Алън Кол, Крис Бънч
Отмъщението на прокълнатите (15)

14.

Но за да се осъществят намеренията на Стен, не беше достатъчна заповедта: „Чупи се, досадник“. Защото ако не въведеше ред в опитите за бягство, неконтролируемите щурчовци в катедралата щяха да започнат да я пренебрегват.

Бягството като специфични умения — а предвид особеностите на Колдиез всяко бягство изискваше значителни познания — беше много повече от дълбаене на дупка под земята или завързване на няколко колана един за друг. То изискваше преди всичко изключителна конспиративност.

Ако би могло да се скицира, всяко организирано бягство наподобяваше два равностранни триъгълника с докосващи се върхове. На върха на първия бяха наблюдателите и хората по безопасността. Следваха по-малобройните групи от дърводелци, железари и т.н., а след от тях още по-малобройните групички на другите майстори и специалисти.

Обикновено нито един от тях не беше сред бегълците.

За всички дейности отговаряше Големият X — организационният ръководител на бягствата. Той насочваше дейността през всички нива от действителните бегълци до изкопчиите и всички, които работеха по осъществяването на бягството.

Обезопасяването трябваше да е перфектно. Не само всяко ниво трябваше да е защитено от разконспириране, но и общата методология на самото бягство трябваше да е абсолютна тайна за почти всички участници в проекта.

Както се изразяваше Алекс: „Мож’ ли си ме представи да са разхождам с червена рокля и неонова лампа из двора на затвора и да не чувам от никой нищо освен колко е хубавко времето?“

Най-големият проблем не бяха таанските надзиратели — Стен вече знаеше какви мерки да предприема в това отношение. Опасността произтичаше от непознатите затворници. Стен уважаваше донякъде таанското разузнаване и беше абсолютно сигурен, че сред затворниците има поне един двойник. А вероятно и повече. Но той — или те — трябваше светкавично да бъдат разкрити и да изчезнат. За имперските затворници това беше наказателна екзекуция за измяна, а за таанците убийство, което водеше до репресивни мерки. Стен беше принуден да използва Алекс и неговите разбойници за информатори и посредници, макар по този начин да излагаше приятеля си на сериозна опасност. Но беше принуден да предприеме вербуване.

Друг проблем: винаги се намираха затворници, които поради свои собствени съображения не желаеха по никакъв начин да бъдат замесени в заплануваните от Стен опити за бягства: клаустрофобици, самотници или просто единаци, които предпочитаха да се измъкнат сами. Всички тези опити трябваше да се регистрират, за да се избегне опасността бегълците да кръстосат трасетата си и да осуетят едновременно две или повече запланувани бягства. Стен си мислеше, че ще е добре, ако научава поне за половината планове — беше точно толкова непознат и подозрителен за затворниците, колкото и те за него.

Седеше навъсен над вечерния порцион в килията и със задоволство долови тътрещите се стъпки зад вратата — поне прекъснаха мрачните му мисли. Но не остана особено доволен, когато видя кой е.

На входа клечеше мирянин Кристата.

Кристата продължаваше да създава постоянни проблеми и да им бърка в задниците. При всяко строяване настояваше, че е цивилен и че мястото му не е в затвора, и постоянно се налагаше да го усмиряват. Отказваше да изпълнява каквито и да било нареждания; всяка издадена от униформено лице заповед беше съучастие във военни действия. Естествено отказваше и да отдава чест на таанските надзиратели, както беше разпоредено. До този момент все още не беше попадал в карцера, но рано или късно… Не, че го мразеха. Клечащото създание поддържаше всички медицински материали като в аптека. Нямаше нищо против да почиства всякакви отходни места. Всеки болен затворник можеше да разчита на денонощните грижи на Кристата.

Стен се запита какво ли ще поиска. Вероятно току-що беше открил, че порционите се раздават в еднакви пакети, което беше военщина. Но защо не беше отишъл да развали вечерята на полковник Вирунга?

— Да?

— Мога ли да вляза?

Стен му махна да влиза. Кристата влезе и затвори вратата.

— Разбирам, че вие сте най-главният… — Кристата се пораздруса лекичко — за опитите за бягства.

Стен измърмори нещо неопределено. Възможно ли беше тъкмо Кристата да е таански агент? Надали.

— Моите колеги решиха, че аз трябва да съм този, който да запази периметър.

— Ти искаш да избягаш?

— Защо не? Как иначе бих могъл да се махна от това отвратително свърталище на униформи и правилници? Четирима сме, които планираме да напуснем това място на изпитания, за да се озовем на свобода.

— Как?

— Правим тунел.

— Тунел?

Стен огледа нежните, дори деликатни пръсти на Кристата.

Кристата забеляза погледа му, изпъна ръка и мускулите му набъбнаха — твърде солидни, впечатли се Стен. Пръстите се присвиха и се появиха яки дебели нокти.

— Задълженията ми в материалния свят — поясни Кристата — са на минен инженер.

Стен се усмихна.

— Разбира се, таанците не го знаят.

— Сметнах, че след като ме принуждават да се подчинявам на налудничавите им заповеди, не е кой знае какъв грях да не разкривам професията си и земекопните приспособления, с които Всевишният е дарил моята раса.

— От къде планирате да излезете?

— Отстранихме една част от каменната покривка в приземното ниво на източното крило. Планираме да копаем директно оттам.

Стен си представи мислено Колдиез.

— Очертава се много дълъг тунел. Това е приблизително най-отдалечената точка от ръба на канарата.

— И нашите наблюдения са такива. Преценихме и се молим да сме на прав път, още повече че избраното място не е подложено на прекалено чести проверки.

— Колко време остава, докато тръгнете?

— Предполагам скоро. Засега копаенето е лесно, а тъй като тунелът почти изцяло е под основите на катедралата, не се налага особено укрепване. Според преценката ми в момента наближаваме вътрешната стена.

Стен се изуми. Скоростта беше невероятна.

— Мамка му!

— Бих желал да не употребявате ругатни в мое присъствие.

— Прав сте. Извинете. От каква подкрепа се нуждаете?

— От никаква.

— Никаква ли? Ако допуснете, че успеете да се измъкнете, после какво? Не приличаш — не се засягай — кой знае колко на таанците, които познавам.

— Ще тръгнем право към откритите пространства. Там смятаме да си изкопаем подслон и постепенно да дадем възможност на фермерите да разберат за присъствието ни.

— Защо сте толкова сигурни, че няма да ви предадат заради наградата?

— Длъжни сме да се надяваме — отсече Кристата. — Сега… мога ли да се заема със задълженията си? От изкопчиите се разболяха още четирима души.

— Разбира се. Уведоми ни, ако възникне нужда от отклонение или нещо друго.

— Съмнявам се.

— О. Да. Нека вашият, ъъъ, Всевишен да е с вас.

— Той е.

И Кристата излезе.

 

 

Взводен сержант Ибн Бакр беше перфектен, особено предвид недохранването на затворниците. Килгър се удивляваше на масивното тяло на пехотинеца и едва сдържаше желанието си да му огледа зъбите, като на кон — и дори да огледа седлото, за да се увери дали ще издържи тежестта на товара. Ибн Бакр, помисли си Килгър, става за супергерой или поне за първи сержант на героя.

— Господин Килгър — обади се канарата.

Мамка му. Даже можеше и да говори.

— Искам да постъпя в комисията.

Естествено никой не смееше да произнесе за щяло и нещяло думата „бягство“ — под заплаха от наказание.

— Дадено, момче — отвърна искрено Алекс.

Хранеше наивни мечти по възможност да намери още трима като сержанта, които чисто и просто да откъртят старата кула на катедралата и да я използват като стенолом, с който да разбият портите. Всички порти.

— Ще ни требва мускулест танк кат’ теб. Да копа… да мъкне… да обърне наопаки тоя свят.

— Хммм… Господин Килгър, не това имам предвид.

Надеждите на Алекс се изпариха.

— Тъй ли?

— Предполагам — продължи Ибн Бакр, — че ще се наложи да сменим униформите си, за да приличаме на цивилни, да ушием костюми и прочие, нали така?

— Искаш да ставаш шибана шивачка!

— Има ли нещо лошо в това?

Отпуснатата ръка на Ибн Бакр се сви в юмрук.

Усетил, че сержантът може да се окаже трудна задача дори за тежкогравитационен главорез като него, Килгър смени тона.

— Ни най-малко, ни най-малко.

— Мога да шия, да плета, да бродирам, да веза, да шия рибена кост, да поръбвам, да правя набори, владея английска бродерия…

— Туй ще свърши работа, сержант. Ужасен съм… не е тая приказката… изумен съм от талантите ти. Навъртай се наоколо и съвсем скоро ще ти набавим мат’рялите.

Сержантът отдаде чест и излезе.

Килгър изгледа втренчено гърба му и въздъхна дълбоко.

 

 

Вечерната проверка слиса затворниците. След като воят на сирената ги беше събрал и ги бяха преброили, сега стояха, гледаха струпаната наблизо висока пет метра камара пластмасови кашони и се питаха каква ли нова таанска подлост вещаят.

Лагерен комендант Дерзин прие преброяването от полковник Вирунга и обяви, че ще направи съобщение. То беше кратко и смайващо.

— Затворници, таанците намират работата ви за похвална.

Мамка му, помисли си Стен. По-добре да засилим саботажната програма.

— Като награда разреших да ви бъдат раздадени пакетите „Затворническа помощ“. Това е. Полковник Вирунга, поемете грижата за хората си.

Вирунга отдаде чест като замаян.

Затворниците бяха не по-малко слисани.

— Изобщо не знаех, че има пакети — измърмори някой.

Стен знаеше за какво става дума. Преди време един мекосърдечен лагерен офицер — когото моментално прехвърлиха в бойна част — беше разрешил пакетите.

„Затворническа помощ“ беше неутрално общество, ръководено от видимо неутралния Манаби. Целта му беше да гарантира на военнопленниците от двете воюващи страни известни права, известен ред за апелации и преди всичко подкрепа. Таанците пренебрегваха първите две цели на обществото, но насърчаваха третата. Стен се питаше дали милозливите дребни възрастни дами — тъкмо така си ги представяше — изобщо си дават сметка, че шалчетата, плетените ръкавици и вкусотиите в пакетите почти никога не стигат до затворниците, за които са предназначени. Ако пакетите не биваха отклонявани директно към самата таанска продоволствена система, надзирателите свършваха необходимото, за да не стигнат никога до затворниците. Единственият пакет, който Стен беше успял да зърне, беше претършуван внимателно още много преди да пристигне в затвора.

— Храна — прошепна някой.

Строят се люшна леко напред.

Вирунга се окопити броени секунди, преди редиците да се превърнат в неукротима лавина за докопване до храна.

— Мирно!

Военната дисциплина взе връх — поне за момент.

— Трима доброволци… да разпределят… пакетите. Кристата… Килгър… Хорацио!

Мирянин Кристата измърмори нещо, но очевидно прецени, че подобна задача е допустима, и пристъпи напред, последван от Стен и Алекс.

— Сър — обади се Стен, — моля за разрешение, но…

Вирунга го прекъсна.

— А, да. Значи друг. Старшина Изби!

Продоволственият специалист се заклатушка на патериците си към Вирунга. Във време, когато много малко рани бяха неизлечими, Изби беше с един крак. Това, че беше загубил другия поради лекарска небрежност, беше едно от зверствата на сметката на таанците. Можеше да се оправдае като извинимо недоглеждане във военно време. Но не би могло да има никакво оправдание за пропуска да му бъде предоставен нов. Единствените военновременни съдебни процеси, на които разчитаха таанците, се ръководеха от тях.

— Останалите — свободни сте! Раздаване на пакетите — след два часа.

Строят се разтури, но нито един затворник не напусна двора. Възнамеряваха да проследят — съвсем отблизо — разпределението на пакетите, въпреки че и тримата „доброволци“ се ползваха по-малко или повече с доверието на затворниците.

Стен погледна Алекс и той му кимна: щеше да поговори с полковник Вирунга и да му съобщи твърде интересната информация, която бяха узнали по време на обучението си в „Богомолка“, преди да попаднат в таански плен. Ако тази информация все още беше актуална, пакетите „Затворническа помощ“ можеха да се окажат твърде полезни.

Обнадежден по отношение на неизтребимостта на доносничеството, Стен отдаде чест на Вирунга и се отдалечи с бързи крачки. Наистина имаше друга работа.

 

 

Двамата надзиратели му изръмжаха и Стен запази необходимата дистанция. Те отключиха вратата на килията и отново изръмжаха. Миг по-късно Сен Клер излезе навън, присвила очи срещу светлината — излезе, без да залитне или да се препъне. През едномесечната й изолация раните й почти бяха заздравели. Беше още по-мършава отпреди — намалените наполовина порцион и вода си бяха свършили работата, — но Стен забеляза, че със сигурност е поддържала някакъв режим от упражнения в тесния карцер.

— Следващия път — изсъска таанецът — ще е по-лошо.

— Няма да има следващ път — отвърна Сен Клер.

Надзирателят я блъсна по коридора и тръшна вратата на килията.

Сен Клер спря пред Стен.

— О, комисията по посрещането!

— Можеш да го наречеш и така — отговори Стен.

— Какво става по широкия свят?

— Нищо особено, за което да си струва да говорим.

— Значи войната не е свършила. Между впрочем, пожарникар, защо не се обръщаш към мен по чин?

— Виноват, капитане.

— Карай да върви. До гуша ми е дошло от шибани надзиратели. Благодаря за посрещането. Сега искам да разбера дали климатикът все още работи.

Бяха се озовали в безлюдна част на коридора.

— Първо трябва да поговорим за нещо — каза Стен.

— Давай.

— Опитахте се да се измъкнете соло. Истински каубойски ход.

— Е, и?

— Повече не. Всеки опит за бягство трябва да бъде регистриран и одобрен от комитета.

— Не и мой — отсече Сен Клер. — Комитетите само оплескват всичко. Комитетите забъркват войни. Предпочитам собствената си компания.

— Това не е дискусия, капитане. Това е заповед.

Сен Клер се подпря на стената.

— Ти ли си Големият X?

— Улучихте.

— Приятно ми е да се запознаем. Но както вече казах…

— Чуйте ме, капитане. И много внимателно. Изобщо не ми пука дали искате да направите опит да избягате сама. Всеки, който успее да се измъкне от този ковчег, ще получи благословията ми. Но аз трябва да го знам и да го одобря… преди това.

Сен Клер направи шест дълбоки вдишвания, преди да отговори. И се усмихна.

— Отново поднасям извиненията си. Ще спазя разпорежданията. Разбира се. Всичко, което пожелаете ти и твоят комитет.

— Отлично, капитан Сен Клер. Но мисля, че ми хвърляте прах в очите. Това е заповед. И ще я спазвате!

— А ако не?

Стен отговори съвсем тихо:

— Ако не — ще те убия.

Изразът на Сен Клер остана невъзмутим.

— Още нещо, капитане. За да ви спестя грижите, ви назначавам за мой главен муфтаджия.

— Муфтаджия? Не съм запозната с тази терминология.

— Крадец.

Сен Клер настръхна.

— Аз съм комарджия. Не съм шибан взломаджия!

— Не виждам особена разлика.

Сен Клер отново превъзмогна гнева си.

— Имали още нещо, пожарникар?

— В момента не.

— В такъв случай си свободен!

Стен застана мирно и отдаде чест.

Сен Клер го изчака да завие зад ъгъла, след което си позволи лукса да даде безмълвен израз на яростта си. Накрая възвърна невъзмутимия си израз и тръгна да вземе безкрайно дълго отлагания душ.

 

 

На двора бяха пристъпили към разпределянето на пратките „Затворническа помощ“. Стен забеляза, че при отварянето на всяко кашонче Алекс изважда едно-две пакетчета и незабележимо ги отделя встрани. Добре. След това видя подпрения на една от полурухналите колони най-възрастен административен офицер на Империята — приличаше на дядо му, когото Стен изобщо не беше виждал. Държеше малко пакетче, в което Стен предположи, че има бисквити, и друго малко пакетче с плодове. Част от полагаемото му се от провизиите. Мъжът плачеше.

Стен се потресе.

Крайно време беше всички да се приберат у дома.