Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стен (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Return of the Emperor, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2009)

Издание:

ИК „Бард“, 2006

ISBN (няма)

Поредица: „Избрана световна фантастика“ №133

Американска, първо издание

Превод Петър Василев

Редактор Боряна Даракчиева

Художествено оформление на корица „Megachrom“

История

  1. — Добавяне

Глава 35

Близначките Краа, добре запознати с предателската природа на човека, бяха първите, които правилно разтълкуваха подтекста на излъченото от Императора съобщение.

— Проклетият Пойндекс! Скапаното копеле ни изработи и сигурно ни е продал.

А защо не? Те биха направили същото, ако имаха тази възможност.

— Трябваше да се досетим — каза надебелялата Краа. — Само седим в този тъп бункер и чакаме ли, чакаме. Не разполагаме с никакви сили в космоса, въздуха или по космодрумите.

Техните гневни крясъци бяха най-оглушителния звук, разнасял се в подземното убежище през последните дни. Близначките Краа бяха прекарали времето след заминаването на Пойндекс на неговата дипломатическа „мисия“ в ядене и повръщане. Ловет и Малперин често оставаха заедно, но нямаха какво да си кажат. Сякаш бяха двойка безмълвни призраци, обитаващи мазетата под замъка, от който някога бяха управлявали владенията си.

Стражата и слугите се научиха да изпълняват бързо и мълчаливо заповедите и после да изчезват по стаите си.

И ето че дойде съобщението на специалната честота, която бяха определили:

— Тук е Вечният император. Към мен се обърна пратеник на предателския Таен съвет. Те имаха наглостта да поставят условия за предаването си. Отхвърлих ги в името на цивилизацията и самата Империя. Не може да се водят преговори с убийци. Настоявам за незабавно, пълно и безусловно предаване. Граждани на Първичен свят…

В този миг близначките Краа се разкрещяха. Никой в комуникационната зала не чу какво още казва Императорът. Но, така или иначе, не беше нищо изненадващо: на Първичен свят беше обявено военно положение. Всички войници трябваше да се явят в казармите си и да останат там. Офицерите и подофицерите трябваше да поддържат дисциплината, но нищо повече. Всички кораби трябваше да бъдат приземени или щяха да бъдат свалени. Полицията беше призована да поддържа обществения ред — без насилие, ако е възможно. Бунтовниците и грабителите щяха да бъдат наказвани…

Нищо изненадващо.

И накрая:

— Имперски сили ще кацнат на Първичен в рамките на един час.

Изглеждаше невъзможно, но близначките Краа закрещяха още по-силно.

— Хванати сме в капан… по дяволите… да се махнем оттук.

Едната от тях се свърза с космодрума на главния град Фаулър, даде припрени заповеди на командира на тяхната „яхта“ — тежковъоръжен преустроен крайцер — и двата съпровождащи кораба, да се подготвят за незабавно излитане.

— Защо? — запита се Малперин — Няма къде да избягате.

— Не може да няма. Винаги има изход!

Другата Краа се намеси:

— А дори и да няма, по-добре е да си отидем с бой, отколкото да чакаме да падне секирата.

И те изчезнаха.

Ловет отиде да си налее питие, но остави чашата обратно, без да я напълни, и седна. Погледът му срещна този на Малперин. Тишината се завърна.

 

 

Малък флот от тактически кораби беше сред първите, които с рев се спуснаха над площадките за излитане на Соуард. Други групи осигуриха тактическо покритие на останалите космодруми на Първичен свят.

Изпълнителният оръжеен офицер на челния тактически кораб докладва наличието на три кораба с включени двигатели.

— До всички единици… Готови за нападение… По посочените цели… Изстрелване на „Гоблини“… Огън!

Конвенционални ракети със среден обхват излетяха от торпедните отсеци на тактическите кораби и се насочиха към трите кораба на близначките Краа. Трите взрива се сляха в огромно огнено кълбо, издигащо се на хиляди метри.

И Махони даде заповед за идването на флотите.

Стен, според инструкциите, беше първият, който докара своята. Разрушители и крайцери надвиснаха над Соуард и Фаулър. Той водеше собствения си боен кораб и двата, придружавали го на Първичен свят. В главата му проблесна мисълта, че нещо тук малко се е променило от последната му визита насам. Транспортиращите кораби се приземиха и от тях се заизсипваха войници и бронирани машини.

Килгър подхвърли бойния костюм. Стен закопча колана, който придържаше тежките гуркски кукрита и миниуилигъна.

Щеше да командва нападението над бункера на Съвета. Вечният император му беше дал изрични заповеди: искаше двете Краа, Малперин и Ловет да бъдат хванати живи — ако е възможно. Не му се искаше, добави той, да отива нахалост работата на трибунала.

— Адмирале — посочиха му един от екраните.

Пет бронирани грависледа се движеха по полето на около три километра разстояние. Четири бяха от стандартен боен тип; петият беше командна единица.

— Мисля, че сме духнали под опашките на някои от тях — каза Килгър, като посочи огненото кълбо, в което се бяха превърнали готовите за излитане кораби.

Преди Стен да успее да издаде заповед, един тактически кораб се стрелна над полето и разпръсна малки бомби, които издълбаха неголеми кратери. Взривът накара два от следовете да загубят контрол, а третият загуби мощност и се заби в една от появилите се ями.

Останаха два. Пилотите им ги завъртяха на сто и осемдесет градуса и ги насочиха обратно, откъдето бяха дошли.

Но Стен видя, че пътят им е отрязан, и то не от имперските сили или от бомбардировките, а от побесняла, крещяща тълпа.

Грависледовете се врязаха сред тълпата. Някои същества паднаха, но веднага бяха заменени от нови.

Ескортиращият след беше обезвреден и приземен. Някой беше изнамерил, откраднал или присвоил противотанково оръжие и стреля. Взривът изпари следа и запрати насъбралите се около него във въздуха.

Командният след отново смени курса си, този път към имперските кораби.

Но и не ги достигна.

Стен видя как самоделна запалителна бомба проблесна и се удари в горната му част. Огънят се разля по маклийновите генератори. Следът замря. Задната рампа се спусна и после…

Излязоха две същества: едното невероятно дебело, другото приличаше на скелет, облечен в палатка. Ръцете им бяха вдигнати и те викаха нещо.

А после тълпата ги застигна.

Стен извърна поглед от екрана.

— Записвам го — каза Килгър, — ще трябва да го гледаме кадър по кадър, за да потвърдим със сигурност, че това са били двете Краа. Няма да съберем достатъчно останки за аутопсия.

Стен кимна. Все още не поглеждаше екрана.

— Да тръгваме, господин Килгър. Искам все пак да заведем някого на съд.

 

 

Зачислените му имперски войски не бяха по-добри или по-лоши от останалите имперски части, с които Стен се беше сблъсквал наскоро. Нямаше значение — вече беше предположил, че са неопитни, и беше оформил върха на клина си от наемниците.

Смяташе, че ще трябва да си пробиват път с бой по улиците на Фаулър, за да стигнат до щаба на Тайния съвет, но не се оказа така. Бунтовете и жаждата за отмъщение вече бяха прочистили улиците: преобърнати гравиколи и следове, някои запалени, импровизирали барикади, тела — някои от тях в униформи.

Опожарени сгради и офиси.

На три пъти видяха тела, обесени на уличните лампи.

Но не срещнаха никаква съпротива.

Учудващо, но имаше някакво подобие на ред. Цивилните направляваха движението, доколкото можеха — трафикът все още беше слаб. Други цивилни патрулираха по улиците.

Сержантът, командващ бойния отряд от щурмовите грависледове на Стен, подаде глава от люка, извика нещо по посока на един от минувачите и получи отговор.

— Култът към Императора, сър. Помагат да се освободи пътя.

Стен мислеше, че Култът практикува ненасилие. Може би насиненият мъж, когото три едри жени отвеждаха, просто се беше спънал по стълбите. Или пък не…

Когато щурмовите му войски се приближиха към щаба на съвета, се разнесе стрелба.

Трупове в камуфлажните кафяви униформи на Имперската гвардия и надупчени грависледове бяха скупчени пред сградата. Стен слезе и беше посрещнат от изтерзана и разтревожена млада жена, капитан, която не знаеше да плаче ли, или да ругае. За първи път ръководеше военна част в битка и мнозина от хората й бяха загинали.

Тя нито заплака, нито заруга, а делово докладва ситуацията. Съветът бе разположил стражи вътре в сградата. Четири противотанкови установки, локализирани там и там. По горните етажи имаше снайперисти и картечари. Всички призиви да се предадат са били отхвърлени.

Стен й благодари и издаде заповедите си. Тя трябваше да изтегли своята рота. Да се увери, че зоната е обградена — никой не трябваше да излиза, но най-вече, никой не трябваше да влиза. И в никакъв случай още една жадна за линч тълпа.

Капитанът гледаше с благоговение как Стен и Килгър дават нареждания на наемниците и на войските на Бор. Ставаш добър, помисли си Стен, когато го правиш за четиридесети или за четиристотен път и вече си претръпнал дотолкова, че не се тормозиш дали някои от хората ти ще бъдат убити.

Той докара група тежки верижни машини, за да събори барикадите и част от околните сгради — така си осигури удобна стрелкова позиция. Тежките оръжия бяха подготвени и откриха стрелба срещу снайперистите и картечарите.

— Време е да видим сметката на противотанковите установки — ревна Килгър. — Давайте.

Килгър беше разположил снайперистите — най-добрите, знам какво можете, така че не се опитвайте да покажете друго — по фланга.

Докато Стен даваше заповед на грависледовете да тръгнат напред, към него се приближи Синд. С крайчеца на окото си той видя как тя се оглежда за скрити заплахи — заплахи за него.

Противотанковите екипи се прицелиха и бяха покосени от снайперистите на Килгър. Други бойци от силите на Съвета — войници? тайна полиция? частни главорези? — изтичаха да ги сменят.

Уилигъните затрещяха и новите мерачи така и не успяха да стигнат до позициите. Трети опит… и доброволците внезапно намаляха.

— Господин Килгър?

Алекс даде заповедите си и подбраният от Стен отряд се втурна по свалената рампа на тежък камион.

— Не е нужно да чукате на вратата — каза Алекс на капитана на бронетранспортьора. — И осигурете малко прикриващ огън. Хайде!

Веригите на машината се завъртяха, а от кулите се сипеше огън. Бронетранспортьорът премаза една от изоставените противотанкови установки, след което се вряза във входа на сградата на Съвета и връхлетя в огромното преддверие.

Рампата се спусна и Стен и екипът му изскочиха навън. Стен огледа бързо обкръжените от зеленина фонтани и високото мъртво дърво в центъра на преддверието. Танкът го беше повалил, докато спираше, малко преди войниците да излязат.

Стен се вгледа в малката си карта.

— Входът на бункера е… там. Движете се бавно, по дяволите! Не се опитвайте да влезете в историята като последните, загинали на днешния ден.

Добър съвет, помисли си Стен. Послушай го. Мъртъв адмирал като последна жертва в тази… война? Или бунт? А може би щяха да го нарекат метеж? Кое ли щеше да му спечели повече от бележка под линия?

 

 

Спускаха се надолу и все по-надолу в недрата на сградата, някогашната гордост на Тайния съвет. Синд и Алекс не се отделяха от Стен, докато се придвижваха от прикритие към прикритие като предпазливи змии.

Нямаше нужда да бъдат внимателни.

Нямаше никаква съпротива.

Завариха Малперин и Ловет в една от стаите. Те сякаш не чуха заповедите на Стен.

Той се взираше в двете създания, в празните черупки, някога били властници. Стори му се, че вижда жалост в очите на Синд.

Килгър повтори заповедите му.

Най-накрая Малперин и Ловет реагираха на виковете му. Изправиха се, както им нареди, бяха претърсени за оръжия и устройства за самоубийство, без да изразят протест, а после последваха отряда по пътя нагоре и навън.

Сякаш тайно се радваха, че всичко е свършило.

Чудеше се дали апатията им ще продължи и след като процесът започне.