Алън Кол, Крис Бънч
Отмъщението на прокълнатите (4)

3.

Военнопленническите лагери имаха две командни структури. Надзирателите бяха видимата. Но на практика лагерът се управляваше от самите затворници. Командващи в някои лагери бяха силните и бруталните. В тези смъртоносни анархии всеки затворник можеше да бъде претрепан както от другарите си по съдба, така и от пазачите.

В лагера на Стен имаше известен военен порядък. Причина за това отчасти бяха двамата с Алекс.

И двамата се бяха възстановили след продължил няколко месеца делириум. Един ден, когато вече се чувстваше достатъчно добре, Стен направи грандиозно откритие: не само беше известен под идиотското име Хорацио, но и сержант-офидер Килгър го превъзхождаше по чин. Нещо му подсказваше, че още на имперския крайцер „Блатен паток“ Алекс беше успял да промени самоличността му.

Въпреки всичко йерархията се съблюдаваше. Онези, които смятаха, че войната е свършила или че не е нужно да се подчиняват на някакви шибани войници бяха „убеждавани“. Ако това не помагаше, се прилагаха други методи. Стен може и да приличаше на скелет, но беше от онези, които знаеха две и двеста. А Килгър от тежкогравитационния свят Единбург беше все пак най-силното същество в лагера — дори в сравнение със строеви офицер командващ батарея (полковник) Вирунга.

Н’раняйците не бяха кой знае колко цивилизовано изглеждащи примати и се бяха развили като обитаващи дърветата месоядни. Наскоро бяха признати за артилерийските специалисти на Империята — имаха наследствен инстинктивен усет към геометрията и тригонометрията. А и с над тристакилограмовите си туловища не изпитваха особени затруднения да мъкнат тежките снаряди.

Преди залавянето му полковник Вирунга беше тежко ранен и все още креташе из лагера, като се подпираше на бастун. Малцина от надживелите Стен и Алекс смятаха за благоразумно да оспорват заповедите на полковника. Командващ Имперския лагер беше една слаба жена, генерал Бриджър, постъпила отново на действителна служба след оставката си, когато нейният свят беше нападнат, и командвала защитата на последната позиция. Единствената й цел беше да остане жива достатъчно дълго, за да види възтържествуването на имперските стандарти в лагера, след което би си позволила да умре на спокойствие.

На мръкване, след като Стен и Алекс бяха излапали насила отвратителния вечерен порцион, двамата се сбогуваха с нея и полковник Вирунга.

— Господин Килгър, Хорацио — каза тя, — надявам се да не видя повече никого от вас.

Килгър се ухили.

— Мечтая за същото, госпожо.

Вирунга пристъпи напред. Беше нужно известно усилие, за да се проумее н’раняйският език — за н’раняйците приказките бяха загуба на време и те изричаха минимален брой думи, колкото да се схване основният смисъл.

— Надявам… късмет… Когато свободни… не забравя.

Нямаше да забравят. Стен и Алекс отдадоха чест и пристъпиха към действие.

Съгласно заповедите и без никакви обяснения останалите затворници бяха предприели онова, което Стен наричаше „двама вътре, един навън, един вътре, трима навън“. Придвижваха се на малки групи към един от малобройните лагерни нужници, който „случайно“ се намираше на по-малко от три метра от вътрешния периметър. Стен и Алекс се присъединиха към тях. Малката кутия със смрадливеца висеше на врата на Стен, скрита под една парцалива хавлиена кърпа. За надзирателите по околните кули беше невъзможно да следят точно колко затворници влизат и излизат от нужника.

Нужникът се намираше над дълбока и усойна, пълна с екскременти помийна яма. Представляваше барака с улей за вода от едната страна и отходни места — изрязани в дървения под кръгли дупки — от другата. Стен и Алекс се напъхаха в една от дупките. Преди няколко дни бяха набили клинове във вътрешните стени.

И двамата бяха запушили носовете си с тапи от коренни власинки, но това не вършеше кой знае каква работа. Само издръж, повтаряше си Стен. Не припадай. Не мисли дали този паяк, който лази по ръката ти, е отровен. Само издръж.

Най-накрая вечерната сирена изпищя и шумовете в бараките замряха. Изтропаха стъпки и една от вратите на нужника се отвори. Поради вонята надзирателите надникнаха съвсем бегло.

За Стен и Алекс щеше да е най-добре да изчакат до полунощ, преди да се размърдат, но им предстоеше да изминат немалко километри до разсъмване. Щом се спусна плътен мрак, двамата се измъкнаха от скривалищата си и се спогледаха намръщено.

Следващата стъпка беше на полковник Вирунга.

Чуха се крясъци, писъци и смехове. Стен и Алекс видяха, че светлината на прожектора проблесна през цепнатините на покрива на нужника и се насочи към една от бараките. Двамата се измъкнаха през вратата на нужника.

На теория не би трябвало да могат да продължат наникъде. Лагерът беше запечатан с вътрешна телена ограда, десет метра широка „непреодолима“ полоса и накрая външна телена ограда.

Надзирателите по кулите шареха из целия лагер с прожекторите, с далеч по-опасните светлинни увеличители и насочвани от шумове сензори. По правилник на всеки детектор трябваше да дежури по един надзирател.

Но пазачите бяха мързеливи. А и защо беше нужно трима души да висят на една кула, особено през нощта? От лагера нямаше измъкване. Дори ако някой от имперците успееше да се измъкне навън, нямаше къде да отиде. На живеещите в околностите на лагера селяни бяха обещани огромни възнаграждения за връщането на всеки беглец във всякакво състояние, без да им бъдат задавани никакви въпроси. А дори и да успееше да се промъкне покрай фермерите, къде би могъл да отиде? Оставаше си скиталец в един свят, разположен в сърцевината на таанските галактики.

Така че един находчив надзирател беше измислил начин да свърже трите сензора в общ уред, за да може да ги наблюдава сам пазач.

И когато Вирунга нареди в една от бараките да започне внимателно подготвеният скандал и един от пазачите насочи светлината на прожектора към нея, всички сензори на тази кула се отклониха от двете насочили се към телената ограда тъмни сенки.

Стен и Алекс трябваше да прережат три кабела, преди да се измъкнат през оградата върху полосата „наникъде“ — три разрязани жици. За ножа на Стен това не представляваше никакъв проблем. Но само след броени минути провисналите жици щяха да бъдат забелязани. Затова през последните няколко цикъла Алекс беше събрал с изключително усърдие дванайсет металоидни втулки.

Стен измъкна с нервно потрепване ножа от калъфа под кожата си и много внимателно оголи една метална шина. Алекс наниза втулките и с огромно усилие ги прикрепи към стълбовете на оградата. Сега вече Стен сряза жицата. Едно… две… три… промуши се през пролуката… закрепи отново жицата… и вече бяха върху полосата „наникъде“.

Прекосиха я, срязаха следващата жица и я закрепиха на мястото й.

За първи път от три години Стен и Алекс бяха извън затворническия лагер без надзиратели.

Изкушението да започнат да подскачат и да хукнат беше почти непреодолимо. Но вместо това се запромъкваха напред, като опипваха с пръсти пред себе си — очакваха всеки момент оглушителния вой на сензорите и алармените системи.

Нищо.

Бяха се измъкнали от лагера.

Оставаше им да се измъкнат и от този свят.