемания като неофициален център за мъчения. Пращаните там хора просто „изчезвали“. И под закрилата на военния режим Ерхарт и неговата нацистка колония били неуязвими за служби като БКА.

— Добре — каза Наш, — тогава каква е ролята им в тази игра?

Виждате ли, хер Наш, точно това е проблемът — отвърна Шрьодер. — Щурмоваците имат Супернова.

— Щурмоваците имат Супернова? — безизразно повтори Наш.

— Да.

— Господи…

— Моля ви, хер Наш. Трябва да разберете. За двайсет години контратерористична дейност никога не съм се сблъсквал с група като щурмоваците. Те са добре финансирани, отлично организирани, имат строга йерархия и са абсолютно безпощадни.

Сред тях има войници и учени. Щурмоваците набират главно опитни войници, често дисциплинарно уволнени от бившата източногерманска армия или Бундесфера заради склонност към насилие. Хора като Хайнрих Анистазе, които владеят изкуството на терора, мъченията и убийството.

— Значи Анистазе е щурмовак? — учуди се Наш. — Бях останал с впечатлението, че работи в германското разуз…

— Вече не — горчиво отвърна Шрьодер. — След разпадането на източния блок го използвахме само за отделни „проблеми“. Но изглежда, че не сме го държали достатъчно здраво.

Анистазе е наемник, наемен убиец. Наскоро някой му предложи повече, отколкото му плащахме ние, и той предаде двама от офицерите си на врага.

Не се изненадахме, когато малко след този случай характерните му методи на убеждение започнаха да се срещат в инциденти, свързани с щурмоваците. Явно бързо се беше издигнал в йерархията им. Според нас вече е обергрупенфюрер. Генерал-лейтенант. Втори след самия Ерхарт.

— Копеле…

— Що се отнася до учените — сви рамене Шрьодер, — за тях се отнася същото. Щурмоваците примамват мнозина високообразовани специалисти, които работят по проекти, поддържащи колективното чувство за вина на съвременна Германия.

Например след падането на Берлинската стена източногерманските учени, които разработваха гранати с азотна киселина, предназначени да нанасят ужасни поражения, но не и да убиват жертвите, скоро си намериха нова работа. Щурмоваците постоянно търсят такива хора и са готови щедро да плащат за услугите им.

— Как? — попита Коупланд. — Как могат да си го позволят?

— Съвременното нацистко движение никога не е страдало от недостиг на средства, доктор Коупланд. — През деветдесет и четвърта БКА тайно провери една сметка в швейцарска банка, за която подозирахме, че е на нацистите. Според нашите изчисления щурмоваците разполагат с повече от половин милиард долара от продажби на безценни художествени произведения, откраднати по време на Втората световна война.

Половин милиард долара — ахна Рейс.

— Господа — каза Шрьодер, — щурмоваците не отвличат самолети. Не убиват държавни служители, нито взривяват федерални сгради. Те се стремят към по-големи победи — победи, които ще променят порядъка в целия свят.

— И смятате, че имат Супернова, така ли? — попита Наш.

— Допреди три дни само го подозирахме — отвърна немецът. — Но сега сме убедени в това. Преди шест месеца агентите на БКА в Чили снимаха мъж, който се разхождал в Колония Алемания със самия Одило Ерхарт. По-късно го идентифицирахме като доктор Фриц Вебер. Предполагам, че знаете кой е доктор Вебер, хер Наш.

— Да, но… — Полковникът замълча и се намръщи. — Фриц Вебер е бил немски учен през Втората световна война, ядрен физик, почти гений, но и почти социопат. Той бил един от първите, заявили, че е възможно да се разработи устройство, което да унищожи планетата. През четирийсет и четвърта, едва трийсетгодишен, Вебер участвал в нацисткия проект за създаване на атомна бомба. Но се твърди, че преди това взел участие в злощастно известните нацистки експерименти — те хвърляли човек в ледена вода и засичали за колко време ще умре. Само че смятах, че Вебер е бил екзекутиран след войната…

Шрьодер кимна.

— Така е. През октомври четиридесет и пета доктор Фриц Вебер е бил осъден на смърт в Нюрнберг за престъпления срещу човечеството. Официално е екзекутиран на двайсет и втори ноември четиридесет и пета в Карлсбургския затвор. От много години се спори дали екзекутираният наистина е бил той. През десетилетията многократно са го виждали хора, които твърдят, че са били измъчвани от него — в Ирландия, Бразилия и Русия.

— Ние смятаме — сериозно заяви Шрьодер, — че Съветският съюз е отвлякъл Вебер от Карлсбург през нощта преди екзекуцията и го е заменил с друг. Руснаците са използвали невероятните му способности в собствената си програма за ядрено оръжие. Но когато след разпадането на Съветския съюз през деветдесет и първа БКА започна да го издирва, от Вебер нямаше и следа. Беше изчезнал от земята.

— Само за да се завърне осем години по-късно в щаба на една нацистка терористична организация — прибави Наш.

— Точно така. Ето защо доскоро мислехме, че нацистите разработват конвенционално ядрено устройство. Но щурмоваците нападнаха онзи манастир във Франция след като стана ясно, че в библиотеката му се пази легендарният Ръкопис на Сантяго — каза Шрьодер. — Когато свързахме убийството на Алберт Мюлер, открития от него метеоритен кратер в Перу и предполагаемия разказ в Ръкописа на Сантяго за идол с изключително странни особености, изведнъж подозренията ни се оправдаха. Може би под ръководството на Вебер щурмоваците правеха нещо повече от обикновена ядрена бомба. Може би бяха успели да създадат Супернова и търсеха тирий.

И после, преди три дни, в деня на нападението на френския манастир, агентите ни в Чили засякоха ето това.

Немецът извади от джоба на гърдите си сгънат лист хартия и го подаде на Наш.

— Това е транскрипция на телефонен разговор, проведен между мобифон някъде в Перу и главната лаборатория в Колония Алемания.

Наш показа листа на Рейс, който го преведе на глас:

ГЛАС 1: … перативната база е установена… останалите… ще са… мината…

ГЛАС 2: … за устройството?… готово?…

ГЛАС 1: … на пясъчен часовник на базата на американския модел… два термоядрени детонатора, монтирани над и под вътрешен контейнер от титаниева сплав. Опитите показват, че… устройство… действа. Сега се нуждаем само от тирия.

ГЛАС 2: … безпокой. Грижата за това е поел Анистазе…

ГЛАС 1: Ами съобщението?

ГЛАС 2: … пратено веднага щом вземем идола… до всеки министър председател и президент в Европейския съюз и президента на Съединените щати… откупът ще е сто милиарда щатски долара… иначе ще взривим устройството…

Наш смаяно гледаше транскрипцията.

Всички мълчаха.

Рейс се взираше в думите „сто милиарда щатски долара, иначе ще взривим устройството“.

Господи.

Полковникът се обърна към Шрьодер.

— И как реагирахте вие?

— Съставихме двоен план — отвърна немецът. — Две отделни операции, които гарантират крайния успех, в случай че едната се провали.

Първата операция се състоеше в това да вземем тириевия идол преди нацистите. За тази цел си осигурихме копие на Ръкописа на Сантяго и с негова помощ стигнахме дотук. Успяхме да изпреварим щурмоваците — но изобщо не очаквахме ония зверове в храма.

Нещо в думите на Шрьодер се стори странно на Рейс, нещо, което не му харесваше. Той се отърси от мислите си.

— Ами втората операция? — попита Наш.

— Да превземем Колония Алемания. След като преди три дни засякохме този телефонен разговор, отправихме настойчива молба към новото чилийско правителство да позволи на агентите на БКА да претърсят Колония Алемания заедно с местните власти.

— И?

— Получихме разрешение. Ако всичко е минало според плана, в момента нашите хора и чилийската национална гвардия нахлуват в нацистката крепост, където би трябвало да е Суперновата на щурмоваците. Надявам се всеки момент да ми се обадят по радиостанцията.

 

 

Точно в този момент почти на хиляда километра от там един камион на чилийската национална гвардия се блъсна в портала на Колония Алемания и го разби.

Иззад него се втурнаха тъмнокожи чилийски войници, последвани от десетина немски агенти със сини каски и пълно бойно снаряжение.

Колония Алемания беше голямо имение с площ най-малко двадесет хектара. Нейните зелени морави рязко контрастираха на голите кафяви чилийски хълмове. Къщите в баварски стил и идиличните сини езерца бяха странно спокойна гледка на фона на иначе суровата и суха земя.

Войниците разбиваха врати и прозорци и влизаха във всички сгради. Главната им цел бе Казармата — голяма, подобна на хангар постройка в центъра на имението.

След няколко минути вратите на Казармата бяха отворени и гвардейците и агентите от БКА нахлуха вътре.

И се заковаха на място.

По цялата дължина на огромното помещение се виждаха безкрайни редици празни легла. Всички бяха старателно оправени. Като във войнишка казарма.

Само че тук нямаше никой.

 

 

Другите групи откриха същото в целия лагер.

Колония Алемания беше абсолютно празна.

В една от лабораториите до Казармата двама немски агенти размахваха пред себе си малки броячи и измерваха радиоактивността. От уредите им се носеше пиукане.

Те влязоха в главната лаборатория и гайгерите им незабавно светнаха в червено.

— До всички, тук лабораторна група. Засичаме следи от големи количества уран и плутоний в главната лаборатория…

Първият агент стигна до врата, която водеше към офис със стъклени стени.

Той насочи гайгера си към нея…

… и уредът полудя.

Агентът се спогледа с партньора си. После отвори вратата и задейства детонатора.

 

 

Експлозията в Колония Алемания бе опустошителна.

Тя разтърси света.

Буквално във всички посоки се стрелна ослепително бяла светлина и унищожи всичко по пътя си — цели плевници мигновено се превръщаха в милиарди трески, бетонни силози се пръскаха на парчета, всичко в радиус от петстотин метра от Казармата беше изпарено, включително сто и петдесетте войници от чилийската национална гвардия и дванадесетте агенти от БКА.

Когато през следващите дни ги разпитваха, жителите на околните села казваха, че взривът приличал на внезапен проблясък на светкавица, последван от огромен облак черен дим, който се издигнал високо в небето във формата на гигантска гъба.

Ала те бяха прости хора, селяни.

Не знаеха, че описват термоядрена експлозия.

 

 

Наш нареди на зелените барети да донесат на главната улица сателитната радиотехника на немците.

— Да видим какво ще ни съобщят вашите хора в Чили — каза на Шрьодер той.

Специалният агент отвори капака на портативния радиопулт и бързо започна да пише нещо. Наш, Скот и зелените барети се събраха около него и напрегнато се загледаха в екрана.

Рейс стоеше извън кръга, отново изключен от групата.

— Как се чувстваш? — внезапно попита иззад него женски глас.

Той се обърна. Очакваше да види Лорън, но вместо нея зърна поразително сините очи на немкинята.

Тя бе дребна — и невероятно привлекателна. Стоеше с лениво отпуснати върху хълбоците ръце. Усмивката й напълно разоръжи Рейс.

Жената имаше мъничко носле и къса руса коса. Лицето, тениската и дънките й бяха покрити с кал. Носеше бронирана жилетка и черен кобур от изкуствена кожа — същия като на Шрьодер. И също празен.

— Как ти е главата? — попита тя. Говореше със слаб немски акцент. На Рейс му хареса.

— Боли ме.

— Нормално. — Немкинята се приближи и докосна челото му. — Предполагам, че когато джипът ви се заби в хеликоптера, си получил слабо мозъчно сътресение. Всичките ти героични действия след това трябва да са се дължали само на адреналина ти.

— Искаш да кажеш, че не съм герой, така ли? Че всъщност съм действал под влиянието на адреналина?

Тя прелестно му се усмихна.

— Почакай тук. В аптечката имам малко кодеин. Ще ти излекува главата.

Жената се запъти към БТР-а.

— Хей… — спря я Рейс. — Как се казваш?

Тя отново се усмихна. С онази съблазнителна като на нимфа усмивка.

— Рене Бекер. И съм специален агент от БКА.

 

 

— Свързах се — внезапно каза Шрьодер.

Рейс се приближи към малката група до радиопулта.

Той надзърна над рамото на Наш и видя на екрана списък:

САТЕЛИТНА ВРЪЗКА 44–76/БКА32

 

№	ДАТА	ЧАС	ИЗТОЧНИК	ОБОБЩЕНИЕ
1	4.1.99	19:30	ЩАБ БКА	ГРУПА В ПЕРУ, ДОКЛАДВАЙТЕ
2	4.1.99	19:50	ВЪНШЕН	СИГНАЛ UHF
3	4.1.99	22:30	ЩАБ БКА	ГРУПА В ПЕРУ, ДОКЛАДВАЙТЕ
4	5.1.99	01:30	ЩАБ БКА	ГРУПА В ПЕРУ, ДОКЛАДВАЙТЕ
5	5.1.99	04:30	ЩАБ БКА	ГРУПА В ПЕРУ, ДОКЛАДВАЙТЕ
6	5.1.99	07:16	ПОЛЕВИ (ЧИЛИ)	ПРИСТИГАНЕ В САНТЯГО, ЗАМИНАВАНЕ ЗА КОЛОНИЯ АЛЕМАНИЯ
7	5.1.99	07:30	ЩАБ БКА	ГРУПА В ПЕРУ, ДОКЛАДВАЙТЕ
8	5.1.99	09:58	ПОЛЕВИ (ЧИЛИ)	ПРИСТИГАНЕ В КОЛОНИЯ АЛЕМАНИЯ
9	5.1.99	10:30	ЩАБ БКА	ГРУПА В ПЕРУ, ДОКЛАДВАЙТЕ
10	5.1.99	10:37	ПОЛЕВИ (ЧИЛИ)	СИГНАЛ ЗА ИЗВЪНРЕДНА СИТУАЦИЯ, ГРУПА В ЧИЛИ; СИГНАЛ ЗА ИЗВЪНРЕДНА СИТУАЦИЯ, ГРУПА В ЧИЛИ
11	5.1.99	10:51	ЩАБ БКА	ГРУПА В ПЕРУ, НЕЗАБАВНО ДОКЛАДВАЙТЕ

Рей се намръщи.

Това беше списък на всички комуникационни сигнали, приети от перуанската група на БКА.

Както изглеждаше, от седем и половина предишната Сутрин те през три часа бяха получавали искания за докладване на ситуацията и от време на време — съобщения от колегите им в Чили.

Вниманието му обаче привлече десетото съобщение.

Шрьодер също го видя.

Той бързо го избра и натисна „ENTER“.

Екранът се промени.

СЪОБЩЕНИЕ №: 050199–010

ДАТА: 5 ЯНУАРИ 1999

ПОЛУЧЕНО В: 10:37 (ПЕРУАНСКО ВРЕМЕ)

ПОЛУЧЕНО ОТ: ПОЛЕВА ГРУПА (ЧИЛИ)

ТЕМА: СИГНАЛ ЗА ИЗВЪНРЕДНА СИТУАЦИЯ, ГРУПА В ЧИЛИ; СИГНАЛ ЗА ИЗВЪНРЕДНА СИТУАЦИЯ, ГРУПА В ЧИЛИ

 

ВНИМАНИЕ, ГРУПА В ПЕРУ.

 

ТУК ВТОРА ГРУПА В ЧИЛИ. ПОВТАРЯМ. ТУК ВТОРА ГРУПА В ЧИЛИ. ПЪРВА ГРУПА УНИЩОЖЕНА. ПОВТАРЯМ. ПЪРВА ГРУПА УНИЩОЖЕНА.

 

ПРЕДИ 15 МИНУТИ ПЪРВА ГРУПА ВЛЕЗЕ В КОЛОНИЯ АЛЕМАНИЯ ЗАЕДНО С ЧИЛИЙСКАТА НАЦИОНАЛНА ГВАРДИЯ. ДОКЛАДВАХА, ЧЕ ЛАГЕРЪТ Е ПУСТ. ПОВТАРЯМ. ЦЕЛИЯТ ЛАГЕР Е ПУСТ.

ПРЕДВАРИТЕЛНАТА ПРОВЕРКА УСТАНОВИ СЛЕДИ ОТ ГОЛЕМИ КОЛИЧЕСТВА УРАН И ПЛУТОНИЙ, НО ПРЕДИ ДА УСПЕЕМ ДА ПОЛУЧИМ ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ, ЛАГЕРЪТ СЕ ВЗРИВИ.

ЕКСПЛОЗИЯТА ОЧЕВИДНО Е ЯДРЕНА. ПОВТАРЯМ. ЕКСПЛОЗИЯТА ОЧЕВИДНО Е ЯДРЕНА.

ЦЯЛАТА ПЪРВА ГРУПА Е УНИЩОЖЕНА. ПОВТАРЯМ. ЦЯЛАТА ПЪРВА ГРУПА Е УНИЩОЖЕНА.

ТРЯБВА ДА ПРИЕМЕМ. ЧЕ ЩУРМОВАЦИТЕ ВЕЧЕ ПЪТУВАТ ЗА ПЕРУ.

Рейс ужасено вдигна поглед от екрана.

Агентите от БКА не бяха открили никого в Колония Алемания. И се бяха натъкнали на капан.

По гърба го полазиха тръпки и той отново прочете последното изречение от съобщението:

ТРЯБВА ДА ПРИЕМЕМ, ЧЕ ЩУРМОВАЦИТЕ ВЕЧЕ ПЪТУВАТ ЗА ПЕРУ.

Рейс си погледна часовника.

11:05.

— За колко време ще пристигнат тук? — попита немеца Наш.

— Не мога да кажа — отвърна Шрьодер. — Не знам кога са напуснали лагера. Може да са тръгнали преди два часа или преди два дни. Така или иначе, пътуването от Чили дотук не е дълго. Трябва да приемем, че са съвсем близо.

Полковникът се обърна към Скот.

— Капитане, свържете се с Панама и вижте кога ще се появи проклетото подкрепление. Нуждаем се от огнева мощ, при това незабавно.

— Слушам. — Скот кимна на Дъги, който се затича към радиостанцията.

— Кокрън — каза Наш. — Какво е състоянието на втория хеликоптер?

Ефрейторът поклати глава.

— За нищо не става. По време на нападението на котките единият „Апачи“ се блъсна в него. Освен това опашното витло и двигателят са повредени от куршуми.

— Колко време ви трябва, за да го поправите?

— С инструментите, с които разполагаме тук, можем да ремонтираме двигателя, но ще се забавим. Що се отнася до витлото, не зная с какво да го сменим. Сигурно можем да използваме поддържащите системи, обаче ни трябва нова ос, а тук няма откъде да вземем.

— Ефрейтор, искам този хеликоптер отново да е годен за полети. Каквото и да ви струва.

— Слушам.

Кокрън напусна кръга и отведе със себе си Текс Райкард.

Последва дълго мълчание.

— Значи сме приковани тук… — накрая каза Лорън.

— И очакваме появата на група терористи… — прибави Габи Лопес.

— Освен ако не решим да си тръгнем пеш — предложи Рейс.

Капитан Скот се обърна към Наш.

— Ако останем, ще загинем.

— А ако си тръгнем, нацистите ще вземат идола — отвърна Коупланд.

— И ще разполагат със Супернова — рече Лорън.

— Нямаме избор — твърдо заяви Наш. — Можем да направим само едно нещо.

— Какво?

— Да вземем идола преди пристигането на нацистите.

Тримата войници предпазливо вървяха по крайречната пътека под проливния субтропичен дъжд.

Водеха капитан Скот и ефрейтор Чъки Уилсън, насочили пушките си към гъстия листак надясно. Въоръжен с американска М–16, немският командос Граф ги следваше.

Всички носеха отстрани на каските си малки фиброоптични камери, които излъчваха картина при другите в селото.

След известно време войниците стигнаха до цепнатината в склона на платото, която водеше до скалната кула и храма.

Скот кимна на Уилсън и младият ефрейтор влезе в тесния проход.

 

 

Рейс и другите наблюдаваха на монитора Скот, Уилсън и Граф, които бавно напредваха в цепнатината. Излъчваните от камерите им призрачни черно-бели образи заемаха отделни правоъгълници на монитора.

Планът бе прост.

Докато тримата влизаха в храма и взимаха идола, останалите зелени барети и немският командос, редник на име Молке, трябваше да поправят оцелелия хеликоптер. После всички щяха да излетят от Вилкафор преди пристигането на нацистките терористи.

— Хм, не забравяме ли нещо? — обади се Рейс.

— Какво? — попита Наш.

— Например котките. Нали тъкмо те бяха причината за цялата тая каша? Нали?

— По изгрев слънце котките напуснаха селото — на ясен и правилен английски каза някой зад тях.

Рейс се обърна и видя четвъртия, последен член на немската група, който стоеше зад него и се усмихваше.

Той напълно се различаваше от другите трима немци Шрьодер, Граф и Молке. Докато те бяха яки и в чудесна форма, този човек беше по-възрастен, много по-възрастен, поне на петдесет и определено неатлетичен. Най-характерната му особеност бе дългата сива брада. Рейс не го хареса още от пръв поглед. От позата и вида му се излъчваше надутост и арогантност.

— Призори котките се насочиха към платото — високомерно заяви мъжът. — Сигурно са се върнали в леговището си в храма. — Той сухо се усмихна. — Предполагам, че тъй като последните няколко поколения от вида им са прекарали почти четиристотин години в пълен мрак, те не се чувстват добре на светло.

Брадатият отсечено — типично по немски — протегна ръка.

Аз съм доктор Йохан Краус, зоолог и криптозоолог от Хамбургския университет. Участвам в операцията заради някои зоологически въпроси, повдигнати в ръкописа.

— Какво е криптозоолог? — попита Рейс.

— Човек, който се занимава с митични животни — отвърна Краус.

Митични животни…

— Да. Йети, чудовището от Лох Нес, големите котки от английските блата и разбира се — прибави той, — южноамериканските рапа.

— Значи знаете за тези котки — каза Уилям.

— Само онова, което ми е известно от местните легенди, двусмислените йероглифи и непотвърдените случаи на срещи с тях. Но тъкмо това й е хубавото на криптозоологията. Тя изучава животни, които не подлежат на изучаване, защото никой не може да докаже тяхното съществуване.

— Значи смятате, че ни е нападнала глутница митични животни — рече Рейс. — На мен не ми изглеждаха много митични.

— През петдесетина години в този район на амазонската джунгла се съобщава за голям брой необичайни изчезвания. Местните, които напускат селата си през нощта, просто повече не се появяват. В редки случаи на сутринта ги откриват с изтръгнати гръкляни или гръбнаци.

Туземците наричат звяра, който нощем убива безмилостно всичко живо, рапа, — име, предавано от поколение на поколение.

Краус внимателно се вгледа в Рейс.

— Трябва да се отнасяме към този местен фолклор с изключително внимание, защото може да ни е много полезен.

— За какво?

— Ами, от него можем да научим някои неща за котките.

— Например?

— На първо място спокойно можем да приемем, че рапа е нощно животно. Останките от туземците са откривани само на сутринта. И от собствен опит ни е известно, че тези котки бягат от дневната светлина. Следователно са нощни животни. Ловуват единствено нощем.

— Ако векове наред са били затворени в храма, как са оцелели? — попита Рейс. — С какво са се хранили?

Не знам. — Краус сериозно се намръщи, сякаш решаваше сложно математическо уравнение.

Уилям погледна към платото, където се намираше тайнственият храм. Източният му склон бе забулен от пелената на дъжда.

— А какво правят сега? — попита той.

— Спят, предполагам — отвърна зоологът. — И тъкмо затова сега е най-подходящият момент да пратим нашите хора за идола.

 

 

Скот, Уилсън и Граф излязоха от тесния проход и нагазиха в плиткия басейн на дъното на кратера.

Тук цареше необикновен мрак. Дъждовните облаци спираха слънчевите лъчи, клоните на дърветата надвисваха над ръба на кратера. Всички цепнатини в стените тънеха в сенки.

Американците тръгнаха първи. Тънки лъчи се стрелнаха от фенерчетата, монтирани на автоматичните им пушки.

— Добре… — каза в ларингофона си Скот.

 

 

— … качваме се по пътеката — разнесе се от тонколоните на монитора гласът му.

Рейс напрегнато наблюдаваше тримата войници, които излязоха от водата и закрачиха по тясната пътека, изсечена във външната стена на кратера.

— Не бива обаче да забравяме, че нашите врагове са котки — каза Йохан Краус. — Те разсъждават като котки, действат като котки.

— С други думи?

— С други думи само един вид големи котки, леопардите, преследват плячката си.

— А как ловуват другите?

— По няколко начина. Индийските тигри лежат покрити с листа понякога часове наред в очакване да се появи плячката им. Когато е достатъчно близо, те се хвърлят отгоре й.

От друга страна африканските лъвове използват доста сложни методи за групов лов. Например лъвицата минава пред стадо газели, докато лъвовете се промъкват изотзад. Тази тактика е много находчива и резултатна. Но също е изключително необичайна.

— Защо? — попита Рейс.

— Защото говори за някакъв вид общуване между лъвовете.

Уилям отново се обърна към монитора.

Тримата войници вече бяха на около три метра над езерото на дъното на кратера, когато някакво движение в езерото привлече вниманието на Рейс.

Вълнички — вдигнати от нещо, точно под самата повърхност.

— Уилсън — Рейс се наведе към микрофона, — погледни надясно към водата.

Граф и Скот също го чуха и трите камери се насочиха натам.

— Не виждам нищо… — каза Скот.

— Там! — Уилям посочи към нови вълнички, сякаш вдигнати от размахване на опашка. Опашка на животно, което се приближаваше към войниците.

 

 

— Какво е това, по дяволите? — възкликна Скот.

Вълничките бързо се носеха право към тях.

Капитанът свъси вежди. После предпазливо пристъпи и се вгледа във водата на три метра под него.

И видя три черни котки, които пълзяха по отвесната каменна стена!

Скот бързо вдигна пушката си, ала точно в този момент от тъмната цепнатина в скалата зад него изскочи огромна черна сянка, блъсна се в гърба му и го запрати в езерото, където мигновено го заобиколиха други такива черни силуети.

 

 

Рейс смаяно наблюдаваше на монитора ужасната сцена, предавана от гледната точка на Скот. Виждаха се само остри като бръсначи зъби и размахващи се човешки ръце. От тонколоните се носеха мъчителни викове.

След миг камерата потъна под водата. Екранът помръкна и внезапно се възцари мълчание.

 

 

Немският войник Граф натисна спусъка на пушката си и грохотът на изстрелите разцепи неестествената тишина.

Но тъкмо от дулото му блъвнаха огнени езици, когато отгоре му се стовари котка, скочила от скалата високо над него!

Чъки Уилсън рязко се обърна към Граф. Немецът отчаяно се бореше, ала след секунди звярът изтръгна гръкляна му и тялото на войника се свлече на земята.

Уилсън пребледня.

— Мамка му!

Застанала над трупа на Граф, котката бавно вдигна поглед към него и се втренчи в очите му.

 

 

Уилсън се вцепени. Звярът зловещо пристъпи напред, прекрачи неподвижното тяло на Граф и се запъти към него.

Чъки се обърна.

Само за да види друга огромна черна котка на пътеката зад себе си.

Нямаше къде да избяга.

Нямаше къде да се скрие.

Уилсън пак се извърна, зърна цепнатините в скалната стена и си помисли, че може да се вмъкне в някоя от тях. Впери очи в една от тъмните пукнатини…

… и различи ухилената муцуна на една от котките.

И тогава челюстите на чудовището с ужасяваща бързина се понесоха към него. След миг всичко свърши.

Безмълвно гледаха монитора.

— О, Господи — ахна Габи Лопес.

— Мамка му — изруга Лорън.

Останалите зелени барети не откъсваха очи от екрана.

Рейс се обърна към Краус.

— Значи излизали само нощем, а?

— Ами — наежи се немският зоолог, — явно тъмнината на дъното на кратера им позволява да прекарват там по-голямата част от деня…

— Кенеди — прекъсна го Наш, — какво става с подкреплението?

— Не мога да се свържа с Панама, господин полковник — отвърна от радиостанцията Дъги. — Сигналът постоянно отслабва.

— Продължавай да опитваш. — Наш си погледна часовника.

11:30.

— Мамка му.

Чудеше се какво се е случило с Романо и хората му. Според последната му информация те бяха излетели от Куско в 19:45 предишната вечер. Вече трябваше да са пристигнали. Какво бе станало с тях? Дали нацистите ги бяха свалили? Или просто тотемите ги бяха заблудили?

Така или иначе, ако все още бяха живи, те все някога щяха да намерят селото.

Което означаваше, че към Вилкафор се приближават две групи врагове.

— Мамка му — отново изруга полковникът.

Дъги се приближи до него.

— Подкреплението е излетяло от Панама преди час. Три хеликоптера, два „Команчи“ и един „Блак Хоук“. Смятат, че ще пристигнат късно следобед, около седемнайсет часа. Излъчвам сигнал, за да ни открият по-лесно.

Докато Кенеди докладваше на Наш, на Рейс му хрумна нещо странно. Защо армията не ги изтегляше през Куско? Защо пращаха хеликоптери от Панама?

Най-лесният начин да се измъкнат оттук определено бе да се върнат по същия път, по който бяха дошли.

И в този момент си спомни едно изречение от Ръкописа на Сантяго.

„Крадците никога не използват два пъти един и същ вход.“

Полковникът се обърна към Ван Люън.

— Имаме ли достъп до МСАН?

— Тъй вярно.

— Включи се. Провери централната и източната част на Перу. Искам да знам точно къде са ония нацистки копелета. Кокрън.

— Слушам.

— Дай ми сателитен образ на Вилкафор. Трябва да заемем отбранителни позиции.

— Слушам.

— Какво е МСАН? — попита Габи Лопес.

Отговори й Трой Коупланд.

— Това е съкращение на Мрежа за сателитно аерокосмическо наблюдение. Въздушният еквивалент на хидрофоните, с които американският флот засича вражески подводници в северния Атлантик.

Просто казано, МСАН е система от петдесет и шест сателита в геосинхронна орбита, които следят въздушното и космическото пространство.

— Ако това е простото обяснение — кисело рече Рейс, — изобщо не искам да чуя сложното.

Коупланд не му обърна внимание.

— Всеки самолет има седем вида подлежащи на проследяване характеристики — радарно, инфрачервено, акустично и електромагнитно излъчване, видим образ, кондензационна следа и дим от двигателя. Сателитите от МСАН ги засичат и определят вида и местоположението на всеки самолет по света — военен или цивилен.

Полковник Наш иска сателитна снимка на централната и източната част на Перу с всички самолети в района — особено самолетите извън редовните пътнически въздушни коридори. С помощта на тези снимки ще видим къде са нашите нацистки приятели и сигурно ще можем да изчислим кога ще пристигнат тук.

Рейс хвърли поглед към Наш.

Полковникът изглеждаше потънал в размисъл — както можеше да се очаква от командир, току-що изгубил трима от най-добрите си войници.

— За какво мислите? — попита го Уилям.

— Трябва да вземем идола — отвърна Наш, — при това бързо. Нацистите ще се появят всеки момент. Но не можем да минем покрай котките. И няма откъде да разберем как да минем покрай тях.

Рейс вирна брадичка.

— Един човек обаче е знаел.

— Кой?

— Алберто Сантяго.

— Какво?

— Спомняте ли си камъка, който запушваше входа на храма?

— Да…

— На него имаше предупреждение: „Не влизай в никакъв случай. Вътре дебне смърт“. И отдолу бяха изсечени инициалите АС. Тъй като не съм прочел целия ръкопис, мога само да предполагам, че Сантяго и Ренко са се натъкнали на същия проблем — преди да пристигнат във Вилкафор, някой е отворил храма и е пуснал рапите.

Но Сантяго някак е открил как да върне котките вътре. После е написал предупреждението на камъка.

Ние намерихме това село с помощта на ръкописа и си мислехме, че няма за какво друго да го използваме. Само че копието, което прочетох аз, не беше довършено. Залагам живота си, че ключът за преодоляването на котките се крие в останалата част от Ръкописа на Сантяго.

— Но ние имаме само недовършеното копие — отбеляза Наш.

— Басирам се, че те имат целия ръкопис — кимна към четиримата немци Рейс.

Шрьодер утвърдително мигна с клепачи.

— Басирам се също, че сте го превели само до момента на пристигането във Вилкафор, нали?

— Да — отвърна Шрьодер.

На лицето на полковника се изписа решително изражение. Той се обърна към агента.

— Донесете ръкописа. Веднага.

След няколко минути Шрьодер подаде на Рейс дебела изтъркана картонена папка. Листовете вътре бяха повече, отколкото в копието на американците.

Пълният ръкопис.

— Предполагам, че нито един от четирима ви не е преводачът на групата ви, нали? — попита Наш.

Шрьодер поклати глава.

— Не. Нашият преводач беше убит от котките на скалната кула.

Полковникът се обърна към Рейс.

— Тогава изглежда, че всичко е във вашите ръце, професоре. Добре че настоях да дойдете с нас.

 

 

Рейс се върна в бронетранспортьора, за да прочете новото копие на ръкописа.

Когато седна в голямата бронирана машина, той разтвори папката и видя преснетата корица.

Изглеждаше странно — определено различно от прекалено орнаментираната корица на предишното копие. Тя бе сякаш съзнателно опростена.

Заглавието „Правдив разказ на един монах в земята на инките“ беше написано с неравен почерк. Изяществото и красотата очевидно бяха последното нещо, за което бе мислил авторът.

И тогава разбра.

Това беше копие на истинския, оригиналния Ръкопис на Сантяго.

Копие на документа, написан от самия Алберто Сантяго.

Рейс прелисти текста. Пред него се разкриваха страница след страница, изписани с груб почерк.

Скоро намери мястото, докъдето бе стигнал — моментът, в който Ренко, Сантяго и престъпникът Басарио бяха стигнали във Вилкафор, само за да го открият в развалини, само за да видят окървавените трупове на жителите му, проснати по главната улица…