Включено в книгата
Оригинално заглавие
Yours Until Dawn, (Пълни авторски права)
Превод от английски
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 212 гласа)
Корекция
Xesiona (2009)
Разпознаване и начална корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

Тереза Медейрос. Твой завинаги

Издателство „Ирис“, 2007

ISBN 978-954-455-084-4


1

Скъпа мис Марч,

Надявам се да ми простите дързостта, че се обръщам към вас по този необикновен начин…

Англия, 1806 година

— Кажете, моля, мис Уикършъм, имате ли някакъв опит?

Някъде в просторната господарска къща в якобински стил се надигна оглушителен тропот. Макар че достопочтеният иконом, който водеше разговора, видимо потръпна, а застаналата до масичката за чай икономка тихичко изписка, Саманта дори не мигна.

Вместо това тя извади от страничния джоб на износения кожен куфар, който стоеше в краката й, дебел сноп документи и ги подаде на иконома.

— Сигурно ще установите, че препоръчителните ми писма са безупречни, мистър Бекуит.

Макар да беше обед, в скромния приемен салон почти не проникваше светлина. Само няколко слънчеви лъча проникваха през процепа между тежките кадифени завеси и рисуваха причудливи шарки върху наситеното рубиненочервено на персийския килим. Запалените восъчни свещи, поставени върху малките масички, изпълваха ъглите на стаята с трепкащи сенки. Въздухът миришеше на мухъл и застояло, сякаш не е било проветрявано от години. Добре, че на прозорците и пред огледалата не бяха окачени черни кърпи, иначе Саманта беше готова да се закълне, че наскоро е починал някой любим член на домакинството.

Икономът взе документите от ръката й в бяла ръкавица и ги разгъна. Когато икономката протегна дългата си шия, за да погледне над рамото му, Саманта горещо се помоли слабата светлина в помещението да й помогне и двамата да не забележат, че грижливите подписи са подправени. Мисис Филпот беше симпатична дама на неопределена възраст, толкова тънка и суха, колкото икономът беше закръглен. По лицето й нямаше нито една бръчица, но в гъстата черна коса, стегната на кок на тила, се виждаха сребърни нишки.

— Както виждате, две години съм била гувернантка в дома на лорд и лейди Карстеърс — заговори трескаво тя, докато мистър Бекуит прелистваше документите. — Когато избухна войната, се присъединих към десетките гувернантки, които отидоха доброволки, за да се грижат за нашите смели моряци и войници, които се връщаха в родината ранени и обезсилени.

Икономката не можа да удържи неодобрителното свиване на тънките си устни. Саманта неволно се усмихна: значи все още имаше хора, които смятаха жените, поели задължението да се грижат за ранените войници, за малко по-добри от проститутките. Безсрамни млади същества, които гледаха голи мъже, без да се изчервяват. Тя усети как бузите й пламнаха и вирна брадичка.

Мистър Бекуит я погледна над ръба на телените си очила.

— Трябва да призная, мис Уикършъм, че сте малко по… по-млада от моята представа за дамата, която би била подходяща за тази длъжност. Работата е напрегната и изисква жена с повече… зрелост. Може би някоя от другите кандидатки ще е… — Саманта го изгледа пронизващо и гласът му замря.

— Не виждам други кандидатки, мистър Бекуит — заяви твърдо тя и намести собствените си неудобни очила на носа. — Предвид щедрото, дори необикновено щедро заплащане, което предлагате, очаквах да видя пред вратите ви поне десетина млади дами.

Чу се ново трополене, този път по-близо отпреди. Сякаш някакво гигантско чудовище си пробиваше път към леговището си.

Мисис Филпот заобиколи стола с такъв устрем, че колосаните й поли зашумоляха.

— Искате ли още малко чай, мила моя? — Докато наливаше на Саманта от порцелановата кана, ръката й трепереше толкова силно, че няколко капки пръснаха по дантелената покривчица.

— Благодаря — рече тихо Саманта и попи капчиците с ръкавицата си.

Подът под краката й затрепери, мисис Филпот също. Приглушеният рев, който последва, беше примесен с неразбираеми проклятия. Вече не можеха да отричат. Някой — или нещо — беше на път към тях.

С ужасен поглед към позлатената двукрила врата, която водеше към съседната стая, мистър Бекуит скочи и по високото му чело избиха капчици пот.

— Мисля, че сега не е подходящият момент…

Той мушна препоръчителните писма в ръката на Саманта, мисис Филпот бързо й взе чашата с чай и я остави върху таблата на количката.

— Бекуит е прав, мила моя. Трябва да ни извините. Май прибързахме… — Тя буквално дръпна Саманта да се изправи и я поведе към френските врати зад завесите, които извеждаха на терасата. Само по-далеч от позлатената врата.

— Багажът ми! — извика сърдито Саманта и погледна през рамо към коженото си куфарче.

— Не се притеснявайте, детенце — успокои я мисис Филпот и разкриви лице в насилено любезна усмивка. — Ще изпратим някого от лакеите да донесе куфара във файтона ви.

Когато тропотът и ругатните се чуха съвсем ясно, жената заби нокти в грубия вълнен ръкав на Саманта и я повлече напред. Мистър Бекуит се стрелна покрай тях и отвори широко един от високите прозорци. В сумрачното помещение внезапно нахлу ярко априлско слънце. Но преди мисис Филпот да изведе Саманта навън, тайнственият шум заглъхна също така внезапно, както беше започнал.

Тримата се обърнаха едновременно към позлатената двукрила врата в отсрещната стена.

За момент се възцари тишина — чуваше се само тихото тракане на големия златен часовник. След това прозвуча странен шум — сякаш някой опипваше вратата или я драскаше. Нещо голямо. И гневно. Икономката и икономът си размениха ужасени погледи.

В следващия момент вратите се отвориха с трясък и се удариха в стената. На прага застана не чудовище, а мъж — или онова, което беше останало от него, след като всички пластове лак и политура на изисканото общество се бяха олющили. Златнокафявата коса висеше на сплъстени кичури до раменете. Рамене, толкова широки, че изпълваха рамката на вратата. Панталон от дивечова кожа стягаше тесните хълбоци и подчертаваше мускулите на силните бедра. Долната част на лицето беше покрита с неколкодневна брада, която му придаваше вид на пират. Ако беше видяла в ръцете му сабя, Саманта щеше да избяга през глава, уплашена за добродетелта си.

Мъжът носеше чорапи, но не и обувки. Шалчето на врата му висеше накриво, сякаш се беше опитвал да го върже, но не бе успял. Ленената риза не беше прибрана в панталона, поне половината копчета липсваха и отворът разкриваше по-голямата част от гръдния му кош, мускулест, покрит с гъсти златни косъмчета.

Застанал в сянката на вратата, мъжът държеше главата си под странен ъгъл, сякаш се вслушваше в нещо, което можеше да чуе само той. Аристократичните му ноздри потръпваха.

Тънките косъмчета по тила на Саманта запърхаха. Не можеше да се отърве от чувството, че той търси нейната миризма, че преследва нея и никой друг. Тъкмо когато успя да се убеди, че това е смешно, той се раздвижи с грацията на роден ловец и тръгна право към нея.

За щастие на пътя му се изпречи нисък диван. Саманта понечи да извика, но предупреждението заседна в гърлото й. Мъжът се спъна в дивана и се сгромоляса на пода.

Много по-страшен от падането беше начинът, по който остана да лежи, сякаш нямаше смисъл да се надигне. Нито сега, нито по-късно.

Саманта беше неспособна да се помръдне. Бекуит се спусна към господаря си.

— Милорд! Милорд! А ние си мислехме, че спите!

— Съжалявам, че ви разочаровах — отговори провлечено граф Шефилд и гръмкият му глас заглъхна в дебелия килим. — Май някой е забравил да ме бутне в леглото.

Той блъсна ръката на иконома и се изправи тромаво — точно там, където слънчевата светлина влизаше през широко отворената врата към терасата.

Саманта видя лицето му и едва не изпищя.

Пресен назъбен белег, все още пламтящ от гняв, минаваше от ъгъла на лявото око през цялата буза и опъваше кожата. Някога лицето му е било ангелско, помисли си тя — с онази мъжка красота, запазена само за приказните принцове и херувимите. Но сега беше завинаги белязан с грозното клеймо на дявола. А може би не е белязан от дявола, каза си внезапно Саманта, може би го е направил самият господ, защото не е могъл да допусне един обикновен човек да има тази съвършена красота. Всъщност би трябвало да се чувства отблъсната, но тя не беше в състояние да отвърне поглед от лицето с белега. Нарушената красота на мъжа беше по-вълнуваща от предишното съвършенство.

Той носеше обезобразеното си лице като маска, зад която криеше цялата си ранимост. Въпреки това му беше невъзможно да скрие болката в морскозелените очи. Очи, които не виждаха Саманта, а гледаха през нея.

Ноздрите му отново потръпнаха.

— Тук има жена — заяви убедено той.

— Разбира се, че има — обади се бодро мисис Филпот. — С Бекуит тъкмо си пийвахме следобеден чай.

Икономката отново дръпна Саманта за ръкава и безмълвно я помоли да си върви. Ала невиждащите очи на Гейбриъл Феърчайлд я приковаваха на място. Той се запъти към нея, по-бавно от преди, но целенасочено. Саманта моментално проумя, че не бива да допуска глупостта да тълкува предпазливостта му като слабост. Отчаянието го правеше още по-опасен. Особено за нея.

Той вървеше към нея с такава решителност, че мисис Филпот уплашено се отдръпна и се сля със сянката. Саманта остана сама срещу него. Макар че първият й импулс беше да направи крачка назад, тя си заповяда да остане неподвижна, гордо изправена. Първоначалният й страх, че той ще се блъсне в нея — и може би ще я стъпче, — се оказа необоснован.

С необичайно острите си възприятия той спря на сантиметри от нея и подозрително подуши въздуха. До преди миг Саманта беше убедена, че лекият парфюм с аромат на лимон, с който беше натъркала слепоочията си, не би могъл да привлече никой мъж. Ала изразът на лицето му, когато го вдиша, я накара да се почувства като разсъблечена харемска наложница, която с нетърпение чака да бъде повикана от султана. По кожата й пробягаха тръпки. Сякаш той я бе докоснал, без да помръдне пръст.

Когато той описа кръг около нея, тя се завъртя заедно с него, защото някакъв неведом инстинкт й каза, че не бива да му обръща гръб. Най-сетне той спря, толкова близо до нея, че тя усети горещината, която се излъчваше от кожата му, и можа да отдели всяка от златните мигли, които обграждаха необикновените му очи.

— Коя е тя? — попита той, като устреми поглед някъде над лявото й рамо. — И какво търси тук?

Преди някой от прислужниците да измисли подходящ отговор, Саманта отвърна с твърд глас:

— Тя, милорд, е мис Саманта Уикършъм и е дошла да се кандидатира за свободното място на болногледачка.

Младият мъж сведе празния си поглед и подигравателно изкриви уста. Очевидно му стана приятно, че противникът е толкова дребен. Изхъмка презрително и попита:

— Може би искахте да кажете бавачка? Мила женичка, която да ми пее приспивни песнички, когато стане време да си лягам, която ме храни лъжичка по лъжичка с овесена каша и… — той направи кратка, многозначителна пауза и двамата прислужници закършиха ръце в недобро предчувствие — и ми изтрива брадичката, когато съм се накапал.

— Мисля, че гласът ми не е подходящ за приспивни песнички, освен това съм убедена, че вие сте напълно в състояние сам да си… изтривате брадичката — отговори с измамна мекота Саманта. — Моята задача се състои в това, да ви помогна да свикнете с новите обстоятелства на живота си.

Той се наведе още малко към нея.

— А какво ще стане, ако не искам да свикна? Какво ще кажете, ако ви заявя, че просто искам да ме оставят на спокойствие, по дяволите, за да пукна тук далече от проклетия свят?

Мисис Филпот изпъшка тихо, но Саманта отказа да се шокира от богохулството му.

— Мисля, че не е нужно да се изчервявате, мисис Филпот. Уверявам ви, че съм свикнала с детските избухвания. Докато бях гувернантка, младите ми възпитаници често поставяха на изпитание търпението ми. Гневните изблици бяха обичайното им средство, когато отказвах да изпълнявам капризите им.

Когато чу, че го сравняват със сърдито тригодишно хлапе, графът понижи глас до заплашителен шепот.

— Прав ли съм в предположението си, че много бързо сте ги отучили от тази вредна привичка?

— Не много бързо, милорд. Всичко с времето си. И с търпение. В момента имам впечатлението, че вие разполагате с време, а аз — с търпение.

Мъжът се обърна рязко към двамата си прислужници и Саманта се уплаши.

— Какво ви кара да мислите, че тази е по-различна от другите?

— Кои други? — попита остро Саманта и вдигна вежди. Икономът и икономката си размениха виновни погледи. Графът се обърна отново към нея.

— Предполагам, че са пропуснали да споменат предшественичките ви. Почакайте да си спомня… Първа беше старата Кора Грингот. Беше толкова глуха, колкото аз съм сляп. Страхотна двойка бяхме, наистина. През повечето време търсех опипом слуховата й тръба, за да изрева нещо в ухото й. Ако си спомням добре, тя издържа не повече от две седмици.

Той се заразхожда напред-назад съвсем близо до Саманта — дългите му крака правеха точно четири крачки в едната посока и четири крачки обратно. Беше съвсем просто да си го представи на борда на кораб, как раздава заповеди, златнокафявата му коса се вее на вятъра, а пронизващият поглед фиксира далечния хоризонт.

— После дойде онова момиче от Ланкашир. Много страхливо същество, не сте виждали такова. Когато говореше, все едно цвърчеше уплашена мишчица. Бедничката си отиде, без дори да изчака да получи заплатата си и без да събере багажа си. Избяга с писъци в нощта, сякаш я гонеше луд.

— Какво говорите — промърмори Саманта. Той спря за миг, после продължи разходката си.

— Миналата седмица загубихме добрата вдовица Хоукинс. Тя беше надарена с повече издръжливост и повече разум от другите. Преди да се оттегли обидено, предложи на Бекуит да назначи не болногледачка, а пазач от зоологическата градина, защото мястото на господаря му било в клетка.

Саманта почти се зарадва, че той не можеше да види как потръпваха устните й.

— Както виждате, мис Уикършъм, никой не може да ми помогне — най-малко вие. Затова ви предлагам да си намерите друга класна стая, или детска стая, или каквото ви харесва. Не е необходимо да губите повече от скъпоценното си време. Или от моето.

— О, недейте така, милорд — осмели се да възрази Бекуит. — Не бива да сте толкова неучтив с младата дама.

— Млада дама ли? Ха! — Графът протегна ръка и пръстите му минаха на сантиметри от високото зелено растение, толкова увехнало, сякаш не го бяха поливали поне от една година. — По гласа й познах, че е костелива, кисела твар без капчица женска мекота. Ако искате да ми намерите истинска жена, по-добре идете на Флийт Стрийт. Жените там знаят как да служат на мъжете. Не ми трябва болногледачка! Онова, което ми трябва, е по-скоро добра…

— Моля ви, милорд! — прекъсна го ужасено мисис Филпот.

Господарят й може да беше сляп, но не беше глух. Ужасът в гласа на икономката го накара да замлъкне по-сигурно от всеки укор. С остатъци от очарованието, което някога е било втората му природа, той се завъртя на пети и направи поклон пред високото кресло малко вляво от Саманта.

— Надявам се да ми простите детинската избухливост, мис. Желая ви добър ден. И хубав живот.

Той се обърна в посоката, където беше двукрилата врата, и се запъти натам, като изобщо не мислеше да бъде предпазлив и да се движи опипом. Сигурно щеше да стигне до целта без произшествия, ако коляното му не се беше закачило за ъгъла на ниската махагонова масичка. Ударът беше толкова силен, че Саманта изохка съчувствено. Мъжът изруга тихо и изрита масичката с такава ярост, че я запрати към отсрещната стена. Направи три опита, докато намери бравата, но най-сетне затръшна двете крила зад себе си с оглушителен трясък.

Докато вървеше към стаята си, тримата следяха пътя му по спорадичните трясъци и ругатни. Скоро настана тишина.

Мисис Филпот затвори внимателно вратата към терасата, отиде до масичката и си наля чаша чай. Отпусна се на дивана, сякаш беше гостенка, и вдигна чашата към устата си с треперещи ръце.

Мистър Бекуит падна тежко до нея. Извади от джоба на жакета си колосана кърпичка и изтри запотеното си чело. В погледа, отправен към Саманта, се четеше разкаяние.

— Боя се, че трябва да ви се извиним, мила мис Уикършъм. Не бяхме искрени с вас.

Саманта се настани във високото кресло от другата страна на масичката и сплете ръцете си в тънки бели ръкавици. Изненадано установи, че и нейните пръсти трепереха, и се зарадва, че седеше в сянката.

— Признавам, графът не е кроткият инвалид, какъвто го описвате в обявата.

— Той е съвсем друг човек, откакто се върна от онази ужасна битка. Ако познавахте милото момче преди… — Мисис Филпот преглътна и очите й се напълниха със сълзи.

Бекуит й подаде кърпичката си.

— Лавиния е напълно права. Той беше джентълмен като от книгите. Истински приказен принц. Понякога се страхувам, че ударът, който му отне зрението, е отнел и разума му.

— Разума надали, но го е лишил от маниери — отбеляза сухо Саманта. — Според мен умът му не е сериозно пострадал.

Икономката избърса тесния си нос.

— Беше такова умно момче! Винаги знаеше правилния отговор и смяташе отлично. Непрекъснато беше с книга под мишница. Когато беше малък, всяка вечер го проверявах и му вземах свещта, за да не подпали завивките.

Саманта осъзна, че коварният удар го бе лишил и от това удоволствие, и бе разтърсена. Беше й трудно да си представи живота без утехата на книгите.

Бекуит кимна утвърдително и очите му светнаха при спомена за щастливите дни.

— Той беше цялата гордост и радост на родителите си. Когато го обзе безумното желание да постъпи във флота на Негово кралско величество, майка му и сестрите му получиха истерични припадъци — на колене го умоляваха да не отива. А баща му, маркизът, заплаши да го лиши от наследство. Ала когато дойде времето да излезе за пръв път в морето, всички стояха на кея, за да му махат за довиждане с кърпичките си.

Саманта задърпа ръкавиците си.

— Необичайно е един благородник, при това първороден син, да отиде във флота, нали? Винаги съм смятала, че богатите аристократи отиват в сухопътната войска, а кралският флот е запазен за бедните и честолюбивите.

— Той отказа да обясни причините за решението си — продължи да разказва мисис Филпот. — Каза само, че трябвало да последва сърцето си, все едно къде щяло да го отведе. В никакъв случай нямало да си купи висш офицерски чин, както правели другите от неговата класа. Искал да се издигне с труд и постоянство. Когато семейството научи, че са го направили лейтенант на борда на „Виктория“, майка му се разплака от радост, а баща му се изпъчи толкова гордо, че копчетата на жилетката му едва не изхвръкнаха.

— „Виктория“ — промърмори Саманта. Името на кораба беше като предсказание. С помощта на кораба „Виктория“ Нелсън бе победил Наполеоновия флот при Трафалгар и бе разрушил мечтата на самопровъзгласилия се император за морско господство.

Ала смелият адмирал бе загубил живота си, а заедно с него и стотици, хиляди млади мъже, които се бяха сражавали смело от корабите си.

Те поне бяха изплатили дълга си, докато Гейбриъл Феърчайлд щеше да плаща цял живот. В гърдите й се надигна гняв.

— Щом семейството му толкова го обича, къде са сега?

— Пътуват на континента.

— В лондонския градски дом.

Двамата отговориха едновременно, после се спогледаха смутено. Мисис Филпот въздъхна.

— Графът прекара почти цялата си младост във Феърчайлд Парк. Това беше любимото му имение — а баща му има доста много. Естествено, той има собствена къща в Лондон, но след това ужасно раняване семейството реши, че ще му е по-лесно да се лекува в дома на своето детство, далече от любопитните очи на обществото.

— По-лесно за кого? За него или за тях? Бекуит извърна поглед.

— Мога да кажа в тяхна защита, че при последното им посещение лорд Гейбриъл буквално ги изгони. За момент наистина си помислих, че ще насъска кучетата срещу тях.

— Съмнявам се, че му е било трудно да ги обезкуражи. — Саманта затвори за миг очи, опитвайки се да запази самообладание. В крайна сметка тя нямаше никакво право да осъжда семейството за липса на лоялност. — От раняването му са минали поне пет месеца. Лекарят има ли надежда, че един ден графът ще прогледне?

Икономът мрачно поклати глава.

— Твърде малка. Имало само два или три доказани случая, когато зрението се възстановило от само себе си.

Саманта сведе глава.

Мистър Бекуит стана. Месестите бузи и увисналите черти на лицето му придаваха смайваща прилика с меланхоличен булдог.

— Много се надявам да ни простите, мис Уикършъм, че ви загубихме времето. Разбирам, че е трябвало да наемете файтон, за да дойдете тук. За да ви се отблагодаря поне малко, с радост ще платя връщането ви в града от собствения си джоб.

Саманта също стана.

— Няма да се наложи, мистър Бекуит. Засега нямам намерение да се връщам в Лондон.

Икономът размени учуден поглед с мис Филпот.

— Какво казахте?

Саманта отиде до стола, на който беше седяла преди, и вдигна коженото си куфарче.

— Имам намерение да остана тук. Приемам да работя като болногледачка на граф Феърчайлд. Моля ви, бъдете така добри и изпратете някого от лакеите да вземе нещата ми от файтона и да ми покаже стаята, в която ще се настаня. Така ще мога още днес да започна с приготовленията за новите си задължения.

 

 

Все още усещаше миризмата й.

Сякаш за да го подиграе със спомена за онова, което беше загубил, през последните месеци обонянието му беше станало невероятно остро. Винаги когато минаваше покрай кухнята, определяше с абсолютна точност дали френският готвач Етиен правеше телешко фрикасе или сос бешамел със сметана с надеждата да събуди апетита на господаря си. Лекият мирис на дим му издаваше дали огънят в изоставената библиотека е запален току-що или вече е догорял. Когато се хвърляше на леглото си в помещението, което приличаше повече на пещера, отколкото на спалня, усещаше с отвращение киселата миризма на собствената си пот, полепнала по смачканите чаршафи.

Оттегляше се тук с белезите и сините петна по тялото, за да си ближе раните. Тук се мяташе по цели нощи, без да може да заспи — нощи, които се отличаваха от дните му само с потискащото мълчание около него. В тихите часове между вечерния и утринния здрач често имаше чувството, че е единственият жив човек на земята.

Гейбриъл прокара ръка по челото си и по навик затвори очи. Когато влезе в салона, веднага усети миризмата на лавандуловата вода, която мисис Филпот използваше, и мускусната помада за коса, с която Бекуит обуздаваше немирните косъмчета по главата си. Усети обаче и миризма на чужд човек — свеж, топъл мирис на лимон. Тръпчиво-сладък аромат, едновременно нежен и дързък.

Мис Уикършъм със сигурност не миришеше на болногледачка. Старата Кора Грингот миришеше на нафталин, а вдовицата Хоукинс — на ароматизираното с горчиви бадеми емфие, което с удоволствие смъркаше. Мис Уикършъм изобщо не миришеше на сбръчканата стара девица, каквато си я представяше той. Ако се съдеше по унищожителния й тон, от порите й би трябвало да се излъчва отровна миризма на стар въглен и гробищен прах.

Когато се приближи до нея, той направи още по-стъписващо откритие. Под чистата цитрусова миризма имаше още една, която тласна в безнадеждно объркване остатъците от сетивата и здравия му човешки разум.

Тя миришеше на жена.

Гейбриъл простена през здраво стиснати зъби. Не беше усещал никакви плътски желания от деня, когато се събуди в най-изисканата лондонска болница и откри, че светът му е станал тъмен. Ала топлата, сладка миризма, която струеше от кожата на мис Уикършъм, предизвика вихрушка от кървавочервени, замайващи спомени — откраднати целувки в осветена от луната градина, дрезгав шепот, коприненомека, гореща женска кожа под устните му. Всичко онова, което никога вече нямаше да преживее.

Той отвори очи, но светът остана все така забулен в черна сянка. Може би думите, които беше хвърлил в лицето на Бекуит, бяха верни. Може би имаше нужда от услугите на съвсем друг сорт жени. Ако й плащаше добре, тя щеше дори да гледа в обезобразеното му лице без отвращение. Но какво променя това? — запита се Гейбриъл Феърчайлд и се изсмя безрадостно. Никога нямаше да го види. Може би тя щеше да стиска очи и да си представя, че той е мъжът на мечтите й. Тогава той щеше да си внушава, че тя е жената, която шепне името му и му се врича във вечна преданост.

Обещания, които никога нямаше да сдържи.

Гейбриъл стана от леглото. По дяволите тази жена Уикършъм! Тя нямаше никакво право да го укорява така остро и заедно с това да мирише толкова сладко. Слава богу, че беше заповядал на Бекуит да я отпрати. Що се отнася до него, тя никога вече нямаше да го ядосва.