Тереза Медейрос
Твой завинаги (3)

3

Скъпа моя мис Марч,

Трябва да призная, че откакто ви видях за първи път, не мисля за нищо друго — и за никого другиго, — освен за вас…

На следващата сутрин Гейбриъл слезе предпазливо по стълбата, като душеше на всяка стъпка. Но колкото и да издуваше ноздри, не усещаше дори най-лек полъх на лимонова трева. Може би мис Уикършъм бе последвала съвета му и си бе заминала. С малко повечко късмет нямаше да му се налага да понася повече дързостта й. Интересно защо тази мисъл не му достави удовлетворение. Сигурно беше по-гладен, отколкото си мислеше.

Накрая се отказа от опитите си да остане незабелязан, отвори с трясък двукрилата врата и нахлу в приемния салон, очаквайки всеки момент да се удари в някоя мебел. Болката от удара беше винаги добре дошла. Всяко прясно синьо петно и всяка драскотина бяха доказателство, че е още жив.

Изобщо не беше подготвен за онова, което го очакваше в салона. Докато вървеше право напред и се учудваше защо не среща по пътя си дори едно ниско столче, сноп слънчеви лъчи го удариха право в лицето. Гейбриъл спря, олюля се, сякаш наистина бе получил удар, и вдигна ръка, за да защити лицето си от смущаващата топлина. Инстинктивно присви очи, но не беше в състояние да изключи веселото цвърчене на птиците и ухаещия на люляк бриз, който нежно се плъзгаше по бузите му.

За минута повярва, че е още в леглото си и сънува. Повярва, че ако отвори очи, ще види ярка зелена поляна, а над главата си — коприненобелите цветчета на старата круша. Ала когато наистина отвори очи, светът беше все така тъмен — въпреки измамната топлина на слънцето върху лицето му.

— Бекуит! — изрева той.

Някой го потупа по рамото. Без да мисли какво прави, Гейбриъл се завъртя, за да сграбчи нападателя. Макар че посегна във въздуха, ароматът на лимонова трева, който погъделичка носа му, веднага му показа кой го бе докоснал.

— Никой никога ли не ви е научил, че е знак за извънредно лоши маниери да се промъквате зад гърба на слепец? — попита саркастично той.

— На всичкото отгоре е и опасно. — Вече познатият му глас звучеше все така дръзко, но беше и леко задъхан, което, странно защо, ускори пулса му.

Опитвайки се да обуздае темперамента си — и не само него, — Гейбриъл направи няколко крачки назад. Тъй като не можеше да се измъкне от изкусителната топлина на слънчевите лъчи, той се обърна така, че лявата страна на лицето му да не е насочена към гласа й.

— Къде, по дяволите, се мотае Бекуит?

— Нямам представа, милорд — отговори сладко неговата болногледачка, — но тази сутрин в къщата става нещо… кой знае, може би върлува странна болест. Закуската не е сервирана, повечето слуги са още в леглата.

Гейбриъл разпери ръце и се завъртя около собствената си ос, без да се закачи в нито една мебел.

— Тогава ще задам конкретен въпрос. Къде са мебелите ми?

— О, не се притеснявайте. Всички са тук. Просто ги избутахме до стените, за да не ви пречат.

— Кои сте вие?

— Е, ще призная, че по-голямата част от работата свърших сама. — Гейбриъл с изненада установи, че тя беше не по-малко объркана от него. — Но явно след като съм си легнала, слугите също са се хванали за работа.

Гейбриъл въздъхна театрално. Едва удържаше нетърпението си.

— Ако всички стаи са еднакви, как ще разбера дали съм в приемния салон или в библиотеката? Сигурно накрая ще се озова в купчината тор зад къщата!

В продължение на един дълъг, благословен миг Саманта остана безмълвна и Гейбриъл се ухили доволно.

— Господи, това наистина не ми дойде на ума! — призна съкрушено тя. — Може би ще трябва да помоля лакеите да оставят в средата на всяка стая по нещо типично, което да ви покаже къде сте. — Полите й зашумоляха, когато тръгна да обикаля стаята, кроейки нови планове. Гейбриъл се въртеше с нея, като внимаваше дясната му страна винаги да е на височината на гласа й. — Ако тапицираме острите ръбове и ъгли, ще се движите свободно из къщата, без да рискувате нараняване. Особено ако се научите да броите.

— Смея да ви уверя, мис Уикършъм, че се научих да броя още като дете.

Сега беше неин ред да въздъхне театрално.

— Искам да кажа, че трябва да броите стъпките си. Ако запомните колко крачки са ви необходими, за да отидете от едно помещение в друго, ще се оправяте по-лесно и ще можете на направлявате живота си.

— Виж ти! Това би било приятно разнообразие. Откакто кракът ви стъпи в къщата ми, май вече нямам никакво влияние върху ставащото тук.

— Защо правите това? — попита тя и в гласа й звънна истинско любопитство, което му придаде меко звучене.

Гейбриъл смръщи чело, опитвайки се да следи тихите и стъпки, докато тя обикаляше около него.

— Какво правя?

— Извръщате се настрана, когато се раздвижа. Когато тръгна наляво, вие се обръщате надясно и обратно.

Гейбриъл видимо се скова.

— Аз съм сляп. Как можете да очаквате, че знам на коя страна се обръщам? — За да пресече следващите въпроси, той продължи: — Мисля, че е редно да ми обясните защо изричните ми нареждания бяха нарушени и всички прозорци са отворени.

— Аз съм виновна. Като ваша болногледачка смятам, че слънцето и свежият въздух ще окажат благотворно влияние върху… — тя се закашля, сякаш нещо беше заседнало в гърлото й — … ще накарат кръвта ви да тече по-равномерно.

— Според мен кръвта ми си тече съвсем добре. Много ви благодаря за загрижеността, но би трябвало да знаете, че слепецът няма никаква полза от слънчевата светлина. Най-много да му напомни болезнено за красотата, която никога повече няма да види.

— Може и да сте прав, но нямате право да принуждавате целия персонал на къщата да живее в мрак заради вас.

В продължение на цяла минута Гейбриъл не беше в състояние да проговори — толкова силно беше изумлението му. Откакто се бе върнал от Трафалгар, всички ходеха на пръсти около него и шепнеха. Никой — дори членовете на семейството му — не се осмеляваше да му говори с този тон.

Той се обърна с лице към нея и позволи на безмилостните слънчеви лъчи да го осветят целия.

— Никога ли не ви е хрумвало, че настоявам завесите да останат спуснати тъкмо защото мисля за благото на слугите си? Защо да ме гледат на дневна светлина? Аз поне съм благословен със слепота и не мога да видя колко жестоко съм обезобразен.

Сам не знаеше каква реакция искаше да предизвика с тези горчиви думи, но в никакъв случай не беше очаквал мис Уикършъм да избухне в смях. А тя направи точно това. Смехът й беше много по-различен от смеховете, които беше свикнал да чува от жените. Вместо сухо крякане чу гърлен, мелодичен смях, който едновременно го подиграваше и възбуждаше — убедително доказателство, че кръвта му течеше дори по-добре, отколкото смяташе досега.

— Кой ви е казал това? — попита задъхано тя и отново се изкиска развеселено. — Кой ви е казал, че сте жестоко обезобразен?

Гейбриъл сърдито сви вежди.

— Не е нужно да ми го казват. Може да съм сляп, но не съм нито глух, нито идиот. Чувах какво си шепнеха лекарите край леглото ми. Когато махнаха превръзката, чух как мама и сестрите ми простенаха ужасено. Усетих как погледите им се впиха в лицето ми. И с лакеите беше същото, докато ме носеха към каретата. Дори най-близките ми хора не понасят да ме гледат. Как мислите, защо са ме затворили тук като тигър в клетка?

— Доколкото мога да преценя, вие сте този, който е заключил вратите на клетката и е барикадирал прозорците. Според мен семейството се бои не толкова от обезобразеното ви лице, колкото от гневните ви изблици.

Гейбриъл посегна към ръката й и при третия опит я намери. Беше учуден колко малка и твърда беше и как добре пасна в хватката му.

Когато я привлече към себе си, тя извика уплашено. Вместо тя да го води по коридорите, той я повлече нагоре по стълбата и по дългия коридор, докато стигнаха галерията със семейните портрети. Като дете беше изследвал всяко ъгълче на Феърчайлд Парк и познаваше всички тайни кътчета, затова и сега вървеше уверено. Без да пуска ръката й, прекоси галерията с равномерни дълги крачки и спря точно където трябваше. Знаеше какво ще види тя там: огромен портрет, закрит с ленено платно.

Самият той бе наредил да сложат платното. Не можеше да понесе мисълта, че някой ще стои пред този портрет и ще си спомня меланхолично какъв е бил някога господарят на дома. Ако не беше такъв сантиментален глупак, щеше да нареди да унищожат портрета. Човекът, който беше някога, вече го нямаше.

Той намери със сигурна ръка края на платното и го свали от портрета.

— Гледайте! Е, какво ще кажете за лицето ми?

Гейбриъл отстъпи настрана и се облегна на парапета на галерията, за да я остави да разгледа портрета на спокойствие. Не беше нужно да има очи, за да знае какво виждаше тя. Почти тридесет години беше гледал това лице в огледалото.

Представи си играта на светлини и сенки по добре оформените черти и потръпна. Представи си трапчинката в средата на мъжествената брадичка и изохка от болка. Майка му винаги твърдеше, че бил целунат от ангел, още докато бил в корема й. Когато трапчинката се скри под златнокестенява брада, сестрите му най-сетне престанаха да се оплакват, че бил по-красив от тях.

Познаваше лицето на портрета и знаеше как въздейства то на жените. Помнеше как старите му лели го щипеха по розовите бузки, помнеше и дебютантките, които се кискаха и се изчервяваха, когато ги поздравяваше в Хайд Парк. Не бе забравил и красивите жени, които се надпреварваха да влизат в леглото му — само за една изкусителна усмивка или за един вихрен танц.

Не се съмняваше, че дръзката мис Уикършъм също няма да устои на чара му.

За известно време се възцари тишина.

— Изглежда доста добре, признавам — проговори замислено тя. — За жените, които харесват този тип мъже.

Гейбриъл се намръщи невярващо.

— Какво значи „този тип мъже“?

Сетивата му веднага уловиха краткото й колебание. Трябваше й време, за да обмисли отговора си.

— Според мен в това лице липсва характер. Това е лице на човек, който е живял лесно, получавал е всичко, което е искал. Вече не е момче, но още не е мъж. Сигурно е бил приятен спътник за разходка в парка или в театъра, но не ми се вярва, че бих искала да го имам между своите познати.

Гейбриъл протегна ръка и я улови за рамото. Усети меката плът под грубата вълнена рокля и я обърна така, че да го вижда добре. Беше истински любопитен да чуе отговора на следващия въпрос.

— А какво виждате сега?

Този път в гласа й нямаше колебание.

— Виждам мъж — отговори тихо тя. — Мъж, в чиито уши все още отеква гръм на оръдия. Мъж, на когото животът е дал кървав урок, но той не се предава. Мъж с грозен белег, който опъва устата му и не му позволява да се усмихне, макар че много му се иска.

Тя плъзна пръст по белега му и Гейбриъл се разтрепери. Стреснат от интимността на докосването й, той улови ръката й и я отдалечи от себе си.

Саманта се освободи бързо от хватката му и в гласа й отново звънна предишната решителност.

— Освен това виждам мъж, който трябва веднага да се избръсне и да облече чисти дрехи. Разберете, не е нужно да се показвате пред хората в такъв вид, сякаш…

— Сякаш съм слепец? — предложи сухо той, облекчен, че отново се връщат към старите отношения.

Имате ли камериер? — осведоми се делово тя. Гейбриъл усети леко подръпване по небрежно вързаното шалче на шията си и я плесна лекичко по пръстите.

— Уволних го. Не понасям да ме обслужват отпред и отзад, сякаш съм безпомощен инвалид.

Саманта реши да пренебрегне изричното предупреждение.

— Не разбирам защо. Повечето джентълмени от вашето съсловие, които имат добри очи, са много доволни, че могат да стоят с разперени ръце и да се оставят да ги обличат, сякаш са малки деца. Но щом не искате камериер, ще помоля лакеите да ви приготвят гореща баня. Надявам се, че не възразявате.

Гейбриъл беше готов да й напомни, че единственото, срещу което възразява, е самата тя, но изведнъж му хрумна нова мисъл. Може би имаше и друг начин да я накара да напусне.

— Да, мисля, че наистина имам нужда от гореща баня — отговори с меден глас той. — Но банята е много опасна за сляп човек, нали знаете? Ами ако се подхлъзна при влизане във ваната и си ударя главата? Или ако потъна във водата и се удавя? Или пък ако… изпусна сапуна? Никой не може да очаква да го намеря сам. — Той улови отново ръката й, вдигна я към устните си и нежно целуна чувствителната длан. — Вие сте моя болногледачка, мис Уикършъм, затова изпълнете задълженията си и ме окъпете.

Вместо да получи плесница заради безсрамието си, каквато заслужаваше, той чу сладкия й гласец:

— Сигурна съм, че не се нуждаете от моите услуги. Имате достатъчно силни млади лакеи, които с радост ще търсят сапуна ви.

Тя беше абсолютно права! Гейбриъл се усмихна на себе си. Като чу решителните й стъпки по стълбата, му се дощя да се изсмее гласно.

 

 

Саманта вдигна свещта и се вгледа като омагьосана в лицето на Гейбриъл Феърчайлд, внезапно изплувало от мрака. Къщата беше утихнала отдавна. Всичките й обитатели спяха дълбок сън. Може би спеше дори господарят й.

След сутрешния им сблъсък графът бе прекарал остатъка от деня в мрачната си спалня. Отказа да я напусне дори за обяд и вечеря.

Наклонила глава, Саманта изучаваше картината и напразно си повтаряше, че не бива да се поддава на очарованието на младия мъж, изобразен на портрета, както беше заявила сутринта. Макар портретът да беше от 1803 — значи само от преди три години, — тя имаше чувството, че е бил рисуван преди цяло десетилетие. Лекият полъх на арогантност в младежката усмивка на Гейбриъл Феърчайлд се смекчаваше от самоироничните искри в светлозелените очи. Очи, които гледаха с очакване в бъдещето, изпълнени с напрежение и надежда за онова, което ще дойде. Очи, които виждаха само онова, което искаха да видят, и бяха заплатили за това със светлината на деня.

Саманта протегна ръка и помилва гладката буза на младия мъж с върха на пръста си. Лицето му не беше обезобразено. Но този път не усети топлина, не изпита разтърсващото усещане за окончателност. Това беше само хладно платно, което сякаш се подиграваше на интимния й жест.

— Лека нощ, принце — пошепна тя и отново спусна платнището над портрета.

 

 

Нежната пролетна зеленина избуяваше по безкрайните поляни. Перести облачета подскачаха като млади агънца по пастелносиньото небе. Бледожълтото слънце къпеше лицето му в топлина. Гейбриъл се подпря на лакът и погледна към жената, която лежеше до него в тревата и спеше. Едно цветче от старата круша над главите им беше паднало в грижливо подредените й къдрици. Жадният му поглед пое наситеното меднокафяво на косата й, прасковената мекота на бузите, влажното кораловочервено на полуотворените устни.

Никога преди това не беше виждал такива наситени цветове… и толкова изкусителни.

Когато устните му завладяха нейните, ресниците й затрепкаха, а устните се накъдриха в сънена усмивка, която задълбочи прелестните трапчинки на бузите й. Ала тъкмо когато ръцете й го обгърнаха, тъмен облак закри слънцето и безмилостната му сянка лиши света от всякакъв цвят.

Гейбриъл седна в леглото, обгърнат от черен мрак, и шумното му дишане отекна в тишината. Не знаеше дали е още нощ или е настъпило утрото. Знаеше само едно: че е бил изтръгнат от единственото убежище, в което бягаше от безмилостния мрак — сънищата си.

Отметна завивката, преметна крака през ръба на леглото и стана. Скри лице в ръцете си и задиша дълбоко, за да се успокои. Неволно се запита как ли щеше да реагира мис Уикършъм, ако можеше го види в този момент. Беше съвсем гол. Може би трябваше да си върже чисто шалче, за да не нарани женската й чувствителност.

След няколко безуспешни опита той намери смачкания халат в края на леглото и го метна на раменете си. Без да си направи труда да го върже, прекоси стаята. Все още дезориентиран от внезапното си събуждане, не прецени добре разстоянието между леглото и писалището и болезнено удари лявото си стъпало в резбования крик на масата. Потисна проклятието си, отпусна се на високия стол и затърси опипом изработените от слонова кост дръжки на чекмеджетата.

Когато отвори най-малкото, облечено отвътре с копринено кадифе, пръстите му веднага намериха, каквото търсеха — дебело снопче писма, привързани с копринена панделка. Извади ги и замайващ аромат го удари в носа.

Това не беше евтин лимонов парфюм, купен от уличен търговец, а аромат на жена — цветен, силен и изкусителен.

Гейбриъл го вдъхна жадно, развърза копринената панделка и плъзна пръсти по скъпата ленена хартия. Писмата бяха смачкани и влажни от многото месеци, през които ги беше носил до сърцето си. Извади едно и го приглади нежно. Връхчето на показалеца му се плъзна по грациозните извивки на буквите. Ако се съсредоточеше, сигурно щеше да разпознае по извивките една дума или дори цяло изречение.

Думи без значение. Празни фрази.

Ръката му се стегна в юмрук. Бавно сгъна писмото и за пореден път си каза, че е абсурдно слепец да пази писма, които никога няма да прочете отново. Писма от жена, която вече не го обичаше.

Ако изобщо го беше обичала някога.

Въпреки това завърза грижливо копринената панделка и отново прибра писмата в чекмеджето, тапицирано с копринено кадифе.