Алън Кол, Крис Бънч
Отмъщението на прокълнатите (20)

19.

Таанците неволно бяха предоставили на затворниците от Колдиез идеалното скривалище за техния току-що изобретен компютър: санитарното помещение за общи нужди. Бяха решили проблема с хигиенното обслужване на толкова голям брой затворници с типичната си праволинейна експедитивност. Тринайсет килии бяха превърнати в едно огромно помещение с помощта на тежки бойни чукове, с които бяха срутени междинните стени. Една част беше определена за тоалетни нужди. В друга имаше половин дузина гигантски старовремски перални машини. Трета беше предназначена за душове. А в четвърта се помещаваха стотина курни. Над тях в каменната стена бяха закрепени съответен брой огледала.

Алекс беше заместил трийсет и шест от тях с чипове с огледална повърхност, от които се състоеше компютърът. Те висяха на панти, проектирани от Ернандес по картини, които си спомняше от един курс по антично инженерство през студентските си години. Бяха свързани с нискотемпературна жица, сглобена от Сен Клер от двигателните бобини на изоставени гравшейни.

Следващият проблем: софтуерът. Въпреки размера на компютъра, това си беше базисен грахов мозък. Не би могъл да обработва твърде много факти едновременно, а още по-малко да ги сравнява и анализира на фона на разрастващата се лавина от данни, събирани от контрольорите, подслушвачите и агентите на Стен в работните групи.

До решение можеха да стигнат два твърде различни, но еднакво изтънчени мозъка: на Соренсен и на Краулшавн. Едрото фермерче сведе всичко до възможно най-минималното ниво на изразяване, което намали нещата с около осемдесет процента. И все пак двайсет бяха твърде много. След което Краулшавн направи невъзможното. Създаде символен език, на който една-единствена завъртулка можеше да представи сто екрана с данни. Изкуството на Краулшавн бегло напомняше древнокитайската писменост.

Следваше сложният проблем на свързването с електронния морон. При подобни примитивни условия как можеше да се изпращат и да се получават символи? Колкото и странно да беше, отговорът се оказа съвсем елементарен. Защо не искров предавател? Стен зададе въпроса. Алекс само зина насреща му за момент и възложи на малобройния си екип да разреши проблема. Символният език на Краулшавн моментално беше разбит на точки и тирета. Простичък ключ — задействано на ръка пружинно устройство — се използваше за предаване. За получаване на съскащия отговор на компютъра пък се използваше миниатюрен говорител.

Най-голям проблем създадоха банките за памет. Никой не беше в състояние да направи каквото и да било предложение за съхраняване на данните. Алекс излъга Краулшавн и Соренсен, като им каза, че има предвид някакво решение на въпроса, и ги амбицира да притиснат компютъра. С приближаването на онлайн датата изпитваше все по-нарастващо разочарование.

Отговорът дойде от Ибн Бакр. Огромният шивач трябваше да състарява платове, за да ушие селски таански носии. За целта използваше умерени разяждащи химически разтвори с близка до кипенето температура на водата, в които многократно накисваше платовете в огромните перални машини. Един ден, застанал пред една от тях, хипнотизиран от сновящите напред-назад бъркачки, Алекс се замисли върху проблема. Челюстта му увисна, щом осъзна, че вижда отговора пред себе си. Ако разместеше зацепването… ако навиеше жица от единия до другия вал… ако променеше полярността на жицата… Voilà! След няколко хиляди години Килгър отново откри жичния магнетофон.

Най-накрая настъпи върховният миг. Стен и Алекс се въртяха около Соренсен и Краулшавн, докато двамата се подготвяха да включат компютъра. Соренсен размаха пръсти към Краулшавн да започне. Създанието разтърси глава. Не. И размаха пръсти в отговор.

— Какъв е проблемът? — попита Стен.

— Казва, че трябва да има име. — Соренсен се разсмя. — В противен случай няма да знае с кого разговаряме.

Стен потисна недоволството си. За Краулшавн това очевидно беше важно. Последното, което му трябваше, беше голяма нацупена птица за програмист.

— Какво ще кажеш за Брейнърд? — предложи Стен. — Не беше ли тъкмо той, който ни въвлече в цялата тази компютърна бъркотия?

Соренсен предаде на Краулшавн. Никакъв проблем. Именно Брейнърд. Покритите с пера израстъци защракаха по клавишите. В празното пространство ритмично запрехвръкваха миниатюрни искри. Стен си представи прелитащите по жицата символи от точки и тирета и се приведе над малкия говорител в очакване на пращящия отговор на компютъра.

Нищо. Пръстите зашаваха още по-отривисто. Изскочиха още искри.

— Хайде, малък проклетнико — задъхано каза Стен. — Събуди се, по дяволите… Хайде… Хайде… Проговори…

Чу се накъсано пращене. И отново тишина.

— Мамка му! Какво не е наред?

— Търпение, Хори — обади се Алекс. — Може пък мъничето да са бои да са събуди.

След цялото това пропиляно време и усилия Стен не виждаше в ситуацията нищо комично. Би предпочел да се пристъпи към решителни мерки. При това нямаше предвид електронното устройство. Един голям тежък кожен ботуш повече съответстваше на мисълта му.

Еднопосочният разговор продължи още дълги минути. Най-накрая Краулшавн се облегна назад. Последва ново жестикулиране с пръсти — безмълвно задаване на въпроси от страна на Соренсен — и нови жестикулации.

— Какво казва? — попита Стен.

— Не си харесва името — отговори Соренсен. — Каза да опитаме с нещо друго.

— Изобщо не ми пука как ще му е шибаното име — изръмжа Стен.

Огромната перална машина/жичен магнетофон издрънча в знак на съгласие.

— Кръстете го, както искате. Кръстете го дрън-дрънкалник, ако щете, по дяволите!

Соренсен кимна. Лицето му беше абсолютно сериозно. Пръстите му преведоха. Краулшавн отговори.

— Е? — попита Стен.

— Краулшавн смята, че само „Дрънкалник“ е достатъчно — отвърна Соренсен.

И преди Стен да претрепе някого, отново прехвърчаха искри. Почти едновременно изпращя отговорът. Отначало колеблив, последван от цяла серия изпращявания. Краулшавн приведе глава към говорителя и се заслуша. След което размаха пръсти към Соренсен. Фермерчето погледна Стен и каза:

— Събуди се. „Дрънкалник“ му хареса!