Тереза Медейрос
Твой завинаги (14)

14

Любима моя Сесили,

Как можа да си помислиш, че семейството ми ще гледа на теб като на нискостояща? Ти си за мен луната и звездите. Аз съм само пясъкът под крехките ти стъпала…

На следващия ден, точно в два следобед, Саманта прекоси фоайето, обута отново в старите си полуботушки, и изражението й беше толкова решително, че другите слуги побързаха да се махнат от пътя й. Косата й отново беше стегната в обичайния строг кок на тила, устните й бяха стиснати, сякаш беше изяла цял лимон, вместо да се парфюмира с аромата му. Грозната кройка на тъмносивата й дневна рокля скриваше убедително всеки намек за стройни глезени или женски форми.

Докато чакаше Гейбриъл, тя ходеше напред-назад из салона и старомодните й фусти шумоляха, сякаш са били киснати в нишесте. Съзнанието, че всичките й усилия да изглежда непристъпна бяха безсмислени, след като Гейбриъл не можеше да я види, разваляше настроението й. Можеше да го чака тук само по долна риза и чорапи и той пак нямаше да разбере. Тя размаха ръце, за да прогони замайващата серия от картини, които рисуваше развинтеното й въображение.

В три и половина „ученикът“ й най-сетне влезе в салона, размахвайки бастуна пред себе си. Сам го следваше по петите, захапал ужасно смачкан ботуш.

Нетърпеливо потропвайки с токче по пода, Саманта се взираше в часовника на перваза на камината.

— Предполагам, че нямате представа колко сте закъснели.

— Ни най-малка. Знаете, че не мога да видя часовника — напомни й спокойно той.

— О! — пошепна тя, за момент извадена от равновесие. — Е, добре, тогава да започваме. — Тъй като не смееше да го докосне, тя го хвана за ръкава на ризата и го дръпна към входа на импровизирания лабиринт. Гейбриъл простена театрално.

— О, не пак тези мебели! Минавал съм покрай тях поне сто пъти.

— И ще минете още най-малко сто, докато придвижването с бастун ви стане втора природа.

— Предпочитам да се упражнявам в танцуване — заяви той и коприненомеките нотки в гласа му бяха недвусмислено изкушение.

— Защо да упражнявате нещо, което владеете до съвършенство? — отвърна Саманта и го бутна доста грубичко към дивана.

Мърморейки нещо за Минотавъра, Гейбриъл стигна до края на лабиринта, но когато размаха бастуна си, намери само въздух. Смръщи чело и попита:

— Къде, по дяволите, е Дейвънпорт? Готов съм да се закълна, че преди няколко дни беше тук.

Вместо отговор Саманта излезе пред него и отвори широко стигащите до пода френски прозорци, за да може той да излезе на терасата. Сам излая въодушевено, пусна ботуша и изскочи в градината, за да преследва въображаеми зайци. В стаята повя мек бриз, ухаещ на люляк.

— След като се справихте задоволително с приемния салон и с балната зала — обясни Саманта, — сметнах, че е време да излезем на малка разходка в парка. Днешният следобед ми се струва подходящ.

— Не, благодаря — отговори безизразно Гейбриъл.

— И защо не? — попита изненадано Саманта. — Само преди минута казахте, че в салона ви е скучно. Мислех, че ще се радвате да изпробвате нещо ново и да подишате чист въздух.

— В къщата имам предостатъчно чист въздух — отговори все така глухо Гейбриъл.

Саманта го огледа недоверчиво. Пръстите му стискаха с все сила дръжката на бастуна, сякаш беше спасителна котва. Лицето му беше вкаменено, левият ъгъл на устата висеше безжизнено. Непринуденият чар от миналата нощ бе изчезнал, за да отстъпи място на мрачна маска.

Дъхът й спря. Най-сетне бе разбрала: Гейбриъл не се гневеше. Той се страхуваше. Спомни си, че нито веднъж не го е виждала да се излага на слънцето.

Тя хвана дръжката на бастуна и внимателно я освободи от студените му пръсти. Опря бастуна на стената и смело сложи ръка върху скования му лакът.

— Вашите дробове може би не се нуждаят от чист въздух, милорд, но моите буквално се задушават. Пролетният ден е великолепен, но не можете да очаквате от една дама да излезе на следобедна разходка, непридружена от достоен джентълмен.

Саманта съзнаваше, че е рисковано да апелира към кавалерството, каквото слепият вече не притежаваше. Но за нейна изненада той, макар и колебливо, сложи ръка върху нейната и наподоби ироничен поклон.

— Никой няма да има възможност да твърди, че Гейбриъл Феърчайлд е отказал да изпълни желанието на една дама.

Той направи крачка напред, после още една. Слънчевата светлина се изля върху лицето му като разтопено злато. Когато прекрачиха прага, спря като закован. Саманта се уплаши, че в крайна сметка ще откаже разходката, но после разбра, че той бе спрял само за да поеме дълбоко въздух. Тя се притисна до него и също вдиша дълбоко, за да се наслади в пълна мяра на миризмата на прясно обърната земя и на нацъфтелите глицинии по шпалира наблизо.

Когато Гейбриъл затвори очи, тя се изкуши да направи същото, за да концентрира сетивата си върху милувката на стопления от слънцето бриз и възмутеното цвъркане на една червеношийка, която се караше на партньора си, докато двамата строяха гнездо в клоните на близкия трънлив храст. Но веднага си каза, че ако затвори очи, ще пропусне да се наслади на чувственото удоволствие, изписало се по лицето на Гейбриъл.

Жизнеността й се събуди и тя го подкани да продължат напред. Стигнаха до смарагдовозелената морава, която слизаше към полусрутен каменен зид в края на просторната гора. Всяко кътче от грижливо планирания парк, от донесените отдалеч скала до виещите се поточета, беше създадено с цел да остави впечатление за недокосната пустош.

Без да сваля пръстите си от нейните, Гейбриъл вървеше редом с нея без усилие и с всеки изминат метър добиваше увереност и възвръщаше предишната си гъвкавост.

— Не бива да се отдалечаваме много от къщата. Някой от селото може да ни види. Не ми се ще да плаша малките деца.

Въпреки сухия тон, Саманта разбра, че думите не бяха изречени на шега.

— Децата се боят само от непознатото, милорд. Колкото по-дълго се затваряте във Феърчайлд Парк, толкова по-страшна слава ще ви се носи.

— Освен това не искаме всички да повярват, че съм някакъв урод, който броди самотно в тъмнината, нали?

Саманта вдигна поглед към него, но й беше невъзможно да определи дали той се надсмиваше над самия себе си или над нея. Може да беше загубил зрението си, но веселите искри в очите му бяха останали. Под слънчевата светлина те бяха дори още по-впечатляващи, а поръбените със злато зеници изглеждаха ясни и бистри като кристални езерца. Косата му блестеше като току-що отсечени златни монети.

— Наистина не е нужно да живеете като затворник в собствената си къща, след като имате такава прекрасна градина. Мога да си представя, че някога сте били предприемчив млад мъж. Със сигурност ще измислите какво да правите на чист въздух и да се забавлявате.

— Какво ще кажете да стреляме с лък? — попита подигравателно той. Сам изскочи от близката горичка и се хвърли към тях. Пазейки се от скачащото куче, те тръгнаха по-бавно. — Може и да ходим на лов. Сигурно никой няма да ми се разсърди, ако объркам младо куче с лисица.

— Засрамете се! — укори го Саманта. — Може би един ден Сам ще бъде вашето спасение. Кученцето е много умно.

Като чу името си, Сам се отърколи в тревата, легна по гръб, извъртя очи и оплези език. Саманта прибра полите си и го прекрачи предпазливо с надеждата, че спътникът й няма да забележи нищо. Ала мислите на Гейбриъл бяха заети с друго.

— Може би сте права, мис Уикършъм — промълви той. Саманта вдигна очи към него, изненадана от бързото му съгласие. — Може би има нещо, което ще ми достави удоволствие. Нещо, при което ще се представя добре.

 

 

Играеха на „сляпа баба“ и Гейбриъл печелеше всяка игра.

Саманта не намираше начин да го победи. Той не просто улавяше бързите прислужници, но и само с едно подушване на косата или дрехата ги назоваваше по име. Освен това рефлексите му бяха достатъчно добри, за да избягва човека с вързани очи — изплъзна се от протегнатите й ръце само миг преди да го е сграбчила.

Когато Саманта повика слугите в градината, за да играят на „сляпа баба“, всички се ужасиха: господарят им се бе излегнал на обляната от слънцето полянка с разрошени коси и сламка между устните. Още повече се стреснаха, когато болногледачката им обясни какво ги очаква. Няколко млади мъже и жени се наредиха сковано в редица, сякаш трябваше да посрещнат самия крал, докато Бекуит цъкаше неодобрително, а мисис Филпот охкаше, че никога не била участвала в толкова неприлична игра.

Питър и Филип бяха първите, които излязоха от редицата. Зарадвани, че няма да стоят вътре в този великолепен пролетен ден, младите прислужници се включиха с въодушевление в играта, като напълно пренебрегваха изброените от Саманта правила. При всеки удобен случай размахваха огромните си юмруци и се бореха като млади палета. Всеки път, когато преборваше брат си и го възсядаше като кон, Филип хвърляше бърз поглед към Елси, за да се увери, че младата прислужничка е видяла победата му.

Изкушени от мекия, ароматен бриз и доброто настроение, другите слуги също се отърсиха от въздържаността си. Когато му дойде редът да търси другите, едрият, мършав горски пазач Уили се втурна да гони перачката Мег, протегнал огромните си ръце като нокти на хищник. Пискайки като срамежлива ученичка, Мег прихвана полите си и хукна по склона, като при всяка крачка разкриваше красивите си голи крака. Сам залая и се втурна след нея. Тя направи огромен скок наляво, Уили мина покрай нея, спъна се в ботушите си и се изтърколи надолу по склона сред всеобщия смях.

— След като Уили не можа да хване Мег, сега е ред на господаря! — извика Хана и запляска с ръце.

Докато Мег измъкваше от потока мокрия, ругаещ горски пазач, Бекуит внимателно обърна Гейбриъл към къщата. Даже мисис Филпот се бе включила в играта. Без да я накарат, тя направи крачка напред и три пъти завъртя господаря си около собствената му ос, после отскочи настрана с такъв устрем, че ключовете на колана й зазвъняха като камбанки.

Гейбриъл се разкрачи и застана неподвижен. Всички участници в играта застинаха по местата си под топлото слънце. Според правилата нямаха право да бягат, докато Гейбриъл не се приближи дотолкова, че да ги докосне. Едва тогава можеха да отскочат настрана. Саманта нарочно застана в най-далечния край на поляната — винаги правеше това, когато идваше ред на Гейбриъл. Беше решена да не му дава повод да я докосва.

Опрял ръце на стегнатите си хълбоци, Гейбриъл се въртеше бавно в кръг. Едва когато вятърът развя косите на Саманта и няколко непокорни къдрици се измъкнаха от кока, тя разбра, че е направила грешка, като е застанала по вятъра. Ноздрите на Гейбриъл се издуха. Очите му се присвиха по начин, който й беше много добре познат.

Той направи рязък завой и се запъти право към нея. Дългите му крака бързо скъсиха разстоянието помежду им. Когато мина покрай Елси и Хана, без да забави крачка, момичетата затиснаха устите си, за да не се закискат.

Стъпалата на Саманта сякаш се бяха враснали в земята. Нямаше да може да избяга дори ако Гейбриъл беше нападащ хищник, решен да я погълне. Осъзнаваше ясно, че всички слуги я зяпат любопитно, и между гърдите й потече вадичка пот. Кръвта се точеше във вените й тежка и гъста като мед.

Воден от непогрешимите си усещания, Гейбриъл спря само на сантиметри от нея. Когато ръката му улови ръкава й, Филип и Питър сърдито изхъмкаха — тя беше длъжна да бяга или поне да окаже съпротива. Вече беше твърде късно за това. Оставаше само той да каже името й и играта щеше да свърши.

— Името! Името! — развикаха се момичетата.

Гейбриъл вдигна свободната си ръка, за да нареди мълчание. Беше познал предишните уловени по полъх на дърво или сапун за пране. Освен това имаше право да идентифицира уловения и чрез докосване.

Устните му се накъдриха в ленива усмивка. Саманта все още стоеше като вкаменена, прекалено безпомощна, за да спре движението на ръката му. Светът около тях изведнъж изчезна. Останаха само двамата и мекият пролетен бриз.

Гейбриъл попипа косата й и бавно плъзна пръсти по лицето. Опипа рамката на очилата, после внимателно се потопи във всяка вдлъбнатина и извивка, сякаш искаше да ги запечата завинаги в паметта си. Ръцете му бяха едновременно грапави и нежни… и невероятно мъжествени. Когато плъзна два пръста по меките й устни, неловкостта й се разсея. Обзе я друго чувство, още по-опасно. Тя се улови в желанието да се облегне на него, да отметне глава назад и да му се предложи като жертва. Надвита от сладкия копнеж, тя се олюля и едва тогава забеляза, че той е престанал да я докосва.

Саманта отвори очи и го погледна смаяно. Макар че главата му беше сведена, бързото вдигане и спускане на гърдите му й показа, че краткият им контакт не го е оставил равнодушен.

— Не съм съвсем сигурен — извика той така, че всички на поляната да го чуят. — Като съдя по меката кожа и нежния парфюм, предполагам… — Той направи пауза, аз да увеличи напрежението.

— Очевидно съм хванал Уортън, оборското ратайче.

Слугите избухнаха в луд смях. Един от ратаите удари по рамото зачервения Уортън.

— Имате право на три предположения, милорд — напомни му Мили.

Гейбриъл замислено прехапа долната си устна.

— Е, щом не е Уортън — продължи той провлечено, с тих глас, — тогава сигурно е моята скъпа… моята усърдна… моята предана…

Той сложи ръка на сърцето си и пожъна нов залп от смях от страна на прислужничките, а Саманта спря да диша, опитвайки се да разбере какво точно щеше да каже за нея.

— Хванал съм мис Уикършъм!

Участниците в играта заръкопляскаха въодушевено. Гейбриъл им махна с ръка и се поклони пред Саманта.

Тя се усмихна, направи подигравателен реверанс и произнесе през здраво стиснати зъби:

— Добре, че не ме оприличихте с някой от конете, които теглят каретата.

— Не ставайте глупава — отговори й той шепнешком. — Вашата грива е много по-гладка.

Сияещият Бекуит го потупа по рамото и сложи в ръката му сгъната кърпа.

— Превръзката, милорд!

Гейбриъл се обърна към Саманта и веждите му се вдигнаха в дяволска маска.

— О, не, няма да ви позволя да повторите тази игра! — Тя заотстъпва назад, докато той крачеше заплашително към нея с превръзката в протегнатите ръце. — Омръзнаха ми проклетите ви игрички. Всичко ми омръзна — добави тя, за да го уязви по-болезнено.

— О, стига, мис Уикършъм — отвърна с усмивка Гейбриъл. — Нима ще принудите един слепец да тича подире ви?

— Така ли мислите? — Саманта прихвана полите си и хукна като подгонена сърна по тревата. Гейбриъл я последва с учудваща бързина.

 

 

Настроението в бавно движещата се парадна карета на маркиз Торнууд се люшкаше от мрачно до сърдито мълчание. Само седемнайсетгодишната Хонория се осмеляваше да изрази надеждата и радостното си очакване. Тя се въртеше неспокойно и час по час надничаше през прозорчето към зелените поля навън. Широкият път към Феърчайлд Парк беше обграден от яркозелен жив плет.

Двете й по-големи сестри се придържаха към най-новата мода и пазеха скучаещо, изискано мълчание — за младите дами, преминали известна възраст, то беше не по-малко важно от красотата и произхода. Осемнадесетгодишната Евгения беше потънала в съзерцание на собственото си отражение в елегантното ръчно огледалце, което бе извадила от копринената си чантичка, докато деветнадесетгодишната Валери отчиташе всяко друсане и люлеене с мъчителна въздишка. Откакто миналата година в края на сезона се сгоди за най-младия син на един херцог, Валери бе станала наистина непоносима. Каквато и да беше темата на разговора, тя започваше всяко второ изречение с думите: „Щом се омъжа за Антъни…“

Срещу момичетата седеше самият господин маркиз и често-често триеше зачервеното си чело с дантелена кърпичка. Загрижена от тази червенина, съпругата му се осведоми:

— Наистина ли смяташ, че решението ти бе правилно, Теди? Ако го бяхме предупредили, че идваме…

— Ако го бяхме предупредили, отново щеше да нареди на слугите да ни отпратят. — Тъй като не му беше в характера да говори остро на съпругата си, Тиодор Феърчайлд смекчи острите си думи, като се наведе и помилва ръката й в дантелена ръкавица.

— Що се отнася до мен, предпочитам да се случи точно това. — Евгения се откъсна с неохота от съзерцанието на образа си в огледалото. — Така няма да му дадем възможност да ни крещи и да ръмжи като бесен вълк.

Валери кимна мъдро.

— Като си спомня колко отвратително се държа миналия път, започвам да мисля, че е не само сляп, но и луд. Много се радвам, че още не съм омъжена за Антъни. Божичко, ако беше чул колко грубо ми говореше Гейбриъл…

— Би трябвало да се засрамите, че говорите така за собствения си брат! — Хонория се обърна рязко и изгледа унищожително сестрите си. Светлокафявите й очи с цвят на шери святкаха гневно под модната шапка с широка периферия.

Никой не бе очаквал толкова строгост и рязкост от винаги добродушната малка сестра. Валери и Евгения си размениха учудени погледи.

Когато каретата мина през портата от ковано желязо и зави по входната алея към господарската къща, Хонория продължи:

— Евгения, нима не помниш кой те измъкна от леденостудената вода, когато потъна в езерото в парка на Тилманови, макар да те предупреждаваха, че ледът е още тънък и не можеш да се пързаляш на кънки? А ти, Валери — кой защити честта ти, когато онова ужасно момче заяви на чая у лейди Марбът, че си му позволила да те целуне? Гейбриъл е най-добрият голям брат, който може да си пожелае едно момиче, а вие двете го обиждате и му се подигравате като предателки!

Валери се наведе, стисна ръката на Евгения и в светлозелените й очи блеснаха сълзи.

— Несправедлива си, Хонория! Гейбриъл ни липсва не по-малко, отколкото на теб. Но този мрачен грубиян, който бушува и ни ругае, не е нашият брат. Ние искаме да си върнем стария Гейбриъл.

— Спокойно, спокойно, момичета — намеси се бащата. — Не бива да усложнявате и без това сложната ситуация, като се карате.

Хонория се обърна рязко и отново се загледа през прозореца. За да разведри обстановката, маркизът се опита да се засмее с обичайния си весел смях, но нищо не се получи.

— Като види какво му носим този път, брат ви може би ще се покаже малко по-учтив.

— Според мен точно тук е проблемът — извика сърдито лейди Торнууд. — Ако вярваме на твоите скъпи лекари, той не може да вижда нищо, нали? Нито днес, нито когато и да било. — Кръглото й лице се набръчка, сълзите й оставиха следи върху дебелия слой пудра по бузите, но това не я притесни. Тя взе кърпичката, която й подаде съпругът й, и попи сълзите от очите си.

— Мисля, че Валери и Евгения са прави. Може би не трябваше да идваме. Не знам как ще понеса да видя момчето си затворено в тъмната къща като животно.

— Мамо! — извика Хонория и в гласа й звънна учудване. Опита се да изтрие стъклото на прозорчето, за да вижда по-ясно, но не успя.

— Остави мама на мира — изсъска Евгения. — Не виждаш ли колко е отчаяна?

Валери извади от чантичката си шишенце с амоняк и го подаде на майка си.

— Вземи го, мамо. Помириши го и ще видиш, че ще ти стане по-добре.

Лейди Торнууд отблъсна ръката на Валери, заинтригувана от смаяното изражение на малката си дъщеря.

— Какво има, Хонория? Изглеждаш, сякаш си видяла призрак.

— Може би наистина съм видяла призрак. Но мисля, че е по-добре да погледнеш сама.

Когато Хонория отвори прозорчето, любопитната лейди Торнууд се прехвърли през краката на мъжа си, като го настъпи болезнено по пръстите, и се настани до дъщеря си. Тласкани от любопитство, Евгения и Валерия се надигнаха зад майка си.

На поляната пред къщата имаше някакво празненство. Участниците се бяха разпръснали по меката трева, смехът и виковете им отекваха във въздуха като музика. Всички бяха въодушевени от играта и никой не забеляза пристигащата карета.

Маркизът протегна шия, за да види нещо над стената от модни дамски шапки, и зяпна смаяно.

— Какво става тук, по дяволите? Защо слугите си губят времето с глупости, вместо да работят? Какво си мислят, че празнуват — може би Коледа? За бога, ще заповядам на Бекуит да уволни тези нахалници!

— Първо обаче трябва да го хванеш — заяви през смях Валери, когато достойният иконом хукна надолу по склона, преследвайки пищящата мисис Филпот.

Евгения сложи ръка на устата си, за да скрие нервното си кискане.

— Видя ли и ти това, което видях аз, Валери? Кой би помислил, че онзи дървеняк е способен на такива неща?

Маркизът се обърна рязко, за да се скара на дъщерите си за неприличните изрази, но в този момент всички видяха мъжа, който тичаше през поляната. Маркизата пребледня толкова силно, че Валери отново й подаде шишенцето с амоняка.

Мъжът спря на възвишението. Сияещото синьо небе беше идеален фон за прекрасната му фигура. Маркизата сложи ръка на сърцето си и изплака тихо. За момент повярва, че синът й се е върнал от война невредим. Нейният Гейбриъл стоеше там гордо изправен, със стегнати рамене, с блестящи от слънцето златни коси…

В следващия миг Гейбриъл се обърна и тя видя назъбения белег, който загрозяваше безупречните му черти — мрачното напомняне, че нейното момче, нейният прекрасен и горещо обичан син си е отишъл завинаги.

 

 

Саманта знаеше, че няма да избяга от Гейбриъл. Въпреки това реши да не го улеснява. Постара се да му създаде сериозни затруднения, като се скри зад другите слуги. Знаеше, че въпреки липсата на зрение той все още е подвижен и гъвкав като планински лъв. Затова се уплаши до смърт, когато той се спъна в една издатина и падна тежко на земята.

— Гейбриъл! — извика ужасено тя, без да забележи, че е употребила малкото му име. Събра полите си и хукна към него. Падна на колене, трепереща от ужас, защото си представяше най-лошото. Ами ако си е счупил глезена? Или си е ударил главата в някой камък?

Разтърсена от спомена за окървавеното му тяло на пода в спалнята му, тя сложи главата му в скута си и нежно приглади назад разбърканите златни къдрици.

— Чуваш ли ме, Гейбриъл? Добре ли си?

— Сега съм много добре. — Преди Саманта да е успяла да реагира на дрезгавия шепот, той я обгърна с две ръце и я привлече към себе си. Очилата паднаха от носа й.

Никога не беше помисляла, че той е толкова безогледен да я събори в тревата пред очите на всички прислужници — като че бяха овчарче и млекарка, излезли да се позабавляват на полето. Но той направи точно това. Докато се търкаляха по склона, краката му се заплетоха в полите й и двамата избухнаха в безпомощен смях.

Следващото усещане беше безкрайно приятно: тя лежеше по гръб, покрита от голямото, топло тяло на Гейбриъл. Хватката му се стегна, усмивката на лицето му угасна.

Саманта забеляза, че и другите изведнъж са замлъкнали. Твърде късно.

Тя погледна над рамото на Гейбриъл и примигна смаяно. Не особено едър, но набит и широкоплещест мъж с чорапи на златни и зелени ивици и старомоден панталон до коленете бе изникнал сякаш от нищото. Избледнялото златнорусо на косата му беше леко напудрено и тя не можа да прецени възрастта му. Маншети от скъпа венецианска коприна обрамчваха силните му китки. Когато й подаде ръка да стане, огромният рубин на пръста му светна като капка прясна кръв под слънчевата светлина.

— М-м-милорд — заекна Бекуит. Превръзката на очите му се бе изкривила и той приличаше на дебеличък, блед пират. — Никой не ни е съобщил, че ще дойдете. Не ви очаквахме.

— Виждам — отговори мъжът с властния тон, който Саманта вече познаваше добре.

Най-сетне тя разбра, че гледаше в строгото лице на Тиодор Феърчайлд, маркиз Торнууд — бащата на Гейбриъл. И неин работодател.