Стивън Кинг
Рита Хейуърт и изкуплението в Шоушенк (7) (Надежда за вечна пролет)

Но ти сигурно разбираш, че случаи като тоя на Сид Недо или на онова момче, което офейка от съботното прибиране на картофите, са затворническата версия на ирландски тотализатор. Чисто и просто случаи на шест различни начина на успех, стечение на обстоятелствата & определен момент. Затворници като Анди могат да чакат деветдесет години, но няма да избягат така.

Ако се върна малко, може би ще си спомниш за едно момче на име Хенли Бакъс, началник на мокрото отделение в пералнята. Той е дошъл в Шоушенк през 1922 година и умря в лечебницата трийсет и една година по-късно. Бягствата и опитите за бягство бяха негово хоби, може би защото никога не дръзна да се впусне сам в такава авантюра. Можеше да ти опише стотици различни схеми. Те не струваха пукната пара и бяха опитани в Шенк по едно или друго време. Любимият ми случай беше приказката за Бийвър Морисън, осъден, който се опитвал да построи самолет от случайно събрани неща в мазето на завода за плочи. За ръководство му служели плановете от една книга, издадена през хиляда и деветстотната година, която е озаглавена „Ръководство за шеги и приключения на съвременното момче“. Бийвър построил апарата, без да го разкрият, само че в избата нямало врата, през която да изнесе проклетото нещо. Когато Хенли разказваше тази история, човек можеше да се пръсне от смях, а той знаеше десет — не, двайсет такива случаи и всичките до един толкова смешни.

Когато дойде време да уточним бягствата от Шоушенк, Хенли ги знаеше всичките цифром и словом. Веднъж той ми каза, че през неговия престой е имало над четиристотин опита за бягство, за които той знае. Наистина, помисли за това, преди да кимнеш глава и да прочетеш по-нататък. Четиристотин опита за бягство. Това са 12,9 опита за всяка година, през която Хенли Бакъс е прекарал в Шоушенк и е водил сметка за тях. Клуб „опит за бягство на месеца“. Разбира се, повечето от тях бяха калпава работа и свършваха с това, че пазачът сграбчва ръката на някой окаян мърляч, който се промъква боязливо, и гласът му ръмжи: „Къде мислиш, че отиваш, гъз такъв?“

Хенли ми каза, че около шестдесет от тях са доста сериозни опити, включително „бягството от затвора“ през 1937-ма, една година преди пристигането ми в Шенк. По това време новото административно крило още се строяло и четиринайсет затворници излезли, като взели строителна екипировка от зле заключена барака. Цял южен Мейн изпадна в паника заради тези четиринайсет закоравели престъпници, повечето от които бяха уплашени до смърт и нямаха представа от къде да минат, та да хванат заека, когато фаровете на големия камион, който се клатушкаше по пътя, сочели към главното шосе. Никой от тези четиринайсет затворници не стигнал далеч. Двама от тях били застреляни от цивилни лица, не от служители или затворническия персонал, но никой не отишъл далеч.

Колко бяха избягали от 1938-ма до оня ден през октомври, в който Анди за първи път спомена пред мен за Зихуатанехо? Като сравня моята информация със сведенията на Хенли, ще кажа десет. Десет, които са избягали чисто. Всъщност това не е нещо, което може да се знае със сигурност. Мога само да предполагам, че поне половината от десетте излежават наказание в други заведения с режим като този в Шенк. Защото ти вече си институционализиран. Когато вземеш свободата на човек и го сложиш да живее в килия, той престава да мисли пространствено. Той е като заека, за който споменах, парализиран от насочените срещу него светлини на камиона, който връхлита да го убие. Обикновено един току-що избягал затворник получава само най-тъпата работа, която води към ада. И защо? Защото тя ще го върне обратно в затвора. Обратно към мястото, където той разбира как вървят нещата.

Анди не беше от тях, но аз бях. Мисълта да видя Пасифика беше много приятна, но се боях, че ако се изправя пред неговата безкрайност, ще ме изплаши до смърт.

Както и да е, в деня на разговора за Мексико и за господин Питър Стивънс повярвах, че Анди си е наумил да изчезне. Надявах се на бога, надявах се, че ще внимава при опита, пък и не бих заложил пари за неговите шансове да успее. Директорът Нортън наблюдаваше Анди съвсем отблизо. Анди не беше за Нортън само една мъртва глава като другите, може да се каже, че двамата бяха в делови отношения. Освен това Анди имаше и мозък, и сърце. Нортън беше предопределен да използва едното и да потиска другото.

Както навън има честни политици и тях не можеш да ги купиш, така в затвора има честни пазачи. Ако познаваш добре характерите и има какво да пуснеш, сигурно можеш да купиш достатъчно затворнически служители, за да осъществиш бягство. За човек като мен такива неща стават, но Анди Дюфрен не беше човекът, който може да направи това. Защото, вече го казах, Нортън дебнеше. Анди знаеше това, надзирателите също.

Никой не включваше Анди в програмата „Вътре-вън“, поне откакто Нортън определяше списъка. Но Анди Дюфрен не беше такъв човек да опита метода за бягство на Сид Недо.

На негово място мисълта за оня ключ щеше да ме измъчва безкрайно. Щях да бъда щастлив, ако можех да имам два часа достоен сън през нощта. Бъкстън беше наблизо, петдесет километра от Шоушенк. Толкова близо и толкова далеч!

Винаги съм мислил, че най-големият му шанс е да наеме адвокат и да се преразгледа делото. Нещо, с което да се измъкне от хватката на Нортън. Възможно беше да затворят устата на Томи Уилямс с програмата за професионално обучение, но не съм съвсем сигурен. Може би добрият стар корав задник — адвокатът от Мисисипи, щеше да го измъкне… и тогава работата му нямаше да е чак толкова трудна. Уилямс харесваше истински Анди. Винаги съм казвал на Анди това, а той само се усмихваше и очите му бяха много далеч. Казваше, че мисли за това.

Очевидно мислеше и за много други неща.

 

 

През 1975 година Анди Дюфрен избяга от Шоушенк. Не успяха да го хванат и мисля, че никога няма да успеят. Според мен Анди Дюфрен вече не съществува. Сигурно има един човек в Зихуатанехо, Мексико, на име Питър Стивънс. Вероятно държи малък хотел през лето господне 1976.

Ще ти кажа какво зная и какво мисля. Това е всичко, което мога да направя, нали?

 

 

На 12 март 1975 година вратите на килиен блок 5 се отвориха в 6:30, както това става всяка сутрин с изключение на неделя. И както става всеки божи ден без неделя, обитателите на тези килии излязоха в коридора и се строиха в две редици, докато килийните врати се захлопваха зад тях. Те тръгнаха към главната врата на килийния блок, където двама пазачи ги преброиха, преди да ги пуснат долу в кафето за закуска от овесена каша, бъркани яйца и тлъст бекон.

Всичко си вървеше по обикновения ред до преброяването пред вратата на килийния блок. Затворниците трябваше да бъдат двайсет и седем, но вместо това бяха двайсет и шест. След запитване до капитана на охраната килиен блок 5 беше допуснат до закуска.

Капитанът на охраната, свястно момче на име Ричард Гониър, и неговият помощник, весел тип, който се казваше Дейв Бъркс, отидоха веднага в килиен блок 5. Гониър отвори наново всички килийни врати. Той и Бъркс минаха заедно по коридора, като удряха с палки по прътите на решетките и държаха извадени пистолетите си. В такива случаи обикновено някой се е разболял през нощта и се чувства толкова зле, че дори не може да излезе от килията си на другата сутрин. По-рядко някой е умрял… или се е самоубил.

Но този път вместо болник или мъртвец те откриха само едно загадъчно обстоятелство. Те изобщо не намериха човек. В блок 5 имаше четиринайсет килии, по седем на всяка страна, всички напълно голи — ограничението на правото за посещение е наказание за мокрите килии в Шоушенк. Всичките бяха съвсем празни.

Гониър първо предположил, че е допусната грешка при преброяването или това е някаква шега. Вместо след закуската да отидат на разходка, обитателите на килиен блок 5 се върнаха в техните килии шеговити и щастливи. Всяко нарушаване на еднообразието е добре дошло.

Килийните врати се отвориха, затворниците влязоха, вратите се затвориха. Някакъв шегаджия извика:

— Дайте ми адвокат, дайте ми адвокат, вие, момчета, търчите тук като в затвор на онанисти.

Бъркс:

— Затваряй си човката или ще те подметна.

Шегаджията:

— Ще подметна жена ти, Бърки.

Гониър:

— Млъкнете всички или ще прекарате деня тук.

Той и Бъркс пак минаха по килиите и преброиха главите. Но не отидоха по-далеч.

— Чия е тази килия? — попита Гониър нощния пазач на дясната страна.

— На Анди Дюфрен — отговори пазачът отдясно, само това можеше да се каже. Всичко престана да се движи по шаблона. Балонът се спука.

При бягство във всички затворнически филми, които съм гледал, веднага се надува тръбата. В Шоушенк това не стана. Първото нещо, което Гониър направи, беше да се свърже с директора. Второ, претърси затвора. Трето, предупреди полицията в Скарбъро за възможността да е извършено бягство.

Това беше схемата. Той не извика полицаите да претърсят килията на предполагаемия беглец. Никой не го правеше, поне тогава. За какво им трябваше? В случая всичко се виждаше. Имаше малка квадратна стая, решетка на прозореца и решетка на плъзгащата се врата. Имаше тоалетна чиния и празен креват. И няколко хубави камъка на прозоречния перваз.

Е, имаше и един плакат, разбира се. С Линда Ронстед на него. Плакатът беше точно над леглото, на същото място за двайсет и шест години. И когато някой — самият директор Нортън, който търсеше някаква поетична справедливост, ако изобщо имаше справедливост — погледна зад него, надзирателите получиха адски шок.

Но това стана чак в 6:30 вечерта, около дванайсет часа след обявяването на Анди за изчезнал, вероятно двайсет часа след неговото бягство.

 

 

Нортън беше бесен.

Научих за това от авторитетен източник — Честър, затворникът, който този ден лъскаше пода на коридора в административното крило. Той не лъскаше с ухо металната част на ключалката през този ден; твърдеше, че можело ясно да се чуе чак в другата сграда как директорът дъвче задника на Рич Гониър.

— Какво искаш да кажеш с това, че си доволен, че „той не е на територията на затвора“. Какво значи това? Това значи, че не си го намерил. По-добре да го намериш! По-добре! Защото го искам тук! Чуваш ли? Искам го тук!

Гониър казал нещо.

— Не се е случило във вашата смяна? Така казваш ти. А аз казвам, че никой не знае кога е станало това. Или как. Или дали наистина е станало. Сега искам да ми го доведеш в кабинета до три часа следобед или някои глави ще се търкалят. Обещавам ти, а аз винаги спазвам обещанията си.

Гониър се обадил да каже нещо, което изглежда още повече вбесило Нортън.

— Не? Тогава виж това! Виж това! Познаваш ли го? Проверката на килиен блок 5 миналата нощ. Всеки затворник е преброен. Дюфрен е затворен в килията си в девет часа и е невъзможно да е избягал. Невъзможно! Сега ще го намериш!

 

 

Но в три следобед Анди все още го нямаше. Няколко часа по-късно самият Нортън влетя като буреносен облак в килиен блок 5, където всички бяхме заключени през целия ден. Започна ли разпит? През по-голямата част от този ден ни разпитваха разтревожените пазачи, които вече усещаха дъха на дракона с вратовете си. Всички отговаряхме едно и също: Нищо не сме видели, нищо не сме чули. И доколкото разбирам, всички казвахме истината. Зная, че аз я казах. Можехме само да кажем, че Анди наистина е бил в килията си по време на затварянето и при угасване на осветлението един час по-късно.

Един от нас предположи, че Анди се е промушил през ключалката. Предположението струваше на човека четири дни в изолатора. Килиите там бяха свръхнепроницаеми.

И Нортън беше унижен, смачкан, гледаше ни със сините си очи така убийствено, сякаш всеки момент ще изтръгне искри от закалените стоманени пръти на нашите клетки. Гледаше ни, като че вижда във всички нас него, беглеца. Може и да е вярвал в това.

Той отиде в килията на Анди и се огледа. Тя беше точно такава, каквато я остави Анди. Завивките бяха отметнати, но не личеше да е спал. На перваза имаше камъни… но не всички. Беше взел със себе си онези, които харесваше най-много.

— Камъни — изсъска той и ги помете от перваза с гръм и трясък. Гониър, който беше останал в извънработно време, трепна, ала нищо не каза.

Погледът на Нортън падна върху плаката с Линда Ронстед. Линда гледаше назад през рамото си, пъхнала ръце в задните джобове на впитите в нея зелени панталони. Беше препасана с въженце и имаше хубав калифорнийски тен. За Нортъновата баптистка чувствителност този плакат сигурно вещаеше пъкъла. Като го видях да се пули в него, спомних си какво ми каза Анди за усещането, което имал: че можеш да прекрачиш през картината и да отидеш при момичето.

По един съвсем реален начин това беше точно така, а Нортън стоеше на крачка от едно откритие.

— Отвратително нещо — изсумтя той и смъкна плаката от стената с едно движение на ръката.

И откри зейналата пробита дупка в бетона зад снимката.

 

 

Гониър не искаше да влезе вътре.

Нортън му заповяда — господи, гласът на Нортън, който заповядваше на Рич Гониър да влезе в дупката, ехтеше из целия затвор! — а Гониър просто му отказа, така беше.

— Ще те уволня — крещеше Нортън. Беше изпаднал в истерия като жена, получила плесница. Беше напълно изгубил своята невъзмутимост. Вратът му се оцвети в наситено тъмночервено, а две изпъкнали вени пулсираха на челото му. — Можеш да бъдеш сигурен, французино! Ще те уволня и ще се погрижа да не получиш друга служба в нито един затвор в цяла Нова Англия.

Гониър мълчаливо подаде служебния си пистолет на Нортън, направи го сам. Дойде му до гуша. Беше останал два часа след края на работното време, вече течеше третият, и му беше писнало. Като че ли бягството на Анди от нашето щастливо малко семейство хвърли Нортън в някакво особено безумие, което отдавна се таеше в него. Тази вечер той съвсем изкукурига.

Не зная на какво се дължеше това странно безумие. Зная само, че двайсет и шест затворници слушаха кавгата на Нортън с Рич Гониър тази вечер, когато от гаснещото късно есенно небе се изцеди и последния лъч светлина. Всички ние, дългосрочните, пътуващи по дългата линия, които бяхме виждали как идват и си отиват администратори, и коравите, и сладките задници, разбрахме, че директорът Самюъл Нортън беше стигнал това, което инженерите наричат „разрушаващо напрежение“.

И, бога ми, имам чувството, че някъде чувам смеха на Анди Дюфрен.

 

 

Най-сетне Нортън реши някой мършав глупак от нощната смяна да се пъхне в дупката под плаката на Анди с Линда Ронстед. Умът на мършавия пазач Рори Тремънт не сечеше като бръснач. Може би си мислеше, че ще спечели бронзова значка или нещо такова. Както си личеше, Нортън избра човек, който има приблизително тегло и размерите на Анди. Ако бяха пуснали някое от дебелогъзите момчета, каквито бяха повечето пазачи, то щеше да се заклещи там така сигурно, както бог прави тревата зелена… и сигурно щеше да е още там.

Тремънт влезе в дупката, вързан през кръста с найлоново въже, което някой намери в багажника на колата си. В ръка държеше голям шестбатериен електрически фенер. По това време Гониър, вече променил решението си за напускане, оставаше един от хората, способни да мислят ясно. Той измъкна отнякъде комплект хелиографни копия. Зная какво показваха те: в напречно сечение стената приличаше на сандвич. Цялата стена беше дебела три метра. Външната и вътрешна част имаха дебелина по метър и двайсет. В средата оставаше шейсет сантиметра празно пространство и човек можеше да си помисли, че там е цялата дяволия… в известен смисъл.

Откъм дупката се дочу гласът на Тремънт, който звучеше някак кухо и мъртвешки.

— Тук нещо смърди ужасно, господин директор!

— Няма значение! Продължавай!

Долният крак на Тремънт се спусна в дупката. Миг след това се спусна и другият. Светлината на фенерчето се мярна насам-натам и помътня.

— Господин директор, тук смърди ужасно гадно.

— Няма значение, казах! — кресна Нортън.

Болезненият глас на Тремънт долетя отново:

— Смърди като лайна. О, боже, така е, това са лайна, извадете ме оттук, ще си повърна червата, о, лайна, о, боже-е-е-е-е!

После съвсем ясно се чу звук, който показваше, че Рори Тремънт се е простил с обеда и вечерята си.

Е, така стояха нещата за мен. Целият ден — по дяволите, не, последните трийсет години — всичко се стовари върху мен изведнъж и аз започнах да се смея без причина. Не съм се смял така от времето, когато бях свободен, никога не съм очаквал, че мога да се смея така зад тези сиви стени. И о, боже мой, това не беше на хубаво.

— Изведете този човек оттук — изкрещя директорът Нортън, а аз се тресях от смях. Не знаех дали има предвид мен или Тремънт. Започнах да тропам с крака и се хванах за корема. Не можех да спра дори ако Нортън ме беше заплашил, че ще ме застреля на място.

— Изведете го ВЪН!

И тъй, приятели и съседи, аз бях тоя, който излезе. Право към изолатора, където прекарах петнайсет дни. Дълъг престой. От време на време си мислех за бедния стар, не много умен Рори Тремънт, който ревеше „о, лайна, това са лайна“, а после мислех за Анди Дюфрен, който пътуваше на юг в собствен автомобил, облечен с хубав костюм, и само се смеех. Прекарах тези петнайсет дни в изолатора, изправен на главата си. Може би защото едната ми половина беше с Анди Дюфрен, Анди Дюфрен, който нагази в лайната и излезе на другия бряг чист, Анди Дюфрен, запътен към Пасифика.