Матю Райли
Храмът на инките (2)

ВЪВЕДЕНИЕ

От: Холстън, Марк Дж.

„Изгубената цивилизация — завладяването на инките“

(Адвантидж Прес, Ню Йорк, 1996, с.12)

ГЛАВА 1

ПОСЛЕДИЦИ ОТ ЗАВЛАДЯВАНЕТО

… Малко е да се каже, че завладяването на инките от испанските конквистадори може би представлява най-големият сблъсък на култури в историята на човешката еволюция.

Най-силната морска държава в света, въоръжена с изделията на най-модерната стоманолеярна техника в Европа, се сблъсква с най-могъщата империя, съществувала в двете Америки.

За нещастие на историците и благодарение главно на неутолимата алчност на Франсиско Писаро и неговите кръвожадни конквистадори, най-великата империя в Америка е и най-слабо познатата.

Плячкосването на империята на инките от Писаро и неговата армия през 1532 г. е сред най-жестоките в писаната история. Въоръжени с най-съкрушителното колониално оръжие — барутът — испанците проявяват „безпринципност, която би накарала Макиавели да потрепери“, както се изразява един автор от двадесети век.

Местните жени били изнасилвани в собствените им домове или принуждавани да работят в мръсни импровизирани бордеи. Мъжете масово били измъчвани — изгаряли очите им с въглени или отрязвали сухожилията им. Стотици деца били отвеждани на брега, където ги товарели на страшните робски галеони и ги откарвали в Европа.

Стените на градските храмове били ограбвани. Испанците претопявали на кюлчета златни пластини и свещени идоли, без изобщо да се замислят за тяхното културно значение.

Може би най-известната история за съкровищата на инките е тази за невероятното пътуване на Ернандо Писаро, брат на Франсиско, до крайбрежния град Пачакамак в търсене на легендарен идол. Както пише Франсиско де Херес в своето прочуто произведение „Verdadera relaciyn de la conquista de la Peru“^[1], богатствата, които заграбил Ернандо по време на пътуването си до храма в Пачакамак (недалеч от Лима), имат почти митични размери.

По малкото останки от империята на инките — сгради, които испанците не разрушили, златни предмети, които инките изнесли от храмовете под прикритието на нощта — съвременните историци късче по късче събират оскъдни данни за тази някога велика цивилизация.

И резултатът е една империя на парадоксите.

Инките не познавали колелото, и все пак изградили най-широката пътна мрежа в двете Америки. Те не претопявали желязна руда, и все пак тяхното металообработване, главно на злато и сребро, било несравнимо. Нямали писменост, и все пак тяхната система на числови записи — пъстроцветни нишки, известни като кипуси — била невероятно точна. Известно е, че кипукамайоките, могъщите императорски бирници, разбирали винаги, когато липсвал дори само един сандал.

Обаче най-подробните описания на всекидневието на инките са дело на испанците. Конквистадорите довели със себе си в Перу духовници, за да разпространяват Словото Божие сред езичниците. Мнозина от тези монаси и свещеници по-късно се върнали в Испания и описали какво са видели. Тези ръкописи все още могат да се открият в манастири из цяла Европа, датирани и непокътнати…

От: Де Херес, Франсиско

„Verdadera relaciyn de la conquista de la Peru“

(Севиля, 1534)

 

Капитанът (Ернандо Писаро) отиде да се настани заедно със своите спътници в няколко големи помещения в едната част на града. Той каза, че идва по заповед на губернатора (Франсиско Писаро) за златото на оная джамия и че трябвало да го вземе и отнесе.

Всички градски първенци и слуги на Идола се събраха и отговориха, че ще го предадат, но постоянно извъртаха и си намираха оправдания. Накрая донесоха съвсем малко и казаха, че нямало повече.

Капитанът рече, че иска да види Идола им и го стори. Той се пазеше в една красива сграда, добре боядисана, украсена в обичайния стил на инките — входа охраняваха каменни статуи на ягуари, по стените имаше релефи на демонични, напомнящи на котки същества. Вътре Капитанът откри мрачна зловонна зала, в средата на която се издигаше гол каменен олтар. По време на пътуването ни бяха разказали за един легендарен Идол, който се намирал в храма-светилище в Пачакамак. Индианците твърдят, че това е техният Бог, който ги сътворил и който е източник на цялата им мощ.

Но ние не намерихме Идол в Пачакамак. Само един гол олтар в зловонна зала.

Тогава капитанът заповяда да бъде разрушена сградата, в която бяха пазили езическия Идол, и незабавно да убият градските първенци заради техните лъжи. А също и слугите на Идола. После капитанът научи селяните на много неща за нашата Света католическа вяра, научи ги на кръстния знак…

От: Ню Йорк Таймс

31 декември 1998, с.12

УЧЕНИ ОТКРИВАТ РЕДКИ РЪКОПИСИ

Тулуза, Франция.

 

Днес неколцина учени медиевисти получиха изключителната възможност да влязат във великолепната средновековна библиотека на абатството „Сан Себастиан“, уединен йезуитски манастир в Пиренеите, отворен за избрана група светски специалисти за пръв път през над тристагодишната му история.

Учените имаха шанс лично да видят прочутата колекция от ръкописи, особено на св. Игнатий Лойола, основателя на Обществото на Иисус.

Но откриването на някои други ръкописи, отдавна смятани за изгубени, предизвика радостни възгласи от страна на историците, получили достъп до напомнящата на лабиринт библиотека на абатство:

Последният кодекс на св. Алоизий Гонзада, неизвестен досега манускрипт вероятно от св. Франциск Хавиер, и главно — откриването на оригинална чернова на прословутия Ръкопис на Сантяго.

Написан през 1565 г. от испански монах на име Алберто Луис Сантяго, той придобива почти легендарно значение за медиевистите, най вече защото е бил считан за унищожен по време на Френската революция.

Смятало се е, че ръкописът разкрива с най-ужасни подробности завладяването на Перу от испанските конквистадори през тридесетте години на шестнадесети век. Стана ясно обаче, че той съдържа и единственото писмено сведение (основаващо се на личните наблюдения на автора) за маниакалното търсене на безценен идол на инките из джунглите и планините на Перу от страна на един жесток испански капитан.

В крайна сметка обаче на учените не е било позволено да докоснат ръкописите. След като и последният историк неохотно напуснал библиотеката, нейните тежки дъбови врати били здраво заключени.

Можем само да се надяваме, че ще се отворят отново, преди да са минали още триста години.