Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Petals on the River, 1997 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Диляна Радинска, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 130 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и корекция
- Xesiona (2009)
- Сканиране
- ?
- Сканиране
- bobych (2008)
- Допълнителна корекция
- Еми (2013)
Издание:
Катлийн Удиуиз. Като цвят по течението
ИК „Ирис“
Редактор: Правда Панова
Коректор: Виолета Иванова
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от tsocheto)
- — Корекция от Еми
Книга втора
Глава тринадесета
В къщата се бе възцарила необичайна тишина — Андрю спеше следобедния си сън, а баща му беше в работилницата с останалите работници. От последното им пътуване до градчето бяха минали три дни. Шимейн привърши кърпенето на поизносените детски дрешки и влезе на пръсти в стаята на момчето. Андрю спеше сладко, сгушен до парцаления заек, който му беше измайсторила. Дишаше спокойно и дълбоко и изглежда нямаше да се събуди скоро.
Шимейн отнесе малкия кош с мръсно пране до потока пред къщата, коленичи до една скала и започна да търка изкаляните колене на панталонките на момчето. Хор от пойни птички възвестяваше с мелодичните си, радостни трели настъпването на пролетта. С блажена въздишка Шимейн приседна на колене и вдигна очи към дърветата, любопитна да види какви са чудните, непознати птици, които обитаваха тези земи и които изпълваха въздуха с тъй сладки звуци. Тяхното чуруликане заедно с бълбукането на потока приличаше на вълшебна симфония, дирижирана от незнаен диригент. Малки птички прескачаха от клон на клон или прелитаха от дърво на дърво, докато по-високо в небето се виждаха цели ята от патици и диви гъски, поели на север. Имаше и снежнобели чапли, които се рееха над дърветата или се разхождаха важно по брега на реката в търсене на храна.
Шимейн пое дълбоко дъх, за да се наслади на благоуханния въздух и продължи да се любува на ведрия пролетен ден. Тучната поляна беше обградена от високи борове и прясно раззеленени дъбове, а високо в лазурното небе над разперените им клони плуваха, подобно на кораби в морето, пухкави бели облачета. От гъсталака на отсрещния бряг на потока предпазливо се показа млад елен, но щом забеляза Шимейн, той се завъртя и изчезна обратно в гората, вирнал опашка.
Внезапно спокойствието на това райско кътче бе нарушено от тихо процвилване на кон. Шимейн мигновено застана нащрек, защото звукът идваше не от полянката зад къщата, а някъде от дълбините на гъстата гора. Тя се взря напрегнато в сенчестия листак и постепенно очите й свикнаха с тъмнината. В този момент до слуха й долетя ново изцвилване, което привлече погледа й към неговия източник — червеникавокафяв, оседлан жребец с доста съмнително потекло, привързан за един клон недалеч от мястото, където стоеше Шимейн. Обзета от лоши предчувствия, тя затърси с очи ездача му и след миг тревогата й прерасна в истинска паника. Огромен мъж, облечен в светла риза и тъмни панталони, се промъкваше между дърветата право към нея. Прекарала няколко месеца в компанията на същата тази зловеща фигура, Шимейн нямаше как да я сбърка. Беше Джейкъб Потс.
Тя възкликна стреснато и рязко се изправи на крака, което накара Потс да се закове на мястото си и да промени своите намерения, и то в още по-опасна посока. Като разкрачи крака, той вдигна огромния пистолет, който стискаше в дланта си, хвана дръжката му с две ръце и внимателно се прицели. Беше повече от очевидно за какво е дошъл. Искаше да я убие!
Шимейн прекрасно съзнаваше, че е напълно безпомощна. Нямаше под ръка нищо, с което би могла да се защити. Единствената й възможност бе да побегне и да се надява, че ще се скрие, преди Потс да е стрелял. Но още преди да успее дори да се обърне, отекна изстрел, който прекъсна веселата песен на птиците и ги накара да се разлетят подплашено във всички посоки. Куршумът просвистя във въздуха и прониза плътта между ребрата на Шимейн. Тя изкрещя от болка и притисна ръка към раната си. Усети как по пръстите й потича топла, лепкава кръв, но нямаше време за губене, затова тръгна, залитайки, към къщата. Един поглед през рамо й беше достатъчен, за да се увери, че в момента Потс е зает с презареждане на пистолета си, но Шимейн знаеше, че съвсем скоро той ще я последва, че едва ли ще успее да му избяга.
В този миг отново прозвуча изстрел, който привлече вниманието й към работилницата. В гърдите й трепна плах лъч надежда. Гейдж и четиримата му работници бяха оставили работата си и тичаха към нея с пушки в ръка. Откъм строящия се кораб от другата страна се задаваха двамата Морган, които също бяха въоръжени. Очевидно всички бяха чули изстрела и писъка на Шимейн и бяха разбрали, че става нещо.
Потс се огледа, видя приближаващите се мъже и веднага проумя, че е време да се маха. Той се втурна към коня си, грабна юздите и се метна отгоре му. Преди да потегли обаче, морякът се обърна към Шимейн, размаха грамадния си юмрук и изрева:
— Още не съм свършил с тебе, блатарко! Ти ще умреш!
Сетне шибна коня с камшика, заби пети в хълбоците му и препусна стремглаво през гората. Гейдж видя, че мишената му скоро ще се изгуби от поглед, затова спря и вдигна пушката си. Гъстите храсти и дървета му пречеха да се прицели добре и ако не искаше изстрелът му да отиде на вятъра, трябваше да пресметне добре кога точно да го отправи. Като прокара мислена линия между цевта и Потс, той отмести пушката водоравно встрани, прицели се между две дъбови дървета край пътеката, откъдето скоро трябваше да мине морякът, и зачака с пръст на спусъка. Малко преди негодникът да стигне до въпросното място, отекна оглушителен гръм и оловният куршум изсвистя между дърветата, за да прониже Потс точно в мига, в който конят минаваше между двата дъба. Морякът изрева от болка и се килна напред. От лявата страна на ризата му изби голямо тъмно петно. Объркан от разместването на тежестта върху гърба си, конят намали крачка, но Потс, вече изплашен не на шега от точността на заселника, изруга гневно, смушка го с все сила с пети и отново препусна напред.
Рамзи стигна до работодателя си точно когато Гейдж, получил от своя чирак-германец заредена пушка, се прицелваше отново. Но тъмните сенки и гъстите дървета закриваха бързо отдалечаващата се мишена.
— Избяга — ядосано измърмори накрая той и свали пушката.
— Но вие го ранихте, господин Торнтън — каза със смешния си немски акцент Ерих Вернер. — Никой от нас нямаше да се справи толкова добре!
Гейдж въздъхна със съжаление.
— Да, но за да бъдем спокойни за живота си, Джейкъб Потс ни трябва не ранен, а мъртъв.
— Мисля, че и твоето момиче е ранено — намеси се Рамзи и посочи Шимейн, която стоеше, притиснала ръка към кървящата си рана.
Гейдж хвърли пушката обратно на германеца и хукна към нея. Сега вече наистина съжаляваше, че не е убил Потс.
Шимейн пристъпи към него, като се опита да прикрие болката си.
— Аз съм добре — промълви тя. — Раната е повърхностна.
Гейдж не беше напълно убеден, че е така. Цялата лява страна на корсета й и част от полата вече бяха напоени с кръв.
— Ще проверим това, като те занеса в къщи — каза той и внимателно я вдигна на ръце. Прониза я остра болка и за да заглуши вика, който напираше в гърлото й, Шимейн стисна зъби и се вкопчи здраво за раменете му. После внезапно се сети какво беше правила преди появата на Потс и изпъшка, привличайки мигновено разтревожения поглед на Гейдж.
— Съжалявам, господин Торнтън — призна смутено тя. — Боя се, че оставих прането до потока.
— Забрави за дрехите! — кресна грубо той. — Изобщо не ми пука за тях!
После бутна с рамо входната врата и внесе Шимейн в трапезарията, където внимателно я пусна да стъпи на земята, обърна я към светлината, коленичи и заразглежда подгизналата от кръв рокля. С изключение на двете малки дупчици, през които бе влязъл и излязъл куршумът, дрехата бе непокътната, а това му пречеше да види раната. Затова Гейдж хвана плата с намерение да го разкъса, но Шимейн рязко се дръпна назад, възмутена от идеята му.
— Не смятам да стоя и безпомощно да ви гледам как ми късате дрехите, господин Торнтън. Сигурна съм, че роклята лесно ще се изпере и закърпи, и не виждам защо трябва да похабяваме една толкова удобна дреха.
Той въздъхна раздразнено.
— В раклата на Виктория има и други рокли, Шимейн. Можеш да вземеш, която поискаш.
Ръцете му отново се протегнаха към нея, но тя пак отстъпи крачка назад и упорито поклати глава.
— Не искам да злоупотребявам с щедростта ви, господин Торнтън. Това, което вече сте ми дал, ми е предостатъчно.
— Тогава съблечи проклетата рокля! — извика ядосано Гейдж. — Няма да те оставя, докато не видя раната ти.
— Виж, това ви позволявам да направите, сър, но само в рамките на благоприличието. — Шимейн вдигна поглед към него и тихо добави: — Ако ми дадете назаем някоя стара риза, която се разкопчава отпред, ще се подчиня с готовност.
Той изръмжа недоволно и влезе в спалнята, за да се върне след малко с една от домашнотъканите си ризи.
— Можеш да облечеш тази, докато аз отида да донеса вода от кладенеца.
Шимейн пое дрехата и го изчака да вземе кофата от полицата до мивката и да излезе през задната врата. После разкопча корсета и долната си риза и полека започна да ги смъква надолу, прехапвайки устни от болка, когато стигна до частта, залепнала за раната. Преди да ги свали около кръста си, тя предпазливо погледна през рамо, за да се увери, че Гейдж все още не се е появил, сетне внимателно облече ризата и нави ръкавите нагоре, за да могат ръцете й да бъдат свободни. Господарят й още го нямаше, затова Шимейн отиде до килера, намери един стар чаршаф и се зае да го къса на ивици.
Тихо почукване по вратата я предупреди за завръщането на Гейдж. Той влезе и наля вода в легена, като я смеси с малко гореща вода от един чайник, който къкреше над огнището, за да я затопли. Сетне отиде до Шимейн и вдигна ризата й нагоре. Тя извърна пламналото си лице и скръсти ръце пред гърдите си, защото се боеше, че без тази предпазна мярка широката като чувал дреха би предоставила на господаря й прекрасна гледка към всичко, скрито под нея.
Гейдж намокри една кърпа и внимателно почисти кръвта от раната, за да види ясно очертанията й. За негово облекчение не беше толкова сериозна, колкото се бе опасявал — само едно разкъсване на кожата, достатъчно дълбоко, за да причини обилно кървене, но едва ли представляващо заплаха за живота на Шимейн. Освен, разбира се, ако не се инфектираше, но той възнамеряваше да предотврати тази опасност с помощта на зловонния мехлем.
— Раната не е сериозна. — Тонът му вече бе по-спокоен. — Но ще й трябва стегната превръзка, за да спре да кърви.
Шимейн посочи платнените ленти, които беше навила на кълбо, и попита с оживление, което трябваше да прикрие болката, причинена й от прегледа:
— Тези ще стигнат ли?
— Да, напълно. А сега вдигни краищата на ризата, защото ще ми пречат — нареди Гейдж. — Трябва да увия превръзките около кръста ти, и то здраво, а няма как да го сторя, ако пипам слепешком.
Той я остави да помисли над заповедта му и отиде да донесе мехлема. Когато се върна, краищата на ризата бяха завързани на възел, оставяйки кръста й гол. Колкото и да бе загрижен, Гейдж не можеше да не се възхити на резултата. Мекият плат на ризата прилепваше съвършено към гърдите й, като подчертаваше моминската им твърдост и изпъкналите им зърна. Талията й бе невероятно тънка и въпреки че ребрата й все още се четяха, гледката на копринената й кожа предизвика у него чувства, подобни на онези, които бе изпитал в нощта със змията. Като изключим раната, кожата й бе също толкова съвършена, колкото му се бе сторила тогава.
— Ще ти остане малък белег за спомен от Потс — предупреди я той, като придърпа високия стол и постави кутийката с мехлема върху него. — Но няма да повреди кожата ти кой знае колко. Щом червенината изчезне, едва ли въобще ще се забелязва.
— Налага ли се да ме мажете с този мехлем? — сбърчи нос Шимейн, когато Гейдж отвори кутийката. — Мирише ужасно.
— Знам, но ще помогне на раната да заздравее и да не се инфектира — отвърна той, като вдигна очи към лицето й тъкмо навреме, за да види комичната й гримаса на отвращение. Приличаше на малко дете, което се опитва да умилостиви строгия си родител. Но когато Гейдж се наведе към нея, тя впери поглед право напред, сякаш безмълвно го предупреждаваше, че няма да обръща внимание на близостта му. Той се усмихна. — А аз предпочитам да не поемам никакви рискове, когато става въпрос за такава скъпоценност. Щастлив съм, че те имам, Шимейн О’Хърн, и не искам да те загубя. Никъде не бих могъл да намеря друга прислужница с твоята красота и дарби.
— Говорите така, само защото съм ранена — намусено каза Шимейн, но в този момент Гейдж отново докосна раната й с мократа кърпа и от устните й се изтръгна болезнено възклицание. Внезапно й прималя, краката й се подкосиха и тя политна напред.
Гейдж светкавично протегна ръце и я хвана в прегръдките си. Допирът на гърдите й, притиснати до неговите, бе толкова вълшебен, че той не смееше да помръдне и мускулче, за да не избяга от него, както бе избягала, след като я беше целунал. Затова само попита с дрезгав глас:
— Добре ли си?
Шимейн поклати отмаляло глава — единственият отговор, който бе способна да даде в този момент. Чувстваше се странно мека като парцалена кукла и трябваше да мине доста време, преди да започне да се опомня. Когато събра достатъчно сили, тя отстъпи назад, но Гейдж продължи да я придържа с една ръка и Шимейн му бе благодарна за тази опора.
— Съжалявам. Нямам представа от какво ми прилоша така — прошепна засрамено тя и предпазливо вдигна очи към него. Лицето му бе толкова близо, че без никакво усилие би могла да го целуне. Господи, откъде пък й хрумна подобна мисъл, и то точно в такъв момент?!
— След като превържа раната ти, трябва да си легнеш и да си почиваш — заяви той с невъзмутим тон, целящ да прикрие обзелата го трескава възбуда.
— Ами чистенето? Ами готвенето? Ами Андрю? Той скоро ще се събуди.
— Работниците ще трябва да се оправят без мен този следобед — отвърна Гейдж с лека усмивка. — Възнамерявам до утре сутринта да бъда изцяло на твое разположение.
Шимейн вдигна вежди и се взря в него със закачлива усмивка.
— Искате да кажете, че ще се грижите за къщната работа като прост слуга? Но защо, сър? Аз съм тази, която би трябвало винаги да е на ваше разположение.
В кафявите зеници светнаха весели искри.
— И ако те повикам, Шимейн О’Хърн, ще дойдеш ли при мен наистина?
— Разбира се, сър! — отговори тя и сведе покорно глава. — Вие ме купихте и аз трябва да ви се подчинявам.
— А ако беше свободна, Шимейн? — притисна я Гейдж. — Пак ли щеше да дойдеш?
Топлият му дъх, милващ лицето й, я изпълваше с особено вълнение, но Шимейн упорито впери очи в масата и отбягна въпроса му.
— Но аз не съм свободна, сър, и няма да бъда в близките седем години.
— Седем години — въздъхна Гейдж и погали с поглед лицето й. — Доста дълго време за мъж и жена, които живеят под един покрив, без да са женени или роднини.
Веждите й се извиха учудено. Накъде ли биеше? Във всеки случай, ако това бе предложение да му предостави услугите си в леглото, далеч не бе избрал най-подходящия момент.
— Ако продължавате да губите време в приказки, кръвта ми ще изтече, господин Торнтън — сухо му напомни тя. Близостта му я смущаваше. Не бе забравила страстната му целувка и въздействието, което й беше оказала. Напоследък леглото й се бе превърнало в същински уред за мъчения, защото вместо да намери в него покой, Шимейн се въртеше и се мяташе с часове в безплодни опити да се избави от пламтящото желание, което я изгаряше. Тя кимна с глава към мехлема на стола и каза с престорена небрежност: — Надявам се, че сте размислил за тази ужасна гадост. Не бих имала нищо против, ако сте…
— Не съм — прекъсна я Гейдж, топна пръсти в мехлема и започна да го размазва по кожата й. После взе ивица плат от кълбото и я омота плътно около талията й. — До сутринта ще останеш с тази превръзка, после ще я сменя с нова.
Шимейн завъртя отчаяно очи и го изгледа накриво, измърморвайки:
— И с още от този противен мехлем, предполагам.
— Утре ще ти сложа по-малко, щом толкова го ненавиждаш. — Той разкъса края на превръзката и завърза двете лентички на възел. После отново обгърна с ръце талията на Шимейн, за да увие около нея и втората ивица плат. Задачата съвсем не беше неприятна. В действителност Гейдж наистина съжаляваше, че няма повече превръзки.
— Сега Потс ще иска смъртта ни повече от всякога — каза Шимейн, като стисна зъби. Трябваше й време, за да свикне с неудобната, стегната превръзка.
— Със сигурност е приел раняването си като жестоко оскърбление и ще ни преследва още по-настървено. След боя си с войниците вероятно копнее да избие всичко живо наоколо.
— Да, и може би следващия път ще имам повече късмет и ще сложа завинаги край на посещенията му — рязко отвърна той. — Вече разбирам защо този мъж те безпокои толкова. Повече от очевидно е, че е твърдо решен да ти причини зло. Обещавам ти, сладка моя, че ще подновим уроците по стрелба, веднага щом се възстановиш.
— Да можеше да го направим още този следобед — мрачно въздъхна тя. Никога повече нямаше да може да излиза спокойно вън от къщата. Не и преди Потс да е отплавал или да е умрял.
Гейдж вече знаеше какво трябва да направи. Негодникът не му бе оставил избор.
— Ако Потс е още в Нюпорт Нюз, ще го намеря и ще говоря с него. Ако не вземе предупрежденията ми на сериозно, ще се наложи да го убия.
— Мориса ще знае къде е — каза Шимейн. — Като гледам как Потс кисне в таверната по цял ден, едва ли нещата между тях са се променили от времето, когато той изпълняваше всичките й заповеди на „Гордостта на Лондон“. Всъщност, изобщо не бих се изненадала, ако тъкмо Мориса го е накарала да дойде тук, за да ме убие. Хиляди пъти ме е заплашвала, че ще го стори.
— Защо те мрази толкова?
Тя сбърчи объркано вежди. Нямаше отговор на този въпрос.
— Не съм сигурна, че е заради нещо конкретно, господин Торнтън. Вярно е, че осуетих опитите й да се разпорежда с жените на борда, като насърчих Ани и останалите да се опълчат срещу нея, но само един малоумен човек би сметнал, че отказът ми да се подчиня на нейния диктат е достатъчна причина да иска смъртта ми.
— Може би ревнува.
— О, тя наистина ви беше хвърлила око — съгласи се Шимейн и смръщи чело. — Закле се, че ще ме изкорми, ако си тръгна от кораба с вас.
— Мориса явно се смята за красавица и държи да има всеки мъж, когото пожелае. Може да не й е приятно, че друга жена е застанала на пътя й.
— Не съм съвсем сигурна, но мисля, че мотивите й са други. Става дума просто за подозрение, но от мига, в който тя се появи на борда на „Гордостта на Лондон“, не съм преставала да мисля за това.
— Какво е то?
— Преди да я доведат в килията ни на кораба, Мориса никога не ме беше виждала. Идваше от Нюгейт, но от съвсем друга част на затвора. След като огледа всички жени, тя попита коя от нас е Шимейн О’Хърн. Не отговорих, а и другите си замълчаха. Без да пита повече, Мориса се обърна към мен и изсъска „блатарка“. По-късно помежду ни избухна свада, защото отказах да й дам храната си. Тогава тя извади нож, а аз хвърлих една кофа с вода в лицето й. Дойде боцманът да види какво става и ме нарече по име. Самодоволната усмивка на Мориса ме накара да се усъмня, че тя вече е знаела коя съм. Освен това тя стори всичко възможно, за да настрои Гъртруд Фич и Джейкъб Потс против мен.
— Кой може да й е казал за теб?
— Нямам представа защо някой би тръгнал да й говори за мен. А и ние въобще не се познавахме помежду си. С изключение на надзирателя и на боцмана, които брояха затворниците на борда, има само един човек, който ме е питал за името ми, и това беше един тъмничар в Нюгейт. Появи се за пръв път в килията ми малко след като приех да дойда в колониите.
— Опита ли се да ти стори нещо лошо?
— Не съм съвсем сигурна. Знам само, че непрекъснато ме гледаше.
— Може би се е възхищавал на красотата ти — предположи Гейдж. Подобна реакция не му бе непозната.
Тя изсумтя.
— Не мисля, че му бях любимка. Малко преди да ни отведат на „Гордостта на Лондон“ попаднах в центъра на една разпра между неколцина затворници и едва не загубих главата си, когато един грубиян я хвана и я заблъска в каменната стена. Тъмничарят видя всичко, но не си помръдна и пръста, за да го спре. Успях да оцелея единствено благодарение на това, че надзирателят беше чул крясъците и дойде да види какво има… Няколко нощи след това, когато всички бяхме заспали, ме събуди някакъв шум и когато отворих очи, видях тъмничаря да се промъква към ъгъла, в който лежах. В ръцете му имаше късо въже и начинът, по който го държеше, ме наведе на мисълта, че е решил да удуши някого — но не бих могла да кажа дали мен, или някой от затворниците наоколо. Слава богу, в тъмнината той настъпи ръката на една от жените и когато тя се разкрещя ядосано, отново дотича надзирателят. Тъмничарят му даде някакво нескопосано обяснение — бил видял плъх или нещо такова — което ми прозвуча съвсем измислено. Надзирателят едва не умря от смях, засипа го с подигравки и му каза да се маха от килията. На следващия ден ме отведоха на кораба и оттогава не съм виждала онзи тъмничар.
— Възможно ли е да се е познавал със стражаря?
Шимейн понечи да свие рамене, но веднага съжали. Болката я накара да пристъпи, олюлявайки се, напред и да потърси опора в облегалката на стола.
— Май е по-добре да те отнеса горе, за да си починеш — каза Гейдж. — Ако искаш, облечи си нощницата. Струва ми се, че ще ти бъде по-удобно с нея.
— Не е много подходящо да нося нощница толкова рано през деня — възпротиви се тя. — Сега е едва три и половина, а и работниците все още са тук.
— Но скоро ще си отидат, а ако дойде някой друг, ще се наложи да му обясня, че си ранена и се нуждаеш от почивка.
— И мислите, че ще ви повярва? — изсумтя Шимейн и отметна глава назад. — От това, което ми разказа Ани, съдя, че много от жителите на градчето не биха се изненадали да ме видят по нощница, но не защото съм ранена, а по далеч по-цинична причина. Сигурна съм, че госпожа Петикоум е направила всичко възможно, за да опетни вашата и моята репутация, особено след като ме заведохте на празненството и имахте дързостта да танцувате с мен пред погледите на всички.
— И аз дочух някои приказки — призна Гейдж. — Мери Маргарет смята, че трябва да направим нещо, за да им запушим устата.
Тя вдигна вежди със скептично изражение.
— А посъветва ли ви Мери Маргарет какво по-точно бихме могли да направим, за да постигнем това, сър?
Погледът му за миг срещна нейния, после отново се отмести встрани.
— Тя каза, че трябва да сложим край на слуховете, като се оженим.
Шимейн беше изумена от нетактичността на тази инак толкова мила старица.
— Е, за Мери Маргарет идеята сигурно изглежда чудесна, като се има предвид колко обича да сватосва хората, но дали й е минало през ума, че вие може и да не желаете за съпруга една престъпница, осъдена на затвор? Намирам, че е твърде неделикатно от нейна страна да ви предлага подобно разрешение на проблема. Що за хрумване! Боя се да не решите, че аз съм й го внушила, сър. Самата мисъл за това просто ме ужасява, кълна ви се. За бога, идеята е толкова абсурдна.
Гейдж сви рамене.
— Всъщност, Мери Маргарет не беше първият човек, който се сети за тази възможност.
Думите му я смаяха. Нямаше представа кой друг би могъл да прояви такова нахалство.
— Хм, не мисля, че Роксана би направила подобно предложение, след като ясно даде да се разбере, че ви иска за себе си.
— Не, няма как да е Роксана — потвърди той през смях.
— Тогава Кели — уверено заяви Шимейн.
— Не е и Кели.
Тя го погледна объркано.
— Мога ли да попитам кой тогава си е позволил подобна волност, сър?
Вратата на спалнята се отвори и отвътре се показа Андрю, повлякъл след себе си едно люлеещо се дървено конче. Гейдж веднага се притича на помощ на сина си, преди някой от мебелите да е пострадал. Той вдигна момчето на ръце и го намести върху мекото кожено седло под погледа на Шимейн, която бе застанала на прага на кухнята, за да им се порадва.
Андрю се залюля напред-назад, смеейки се въодушевено и подвиквайки на играчката, както веднъж бе чул да прави някакъв кочияш:
— Давай! Дий! Дий! По-бълзо, муле таквоз!
Шимейн и Гейдж избухнаха в смях. И двамата съзерцаваха с обич момчето, чиито меки къдрици все още бяха разчорлени от следобедния сън. Андрю обаче, изглежда изобщо не ги забелязваше.
— Поредният пример за вашите многобройни таланти, господин Торнтън? — въпросително каза Шимейн като посочи дървеното конче.
Гейдж сведе леко глава в знак на потвърждение и се приближи до нея. Но шумът, който вдигаше момчето, го смущаваше, затова той кимна на Шимейн да го последва обратно в задния коридор, където отмести кутийката с мехлема от високия стол и нежно я постави върху него. Сетне се взря за миг в лицето й и като видя обърканото й изражение, побърза да обясни:
— Вероятно помниш, че ти бях споменал за едно предстоящо пътуване нагоре по реката до Уилямсбърг. Досега все нещо ме задържаше, но вчера получих съобщение, че къщата на клиента ми е готова и че би желал да получи мебелите си. Ако след две седмици се чувстваш достатъчно силна, много ми се иска ти и Андрю да дойдете с мен, когато аз и работниците отидем да му ги доставим.
— Сигурна съм, че дотогава ще съм в състояние да ви придружа и да се грижа за Андрю, господин Торнтън.
— Освен това ми се иска, докато сме там, да свърша още нещо, което е от изключителна важност за мен… ако нямаш нищо против…
— Ако нямам нищо против? — Тя сбърчи вежди. — За какво ви е необходимо моето съгласие, господин Торнтън?
— Трябва да обсъдя този въпрос с теб довечера и те умолявам да не бавиш отговора си, защото няма да намеря покой, докато не го узная, независимо какъв е.
Външно Шимейн изглеждаше спокойна, но усети, че вътрешно трепери. Гейдж беше започнал да крачи нервно напред-назад из тясното помещение, което й подсказа, че въпросът, който ще обсъждат, е сериозен. Може би бе размислил и вече не я искаше в дома си. Опитът на Потс да я убие вероятно го беше убедил, че присъствието й поставя малкото му семейство в опасност.
— За какво искате да говорите с мен, господин Торнтън? — нерешително попита тя.
Събрал смелост да й признае истината, Гейдж спря пред нея.
— Не се шегувах, когато веднъж ти казах, че може да реша да те взема за съпруга. Още преди да отида на „Гордостта на Лондон“, неведнъж съм обмислял възможността да се оженя отново. Исках бавачка за Андрю, но почти толкова силно исках и жена за себе си. Както вече ти споменах, тук има сериозен недостиг на млади неомъжени жени. А и доколкото все пак ги има, никоя от тях не ме привлича, въпреки че всички те горят от желание да се омъжат, както вероятно си разбрала от поведението на Роксана. Когато дойдох на кораба, изобщо не се надявах, че ще имам късмета да намеря жена, подходяща дори за бавачка… да не говорим за съпруга. Но съм грешил, Шимейн. Ти си много повече от всичко, за което някога съм мечтал.
Шимейн се взря в него, поразена от внезапното му откровение.
— Искате да се ожените за мен? — Опитваше се да го разбере, но мислите й кръжаха в пълно безредие. Дали беше обмислил последиците, които го очакваха, ако вземе за съпруга жена с опетнена репутация? Тя приемаше, че е възможно да я желае за любовница, но да й предлага брак? Струваше й се немислимо, освен, разбира се, ако това не бе просто шега. — Защо, за бога, ще искате подобно нещо, господин Торнтън, след като първия въпрос, който си задава всеки почтен човек още щом ме погледне, е какво ужасяващо престъпление съм извършила в Англия? Сигурна съм, че хората непрекъснато се питат как съм попаднала в затвора и си въобразяват какво ли не за отношенията ми с вас. Видяхте как се държа Самюъл Майърс, когато ме видя на увеселението. Бях доведена в тази страна окована във вериги, сър, и ако ме вземете за съпруга, ще бъдете белязан завинаги. „Мъжът на престъпницата“, ще шушукат хората зад гърба ви. Без съмнение госпожа Петикоум е направила всичко възможно да убеди всички в градчето, че не съм достойна да стъпя в нито един почтен дом и много се съмнявам, че бих могла да променя нещо, ако обясня на нея или на другите клюкари, че не съм сторила нищо, с което да предизвикам арестуването си. Как е възможно въобще да ви хрумне да се изправите срещу всичко това?
Гейдж бе не по-малко изумен от думите й.
— Наистина ли смяташ, че ми пука за това какво говори или си мисли онази жена? Алма Петикоум е толкова заслепена от мисълта за собствената си безупречност, че не е в състояние да види колко подла и дребнава е в действителност. Тя е като чудовище, което се храни с плътта на невинните хора и съм убеден, че рано или късно ще пожъне горчивите плодове на злобния си змийски език. Повярвай ми, Шимейн, тя изобщо не заслужава вниманието ти. И не бива да влияе по никакъв начин на твоето решение, каквото и да е то. Ти трябва да го вземеш свободно, като се ръководиш единствено от собствената си воля. Бракът помежду ни е въпрос, който засяга единствено нас двамата. Никой друг. — Той взе малката й ръка в своята и се взря в зелените й очи, търсейки някакъв знак на възражение, но не откри такъв. — Шимейн О’Хърн, за мен би било огромна чест да приемете предложението ми и да станете моя съпруга.
— Значи изобщо не се боите да се ожените за една престъпница? — попита тя смаяно. Имаше чувството, че се пробужда от някакъв дълъг сън. Едва сега започваше да осъзнава какво се случва и това караше сърцето й да пулсира лудо. — И няма да съжалявате след това?
— Ти ще бъдеш моя съпруга, Шимейн, и това е единственото, което е от значение за мен — заяви Гейдж. — Ще видиш, че тук, в колониите, слуховете се забравят твърде бързо. Епитети като „престъпник“, „негодник“ или „крадец“ имат кратък живот, ако не бъдат подклаждани непрекъснато от нови подобни простъпки на въпросната личност. След като се оженим, ти и аз ще бъдем просто една от всички останали брачни двойки в околността.
— Наистина ли? — срамежливо попита Шимейн. Въпреки всичките й горещи фантазии, мисълта да бъде невеста я изпълваше с тревога. Не можеше да не мисли за слабото си, непривлекателно тяло. — Във всяко отношение?
Сега беше негов ред да изпита объркване и тревога.
— Какво искаш да кажеш, Шимейн? Че ще бъда твой съпруг само на книга?
По бузите й избиха алени петна.
— Не че очаквам от вас подобно нещо, господин Торнтън, но аз съм ужасно слаба и… не представлявам много приятна гледка, когато съм без…
— Без дрехи? — довърши вместо нея Гейдж, почувствал нежеланието й да продължи. Погледът му се отклони за миг към заоблената й гръд, сетне отново се върна на лицето й. Как бе възможно да се смята за непривлекателна, след като той бе напълно убеден, че е най-красивата жена, която е виждал?! — Ако настояваш бракът ни да остане формален, Шимейн, по-добре е въобще да не се женим, защото не бих могъл да издържа да те виждам край себе си… да те желая… и да не те имам. Аз съм мъж, Шимейн, а не монах. Искам те така, както един мъж може да иска една жена. Мисля, че би трябвало вече да си го разбрала. Ако наистина се безпокоиш, че си слаба и изнежена, повярвай ми, че за мен това няма никакво значение. Искам те — точно такава, каквато си! А ако се чувстваш крехка и слаба, бъди сигурна, че аз имам достатъчно сила и за двама ни. Ще се грижа да не ти се случва нищо лошо и ще подхранвам нежността ти със своята обич. Затова те моля, скъпа моя Шимейн, да ме смяташ за кандидат, който копнее да бъде твой съпруг в пълния смисъл на думата.
— Наистина можете да завъртите главата на едно момиче, господин Торнтън — промълви Шимейн. Не можеше да прогони от съзнанието си мисълта за прекрасното му, силно тяло и за собствената си тънка фигура. Непрекъснато си ги представяше сплетени в любовна игра и тези видения бяха много по-чувствени, отколкото някога би си признала. Сега, когато вече се бе любувала на мъжката голота, смутените, мъгляви обяснения на майка й за това какво се случва между двама съпрузи, бяха прераснали в кристално ясни, натрапчиви образи.
Гейдж вдигна ръка и нежно погали с опакото на дланта си пламналата й буза.
— Ще бъдеш ли моя жена, Шимейн?
Тя си спомни цялата тържественост на момента, в който Морис дьо Мерсер й бе задал същия въпрос, но не помнеше тогава сърцето й да е туптяло в гърдите тъй силно, както туптеше сега. Помисли си какво би означавало да се омъжи за един заселник от колониите и да остане с него и след изтичането на седемгодишната си присъда. Все още копнееше да види родителите си, но по незнайна причина не можеше да си представи, че би се върнала в Англия и би се омъжила за някой богаташ там. Струваше й се много по-естествено да остане тук и да свие гнездо с мъжа, който бе разбудил жената у нея. Не знаеше дали го обича, но със сигурност го желаеше и не можеше да продължава да живее под един покрив с него, без да копнее да му бъде жена. Много по-добре бе да се ожени за него, отколкото да се бори със страстите си още седем години.
Шимейн бавно кимна.
— Да, господин Торнтън, ще бъда ваша жена… в пълния смисъл на думата.
Сърцето му се изпълни с неописуемо облекчение и щастие.
— Можем да се оженим в Уилямсбърг — тихо каза той. — Дотогава раната ти ще се е излекувала. До вечерта ще сме се прибрали и ще прекараме първата си брачна нощ тук.
Въпреки всичките й усилия да изглежда спокойна, гласът й трепереше.
— Както сметнете, че е най-добре, господин Торнтън.
Гейдж вдигна брадичката й и я целуна нежно по устата, сякаш се боеше, че ако вложи повече страст, ще я нарани. Сетне се отдръпна, взря се в лицето й с блестящ поглед и прошепна:
— Не мислиш ли, че е време да започнеш да ме наричаш Гейдж? В края на краищата, скоро ще бъда твой съпруг.
— Гейдж. — Прозвуча по-скоро като трепетна въздишка, защото в този миг той отново сведе глава към нея. Но сега устните му се впиха в нейните с ненаситна жажда и отново ускориха пулса й, възпламенявайки цялото й тяло. Езикът му дръзко се плъзна в устата й и трескаво заизучава топлата й вътрешност. Шимейн усети как започва сякаш да се разтапя, както неотдавна, когато я бе целунал за пръв път. Изведнъж й се прииска двете седмици вече да са минали.
— Тате, Анди пишка! — долетя изневиделица гласът на Андрю и двамата светкавично се откъснаха един от друг, сякаш полети с кофа студена вода.
Момчето доприпка в стаята и задърпа припряно баща си. Гейдж го взе на ръце и излезе. Шимейн остана да гледа след тях като замаяна. Веднъж вече горещите му устни бяха успели да разпалят в нея огъня на желанието, а сега, след тази по-нежна, но не по-малко възбуждаща целувка, тя бе убедена, че истинският Гейдж Торнтън е много по-страстен и чувствен мъж от онзи, когото бе виждала в сънищата си. Мисълта, че скоро ще споделя едно легло с него, я изпълваше с трепетно вълнение, но и с тревога.
Дали отново не сънуваше? Нима всичко това бе истина? Действително ли щеше да споделя едно легло с Гейдж Торнтън? Или господарят й щеше да се върне след миг и да й каже, че просто се е пошегувал? Нима не знаеше какъв шегобиец е той…