Матю Райли
Храмът на инките (15)

ПЕТО ЧЕТЕНЕ

На достойния пътешественик, който намери този бележник.

Пиша ти на светлината на факел в подножието на величествената планина, която няма равна в цяла Нова Испания.

Според несигурните ми изчисления сега е лето Господне 1560-то — близо двадесет и пет години след стъпването ми на чужди брегове.

За мнозина, които четат тези редове, те няма да означават нищо. Защото ги пиша в очакване да изложа пълния разказ за невероятните приключения, които преживях в Нова Испания — разказ, който може никога да не завърша.

Но ако успея и ако ти, о, храбри пътешественико, получил този бележник от благородните туземци, вече си го прочел, сега ще разбереш много неща.

Изминаха близо двадесет и пет години от невероятното ми приключение с Ренко. Всичките ми приятели са мъртви.

Басарио, Лена и самият Ренко.

Ала не се бой, скъпи читателю, те не загинаха от ужасна смърт или коварно предателство. Умряха в съня си, всички жертви на онзи злодей, от когото никой не може да избяга — старостта.

Аз съм последният останал жив.

Колкото и да е тъжно, вече няма за какво да живея в тази планина и затова реших да се върна в Европа. Възнамерявам да завърша дните си в някой уединен манастир, далеч от света, където, ако даде Бог, ще опиша цялата си удивителна история.

Оставям обаче този бележник в добрите ръце на моите приятели инки — да го предават на децата си и на децата на техните деца — и да го поверят само на най-достойните пътешественици, само на онези, които могат да се сравняват с моя добър приятел Ренко.

Заради благородството на онези, които ще прочетат тези бележки, тук ще се опитам да разсея някои от заблудите, които възнамерявам да включа в по-голямото описание на съдбата ми.

След смъртта на Ернандо на върха на огромната скална кула Ренко наистина отиде в храма с двата идола, но скоро след това излезе жив и здрав през подземен проход в основата на гигантския каменен пръст.

Жителите на Вилкафор напуснаха селото си под платото и се преместиха по-нависоко — над огромния кратер, в който се намира храмът.

Аз живях при тях в продължение на почти двадесет и пет години и се радвах на приятелството на Ренко. Даже онзи мошеник Басарио, който доказа благородството си по време на последната ни битка с Ернандо, стана мой верен спътник.

О, как се наслаждавах на дружбата с Ренко! Никога не бях имал толкова добър и верен приятел. Щастлив съм, че прекарах по-голямата част от живота си заедно с него.

О, и още нещо за теб, благородни читателю — нещо, което те моля да не споделяш с моите свети братя.

След време се ожених.

И за кого, ще попиташ ти? Не за друга, а за прекрасната Лена.

Докато й се възхищавах още от първия миг, в който я зърнах, нямах представа, че тя изпитва същите чувства към мен. Смяташе ме за храбър и доблестен мъж и, хм, кой бях аз, че да я извадя от това заблуждение?

Заедно с малкия й син Мани, когото Ренко обичаше като всички вуйчовци по света, ние създадохме чудесно семейство и скоро с Лена имахме още две прекрасни дъщери, които, заявявам го с гордост, бяха копие на майка си.

С Лена бяхме женени в продължение на двадесет и четири години, най-възхитителните двадесет и четири години от живота ми. Това приключи само допреди няколко седмици, когато тя издъхна насън в леглото до мен.

Липсва ми.

И сега, когато водачите се готвят да ме отведат на север през горите до земята на ацтеките, аз си спомням за своите приключения, за Лена и Ренко.

Мисля за пророчеството, което ни събра, и се питам дали наистина съм един от хората, за които се споменава в него.

Ще настъпи време, когато ще дойде той,

човек, герои, носещ Слънчевия знак.

Той ще има смелостта да се бие с големите гущери,

той ще има джинга,

той ще се радва на помощта на сърцати мъже,

мъже, които ще дадат живота си

за неговата благородна кауза,

и той ще падне от небето, за да спаси нашия дух.

Той е Избраникът.

Дали съм от тези сърцати мъже?

Странно е, но сега, след всичко, което преживях, мисля, че наистина съм от тях.

Достойни пътешественико, този разказ е към своя край.

Нека тези редове те заварят в добро здраве. Желая ти щастие и любов

Сбогом.

А. С.

Рейс седеше в пътническия отсек на хидроплана, вперил очи в последната страница от бележника на Алберто Сантяго.

Радваше се, че след всичките си приключения добрият монах е намерил щастие. Заслужаваше го.

Мислеше си за неговото преобразяване — преобразяването му от плах монах в смел защитник на идола.

После отново погледна пророчеството и се замисли за Ренко. За приликите между княза и самия себе си.

И двамата носеха Слънчевия знак.

И двамата се бяха били с каймани и бяха проявили котешко равновесие.

И двамата се бяха радвали на помощта на сърцати мъже и бяха рискували живота си за своята кауза.

И накрая, разбира се, и двамата бяха падали от…

Я почакай, каза си Рейс.

Ренко никога не беше падал от небето…