Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Temple, 1999 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Крум Бъчваров, 2001 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 63 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ultimat (2009)
Издание:
Матю Райли. Храмът на инките
ИК „Бард“, 2001
Коректор: Мария Пилева
Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов
ISBN 954-585-183-Х
История
- — Добавяне
ПЪРВО ДЕЙСТВИЕ
Понеделник, 4 януари, 09:10
Уилям Рейс закъсняваше за работа. Пак.
Беше се успал, после имаше закъснение на метрото. Сега бе девет и десет и той беше закъснял за сутрешната си лекция. Кабинетът му се намираше на третия етаж на сградата „Делауеър“ в Нюйоркския университет. Старият асансьор от ковано желязо пълзеше като охлюв. Щеше да стигне по-бързо по стълбището.
На тридесет и една години Рейс бе един от най-младите преподаватели във Факултета по древни езици. Беше среден на ръст, около метър седемдесет и пет, и притежаваше изключително непретенциозна красота. Имаше русо-кестенява коса и стройно тяло, очила с телени рамки, сини очи и необичаен белег на лицето — триъгълна кафява бенка точно под лявото око.
Докато тичаше нагоре по стълбището, през ума му минаваха хиляди мисли — сутрешната му лекция за произведенията на римския историк Ливий, глобата за неправилно паркиране от предишния месец, която трябваше да плати, и статията в днешния „Ню Йорк Таймс“, където пишеше, че тъй като осемдесет и пет процента от хората измисляли номерата на кредитните си карти на базата на важни дати като рождени дни и прочее, крадците, откраднали портфейлите им — наред с шофьорските им книжки, в които се посочваше датата на раждане по-лесно прониквали в банковите им сметки. По дяволите, помисли си Рейс, трябваше да смени номера на картата си.
Той стигна до третия етаж и забързано закрачи по коридора.
И после спря.
Пътя му препречваха двама души.
Войници.
Носеха пълни бойни униформи — каски, бронирани жилетки, пушки М–16 и т.н. Единият стоеше по средата на коридора, другият — малко по-нататък. От двете страни на кабинета му. Изглеждаха ужасно не на място — войници в университет.
Когато го видяха да се приближава, двамата рязко се насочиха към него. Кой знае защо Рейс неочаквано се почувства някак недостоен, недисциплиниран — може би заради спортното си сако, джинси и вратовръзка. В изтъркания си сак носеше екип за обедния бейзболен мач.
Когато се приближи до първия войник, той видя памучната зелена барета на главата му и нашивката с форма на полумесец на рамото, на която пишеше: „СПЕЦ ЧАСТИ“.
— Хм, здрасти. Аз съм Уилям Рейс. Аз…
— Всичко е наред, професор Рейс. Заповядайте. Очакват ви.
Рейс продължи нататък по коридора и стигна до втория войник. Той бе по-висок и по-едър от първия. Всъщност беше огромен, цяла планина — поне метър деветдесет и два — с меко красиво лице, тъмна коса и тесни кафяви очи, които не пропускаха нито едно движение. На джоба му пишеше „ВАН ЛЮЪН“. Трите нашивки на рамото показваха, че е сержант.
Уилям погледна към пушката му. От горната страна на цевта бе монтиран модерен лазерен мерник РАС–4С, а отдолу — гранатохвъргачка М–203. Сериозна работа.
Войникът отстъпи настрани и му позволи да влезе в собствения си кабинет.
Д-р Джон Бърнстийн седеше на кожения стол зад бюрото на Рейс и очевидно се чувстваше много неловко. Бърнстийн беше белокос петдесет и девет годишен мъж. Декан на Факултета за древни езици и шеф на Рейс.
В стаята имаше още трима души.
Двама военни и един цивилен.
Военните бяха облечени и въоръжени като охраната отвън — бойна униформа, каски, пушки М–16 с лазерни мерници — и изглеждаха в блестяща форма. Единият бе малко по-възрастен от другия. Той държеше каската си точно по устав, здраво притисната между лакътя и ребрата му. Имаше късо подстригана черна коса, която едва достигаше челото му. Светлокестенявите кичури на Рейс постоянно падаха в очите му.
Третият непознат в стаята, цивилният, седеше в стола за гости пред Бърнстийн. Той беше едър мъж с широки гърди, само по риза. Имаше чип нос и сурово лице с изострени от възрастта и отговорността черти. И позата му излъчваше спокойната увереност на човек, свикнал да му се подчиняват.
Рейс имаше чувството, че всички чакат в кабинета му от доста време.
Чакаха него.
— Добро утро, Уил — каза Джон Бърнстийн, излезе иззад бюрото и стисна ръката му. — Влизай. Чакай да те представя. Професор Уилям Рейс, полковник Франк Наш.
Едрият цивилен протегна десница. Здраво ръкостискане.
От запаса. Приятно ми е да се запознаем — рече той и измери с поглед Рейс. После посочи към двамата военни. — Това са капитан Скот и ефрейтор Кокрън от спецчастите на въоръжените сили на Съединените щати.
Зелени барети — почтително прошепна Бърнстийн в ухото на Рейс.
После деканът се прокашля.
Полковник… хм, искам да кажа, доктор Наш е от Службата по тактическа техника в Управлението за съвременни военни проучвания. Той се нуждае от нашата помощ.
Франк Наш подаде на Рейс служебната си карта. Уилям видя снимката му под червената емблема на УСВП с цял куп цифри и кодове отдолу. В единия край на картата минаваше магнитна лента. Под снимката се четяха думите: „ФРАНСИС К. НАШ, 03. ПОЛК.“ Доста внушителна карта. Тя сякаш надаваше оглушителен вик: важна личност.
Аха, каза си Рейс.
Беше чувал за УСВП. Това бе основният институт за проучване и разработки на Министерството на отбраната, управлението, изобретило Арпанет, военния предшественик на Интернет. УСВП също беше известно с участието си в свръхсекретния проект от 70-те години, довел до създаването на изтребителя F–117 стелт.
Честно казано, Рейс знаеше малко повече за УСВП поради простата причина, че брат му Мартин бе инженер-проектант в Управлението.
УСВП работеше съвместно с всеки от трите вида въоръжени сили на Съединените щати — сухопътните, военноморския флот и военновъздушните — по разработването на свръхмодерна военна техника: технологията стелт за военновъздушните сили, гъвкави бронирани жилетки за армията. Статутът на УСВП обаче беше такъв, че успехите му често се превръщаха в легенда. Говореше се например, че неотдавна са усъвършенствали J–7 — митичния реактивен носител, който щял да измести парашута — ала тези слухове все още не бяха потвърдени.
А Службата по тактическа техника представляваше връх в арсенала на УСВП, перла в короната. Тя се занимаваше с разработването на сериозните неща. Стратегическо оръжие — проучвания, свързани с огромен риск, но и с изключителна възвръщаемост.
Рейс се зачуди какво би могла да иска от Факултета по древни езици на Нюйоркския университет Службата по тактическа техника на УСВП.
— Имате нужда от нашата помощ, така ли? — когато вдигна поглед от служебната карта на Наш, попита той.
— Ами всъщност имаме нужда от точно от вас.
От моята помощ, помисли си Рейс. Той четеше лекции по древни езици, главно класически и средновековен латински, както и малко френски, испански и немски. Не се сещаше за абсолютно нищо, с което да помогне на УСВП.
— За каква помощ става дума?
— Превод. Превод на ръкопис. Латински ръкопис отпреди четиристотин години.
— Ръкопис… — проточи Рейс. Такава молба не бе нещо необичайно. Често се обръщаха към него за преводи на средновековни ръкописи. В присъствието на въоръжени командоси обаче молбата определено ставаше необичайна.
Професор Рейс — рече Наш, — спешно се нуждаем от превода на въпросния документ. Самият документ всъщност дори още не е в Съединените щати. Искаме от вас да го получите на летището в Нюарк и да го преведете по пътя до нашата цел.
— По пътя ли? — изненада се Рейс. — Закъде?
— Боя се, че засега не мога да ви кажа.
Уилям се канеше да възрази, когато вратата внезапно се отвори и влезе друг войник. Той носеше радиостанция на гърба си, бързо се приближи до Наш и прошепна нещо в ухото му. Рейс долови думите „… заповед за мобилизация“.
— Кога? — попита полковникът.
— Преди десет минути.
Наш си погледна часовника.
— По дяволите.
Той отново се обърна към Рейс.
— Професор Рейс, нямаме много време, така че ще ви го кажа направо. Операцията е извънредно важна и е свързана с националната сигурност на Съединените щати. Но трябва да действаме незабавно. Само че, за да сме в състояние да го направим, имаме нужда от преводач. Специалист по средновековен латински. От вас.
— Кога?
Отвън ни чака кола.
Рейс мъчително преглътна.
— Не знам…
Усещаше, че всички в стаята са впили поглед в него. Внезапно стана нервен от перспективата за пътуване до неизвестно местоназначение в компанията на Франк Наш и група зелени барети в пълно бойно снаряжение. Чувстваше се под натиск.
— Ами Ед Девъру от Харвард? — попита Уилям. — Той е много по-добър специалист по средновековен латински от мен. Ще ви преведе документа по-бързо.
— Нямам нужда от най-добрия — отвърна Наш, — нито пък имам време да пътувам до Бостън. Брат ви спомена вашето име. Каза, че сте добър и че сте в Ню Йорк. Повече не ми трябва.
Рейс прехапа устни.
— През цялата операция ще имате лична охрана — продължи полковникът. — След трийсетина минути ще вземем ръкописа от Нюарк и веднага ще се качим на самолет. Ако всичко мине добре, ще сте превели документа докато кацнем. Даже няма да се наложи да слизате от самолета. А ако все пак слезете, ще ви пази отделение зелени барети.
Тези думи накараха Рейс да се намръщи.
— Професор Рейс, вие няма да сте единственият учен в тази операция. С нас ще са Уолтър Чеймбърс от Станфорд, Габриела Лопес от Принстън и Лорън О’Конър от…
Лорън О’Конър, помисли си Уилям.
От години не бе чувал това име.
Рейс я помнеше от следването си. Докато той изучаваше езици, тя караше специализация по теоретична физика. Ходеха заедно, ала връзката им приключи зле. Последната му информация за нея беше, че работи в отдела по ядрена физика в лабораториите „Ливърмор“.
Уилям погледна Наш. Чудеше се какво знае полковникът за тях двамата с Лорън — и дали не е подхвърлил името й нарочно.
Ако беше така, подходът му бе успял.
Освен всичко останало, тя притежаваше невероятен инстинкт за самосъхранение. Нямаше да се включи в такава операция, без да е сигурна в успеха й. Фактът, че се е съгласила да участва в авантюрата на Наш, незабавно и придаваше стабилност.
— Откъсването ви от университета ще бъде щедро компенсирано, професор Рейс.
— Не става дума за…
— Брат ви също участва в операцията — изненада го Наш. — Няма да дойде с нас, но ще работи с техническия екип във Вирджиния.
Марти, помисли си Уилям. Отдавна не го беше виждал — откакто преди девет години родителите им се бяха развели. Но щом и Марти участваше, може би…
— Съжалявам, професор Рейс, но трябва да тръгваме. Веднага. Чакам отговора ви.
— Уил — обади се Джон Бърнстийн, — това може да се окаже страхотна възможност за университета…
Рейс намръщено го изгледа и го накара да млъкне. После се обърна към Наш.
— Казвате, че е въпрос на национална сигурност, така ли?
— Точно така.
— И не можете да ми разкриете целта ни.
— Не и докато не се качим на самолета. Тогава ще ви обясня всичко.
„И ще имам охрана — помисли си Уилям. — Човек обикновено се нуждае от охрана, ако някой иска да го убие.“
В стаята цареше тишина.
Рейс виждаше, че всички очакват отговора му. Наш. Бърнстийн. Трите зелени барети.
Той въздъхна. Не можеше да повярва, че ще приеме.
— Добре. Ще дойда.
Все още по сако и вратовръзка, Рейс бързо крачеше след Наш.
В Ню Йорк бе студен и влажен зимен ден и докато вървяха по лабиринта от коридори към най-западния изход на университета, Уилям виждаше през прозорците, че навън вали силен дъжд.
Двамата командоси от кабинета му бяха най-отпред, а другите двама, които пазеха пред вратата му — най-отзад. Всички се движеха бързо. Рейс се чувстваше така, като че ли го влачи могъщо течение.
— Ще мога ли да си облека нещо по-неофициално? — попита полковника той. Носеше в ръка сака си, в който имаше спортни дрехи.
— В самолета — без да спира, отвърна Наш. — Добре, сега ме слушайте внимателно. Онзи младеж зад вас е сержант Лио Ван Люън. Отсега нататък той ще ви е телохранител.
Рейс се озърна назад към едрия като канара командос, когото беше видял по-рано. Ван Люън. Зелената барета отсечено му кимна, докато погледът му продължаваше да шари по коридора наоколо.
— Отсега нататък сте важна личност и това ви прави обект на атаки — продължи Наш. — Той ще е навсякъде с вас. Ето, вземете това.
Полковникът му подаде слушалка с ларингофон. Рейс бе виждал такива само в репортажите за спецчастите по телевизията. Микрофонът се поставяше на гърлото и улавяше вибрациите на ларинкса.
— Сложете си го веднага щом влезем в колата — каза Наш. — Той се активира от гласа, така че трябва само да произнесете нещо и ние ще ви чуем. Ако изпаднете в беда, кажете само една дума и Ван Люън мигновено ще дойде при вас. Разбрахте ли?
— Ясно.
Стигнаха до западния изход на университета. На вратата стояха още двама командоси. Наш и Рейс излязоха навън под проливния дъжд.
И тогава Уилям видя „колата“, за която бе споменал полковникът.
На чакълената отбивка пред него чакаше цяла върволица от машини.
Четири полицейски ескортни мотоциклета — два пред автомобилите, два отзад. Шест обикновени наглед масленозелени седана. И в средата, заобиколени от моторите и седаните — два тежко бронирани джипа, боядисани в черно и с тъмни прозорци.
Наоколо стояха поне петнадесет тежко въоръжени зелени барети. Дъждът трополеше по каските им. Те сякаш изобщо не го забелязваха.
Наш бързо се приближи до втория джип и отвори вратата пред Рейс. Докато Уилям влизаше вътре, полковникът му подаде дебела кафява папка.
— Хвърлете й един поглед. Когато се качим на самолета, ще ви обясня по-подробно.
Колите потеглиха по нюйоркските улици.
Беше късно утро, но въпреки това се движеха е изненадваща бързина и на всяко кръстовище хващаха зелен светофар.
Трябва да бяха включили системата за посещенията на президента в Ню Йорк, помисли си Рейс.
Но това не бе президентска процесия. Израженията на минувачите ясно го показваха.
Нямаше лимузини. Нямаше развяващи се знаменца. Само два черни бронирани джипа, заобиколени от маслиненозелени седани, които бясно се носеха в проливния дъжд.
Седнал пред телохранителя си и вече с микрофон на гърлото, Рейс гледаше през прозореца.
Малцина можеха да се похвалят, че са минавали без да спират през Ню Йорк точно в сутрешния час пик, помисли си той. Странно преживяване — дори свръхестествено. Чудеше се колко е важна тази операция.
Той разтвори папката, която му бе дал Наш. Първо видя списък с имена.
ИЗСЛЕДОВАТЕЛСКА ГРУПА „КУСКО“
ЦИВИЛНИ ЧЛЕНОВЕ
1. НАШ, Франсис К. — УСВП, ръководител на Проекта, ядрена физика.
2. КОУПЛАНД, Трой Б. — УСВП, ядрена физика.
3. О’КОНЪР, Лорън М. — УСВП, теоретична физика.
4. ЧЕЙМБЪРС, Уолтър Дж. — Станфорд, антропология
5. ЛОПЕС, Габриела С. — Принстън, археология.
6. РЕЙС, Уилям Х. — Ню Йорк, лингвистика.
ВОЕННИ ЧЛЕНОВЕ
1. СКОТ, Дуейн Т. — Сухопътни сили на САЩ (Зелени барети), капитан.
2. ВАН ЛЮЪН, Леонардо М. — Сухопътни сили на САЩ (Зелени барети), сержант.
3. КОКРЪН, Джейкъб Р. — Сухопътни сили на САЩ (Зелени барети), ефрейтор.
4. РАЙКАРТ, Джордж П. — Сухопътни сили на САЩ (Зелени барети), ефрейтор.
5. УИЛСЪН, Чарлз Т. — Сухопътни сили на САЩ (Зелени барети), ефрейтор.
6. КЕНЕДИ, Дъглас К. — Сухопътни сили на САЩ (Зелени барети), ефрейтор.
Рейс обърна листа и видя копие на статия от вестник. Заглавието беше на френски: „MASSCRES DES MOINES AU MONASTHRE DU HAUT DELA MONTAGNE“.
Той го преведе. „Монаси, убити в планински манастир“.
После прочете статията. Тя беше от 3 януари 1999 г. — предишния ден — и разказваше за група йезуитски монаси, убити в манастира си високо във френските Пиренеи.
Местните власти смятаха, че ужасното престъпление е дело на ислямски фундаменталисти, протестиращи срещу намесата на Франция в Алжир. Бяха убити общо осемнадесет йезуити, всички застреляни отблизо по същия начин като в предишни случаи на ислямски тероризъм.
Рейс обърна следващата страница.
Пак статия от вестник, този път от „Лос Анджелис Таймс“, от края на миналата година:
„ФЕДЕРАЛНИ СЛУЖИТЕЛИ, УБИТИ В СКАЛИСТИТЕ ПЛАНИНИ“.
Двама служители от Службата по рибата и дивите животни били открити убити в планината на север от Хелина, Монтана. И двамата били одрани. От ФБР подозирали, че убийството е дело на една от местните парамилитаристични групи, която като че ли изпитвала вродена омраза към всякакви федерални институции. Смятало се, че двамата служители са се натъкнали на членове на групата, които извършвали незаконен лов. Вместо да одерат убитите животни, престъпниците одрали рейнджърите.
Рейс потръпна и прелисти на следващия материал.
Това беше копие от някакво университетско списание. Статията бе на немски — от ноември 1998 г. Авторът се наричаше Алберт Л. Мюлер.
Уилям я прегледа. Разказваше се за метеоритен кратер, открит в перуанските джунгли.
Под статията имаше доклад на полицейски патолог, също на немски. В графата „ИМЕ НА ПОЧИНАЛИЯ“ бе написано: „АЛБЕРТ ЛУДВИГ МЮЛЕР“.
Следваха още няколко листа с различни червени печати — „СТРОГО СЕКРЕТНО“, „ПОВЕРИТЕЛНО“, „САМО ЗА СЛУЖИТЕЛИ НА ВВС НА САЩ“. Рейс набързо ги прегледа. Бяха пълни със сложни математически уравнения, които не му говореха нищо.
След тях откри няколко докладни, адресирани до хора, за които никога не бе чувал. Последната обаче носеше собственото му име:
03.01.99. 22:01. ВЪТРЕШНА МРЕЖА НА СУХОПЪТНИТЕ СИЛИ НА САЩ
617 5544 88211–05 №139
От: Наш, Франк
До: Всички членове на групата „Куско“
Тема: ОПЕРАЦИЯ „СУПЕРНОВА“
Колкото може по-бързо да се установи връзка с Рейс.
Участието му е важно за успеха на операцията.
Очаквайте утре, 4 януари, в 09:45 на летището в Нюарк да пристигне пратка.
Всички членове да са качили екипировката си на самолета до 09:00.
Колите пристигнаха на летището в Нюарк, минаха през портала и бързо се насочиха към една частна писта.
Чакаше ги огромен товарен самолет, боядисан в камуфлажни цветове. В задната му част беше спусната рампа. Когато спряха до него, Рейс видя голям военен камион, който се качваше по рампата и потъваше в самолета.
Воден от сержант Ван Люън, той слезе от джипа. Едва се бе измъкнал от колата обаче, когато чу някъде високо над него да се носи чудовищен рев.
Стар F–15C „Ийгъл“, оцветен в зелено и кафяво и с надпис „ВВС“ на опашката, прелетя над тях и кацна на мокрия асфалт.
Докато гледаше как изтребителят обръща и се насочва обратно в неговата посока, Рейс усети, че Франк Наш леко го хваща за ръка.
— Елате — каза полковникът и го поведе към товарния самолет. — Всички останали вече са на борда.
Когато се приближиха, на вратата от тяхната страна се появи жена. Уилям веднага я позна.
— Здрасти, Уил — рече тя.
— Здравей, Лорън.
Лорън О’Конър беше тридесетина годишна, ала човек не можеше да и даде нито ден повече от двадесет и пет. Някога косата й бе дълга, къдрава и тъмнокестенява. Сега я носеше къса, забеляза Рейс, светла и права. Типично за самия край на деветдесетте.
Големите й кафяви очи обаче си бяха същите, както и свежата й светла кожа. Небрежно облегната на стената, със скръстени ръце, облечена в дебели спортни дрехи в цвят каки, тя изглеждаше както едно време. Висока и секси, гъвкава и атлетична.
— Мина много време — усмихна се Лорън.
— Да, така е.
— Е, Уилям Рейс. Лингвист. Консултант на Управлението за съвременни военни проучвания. Още ли играеш бейзбол, Уил?
— Само за удоволствие — отвърна той. Навремето беше в отбора на колежа. Бе най-дребният, но и най-бързият. — А ти? — попита Рейс и за пръв път забеляза халката на лявата и ръка. Зачуди се за кого се е омъжила.
— Ами, какво да ти кажа. Тази операция страшно ме вълнува. — Очите й проблеснаха. — Не всеки ден ти се случва да търсиш съкровища.
— Това ли било?
Преди Лорън да успее да му отговори, силен вой ги накара да се обърнат.
Изтребителят беше спрял на петдесетина метра от товарния самолет и тъкмо люкът му се бе отворил, когато пилотът скочи на пистата и се затича към тях, наведен напред заради проливния дъжд. В ръката си носеше куфарче.
Той спря при Наш и му подаде куфарчето.
— Доктор Наш — каза летецът. — Ръкописът.
Полковникът взе куфарчето и се запъти към Лорън и Рейс.
— Време е да започваме.
Огромният товарен самолет се понесе по пистата и се издигна в дъждовното небе.
Той бе локхийд С–130Е „Хъркюлиз“ и вътрешността му беше разделена на два отсека, товарен на долното ниво и пътнически — горе. Рейс седеше при другите петима учени от експедицията. Шестимата командоси, които ги придружаваха, бяха в товарния отсек и проверяваха снаряжението си.
Уилям познаваше само двама от петимата си колеги: Франк Наш и Лорън О’Конър.
По-късно ще имате време да се запознаете с другите — започна полковникът, който седеше до Рейс. Той взе куфарчето в скута си. — Най-важното сега е да започнете работа.
Наш отвори ключалките.
— Вече можете ли да ми кажете къде отиваме? — попита Уилям.
— А, да, разбира се. Съжалявам, че не ви казах по-рано, но кабинетът ви не беше обезопасен. Някой можеше да ни подслушва с лазерно устройство. Когато разговаряме в стая като вашата, прозорците вибрират от гласовете ни. Най-модерните офис сгради са обезопасени откъм такива подслушвателни устройства. През стъклата им се излъчват електронни заглушаващи сигнали. Но по-старите здания като вашето не са сигурни.
— И къде отиваме?
— В Куско, в Перу. Столицата на империята на инките преди пристигането на испанските конквистадори през хиляда петстотин трийсет и втора — отвърна Наш. — Сега това е просто голям провинциален град с малко развалини от времето на инките, туристически център. Ще пътуваме, без да кацаме. На два пъти ще заредим във въздуха.
Той отвори куфарчето и извади нещо от него.
Може би четиридесетина листа А3. Рейс видя най-горния. Беше копие на илюстрирана корица.
Това бе ръкописът, за който по-рано беше споменал Наш. Или поне така изглеждаше.
Полковникът му подаде листовете и се усмихна.
— Това е причината да сте тук.
Рейс ги пое и отгърна първия.
Естествено, той бе виждал средновековни ръкописи и по-рано — ръкописи, старателно преписани на ръка от усърдни монаси във времето преди печатарската преса. Те се характеризираха с почти непостижимо сложен краснопис: съвършена калиграфия, включително възхитителните заставки (първите букви на новите глави), и красиви миниатюри в полетата, които разкриваха духа на творбата. Слънчеви и весели в приятните книги, тъмни и страшни в по-мрачните. Монасите бяха прекарвали целия си живот във възпроизвеждането на един единствен ръкопис.
Но това, което Рейс виждаше пред себе си, дори на черно-бялото копие, беше нещо съвсем различно.
Истинско вълшебство.
Той запрелиства страниците.
Калиграфията бе прекрасна, точна, сложна, полетата бяха запълнени с възлести извиващи се лози. В долния ъгъл на всяка страница имаше странни каменни сгради, покрити с мъх и сенки. Миниатюрите навяваха мрачни, зловещи чувства.
Рейс се върна на корицата. Надписът гласеше:
NARRATIO VERUS PRIESTO IN RURIS INCARIIS:
OPERIS ALBERTO LUIS SANTIAGO
ANNO DOMINI MDLXV
Той го преведе. „Правдив разказ на един монах в земята на инките: ръкопис от Алберто Луис Сантяго“. Годината бе 1565.
Уилям се обърна към Наш.
— Добре. Мисля, че е крайно време да ми обясните каква е тая ваша операция.
И Наш му разказа.
Брат Алберто Сантяго бил млад францискански мисионер, пратен в Перу през 1532 г. заедно с конквистадорите. Докато те грабели страната, монасите като Сантяго трябвало да покръстват местните инки в мъдростта на Светата римска католическа църква.
Макар че е написан през хиляда петстотин шейсет и пета, дълго след завръщането на Сантяго в Европа — каза полковникът, — говори се, че Ръкописът съобщава за случка, станала през хиляда петстотин трийсет и пета година по време на завладяването на Перу от Франсиско Писаро и неговите конквистадори. Според средновековните монаси, които твърдели, че са го чели, ръкописът разкривал удивителна история за това как Ернандо Писаро преследвал местен княз, който по време на обсадата на Куско измъкнал най-почитания идол на инките от града и избягал с него в джунглите в източната част на страната.
Наш се размърда на мястото си.
— Уолтър — рече той и кимна на очилатия плешив мъж, който седеше от отсрещната страна на пътеката, — ела да ми помогнеш. Разказвам на професор Рейс за идола.
Уолтър Чеймбърс се изправи и се настани срещу Уилям. Той беше дребен човек с три четвърти плешива глава и приличаше на книжен плъх.
— Уилям Рейс. Уолтър Чеймбърс — представи ги Наш. Уолтър е антрополог от Станфорд. Специалист по централно — и южноамерикански култури — майте, ацтеките, олмеките и особено инките.
Чеймбърс се усмихна.
— Значи искате да чуете за идола?
— Така изглежда — рече Рейс.
Инките го наричали „Духа на народа“. Бил е от камък, но от някаква странна скална порода, лъскав и черен със съвсем тънки лилави жилки.
Той бил най-ценното нещо за инките. Смятали го за свое сърце и душа. Говоря буквално. За тях Духът на народа бил нещо повече от обикновен символ на тяхното могъщество. Те виждали в него истинския, буквалния източник на това могъщество. И наистина, имало легенди за неговите вълшебни способности. Можел да успокоява и най-свирепите животни. Или, ако го потопели във вода, той пеел.
— Пеел ли? — изненада се Рейс.
— Да потвърди Чеймбърс. — Пеел.
— Хм, добре. И как изглежда този идол?
— Видът му е описан в много извори, включително в двата най-изчерпателни труда за завладяването на Перу, „Relaciyn“ на Херес и „Кралските бележки“ на де ла Вега[1]. Но описанията се разминават. Някои твърдят, че бил висок трийсетина сантиметра, други — само петнайсетина, едни казват, че бил красиво изсечен и гладък, други че бил груб и с остри ръбове. Всички описания обаче са съгласни за едно — Духът на народа имал форма на озъбена глава на ягуар.
Чеймбърс се наведе напред.
— В мига, в който научил за идола, Ернандо Писаро решил, че трябва да го притежава. Още повече след като прислужниците от светилището в Пачакамак му го измъкнали под носа. Виждате ли, Ернандо Писаро навярно е бил най-безмилостният от братята Писаро, дошли в Перу. Предполагам, че днес биха го нарекли психопат. Според някои данни той подлагал на мъчения населението на цели села — само заради удоволствието. А търсенето на идола му станало мания. Село след село, град след град, където и да отивал, искал да му съобщят къде е идолът. Но колкото и местни да измъчвал, колкото и села да опожарявал, инките не му казали къде е безценният им идол.
Но през хиляда петстотин трийсет и пета година Ернандо някак си открил къде го крият. Пазели го в огромно каменно подземие в Кориканча, прочутия Храм на слънцето, разположен в центъра на обсадения Куско.
За негово нещастие, Ернандо стигнал до столицата на инките, само за да види, че един млад княз на име Ренко Капак бяга с идола през редиците на испанците и местните жители. Според средновековните монаси, които са го чели, Ръкописът на Сантяго подробно разказва как Ернандо преследвал Ренко — поразителна гонитба из Андите и джунглите на Амазонка.
— Предполага се, че ръкописът също разкрива — обади се Наш, — къде е бил оставен накрая Духът на народа.
Значи търсеха идола, помисли си Рейс.
Но не каза нищо. Главно защото просто му се струваше глупаво.
Защо армията на Съединените щати пращаше група ядрени физици в Южна Америка по следите на някакъв изчезнал идол на инките? При това на основата на четиристотингодишен латински ръкопис. Спокойно можеха да използват пиратска карта.
— Знам какво си мислите — рече Наш. — Ако някой преди седмица ми беше разказал същата тази история, щях да мисля като вас. Но допреди две седмици никой не знаеше къде е Ръкописът на Сантяго.
— Обаче сега е при вас — отбеляза Рейс.
— Не — рязко отвърна полковникът. — Имаме негово копие. Оригиналът е у някого другиго.
— У кого?
Наш кимна към папката в скута на Уилям.
— Прочетохте ли статията за йезуитските монаси, убити в манастира си в Пиренеите?
— Да…
— Осемнайсет монаси. Всички застреляни отблизо с мощно оръжие. На пръв поглед е дело на алжирски терористи. Те често нападат усамотени манастири и обичайният им начин на действие е да убиват жертвите си от упор. Естествено, френската преса представя нещата така. Но — Наш предупредително повдигна показалец, — пресата не знае, че по време на тази касапница един от монасите е успял да избяга. Американски йезуит, командирован във Франция. Скрил се на тавана. След като френската полиция го разпитала, бил предаден на нашето посолство в Париж. Там пак бил разпитван, този път от представител на ЦРУ.
— И?
Наш погледна Рейс право в очите.
— Хората, които нападнали манастира, не били алжирски терористи, професор Рейс. Били командоси. Войници. Бели войници. Носели черни маски и били въоръжени до зъби. И разговаряли помежду си на немски.
По-интересното е обаче каква е била целта им. Командосите явно събрали всички монаси в трапезарията на абатството и ги накарали да коленичат. После хванали един от тях и го попитали къде е Ръкописът на Сантяго. Когато им отговорил, че не знае, те застреляли двама монаси — по един от двете му страни. И пак му задали същия въпрос. Той отново казал, че не знае и командосите застреляли следващите двама монаси. Това можело да продължи докато избиели всички, но някой излязъл напред и заявил, че знае къде е ръкописът.
— Божичко… — ахна Рейс.
Наш извади една снимка от куфарчето си.
— Имаме основания да смятаме, че човекът, виновен за тази жестокост, е Хайнрих Анистазе, майор от източногерманската тайна полиция, ЩАЗИ.
Уилям погледна фотографията. На нея се виждаше мъж, който слиза от автомобил. Той бе висок и широкоплещест, с къса черна коса, вчесана напред, и тесни като цепки очи. Сурови очи, студени очи, очи, които сякаш постоянно се присвиваха. Изглеждаше около четиридесет и пет годишен.
— Обърнете внимание на лявата му ръка — посочи Наш.
Рейс внимателно се вгледа в снимката. Мъжът беше отпуснал лявата си ръка на вратата.
Левият безименен пръст на Хайнрих Анистазе липсваше.
— По време на Студената война Анистазе попаднал в плен на източногерманска мафиотска организация, която ЩАЗИ се опитвала да унищожи. Те го накарали сам да си отреже пръста, за да го пратят по пощата на началниците му. Но после Анистазе избягал и се върнал — с цялата сила на ЩАЗИ. Излишно е да отбелязвам, че организираната престъпност никога повече не е представлявала проблем в комунистическа Източна Германия.
По-важни за нас обаче са неговите методи при други обстоятелства. Разбирате ли, изглежда че Анистазе има особен начин да кара хората да говорят. Известно е, че екзекутирал хората, намиращи се от двете страни на онзи, който не му давал желаната информация.
Последва кратко мълчание.
— Според последните ни разузнавателни сведения — продължи Наш, — след края на Студената война Анистазе работи като неофициален наемен убиец за правителството на обединена Германия.
Значи оригиналният ръкопис е у немците — каза Рейс. — Тогава как се сдобихте с копието?
Полковникът мрачно кимна.
— Монасите дали на немците оригиналния ръкопис. Истинският, неукрасен ръкопис, дело на самия Алберто Сантяго.
Но те не им казали, че през хиляда петстотин деветдесет и девета, трийсет години след смъртта на Сантяго, друг францискански монах започнал да преписва неговото съчинение с намерението да създаде ръкопис, достоен за очите на крале. За съжаление той умрял, преди да завърши работата си, но вторият, недовършен екземпляр от Ръкописа на Сантяго, също се съхранявал в абатството „Сан Себастиан“. И ние имаме копие от него.
Рейс вдигна ръка.
— Добре, добре — рече той. — Почакайте малко. Защо са всички тия убийства и интриги заради този изчезнал идол на инките? Какво искат правителствата на Съединените щати и Германия от едно четиристотингодишно парче камък?
Наш мрачно се усмихна.
Разбирате ли, професоре, ние не търсим идола — отвърна той. — А материала, от който е направен.
— Какво искате да кажете?
— Професор Рейс, според нас Духът на народа е бил издялан от метеорит.
— Статията от списанието — каза Рейс.
— Точно така — потвърди Наш. — Написана от Алберт Мюлер от Бонския университет. Преди доста преждевременната си смърт Мюлер е проучвал метеоритен кратер с диаметър километър и половина в джунглите в югоизточната част на Перу. Мястото се намира на осемдесетина километра от Куско. Като съди по големината на кратера и скоростта, с която джунглата го е покрила, Мюлер смята, че между хиляда четиристотин и шейсета и хиляда четиристотин и седемдесета година там е паднал метеорит с голяма плътност и диаметър около шейсет сантиметра.
— Което — прибави Уолтър Чеймбърс, — съвпада с възхода на инките в Южна Америка.
— По-важно за нас обаче е онова — продължи полковникът, — което Мюлер е открил в стените на кратера. Следи от вещество, известно като тирий двеста шейсет и едно.
— Тирий двеста шейсет и едно ли? — повтори Рейс.
— Това е рядък изотоп на обикновения химически елемент тирий — поясни Наш, — и не се среща на Земята. Всъщност тирият е разпространен само във вкаменен вид, вероятно в резултат на астероидни удари в далечното минало. Той произхожда от системата Плеяди, бинарна система, недалеч от Слънчевата. Но тъй като идва от бинарна звездна система, тирият е много по-плътен дори от най-тежките земни елементи.
Сега вече нещата започваха да изглеждат по-логични на Рейс. Особено причината армията да прати група физици в джунглата.
— И какво точно можете да направите с този тирий? — попита той.
— Полковник! — внезапно извика някой.
Наш и Рейс се завъртяха към Трой Коупланд, един от другите учени, който бързо се приближаваше по пътеката от пилотската кабина. Коупланд беше висок, мършав, със слабо, напомнящо на ястреб лице и проницателни тесни очи. Той работеше в УСВП — ядрен физик, спомни си Уилям — и изглеждаше изключително мрачен човек.
— Имаме проблем, полковник — каза Коупланд.
— Какво става? — попита Наш.
— Току-що получихме спешно съобщение от Феърфакс Драйв.
Рейс бе чувал за Феърфакс Драйв. Това беше съкращение от Северен Феърфакс Драйв 3701, Арлингтън, Вирджиния. Адресът на УСВП.
— За?
Коупланд дълбоко си пое дъх.
— Рано сутринта е имало нападение. Убити са седемнайсет души от охраната. Цялата нощна смяна.
Лицето на Наш стана пепеляво бяло.
— Те не…
Физикът мрачно кимна.
— Откраднали са Супернова.
За миг погледът на полковника се зарея в пространството.
— Не са взели нищо друго — продължи Коупланд. — Знаели са точно къде е. Знаели са кодовете на Гробницата и са имали карти за електронните ключалки. Трябва да приемем, че знаят също кодовете на титаниевия херметичен шлюз на самото устройство и може би как да го взривят.
— Известно ли е кои са били?
— В момента разследват. Според предварителните данни е възможно да става въпрос за парамилитаристична група като Борците за свобода.
— Мамка му — изруга Наш. — Мамка му! Сигурно знаят за идола!
— Много е вероятно.
— Тогава трябва да стигнем там първи.
— Съгласен съм — отвърна Коупланд.
Рейс само следеше разговора като зрител на тенис мач. Значи бяха нападнали централата на УСВП, но той нямаше представа какво са откраднали. Нещо, наречено „Супернова“. И какви бяха тия Борци за свобода?
Наш се изправи.
— С колко време преднина разполагаме? — попита той.
— Може би три часа — каза Коупланд.
Тогава трябва да действаме бързо. — Полковникът се обърна към Уилям. — Професор Рейс, съжалявам, но залозите в тази игра току-що се повишиха. Нямаме повече време. Докато стигнем до Куско, трябва да преведете ръкописа, защото когато кацнем, повярвайте ми, няма да имаме нито миг за губене.
С тези думи Наш, Коупланд и Чеймбърс оставиха Рейс сам с ръкописа.
Той отново погледна корицата, дълбоко си пое дъх и обърна страницата.
Видя първия ред, написан с красив средновековен калиграфски почерк:
MEUS NOMINUS EST ALBERTO LUIS SANTIAGO ET ILLE EST MEUM REM…
Рейс започна да превежда.
„Казвам се Алберто Луис Сантяго и това е моята история…“