Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Petals on the River, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 130 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?
Сканиране
bobych (2008)
Допълнителна корекция
Еми (2013)

Издание:

Катлийн Удиуиз. Като цвят по течението

ИК „Ирис“

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от tsocheto)
  3. — Корекция от Еми

Глава втора

Юнгата наду свирката си, с което даде сигнал на чакащата тълпа заселници да се качи на борда. Въпреки че повечето мъже бяха дошли с намерение да си набавят работна ръка за полето, на минаване покрай затворничките всички забавяха крачка, очевидно пресмятайки дали не могат да си позволят и някой извънреден разход. Особено ги привличаше Мориса, застанала в предизвикателна поза до бизанмачтата. Мъжете се вторачваха опулено в разголените й прелести, неспособни да откъснат очи от нея. Техните съпруги и останалите жени от града, от своя страна, я отминаваха забързано, вирнали носове с неприкрито презрение. Един дребен, почти плешив мъж се закова пред проститутката с отворена уста, но когато направи опит да я заговори, за да научи нещо повече за нея, Мориса раздразнено го отпъди.

— Махай се, жалък мухльо — изсъска тя, като махна с ръка. — Аз търся истински мъж.

По лицето на мъжа избиха тъмночервени петна. Той изгледа Мориса свирепо, но тя само сви устни пренебрежително и изсъска силно, както съскат змиите, когато искат да прогонят от пътя си някой опасен хищник. Засегнат, мъжът отстъпи няколко крачки назад и ядно изпъна сюртука си.

— Предупреждавам те, че тук вещиците ги давят в морето! — извика той, сетне изсумтя неодобрително и се отдалечи, за да се присъедини към една групичка мъже, които се бяха спрели край неколцина по-млади жени.

Шимейн понасяше с неимоверни усилия унижението да бъде оглеждана като стока. Налагаше се да се върти наляво и надясно, да позволява да проверяват ръцете й, зъбите й, краката й. Жените посрещаха учтивите й отговори с одобрителни кимания, но в блесналите погледи на мъжете се четеше нещо повече от одобрение. Мисълта, че може да бъде купена за задоволяване на нечии похотливи апетити, я ужасяваше и тя отчаяно се молеше да я вземе някоя добра жена, която търпеливо да я обучи да изпълнява задълженията на домашна прислужница.

— Хей, жени, чуйте ме! — извика Джеймс Харпър от парапета. — Елате насам и обърнете внимание на този човек! — Той посочи с пръст високия, тъмнокос заселник, който стоеше до него. — Името му е Гейдж Торнтън. Той търси бавачка за своя двегодишен син.

Сред хората от града настана суматоха. Всички зяпнаха мъжа така, сякаш внезапно бе станал с две глави по-висок. Шимейн веднага разпозна в него човека, когото бе видяла да стои встрани от останалите на пристана и когото единствен бе сметнала за достатъчно млад, за да отговори на очакванията на Ани. Не можеше обаче да проумее защо на този мъж се отделя толкова голямо внимание.

Тя леко побутна дребната си приятелка.

— Давай, Ани! Това може да се окаже единствения ти шанс!

Ани побърза да се подчини и бе една от първите, които се спуснаха напред. От ентусиазма на останалите жени бе повече от очевидно, че те също копнееха за поста, който предлагаше господин Торнтън. И млади, и стари се блъскаха и бутаха пред него, защото несъмнено задълженията на една бавачка бяха за предпочитане пред тези на кухненска прислужница, полска работничка или други подобни.

— Не забравяйте, че сте дами — предупредително извика Харпър. Май скоро щеше да му се наложи да ги усмирява със сила.

Шимейн бе единствената жена, която не се включи в мелето, но докато наблюдаваше високия мъж, тя усети как в нея се разпалва неочаквано любопитство. Ръкавите на ризата му бяха навити над лактите, сякаш бе оставил някаква много важна работа недовършена, за да дойде на кораба. В същото време смръщените му вежди и стиснатата челюст създаваха впечатлението, че присъствието му тук му е дяволски неприятно, особено сега, когато жените заплашваха да си избодат очите заради него. Техните мръсни пръсти се бяха вкопчили в домашнотъканата риза и кожените панталони, които скриваха тялото му; нещо повече — някои от по-дръзките жени дори си позволяваха да докоснат с възхитени възклицания издутината, очертана под еленовата кожа между бедрата му.

— Дами! — кресна ядосано Харпър. — Долу ръцете от купувача, моля ви!

— Ех, боц — запротестира разочаровано една скитница с изпочупени зъби. — Това е най-хубавото парче, което сме виждали от месеци, честна дума! Пък и не виждам к’во може да му стане, ако го помилваме. Пресвети боже! Имаме нужда от това много повече от него.

Дори след като бе делила една и съща килия с тези жени цели три месеца, Шимейн не беше успяла да загуби чувството си за приличие. Срамуваше се за собствения си пол. Забеляза обаче, че заселникът също е раздразнен от наглостта на жените, защото за миг той вдигна обезкуражено очи към небето — вероятно се разкайваше, че въобще е дошъл на кораба или се молеше мълчаливо Бог да стори някакво чудо и да го избави от този ад. Но всичко беше напразно. Жените продължаваха да го гледат жадно и Шимейн трябваше да признае, че имаха основание.

Слънцето бе придало на изумително красивото му лице бронзов загар, на чийто фон очите му блестяха като топли кафяви кристали, изпъстрени с кехлибарени пръски. Дори изпод сянката на смръщените, гъсти вежди и на тъмните ресници, тези очи изглеждаха сияйни и сякаш прозрачни. Носът му беше тесен, с една лека, аристократична извивка, на която би могъл да завиди всеки благороден древен грък. Приятно изпъкналите му скули и гладко избръснатата челюст и брадичка, очертани под изпънатата загоряла кожа, заслужаваха не по-малко внимание. Това беше лице на истински мъж, както, впрочем, и тялото под него.

Беше почти с една глава по-висок от набития господин Харпър и макар да нямаше нито едра фигура, нито огромни мускули, широките му плещи се крепяха на мощна, здрава гръд, която се стесняваше в тънък кръст и издължени, силни хълбоци. И ако се съдеше по железните, мускулести ръце, останалата част от тялото му вероятно бе изкована от калена стомана.

Погледът на заселника бързо се плъзна по жените, скупчени около него, и на лицето му се изписа болезнено изражение. В този момент Мориса си проби с лакти път през тълпата, избутвайки грубо с ханш една от жените и се изпъчи пред него. Веждите му се сключиха като два буреносни облака. Явно гледката, която разкриваше прозрачната й, полуразкопчана блуза, не го бе заинтригувала ни най-малко. По-скоро беше ядосан от нахалството на проститутката.

— Какъв красавец — загука тя и се усмихна, прокарвайки пръст по ръката му. — Казвам се Мориса Хачър, господарю, и бих дала мило и драго да се грижа за детето ти.

Гейдж Торнтън вече беше напълно убеден, че идването му тук е пълна глупост. В началото бе решил да не обръща внимание на безочието на затворничките, защото все още таеше слаба надежда, че сред тях ще се намери някоя, която да отговаря на неговите изисквания, но тази идея му се струваше все по-абсурдна. Търпението му започваше бързо да се изпарява. Как бе могъл изобщо да си помисли, че ще открие сред тази пасмина скъпоценното съкровище, изрисувано във въображението му?

Знаеше, че е отчаян, но не бе предполагал, че отчаянието му е стигнало такива размери. Бе твърдо решен да не се отказва и да намери своя идеал, но все повече се убеждаваше, че жената, която търси, не може да бъде открита на борда на един затворнически кораб.

— Жената, която търся, трябва да притежава качества, различни от тези, показвани тъй щедро от вас, госпожице Хачър. Боя се, че не сте подходяща за работата.

Мориса кимна разбиращо и ехидно подметна:

— Страх те е от жена ти, а?

Кръвта на Гейдж започна да кипва. Тази жена изобщо нямаше престава какво бе преживял след смъртта на Виктория! Но бе безсмислено да й обяснява.

— Грешите — рязко каза той. — Съпругата ми загина при злополука преди една година. Уверявам ви, че ако беше жива, никога не бих допуснал глупостта да дойда тук.

В този момент Ани смирено пристъпи напред и го дръпна плахо за ръкава.

— Казвам се Ани Карвър, сър. И аз си имах бебе, ама ми го взеха, преди да ме качат на тоя кораб и го продадоха. Много ми се ще да се грижа за някой малчуган. Обещавам да обичам сина ви все едно, че е мой, сър. — Тя внезапно се изчерви смутено и умолително сплете ръце. — Искам да кажа, ако решите да ме купите.

Гейдж сведе очи към дребната женица и суровото му изражение се смекчи. Но простоватите й думи издаваха липса на образование.

— Надявах се да намеря жена, която след време да научи сина ми да чете и да пише. Способна ли си на това?

— Съжалявам, ама не съм, господарю! — въздъхна съкрушено Ани и се извърна, готова да си тръгне. Но в този миг й хрумна идея. Тя се обърна отново към мъжа и заяви с щастлива усмивка: — Но знам една, дето е! Тя е истинска дама, вярвайте ми, сър.

— Дама ли? — недоверчиво попита Гейдж. Вече беше видял по-голямата част от жените и смяташе, че има всички основания да се съмнява в твърдението на момичето. — На борда на затворнически кораб?

— Да, сър! — настоя Ани. — Милейди знае да чете и да пише и даже може да смята наум. Виждала съм я със собствените си очи, сър.

— И е на деветдесет години, без съмнение — изсумтя Гейдж.

Не можеше да пръска пари за някоя старица, която вероятно щеше да се спомине пет минути, след като напуснеше кораба. Отчаянието, с което толкова дълго се бе борил, отново завладя душата му, за да се надсмее над абсурдността на очакванията му, да заличи увереността му в крайния успех, да убие надеждите му. Разбира се, никоя благородничка не би могла да извърши чак такова тежко престъпление, че да бъде изпратена в колониите на борда на затворнически кораб, освен, естествено, ако не бе попаднала в затвора заради дългове. Но дори и да намереше такава жена, силно се съмняваше, че би могъл да си позволи да я купи. Парите му далеч не бяха много, а и му трябваха за други, не по-малко важни неща.

На устните на Ани трепна доволна усмивка.

— Не-е, сър! Млада лейди! При това хубава, сър.

— И къде е това чудо? — иронично попита Гейдж. Страхуваше се, че Ани не е съвсем наясно със значението на думата „дама“, защото самият той не бе видял на борда на „Гордостта“ нито една жена, която поне малко да напомня на такава.

Ани се обърна и разбута спътничките си. Когато те се разделиха, образувайки тясна пътека, тя протегна слабата си ръка и посочи към самотната фигура, седнала до отвора към трюма.

— Ей я, господарю! Шимейн О’Хърн, за нея ви казвам!

Шимейн мигновено усети, че е станала обект на вниманието на мъжа и почувства силата на неговия невероятно красив кафяв поглед, вперен в нея с изумление. Нямаше съмнение, че е разбудила интереса на непознатия — той направо я изпиваше с очи.

Гейдж Торнтън бе извоювал всичко, което притежаваше, с цената на твърде много усилия, за да се остави да повярва, че мечтите му биха могли да се сбъднат тъй безпроблемно. Младата жена пред него наистина бе необикновено красива, но вероятно имаше някакви скрити недостатъци.

Той се наведе към Ани, за да научи нещо повече.

— Дама, значи? — След утвърдителното кимване на момичето следваше неизбежния въпрос. — Но защо е тук? Какво престъпление е извършила, та да я изпратят като затворничка в колониите?

Ани сниши глас и прошепна:

— Един стражар я отвел от дома, додето техните ги нямало, и не й дал да се види с никого от близките си. Тъй че сам виждате, сър, когато негодникът се заклел, че милейди е откраднала скъпоценностите на някаква друга дама, не е имало кой да я защити.

Обяснението й съвсем не прозвуча на Гейдж убедително, но съмненията ни най-малко не намалиха интереса му към младата жена. Въпреки мръсното й лице и рошавата, сплъстена коса, падаща по раменете и гърба й, красотата на Шимейн бе повече от очебийна. С деликатно изваяното си лице тя приличаше на приказно видение от сънищата на някой художник, което той талантливо бе претворил с четката си и сетне бе съживил с нежна целувка. Очевидно във вените й течеше ирландска кръв, защото на света нямаше друга нация, тъй щедро надарена с подобна комбинация от огненочервена коса, искрящо зелени очи и снежнобяла кожа. Дрехите й бяха парцаливи, но грациозната й осанка издаваше финес и благородство. Наистина, Шимейн О’Хърн имаше царствено излъчване и гледаше Гейдж право в очите, леко вирнала брадичка, сякаш изобщо не се съмняваше, че е равна нему.

Гейдж усети необичаен трепет и се запита кое го е развълнувало повече — дали това, че е открил момиче, което изглежда напълно подходящо за бавачка на сина му, или неочакваната възможност да се сбъдне и онази негова още по-безумна мечта, която дори не се бе надявал да осъществи. Предчувстваше, че ако успее да купи тази жена, много скоро ще поднесе изненада и на приятелите, и на враговете си. Но в крайна сметка не му беше за пръв път да се опълчва срещу общоприетите порядки в името на това, да върви по пътя, който сам си бе предначертал.

Гейдж укроти необуздания полет на фантазията си и като си придаде равнодушен вид, посочи момичето на боцмана.

— Господин Харпър, бих желал да проуча онази затворничка.

Джеймс Харпър изпъна шия, за да види коя от жените беше събудила интереса на заселника. Точно тогава една грозна старица пристъпи пред Шимейн. Изненадан от странния му вкус, Харпър й кимна да се приближи, питайки се дали този човек е с всичкия си. Но Гейдж махна раздразнено, за да отпъди старицата, отмести се така, че Шимейн да го вижда добре и сам я повика с едно-единствено движение на ръката.

С пълното съзнание, че блестящите кафяви очи на непознатия поглъщат жадно всяко нейно движение, Шимейн се изправи и тръгна бавно към тълпата затворнички, по чиито намръщени физиономии се четяха неприкрита завист и неприязън. Все пак, всички й правеха път, макар и с неохота. Всички, освен Мориса Хачър.

— Ако съм на твое място, скъпа, щях да помисля малко, преди да тръгна с тоя момък Торнтън. Виж, Шимейн, през целия си живот не съм виждала толкоз хубав младеж. Искам го за себе си. И ако ти ми се изпречиш на пътя, това никак няма да ми се понрави. Страшно ще ми се прииска да те накълцам на парченца.

Шимейн беше изумена от това, че Мориса продължаваше да се заяжда с нея. И най-големият идиот досега би трябвало да е разбрал, че е прекалено твърдоглава, за да се поддаде на подобни заплахи.

— А ако аз бях на твое място, Мориса — отвърна тя с ледена усмивка, — щях да помисля за боя, който би могъл да ми нанесе този мъж, ако нараня неговата робиня, особено ако е платил добра цена за нея.

— Няма да се отървеш от мене, Шимейн, помни ми думата. И щом те намеря, ще те накарам да съжаляваш, задето не си послушала предупреждението ми. Тъй хубавичко ще ти размажа фасона, че господарят ти няма да иска дори да те погледне.

Гласът на Шимейн беше тих, но очите й пронизваха проститутката като две бляскави ками.

— Надявам се, че няма да останеш изненадана, Мориса, ако кажа на господин Торнтън, че си ме заплашвала.

С тези думи тя я заобиколи и продължи напред. Мориса изръмжа ядно. Беше опитала почти всичко, за да види проклетата ирландска кучка мъртва или поне сериозно осакатена, но бе претърпяла неуспех и това я изпълваше с дива ярост, още повече сега, когато беше очевидно, че червенокосата ще грабне лъвския пай. Един обезобразяващ белег през лицето със сигурност би разколебал желанието на хубавия господин Торнтън да притежава тази никаквица.

Шимейн се спря пред Джеймс Харпър, но той дори не си направи труда да вдигне поглед от свитъка документи, който разглеждаше. Цялата олелия около този заселник беше започнала да го изнервя. Подобно на Потс, той бързаше да приключи с продажбата, за да слезе на сушата и да обърне няколко огромни халби с бира. Без да откъсва очи от списъците, Харпър попита кратко:

— Име?

— Шимейн О’Хърн.

При звука на този кадифен глас главата му рязко се изправи. Името извика в съзнанието му образа на стройната, червенокоса красавица, която бе съзерцавал толкова пъти с пламенно възхищение, както отдалеч, така и отблизо. Ако имаше затворничка, която Харпър не желаеше да види продадена на друг мъж, то това бе тъкмо момичето, което бе разбудило надеждите и фантазиите на много от моряците на „Гордостта на Лондон“. Беше успяла да омагьоса дори капитан Фич, но само най-дискретните членове от екипажа знаеха, че съпругата му не след дълго ще има всички основания да ревнува от ирландката. Много скоро капитанът щеше да отведе Шимейн О’Хърн в една къщичка наблизо и да я направи своя любовница. Харпър не беше особено щастлив, че на него се пада задачата да сводничи на своя началник в този план, но просто нямаше избор.

Следвайки нарежданията на капитан Фич да отблъсква всеки сериозен купувач, той се обърна към заселника и тихо прошепна:

— Боя се, че няма да останете доволен от нея, сър. Тя има много остър език, който реже като кинжал. Ако не ми вярвате, питайте капитана и неговата госпожа.

Шимейн чу думите му и се втренчи в него с невярващ поглед. Беше изумена от наглостта, с която Харпър се осмеляваше да изопачава истината за онзи ден, в който по негово нареждане всички затворнички бяха изведени на палубата, за да наблюдават наказанието на Ани Карвър. Бяха ги принудили да гледат как камшикът разкъсва кожата на гърба на дребната жена и ги бяха предупредили, че същата участ очаква всяка от тях, ако дръзне да наруши дисциплината. Първоначалният смутен и боязлив шепот на жените бързо се бе превърнал в гневен ропот, защото всички те прекрасно знаеха какво беше накарало Ани да посегне на живота си. Една по една затворничките се бяха обърнали с лице към квартердека, където стоеше капитанът. Шимейн си спомняше съвсем ясно недоволството, което се бе надигнало в гърдите й, когато собственият й поглед попадна на капитан Фич, невъзмутимо изправен до злорадо ухилената си съпруга. Пламенната ирландска кръв, наследена от баща й, беше закипяла и я бе подтикнала смело да се изкачи на стълбичката към горната палуба, за да скастри сурово двамата съпрузи за варварската им разправа с Ани.

Далеч по-спокойна, отколкото тогава, и с много по-малко жлъч в тона, Шимейн се обърна към боцмана.

— Няма ли да ми дадете възможност да се защитя, господин Харпър?

— Нима не казах истината? — запита Харпър неспокойно. Смущаваше го мисълта, че изпълнявайки заповедите на своя капитан, ще настрои окончателно момичето срещу себе си. Самият той не бе склонен да я остави да си тръгне нито с този мъж, нито с капитана, но какво би могъл да стори?

— Обвинихте ме основателно, сър — призна с горчивина Шимейн, като вдигна глава и срещна неспокойния му поглед. — Но спестихте някои подробности от инцидента, за който става дума. Госпожа Фич извърши престъпление спрямо една скърбяща майка, което е равносилно на това да нашибаш с камшик една вдовица за това, че оплаква смъртта на съпруга си. Единственото, което я накара да остави Ани жива, бяха търговските й интереси, но вие, сър… вие поне не съзнавате ли до какво отчаяние е била доведена Ани, за да се опита да отнеме собствения си живот? Нима сте напълно лишен от състрадание, та да не можете да разберете мъката на една млада майка, чиято рожба е била открадната от нея? Нима наистина смятате, че това наказание не й е било достатъчно, че освен него заслужава и жесток бой с камшик?

— Не можех да не се подчиня на заповедите на по-височайшите — запротестира Харпър. — Нито пък имам право да оспорвам решенията им.

— Значи мълчаливо сте дал съгласието си за този нечовешки побой — каза тихо Шимейн. — Колко кавалерско от ваша страна.

Харпър се изчерви силно. Осъзнаваше, че нейните аргументи са разклатили сериозно доверието на заселника в думите му. Убедителната й реч несъмнено бе спечелила Гейдж Торнтън на нейна страна. С надеждата да разруши впечатлението за сърцатия дух на момичето, той направи опит да докаже правотата на обвиненията си.

— Определено не беше твоя работа да осъждаш капитана и съпругата му, нито пък да подтикваш другите затворници към бунт!

— Бунт! — засмя се Шимейн и изви скептично вежди. — Те просто изразиха гласно своето несъгласие с наказанието на Ани. Повярвайте ми, сър, жените не бяха в състояние да вдигнат бунт. Как биха могли, когато бяха полумъртви от глад и изнемогваха под тежестта на оковите, които едва им позволяваха да се движат!

— Боцманът е прав, господарю — намеси се Мориса, като разблъска останалите жени. — Тая ирландска кучка има по-зъл нрав, вярвайте ми. Неведнъж и дваж ме е удряла, кълна се, и то без въобще да зная защо.

— Лъжкиня такава! — изкрещя Ани, като едновременно с това сграбчи Мориса за ръката, завъртя я и я блъсна с все сила. Едрото тяло на проститутката се стовари безпомощно върху стоящите наоколо жени.

Внезапните избухвания на Ани на няколко пъти бяха слисвали Шимейн до немай-къде и сегашният случай не правеше изключение. В първите дни на плаването тази крехка женица й се бе сторила кротка и хрисима като мишчица, но след оня съдбовен ден на камшичния бой Ани бе придобила неочаквана смелост и сякаш бе дала обет пред себе си да отмъсти на онези, които й бяха сторили зло, и да се отплати на Шимейн за всичко, което беше изстрадала заради това, че я бе защитила. И наистина, демонстрираната неведнъж от Ани благодарност далеч надхвърляше очакванията на Шимейн, която съвсем не смяташе, че постъпката й заслужава чак толкова всеотдайна преданост.

Ето и сега Ани се извърна към Гейдж Торнтън и размаха мръсния си пръст под аристократичния му нос.

— Така беше. Биха ме с камшик по заповед на госпожата на капитана, но милейди хубавичко я насоли. Каза й, че е подла, безсърдечна и зла жена…

— Да! И ние мислехме като Шимейн! — намеси се старицата със счупените зъби. — Бяхме готови да строшим синджирите и да оковем с тях екипажа, ако капитанът не спре побоя.

— Искахме още и да се разбунтуваме, задето пратиха Шимейн в карцера — упорито продължи защитната си реч Ани. — Но Шимейн ни каза да гледаме да спасим нашите си кожи. Тя обеща да покаже на госпожа Фич, че е костелив орех и че ще излезе от зандана жива и здрава.

Шимейн изпъшка отчаяно. Приятелката й дяволски преувеличаваше онова нейно моментно избухване. Тогава просто се беше ядосала малко, нищо повече.

— Хубаво, че капитанът намали наказанието на четири дни, вместо на четири седмици. Само това я спаси — допълни Ани.

В интерес на истината нейната тирада не оказа почти никакво въздействие върху Гейдж Торнтън. Беше взел окончателно решение още преди нея, още по време на спора между Харпър и момичето. Чрез протеста си срещу обвиненията на боцмана, тя, без да иска, бе доказала своята интелигентност и образованост. Гейдж с радост установи, че Шимейн О’Хърн отговаря изцяло на неговия идеал. Беше благодарен на Бога, че е така, защото това го спасяваше от опасността да признае, макар и само пред себе си, че я иска, независимо от всичко.

И все пак не можеше да си позволи да изглежда прекалено ентусиазиран, след като ставаше въпрос за значителна сума пари. Трябваше да бъде пестелив, поне докато завърши строежа на кораба, който бе проектирал, и намери купувач за него. Въпреки че твърдо възнамеряваше един ден да бъде богат човек, засега той далеч не беше такъв. След като баща му го бе лишил от всякакви права върху семейното богатство заради една жестока свада помежду им, Гейдж Торнтън беше пристигнал в колониите като последен бедняк. И бе съумял да постигне настоящото си що-годе прилично състояние, единствено благодарение на своя ум и на непоколебимата си твърдост. Всъщност, ако можеше някак си да се откаже от мечтата да строи кораби, мебелите, които правеше заедно с четиримата си чираци в своята работилница, щяха да му докарват доста добри доходи. Но точно тук беше проблемът. Нима човек можеше просто да махне с ръка и да сложи кръст на мечта, лелеяна цял живот?

— Нямате нищо против да погледна момичето по-отблизо, нали, господин Харпър? — насмешливо вдигна вежди Гейдж, готов да чуе, че молбата му се отхвърля.

Харпър се намръщи мрачно. Упоритостта на този човек му лазеше по нервите.

— По-добре недейте.

— Защо? — рязко попита Гейдж. — Ако случайно склоня да взема момичето, въпреки нрава му, има ли още нещо, което може да ме спре да я купя?

Вместо отговор морякът само се намръщи още повече и сковано вдигна рамене. Гейдж пренебрежително му обърна гръб, заобиколи Ани и застана пред Шимейн. Тя далеч не беше най-чистото създание, което бе виждал, нещо повече — от нея дори се долавяше неприятна миризма. Но огнените пламъци, които проблясваха в тези тъмнозелени очи, го развеселиха. А това означаваше страшно много за Гейдж Торнтън, защото след смъртта на съпругата си почти беше забравил да се смее.

— Изглежда полумъртва от глад — отбеляза той, като хвърли предизвикателен поглед към Харпър. Беше чувал много слухове за лишенията, с които се сблъскват пътниците на затворническите кораби, и макар че техните капитани обикновено отхвърляха подобни приказки като твърде преувеличени, окаяното състояние на затворниците от „Гордостта на Лондон“ даваше основание да се вярва на тази мълва.

Харпър ядно стисна зъби. Самият той беше яростен противник на оскъдните дажби храна за затворниците, но фактът, че този заселник бе направил подобна забележка, го раздразни още повече, защото беше уверен, че натрапникът се опитва да провокира спор.

— Състоянието на момичето не е ваша работа, господин Торнтън. Вече ви казах, че не мога да ви я продам.

— Тя ще напълнее, господарю — разпалено възкликна Ани, като застана до Шимейн. — Ако й давате свястна храна, ще се оправи за нула време.

— Стига, Ани! — В смарагдовите очи блесна гневен укор. — Не съм свиня, та да ме предлагаш така.

— Можеш ли да готвиш? — попита Гейдж.

Ани вирна глава и припряно отговори вместо своята приятелка:

— Естествено, че може, господарю!

— О, няма ли да млъкнеш? — разярена прошепна Шимейн. — Ще ме вкараш в беля.

Макар да не чу думите й, Гейдж беше сигурен в техния смисъл, но все пак предпочете да попита:

— Какво каза?

Ани махна с ръка.

— О, нищо, нищо, господарю. Милейди просто се закашля, това е всичко! Заради тия спори във въздуха е, ще знаете.

Ани! — Звукът излетя от устата на Шимейн като свистяща пара от врящ чайник. В действителност тя наистина кипеше. Изобщо не й харесваше да я обсъждат като прасе, изложено на пазара.

Гейдж тръгна бавно и замислено да обикаля Шимейн, за да я разгледа внимателно от всички страни. Дори една просторна къща може да се окаже тясна и неудобна, ако служи за дом на двама души, които не се понасят. Напоследък той все по-ясно усещаше колко е трудно да се живее с жена, особено пък с Роксана Корбин, която непрестанно се мъчеше да го спечели с вниманието си. Ако не се нуждаеше отчаяно от бавачка, която да се грижи за сина му, докато той бе зает с работата си, Гейдж за нищо на света не би приел помощта на Роксана. Но ето че го бе сторил и сега тя искаше от него много повече, отколкото той бе готов да й даде. Ала с Шимейн може би ще бъде по-различно, помисли си той. Може би щеше да му бъде приятно да бъде край нея, да открива и да се наслаждава на всяка частица от нея.

Гейдж се спря, протегна ръка и с любопитство прокара пръсти по деликатните кости на китката й. Докосването му се стори на Шимейн твърде дръзко и интимно. Беше като огнен език, пълзящ бавно по кожата й.

— Моля ви, недейте! — прошепна тя, останала без дъх, и дръпна ръката си. Какво би могъл да открие един толкова красив, здрав и силен мъж в мръсно и тънко като тръстика момиче като нея?

— Нямах намерение да те плаша, Шимейн — извинително каза Гейдж. — Просто исках да погледна ръцете ти… Може ли?

Никак не й се щеше да я оглежда с такова внимание, особено когато се чувстваше толкова мръсна. Като прокле своята безпомощност, тя вдигна неохотно ръце. Слава богу, поне не беше поискал да види зъбите й!

Гейдж внимателно пое тънките й пръсти. Бяха мръсни, но изключително фини и нежни. Сетне прокара палец по крехките кости на опакото на ръцете й, а накрая ги завъртя, за да разгледа дланите й, които бяха меки като на истинска дама.

— Изглежда, че не си свикнала да работиш, Шимейн — отбеляза изумено той.

Шимейн усещаше изпитателния му поглед. По бузите й плъзна гъста червенина.

— Не се боя от работата, сър — предпазливо каза тя, с пълното съзнание, че следващите й думи ще намалят съществено шансовете й да бъде купена. — Просто не съм свикнала с нея, това е всичко.

— Разбирам — промълви Гейдж напълно объркан. Може би думите на Ани бяха съвсем верни. Може би Шимейн О’Хърн наистина беше отгледана и възпитана като дама. Само едно доста богато семейство бе в състояние да си позволи да обгради детето си с прислужници — а това беше единственото разумно обяснение за тези меки ръце и за липсата й на домакински умения. — Искрено се надявам, че си достатъчно способна, за да се научиш сама на всичко необходимо, Шимейн. Не мога да си позволя да ти наема учител, а самият аз нямам нито време, нито възможност да те обучавам.

— Аз съм доста схватлива, сър — увери го тя припряно. — Ако имате някакви книги, които описват в детайли задълженията на една домашна прислужница, ще мога да се науча и сама.

— Честно казано, нямам, но бих могъл да потърся.

— Би било чудесно — въодушевено възкликна Шимейн.

— Имаш ли въобще представа как се готви? — попита отново Гейдж, обладан от внезапна тревога. Силно се надяваше, че няма да умрат от глад, докато тя изучава основите на домакинската работа.

— Работя сръчно с иглата, сър — отвърна уклончиво Шимейн в стремежа си да не издава, че тъкмо в готвенето се чувства най-несигурна. Майка й смяташе, че една млада дама трябва да усвои всички умения, необходими на една съпруга, и готвачката им с радост беше подела тази идея. Шимейн обаче далеч не се бе проявила като прилежна и съсредоточена ученичка и нямаше представа каква част от уроците е останала в паметта й.

Приел думите й за отрицателен отговор, Гейдж въздъхна мрачно. Перспективата да яде храна, приготвена от напълно неопитна готвачка, изобщо не го радваше, но дори мисълта за способностите на Роксана в тази област не бе в състояние да го отклони от пътя, който вече беше започнал да очертава в съзнанието си. Знаеше, че самото му идване тук в този ден представлява сериозно предизвикателство към капризите на съдбата, но желанието му да има Шимейн вече започваше да натежава повече от всички останали съображения.

— Изглеждаш ми много млада — смени темата той, защото не искаше да разсъждава повече върху нейната неопитност.

— Не чак толкова, сър — отвърна тя. Истината беше, че в момента се чувстваше престаряла. — Миналия месец навърших осемнадесет.

— Съвсем млада! — изсумтя Гейдж. — Освен ако, разбира се, не смяташ, че на тридесет и три човек е стар.

Думите му я объркаха.

— Защо точно тридесет и три, сър?

— Аз съм на толкова — кратко отвърна той.

Устните на Шимейн се разтвориха в едно голямо „О!“, което гласът й не успя да произнесе. Смутена от своята нетактичност, тя отбягна погледа му от страх да не разкрие смайването си. Не беше и предполагала, че може да е толкова стар!

Помежду им легна неловко мълчание. Накрая, объркана и изнервена, Шимейн вдигна очи и срещна втренчения му поглед. Очакваше да й каже, че ще трябва да си потърси друга слугиня, но вместо това той мълчеше, а очите му се взираха дълбоко в нейните, сякаш копнееха да разкрият и най-съкровените й тайни.

— Е — промълви Гейдж по-скоро на себе си, — сега единственото, което ми остава, е да убедя господин Харпър да те продаде на мен.

Сърцето на Шимейн запърха от облекчение. Въпреки че доскоро си бе мечтала да бъде купена от някоя жена, у този мъж имаше нещо, което я караше да се чувства уверена в неговата почтеност. Може би беше онази гневна бръчка, прорязала челото му, когато заговори за недохранването на затворниците. Само се молеше собствената й неопитност да не докара малкото му семейство до същото състояние.

Гейдж се върна при боцмана и заяви с добре изиграно равнодушие:

— Давам петнадесет лири за момичето.

Джеймс Харпър се наежи. Дали заради парещата ревност, надигнала зелената си змийска глава в гърдите му, или не, но започваше да подозира, че този мъж иска Шимейн не за бавачка на сина си, а за своя любовница.

— Капитанът ми даде ясни нареждания относно това момиче, господин Торнтън! Тя не се продава.

— Тогава двадесет лири — каза Гейдж раздразнено и извади кесията си от кожената торба, преметната през рамото му на дълга каишка от необработена кожа. Сетне отброи монетите и ги подаде на боцмана. — Това трябва да е достатъчно за вашия капитан.

— Казах ви, момичето не се продава! — упорито повтори Харпър. Започваше да се вбесява. Отказа дори да погледне към протегнатата ръка на заселника.

— По дяволите, човече! — избухна Гейдж, защото започваше да си дава сметка, че е готов да купи Шимейн на каквато и да било цена. — Значи докарвате кораба в пристанището, излагате товара му на показ пред всички и накрая заявявате, че не възнамерявате да продадете най-ценната част от него? — Той се засмя язвително. — Хайде, господин Харпър, това някаква игра ли е? Защото ако е така, аз нямам време за игри. Кажете ми направо колко искате за момичето.

— Какво става тук? — попита рязко капитан Фич, като се приближи до двамата мъже.

— Сър, този странник — подигравателно натърти Харпър и кимна ядосано с глава към Гейдж — настоява да му разреша да купи Шимейн О’Хърн. Последното му предложение беше двадесет лири. Иска да знае за колко бихте продали момичето.

Капитан Фич отметна краищата на сюртука си от внушителния си корем, пъхна палци в джобовете на жилетката си и се залюля на пети с ехидна усмивка.

— Боя се, че не притежавате достатъчно средства, за да купите тази жена, сър. Вече е обещана на друг.

Шимейн зяпна от изненада и бързо се приближи до него.

— На кого, сър?

Тъмните, рунтави вежди над огромния нос на Еверет Фич се извиха лукаво при вида на девойката. Хитрата усмивка запали в сивите му очи огън, който недвусмислено подсказа на Шимейн неговите намерения. Лицето й почервеня от гняв. Капитанът явно беше решил да я направи своя, дори под носа на собствената си съпруга.

— Сър, умолявам ви! — В очите й напираха сълзи на отчаяние. Мисълта да стане играчка в ръцете на този мъж бе по-ужасна и от най-лошите й страхове. — Моля ви, капитан Фич, не искам да предизвиквам гнева на съпругата ви още повече. — Това бе самата истина. Ако Гъртруд научеше за намеренията на съпруга си, на Шимейн едва ли щеше да й се размине само с бой с камшик. — Позволете на господин Торнтън да ме купи. Той е вдовец, сър, и има малко момченце, което се нуждае от грижи.

В този момент Еверет дочу зад себе си тежките стъпки на своята съпруга и застина. По време на плаването Гъртруд бе придобила навика да дотътря светкавично едрото си тяло всеки път, когато подушеше, че се обсъжда въпрос, свързан с пари. Тя беше една вбесяваща, любопитна, намусена дърта кранта и той копнееше да опита от прелестите на едно далеч по-младо, хубаво и нежно създание.

— Еверет, трябваш ми на мостика, за да подпишеш документите на продадените затворници — заяви Гъртруд, като изгледа презрително Джеймс Харпър.

— Идвам след секунда, скъпа — отвърна Еверет в опит да я отпрати по-бързо обратно към онази част на кораба, откъдето беше дошла. — Само да свърша тук.

Гейдж светкавично схвана ситуацията и след като удвои количеството монети в кесията си, за да привлече вниманието на капитанската съпруга, попита невинно:

— Казаха ми, че това момиче, Шимейн О’Хърн, не може да бъде купено с парите, които имам на разположение. Може би вие бихте желала да ги преброите сама, мадам?

Гъртруд изгледа косо високия мъж, който бе тикнал кесията в ръката й. Усетила тежестта й, тя хвърли подозрителен поглед към съпруга си, сетне побърза да провери точната сума, която се съдържаше в нея.

Шимейн я гледаше, разтреперана от страх. Беше уверена, че ако Гъртруд Фич заподозре колко отчаяно й се иска да бъде продадена на Гейдж Торнтън, шансът това да се случи моментално ще бъде приравнен на нула.

Гъртруд обаче си правеше съвсем други сметки. Тя върна монетите обратно в кесията и рязко дръпна кожените върви, за да я затвори, с което недвусмислено показа, че е взела решението, погребващо завинаги плановете на мъжа й. Колкото и да жадуваше да прати Шимейн в гроба, Гъртруд не можеше да отхвърли с лека ръка толкова щедра сума.

— Подпиши документите й, Еверет — безцеремонно нареди тя. — Едва ли ще се намери купувач, който да предложи повече от четиридесет лири.

Капитан Фич понечи да се възпротиви, но се спря, когато срещна насмешливия поглед на заселника. Внезапно осъзна, че ако иска и занапред да бъде корабен капитан, не му остава друг избор, освен да подпише документите на момичето и да го предаде на този мъж. И той го стори, мърморейки недоволно.

— Не знам какво ще кажа на другия джентълмен, когато дойде за Шимейн.

— Сигурен съм, че ще измислите нещо — подигравателно отвърна Гейдж. С едва доловима усмивка той нави пергамента на руло и го пъхна в торбата си.

После наведе поглед към Шимейн.

— Готова ли си?

Тя копнееше да тръгнат час по-скоро, преди капитан Фич да е измислил някакъв повод да ги задържи. Огледа се за Ани и я видя да отговаря стеснително на въпросите на мъжа, когото Мориса беше пропъдила преди малко. Шимейн махна с ръка за сбогом и в отговор получи само едва забележимо кимване и един кратък просълзен взор. Тя с мъка преглътна собствените си сълзи, обърна се към своя господар и заяви твърдо:

— Нямам нищо друго, освен дрехите на гърба си, сър, колкото и да са окаяни. Готова съм да тръгна, когато пожелаете.

— Тогава да вървим — каза Гейдж. Погледът му срещна ледения, злобен поглед на Джеймс Харпър и той добави: — Нямам повече работа тук, а и изглежда, че скоро ще ни застигне буря.

Шимейн вдигна очи към тежките черни облаци, които пълзяха все по-надолу, после се огледа наоколо и едва когато видя ядосаните мъжки лица на палубата, разбра, че думите на заселника не са се отнасяли само до времето. Тя си пое дълбоко дъх и тръгна след него, оставяйки го да я отведе далеч от всички втренчени подире им погледи.