Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Petals on the River, 1997 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Диляна Радинска, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 130 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и корекция
- Xesiona (2009)
- Сканиране
- ?
- Сканиране
- bobych (2008)
- Допълнителна корекция
- Еми (2013)
Издание:
Катлийн Удиуиз. Като цвят по течението
ИК „Ирис“
Редактор: Правда Панова
Коректор: Виолета Иванова
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от tsocheto)
- — Корекция от Еми
Глава двадесет и пета
В мига, в който Морис дьо Мерсер прекрачи прага на таверната, в целия салон се възцари мъртва тишина и всяка проститутка, която бе успяла да се надигне от леглото в този ранен час, се закова на място и го зяпна с отворена уста. В сравнение с обичайната клиентела от околността, маркизът изглеждаше прекрасен и апетитен, подобно на едър червей, попаднал в курник. И подобно на ято кудкудякащи кокошки момичетата на Фрида се спуснаха към него, като се блъскаха и бутаха, за да се доберат първи до този изключителен екземпляр. Вярна на себе си, Мориса успя да пререди всички и да се изпъчи пред него.
— Мога ли да ви услужа с нещо, Ваша Светлост? — изчурулика тя и по навик завъртя рамо така, че деколтето на роклята й да се разтвори и да открие значителна част от пищната й гръд.
— Можете — отговори Морис с подчертана незаинтересованост. — Научих от съдържателя на странноприемницата, че баба ми е отседнала тук. Бихте ли ми посочили стаята й?
— Ами, не зная, милорд. — Мориса отстъпи няколко крачки назад, осъзнала глупавата си грешка. Това не беше никакъв клиент, а влюбеният в Шимейн внук на лейди Дьо Мерсер. И тъй като нито Потс, нито Роксана се бяха върнали от къщата на Торнтън, за да си приберат наградата, не се знаеше какво се е случило там и какво иска този човек с посещението си. Но каквато и да бе целта му, той изглеждаше твърдо решен да я постигне, защото черните му очи блестяха като остри стоманени кинжали. От друга страна, маркизата ясно бе дала да се разбере, че не желае новината за присъствието й тук да се разгласява, още по-малко пък — да достига до ушите на внука й.
— Ако не ми кажете, ще я намеря сам — каза невъзмутимо Морис. — Може и да стресна някои от вашите приятелки, отваряйки врата след врата, но се съмнявам, че гледките, които вероятно ще открия по стаите, биха ме смутили. Струва ми се, обаче, че има опасност доста да притесня клиентите ви.
Мориса си представи как ще реагира Фрида, ако някой от клиентите се оплаче, че е бил обезпокоен, и бързо омекна. Не знаеше как Нейна Светлост ще посрещне визитата на внука си, но бе убедена, че старицата ще се справи — нещо, което никое от момичетата нямаше да може да стори, ако се изправеше срещу яростната отмъстителност на Фрида.
— Последната стая горе вдясно. Току-що занесох на Нейна Светлост малко чай, тъй че тя вече е будна и похапва.
Морис хукна нагоре по стъпалата, прескачайки по три наведнъж, като остави проститутките да зяпат смаяно след него. С характерната си бърза и уверена походка той прекоси коридора и след кратко почукване разтвори вратата и връхлетя в стаята, като стресна баба си, която в този момент седеше до една малка масичка и закусваше. Внезапното му нахлуване накара маркизата да се надигне от стола в очакване някой мръсен бандит да насочи пистолет в лицето й и да поиска всичките й пари. Но щом съзря познатото лице на внука си, тя се отпусна обратно на стола и притисна кокалестата си ръка до разтуптяното си сърце.
— Божичко, Морис, как ме изплаши!
— Това беше целта — отвърна рязко той. Опитът й за усмивка завърши само с едно леко, нервно потрепване на ъгълчетата на устните. Нямаше нужда да й се казва, че нещо не е наред.
— Да не би напоследък да си развил навик да правиш номера на по-възрастните от теб?
— И да съм, този номер е напълно безобиден в сравнение с оня, който ми изигра ти.
Едит вдигна дантелената си кърпичка и изискано изтри ъглите на устата си. Фините й пръсти леко потреперваха.
— Не съм сигурна, че разбирам какво имаш предвид, Морис.
Маркизът не се остави да бъде заблуден от невинната й преструвка.
— Мисля, че много по-добре от мен знаеш какво си направила, бабо. Аз обичах Шимейн, а сега я загубих…
— Мъртва ли е? — попита обнадеждено Едит. От снощи очакваше с нетърпение да чуе тази новина, но и на сън не си бе представяла, че ще й я донесе точно внукът й.
Очите на Морис заблестяха със зле прикрита ярост.
— Шимейн е жива, омъжена за един заселник и бременна с неговото дете… и аз бих дал цялото си богатство, за да заемам в сърцето й мястото, което заема той в момента.
При вестта, че Шимейн продължава да е жива и здрава, сърцето на Едит се сви, но също като Мориса, тя бе съвършена актриса.
— Цялото си богатство? — Пресилената й усмивка и небрежното махване с ръка трябваше да му покажат, че преувеличава твърде много. — Хайде, Морис, никой нормален човек не би жертвал богатство като твоето заради една нищо и никаква хлапачка…
— Името й е Шимейн, бабо — прекъсна я остро той. — Вече Шимейн Торнтън. А трябваше да е лейди Шимейн дьо Мерсер. Щеше да е, ако не беше ти.
— Стига, Морис, в момента си превъзбуден и не знаеш какво говориш.
— Отлично знам какво говоря. — Морис бръкна в джоба си, извади гладката като коприна кожена кесия и с едно движение на китката я хвърли на масичката до ръката на баба си. При падането от кесията се чу звън на монети. — Познато ли ти е това, бабо? — жлъчно попита той. — Винаги си се гордяла със своя изискан вкус и с предпочитанията си към простите, но елегантни вещи. И без да отварям кесията знам, че вътре ще открия твоите инициали. Колко такива кесии си си поръчвала през всичките тези години? Може би стотици. Дори аз имам няколко от тях. Подаряваше ми ги, когато бях малък, когато се опитваше да ме научиш да ценя стойността на парите, спомняш ли си?
Лицето на Едит остана неподвижно и безизразно като маска, която успешно прикриваше бушуващата у нея тревога. Тонът на внука й казваше много повече от онова, което казваха думите му. Дълбоко в себе си тя вече знаеше, че е загубила смъртоносната игра, която бе започнала, и то заради една глупава грешка, допусната от самата нея. Беше наредила на Мориса да даде на Потс малко пари и да му обещае остатъка след изпълнението на задачата. Откъде можеше да знае, че една малка кожена кесийка ще унищожи целия й план?
— Как се сдоби с тази кесия? — предпазливо попита маркизата. — Мислех, че съм я загубила.
Морис веднага отхвърли нелепия й опит да се измъкне.
— Не си я загубила. Дала си я на Потс, когато си го изпратила да убие Шимейн. Но той се провали, бабо, и плати за това с живота си. Онази нищо и никаква хлапачка, която не можеш да понасяш, го застреля, когато той се опита да убие съпруга й. Вероятно си обещала добро възнаграждение и на Роксана Корбин, но и нея няма да видиш повече… освен в ковчега, който й скова Гейдж Торнтън. Това, което искам да знам, бабо, е как можа да постъпиш толкова жестоко с мен… и с моята годеница!
Вперила невиждащ поглед право пред себе си, Едит дьо Мерсер запази гордо мълчание. Кокалестата й ръка стискаше сребърната дръжка на бастуна, подпрян на дървения под.
— Отговори ми! — изрева Морис, като стовари тежко длан върху масата, изтръгвайки стреснато възклицание от устните на баба си. — Проклинам и теб, и леденото ти сърце! Знам, че ти си подкупила алчните съдии в Лондон, че си нагласила да арестуват Шимейн и да я екстрадират от Англия, и вероятно през цялото време си вярвала, че ми правиш услуга в името на моето благополучие и славното ми бъдеще като маркиз. Боли ме да си мисля за всичко, което е изстрадала Шимейн заради теб. Когато родителите й откриха какво се е случило с нея, дълго време отказвах да повярвам, че ти имаш някакво участие в това. Но изчезването й, и то само месец след нашия годеж, беше твърде удобно за теб, а и помня с какво спокойствие ме уверяваше, че Шимейн ще бъде намерена. Много повече тревога видях в погледа ти, когато ти съобщих, че възнамерявам да се оженя за нея. — Той се взря в единствената си роднина с леден поглед. Не изпитваше към нея нищо друго, освен дълбоко презрение. — Навярно си се надявала скоро да те информират, че Шимейн е мъртва и си се готвела с прискърбие да ми съобщиш новината.
На хубавите му, плътни устни трепна горчива усмивка.
— Бих могъл да те пратя в затвора, но съм сигурен, че с парите и влиянието си ще се измъкнеш твърде лесно от правосъдието, затова избрах за теб много по-сурово наказание, бабо. От днес нататък никога повече няма да ме видиш. Ако въобще се върна в Англия, то ще е за да събера багажа си. Но веднага след това ще дойда обратно тук, за да изживея остатъка от живота си като обикновен заселник. И ти никога няма да бъдеш добре дошла в къщата, която ще построя за себе си и за своето семейство, ако изобщо имам късмета някога да се оженя. Дори да имам деца, ти никога няма да ги видиш, няма да ги чуеш, няма да можеш да се гордееш нито с тях, нито с техните деца… ако дотогава все още си жива. И никога няма да можеш да нареждаш живота им така, както се опита да наредиш моя. Това означава сбогом завинаги, бабо. Пожелавам ти дълъг и нещастен живот.
С тези думи Морис се завъртя рязко на пети и излезе, като затръшна с все сила вратата след себе си.
След заминаването му Едит дьо Мерсер остана сама в празната стая. Седеше неподвижно. Не виждаше нищо, не чувстваше нищо. Може би вече беше мъртва. Всичко, към което се бе стремила, за което бе копняла, за което се бе борила, беше излетяло от живота й със затръшването на тази врата. Дори когато след няколко мига се чу припряно похлопване, в сърцето й не трепна и искрица надежда, нито пък интерес. Беше само Мориса, която бързаше да узнае какво е станало.
— Потс и Роксана са мъртви — информира я глухо Едит. — Най-добре е да се махаш колкото може по-бързо. В чантата до леглото има кесия с пари. Вземи я. Ще ти стигнат да се добереш до Ню Йорк… или някъде другаде.
— Ами Фрида? — уплашено попита Мориса. — Ако си замина, без да се откупя от нея, тя ще прати някой да ме върне… или даже да ме убие.
Едит вдигна кесията, донесена току-що от Морис и й я подаде.
— Вероятно вътре има достатъчно пари, за да се откупиш. Така или иначе, трябва да изчезнеш. Очаквам господин Торнтън да се появи още тази сутрин, за да докара труповете и да те търси. Самата аз още сега заминавам на север, откъдето ще хвана първия кораб за Англия.
Мориса замислено подхвърли малката кесия. Много добре знаеше каква сума има вътре. Беше много по-голяма от онази, която й трябваше, за да се откупи, но за съдържанието на другата кесия тя нямаше никаква представа. Надяваше се да й стигне за известно време, но какво щеше да прави после? Да се захване отново със своя занаят? Бе твърде рисковано да избяга от Фрида, без да й плати, но май нямаше друг избор, ако искаше да разполага с някакви пари там, където отиваше — все едно къде бе това. Гейдж Торнтън щеше да се появи всеки момент и несъмнено веднага щеше да я потърси. Не можеше да се бави повече. Трябваше да тръгва, и то незабавно!
Хю Корбин излезе, куцукайки, на верандата веднага щом видя Гейдж да спира каруцата си пред дома му. Снощи Роксана не се бе прибрала в къщи и още преди да съзре ковчезите в каруцата, той вече беше започнал да подозира, че с нея се е случило нещо ужасно.
Гейдж свали шапката си и се приближи до възрастния мъж. За пръв път от години насам Хю не го посрещна с оскърбление, а просто вдигна поглед към него с въпросително изражение.
— Господин Корбин, много съжалявам, че трябва да ви го кажа, но се боя, че Роксана е мъртва. — Гейдж се извърна леко и махна с шапка към каруцата. Тялото й е в един от тези чамови ковчези. Издълбах името й на капака, за да можем да…
— Копеле такова, защо ти беше чак да я убиваш? — изръмжа измъчено Хю. — Не ти ли стигна, че толкоз години търчеше подире ти като луда и че стана за смях на всички! Не, не ти е стигнало, нали? Трябваше да я пратиш на оня свят, точно както прати Виктория навремето!
— Не аз убих дъщеря ви, господин Корбин — тихо каза Гейдж. — Каин я уби.
— Каин? — Хю Корбин се вторачи в него така, сякаш младият мъж бе загубил разсъдъка си. — Каин никога не би я убил!
— Съжалявам, господин Корбин. И двамата със съпругата ми го видяхме.
— Защо? — извика Хю. — Защо, по дяволите, Каин ще убива Роксана?
Гейдж сви рамене.
— Защото Роксана го караше да убие съпругата ми, а той не искаше да й се подчини. По същия начин го е накарала да убие и Виктория. Но когато Роксана заплаши Шимейн с пистолет, Каин я сграбчи и се хвърли заедно с нея от носа на кораба ми. Дъщеря ви не оцеля при падането. Вратът й се счупи при удара в една от скалите.
Хю Корбин го гледаше със зяпнала уста и като че ли не проумяваше и дума от казаното. След известно напрегнато мълчание той избърса разтрепераните си ръце в панталоните си и измърмори по-скоро на себе си:
— Малко ще ми е трудно да изкопая два гроба…
Гейдж погледна въпросително ковача. Не беше сигурен, че е чул добре.
— Мислех си да потърся в гората къщата на онази старица, с която живееше Каин, и да го погреба там. Ако случайно имате представа къде е…
— Аз ще погреба Каин до Роксана.
— Сигурен ли сте, че искате да направите точно това, господин Корбин? — попита съчувствено Гейдж. — В края на краищата, Каин я уби…
— Каин се роди тук и тук ще бъде погребан.
Дали шокът от смъртта на Роксана не бе помрачил разсъдъка на ковача, запита се Гейдж.
— Доколкото си спомням, старицата никога не е споменавала откъде се е появил Каин. Да не искате да кажете, че е роден в Нюпорт Нюз… или някъде наблизо?
— Той беше мой син — отговори мрачно Хю. — Първородната ми рожба. Роди се няколко седмици преждевременно и щом го видях колко е уродлив, казах на Леона да си сложи възглавница под полата, та хората да си мислят, че още е бременна. Сетне отнесох бебето в гората и го оставих пред къщата на оная старица. Някак не ми се виждаше редно да убия собственото си дете. Когато се разчу, че жената е намерила Каин, казах на неколцина души, че родилните мъки на Леона са почнали, но не пуснах никого да припари до къщи. После направих малък ковчег, сложих вътре торба с жито и казах на всички в града, че синът ни се е родил мъртъв. Не исках да се знае, че аз съм бащата на онова грозно създание, дето го бях подхвърлил в гората, но сега ти казвам: Каин беше мой син, единственият, който съм имал.
— Роксана знаеше ли, че Каин й е брат?
— Никой не знаеше… досега… но вече май няма голямо значение.
Гейдж не каза нищо. Знаеше, че Хю Корбин е груб, суров и опърничав човек и че не иска да бъде съжаляван от никого. Само му помогна да свали двата ковчега от каруцата. Третият предаде на британските власти в областта, заедно с подробно обяснение за обстоятелствата около смъртта на Потс. Сетне отиде в таверната, където завари Фрида в едно от най-яростните й настроения.
— Бих искал да говоря с Мориса — уведоми я той. — Знаеш ли къде е?
— Де да знаех — гневно извика Фрида. — Изчезнала е оттук, без да се обади на никого и както чувам, е побягнала на север с първия ездач, когото е срещнала на пътя, един тип от планините, дето идваше често при нея. Май не смята да се връща скоро.
— Доколкото разбирам, Мориса не си е направила труда да откупи свободата си.
Фрида изсумтя ядосано, което потвърди правилността на догадката му.
— Можеш да си сигурен, че като я намеря, ще й се иска да беше.
— Предполагам, че Мориса се е бояла повече от това, което ще й сторя аз, отколкото от твоето отмъщение.
Тя вдигна поглед към него.
— Потс пак ли е идвал при тебе?
Гейдж кимна.
— Този път се опита да убие мен и каза, че го прави по нареждане на Мориса. Възнамеряваше, след като свърши с мен, да убие и съпругата ми.
Фрида го огледа от глава до пети, но не забеляза никакви поражения нито по тялото, нито по лицето му.
— Обаче ти си тук, за разлика от Потс.
— Ковчегът му е на улицата, малко по-надолу от тук.
Начервените й устни се свиха в едно стреснато „О!“, сетне тя се облегна на стола си и се взря в младия мъж.
— Значи си дошъл да търсиш Мориса и сигурно се надяваш да й видиш сметката, както й обеща. Обаче ще трябва да почакаш, понеже първо аз ще я намеря и така хубавичко ще я наглася, че ще й се иска да е умряла.
— С удоволствие ти отстъпвам това право. Стига да не се мярка повече насам, мисля, че мога да забравя за съществуването й.
— О, аз ще я докарам обратно тук, разчитай на това, жива или мъртва. Имам си приятели, дето ме държат в течение на нещата. Докато я намеря, ще обмислям какво ще е най-доброто наказание за тая никаквица. Във всеки случай, няма да я нашибам с камшик, щото така няма да имам никаква полза от нея. Виж, ако й липсват един-два пръста, клиентите надали ще обърнат внимание, стига да има какво друго да им покаже. Зная и още някои номера, дето ще накарат тая кучка да ме помни вечно. Ако има достатъчно мозък в кратуната си, от тук насетне ще внимава, инак ще се разкайва до края на дните си. Дала съм й дума, пък аз винаги държа на думата си.
Гейдж не знаеше кое представлява по-голяма заплаха за Мориса — дали това да зависи изцяло от благоволението на някакъв груб планинец, или това да има такъв отмъстителен враг като Фрида. Каквото и да я очакваше от този момент нататък, съдбата й едва ли щеше да бъде много радостна.
Новината за скоростното отпътуване на Едит дьо Мерсер от Нюпорт Нюз стигна до Гейдж малко след излизането му от таверната и той се прибра при своето семейство убеден, че Морис дьо Мерсер се е справил със ситуацията така, както е намерил за добре. По-късно, когато Шемъс и Камий се върнаха от кратката си разходка до града, те информираха Шимейн и Гейдж, че са се видели с Морис и той ги е уведомил за намеренията си. Обмислял да се установи някъде край Ричмънд и да се запознае по-отблизо с Гарланд Бошан, за да види дали от една евентуална връзка с нея би се получило нещо. Все още обаче обичал Шимейн и смятал, че за него ще е най-добре поне за известно време да стои по-далеч от нея. Затова планирал първо да погостува на семейство Бошан, после да се върне в Англия, а след година, година и нещо да се върне в колониите, и по-точно — в Ричмънд. Ако дотогава Шимейн овдовеела или по някаква друга причина останела сама, трябвало само да му остави съобщение в странноприемницата в Нюпорт Нюз. Тъй като тя очевидно дълбоко обичала своя съпруг, Морис нямало да я безпокои повече, но ако преди да се е оженил за друга, Шимейн кажела само една дума, бил готов да долети на часа и да падне в краката й.
Първоначално Гейдж се ядоса на новините, но после си даде сметка, че не бива да се сърди на маркиза. Всъщност, ако се случеше нещо с него, той наистина не можеше да си представи по-добър съпруг за Шимейн от Морис. И все пак се надяваше да обезсърчи маркиза, като доживее до дълбока старост с Шимейн, защото тя със сигурност беше съпругата, която всеки мъж би ценил повече от всички кораби, богатства и слава на света.
Смушкан настойчиво от жена си, Шемъс се изчерви, прочисти гърло и пристъпи смутено към зет си. Присъствието на Уилям усложняваше положението още повече.
— Сега, след като се доказа, че си невинен за смъртта на първата си съпруга, предполагам, че трябва да те помоля за извинение заради нещата, които ти наговорих в деня, когато се срещнахме за пръв път.
— Само ако сте искрен — отвърна Гейдж. — Едно извинение не струва нищо, ако не идва от сърцето.
Шимейн прегърна съпруга си през кръста, облегна глава на мускулестата му гръд и се усмихна окуражително на своя баща.
— Вече не искаш да го кастрираш, нали, татко? В края на краищата, това би означавало да нямаш други внуци, освен този, който нося в утробата си.
Шемъс се изчерви още по-силно.
— Двамата с майка ти мечтаехме да имаме голямо семейство, но не ни беше писано. Но с няколко внука мечтите ни биха се осъществили напълно.
— Тогава го кажи, татко! — възкликна Шимейн.
Той прочисти още веднъж гърло и поде неуверено:
— Извинявай за онова, което казах… за това, че исках да ти извия врата, Гейдж, но… тогава… наистина вярвах, че просто си се възползвал от дъщеря ми. Можеш ли да ми простиш?
— Разбирам, че се тревожехте единствено за Шимейн. Всъщност, аз вероятно бих казал същото, ако ставаше въпрос за моята дъщеря. — Гейдж протегна приятелски ръка и се усмихна на готовността, с която възрастният ирландец я сграбчи и я стисна в своята. — Двамата с вас имаме обща цел, сър, и тя е благополучието на Шимейн. Кълна ви се, че като неин съпруг ще сторя всичко, което е по силите ми, за да я направя щастлива.
Шемъс се засмя с облекчение и без да пуска ръката на младия мъж, сложи и другата си ръка върху нея и я разтърси сърдечно.
— Благодарен съм, че дъщеря ми е била купена от вас, сър. В противен случай всичко това можеше да има ужасяващ край.
Вдъхновена от думите на баща си, Шимейн даде воля на собствената си радост.
— Преди да ме арестуват, татко, не бях способна да виждам по-далеч от хоризонта на собствените си ограничени стремежи. Противно на своята воля бях принудена да поема по път, различен от онзи, който си бях предначертала, но днес, когато обръщам поглед назад, вярвам, че божията ръка ме е водила през всичките ми изпитания, за да ме дари с истинско щастие и с тази безгранична любов, която изпитвам към своя съпруг, към своя син, към детето, което нося в утробата си… и към нашите семейства.
— Да бъде! — извикаха в един глас и Гейдж, и Шемъс, и Уилям. — Да бъде!
Порени от носа на „Син сокол“, пенливите морски вълни сякаш бързаха да се разбягат, за да сторят път на красивата бригантина, която леко се плъзгаше през залива. Белите й платна се издуваха от попътния вятър, а високите мачти сияеха като тънки остриета под ясното синьо небе, почти заслепявайки с блясъка си хората, които се бяха събрали на палубата, за да се насладят на първото й излизане в морето. Всички бяха обладани от чувство на благоговеен възторг, включително щастливият й капитан.
— Истинска красавица! — възкликна Натаниъл Бошан и се обърна към мъжа, който стоеше до него. — Сър, сътворили сте същинско чудо!
Сърцето на Гейдж туптеше така, както в момента, когато Шимейн бе приела предложението му за женитба. Но той не можеше да намери думи, за да изрази чувствата си. Беше щастлив, напълно щастлив.
Уилям Торнтън протегна ръка и без да каже и дума, стисна рамото на сина си. Радостта, изпълваща сърцето му, бе просълзила очите му, но и той мълчеше, защото се боеше, че гласът му ще издаде дълбокото вълнение, което изпитваше в този миг.
— Татко, виж какви големи либи! — извика Андрю, като посочи стадото делфини, които се носеха през вълните. После момчето дръпна Гилиън за ръката. — Вдигни ме, Гилън. Искам да ги видя по-добле.
Шимейн с усмивка вдигна поглед към своя съпруг, който се приближи до нея и я придърпа към себе си с една ръка, докато другата се плъзна под широкия шал, прикриващ вече леко изпъкналия й корем, и погали с обич нежната заобленост.
— Мисля, че Натаниъл харесва „Син сокол“, сладка моя — измърмори Гейдж.
— Аз пък мисля, че капитан Бошан е направо възхитен от „Син сокол“, господин Торнтън — поправи го засмяно тя. — Откакто сме се качили на борда, не е престанал да се усмихва.
— Да, забелязах.
— Впрочем, същото се отнася и за теб, скъпи, както и за Фланъри. — Шимейн кимна с глава към стария дърводелец, който стоеше по средата на палубата, очевидно запленен от усещането за великолепния кораб под краката си. Набръчканото му лице бе озарено от триумфална усмивка, която се простираше от ухо до ухо, разкривайки редките му зъби.
„Възрастният човек съвсем точно изразява онова, което чувстваме всички“, помисли си Гейдж, а на глас каза:
— Натаниъл е избрал чудесно име. „Син сокол“ напълно подхожда на бригантината. Тя наистина се носи над водата като птица.
Шимейн изгледа съпруга си с развеселена усмивка.
— Благодарна съм, че не сте морски капитан, сър. Боя се, че ако бяхте, щях скоро да бъда изместена в сърцето ви от някоя любовница, направена от дърво.
— О, никога, обич моя — промълви Гейдж и подпря брадичка на тила й. — Ти си единствената ми любовница, единствената ми любов. Не бих могъл да отплавам далеч от теб, без да отплавам от собственото си сърце.
— И с мен е същото — въздъхна Шимейн. — Никога не бих могла да те оставя. В онази първа нощ се сляха не само телата, но и сърцата ни. Наистина, двамата с теб станахме едно цяло.
— Да, скъпа моя, и детето, което носиш, ще бъде най-хубавият знак за нашата любов, защото е заченато в миг на пълна наслада и блаженство.
Шимейн сгуши глава на гърдите му.
— Да, господин Торнтън. Така ще бъде!