Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Petals on the River, 1997 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Диляна Радинска, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 130 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и корекция
- Xesiona (2009)
- Сканиране
- ?
- Сканиране
- bobych (2008)
- Допълнителна корекция
- Еми (2013)
Издание:
Катлийн Удиуиз. Като цвят по течението
ИК „Ирис“
Редактор: Правда Панова
Коректор: Виолета Иванова
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от tsocheto)
- — Корекция от Еми
Глава двадесет и първа
Когато на следващата сутрин наетият от семейство О’Хърн файтон спря пред къщата му, Гейдж припряно излезе на верандата да ги посрещне. Не беше очаквал гостите му да пристигнат толкова рано, защото Рамзи бе казал, че когато тръгвал за работа, маркизът и родителите на Шимейн тъкмо се пробуждали. Гейдж ги помоли да проявят малко търпение и да изчакат няколко минути навън, докато той и съпругата му свършат работата, с която са се захванали. В момента той помагаше на баща си да се изкъпе в банята, а през това време Шимейн се бе заела да чисти стаята му и да сменя чаршафите, за да не се налага да го безпокои по-късно. Гостите не останаха очаровани от посрещането, но Гейдж учтиво им се извини и ги увери, че той и съпругата му ще се присъединят към тях само след няколко минути. А дотогава на тяхно разположение щеше да бъде Рамзи.
В отсъствието на своя работодател Рамзи се нагърби със задачата да покаже на посетителите дърводелската работилница, в която в момента бяха останали само Слай Тъкър и двамата чираци. Преливащ от гордост, той обясни набързо на гостите целия дълъг и сложен процес на изработване на качествени мебели. Започна от чертежите и скиците на Гейдж, които демонстрираха невероятния му дизайнерски талант. После им показа разрези на различните дървета, които използваха. Всяко от тях — независимо дали бе кипарис, череша, клен, дъб или някое друго — имаше специфични линии и кръгове, които придаваха уникалност на изработените мебели. След като приключи с разказа си, Рамзи заведе слушателите си при Слай Тъкър, който полираше един наскоро завършен бюфет, и покани двамата О’Хърн, техните прислужници и маркиза да докоснат с пръсти вече полираната част, за да се уверят сами в съвършената й гладкост.
Най-впечатлена от изяществото на бюфета като че ли остана Камий, защото през всичките години на брака си и във всички домове, в които бяха живели, тъкмо тя бе човекът, който се занимаваше с подбора и подреждането на мебелите — дейност, в която Шемъс охотно й бе предоставил пълна свобода. Още много отдавна той бе проумял, че съпругата му притежава способността да превръща и най-обикновеното жилище в уютен, комфортен и подреден с много вкус дом, и никога не й се бъркаше, за да не й попречи да постигне желаното съвършенство. С годините Камий бе станала истински познавач и ценител на хубавите мебели. Въпреки че формата на бюфета бе проста, майсторски подбраните дървесни видове и изкусно съчетаните линии и възли по тях го правеха неповторим и красив. Като подчерта, че това е един от най-хубавите бюфети, които е виждала, Камий подкани съпруга си да го разгледа внимателно, за да разбере каква дарба и колко усърдие се изискват за направата на подобно изключително творение.
Външно Рамзи изглеждаше незаинтересуван от приглушения разговор на двамата съпрузи, но в действителност бе наострил уши и не пропускаше нито дума. В същото време той крадешком наблюдаваше Морис. Негова Светлост очевидно не споделяше възторга на Камий, защото през цялото време мълчеше, а на лицето му бе изписано хладно безразличие. Резервираността му изглеждаше толкова неразрушима, че Рамзи реши да посипе малко сол върху раните на маркиза, за да провери дали наистина е така.
— Несъмнено господин Торнтън е най-добрият дърводелец в областта. С тия чудни мебели, дето му ги ражда въображението — той почука с пръст по слепоочието си, — той изкарва достатъчно пари, та да може да изхранва няколко семейства. На всичко отгоре е щедър с надниците. Никой от нас тук нямаше да е толкова добре, ако работехме при друг майстор. Ама това не е всичко. — Рамзи ги отведе до прозореца и изтри с длан стъклото, за да им позволи да видят недовършената бригантина, която се издигаше на брега на реката. — Виждате ли? — Той се огледа, за да се увери, че е привлякъл вниманието им, и забеляза, че Негова Светлост все още стоически запазва самообладание. — Тоя кораб пак го измисли господин Торнтън. Ако не беше големият му мерак да строи кораби, той сигурно щеше вече да е най-богатият човек по тия земи с парите, дето му ги носят мебелите. Чакайте обаче да минат година-две, най-много три, и ще видите, че ще се прочуе не като майстор на мебели, ами като изкусен корабостроител!
Тук Морис вече не издържа и се извърна от прозореца със замислена въздишка. Не можеше да понася хвалбите, с които този човек щедро обсипваше оня безскрупулен негодник. Ако оставеха на него, той щеше веднага да извика Гейдж Торнтън на дуел и да отърве света и хората от него.
Рамзи стрелна високия мъж с доволен поглед. Явно беше успял да го раздразни, защото сега ненавистта, която кипеше във вените на маркиза, бе изписана отчетливо върху аристократичното му лице. Оставаше само да забие ножа докрай, като го заведе на бригантината и му позволи да я разгледа отблизо. Трябваше ясно да покаже на Негова Светлост, че е добре да си мери приказките, вместо да обижда човек като Гейдж Торнтън, както бе сторил снощи.
Като помоли гостите да го последват, Рамзи ги поведе по пътеката към строежа, където ги представи на Фланъри Морган. Сетне предостави на посивелия дърводелец честта да обясни достойнствата на замисъла на Гейдж, защото никой друг не можеше да направи това с повече ентусиазъм.
— Когато свършим, това тук ще бъде двумачтова бригантина — започна старият Морган — с нисък и издължен корпус. Ако разбирате поне малко от кораби, дами и господа, ще забележите, че най-широката част на тоя тук е съвсем близо до носа, а това ще го прави много стабилен във водата. Но ако питате мене, най-доброто в тая бригантина ще бъде бързината. Има да препуска по вълните като разгонена морска сирена.
Сравнението накара бузите на Камий да поруменеят, но дърводелецът не забеляза смущението й и подкани гостите да слязат с него по стълбата към капитанската кабина. Сочейки с ръка наляво и надясно, за да привлече вниманието им към по-интересните особености на кораба, той ги разходи по долните нива, като през цялото време не преставаше да възхвалява необикновения талант и изобретателност на своя работодател. Накрая ги качи отново на палубата.
Шемъс О’Хърн остави другите да вървят напред и се върна в задната част на палубата, за да огледа от там целия кораб и да осмисли всичко, което бе видял и чул. Беше слушал внимателно всички коментари, опитвайки се да разбере нещо повече за личността на Гейдж Торнтън. Онова, което го изненада най-силно, бяха неговите работници. През живота си Шемъс бе наемал на работа десетки, може би стотици хора, но съвсем не беше сигурен, че някой от тях някога е бил толкова усърден или е изпитвал толкова удоволствие от работата и от успехите си, колкото Рамзи, Слай Тъкър, Фланъри и останалите. Нима бе възможно да се отнасят тъй лоялно и с такъв възторг към един негодник?
Шемъс Патрик О’Хърн беше постигнал всичко в живота си сам и с много работа и усилия, започвайки от нулата. Ето защо не бе никак изненадващо, че при многобройните доказателства за уменията, амбициите и трудолюбието на мъжа, който се бе оженил за дъщеря му, той противно на волята си започна да изпитва уважение към заселника. Като си припомни собствения си старт в живота и възмущението на родителите на Камий от „ирландския селяндур“, който бе имал наглостта да се счита за достатъчно достоен да ухажва дъщеря им, Шемъс не можеше да не се запита дали сега самият той не се отнася твърде предубедено и твърде сурово към майстора на мебели. С течение на времето беше успял да си спечели място в сърцата на родителите на съпругата си, и сега те с гордост го смятаха за част от своето семейство. Дали и той нямаше един ден да започне да цени достойнствата на своя зет?
И все пак, въпросът за участието на Гейдж в инцидента, при който бе загинала първата му съпруга, си оставаше основна грижа за Шемъс. Този въпрос трябваше да бъде изяснен на всяка цена, в противен случай щеше да остане като здрав клин, вбит между двама им. Колкото и да се възхищаваше на работливостта на Гейдж, Шемъс можеше да се почувства по-спокоен за дъщеря си, единствено ако се убедеше напълно в неговата невинност. Но щом слуховете упорито продължаваха да се носят из градчето, въпреки че от злополуката бе изминала повече от година, той много сериозно се съмняваше, че това би могло да стане. И никога нямаше да остави дъщеря си в ръцете на един предполагаем убиец, дори ако трябваше да я натовари насила на някой кораб, тръгващ за Англия.
По време на обиколката на кораба Морис дьо Мерсер беше запазил хладно мълчание. Все още изпитваше силна ненавист към мъжа, който му бе откраднал годеницата и по-скоро би умрял, отколкото да прояви и капчица интерес, още по-малко пък възхищение пред постиженията на своя съперник. Въпреки това обаче не можеше да се каже, че не е впечатлен. Нямаше съмнение, че Гейдж Торнтън има набито око и усет за красотата, както впрочем доказваше и фактът, че се бе оженил за Шимейн. Но ако можеше да диктува съдбата, Морис с радост би върнал времето назад и би направил така, че заселникът да загуби зрението си, преди да е зърнал ослепителната красавица, на която сам той бе предложил сърцето и ръката си.
Сивите облаци, които се трупаха над главата на маркиза още от пристигането му в този дом, мигом се разпръснаха, когато Шимейн се появи на кораба. Носеше хубава светлосиня рокля, бяла, украсена с дантела шапчица и бяла престилка, завързана около тънката й талия. Изобщо, изглеждаше досущ като съпруга на заселник. Толкова е сладка, мислеше си Морис, докато гледаше как Шимейн прегръща родителите си. Беше готов да пожертва цялото си богатство, само и само той да бъде мъжът, който я притежава.
— Съжалявам, че Гейдж и аз не можахме да ви посрещнем както подобава — извини се Шимейн. — Негова Светлост още не се е възстановил напълно, а му беше дошло до гуша да се къпе с леген, затова помоли Гейдж да му помогне да вземе вана. Аз пък реших, че моментът е много подходящ да почистя стаята му. Затова не ви приехме веднага. Надявам се, че нямате нищо против.
Морис не бе пропуснал да забележи странното обръщение.
— Негова Светлост? — изненадано възкликна той.
Ако до този момент Шимейн бе хранила някакви съмнения, че маркизът може да е по-нисък от съпруга й, те моментално се изпариха, когато й се наложи да наклони глава, за да срещне погледа му. По същия начин трябваше да накланя глава, за да срещне кехлибарения поглед на Гейдж.
— Бащата на Гейдж е лорд Уилям Торнтън, граф Торнхедж.
Морис се сепна. Лорд Торнтън беше подкрепял много от предлаганите от него в парламента законопроекти, насочени към зачитане на човешките права, включително един, който целеше забрана на практиката осъдените престъпници да бъдат откарвани в далечни пристанища, защото освен всичко останало, така колониите биваха заселвани с целия боклук от английските затвори.
— Познавате ли го, Ваша Светлост? — попита Шимейн.
Морис вдигна рязко глава и я погледна наскърбено, което я накара да се изчерви още по-силно. Тъмните му очи блестяха.
— Как ме нарече, Шимейн? — каза той с горчива усмивка. — Мислех, че двамата с теб отдавна сме загърбили титлите и официалните обръщения.
Шимейн прекрасно съзнаваше, че смущението й се дължи на гузната й съвест. В желанието си да стане съпруга на Гейдж тя изобщо не се бе замислила дали Морис няма да бъде наранен от нейното решение. Беше приела за напълно естествено при толкова много и красиви обожателки сред благородните английски дами бившият й годеник да насочи вниманието си другаде след безследното й изчезване.
— Ние вече не сме сгодени, милорд — напомни му тя с колеблив глас, объркана от настойчивия поглед на тези черни очи. — Смятам, че при това положение не е редно да се обръщам към вас на малко име.
— Имаш позволението ми да го правиш, Шимейн — промълви Морис, като пристъпи към нея. — Винаги ще бъдеш в сърцето ми, дори ако не успея да те върна при себе си.
Някога Шимейн се бе чувствала напълно свободно и непринудено в присъствието на Морис, но сега беше като на тръни. Сигурна бе, че ако Гейдж го види толкова близо до нея, това ще предизвика нова конфронтация между двамата и се питаше защо бившият й годеник постъпва така. Дали нарочно се опитваше да провокира Гейдж или се надяваше, че близостта му ще върне на Шимейн старите спомени и чувства и ще я накара да съжалява, че се е омъжила за друг? Каквито и да бяха мотивите му обаче, тя предпочиташе Морис да стои по-настрана от нея. Гейдж щеше да се появи всеки момент, а Шимейн не бе пропуснала да забележи, че от предишната вечер насам съпругът й се държи особено, сякаш се боеше да не я загуби.
Във възцарилата се неловка тишина Камий пристъпи напред и нежно целуна дъщеря си по челото.
— Скъпа, изглеждаш чудесно. — Нещо в думите на Шимейн от преди малко обаче я бе смутило и тя държеше да научи повече. — Но кажи ми, нямаш ли слуги, които да чистят къщата ти?
Шимейн се засмя от сърце.
— Не, мамо, аз се занимавам сама с чистенето и готвенето.
— Готвенето? — повтори Бес и зяпна някогашната си ученичка. — Съвсем сама?
Смайването на старата готвачка развесели Шимейн.
— Няма да повярваш колко неща съм запомнила от твоите уроци, Бес. Гейдж казва, че съм най-добрата готвачка в областта.
Бес беше изумена.
— Божичко, детето ми, пък аз си мислех, че не съм смогнала да те науча и на най-простите неща.
Въпреки че сама бе настояла Шимейн да се научи да върши онова, което се изисква от една съпруга и домакиня, Камий по нищо не се различаваше от всички останали любящи майки, стремящи се да облекчат възможно най-много грижите на своите единствени рожби. Беше настояла пред Шемъс да вземат на това пътуване и прислужниците, за да улеснят пребиваването си в непознатата земя, но сега виждаше, че присъствието им може да се окаже полезно и за друга цел.
— Защо докато сме тук не оставиш тези задължения на Бес и Нола, за да ти остане повече време да се виждаме? Имаш ли нещо против?
Шимейн обви ръце около шията на майка си и я притисна към себе си.
— Не, разбира се, че не, мамо. Напоследък гозбите на Бес толкова ми липсват, че само като си помисля за тях и огладнявам.
— Ами Гейдж? Дали не би му се сторило твърде нахално от наша страна да се разпореждаме така с домакинството му? — попита колебливо Камий.
Шимейн зърна с крайчеца на окото си, че съпругът й се качва на кораба, и изтича да го посрещне. Когато видя намръщения му поглед, отправен към маркиза, тя стисна лекичко ръката му и прошепна: „Обичам те“.
В отговор той я погали нежно.
— Ти караш сърцето ми да пее дори когато съм ядосан, сладка моя. Ти си моята любов… единствената жена, която желая.
Сгряно от топлата му усмивка, сърцето на самата Шимейн се изпълни с радост и щастие. Тя хвана съпруга си под ръка, отведе го при майка си и му обясни за какво бяха разговаряли току-що.
— Гейдж, мама би искала да знае дали имаш нещо против Бес и Нола да се занимават с домакинската работа у дома, докато са тук.
Гейдж сведе поглед към Камий О’Хърн и тозчас разбра откъде съпругата му е взела необикновената си красота. Вярно, че Шимейн бе наследила очите и косите на баща си, но деликатните черти определено идваха от майка й.
— Щом като съпругата ми се е учила да готви от вашата Бес, госпожо О’Хърн, не се съмнявам, че Бес е изключителна готвачка. Сигурен съм, че Шимейн ще се зарадва на възможността да прекарва малко повече време с вас.
Шимейн стисна ръката на майка си.
— Виждаш ли, мамо? Той не е звяр.
Камий се изчерви и отклони поглед от кехлибаренокафявите очи, които я гледаха усмихнато.
— Боя се, че дъщеря ми преувеличава, сър. Никога не съм ви смятала за звяр.
— Радвам се да го чуя, мадам — отвърна Гейдж, макар да бе убеден, че тя продължава да го счита за убиец.
После се обърна към своя съперник и предизвикателно впи леден поглед в него. Маркизът бе много красив мъж и ревността, която беше изпитал Гейдж, когато го зърна близо до съпругата си, бе напълно разбираема. Носеше тъмносиньо сако със светли тесни панталони и жилетка, скъпи обувки и ослепително бяла риза и вратовръзка. Шапката си бе оставил във файтона и черната му коса, привързана с тясна панделка, блестеше на слънцето. Дългото морско пътешествие беше придало на кожата му здрав матов загар. Сега Гейдж разбираше защо Шимейн бе толкова убедена, че Морис си е намерил друга. Бившият й годеник изглеждаше изключително добре и несъмнено привличаше жените.
— Струвате ми се отпочинал, милорд — отбеляза хладно той. — Да разбирам ли, че сте прекарал добре нощта?
В очите на Морис проблеснаха ледени искрици.
— Семейство Тейт не биха могли да ни посрещнат по-гостоприемно, но както със сигурност се досещате, мислите ми бяха насочени другаде.
— Имате предвид към Шимейн.
— Да, към Шимейн — меко промълви Морис, сякаш самото й име бе достатъчно да успокои духа му. — Тя е като слънчева пролет след тежка зима.
— Да! — съгласи се Гейдж. — Но е моя!
Маркизът сви рамене.
— Засега.
В този момент откъм стълбата се появи Фланъри.
— Капитане, мога ли да поприказвам с теб?
— Разбира се, Фланъри. — Макар и леко ядосан от прекъсването, Гейдж се извини на гостите си и отиде с дърводелеца встрани до парапета.
Фланъри му смигна с възторжена усмивка.
— Зная, че си зает, Капитане, ама си мисля, че трябва да чуеш това, което ще ти кажа… понеже става дума за едни хора, дето искат да огледат тоя кораб днес. Може да решат да го купят.
Двамата поговориха тихо няколко минути, след което Гейдж се върна при Шимейн с не по-малко възторжена усмивка и като се извини още веднъж на останалите, я дръпна настрана.
— Фланъри току-що ми съобщи великолепна новина, любов моя, и бързам да я споделя с теб, за да можеш да ми дадеш съвет. В града се е появил някакъв морски капитан, който бил от семейство на корабовладелци. Вчера е слязъл по реката от Ричмънд, а снощи е потърсил Фланъри в Нюпорт Нюз. По-късно днес ще отпътува с близките си за Ню Йорк, но преди да замине би искал да дойде тук и да разгледа кораба. Фланъри го познава, защото някога е плавал под негово командване, и ме увери, че човекът имал достатъчно пари, за да купи кораба, ако го хареса.
— О, Гейдж, това би било чудесно! — възкликна Шимейн, зарадвана не само от новината, но и от мисълта, че родителите й вероятно ще предпочетат да не се карат със съпруга й в присъствието на непознати хора. От вчера насам отчаяно търсеше начин да избегне нов конфликт и ето че сега се бе появил лъч надежда.
Гейдж я погледна някак колебливо.
— Няма ли родителите ти да се почувстват засегнати, ако посветя по-голямата част от вниманието си на тези хора, докато те са ни на гости? Няма никаква надежда майка ти и баща ти да ме приемат, докато продължават да вярват, че съм убиец, а ако решат, че нарочно избягвам да говоря с тях по въпроса, може да те отведат направо, без дори да ме изслушат.
— Ще побеснея, ако го сторят — намръщено заяви тя, но после се усмихна. — О, Гейдж, сигурна съм, че баща ми разбира колко е важно в бизнеса нещата да се вършат тогава, когато е назрял моментът. А и аз за нищо на света не бих ти позволила да пропуснеш този шанс. От толкова време мечтаеш да намериш купувач за кораба. Освен това така ще дадем на родителите ми малко повече време да свикнат с мисълта, че сме женени. За тях е било голям шок да пристигнат тук с надеждата да спасят своята дъщеря от робство и да открият, че тя не само е омъжена, но и носи дете в утробата си.
— Да, вероятно те все още те смятат за своето малко момиченце.
Шимейн се засмя и прошепна тихо:
— Добре че не знаят в каква развратница съм се превърнала, любов моя. Щяха да решат, че си ми направил черна магия.
По устните на Гейдж плъзна дяволита усмивка.
— Какво ще получа като подкуп, за да запазя тайните ти, мила?
Въпреки че очите й се смееха, тя направи печална гримаса, преструвайки се на злочеста девойка, притисната от обстоятелствата.
— Каквото пожелаете, любезни господине. Изглежда, че ме хванахте натясно. Ако не се съобразя с вашите искания, вие със сигурност ще очерните доброто ми име.
— Каквото пожелая? — повтори с блеснал поглед той.
— Оставям се на милостта ви, сър. Ще сторя всичко, което поискате — отвърна тя и покорно сведе поглед, като се помъчи да сдържи усмивката си. — Моля се само да не бъдете твърде суров с мен.
— О, не, не и суров, сладка моя — обеща Гейдж. — Така бих унищожил съкровищата, които толкова много ценя.
— И кои са тези съкровища, милорд?
— Твоята любов… и готовността, с която откликваш и на най-лекото мое докосване.
— Толкова ли си личи?
Погледът му потъна в прозрачните зелени глъбини на очите й.
— Да, но в никакъв случай не бих си пожелал друго.
— Аз също — промълви Шимейн, преизпълнена с любов. — Както правилно отбелязахте, цялото ми същество тръпне от желание и при най-невинната ласка на ръцете ви. Вие наистина ме направихте своя робиня, сър.
— Не робиня — увери я той, — а нежна и любяща съпруга. Копнея за мига, в който отново ще останем сами и ще бъдем едно цяло.
На Шимейн й се прииска да се сгуши в обятията му, но си припомни, че Морис ги наблюдава, и реши, че е по-добре да насочи разговора към по-безопасна тема.
— Кажи ми, Гейдж, кога се очаква да пристигне капитанът?
Гейдж се озърна, питайки се какво ли я е накарало да премени толкова рязко темата, но щом срещна хладните, пронизващи очи на маркиза, веднага разбра. В продължение на няколко мига погледите на двамата водиха истински смразяващ кръвта дуел. После обаче Гейдж рязко обърна гръб на съперника си и отново погледна младата си съпруга.
— Фланъри смята, че трябва да дойдат още преди да е станало време за обяд, мила.
— Тогава ще помоля Бес да приготви храна и за гостите — заяви ентусиазирано Шимейн.
— За толкова кратко време? — смаяно възкликна той.
— Разбира се, скъпи. Бес може да сготви чудеса за не повече от час.
Гейдж не беше съвсем сигурен, че е редно да изискват от готвачката да подготви угощение, след като жената бе в чужда, непозната кухня и не разполагаше с почти никакво време.
— Може би първо би трябвало да поговориш с Бес, Шимейн, и да я попиташ дали ще се справи с тази задача.
— Бес обича да доказва способностите си — успокои го Шимейн. — Няма защо да се боиш, че молбата ми ще я затрудни. Но ако настояваш, ще поговоря с нея и ще я оставя сама да реши.
— Предпочитам да го направиш, сладка моя.
Тя му се усмихна нежно.
— Онези, които те смятат за чудовище, наистина въобще не те познават, Гейдж Торнтън. Щом се безпокоиш толкова, да не би да създадеш на една прислужница допълнителни грижи и притеснения, повече от ясно е, че си един изключително мил и внимателен човек. И това е само една от причините да те обичам толкова много.
Кехлибарените очи засияха.
— Винаги ме правиш безумно щастлив, когато ме уверяваш, че ме обичаш, сладка моя.
— Нима имаш нужда от уверения? — попита Шимейн с усмивка. Независимо дали и кой ги наблюдаваше, тя не изпитваше и капчица смущение да отвръща на мъжа си с цялата нежност и топлота на съпруга, която е обичана и обича. Странно, но тъкмо в тези моменти тя се чувстваше най-много жена. — Не ти ли давам винаги най-доброто, което бих могла да предложа? Сърцето си, тялото си, цялата си женска същност — само на теб? Или може би присъствието на бившия ми годеник намалява увереността ти в моята любов?
— Маркизът е красив мъж, мадам — призна Гейдж, избягвайки да отговори направо.
— Да, но ти също си такъв, скъпи… И ти си този, когото обичам.
Той кимна в знак на благодарност за комплимента, сетне се усмихна дяволито.
— Имам нужда от всички уверения, които можете да ми дадете, мадам. А когато се усамотим в спалнята си довечера, смятам да пожелая и нещо много повече, за да успокоя тревогите на сърцето си. И, естествено, бих желал да се занимаем по-подробно с въпроса, който обсъждахме преди малко. „Каквото пожелаеш“ обхваща много възможности, мадам.
Шимейн прехапа устни, за да скрие усмивката си.
— Ще считам това за покана, сър.
Очите на Гейдж заблестяха като два жълти диаманта.
— Е, вече сте предупредена, мадам.
— Да, и очаквам с нетърпение нощта.
— Както и аз.
Тя хвърли поглед зад рамото на Гейдж и забеляза, че Морис се е намръщил мрачно, явно раздразнен от флирта й с нейния собствен съпруг. За да запази мъжа, когото обичаше, Шимейн се опита да потуши гнева на бившия си годеник, като си придаде по-сериозен вид. Познаваше способностите на Морис и не смееше да го предизвиква.
— Ако този капитан хареса кораба ти, Гейдж, дали наистина би го купил още преди да е довършен?
— Ако одобри това, което ще види и чуе — да, напълно е възможно. Аз ще му предоставя гаранции, че строежът ще бъде завършен според плановете, които ще му покажа, и че няма да продавам кораба другиму.
— А ако поиска някакви промени? Допустимо ли е да се правят такива, след като вече сте определили цената?
— Стига да не засягат основните линии на корпуса, всякакви промени са напълно допустими. Ще трябва само да изчисля стойността на допълнителните работи, преди да сме се уговорили за цената, и после, надявам се, ще сключим самата сделка. Част от сумата ще остане у капитана като гаранция, но след като строежът приключи, той може да дойде, да ми плати остатъка от онова, което ми дължи, и да влезе незабавно във владение на кораба.
— И няма начин той да те измами така, както се е опитал на времето Хорас Търнбул, нали? — разтревожено попита Шимейн.
Смехът на Гейдж я успокои.
— Фланъри казва, че думата на капитана струва повече от злато. Ако аз му дам онова, което очаква от мен, и той ще стори същото. Той търси бърз кораб, подобен на онези, които правят французите. Не бих искал да се хваля, но вярвам, че моят ще може да изпревари всеки френски кораб.
Тя въздъхна доволно.
— Хубаво би било да поплаваме с него поне час-два, преди да сме го изгубили завинаги.
— Сигурен съм, че това ще може да се уреди, сладка моя. Купувачът и без това ще иска да го изпробва на вода, преди да го одобри окончателно, така че като му дойде времето, ще го попитам дали би позволил и на други пътници да ни придружат на кратка обиколка покрай брега.
— Би било прекрасно!
В този миг към тях се приближи Камий и сложи ръка на рамото на дъщеря си, за да насочи вниманието й към Ерих Вернер и Том Уитакър, които мъкнеха два големи сандъка по пътеката към къщата.
— Скъпа, донесохме ти някои твои дрехи от Англия. Къде искаш да ги оставим?
— Дрехите ми! — възкликна възторжено Шимейн. С поруменели бузи и искрящи от възбуда зелени очи тя се обърна към съпруга си и го дари с ослепителна усмивка. — О, Гейдж, трябва да отида да ги видя!
— Тичай тогава, сладка моя — отвърна той със смях. — И не забравяй да говориш с Бес за новите гости. Ще бъдат петима — три жени и двама мъже. Ако тя е съгласна да сготви обяд за всички, Ерих и Том могат набързо да сглобят от готовите греди маса на верандата. Там ще се съберем всички.
Шимейн кимна, извърна се и махна на баща си да придружи майка й до къщата. После й хрумна нещо и отново се обърна към мъжа си.
— Дали баща ти ще е склонен да се присъедини към нас?
Гейдж отговори с усмивка:
— Сигурен съм, че ще направи това усилие, след като Мери Маргарет е тук.
— Тогава ще се погрижа да му сложат удобен стол — каза тя, отстъпвайки няколко крачки назад. — Бъди така добър да ме уведомиш, когато пристигнат гостите. Аз отивам да изпробвам роклите си, за да проверя кои от тях все още ми стават.
Той я изгледа невярващо.
— Да не би да смяташ, че си наддала?
Шимейн нервно прокара длан по предницата на корсета си, защото тъкмо тази част на тялото й я безпокоеше най-много.
— В някои области — да, може би.
След което заслиза по стълбата, съпроводена от развеселения смях на съпруга си. Но когато Гейдж се обърна и видя намръщената физиономия на Морис, веселието му се изпари.
— Още ли сте тук, Ваша Светлост? — попита предизвикателно той, ядосан, че маркизът упорито продължава да дебне наоколо като хищник. — Трябваше вече да сте доловил, че Шимейн се чувства напълно щастлива като моя съпруга и да сте си заминал. Или все още смятате, че има някаква полза да се увъртате около нея като пале?
Морис не беше в настроение да се извинява. Твърде дълго бе наблюдавал двамата съпрузи да разговарят помежду си и очевидната обич, която изпитваха един към друг, бе разпалила ревността му. Ако не се бе намесила жестоката съдба, сега той можеше да бъде на мястото на този мъж, заради него щяха да блестят очите на Шимейн.
Скръстил ръце зад гърба си, Морис се приближи до Гейдж с отмерена крачка. Слава богу, най-после му се бе удала възможност да остане насаме със заселника. Трябваше да изясни някои неща на този негодник, а за целта бе необходимо да са сами.
— Няма да напусна колониите, господин Торнтън, докато не стане възможно да замина с жената, която обичам.
Погледът на Гейдж стана студен като лед.
— За тази цел, милорд, ще се наложи да ме убиете.
Маркизът сви рамене с безразличие.
— Така и предполагах.
— Може би трябва първо да помислите дали Шимейн не предпочита мен пред вас.
Черните очи на Морис се плъзнаха бавно от загорялото лице на съперника му надолу към широките рамене под бялата риза с дълги ръкави и към стегнатите, тесни хълбоци, обути в светлокафяви панталони. Сетне се върнаха нагоре, за да срещнат отново леко развеселения поглед на Гейдж.
— Склонен съм да призная, че мъж с вашата фигура и външност би могъл да заплени Шимейн, сър, но съм убеден, че след време тя ще ви забрави.
Отговорът на Гейдж го прониза като острие.
— Както забрави вас?
Черните очи заблестяха от ярост.
— Сигурен съм, че единствено обстоятелствата са принудили Шимейн да приеме вашето предложение за брак, господин Торнтън. Ако е знаела, че плаваме насам, за да я спасим, несъмнено е щяла да го отхвърли.
— Възможно е — призна Гейдж. — Но само защото щеше да се чувства обвързана от годежа си с вас. — Той погледна изпитателно маркиза. — Но кажете ми нещо друго: ако ме убиете, какво ще правите с детето, което съпругата ми носи в утробата си?
Морис не желаеше да си припомня този болезнен факт, но отговори спокойно:
— Тъй като то ще бъде част от Шимейн, ще се постарая да му осигуря всички облаги, които бих дал на собственото си дете.
— Всички? — изсумтя Гейдж.
— Освен титлата ми, разбира се, но ще се погрижа на него… или на нея… да не им липсва нищо.
— Освен истинския баща.
— По този въпрос не може да се направи нищо, за нещастие — насмешливо каза Морис. — Разберете ме, не мога да оставя Шимейн тук с вас, като знам, че един ден може да я убиете така, както сте убил първата си съпруга. Никога не бих си простил, ако й се случи нещо лошо, което съм могъл да предотвратя.
— Значи сте решили твърдо, че съм престъпник, за да може съвестта ви да е чиста, когато направите опит да ме убиете…
— Опит? — Маркизът се разсмя, искрено развеселен от странно избраната дума. — Добри ми човече, ако реша да ви убия, бъдете сигурен, че просто ще го сторя. Няма само да правя опит!
— Наистина ли сте уверен, че можете да ме убиете? — някак недоверчиво попита Гейдж.
— Абсолютно.
Гейдж го изгледа замислено. Думите на маркиза не бяха произнесени с надменна арогантност, а с хладна, непоклатима увереност.
— Шимейн ме предупреди за умението ви да се дуелирате както с пистолет, така и с шпага, но освен това ми каза, че само ранявате противниците си.
— Специално за вас, сър, ще се погрижа присъдата да бъде смъртна.
— След като сте такъв майстор на дуелите, милорд, не би ли било равносилно на убийство да се биете с човек, който никога през живота си не се е дуелирал?
На устните на Морис трепна сардонична усмивка.
— Надявам се Бог да разбере, че по този начин помагам справедливостта да възтържествува и предпазвам Шимейн от преждевременна смърт.
— И нищо ли не би ви отклонило от пътя, който сте решил да следвате?
Морис замълча за момент, обмисляйки въпроса му, сетне кимна.
— Ако по някакво чудо бъдете категорично оневинен за убийството на първата си съпруга, ще бъда принуден да призная, че може и да сте достоен за съпруг на Шимейн. Ако не друго, поне ще знам, че не представлявате заплаха за живота й.
Гейдж отвърна на нетрепващия му поглед. Напълно разбираше маркиза. На негово място самият той би сторил същото.
— Тогава в името на семейството си, милорд, се надявам ръката ви да бъде спряна от такова чудо.
На лицето на Морис се изписа замислено изражение.
— Разбирам, че не сте страхливец, господин Торнтън.
Гейдж отвърна на комплимента с едва забележимо кимване.
— Не, нито пък вие, Ваша Светлост.
Когато Камий и Шемъс О’Хърн влязоха в салона, Уилям Торнтън направи сърцат опит да се изправи на крака, но Шимейн положи нежно ръка на рамото му и го възпря.
— Не се тревожете, милорд — меко промълви тя. — Майка ми знае, че се лекувате от тежко раняване и не сте в състояние да спазвате етикета.
— И аз това му думах на Негова Светлост, но той не пожела да ме послуша — обади се откъм канапето Мери Маргарет, като остави настрана картите, които държеше в ръка.
Андрю скокна от канапето и изтича при Шимейн. С влизането на Бес и Нола в къщата той бе потърсил убежище при своята добра приятелка госпожа Макгий, но се успокои напълно едва сега, когато видя новата си майка. Шимейн представи възрастните един на друг, след което запозна момчето с родителите си.
— А това е моят син Андрю — гордо заяви тя, като го прегърна с обич. — Той е на две годинки, може да брои до десет и даже умее да казва името си буква по буква.
— О, какво добро и хубаво дете си ти! — похвали го възхитено Камий. — И умно на това отгоре!
— Мама Шемей ме научи — обясни Андрю с някак свенлива, но покоряваща усмивка.
— Андрю, това са моята майка и моят баща…
Той вдигна ококорен поглед към Шимейн.
— Твоите мама и татко?
— Да, дошли са чак от Англия, за да ни видят — отвърна усмихнато тя.
— Да видят и татко?
Шимейн кимна.
— Те познават баща ти едва от вчера, но днес са дошли и заради него.
— Това е моят дядо! — гордо обяви Андрю, като посочи с пръст към Уилям.
Граф Торнхедж погледна усмихнато двамата О’Хърн.
— Вижте, трябва ни каре за вист. Дали вие двамата проявявате интерес?
— Баща ми е много подъл картоиграч — предупреди го Шимейн с дяволита усмивка.
Шемъс изсумтя развеселено.
— Майка ти може и да прилича на ангел, момичето ми, но безброй пъти ме е разбивала на карти.
Камий нежно потупа ръката на съпруга си.
— Само защото ти ме оставяш да печеля, скъпи.
— Ха! — възкликна Шемъс, защото идеята бе направо абсурдна. Сетне се обърна към Уилям и посочи жена си. — Истината, милорд, е, че тя ме оставя да печеля.
Уилям се засмя, но в същия миг трепна от болка — раната бе напомнила за себе си — и попита вече малко по-сериозно:
— Означава ли това, че карето е налице?
— Бих искала първо да отида за малко с дъщеря си в спалнята й, а след това с удоволствие ще се присъединя към вас и очарователната ви партньорка за някоя и друга игра — отговори любезно Камий.
В този момент откъм кухнята се появи Бес с малък поднос с кифлички в ръка. Беше ги нарязала на хапки. Една от тях тя подаде на своята господарка.
— Сигурно първо ще искате да опитате това, мадам.
Камий хвърли поглед към съдържанието на подноса и попита объркано:
— Но защо, Бес? Хиляди пъти съм яла от твоите кифлички. Да не би тези да са по-различни?
— Да, мадам. Направило ги е ваш’то хубаво момиче.
— О! — Камий не беше съвсем сигурна дали е готова да се подложи на такова изпитание. За толкова години същински катастрофи в кухнята беше придобила доста пълна представа за готварските способности на дъщеря си. И не изгаряше от желание да ги подлага на нова проверка, защото добре знаеше, че после ще усеща вкуса на кифличките в устата си цял ден и ще съжалява, когато си легне вечерта.
— Не се безпокойте, мадам. Опитайте ги — подкани я Бес.
Камий въздъхна, взе една хапка и я сложи в устата си. Постепенно подозрителността, изписана на лицето й, се замени със сияйна усмивка.
— Ами че те са чудесни!
Бес кимна въодушевено.
— Успяхме, мадам! Научихме наш’то момиче да готви!
Уилям се опита да сдържи смеха си, за да се спаси от мъчителните му последици, но усилията му се оказаха напразни. Притискайки една възглавка към гърдите си, за да заглуши болката, той вдигна поглед към Шимейн.
— Скъпа, струва ми се, че те са хранели някакви съмнения относно твоите готварски умения.
— Повярвайте ми, милорд, напълно съм си заслужила недоверието им — развеселено отговори тя.
— Но вече не е така, обзалагам се — намеси се Мери Маргарет. — Двамата с Негова Светлост даже се питахме дали вашата Бес може да готви толкова добре като тебе, Шимейн Торнтън.
— Вече не съм сигурна — каза Бес и добродушно вдигна рамене. — Може би ученичката все пак е надминала учителката си.
— Заслугата е изцяло твоя, Бес — поласка я Уилям. — Сега всички се радваме на плодовете на твоите усилия.
— Благодаря, Ваша Светлост — отвърна Бес с доволна усмивка, направи реверанс и се скри в кухнята.
Шимейн я последва, за да поговори с нея насаме и да я уведоми, че скоро се очакват нови гости. Бес веднага я увери, че без затруднения може да приготви обяд за още хора. Сигурно нямало да бъде нещо кой знае какво, предупреди тя, но щяло да има за всички. Точно такъв отговор бе очаквала Шимейн от старата си готвачка.
— Знаех си, че ще се справиш, Бес — каза тя, като я прегърна с обич. — Но съпругът ми не желаеше да те притеснява, като те товари с повече работа.
Бес се усмихна.
— Кажи на твоя господин, че му благодаря за любезната загриженост, скъпа. — Сетне се наведе към нея и прошепна: — Ако питаш мене, той е много хубав и свестен момък.
— Наистина е такъв — съгласи се Шимейн също шепнешком.
После обясни набързо на Ерих и Том къде да направят масата и се върна в салона. Камий посочи към отворената врата на спалнята, където се виждаха двата сандъка, донесени от ратаите.
— Ще отидем ли да видим какво е сложила Нола в сандъците?
— Изгарям от нетърпение! — възкликна Шимейн, хвана майка си за ръка и я поведе към спалнята.
Щом тя, Камий и Нола се затвориха в стаята, Шимейн измъкна от единия сандък бледосиня рокля от копринен брокат с квадратно изрязано деколте и три четвърти ръкави, и след като Нола я изглади внимателно, я облече. Роклята прилепна ласкаво към тялото й, сякаш бе стар приятел, копнеещ да поднови предишната близост. Камий пристъпи зад дъщеря си, за да стегне вървите на гърба на корсета и завърза на шията й тънка лента със скъпоценен накит. После остави Шимейн в сръчните ръце на прислужницата. Нола се просълзи от радост, задето пак може да разресва косата на младата си господарка, която до неотдавна бе смятала за мъртва. Възможността отново да се погрижи за прическата й беше истински празник за нея и не след дълго косите на Шимейн бяха събрани във висок, изящен кок, от който над нежното й ухо се спускаха три кокетни букли.
Нола извади от сандъка огледало и го вдигна пред лицето на младата си господарка, за да й покаже възхитителните резултати от труда си. Камий също огледа одобрително прическата и се усмихна щастливо.
— О, Нола, сега вече отново се чувствам като предишната Шимейн! — извика Шимейн. — Благодаря ти!
— По-красива сте от всякога, мадам — отвърна прислужницата, като прегърна нежно господарката си. После тихичко излезе от стаята.
— Наистина изглеждаш прекрасно, скъпа — каза Камий, преглъщайки сълзите, които бяха замъглили погледа й. — Само почакай да те види Морис.
Шимейн трепна, обърна се към майка си и се взря в просълзените й сини очи, които я гледаха умоляващо.
— Мамо, аз не съм омъжена за Морис. Моят съпруг е Гейдж. Не забравяй това.
Веждите на Камий се сключиха в болезнена гримаса.
— Ще може ли той някога да ти даде онова, което е способен да ти даде Морис?
Шимейн долови лекото треперене в гласа й и тревогата, изписана на лицето й. Но колкото и да обичаше майка си, за нищо на света нямаше да й позволи да я подмами с хубави дрехи или обещания за несметни богатства и да я откъсне от Гейдж.
— Мамо, аз обичам мъжа си и не искам никой друг…
— Но много хора казват, че той е убил първата си жена…
— Да, познавам неколцина от онези, които се осмеляват да говорят такива неща. Ако се срещнеш с тях лично, мамо, сама ще разбереш що за хора са това и защо толкова разпалено разпространяват истории, съчинени от самите тях. Роксана Корбин е една стара мома, която мечтае да се омъжи за Гейдж още от пристигането му във Вирджиния преди повече от девет години. Той обаче се е оженил за Виктория и това я е наранило дълбоко. Кой знае, може дори самата тя да е убила Виктория. Най-малкото, именно Роксана е открила трупа, така че това не е невъзможно. Когато двамата с Гейдж се оженихме, тя дойде тук, наруши уединението ни в момент, в който празнувахме своята любов, и се закле да разкаже на всички, че той е убил Виктория. Тя е зла жена, мамо. Опитала е всичко, за да спечели Гейдж, и след като не е успяла, жадува да го унищожи. Нима това е човек, на когото може да се вярва? Ти би ли се усъмнила в татко, ако някой завистник дойде и ти каже, че той е крадец?
— Не, разбира се, че не, Шимейн, но…
— Никакво „но“! — вдигна ръка Шимейн, за да накара майка си да замълчи. — Няма да слушам повече обиди по адрес на моя мъж! И ако си донесла тези дрехи с надеждата да ме убедиш да напусна Гейдж, вземи си ги обратно. Ще мина и без тях. И разбери веднъж завинаги, мамо — Гейдж е единственият мъж, когото обичам, и нищо, освен смъртта, не може да ме откъсне от него!
Камий притисна треперещата си ръка към гърдите си в опит да потисне болката, която разкъсваше сърцето й.
— Как да те оставя тук с него, когато знам, че може би не си в безопасност… че може да убие и теб?
— Мамо, моля те — промълви нежно Шимейн. — Не се тревожи за Гейдж…
— Не мога да не се тревожа, Шимейн — въздъхна отчаяно Камий. — Ти си единствената ни рожба… нашето скъпо малко момиченце. Не бихме понесли да те загубим! А и си толкова млада! Нямаш достатъчно опит с мъжете! Гейдж е много по-възрастен…
— Той е само две години по-голям от Морис — прекъсна я Шимейн. — Нима смяташ, че тези две години променят толкова много нещата?
Майка й вдигна вежди, опитвайки се да намери оправдание за предубежденията, които изпитваше към заселника.
— Гейдж изглежда много по-възрастен.
— Навярно защото нищо не му е било поднесено на тепсия, мамо. Трябвало е да работи упорито, за да постигне нещо в живота си. Също като татко на времето.
— Баща ти беше много по-млад, когато се оженихме…
— Нека сложим точка на този разговор — прекъсна я Шимейн. Майка й се опита да каже още нещо, но тя решително поклати глава. — Отивам да покажа на Гейдж роклята си. Надявам се, докато се върна вече да си се примирила с мисълта, че съм омъжена за него и че няма да позволя на никого и на нищо да попречи на брака ни. Скоро ще имаш внук, мамо, и ми се иска да вярвам, че го очакваш със същото нетърпение, с което го очаквам самата аз. Моля те, не си губи времето да ми говориш за ненавистта и недоверието си към моя съпруг, защото това може само да ме отчужди от теб.
Камий поклати леко глава и изтри носа си с дантелената си кърпичка.
— Аз не изпитвам омраза към Гейдж, Шимейн. Кълна се, че ако можех да се уверя в неверността на обвиненията срещу него, щях да съм доволна и да се радвам, че го обичаш толкова.
— Тогава се моля да се случи нещо, което да разсее страховете ти — тихо каза Шимейн. — Защото не мога да те гледам как плачеш.
После целуна нежно майка си и излезе от спалнята. Уилям пръв забеляза промяната в облеклото и прическата й и я възнагради с комплимент, излязъл сякаш от устата на изискан светски ухажор:
— Щом стаята се изпълни със светлина, бях готов да се закълна, че слънцето е изгряло повторно, но сега виждам, че това прекрасно сияние се излъчва от теб, скъпа Шимейн.
— Много сте галантен, милорд — отвърна Шимейн с грациозен реверанс и се отправи към входната врата. На прага обаче се спря и погледна през рамо към Андрю, който се бе наместил удобно в скута на Негова Светлост. — Отивам да видя баща ти, Анди. Искаш ли да дойдеш с мен?
— Отивам пли татко! — възторжено съобщи момчето на дядо си и скочи на крака.
Шимейн улови малката му ръчичка, усмихна се в отговор на обезпокоения поглед на баща си и излезе от къщата.
Връщането й на кораба накара и Гейдж, и Морис да прекъснат разговора си и да я зяпнат, омагьосани от нейната красота. Но когато Гейдж я прегърна и я притегли към себе си, за да я целуне, сърцето на маркиза бе пронизано от остра болка. Трябваше да се махне от това място. Днес вече се беше нагледал на нежностите и взаимното щастие на двамата съпрузи. Стиснал юмруци, той им обърна гръб, прекоси палубата и слезе от кораба, без нито веднъж да погледне назад.
След излизането на дъщеря си Шемъс побърза да отиде в спалнята, където откри съпругата си да ридае тихичко, притиснала кърпичката към лицето си.
— Успя ли да поговориш с нея? — попита разтревожено той.
— Да, но нищо не се получи, Шемъс. Шимейн е твърдо решена да остане с Гейдж. Казва, че го обича и че не иска никой друг.
— По дяволите този неин ирландски инат!
— Шемъс! Засрами се! Тя ни е дъщеря!
— Да, и откривам у нея собственото си проклето твърдоглавие.
— Може би тя е права, Шемъс — скръбно промълви Камий. — Какво право имаме да осъждаме този човек, след като не знаем почти нищо? Шимейн се кълне, че слуховете са пълна лъжа, продиктувана единствено от завист и ревност. Някаква стара мома, която искала Гейдж да се ожени за нея…
— Ще видим какво може да стори Морис — измърмори Шемъс почти на себе си. — Дано той успее да я убеди да се върне с нас. Някога тя твърдеше, че го обича, а аз знам, че и той я обича.
— Не смятам, че Шимейн ще си дойде у дома с нас, Шемъс, не и без своя съпруг. А ако я накараме насила, ще ни намрази завинаги.
— Искаш да кажеш, че сме я загубили?
— Да, Шемъс, боя се, че е така. Загубихме нашето малко момиченце. Шимейн е пораснала. Станала е жена, и то жена, която сама взема своите решения.