Тереза Медейрос
Твой завинаги (5)

5

Скъпа моя мис Марч,

Ако се подиграете на нежните ми думи, ще се опитам да ви спечеля с още по-нежни целувки…

— Мис Уикършъм? О, мис Уикършъм! — Жалният рефрен бе съпътстван от веселия звън на камбанката, която Гейбриъл размахваше усърдно.

Саманта, която бе вече на прага на спалнята му, се обърна бавно, все още задъхана от четирите стълби, които тази сутрин изкачваше за четвърти път. Пътят от кухнята в сутерена до стаята на господаря беше дяволски дълъг.

Облегнат на меки възглавници, пациентът й седеше в леглото си, обляно от ярка слънчева светлина. Потънал в измачканите чаршафи, със слънце в разрошената коса, той изобщо не приличаше на инвалид, а имаше доволния вид на мъж, преживял бурна любовна нощ.

Той се нацупи, за да изрази разочарованието си, и й протегна чашата от фин порцелан, която тъкмо му беше донесла.

— Боя се, че шоколадът ми е хладък. Бихте ли помолили Етиен да ми приготви друг?

— Естествено — отговори Саманта, върна се до леглото и буквално изтръгна чашата от ръцете му.

Още не беше стигнала до първото стъпало, когато камбанката отново зазвъня. Тя спря, преброи на ум до десет и се върна обратно. Провря глава през вратата и попита:

— Позвънихте ли, милорд?

Гейбриъл остави камбанката.

— Помислих си, че като се върнете, трябва да направим нова подредба на гардероба ми. Стигнах до заключението, че ще се обличам по-лесно, ако наредите шалчетата, жилетките и чорапите ми на различни места.

— През последната седмица не сте напускали леглото си, за да се облечете. Или поне аз не съм забелязала. Освен това вчера загубих цели шест часа да подреждам дрехите ви, защото решихте, че не желаете да са подредени по видове.

Гейбриъл въздъхна и подръпна копринената завивка.

— Е, щом ви създавам проблеми… — Той сведе глава и въздухът изведнъж се зареди с напрежение.

Саманта стисна зъби с такава сила, че лицето й заприлича на мъртвешка маска.

— Не казах това. Точно обратното: грижата за вас е едновременно привилегия и удоволствие за мен.

Преди Гейбриъл да е намерил камбанката между измачканите чаршафи, Саманта се обърна рязко и изскочи на стълбата, като си представяше как убеждава френския готвач да сложи отрова в следващата кана с шоколад.

Тя прекара остатъка от деня като предишните дни от седмицата: Гейбриъл постоянно я пращаше тук и там и исканията му нямаха край. От сутринта, когато я повика преди разсъмване, той не й даваше и миг почивка. Всеки път, когато й се дощяваше да поседне или да се скрие в спалнята си и да си поспи, камбанката отново зазвъняваше. Упоритото звънене огласяше къщата от ранна сутрин до късно през нощта и другите слуги трябваше да затискат ушите си с възглавници, за да могат да заспят.

Макар че знаеше много добре какво беше намерението му, Саманта упорито отказваше да му достави удоволствието да хвърли оставката си в лицето му и да си отиде. Беше твърдо решена да докаже, че е замесена от по-жилаво тесто от старата Кора Грингот и дори от вдовицата Хоукинс. Никоя болногледачка не се е грижила така за капризния си пациент, повтаряше си тя. Преглъщаше героично саркастичните забележки и работеше неуморно и без да протестира като камериерка, готвачка, икономка и бавачка.

Вечер Гейбриъл ставаше раздразним и нищо не го задоволяваше. Когато тя го завиваше и спускаше завесите, той отбелязваше сърдито, че в стаята е станало задушно. Саманта вдигаше завеси те, носеше му по-лека завивка и отваряше прозореца. Но преди да напусне стаята на пръсти, той заявяваше с въздишка, че нощният въздух бил много вреден за дробовете му и сигурно щял да настине. Саманта го завиваше до брадичката, заставаше на прага и чакаше гъстите тъмни ресници да се отпуснат спокойно върху меките бузи. Щом той заспеше, тя хукваше надолу към стаята си, обзета от мисълта за мекото си, макар и тясно легло, мечтаейки за няколко часа спокоен сън. Но тъкмо когато главата й потъваше в пухената възглавница, камбанката отново зазвъняваше.

Тя се обличаше набързо и хукваше нагоре по стълбата. Обикновено заварваше Гейбриъл облегнат на таблата и усмихнат като ангел. Много му било неприятно да смущава съня й, обясняваше смутено той, но не би ли могла да изтърси възглавниците му, преди да се оттегли за заслужена почивка?

Тази нощ Саманта не намери сили да слезе до стаята си. Отпусна се на мекото кресло в салона на Гейбриъл и вдигна подутите си крака на близката табуретка.

Гейбриъл лежеше в леглото си и се правеше, че спи, но в действителност чакаше да чуе проскърцването на вратата. Беше свикнал с приятното шумолене на полите й, докато тя ходеше напред-назад из стаята му, духаше свещите и събираше нещата, които беше нахвърлял на пода, без да напуска леглото. Щом повярваше, че той е заспал, тя се измъкваше на пръсти и слизаше в спалнята си. Той знаеше всеки път точно кога излиза тя. Отсъствието й оставяше физически доловима празнота.

Но тази нощ не чу нищо.

— Мис Уикършъм — повика я той и подаде едното си стъпало изпод завивката. — Мисля, че пръстите ми изстинаха.

Раздвижи уж студените си пръсти, но не получи отговор.

— Мис Уикършъм?

Отговори му тихо похъркване.

Гейбриъл отметна завивката. Вече му беше безкрайно досадно да играе ден и нощ ролята на инвалид. Все още не можеше да повярва, че болногледачката му е толкова издръжлива. Упоритата млада дама трябваше да му е хвърлила оставката си още преди няколко дни. Макар че изпълняваше добросъвестно всичките му желания, желязното й самообладание започваше да се пропуква.

Тази нощ, след като за трети път я бе помолил да изтърси възглавниците му, тя се наведе към него с възглавницата в ръце и той усети съвсем ясно, че беше само на косъм от опит да бъде удушен.

Стана и като се държеше за стената, излезе в салона, който граничеше със спалнята му. Тихото похъркване му посочи пътя към креслото пред камината. В салона беше студено и той разбра, че мис Уикършъм явно не е имала време дори да запали огън.

Измъчван от угризения на съвестта, Гейбриъл коленичи пред креслото. Очевидно неуморната му болногледачка беше изтощена до крайност. Знаеше, че трябва да я раздруса, да й нареди да стане, за да затвори прозореца или да му донесе гореща тухла, увита в меки кърпи, която да стопли „измръзналите“ пръсти на краката му. Вместо това несъзнателно протегна ръка и попипа с пръсти челото й и кичурчетата коса над него. Косата й беше много по-мека, отколкото беше очаквал — плъзна се между пръстите му като коприна.

Хъркането престана. Тя се раздвижи и Гейбриъл се напрегна, готов да стане, но дишането й отново стана дълбоко и равномерно.

Ръката му напипа дебелите метални рамки на очилата. Въпреки твърденията на Бекуит нослето й изглеждаше твърде малко за такива тежки очила. Гейбриъл ги свали и ги остави настрана, като си внушаваше, че прави това само за нейно удобство. Незащитеното й от очилата лице беше твърде голямо изкушение и той не можа да устои.

Сама си е виновна, повтаряше си той. Ако не беше накарала Бекуит да му изиграят този глупав номер, сега той нямаше да се опитва да задоволи любопитството си относно външността й.

Плъзна пръст по бузата й и с учудване установи, че кожата й е нежна и мека. Явно беше доста по-млада, отколкото беше отсъдил заради пронизителния й глас.

Вместо да задоволи любопитството му, това откритие още повече го засили. Защо тази млада жена, очевидно от добър дом, работеше толкова неблагодарна работа? Може би е жертва на баща картоиграч? Или на неверен любовник, който я бе изоставил без средства? Жените от нейното съсловие, които не намираха място като гувернантки или шивачки, нямаха друг избор, освен да се продават на улицата.

Предпазливото опипване му показа, че лицето й не беше нито дълго, нито конско. Крехките кости оформяха съвършено сърце, нежно закръглени бузи, стесняващи се към фина брадичка, на която нямаше и следа от брадавица — все едно с косми или не. Показалецът му се плъзна нататък и откри нещо още по-меко и нежно.

Когато помилва пълните й устни, мис Уикършъм въздъхна доволно, промърмори нещо неразбрано и сгуши лице в ръката му.

Гейбриъл се вцепени. В слабините му нахлу мощен поток кръв. Стана му горещо. Беше се похвалил, че кръвта му тече напълно нормално, но досега не беше наясно, че това е чистата истина. Толкова отдавна не беше усещал под пръстите си топла женска кожа, нежната милувка на женския дъх, когато устните й се разделиха подканващо. Преди Трафалгар беше прекарал почти една годи на в открито море, като се топлеше само с пакетчето писма и с мечтите си за розово бъдеще. Беше забравил колко могъщ е първият прилив на желание след дълго въздържание. И колко опасен.

Дръпна рязко ръка, отвратен от себе си. Едно беше да тормози болногледачката си, когато е будна, и съвсем друго да я опипва, докато спи. Посегна отново към нея, решен да я раздруса и да я прати в спалнята й, преди и последният остатък от разума му да го е напуснал. Тя се размърда и отново изхърка тихо. С няколко безмълвни, но ядни проклятия Гейбриъл се върна в спалнята си и донесе завивка. Зави я колкото можеше по-добре и се пъхна в студеното си легло. Очакваше го неприятна нощ.

 

 

Саманта се сгуши по-дълбоко в удобното си гнезденце и се опита да пренебрегне сигналите на дясното си стъпало, в което някой забиваше с дузини нажежени игли. Не искаше да се събуди, искаше да продължи да сънува прекрасния сън, който все още се рееше някъде в края на съзнанието й. Не помнеше подробности, знаеше само, че в съня си се чувстваше топла, сигурна и обичана — и ако той й се изплъзнеше, нямаше да остане нищо, освен безпомощен копнеж.

Очите й се отвориха бавно. През високия прозорец на източния хоризонт се виждаше розовозлатното сияние на зората. Тя се прозя, протегна се, раздвижи скованите си крайници и се опита да си спомни кога за последен път беше спала толкова добре. Когато протегна изтръпналия си крак, одеялото, с което беше завита, се плъзна на пода.

Саманта проследи падането му с поглед и примигна смаяно. Една от многото луксозни пухени завивки, които красяха леглото на графа. Неволно вдигна ръка да намести очилата, но не ги намери на носа си.

Тъй като без тях се чувстваше беззащитна, тя ги затърси отчаяно. Сигурно се бяха хлъзнали от носа й, докато е спала. Ала когато се наведе, откри очилата си грижливо сгънати и поставени на килима до креслото.

Изведнъж съзнанието й се върна и тя изправи гръб, за да се огледа недоверчиво. Спомни си как снощи беше паднала в това кресло, повалена от смъртна умора, но много скоро се появиха и обезпокояващи късчета от съня й — топли мъжки пръсти, които се плъзгаха по бузите й, милваха устните. Затвори очи и отново се потопи в сладостта на съня, за да изпита тръпката и копнежа, предизвикан от тази милувка. Ами ако не е било сън?

Саманта рязко отвори очи и се постара да прогони тази абсурдна мисъл. Съмняваше се, че мъжът, който спеше в съседната стая, е способен на такава нежност. Но това не обясняваше кой я е завил и предвидливо е свалил очилата й.

Тя вдигна завивката, стана и се промъкна безшумно в съседната спалня, без да знае какво ще намери там. Гейбриъл спеше по корем, скрил лице в ръцете си. Коприненият чаршаф се бе свлякъл и разкриваше мускулести бедра, покрити с гъсти златнокафяви косъмчета. Саманта знаеше откъде бяха тези мускули — от езда, лов и катерене по мачтите. Със сигурност не е стоял само на палубата, за да реве заповеди към моряците, каза си с усмивка тя.

Пристъпи предпазливо към леглото. Въпреки че няколко месеца не беше излизал навън, гладката кожа на гърба му все още пазеше следите от слънчевия загар. Примамена от мекотата й, Саманта протегна ръка. Макар че връхчетата на пръстите й едва се допряха до гърба му, по тялото й пробягаха тръпки и кожата й се стопли.

Стресната от смелостта си, тя отдръпна ръка. Зави го небрежно и забърза към вратата. Много добре знаеше какво ще си помислят мисис Филпот и другите слуги, като я видят да се измъква на разсъмване от спалнята на господаря със зачервено лице и сънени очи. Хвана се за парапета и заслиза на пръсти по стълбата. Тъкмо когато стигна до своя етаж, отгоре се чу весел звън. Саманта изохка ужасено. Ами ако Гейбриъл само се е преструвал, че спи?

Камбанката зазвъня отново, този път пронизително и настойчиво.

С увиснали рамене Саманта се обърна бавно и отново изкачи стъпалата.

 

 

В ранния следобед Саманта вече имаше чувството, че дяволското звънене се е настанило трайно в черепа й. В момента беше коленичила на пода в гардеробната на Гейбриъл и тъкмо се протягаше да вземе една копринена вратовръзка, когато камбанката отново зазвъня. Тя подскочи и си удари главата в етажерката. Дъските се разместиха и по главата й се посипаха дузина шапки от боброва кожа.

Саманта ги изрита и промърмори ядно:

— Не мога да си представя за какво са му цяла дузина шапки, като има само една глава.

Тя се измъкна от задушния ъгъл на гардеробната и приглади назад влажните си коси. Във всяка ръка стискаше копринено шалче — сякаш беше отровна змия.

— Звъняхте ли, милорд? — изръмжа тя.

Макар че слънчевата светлина, която струеше в помещението през прозорците, чиито завеси бяха вдигнати, обграждаше лицето му като ореол, белязаното му лице имаше мрачното изражение на деспотичен принц, свикнал да изпълняват всичките му капризи.

— Просто се чудех къде сте — заяви той. Тонът му беше по-нетърпим от всякога.

— Позволих си да отскоча до Брайтън, за да се попека на слънцето — отговори тя. — Не очаквах, че ще ви липсвам.

— Има ли новини от баща ми или от лекарите?

— Не и откакто преди по-малко от десет минути слязох долу да се осведомя.

Устата му се изкриви в безмълвен укор. През целия ден и двамата бяха в лошо настроение. Макар че беше спала много по-дълго от обикновено, Саманта непрекъснато мислеше за късчетата от съня си и за вероятността той да е усетил докосването й. Сигурно сега я смяташе за патетична, изсушена стара мома, която копнее за мъжка ласка.

Отчаяно опитвайки се да запази приличие, тя отговори:

— Прекарах половината ден в гардеробната ви, за да подредя шалчетата по дължина и по вида на плата. Не вярвам да има друга по-важна задача.

— Тук е много горещо — въздъхна Гейбриъл и попипа челото си. Мисля, че температурата ми се покачва. — Отметна завивките и разкри мускулестите си бедра. Саманта беше благодарна, че тази сутрин се е сетил да облече тънък панталон до коленете. Без да забележи, тя изтри запотеното си лице с едно от шалчетата му.

— Днес е извънредно горещо. Ако позволите да отворя прозореца…

Тя се запъти с решителна крачка към прозореца, но той я спря на половината път.

— Не си правете труда. Много добре знаете, че миризмата на люляка дразни обонянието ми и ме кара да кихам. — Той се отпусна на възглавниците и размаха ръце. — Защо просто не поседите край мен и ми повеете малко чист въздух?

Саманта зяпна изумено.

— А не искате ли да пъхам в устата ви охладени гроздови зърна?

— Ако желаете. — Гейбриъл посегна към звънчето. — Да наредя ми им ни донесат?

Саманта стисна устни.

— Защо не опитате с малко студена вода? Останала е от обяда.

Тя остави шалчетата на масичката пред огледалото и наля малко вода от каната, оставена на табла на същата масичка. Дебелостенния съд запазваше водата студена през целия ден. Докато вървеше към леглото, не можеше да се отърве от чувството, че ако Гейбриъл не беше сляп, сега я наблюдаваше също така подозрително, както тя него.

— Ето, заповядайте — изрече рязко тя и тикна чашата в ръката му.

Пръстите му обаче не се сключиха около тънкия порцелан.

— Защо не го направите вие? Чувствам се твърде изморен. — И въздъхна театрално. — Миналата нощ не спах много добре. През цялото време сънувах, че в съседната стая е влязло малко мече и непрекъснато ръмжи. Беше много… обезпокояващо.

Той се облегна удобно и отвори уста като птиче, което очаква родителите му да го нахранят. Саманта го погледна втренчено и бавно изсипа чашата отгоре му. Студената вода се изля върху лицето му. Гейбриъл скочи и изрева:

— По дяволите, жено! Какво правите? Да не искате да ме удавите?

Саманта се отдръпна назад и тресна чашата върху масата.

— Удавянето е твърде милостива смърт за хора като вас. Много добре знаете, че миналата нощ в салона не е имало мечка. Това бях аз! И това не ви възпря да си разрешите спрямо мен куп волности, нали?

Гейбриъл примигна, изтри водата от лицето си и я погледна колкото възмутено, толкова и смаяно.

— Нямам ни най-малка представа за какво говорите.

— Вие сте ми свалили очилата!

Той изпухтя презрително.

— Защо реагирате така, сякаш съм ви свалил дрехите?

Саманта неволно попипа деколтето на скромната си тъмнозелена рокля.

— Как мога да съм сигурна, че не сте направили и това?

Тишината помежду им беше по-потискаща от горещината в помещението. Когато той най-сетне заговори, гласът му беше опасно тих.

— Ако ви бях съблякъл, мис Уикършъм, тогава, смея да ви уверя, щеше да си струва да се събудите. — Още преди Саманта да проумее дали това самохвалство беше заплаха иди обещание, той продължи: — Всичко, което направих, беше да ви сваля очилата и да ви завия. Постарах се да ви създам известни удобства, за да се наспите.

Саманта остана безкрайно учудена, когато по бузите му пропълзя предателска червенина. За мъж като него не беше характерно да се изчервява. И лъжите, и полуистините трябваше да излизат гладко от устните му.

Гейбриъл се облегна назад и изражението му отново стана арогантно.

— Е, ако сте свършили с непланираната ми баня, ще бъдете ли така добра да ми донесете хавлия?

Саманта скръсти ръце под гърдите.

— Идете и си я вземете сам.

Гейбриъл вдигна едната си вежда и белегът му се опъна.

— Какво казахте?

— Ако ви трябва хавлия, идете и си я вземете сам. Омръзна ми да ви обслужвам по двайсет и четири часа в денонощието. Може да сте сляп, но ръцете и краката ви работят безупречно.

Твърдението й се оказа абсолютно вярно. Гейбриъл отметна завивките и скочи, за да се изправи заплашително пред нея. Камбанката се изтърколи от леглото и нададе жален звън.

Саманта бе забравила впечатляващия му ръст, защото го виждаше почти само в леглото. Днес, когато беше без риза и само с тънък панталон до коленете, изглеждаше още по-огромен. Макар че дишането й се ускори и я побиха тръпки, тя не отстъпи нито крачка назад.

— Позволете да ви напомня, мис Уикършъм, че ако условията в дома ми не ви допадат, трябва само да ми връчите оставката си.

— Е, добре, милорд — отговори тя, обзета от ледено спокойствие. — Да, мисля, че точно това ще направя. В този момент си подавам оставката.

На лицето му се появи израз на пълна изненада.

— Какво значи това?

— Значи, че трябва да получа заплатата си, да си събера багажа и да напусна тази къща, преди да се е смрачило. Ако искате, ще помоля мистър Бекуит да публикува нова обява във вестниците, преди да си отида. Бих препоръчала да предложите още по-щедро възнаграждение, макар че всичките пари на света не могат да заплатят един час във вашата компания и вашите смешни изисквания.

Тя се обърна рязко и закрачи към вратата.

— Мис Уикършъм, върнете се веднага! Това е заповед.

— Аз си подадох оставката — каза тя през рамо и по вените й се разля злобно задоволство. — Вече не съм длъжна да изпълнявам заповедите ви.

Гейбриъл изрече някакво проклятие, но тя не реагира. Излезе в коридора и затръшна вратата зад себе си с мрачно тържество.

 

 

Гейбриъл стоеше до леглото си. Ушите му все още бучаха от трясъка на вратата. Всичко бе станало толкова бързо, че му беше трудно да го проумее. Никой от мъжете, които бяха служили под негова команда, не беше посмял да се противопостави на заповедите му. Само тази упорита малка болногледачка. Как се изправи срещу него, как хвърли оставката си в лицето му…

Аз спечелих, напомни си решително той. Точно така. Тя направи тъкмо това, което се искаше от нея — подаде си оставката. Всъщност трябваше да се радва. Да, направо да танцува от радост.

— Мис Уикършъм! — изкрещя той и понечи да хукне след нея.

Дългите часове, които беше прекарал в леглото, си казаха думата. Мъчително придобитото през последните месеци чувство за равновесие и умението му да се ориентира бяха тежко пострадали от безделието. Едва направил три крачки, удари глезена си в извития крак на масичката и се олюля. Нещо се хлъзна по полирания плот и падна на пода. Разнесе се оглушителен трясък от счупено стъкло и порцелан.

Беше твърде късно, за да спре движението напред. Гейбриъл падна на пода и усети някакво пробождане в областта на шията. Остана за миг неподвижен, опитвайки се да си поеме дъх. Когато най-сетне се опита да се надигне, главата му се замая и трябваше отново да легне на пода.

Ръката му напипа топла локвичка. В първия момент помисли, че това е водата от счупената кана, но когато потърка пръстите си, те бяха лепкави.

— Проклятие — промърмори той. Това беше собствената му кръв.

Май наистина беше проклятие, защото локвичката кръв бързо се уголемяваше. Дали беше осъден да пукне тук сам като куче?

За миг се озова отново на борда на „Виктория“, усети тежката миризма на кръвта, която не беше само негова. В ушите му зашумя алчното море, което се готвеше да го погълне.

Гейбриъл протегна ръка и затърси нещо, за което можеше да се залови, за да не пропадне в зеещата пропаст. Пръстите му се сключиха около добре познат предмет — дървената дръжка на камбанката. Дръпна я към себе си, но напрежението го изтощи. Нямаше сили да вдигна ръка и да позвъни.

Той отпусна глава и учудено се замисли над иронията на съдбата. Да умре от такава недостойна смърт… Нима бе преживял Трафалгар само за да умре от загуба на кръв в собствената си спалня, след като се бе спънал в проклетата масичка след сблъсъка със своята дръзка и нагла болногледачка. Неволно се запита дали мис Уикършъм Леденото сърце ще пролее няколко крокодилски сълзи на гроба му. Макар че усещаше как кръвта му изтича, тази мисъл го накара да се засмее.

— Мис Уикършъм? — извика той с отслабващ глас. Събра последни сили и изтръгна от звънчето тих звук. Гласът му се превърна в дрезгав шепот. — Саманта!

Звънът на звънчето и шумът на кръвта в ушите му постепенно заглъхнаха. Възцари се тишина, черна и страшна като вечния мрак.