Тереза Медейрос
Твой завинаги (20)

20

Скъпи мой лорд Шефилд,

Вие твърдите, че не сте нищо повече от прах под крехките ми стъпала, но в действителност сте за мен звезден прах, разпръснат по кадифеното нощно небе, винаги в сънищата ми, винаги далечен и непостижим…

— Не може просто да се е разтворила във въздуха! Това е невъзможно!

— Прав сте, милорд. Но както изглежда, се е случило точно това. Следобед на същия ден, когато си тръгна оттук, е пристигнала с пощенската карета в Лондон и оттогава следите й се губят. Моите хора я търсят вече два месеца, но не откриха никакви следи от нея. Никой не знае къде може да е отседнала, никой не я е виждал. Сякаш мис Уикършъм никога не е съществувала.

— Разбира се, че е съществувала. И още я има. — Гейбриъл затвори за момент очи и си спомни как Саманта бе лежала в обятията му мека и топла, по-истинска от всичко, което беше преживял някога.

„Ами ако пред нас няма цял живот? Ами ако имаме на разположение само този миг?“

Тези загадъчни въпроси го преследваха, откакто бе проявил глупостта да я изпусне от ръцете си. И от леглото си.

Той отвори отново очи и огледа изпитателно дребния, изискано облечен мъж, който седеше срещу него. Зрението му постепенно се възвръщаше. Малко по малко мъглите се вдигаха и разкриваха света наоколо. Много скоро щеше да излезе от къщи и лично да тръгне да търси Саманта. Дотогава обаче нямаше друг изход, освен да вярва на този човек. Данвил Стиърфорд беше един от най-добрите частни детективи. Кантората му бе препоръчана от доверени хора като изключително способна и дискретна.

Стиърфорд не се плашеше дори от белега му. Кой знае какви по-страшни неща беше виждал в живота си.

— Претърсихме Челси от врата на врата, но търсенето не даде резултат — уведоми го Стиърфорд, който изглеждаше много недоволен от неуспеха си. — Наистина ли не е казала на никого откъде идва? И къде би могла да отиде?

Гейбриъл, който нервно въртеше в ръцете си ножчето за писма с месингова дръжка, поклати глава.

— Поне дузина пъти претърсихме сантиметър по сантиметър раклата, която е оставила в стаята си. Не намерих нищо освен най-обикновени вещи и шишенце с лимонов парфюм.

Не можеше да каже на детектива какво изпита, когато отвори гардероба на Саманта и откри, че тя не беше взела подаръците му. Подаръци, които тогава видя за първи път. Когато предпазливо попипа нежния муселин на роклята, после меката кашмирена стола и фриволните копринени обувчици, създадени само за танци, отново чу в ума си меланхоличната мелодия на „Барбара Алън“. И друго не можеше да каже на Стиърфорд: когато усети добре познатия лимонов аромат, който струеше от дрехите й, трябваше веднага да излезе от стаята, треперещ от мъчителен копнеж.

— Какво стана с препоръчителните й писма? Появиха ли се?

— Боя се, че не. Както изглежда, икономът ми й ги е върнал още в деня, когато тя започна работата си тук.

Стиърфорд въздъхна.

— Лошо, много лошо. Дори едно единствено име би означавало следа, по която можем да тръгнем.

Гейбриъл отчаяно затърси нещо в паметта си. Да, да, там имаше нещо, някаква дреболия, която отново и отново му се изплъзваше.

— Когато за първи път вечеряхме заедно, тя спомена някакво семейство, за което била работила. Кърутърс? Кармайкъл? — Изведнъж вдигна глава и щракна с пръсти. — Карстеърс! Точно така! Разказа ми, че две години работила като гувернантка у лорд и лейди Карстеърс.

Стиърфорд се надигна. Лицето му отново излъчваше увереност.

— Отлично, милорд. Незабавно ще потърся семейството и ще разпитам за мис Уикършъм.

— Почакайте — помоли Гейбриъл, когато детективът взе шапката и бастуна си. Сега, когато зрението му се подобряваше с всеки ден, вече не можеше да понесе мисълта да стои тук бездеен и да остави чужди хора да търсят Саманта. — Не е ли по-добре аз самият да говоря с тях?

Дори да беше разочарован, че искат да му отнемат разследването, Стиърфорд не го показа с нищо.

— Както желаете. Ако научите нещо важно, моля да ме уведомите незабавно.

— Можете да разчитате на това — увери го Гейбриъл.

На вратата Стиърфорд се поколеба. Накрая, смутено въртейки в ръце филцовата си шапка, попита тихо:

— Прощавайте, лорд Шефилд, съзнавам, че прекрачвам границите си, но вие никога не сте ми казвали защо толкова държите да намерите тази жена. Да не би да ви е ограбила, докато е работила за вас? Може би е откраднала нещо ценно, нещо незаменимо?

— Да, точно така, мистър Стиърфорд. — Гейбриъл погледна втренчено мъжа на вратата и на устните му заигра усмивка. — Открадна сърцето ми.

 

 

Сесили Саманта Марч седеше на покритата с плочки тераса в Карстеърс Хол и пиеше чай с най-добрата си приятелка Естел, единствена дъщеря на лорд и лейди Карстеърс. Топлото юнско слънце милваше лицето й, мекият бриз рошеше късите й медноруси къдрици.

Вече два месеца миеше косата си с минерални масла, но за ужас на майка си не можеше да я освободи напълно от остатъците от къната. Затова един ден реши, че вече не понася да вижда в огледалото Саманта Уикършъм, и ожесточено посегна към ножицата. Естел я утешаваше с уверението, че късите къдрички били последна лондонска мода. Ала Сесили и без това беше на мнение, че новата прическа й отива — правеше я по-зряла. Вече нямаше нищо общо с глупавото младо момиче, което беше някога.

Естествено, като видя какво е направила, майка й избухна в плач, а баща й няколко пъти се закашля, сякаш и той се готвеше да се облее в сълзи. Но никой от двамата не си позволи да й се скара. Майка й нареди на една от прислужничките да смете нападалите по пода къдрици и да ги хвърли в огъня. Сесили остана на мястото си, докато косите й се превърнаха във фина пепел.

— Нима семейството ти не се учудва, че прекарваш толкова време тук? — осведоми се Естел и си взе ново парче сладкиш от таблата.

— Сигурна съм, че се радват да се отърват от мен. Боя се, че тези дни не съм добра компания.

— Глупости! Ти си винаги очарователна компания. Даже когато се цупиш заради разбитото си сърце. — Естел намаза парчето сладкиш с дебел слой сметана и го пъхна в устата си.

Сесили се усмихна. Докато беше с Естел, не бе нужно да се преструва, че всичко в живота й е наред. Нямаше нужда да се смее на шегите на брат си или да проявява интерес към най-новите плетива на сестра си. Не беше необходимо да уверява майка си, че не иска нищо друго, освен да се прибира рано в спалнята си и да чете до ранните утринни часове, нито пък да избягва да поглежда в угриженото лице на баща си. По тревожните погледи на родителите й личеше, че не умее да се преструва убедително. Макар да беше усъвършенствала артистичните си способности в многобройни любителски представления, които беше организирала с другите деца, те я бяха напуснали окончателно в мига, когато престана да работи като болногледачка на Гейбриъл Феърчайлд. Естел облиза сметаната от ъгълчето на устата си.

— Опасявах се, че родителите ти ще се учудят защо прекарваме толкова време заедно, след като уж сме пропилели половината пролет в разходки, из континента заедно с родителите ми.

— Шшт! — Сесили смушка приятелката си под масата, за да й напомни, че лорд и лейди Карстеърс седяха от другата страна на високите прозорци в приемния салон и пиеха чая си.

С постоянното си добро настроение, черните къдрици и любопитно святкащите тъмни очи Естел беше единствената от приятелките на Сесили, на която можеше да се разчита, че ще й помогне в дръзкото начинание. Но за съжаление дискретността и благоразумието не бяха между силните страни на Естел.

— Добре, че се върнах в къщи само няколко дни преди теб и семейството ти — промърмори Сесили, надявайки се Естел да схване намека и също да заговори по-тихо. Приятелката й се наведе към нея.

— Нямахме друг избор, след като онзи негодник Наполеон заплаши цяла Англия с блокада. Мама не искаше да ни затворят някъде в Италия и да пропуснем целия сезон. Много я беше страх, че ще се влюбя в някой страстен италиански граф без средства, вместо в лишен от темперамент английски виконт, който се интересува повече от ловните си кучета, отколкото от съпругата си.

Сесили поклати глава.

— Все повече намразвам френския тиран. Само си представи какво щеше да стане, ако се бяхте върнали след мен! Родителите ми щяха да се побъркат! Благодарна съм, че семействата ни не се движат в едни и същи обществени кръгове. Каква катастрофа щеше да настъпи, ако се бяха срещнали и бяха заговорили за пътуването!

— Нали ти обещах да изпратя вест във Феърчайлд парк, когато стъпим на английска земя! — напомни й Естел. — Така щеше да имаш достатъчно време да измислиш някакъв претекст и да си заминеш.

— И какъв би могъл да бъде той? — Сесили жадно отпи глътка чай. — Може би просто трябваше да пиша вкъщи: Прости ми, мамо, но аз избягах от дома си, за да стана болногледачка на един нагъл граф, който по случайност се оказа и един от най-известните донжуани на изисканото общество.

— Някогашен донжуан — поправи я Естел и вдигна високо красивите си тъмни вежди. — Много добре знаеш, че след като те срещна, престана да прелъстява жените и да разбива сърцата им.

— Така твърди той. Ако не бях незряла глупачка, сигурно щях да му повярвам. Вместо това аз го накарах да постъпи в кралския флот, за да се покаже достоен за любовта ми. — Тя разтърси глава, отвратена от самодоволната, наивна хлапачка, каквато беше тогава. — Ако бях заминала с него за Гретна Грийн, както ме умоляваше, никога нямаше да го ранят и да загуби зрението си.

— И никога нямаше да отидеш във Феърчайлд Парк.

— Като чух да говорят, че се е затворил в къщата си и живее там като смъртно ранено животно, реших, че мога да му помогна — обясни Сесили, докато наблюдаваше с копнеж двойката пауни, разхождащи се по зелената морава.

— И как по-точно му помогна?

Някой удари камбанката на вратата и й спести неудобството да отговори. Тя се надигна и погледна изненадано приятелката си.

— Нима родителите ти очакват гости?

— Не, никого. — Естел примигна под следобедното слънце. — Необичайно време за посетители, нали? Особено за неканени.

Двете момичета обърнаха глави към приемния салон точно в мига, когато икономът обяви:

— Граф Шефилд!

Сесили усети как кръвта се отдръпна от бузите й. Макар че първият й импулс беше да се скрие под масата, вцепенението се оказа по-силно. Сигурно щеше да остане като парализирана на стола си, ако Естел не бе проявила завидно присъствие на духа и не я бе замъкнала зад грамадния рододендрон, който растеше между двата прозореца.

— Какво търси той тук? — изсъска сърдито тя.

Сесили поклати замаяно глава. Имаше чувството, че сърцето ей сега ще изскочи от гърдите й.

— Откъде да знам?

Двете клекнаха зад храста, не смеейки дори да дишат. Гостът влезе в салона и домакините приеха зарадвано поздравите му.

— Надявам се да ми простите нахлуването. — Дълбокият глас на Гейбриъл стигна до Сесили и предизвика сладостни тръпки по гърба й. Копнежът я задави. Трябваше само да затвори очи и той вече беше навсякъде: зад нея, над нея, в нея…

— О, за нахлуване и дума не може да става — засмя се майката на Естел. — За нас е голяма чест да поздравим един герой от войната с френския тиран. В Лондон се носят какви ли не легенди за чудодейното ви оздравяване. Вярно ли е, че зрението ви е напълно възстановено?

— Все още имам затруднения, когато падне здрач, но ден след ден положението се подобрява. Лекарят ми обаче смята, че мозъкът ми има нужда от повечко време, за да се изравни с напредъка на очите.

Сесили здраво стисна очи и изпрати безмълвна благодарствена молитва към небето.

— Днес обаче не съм дошъл да говорим за мен — продължи Гейбриъл. — Храня надежда, че ще ми помогнете да уредя един важен личен въпрос. Търся една жена, която доскоро работеше за мен. Преди това е работила във вашия дом. Казва се Саманта Уикършъм.

— Боже, той те търси! — пошепна възбудено Естел и смушка Сесили в ребрата.

— Не, не търси мен — отвърна мрачно младата дама. — Той търси нея. Не си ли спомняш? Твоя беше идеята да му дадем препоръчително писмо от родителите ти. Ти фалшифицира подписа на баща си.

— Да, обаче тогава смятахме, че ако той реши да се свърже с нашите, те ще са още в Рим.

— Права си, но вече сте тук.

— Саманта Уикършъм? — повтори замислено лорд Карстеърс. — Не си спомням жена с такова име. Каква е била? Може би домашна прислужница?

— Не точно — отговори Гейбриъл. — Ако се съди по препоръчителното писмо, което сте й дали, тя е била гувернантка на децата ви в продължение на две години.

Лейди Карстеърс изглеждаше още по-учудена от съпруга си.

— Не си спомням да съм давала някому такова писмо. Оттогава трябва да са минали много години, но аз съм сигурна, че щях да си спомня името, ако такова лице е служило у нас.

— Невъзможно е да е работила у вас толкова отдавна — възрази Гейбриъл и подозрението в гласа му ставаше все по-ясно. — Мис Уикършъм е млада жена. Със сигурност не е по-възрастна от двадесет и пет години.

— О, но това е напълно изключено! Сега ще ви обясня. Синът ни Едмънд е в Кеймбридж, а дъщеря ни… Момент, моля! Естел, скъпа — извика майката в посока към отворения прозорец, — не си ли някъде на терасата?

Естел изохка ужасено.

— Хайде, върви — заповяда с треперещ глас Сесили, — преди да е тръгнала да те търси.

Препъвайки се, Естел излезе иззад храста. Приглади бялата си муселинена пола и отново хвърли ужасен поглед към Сесили, преди да отговори с бодро гласче:

— Да, мамо, тук съм!

Когато Естел изчезна в къщата, Сесили се промуши през храста, седна точно под прозореца и облегна гръб на стената. Стисна здраво очи и се опита да устои на могъщия напор да хвърли поне бегъл поглед към Гейбриъл. Беше дяволско мъчение да е толкова близо до него и да ги разделят цели светове.

— Това е нашата Естел — изрече лорд Карстеърс с неприкрита гордост в гласа. — Както виждате, отдавна вече не й е необходима гувернантка.

— Бих казала по-скоро, че тя е точно във възрастта, когато ще започне да пълни детската стая със собствени дечица — допълни майката с кратък нервен смях. — Разбира се, след като й намерим подходящ съпруг.

Сесили едва потисна болезнения си стон. Не можеше да бъде по-лошо. Да седи сама отвън и да чува как лейди Карстеърс се опитва да сватоса единствената си дъщеря за мъжа, когото приятелката й обича повече от всичко на света.

Гейбриъл промърмори някакъв поздрав и се наведе над ръката на Естел. Сесили си представи как устните му докосват съвсем леко нежната бяла кожа. За разлика от нея Естел никога не излизаше на слънце без ръкавици. Тази мисъл я натъжи още повече.

— Къде е малката ти приятелка? — осведоми се лейди Карстеърс. — Нали бяхте излезли на терасата да пиете чай?

Очите на Сесили се разшириха от ужас. Някой щеше да каже името й и да я изобличи като лъжкиня и измамница, каквато беше.

— Не виждам защо всички заедно да не пием чай в салона — изсмя се гръмко бащата на Естел. — Я иди да повикаш мис…

Естел получи внезапен пристъп на кашлица и Сесили въздъхна облекчено. След неколкоминутно загрижено шепнене и доста силнички удари по гърба Естел най-после успя да отговори:

— Много съжалявам. Сигурно някоя трошичка от сладкиша е заседнала в гърлото ми.

— Но нали още не сте яли сладкиш — отбеляза хладно Гейбриъл.

— Ядох преди — отвърна със същия тон тя и недвусмислено му даде да разбере, че ако се осмели да й противоречи, лошо му се пише. — Боя се, че ще се наложи да се лишим от присъствието на приятелката ми. Тя е много плаха. Още като чу звънеца на вратата, побягна като уплашено зайче.

— О, не й се сърдя — побърза да я увери Гейбриъл. — Освен това нямам никакво време и не мога да остана по-дълго. Оценявам високо гостоприемството ви, но се боя, че трябва да откажа поканата за чай.

— Ужасно съжалявам, че не можахме да ви помогнем, Шефилд — отвърна лорд Карстеърс и се изправи, при което столът му изскърца застрашително. — Очевидно сте станали жертва на безскрупулна измамница. Ако препоръчителното писмо все още е у вас, съветвам ви да го предадете на властите. Може би те имат начини да намерят тази жена и да я изправят пред съда.

— Не е необходимо да уведомяваме властите. — Решителният тон на Гейбриъл предизвика тръпки по гърба на Сесили. — Ако тя е някъде тук, аз ще я намеря.

След като Гейбриъл се сбогува, Естел излезе бързо на терасата и видя приятелката си да седи на възвишението край малкото езеро с патици. Една прекрасна патица майка се плъзгаше величествено по блестящата водна повърхност, следвана от седем пухкави патенца.

— Изобщо не си помислих, че той ще пожелае да провери препоръчителните ми писма — призна Сесили, когато Естел се отпусна до нея и внимателно разстла полите си на тревата. — Нали не ги е видял със собствените си очи. — Тя се обърна към приятелката си с измъчено изражение. — Не разбирам защо продължава да ме — да я — търси! Мислех си, че щом си възвърне зрението, ще се върне към живота, който е водил, преди да се запознаем.

— Много ли те боли? — попита съчувствено Естел.

Сесили вдигна колене към лицето си и ги обви с ръце, неспособна да потисне въпроса, който си беше обещала да не задава.

— Как изглежда той?

— Великолепно, трябва да призная. Винаги съм си мислила, че описанията ти са преувеличени, че любовта те заслепява — но не мога да отрека, че е прекрасен мъж. А белегът му е нещо съвсем особено. Придава му загадъчност. — Естел потрепери сладостно. — Прилича ми на пират, който винаги взема, каквото иска. На мъж, способен да метне на рамо жената, която му харесва, и да я отнесе някъде далеч, за да я прелъсти.

Сесили извърна глава, но Естел въпреки това забеляза червенината по бузите й.

— По дяволите, Сесили Саманта Марч, той не е единственият, от когото имаш тайни, нали?

— Не разбирам за какво говориш.

— О, разбираш, разбираш! Вярно ли е? Наистина ли ти е… — Естел се огледа подозрително и понижи глас: — … любовник?

— За една нощ — призна Сесили.

— Само веднъж?

— Не. Само една нощ — повтори Сесили, изричайки отчетливо всяка дума.

Естел подскочи, колкото ужасена, толкова и очарована.

— Не мога да повярвам, че си го направила! С него! Ти си много смела млада дама, знаеш ли? Повечето жени чакат да мине сватбата, за да си вземат любовник. — Тя се обърна към езерото и започна да си вее хлад с разперени пръсти. — Извинявай, но трябва да те попитам: Наистина ли е толкова добър, колкото изглежда?

Сесили затвори очи. Споменът за нежността на Гейбриъл я връхлетя като лятна буря и запали огън във вените й.

— Много повече.

— Леле боже! — Естел падна тежко в тревата и разпери ръце, сякаш бе загубила съзнание. Но само след секунда отново скочи и огледа подозрително стройната фигура на приятелката си. — Ами ако се е случило нещо непоправимо? Ако си… в благословено състояние?

— Ако знаеш как ми се иска да съм! — Признанието се изплъзна неволно от устните на Сесили, но тя не съжаляваше. — Сега вече си убедена, че съм покварена личност, нали? Но това е истината. Готова съм да разбия живота на семейството си, да изтърпя анатемата на обществото и да рискувам всичко, само ако можех да получа една мъничка частица от него и да я задържа завинаги до себе си. — Тя скри лице между коленете си, неспособна да понася повече съчувствения поглед на приятелката си.

Естел помилва косата й.

— Според мен още не е късно. Защо просто не отидеш при него и не му разкажеш всичко? Помоли го да ти прости!

— Как бих могла? — Сесили вдигна глава и се обърна към Естел през пелена от сълзи. — Нима не разбираш какво съм сторила? Аз едва не го убих! А после проявих слабост и го оставих сам точно когато имаше най-голяма нужда от мен. След това пък се опитах да поправя стореното и се промъкнах с измама в дома му, за да си поиграя с чувствата и спомените му. — От гърлото й се изтръгна отчаяна въздишка. — Мислиш ли, че би могъл да гледа на мен другояче, освен с презрение?

Когато Естел я прегърна нежно и я посъветва да изплаче всички сълзи, които е трупала в себе си през последните два месеца, в главата й изникна една още по-ужасна мисъл. Гейбриъл вече знаеше, че Саманта го е излъгала — колко ли време щеше да мине, докато си зададе въпроса дали нощта, която бе прекарала в прегръдките му, не е била също лъжа?