Алън Кол, Крис Бънч
Отмъщението на прокълнатите (50)

49.

Главната/лична квартира на Лейди Атаго беше толкова спартанска и предназначена за една-единствена цел, колкото начинът й на мислене. Мебелировката беше оскъдна и умишлено неудобна. Това не беше място за разпускане, а за светкавично вземане на решения. Пристигаха сътрудници за доклад, сядаха на твърдите неудобни ръбести мебели, за да чуят нейните решения или забележки, след което моментално си тръгваха, та други да заемат местата им.

Единствената вещ на бюрото й беше миниатюрна факс разпечатка на Вечния император в рамка. Държеше я там, за да е постоянно съсредоточена върху врага си. Атаго би се изненадала, ако научеше, че наскоро нейният портрет бе заместил този на лорд Феерле на стената в кабинета на Вечния император.

На отсрещната стена — от черно стъкло — имаше постоянно променяща се карта на оспорваните зони. Позициите на Империята бяха в червено, а тези на таанците — в зелено. Напоследък зелените зони бързо се свиваха, като шагренова кожа, а се бе появила и една червена стрела, насочена към Граничните светове. Дори Еребус, далечната система, която лейди Атаго собственоръчно бе превърнала в една от най-великите военни фабрики в историята, се намираше под трайния контрол на Империята.

Лейди Атаго би била смятана за военен гений във всяка епоха. След смъртта на Феерле тя залегна над картата на бойните действия в търсене на неочаквания удар, който би обърнал вълната.

Макар да не беше чувала никога за Наполеон, Атаго би разбрала и одобрила решението му да дислоцира трийсет и пет хилядна армия в Египет, привидно далеч от основния театър. И би се учудила на провалите на опитите му да нападне във фланг Великобритания и Ирландия. Разсъжденията бяха основателни. Единствено прилагането им бе мърляво. И, както става с много от великите генерали, подробностите й идваха в повече. Беше й пределно ясно, че каквато и да е целта, най-напред трябва да подготви сцената. Нуждаеше се от една победа, при това спешно.

Единственото възможно място за подобна победа бяха Граничните светове. Най-отчайващото беше, че трябваше да изчака първо Императорът да изиграе картата си, след което да направи опит да го надцака. А лейди Атаго беше прекалено много таанка, за да е добра в играта на дебнене.

Към безсилието й се добавяше постоянният лай на адютантите й, които искаха да насочат вниманието й към едно, оплакваха се от друго и непрекъснато настояваха да се съсредоточи върху крайния резултат. Рано тази сутрин например финансовите й съветници бяха дошли да я предупредят, че хазната е празна, и да размахат платежни нареждания от съюзници и неутрални.

— Кажете им да чакат — отвърна ядосано тя. — Не съм чула някой от имперските банкери да тормози Императора. А тази война със сигурност му излиза пет или шест пъти по-скъпо, отколкото на нас.

— Това е друго — отговори един от съветниците. — Императорът има финансов график. Ние — не. При това той води войната със средства, заети при три процента лихва. Ние я водим с лихви от над петдесет процента.

Лейди Атаго не знаеше дали да се развика да екзекутират незабавно съветника, или да заплаче, макар плачът да беше нещо, до което таанците не прибягваха току-така. Войнишката й душа страдаше от това, че конфликтът може да се изроди в нещо толкова мръсно като парите. Но съветниците я увериха, че не всичко е загубено.

След битката за Граничните светове — ако в нея бъдеше постигната победа — щяха да могат да преговарят за по-добри условия и от кранчето отново щяха да потекат пари. Но засега единственото, което можеше да направи, беше да заповяда секвестирането, прибирането и разпродаването на всичко с някаква стойност.

Съветниците не смееха да й кажат, че не е останало почти нищо. Дори вътрешните стени от плас и изолацията на най-мизерните таански жилища вече бяха отнесени от съдия-изпълнителите и продадени за скрап.

Така че, лишена от каквато и да било възможност за действие, лейди Атаго обърна погледа си навътре. След като все още не можеше да воюва, поне щеше да въведе ред в къщата на таанците. Номер едно беше прихванатият списък от седемдесет и двама предатели. Пристъпи към проблема с хладно доволство. Таанската военна полиция вече беше започнала чистката.

Освен тези седемдесет и две жалки твари арестуваха всеки, свързан по един или друг начин с тях. На всичко отгоре всеки ден изплуваха нови и нови имена. Лейди Атаго знаеше, че някои от жертвите са невинни — имената им фигурираха в списъка само защото бяха сбъркали кого да си изберат за врагове. Но беше готова да преживее този факт. Освен това разполагаше със списък и на тези, които съобщаваха имената. Вече беше започнала да разпорежда полицейски проверки по домовете им. Претъпкването на затворите и военните съдилища със заподозрени беше отдушник за гнева й. Беше ново и по-различно броене на трупове, но също й доставяше удоволствие.

Поради всичко това лейди Атаго сияеше в цялото си великолепие, когато покани Вихман в кабинета си. Само да можеха риалитата да запечатат момента, мина й през ума, докато го приветстваше. Беше красива, чувствена и вдъхваща страхопочитание — всеки милиметър от великолепното й тяло показваше, че е велика таанска героиня. Като я гледаше и усещаше близостта й, Вихман изпита увереност, че настоящите трудности са временни и че победата в края на краищата ще е на страната на праведните.

Целта на посещението на лорд Вихман беше да помогне на Атаго да излови инакомислещите. Бе дошъл въоръжен с постоянно разрастващите се доказателства за престъпността и корупцията на Хийт, събирани от Ло Прек.

Ло Прек беше проучил хиляди полицейски и разузнавателни доклади и беше отсял доказателства за това, че Хийт е залята от вълна от престъпления и несъгласие. При това беше издирил голям брой от извършителите на напомнящите дребно хулиганство престъпления — отговорни чиновници и служители. Фактът, че повечето от набедените всъщност бяха невинни, нямаше никакво значение, защото Ло Прек беше разкрил повтарящ се модел, водещ до необоримото заключение, че зад вълната от престъпления стои имперска конспирация.

Ло Прек беше прав за всеки детайл, включително по отношение на факта, че Стен не само стои зад цялата тази конспирация, но и я ръководи. Това беше единствената точка, в която Вихман се съмняваше и която за момента скриваше от лейди Атаго. Ло Прек формулираше колебливо заключенията си, а Вихман се усмихваше под мустак на вманиачеността му.

Щом стръвта — митичният Стен — даваше такива перфектни резултати, Вихман беше готов да го подкрепя. От това, че Ло Прек е луд, не следваше, че е глупав.

Докато лейди Атаго разлистваше страниците с нарастващ възторг, Вихман се поздрави за прозорливостта си да внедри Ло Прек в организацията си.

— Точно онова, от което се нуждаем — заключи Атаго. — Възхищавам се на всеотдайността ви. Дали не би могло и някои други… Трябва да призная, че някои от членовете на Съвета ме разочароват. Правят единствено минимално необходимото. Не поемат никаква инициатива. Не полагат никакви допълнителни усилия. Понякога се питам дали не очакват сама да се преборя с целия този проблем.

Вихман преля от задоволство, но предпочете да защити плахо колегите си. Лейди Атаго му махна с ръка да млъкне.

— Вземете Пастур например. Практически се е оттеглил. Зная, че е болен, но… Е, добре, Предполагам, че трябва да сме му благодарни за подкрепата. Поне продължава да работи по Колдиез. Учудващо успешна програма. Аз лично никога не съм имала големи очаквания относно нея. Не очаквах, че затворници — до един недоволни страхливци — биха могли да свършат толкова добра работа. Всъщност по последни данни са счупили всички рекорди по производителност.

Данните, за които говореше, бяха дошли изцяло от Стен и Златния червей на Вирунга. Измислените цифри всъщност прикриваха печални резултати, които дори се бяха влошили, след като таанците изпратиха в Колдиез пленени сановници.

Мисълта за Колдиез помрачи настроението на Вихман. Фактът, че хората, които бе пратил там, с неохота потвърждаваха данните, които впечатляваха лейди Атаго, не помагаше — той беше категорично убеден, че ако управлява Колдиез, ще намери много по-добро приложение на затворниците. Особено сега, когато там се намираха най-умните имперски военнопленници. Понякога го будеха сънища как би постъпил с тях. Никога не помнеше подробностите, освен че са приятни.

Лейди Атаго оправи настроението му, като насочи вниманието му към онова, с която се занимаваха.

— Питам се дали мога да упражня влияние върху вас, милорд?

Вихман се опита да възрази, но Атаго не му обърна внимание, а потупа съставения от Ло Прек доклад.

— Бих искала да поемете контрол върху тази програма. Засега не съм доволна от резултатите от чистката. Струва ми се, че твърде много народ се изплъзва от мрежата. Изпитвам недоверие към служителите, отговорни за осъществяването на целите ми. А според информацията, която сте събрали тук, може би имам пълни основания за това. Липсата на резултати от работата им може да се дължи на нещо повече от мързел и неефективност.

Вихман не знаеше какво да каже. Беше прекалено разчувстван. Не можеше да повярва, че усилията му печелят одобрението на герой от ранга на лейди Атаго! Прие новите си отговорности със задоволство. А и твърде ясно си даваше сметка каква огромна власт му се предоставя.

Тъкмо започваше да се окопитва, за да й поднесе благодарностите си, когато Атаго го прекъсна с нова идея.

— Изглежда обаче липсва едно нещо — каза тя, докато сгъваше доклада на Ло Прек. — Тук има ясно посочена следа. Но като че ли прекъсва преждевременно. Сякаш нещо или някой са пропуснати.

Лейди Атаго бе съвсем права. Единствената част от доклада, която Вихман беше съкратил, беше човекът, когото Ло Прек смяташе за отговорен за конспирацията — Стен. Вихман пое дълбоко дъх и се впусна в обяснения. За Ло Прек и убеждението на това нищожество, че лицето, което стои зад всичко това, е отговорно и за убийството на брат му. Докато го слушаше, лейди Атаго не спираше да кима. Ло Прек очевидно беше луд, но като таанка тя разбираше манията му за отмъщение.

— Кой е този човек? — попита тя накрая.

Вихман каза името му.

Лейди Атаго се намръщи. Името й звучеше познато.

— Стен? Да не би да е капитан Стен?

Вихман отговори утвърдително, но се учуди откъде знае чина му. Не попита обаче, тъй като на лицето й се изписа смущение. Сякаш си беше спомнила нещо.

„Форез“ бълваше огън. Изстрелваше всичко, за да спре „Блатен паток“. Лейди Атаго се наведе над адмирал Деска, изумена от пораженията, които понасяше вражеският кораб. От него, изглежда, вече не беше останало кой знае какво, а и в момента огромни отломки отлитаха в космоса под ударите, които не спираше да му нанася Деска. Въпреки всичко оръдията на „Блатен паток“ не спираха да стрелят. От прихванатите от детекторите изкрещени съобщения разбра, че командващият кораба е капитан Стен. Деска вече ликвидираше кораба окончателно, но той продължаваше да отвръща на огъня.

Тогава чу да й се подиграва най-странният възможен глас. „Сгащих те, моме!“ Така и не разбра, че гласът е на Алекс Килгър, заместника на Стен. В следващия миг смехът се превърна в две ракети „Видал“, изстреляни от странното чудо „Блатен паток“. „Форез“ се люшна от експлозията. Взривът откъсна таблото, закачено на една от стените, и го запрати с въртеливо движение към адмирал Деска. Изкорменият труп се строполи отгоре й и тя започна да пада безкрайно дълго в тъмното. По-късно, когато дойде в съзнание, разблъска медицинските сестри и изпрати група на „Блатен паток“. Искаше имената на всички на кораба — живи или мъртви.

Лично провери дисковете с личните данни, докато не намери точните. Стен. След което внимателно избърса кръвта, за да се увери.

— Този човек наистина е луд — каза лейди Атаго на Вихман. — Стен е мъртъв. Лично аз го убих.

След което си припомни още нещо и прошепна:

— Два пъти.

— Моля, милейди?

— Два пъти. Вече го бях убила веднъж. След което той се върна. И аз го убих пак.

Трепна, за да се отърси от призраците.

След секунда Вихман усети, че го извеждат навън. Изпитваше нестихващ възторг от своята героиня. И все пак се запита що за демони — или демон — тревожат сънищата й.