Матю Райли
Храмът на инките (12)

ШЕСТО ДЕЙСТВИЕ
Вторник, 5 януари, 19:10

Дългата аеродинамична моторница и очуканият малък хидроплан с липсващ ляв стабилизатор бавно плаваха към изоставената мина.

Светът тънеше в тишина, над реката цареше спокойствие.

Лионардо Ван Люън и Дъги Кенеди гледаха към пустия рудник пред тях. Двамата предпазливо приближиха брега.

Бяха чули експлозията на свръхзапалимите горива и сега видяха огромния кафяв кратер. От овъглените останки, които висяха над центъра му, се издигаше черен дим.

Наоколо нямаше жива душа.

Нищо не помръдваше.

Каквото и да се бе случило тук, вече всичко беше свършило.

Зелените барети скочиха на сушата и с оръжия в ръце закрачиха към старите складове до кратера.

Внезапно на прага на една от сградите се появи Рене. Тя незабавно ги забеляза, отиде при тях и тримата застанаха на ръба на кратера, загледани в почернелите остатъци от контролната кабина.

— Какво е станало тук? — попита Ван Люън.

— Ерхарт зареди Суперновата. После я включи — тъжно и тихо отвърна Рене. — Професор Рейс успя да я спре, но тъкмо я беше неутрализирал, когато цялата кабина избухна.

Сержантът се обърна и погледна към унищожената контролна кабина, последното място, където бяха видели жив Уилям Рейс.

— Там ли беше устройството? — попита той.

— Аха. Няма да повярвате. Той изключи брояча. Справи се страхотно.

— Ами идолът?

— Сигурно експлозията го е унищожила заедно със Суперновата и професор Рейс.

Отдясно нещо прошумоля.

Ван Люън и Дъги светкавично се врътнаха и насочиха оръжията си натам.

Ала когато се обърнаха, не видяха нищо.

После ненадейно от горните клони на едно от дърветата падна нещо цилиндрично, навярно някаква капсула, и меко се приземи в гъстите храсталаци на двадесетина метра от тях.

Ван Люън, Рене и Дъги се намръщиха и се запътиха към нея.

По време на взрива капсулата трябва да се бе намирала в контролната кабина и ударната вълна я беше изхвърлила тук.

Тя спря в гъсталака и после — странно — се затъркаля назад-напред, сякаш вътре имаше някой, който се мъчеше да излезе…

Внезапно капакът й се отвори. От нея се измъкна Рейс и се пльосна по задник в калта.

На лицето на Рене просия хилядаватова усмивка. Заедно със зелените барети тя се втурна към него.

Професорът лежеше по гръб, целият мокър и изтощен до смърт. Все още носеше бейзболната си шапка и черната бронирана жилетка.

Той погледна тримата си другари и уморено им се усмихна.

После измъкна дясната си ръка иззад гърба и остави нещо на земята пред себе си. По предмета лъщяха капчици вода, ала те веднага познаха осеяния с лилави жилки черен камък и изсечената в него свирепа муцуна на рапата.

Това беше идолът.

 

 

Хидропланът грациозно се носеше над амазонската джунгла.

Летеше на запад в току-що спусналия се мрак Обратно към планините, към Вилкафор.

Дъги седеше на мястото на пилота, докато Ван Люън, Рейс, Рене и раненият Ули бяха отзад.

Уилям мислеше за бягството си от контролната кабина.

През петте секунди между изключването на Суперновата и смесването на свръхзапалимите течности той отчаяно бе търсил начин да се спаси.

Погледът му случайно попадна върху една от капсулите на бойните глави — контейнер, способен да издържи налягане от две хиляди килограма на квадратен сантиметър, тъй като беше предназначен за транспортиране на ядрени експлозиви.

След като нямаше на какво друго да разчита, Рейс се хвърли към капсулата, грабна идола от работната маса и затвори капака точно в момента, в който изтече петата секунда от броенето.

Горивата се смесиха, контролната кабина избухна и капсулата полетя високо в небето. Слава Богу, тя падна сравнително меко в дърветата край мината.

Но той бе жив и нищо друго нямаше значение.

И сега, седнал в задната част на хидроплана, Рейс държеше в ръце книгата с изтъркана кожена подвързия, която беше намерил в стъкления офис на хангара след невероятното си спасение.

Бе настоял да я потърсят преди да се върнат във Вилкафор.

Ръкописът.

Оригиналът — написан от ръката на самия Алберто Сантяго през шестнадесети век, откраднат от Хайнрих Анистазе през двадесети и скоро след това ксерографиран от специален агент Ули Пик от Bundeskriminalamt.

Докато седеше в малкия хидроплан, Рейс с благоговение гледаше ръкописа.

Виждаше почерка на Алберто Сантяго. Характерните завъртулки на буквите му бяха познати, но сега бяха пред него на красива хартия и написани с тъмносиньо мастило. Нямаше нищо общо с обикновеното черно-бяло ксерокопие.

Искаше му се веднага да започне да чете, но не, това трябваше да почака. Първо имаше по-важни неща.

— Ван Люън — обърна се към сержанта той.

— Да.

— Разкажи ми за Франк Наш.

— Какво?

— Казах, разкажи ми за Франк Наш.

— Какво точно ви интересува?

— Работил ли си и преди с него?

— Не. За пръв път ми е. Пратиха ни направо от Форт Браг.

— Знаеш ли, че Наш е полковник от отдела за специални проекти в армията на Съединените щати?

— Да, естествено.

— Значи знаеш, че когато вчера сутринта дойде в кабинета ми и ми каза, че е полковник от запаса и работи в УСВП, Наш ме излъга?

— Нямах представа.

— Не знаеше ли?

Ван Люън искрено го погледна.

— Аз съм обикновен войник, професор Рейс. Съобщиха ми, че това е охранителна операция. Наредиха ми да ви пазя. И го правя. Ако полковник Наш ви е излъгал, съжалявам, не знаех.

Уилям стисна зъби. Беше бесен. Бяха го принудили да участва в тази операция с измама.

Освен това обаче бе решен да научи всичко, защото ако Наш не беше от УСВП, това повдигаше цял куп други въпроси. Например за Лорън и Коупланд. И те ли бяха от отдела за специални проекти?

Още по-важен бе въпросът защо са се обърнали точно към Рейс. В крайна сметка Наш му беше казал, че за него е споменал брат му. Но Уилям не бе виждал Марти от близо десет години.

Странно, Рейс се замисли за брат си.

Като малки бяха много близки. Макар че Марти беше цели три години по-голям от него, винаги играеха заедно — футбол, бейзбол и всичко останало. Ала въпреки възрастовата разлика, Уил бе по-добър в спорта.

Марти, от друга страна, бе по-умният от двете момчета. Изпъкваше в училище и го мразеха за това. Не беше красив и дори на девет години бе копие на баща си — с прегърбени рамене, гъсти тъмни вежди и постоянно навъсено изражение, напомнящо на Ричард Никсън.

Тъкмо обратното, Рейс приличаше на майка си — русокестенява коса и небесносини очи.

Като тинейджъри, докато Уил ходеше в града с приятели, Марти просто си стоеше вкъщи при компютъра и безценната си колекция от записи на Елвис Пресли. На деветнадесет още не беше имал приятелка. Единственото момиче, което харесваше, хубава мажоретка на име Дженифър Майкълс, си падаше по Уил. Това доведе Марти до отчаяние.

Последва колежът и макар че училищните му мъчители станаха банкови касиери и агенти на недвижими имоти, Марти пое направо за компютърните лаборатории в Масачузетския технологичен институт — изцяло издържан от баща си, компютърен инженер.

Рейс от друга страна, определено интелигентен, но никога блестящ в училище, постъпи в Университета на Южна Каролина с половин спортна стипендия. Там се запозна, свали и изгуби Лорън О’Конър и между другото изучаваше езици.

После дойде разводът на родителите им.

Стана съвсем неочаквано. Един ден бащата на Рейс се прибра от работа и съобщи на майка му, че я напуска. Оказа се, че от близо година имал връзка със секретарката си.

Семейството се раздели на две.

Марти, тогава двадесет и пет годишен, продължаваше редовно да се среща с баща си — в края на краищата той винаги е бил негово копие — и по външен вид, и по поведение.

Ала Уил никога не прости на Рейс Старши. Когато през 1992 г. баща му почина от инфаркт, той дори не отиде на погребението.

Това беше класическо американско ядрено семейство — разбито на атоми отвътре.

Рейс се откъсна от мислите си и се върна в настоящето — в хидроплана, който летеше над перуанските джунгли.

— Ами Лорън и Коупланд? — попита Ван Люън той. — И те ли са от отдела за специални проекти?

— Да — сериозно отвърна сержантът.

Мамка му.

— Добре тогава — промени тактиката Рейс, — какво знаеш за проекта „Супернова“?

— Кълна се, че не знам нищо за него.

Уилям се намръщи и прехапа устни.

Той се обърна към Рене.

— Ти знаеш ли нещо за американския проект „Супернова“?

— Малко.

Рейс въпросително повдигна вежди.

Тя въздъхна.

— Проектът е одобрен от Конгресната комисия по оръжията на закрито заседание: през януари деветдесет и втора. Сенатската бюджетна комисия му е отпуснала един милиард и осемстотин милиона долара, пак на закрито заседание: през март същата година. В проекта участват Управлението за съвременни военни проучвания и флотът на Съединените щати. Ръководи го…

— Чакай малко — прекъсна я Уилям. — Значи Суперновата е проект на флота, така ли?

— Да.

Значи Франк Наш и за това го бе излъгал, за да участва в операцията. Суперновата изобщо не беше проект на армията.

А на флота.

Рейс внезапно си спомни нещо, което бе чул предишната нощ в БТР-а, преди котките да нападнат групата от БКА.

Беше чул женски глас, може би Рене, да казва нещо на немски по радиостанцията — изречение, което тогава му се беше сторило толкова нелепо, че не го бе превел на Наш и другите.

„Was ist mit dem anderen amerikanischen Team? Wo sind die jetzt?“

„Ами другата американска група? Къде са те сега?“

Другата американска група…

— Извинявай, Рене — рече той, — кой казваш, че е ръководител на проекта „Супернова“?

— Романо. Доктор Джулиъс Майкъл Романо.

 

 

Това беше.

Загадъчният Романо, най-после разкрит.

Неговите хора бяха втората американска група. Групата от флота.

Господи…

— Значи Суперновата е проект на флота, ръководен от човек на име Джулиъс Романо. Така ли?

— Точно така — потвърди Рене.

— И Романо и хората му в момента са в Перу и търсят тириевия идол.

— Да.

— Тогава защо един полковник от отдела за специални проекти на американската армия се опитва да изпревари флота и да вземе идол, който е ключов елемент в оръжие, притежавано от флота?

— Отговорът на този въпрос е малко по-сложен, отколкото изглежда на пръв поглед, професоре — отвърна Рене.

— Опитай се да ми обясниш.

— Добре. — Тя дълбоко си пое дъх. — През последните шест години германското разузнаване следеше трите вида въоръжени сили на Съединените щати — армията, флота и военновъздушните сили — които водеха яростна, но тайна борба.

Бореха се за своето оцеляване. Бореха се за превъзходство, така че когато през две хиляди и десета година Конгресът разпусне един от видовете, това да не са те. Бореха се да станат необходими.

— Какво, Конгресът има намерение през две хиляди и десета да разпусне един от видовете въоръжени сили? — възкликна Рейс.

— Според секретна докладна на министерството на отбраната от шести септември хиляда деветстотин деветдесет и трета, подписана от министъра на отбраната и самия президент, министерството препоръчва на президента до две хиляди и десета година да разпусне един от видовете въоръжени сили на Съединените щати.

— Хм… — скептично изсумтя Рейс. — Откъде знаеш всичко това?

Рене иронично се усмихна.

— Хайде-хайде, професоре. Не само американският флот тайно подслушва подводните кабелни комуникации на другите страни.

— А, ясно.

— Решението на министерството се основава на факта, че принципите на войната са се променили. Старото разделение на сухопътни, морски и въздушни сили вече не отговаря на съвременните условия. Това е анахронизъм от две световни войни и хиляда години ръкопашни битки. Въпросът остава само кой вид да се разпусне.

И оттогава — продължи Рене, — всеки вид се опитва да докаже стойността си за сметка на другите два.

— Например? — попита Рейс.

— Например военновъздушните сили твърдят, че притежават бомбардировачи „Стелт“ и уникален опит във въздушния бой. Но флотът отговаря, че разполага с авионосни бойни групи. И също, че неговите изтребители и бомбардировачи не само са „Стелт“, но и имат преимуществото да излитат и кацат на подвижни писти. С десетина авионосни бойни групи, казват те, на кого му трябват военновъздушни сили?

Армията, от друга страна, заявява, че има специализирани сухопътни войски и механизирани пехотни части. Но и флотът, и военновъздушните сили отвръщат, че съвременната война се води в небето и океаните, а не на сушата. Вижте Войната в Залива и конфликта в Косово, казват те, битките се водят от небето, не на земята.

Прибави към това и тясната връзка между флота и корпуса на морската пехота. Тъй като съществуването й се гарантира от американската конституция, морската пехота не може да се разпусне. А тя разполага и със сухопътни, и с механизирани пехотни части. Това принуждава армията да полага още по-големи усилия, за да докаже стойността си.

По дяволите, вземи междуконтиненталните балистични ракети. И трите вида войски поддържат ракетни системи: флотът има подводни, военновъздушните сили — въздушни и наземни, а армията — наземни и мобилни. Нима една държава наистина се нуждае от три отделни системи за изстрелване на ядрени ракети, когато всъщност са достатъчни само две или дори една?

И кой вид се очертава да бъде разпуснат? — попита Рейс.

— Армията — просто отвърна Рене. — Несъмнено. Особено като се вземат пред вид конституционните гаранции за съществуването на морската пехота. Сухопътните сили са на последно място във всички анализи, които съм чела.

— И затова трябва да докажат значимостта си — рече Уилям.

— Те отчаяно се опитват да го направят.

— Какво искаш да кажеш?

— Чувал ли си за случая във военновъздушната база „Ванденбърг“ от края на миналата година?

— Не.

— Били са откраднати строго секретни планове за новата ядрена бойна глава W–88. Това е миниатюризирано оръжие, връх на модерната техника. По време на обира са били убити шестима души от охраната. Според официалния следствен доклад и репортажите в медиите, това е дело на китайски агенти. В неофициалния доклад обаче се твърди, че начинът, по който са убити жертвите, и методите за взлом са типични само за спецчастите на сухопътните сили. Зелените барети.

Рейс хвърли поглед към Ван Люън. Сержантът просто безпомощно сви рамене. Това бе нещо ново за него.

— Значи армията е нападнала база на военновъздушните сили, така ли? — смаяно попита Уилям.

— Разбираш ли, армията също разработва нова миниатюризирана бойна глава — отвърна Рене. — Създаването на W–88 е щяло сериозно да навреди на собствения й проект — и да допълни основанията за разпускането й през две хиляди и десета.

Рейс свъси вежди.

— И какво общо има това със Суперновата?

— Съвсем просто е. Суперновата е най-мощното оръжие. Онзи вид от въоръжените сили, който я притежава, ще осигури оцеляването си през две хиляди и десета година. Макар че това официално е проект на флота, армията също работи върху създаването й — и по всяка вероятност използва информация, която получава от източник във флота.

— Но все още никой няма тирий — отбеляза Рейс.

— И поради тази причина всички търсят този идол.

— Добре, дай да видя дали съм разбрал — каза той. — Въпреки че Суперновата официално е проект на флота, армията тайно разработва свое устройство. После, когато научава, че тук има източник на тирий, Франк Наш и отделът за специални проекти са натоварени да намерят тирия преди флота.

— Точно така.

— По дяволите — изпъшка Рейс. — Кой може да е замесен в такова нещо? — Спомни си върволицата от военни машини в Ню Йорк предишната сутрин. За това се изискваше някой с висок чин.

— Всички чак до върха — тихо отвърна Рене. — До най-висшите офицери в йерархията на американската армия. И тъкмо това ме плаши. Никога не съм ги виждала толкова отчаяни. Искам да кажа, Господи, виж тази операция. Ако успее да вземе този камък — тя кимна към идола на свободната седалка до Уилям, — армията гарантира бъдещото си съществуване. И това значи, че Франк Наш е готов на всичко, за да го получи. Абсолютно всичко.

Рейс взе идола. Той лъщеше в ръцете му и главата на звяра заплашително се зъбеше.

Уил просто тъжно го гледаше.

— Обаче има само един проблем, нали? — каза Рейс.

— Какъв проблем? — попита Рене.

— Този идол.

— Какво по-точно?

— Това е въпросът. Този идол не е от тирий. Това е фалшификат.

— Какво? — ахна Рене.

— Фалшификат? — повтори Ван Люън.

— Да — потвърди Рейс. — Ето, провери сам. — Той подхвърли лъскавия черен камък на сержанта. — Какво виждаш?

Едрият командос сви рамене.

— Индианският идол, за който дойдохме.

— Наистина ли? — Уилям се наведе напред и посочи манерката, която висеше на колана на Ван Люън. — Може ли да я взема за малко?

Той бързо развъртя капачката и изля съдържанието и върху идола.

Водата потече по главата на котката и закапа по пода на хидроплана.

— Добре. И?… — попита Ван Люън.

— Според ръкописа — каза Рейс, — когато идолът се намокри, трябва да издава нисък вибриращ звук. Този не издава нищо.

— И?

— Значи не е от тирий. Ако беше от тирий, кислородът във водата щеше да го накара да резонира. Това не е истинският идол. Този е фалшив.

— Кога разбра? — попита Рене.

— Когато го взех от работната маса. Две секунди преди кабината да избухне, противопожарната система заливаше цялото помещение с вода. Обаче той мълчеше.

— Значи Суперновата на нацистите е нямало да унищожи света, така ли? — ахна Ван Люън.

— Не — отвърна Рейс. — Термоядрените бойни глави щяха да взривят само нас и може би няколкостотин хектара от джунглата. Но не и света.

— Щом не е от тирий, от какво е? — полюбопитства сержантът.

— Не знам. Сигурно от някаква вулканична скала.

— Ако е фалшификат — каза Рене и взе идола от Ван Люън, — кой го е направил? Кой може да го е създал? Нали го открихме в храм, в който от четиристотин години не е влизал никой?

— Мисля, че знам кой го е направил — рече Рейс.

— Наистина ли?

Той кимна.

— Кой? — едновременно извикаха Рене и Ван Люън.

Уилям вдигна ръкописа в ръка, оригиналния ръкопис, същия, над който много отдавна се бе трудил самият Алберто Сантяго.

— Отговорът — каза той, — се крие в страниците на тази книга.

 

 

Рейс се оттегли в задната част на малкия хидроплан.

Скоро щяха да стигнат във Вилкафор. Ала преди това искаше да прочете ръкописа — да го дочете докрай.

Вълнуваха го невероятно много въпроси. Например кога Ренко е подменил истинския идол и как е върнал рапите в храма.

Но на първо място, повече от всичко останало, го интересуваше едно.

Къде е истинският идол.

Рейс се настани на седалката в дъното на самолета. Тъкмо се канеше да разтвори книгата обаче, когато видя на гърдите си смарагда на Ренко и го повдигна върху дланта си. Той прокара пръсти по лъскавите ръбове на зеления камък. И си спомни за скелета, от които го беше взел — скелета, който бе открил в храма.

Ренко.

Рейс премигна, за да се откъсне от тези мисли. Той пусна смарагда и потърси мястото, до което беше стигнал.

Алберто Сантяго току-що бе спасил Лена, сестрата на Ренко, от рапите, след което тя му беше казала, че испанците ще пристигнат във Вилкафор до изгрев слънце…