Алън Кол, Крис Бънч
Завръщането на императора (11)

Глава 10

Стен беше в отвратително настроение. Изключи шлема и го свали от главата си. Потисна желанието да го запрати в стената и се взря мрачно в дъжда навън.

Как да подготви такава скапана мисия? Това си е направо самоубийство. Беше бесен — информацията от разузнаването, която вкара в интерактивната „жива“ машина, му даде сходна картина с тази, която вече си бе изработил въз основа на опита от многото изпълнени мисии.

Гадното му настроение може би се дължеше и на дъжда. Тук, в залесената провинция, наречена Орегон, слънце като че ли нямаше. Промените във времето варираха от облачно през ръмеж и порой до „ето я поредната буря“. Адски му се искаше да гаврътне едно питие, но всички членове на екипа спазваха принудително въздържание до приключването на мисията.

Килгър успя малко да го разведри. Блъсна вратата на взетата под наем къща, за която Стен предполагаше, че е направена от истинско дърво, и ревна:

— Ставай да излизаме, шефе. Ще надебелееш и ще се скапеш от лежачка. Време е за една старомодна разходка.

Стен измъкна чифт спортни обувки, грабна дъждобран и двамата се заскитаха из улиците на Куус Бей.

Може би самото място депресираше Стен. Древните — на няколко хиляди години — руини бяха едно, но да се рушат сгради, строени едва преди няколко века, беше нещо съвсем друго. Тук бяха живели много хора, преди мястото да се превърне в полуизоставено селище, осеяно с порутени здания и разбити улици.

Бяха разказали на Стен, че населението наброявало двадесет хиляди жители — фермери, дървари, корабоплаватели. Ала вероятно това е било много отдавна. Сега бяха останали по-малко от хиляда. Някои се занимаваха с риболов, други бяха хора на изкуството, които получаваха кредитите си от други светове. Съществуваха и няколко племенни групи, които се изхранваха от собствените си затворени стопанства. И накрая, имаше и хотелиери, които предлагаха подслон на малкото туристи, пристигнали настървени за улов на тукашния дивеч — риба, която наричаха сьомга. Тя беше нещо като местна забележителност. Почитателите й възхваляваха бойния дух и предпазливостта й.

Отначало Стен реши, че говорят за някой горски хищник, после разбра грешката си. Намери сьомгата за много вкусна, също както и местните раци, стриди, костури и една ужасно грозна риба с името есетра. Риболовът може и да е благодатно занимание, помисли си той. Хвърляш малко експлозив в езерото и ето ти ядене за цял взвод. Но тези хора използваха корда, тънка като жица, но здрава като осигурително въже, изработени ръчно пластмасови насекоми и дълга гъвкава пръчка. Обикновено се снимаха с улова си и после пускаха рибата обратно в езерото. Много странно.

— Накъде сме днес, шефе?

— Няма значение. Руини, скали и дървета има навсякъде.

Килгър махна с ръка в някаква посока и те се устремиха натам — изкачвайки се по хълм, естествено.

Тичаш един километър, после ходиш един и продължаваш с бягане още десет километра. Половин час упражнения, после бегом наобратно. Стандартна имперска тренировка за бойни звена.

Стен се замисли отново за потискащата провинция Орегон. Беше прочел, че винаги е била място на мечти за бъдещето и угнетеност от настоящето. За сегашното състояние на упадък имаше три причини: нечовешкият — поне според Стен — климат; непрекъснатият поток от напускащи планетата млади хора, които не можеха да намерят работа в родния си свят, и най-накрая, Вечният император.

Последният фактор оказваше влияние едва през последните триста години. На около двайсет и пет километра северно от Куус Бей се намираше устието на река Умпкуа. Императорът се беше запалил по риболова, и то на сьомга. Беше използвал политическото си влияние над местните управници, за да му преотстъпят реката за вечни времена — от извора до мястото, където се вливаше в океана. Това му беше струвало огромна сума за подкупи и безброй обещания.

Оттам нататък парите бяха продължили да се леят. Един след друг обитателите на всички къщи около реката и притоците й бяха убедени да се преместят. Компенсираха ги богато наистина — но все пак…

Някога при устието на Умпкуа беше съществувало малко градче — Редспърт, Рийдспорт или нещо такова. Сега беше призрачен град. Около реката се издигаха и други руини, останки от някогашни селища — Скотсбърг, Умпкуа, Роузбърг и така нататък.

Императорът си беше император, Стен си даваше сметка за това, и все пак тази демонстрация на интригантство и мощ го дразнеше. Но пък реката не беше негова, за какво да се вълнува толкова. По-важното бе, че нагоре по Умпкуа се намираше старата риболовна хижа на Императора. А няколко километра по-нататък беше целта на Стен.

В дните, когато все още боготвореше Вечния император, Танз Суламора се стараеше да подражава на всяка негова прищявка. Императорът ловеше риба… Много добре, и Танз щеше да го прави. Но докато Императорът се наслаждаваше на усамотението и секвоите и се нуждаеше от място, колкото да разпъне палатката си покрай бъкащите от сьомга бързеи, Суламора не намираше никакво удоволствие в подобна простота. Риболовният му лагер се превърна в пищно провинциално имение, снабдено с всяко изтънчено удобство, което плутократът можеше да си позволи. Суламора не можеше да понесе да стане смешен, като просто признае, че идването на Земята, риболовът и завирането в пущинака е доста глупаво. Когато организира заговора на Тайния съвет, имението му стана идеалната неутрална и същевременно безопасна територия, където да обсъждат плановете си.

Суламора се беше разпаднал на молекули, но достойнствата на неговото имение си бяха непокътнати. Там трябваше да заложат засадата, а оставаха само още няколко дни, преди Тайният съвет да пристигне. Стен беше готов да го посрещне.

След като беше наясно с целта и мястото, трябваше да сформира екипа си. Не представляваше проблем да се намерят напълно благонадеждни имперски гангстери. След края на Таанските войни подразделенията на „Богомолка“ се оказаха прекалено много. А тези войници не бяха решили да постъпят в „Богомолка“ заради миролюбивата си природа. Те търсеха приключения. За Махони не беше трудно да пресее кандидатите. Тези, които избра, бяха хора, създали си известност. Сред тях със сигурност нямаше предатели. Всички познаваха репутацията на Махони като бивш командир на корпус „Меркурий“. За повечето от тях, служили още преди войната и като по чудо оцелели в Таанското клане, Стен беше смел и почти легендарен командир.

Първият въпрос, който зададе на експерта по Земята, изпратен му от Махони, беше какво представляват местните. Земни човеци, гласеше отговорът. А някакви извънземни? Няма такива. Стен се намръщи. Това намаляваше значително възможностите за формиране на екип от разнообразни таланти.

Поинтересува се от местната фауна и получи безсъдържателния отговор: „Нормална хранителна верига, основана на кислорода“. Стен прати „експерта“ да върви по дяволите и накара Килгър да се заеме с подбора. Килгър притежаваше и други таланти, освен умението си да убива. Не биваше да се пренебрегва и обстоятелството, че на времето беше служил в почетната гвардейска част на самата Земя, преди да намери истинското си място като изпълнител на тайни мокри поръчки.

Докато чакаше Килгър, Стен започна да обмисля как да осъществи едновременното убийство на набелязаните жертви. Най-лесният начин да види сметката на Съвета беше с ракета. Ядрена, с ограничена мощност или конвенционална — за него беше без значение. Обаче нямаше да се получи. Първо, Тайният съвет сигурно щеше да напълни небето и пространството наоколо с бойни кораби. Едва ли някоя ракета би могла да се промъкне. Но дори и да успееше, убежището на Суламора най-вероятно беше защитено, а Махони не искаше да има оцелели.

Ами ракета земя-земя? Изстрелва се от безопасно разстояние, в имението се поставя насочващ механизъм и къщата се взривява. Съмнително. Едва ли Тайният съвет смяташе да изнесе публичното си представление, без да се подсигури с всички възможни видове електронни заглушаващи устройства.

Значи трябваше да се използва класическата техника в четири стъпки: удар, проникване, унищожение и изтегляне. Или както Килгър я беше модифицирал: „устрой засада, размахай брадвите и се изпарявай.“

После се задействаха рефлексите, придобити в „Богомолка“. Докато преглеждаше фиш, посветен на древните оръжия и тактики, планът блесна пред него, както често се бе случвало и преди. Отглас от миналото — съвсем буквално. Специалистите по сигурността от неговото време следяха всички възможни сложни техники и се предпазваха от тях — но често забравяха да предвидят атака с лък и стрели вместо с лазер.

Килгър дойде да докладва, помъкнал фишове, касети и няколко прашасали древни книги по естествена история. Захванаха се за работа. За два дни Стен намери достатъчно местни създания, за да започне да сформира отряда си. Всички вече бяха тук, заели постовете си по крайбрежието на Орегон. Десетима от ударния отряд, трима от разузнавателния.

Първите двама бяха И-типни хуманоиди — мъжки и женска. Прикритието им беше на пенсионирана женена двойка, закупила кафе-бар в близост до доковете. Използваха имената Лари и Фая Аркулър.

Третият беше човек, който се представяше за пътуващ артист, дошъл в Куус Бей. Захващаше се с почасова работа на един от подобните на лодка грависледове, използвани за спортен риболов, а през останалото време обикаляше хълмовете със своя триножник. Беше доста добър художник на пейзажи, запленен от дивия живот по реката. Нарекоха го Хавел.

После идваше ред на Стен и Алекс. Стен се представяше за предприемач работохолик, преживял нервен срив. Придружаваше го болногледач — Килгър. Историята, която Алекс разправяше по пивниците — като мърмореше под нос, докато пиеше каф, — гласеше, че работодателят му вярва, че предците му са родом от тази част на старата Земя. Добавяше обаче, че лично той смята подобна идея за още един от симптомите на психическото му състояние. Рано или късно щеше да му хрумне, че предците му са от някъде другаде, и тогава щяха да продължат нататък.

Като шеф на процъфтяваща корпорация, дори и в отпуск по болест, Стен трябваше да поддържа връзки със своята компания. Това оправдаваше доста сложната комуникационна уредба. Кодът беше със сравнително достъпното бизнес криптиране, което вероятно криптографите на Тайния съвет бяха разразшифровали. Но чрез подредбата на кодовите групи Стен поддържаше контакт с Махони и щаба на конспирацията. Уредбата имаше настроени по специален начин излъчватели и сигналите на Стен, за щастие кратки, се разпръсваха наоколо, за да бъдат уловени и от другите членове на отряда.

Корпорацията наистина съществуваше. Каквото и да наредеше Стен, щеше да бъде изпълнено от представителите на компанията. Освен това, кодът беше изкусно пренаписан, за да звучи достоверно. Стен, като всеки, обучен в криптирането, беше чувал примера за това как веднъж един добър код бил разкрит, когато изпращачът поискал пет слона и половина.

Докато разправяше измислената история из селото, Килгър беше успял да разпознае двама мъже от Имперските служби за сигурност. Единият беше полицаят на селото, твърде добре информиран, за да бъде наистина такъв, за какъвто се представяше. Другият беше прекалено любопитен съдържател на кръчма. Но не се налагаше да ги ликвидират.

Четирима други мъже и жени от ударния отряд живееха в руините на изоставения град близо до устието на Умпкуа. Не криеха особено присъствието си. Наричаха се Монтоя, Валдива, Корум и Акаши. Представяха се за членове на Култа към Императора, които извършват поклонение на всяко място, което Вечното Същество беше благословило с присъствието на сияйната си душа. По тази причина съвсем естествено се отправиха нагоре по реката към неговата рибарска хижа. Няколко дни по-късно един от имперските пазачи по реката ги видя да лагеруват там, където Вечният император беше хвърлил за пръв път въдицата си. При подканянето му да се махат, те твърдо отказаха да напуснат. Пазачът доведе подкрепления. Облечените в роби членове на Култа се усмихнаха, поклониха се смирено и се качиха на грависледа, за да бъдат безцеремонно свалени в Рийдспорт.

Няколко дни по-късно се завърнаха и започнаха отново да изпълняват ритуалите си. Пазачът, леко разтревожен, докладва на началството. Уведомиха го, че Култът е напълно безобиден. Покойният Вечен император ги смятал всъщност за полезни, макар и малко побъркани, тъй като техните вярвания поощрявали благотворителността и добродетелността, а освен това изтъквали Императорската божествена природа. Просто ги изгони, гласяха заповедите, които получи пазачът. Когато се върнат, ги изгони отново. Може и да ги затвориш, стига да откриеш затвор в оная пустош. Аз не бих се занимавал, продължи с наставленията началникът му. Рано или късно ще приключат с ритуалите си и ще продължат нататък. Пазачът, който мразеше да бъде взиман за нещо като полицай, реши повече да не им обръща внимание.

Получи запитване и от Имперската станция за сигурност в резиденцията на Суламора. Надземната система за наблюдение беше засякла членовете на Култа. Офицерът по сигурността изслуша обяснението на пазача, засмя се и прекъсна връзката.

Пазачът започна да свиква с четиримата. Те любезно му махаха за поздрав, когато минаваше покрай тях на редовните си обиколки. Веднъж видя очукан гравислед да напуска импровизирания им лагер, но беше празен, нямаше и признаци някой да е донесъл провизии или строителни материали, които да наведат на мисълта, че членовете на Култа смятат да се установят за дълго.

После изчезнаха. Пазачът установи, че облечените в роби мъже и жени почти му липсват, но беше твърде увлечен в опитите си да заснеме някакъв вид перконого, каквото не беше виждал преди. Тюлен? Морски лъв? Не знаеше, а малкото справочни материали, до които имаше достъп, не му даваха никаква информация. Прекарваше доста време в безуспешни опити да направи снимка, която да изпрати в музея за разпознаване.

Бозайникът като че ли обитаваше цялата площ от устието на реката до началото на имението, където пазачът нямаше право да влиза. Той се надяваше, че вечно готовите за стрелба охранители няма да „я“ застрелят — романтично беше определил пола на създанието — и че тя има достатъчно ум, за да се гмурне, ако се мерне някой от тях.

Многополовото всъщност същество притежаваше приблизително около два пъти повече интелигентност от пазача. Кодовото му име за операцията беше Ф’леса.

Пазачът не се увличаше особено по летящите създания — били те бозайници или птици. Не обърна никакво внимание на двете подобни на прилепи същества, които прелитаха около имението на Суламора, нито забеляза малките видеокамери, окачени на вратовете им. Двата „прилепа“, въпреки че бяха глупави, се смятаха за полезни от „Богомолка“ и често се използваха за въздушно наблюдение. Можеха да говорят, но езикът им се състоеше от полудуми, полуинстинктивни писъци. Имена всъщност нямаха. Получаваха заплатите си от Империята по даден им служебен номер. Войниците от „Богомолка“ ги кръщаваха както си искат — Фрик и Фрак, Гог и Магог, и т.н. Стен и преди беше работил с двойка такива. Тези двамата наричаше Дъм и Дий.

Стен използваше въздушното им разузнаване, за да си изгради „модел“ на целевата зона като част от интерактивната система на шлема. Преди да потегли към Земята, беше открил местоположението на всяка видеокамера в имението, а те не бяха много.

Килгър успя да изнамери някакви стари водачи, работили за Суламора, докато се мъчел да се убеди, че риболовът е забавен. Те им осигуриха още данни. Вече знаеха достатъчно, за да могат членовете на екипа да сложат шлема, нагласен на еднопосочна връзка, и да „упражнят“ атаката. Движенията на всяко същество бяха записани, включени в главния запис на Стен и монтирани в необходимата последователност. Въпреки че шлемът даваше многосетивна входна информация, все още имаше празноти. Затичване към оградата… Усещане за бодлива тел. Изкачване нагоре. Застрелване на пазач. Завой зад ъгъла… и всичко побелява. „Няма налични данни“. Няколко метра по-нататък симулацията започваше отново. Подобно накъсване беше смущаващо. За щастие закалените в боя агенти от „Богомолка“ се бяха научили да си служат с тези частично завършени тренировъчни схеми. Това беше най-доброто, което можеха да получат, а имаше и шанс празнините да се запълнят след постъпването на нова информация от Ф’леса, Дий или Дъм. Въпреки непълнотите си тази схема беше далеч по-сигурна от построяването на пълномащабен макет за провеждането на истинска физическа тренировка.

Членовете на Култа постепенно се отегчиха от тренировките на сухо, но нямаше какво друго да правят. Бяха станали невидими — невидими за всеки надземен наблюдател, обследващ от произволно разстояние. „Ритуалите“ на Култа бяха замислени с определена цел, а тя беше да се изкопае наклонен тунел на дълбочина десет метра и издълбаването на голям подземен бункер. Не се зарадваха особено, че пазачът бе видял следа им, но такива инциденти не можеха да бъдат избегнати.

Сега четиримата чакаха.

Подземният бункер щеше да бъде сборният пункт за нападението.

Имаше още двама членове на групата: Н’Ран, огромни — средно тристакилограмови — донякъде човекоподобни същества, които бяха най-добрите артилеристи в Империята. По време на Таанските войни някои Н’Ран, по природа любопитни и склонни към авантюризъм, бяха станали агенти на „Богомолка“. Те не само можеха да изнесат участниците в Първата фаза на атаката само с една ръка, но също така бяха и оръжейниците на групата.

Махони помълча известно време, когато Стен го уведоми, че ще използва двама Н’Ран.

— Тези маймуни ли? Не, приятелю. Няма да ги сбъркат с мечки.

Стен обаче измисли прикритие и за тях. От векове съществуваха абсурдни легенди за създание, наречено Голямата стъпка. Той се надяваше, ако бъдат забелязани, да минат за такива същества. Погрижи се, когато пристигна в Куус Бей, легендата да бъде възкресена и каза на двамата си помощници да се крият, но да оставят големи стъпки. Двамата Н’Ран чакаха притаени в неприветливата пустош около Умпкуа.

Стен се прибра запъхтян от тренировката си в съвършено друго настроение. Направи равносметка на свършеното и прецени, че не зле или поне е приемливо. Тайно реши, че шансовете може би са по-добри от петдесет на петдесет. Беше готов. После усети как по гърба му пролазва тръпка и го втриса. От времето? Може би, но веднага започна да проверява плановете си за деветнайсети път.

Четири дни преди определения ден пристигнаха и останалите съучастници на Стен — осигурени лично от Тайния съвет.

 

 

Съучастниците на Стен бяха имперските медии. Тайният съвет искаше максимална публичност, затова бяха избрали най-гръмогласните, най-безкритичните псевдожурналисти, които щяха да приемат всяко комюнике на Съвета като евангелие. Останалите репортери не бяха насърчени да се присъединят към подбрания контингент представители на пресата.

Членовете на Съвета бяха доволни от интереса и решиха, че той е плод на обърнатото обществено мнение. Не осъзнаваха, че се дължи всъщност на тяхната потайност. Когато водачът се скрие в това, което хората наричаха „Розовата градина“, всичко което той казва или прави, предизвиква любопитство без значение дали публиката го смята за ангел, или за Атила.

И така, „пресата“ се устреми към Земята, но почти веднага се разочарова. Нямаше да им позволят да влязат в имението. Настаниха ги в набързо сглобени бараки от типа на използваните при военни кампании. Началниците им започнаха да стават нетърпеливи. Искаха репортажи. Репортажи за какво? Членовете на Съвета още не бяха пристигнали. За каквото и да е.

Истински репортер или журналист можеше да изпрати материал, озаглавен „Какво би могло да означава това“, или просто да опише обстановката. Но не и изпратените да отразяват събора на Земята. Те се разпръснаха в търсене на истории. А „история“ в техните умове означаваше „пикантерия“: благостта на покойния Танз Суламора; малкоизвестното имение, което той е притежавал на Земята, където е общувал с природата и с Вечния император; трагедията на неговата смърт.

Този кладенец скоро пресъхна и те започнаха да търсят отчаяно. Красотата на Орегон (туристическият поток щеше да се увеличи). Необичайните създания на Земята. Колоритните обитатели на суровото крайбрежие и така нататък. Някакъв глупак дори поиска да интервюира Стен, без да има и най-смътна представа за какво ще пише. Стен му отказа с усмивка.

Всеки свободен гравислед — от разрушения град Сан Франциско чак до ледниците на север — беше нает. Видеооператори, инженери и репортери плъзнаха навсякъде.

Имперската служба за сигурност спря да обръща внимание на всякакви сателитни, въздушни и сензорни данни откъдето и да е, освен от самото имение. Когато Тайният съвет се появи, те щяха да се погрижат за нещата. Щяха да натъпчат тези проклети навлеци на едно място и да им предоставят само информацията, която Съветът искаше да получат. Определено нямаше никаква причина да претоварват компютърните системи за сигурност с обработката на безсмислени данни.

Трийсет и шест часа… Стен се раздвижи.

Беше излъчена една-единствена, напълно безсмислена кодова дума. Махони щеше да я получи — и да разбере, че отрядът е започнал мисията си. Отсега нататък, докато не постигнеха целта си, нямаше да има възможност за контакт. Сигналът беше засечен сред хълмовете и руините и екипът му се задейства. С едно изключение: Килгър. Тръпката отново полази по гърба на Стен. Той даде заповедите си.

Килгър беше изваден от ударния отряд. Десет същества щяха да изпълнят операцията вместо единайсет.

Алекс побесня и добре имитира взрив на многокилотонна бойна глава. Блъсна по масата и дебелото пет сантиметра дърво се разцепи. След удара си възвърна самообладанието. Лицето му постепенно изгуби червения си цвят.

— Защо?

— Искам да стоиш и да подсигуряваш отстъплението ни. Това е заповед.

— Не можеш да ми заповядваш. Не си адмирал, а аз не съм офицер. Вече не. Господарят Килгър изисква — и ще получи — обяснение.

Стен обясни. Сподели усещането си, че някой наднича над рамото му, наблюдава го.

— В такъв случай да се откажем — предложи Килгър. — Няма да се бия с някакви проклети духове. Или да направим нов план.

— Няма време за нов план — отвърна Стен. — А нямам и по-добри идеи. Не виждам грешка във всичко дотук — логически погледнато. Как да се откажем? Кога ще имаме друг шанс?

— След всичките тези години — каза Килгър разстроено — няма да ми дадеш възможност да ти пазя гърба.

После реши да опита друг похват:

— Оръжието ми ще нанесе повече щети, отколкото проклетата ракета.

Стен не отговори.

Алекс дълго го гледа.

— Имаш предчувствие, а? Силно е, нали?

Стен кимна.

Килгър въздъхна.

— Дано да си прав, момко. Ако грешиш, ще си поговорим много сериозно след изтеглянето.

Стен и другите се отправиха към бункера. Версиите за отсъствието им не бяха особено добре съчинени — щяха да изчезнат за по-малко от четиридесет и осем часа, така че кой знае колко правдоподобни измислици не бяха нужни. Иначе…

Един кораб навлезе в земната атмосфера ден по-рано, кацането на планетата беше изчислено да стане през една от неизбежните дупки на сателитното покритие. „Кораб“ не беше точно казано. Всъщност два тактически кораба бяха закачени един за друг.

Малко преди да стигнат бреговата линия на Орегон, корабите се разделиха. Единият се спусна към дъното на повече от петдесет фатома дълбочина. Управлението му беше нагласено да отговаря на предавателя, намиращ се в ръцете на ядосания, разтревожен, а сега и изплашен Килгър, скрит на брега.

Пилотът на втория кораб получи сигнал. Корабът се спусна на повърхността и люкът се отвори. Дъм и Дий се стрелнаха през входа, а секунди по-късно и Ф’леса се вмъкна вътре. Тя вече беше открила всичко, което можеше да се види във водата, а Стен не пожела да рискува с излъчване на сигнали от видеокамерите на Дъм и Дий, независимо колко полезни можеха да бъдат като въздушни устройства за предупреждение.

Тактическият кораб се потопи. По някое време през нощта, възползвайки се от друга дупка в мрежата от сателити, той щеше да напусне земната атмосфера.

Мисията беше започнала…