Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Особени сезони (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rita Hayworth and Shawshank Redemption, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 102 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2009)
Допълнителна корекция
moosehead (2014)

Издание:

Стивън Кинг. Особени сезони

Първа публикация за България:

Издателска къща „Плеяда 7“, 1993

Художник: Петър Станимиров

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни и граматически грешки

Това е приказката, а не човекът, който я разказва.

„Мръсната среда прави мръсна бедност“.

AC/DC

„Чух го по клюкарската мрежа.“

Норман Уитфийлд

„Всичко си отива, всичко минава, водата тече, сърцето забравя.“

Флобер

Момчета като мен има във всеки щат, във всеки федерален затвор в Америка, предполагам. Аз съм човекът, който може да ти бъде полезен. Цигари по поръчка — една чанта от онези, натъпканите с марихуана, ако си падаш по тях, бутилка бренди по случай дипломирането на сина или дъщеря ти в гимназията, почти всичко, но с мярка — това е. Само че не винаги е било така.

Пристигнах в Шоушенк едва двайсетгодишен и съм един от малцината в нашето щастливо малко семейство, готови да сърбат това, което са си надробили. Извърших убийство. Застраховах за голяма сума жена си, три години по-голяма от мен, и блокирах спирачките на Шевролета, който получихме от баща й като сватбен подарък. Всичко стана така, както го бях замислил, само дето не бях предвидил спирането й да вземе съседката с нейния невръстен син, когато отивали по Касъл Хил към града. Спирачките не задействаха и колата изхвръкна през храстите в края на общинските терени. Очевидците разправяха, че летяла най-малкото с осемдесет километра в час, преди да катастрофира в основата на паметника на загиналите в Гражданската война и да избухне в пламъци.

Не бях планирал и да ме хванат, но ме спипаха. Изкарах един сезон в онова място. В Мейн няма смъртно наказание, но прокурорът реши, че трябва да бъда осъден за три убийства и да получа три доживотни присъди, които да излежа една след друга. Съдията нарече това, което направих, „ужасно, гнусно престъпление“, и то си беше такова, но всичко е вече минало. Можеш да го видиш в пожълтелите страници на касълрокския вестник „Кол“, където тлъстите заглавия за моята присъда изглеждаха малко смешни и старомодни наред с новините за Хитлер, Мусолини и много други.

Питаш ме превъзпитан ли съм? Дори не зная значението на тази дума, поне що се отнася до затворите и присъдите. Мисля, че това е политическа дума. Може би тя има някакво друго значение и случаят ще ми помогне да го открия, но това е в бъдещето… нещо, за което хората тук са свикнали да не мислят. Бях млад, с приятна външност, от бедната част на града. Свалих едно хубавичко, нацупено, вироглаво момиче, което живееше в разкошна стара къща на „Карбайн стрийт“. Баща й беше съгласен да се оженим, ако постъпя на работа в оптическата компания, която притежаваше, и ако „тръгна нагоре“. Разбрах, че иска да ми стъпи на шията, да ме държи постоянно в къщата си като някой отблъскващ домашен любимец, който може да хапе и никога няма да бъде откраднат. Баща й ме изпълни с достатъчно омраза и предизвика онова, което сторих. При друга възможност не бих го направил отново, но не съм сигурен, че това е доказателство за моето превъзпитание.

Както и да е, няма да те занимавам със себе си; искам само да ти разкажа за един човек на име Анди Дюфрен. Но преди да заговоря за Анди, трябва да ти разкрия още някои неща за мен. Ще бъда кратък.

Както казах, бях човекът, който може да ти бъде полезен тук, в Шоушенк, през близките четирийсет години, проклети да са. И това не са контрабандни номера като специалните цигари и къркането или пък като онези ястия, които са на върха на менюто. Правил съм хиляди други номера за хора, които прекарват времето си тук, някои от тях съвсем законни, ала трудни за изпълнение в място, където си доведен за наказание. Едно момче го бяха вкарали за изнасилване на малко момиче и за показване на онова нещо пред дузина други. Дадох му три парчета розов мрамор от Върмонт и той направи от тях три прекрасни скулптури — малко дете, момче на около дванайсет години и млад мъж с брада. Нарече ги „Трите възрасти на Исус“ и сега същите скулптури са в приемната на човека, който някога беше губернатор на този щат.

Тук е и един човек, за когото сигурно си спомняш, ако си израсъл на север от Масачузетс — Робърт Алън Коут. През 1951 година той се опита да ограби клона на Първа търговска банка в Микеник Фолс и обирът се превърна в кървава баня: общо шест убити, от които двама членове на бандата, трима заложници и един млад щатски полицай, който подаде главата си в неподходящ момент и получи куршум в окото. Коут имаше нумизматична колекция. Естествено, не го оставиха на спокойствие в пандиза, но с малката помощ на майка му и един посредник, който караше камиона на някаква пералня, успях да му помогна с нещо. Казах му: „Сигурно си луд, Боби, ако искаш да имаш колекция от монети в каменен хотел, пълен с крадци.“ Той ме погледна, усмихна се и рече: „Зная къде да ги крия, не бери грижа.“ И беше прав. Боби Коут почина от мозъчен тумор през 1967 година, но тази колекция от монети никога не беше открита.

Получавах шоколади в деня на свети Валентин; получих три от онези зелени млечни шейкове, които сервират в „Макдоналд“ около деня на Свети Педи в чест на лудия ирландец, наречен О’Малей; аз даже уредих среднощната прожекция на „Дълбокото гърло“ и „Дяволът в мис Джоунс“ за едно празненство на двайсет души, които изпразниха джобовете си да поръчат тези филми… въпреки че накрая получих една седмица в изолатора за тази дребна лудория. Това са рисковете и ги поемаш, ако си момче, което може да бъде полезно.

Получавах пътеводители и книги за чукане, някои нови неща в шегите като ръчни сирени и прах за сърбежи и неведнъж съм виждал осъдени на дълъг срок да получават дамски гащички от своите жени или приятелки… сигурно се сещаш какво правят хората тук с такива нещица през дългите нощи, когато времето надвисва над главата ти като меч. Не въртях тези работи безплатно и за някои услуги цената се вдигаше високо, но не го правех само за печалба — каква ценност са за мен парите? Никога няма да си купя „Кадилак“ или да отскоча със самолет до Ямайка за две седмици през февруари. Правя го по същата причина, поради която добрият месар продава само прясно месо: имам добра репутация и искам да я запазя. Само две неща отказах да уредя: пистолети и силни опиати. Никому не помагам да убие себе си или друг човек. Имам достатъчно убийства на съвестта си, които ще ми държат влага цял живот.

Да, аз съм истински „Нейман-Маркъс“. Така беше, когато Анди Дюфрен дойде при мен през 1949 година и ме попита мога ли тайно да вкарам в затвора специално за него Рита Хейуърт и аз му казах, че няма никакви проблеми. И наистина нямаше.

 

 

През 1948 година, когато Анди пристигна в Шоушенк, той беше на трийсет години. Беше нисък, едва ли не дребен човек с пясъчножълта коса и малки, ловки ръце. Носеше очила със златна рамка. Ноктите на ръцете му бяха винаги изрязани и чисти. Смешно е да запомниш с това един мъж, но за мен това беше същността на Анди. Той винаги изглеждаше така, сякаш носеше връзка. Навън беше вицепрезидент в паричния отдел на голяма банка в Портланд. Голям успех за толкова млад човек, особено като си помислиш колко консервативни са повечето банки… и този консерватизъм трябва да се умножи десетократно с влизането в Нова Англия, където хората не доверяват парите си на човек, освен ако е плешив, куц и постоянно придърпва панталоните си, за да оправи бандажа върху хернията си. Анди влезе вътре за убийството на жена си и нейния любовник.

Вече споменах, струва ми се, че в затвора всеки човек е невинен. О, те четат тази библия така, както ония свещени играчи от телевизията четат книгата на апокалипсиса. Бяха жертви на съдии с каменни сърца, които бъркаха прекалено много, или на некадърни адвокати, полицейски инсценировки и липсата на късмет. Те четяха светото писание, ала по лицата им беше изписано съвсем друго. Повечето пандизчии са долнопробни хора, безполезни за себе си и за когото и да било, и техният лош късмет се криеше в това, че майките им са ги износили до раждане.

През всичките ми години в Шоушенк нямаше и десетина души, на които да повярвам, когато ми разправяха, че са невинни. Анди Дюфрен беше един от тях и от година на година все повече се убеждавах в неговата невинност. Но ако бях на мястото на съдебните заседатели, които са разглеждали делото му в Портландския върховен съд през шестте бурни седмици на 1947–48 година, щях също да гласувам, че е виновен. Неговият случай беше същински ад, точно така; един от онези пикантни случаи с всичките му подробности. Имаше прелестно момиче с обществено положение (мъртво), местен спортен идол (също мъртъв) и виден млад бизнесмен на подсъдимата скамейка. Ето, така стоеше работата, плюс целия скандал, който вестниците успяха да раздухат. Обвинителят имаше едновременно открито и закрито дело. Процесът продължи толкова дълго само защото прокурорът предвиждаше да се обърне към Палатата на представителите на Съединените щати и искаше Джон К. Пъблик да хвърли един много дълъг поглед върху неговата мутра. Това беше майсторски оформен и законен цирк със зрители, строени в редица в четири часа сутринта, за да си осигурят места въпреки температурата, която падна под нулата.

Фактите в изложението на обвинителя, които Анди никога не отрече, бяха следните: че е имал жена, Линда Колинз Дюфрен; че през юни 1947 година тя е проявила интерес към изучаването на играта голф в Провинциалния клуб на Фолмаут Хилс; че тя наистина е вземала уроци в продължение на четири месеца; че неин учител е бил Глен Куентин, преподавателят по голф във Фолмаут Хилс; че в края на август 1947 година Анди научил, че Куентин и жена му въртят любов; че Анди и Линда Дюфрен са се скарали жестоко следобеда на 10 септември 1947 година; че поводът за тяхното спречкване била нейната изневяра.

Той потвърди, че Линда се зарадвала на факта, че вече знае; постоянното дебнене, казала тя, е изтощително. И му казала още, че възнамерява да получи за развода Рено. Анди пък й рекъл, че по-добре да я види в ада, отколкото да я гледа в рено. Тя отишла да прекара нощта с Куентин в наетото от него бунгало близо до пътя към залива. На другата сутрин чистачката намерила двамата мъртви в леглото. Всеки от тях бил застрелян с по четири куршума.

Последният факт беше особено опасен за Анди, много по-опасен от останалите. С политическо вдъхновение прокурорът направил от него голям въпрос на откриването и в заключителната част на процеса. Анди Дюфрен, рекъл той, не е измаменият съпруг, който търси кърваво отмъщение за изневерилата съпруга; това, казал прокурорът, може да бъде разбрано, ако не и простено. Но отмъщението е извършено по особено хладнокръвен начин. Помислете си, обърнал се прокурорът към съдебните заседатели. Четири и четири! Не шест, а осем изстрела! Той е изпразнил пистолета… после е спрял да го напълни отново, за да може да застреля всеки от тях отново! ЧЕТИРИ ЗА НЕГО И ЧЕТИРИ ЗА НЕЯ, гърмеше портландският вестник „Сан“. Бостънският „Реджистър“ го нарече убиецът Ивън-Стивън.

Служителят в заложната къща в Люистън заявил, че е продал на Анди Дюфрен шестзаряден специален полицейски револвер калибър 9 милиметра само два дни преди двойното убийство. Съдържателят на бара в местния клуб потвърдил, че Анди дошъл някъде около седем часа на десети септември и обърнал три чаши чисто уиски за около двайсет минути. Още щом станал от столчето на бара казал на съдържателя, че отива към къщата на Глен Куентин и че той, собственикът на бара, може „да прочете за останалото във вестниците“. Друг един служител, онзи от магазина „Хенди-Пик“, който е на около един километър от къщата на Куентин, съобщил пред съда, че същата нощ Дюфрен влязъл в магазина в девет без четвърт. Купил цигари, три бутилки бира по един литър и кърпи за чинии. Окръжният медицински експерт установил, че Куентин и жената на Дюфрен са били убити между 11 часа вечерта и два часа след полунощ в нощта на десети срещу единадесети септември. Детективът от службата на министъра на правосъдието, който разследвал случая, съобщил, че на около седемдесет метра от бунгалото имало едно място, където са намерени три от веществените доказателства: първо, две празни бирени бутилки „Нарагансет“ от по един литър (с отпечатъци от пръстите на подсъдимия върху тях); второ, дванайсет угарки (всичките „Куулс“, предпочитаните цигари на обвиняемия); трето, отпечатъци от комплект автомобилни гуми (точно копие на износените грайфери върху гумите на плимута модел 1947 година на обвиняемия).

В дневната на куентиновото бунгало намерили върху дивана четири кърпи за чинии. Те били пробити от куршуми и обгорени от барута. Въпреки анемичните възражения, отправени от адвоката на Анди, детективът развил теорията, че убиецът е увил кърпите около дулото на смъртоносното оръжие, за да заглуши шума от изстрелите.

Анди Дюфрен взел защитата в собствените си ръце и разказал историята си спокойно, невъзмутимо и безпристрастно. Казал, че до ушите му започнали да стигат смазващи слухове за жена му и Глен Куентин още през последната седмица на юли. В края на август той бил достатъчно потиснат, за да рови каквото и да било. Вечерта, когато Линда казала, че отива да пазарува в Портланд след урока по голф, Анди ги проследил до наетата от Куентин едноетажна къща (неизбежно наричана от вестниците „любовно гнездо“). Той спрял наблизо и чакал три часа, докато Куентин я закарал обратно в местния клуб, където тя паркирала колата си.

— Искате ли с това да кажете на този съд, че сте проследил жена си в своя чисто нов Плимут-седан? — попитал го прокурорът при кръстосания разпит.

— Аз смених колите за тази вечер с един приятел — казал Анди и хладнокръвното предположение за неговото добре обмислено преследване не му направило добра услуга в очите на съдебните заседатели.

След като върнал колата на приятеля си и взел своята, той се прибрал вкъщи. Линда вече била в леглото и четяла книга. Попитал я как е минало пътуването до Портланд. Тя отговорила, че колкото и смешно да изглежда, не видяла нищо, което ужасно би искала да купи. Ето кога разбрах със сигурност, казал Анди на затаилите дъх зрители. Говорел със същия невъзмутим, далечен глас, с който дал почти всичките си свидетелски показания.

— Какво беше настроението ви през седемнадесетте дни от този момент до нощта, когато вашата жена беше убита? — попитал го неговият адвокат.

— Бях в страшна депресия — отговорил спокойно и невъзмутимо Анди. Също като човек, който преглежда списъка за пазаруване, той казал, че помислил за самоубийство и отишъл толкова далеч, че на осми септември купил револвер в Люистън.

Тогава адвокатът му го поканил да разкаже на съдебните заседатели какво е станало, след като жена му го напуснала, за да се срещне с Глен Куентин в нощта на убийството. Анди им казал всичко… и впечатлението, което оставил, било възможно най-лошото.

Познавам го от трийсет години и мога да ви кажа, че той беше един от най-самовглъбените хора, които някога съм срещал. За хубавите неща в живота си той отделяше малко време, лошото трупаше дълбоко в себе си. Ако някога е имал тъмна нощ в живота си, както казват някои писатели или други хора, никога няма да разбереш. Беше такъв човек, че ако вземеше решение да се самоубие, щеше да го направи, без да остави бележка, но най-напред ще сложи в ред работите си. Ако е плакал на свидетелското място или пък гласът му е станал дрезгав и се е извисил от съмнение, даже ако се е разкрещял срещу този обвързан с Вашингтон прокурор, не вярвам да е бил наранен от доживотната присъда, която получи. Дори и да е бил, той не е имал думата до 1954 година. Но той разказал историята си като записваща машина, очевидно за да каже на съдебните заседатели: това е! Приемете го или го отхвърлете. Те го отхвърлиха.

Каза, че бил пиян оная нощ, както е бил повече или по-малко пиян от 24 август нататък, и че е човек, който не носи много пиенето. Разбирам, това само по себе си трудно може да бъде извадено на бял свят от който и да било състав на съдебните заседатели. Те едва ли могат да видят този невъзмутим и хладнокръвен млад мъж, облечен в спретнат двуреден вълнен костюм с жилетка да се тръшне пиян заради прозрачната дребна интрига между жена му и някакъв провинциален учител по голф. Вярвам в това, защото имах такъв случай да наблюдавам Анди, какъвто не са имали шестимата мъже и шестте жени.

Анди Дюфрен пиеше само четири пъти годишно през цялото време, откакто го познавам. Идваше при мен в двора за упражнения всяка година около една седмица преди рождения си ден и после пак около две седмици преди Коледа. За всеки от тези случаи си поръчваше бутилка „Джак Даниелс“. Той я купуваше по начина, по който повечето от пандизчиите си уреждаха нещата — със затворническите надници, които плащат тук, като добавят нещо от себе си. До шейсет и пета година се получаваше по десет цента за всеки час, прекаран в затвора. През 1965 година повишиха тази сума общо на четвърт долар. Моята комисионна за напитките беше и си остана десет процента и като сложиш допълнителната надценка за хубавото чисто уиски като „Блек Джак“, имаш представа колко часа трябваше да се поти Анди Дюфрен в пералнята на затвора, преди да купи своите четири бутилки в годината.

В утрото на рождения си ден, 20 септември, той поглъщаше ударна доза и повтаряше пиенето същата вечер след загасването на осветлението. На следващия ден ми връщаше останалото в бутилката и аз го профуквах. По същия начин си пиеше на Бъдни вечер и в нощта срещу Нова година. Сетне бутилката се връщаше с указание да я пласирам. Четири пъти пиене годишно — това е поведението на човек, който здравата се е напил от една бутилка. Такъв трудно ще пролее кръв.

На съдебните заседатели казал, че през нощта срещу десети бил много пиян и помни само кратки откъслечни моменти. Пил през онзи следобед — „Получих двойна смелост от пиенето“, така рекъл преди разговора с Линда.

Помни добре, че след като тя излязла да отиде при Куентин, решил да се срещне с тях. По пътя към бунгалото свърнал в местния клуб да обърне две бързи на крак. Не може да си спомни, твърди той, да е казвал на съдържателя на бара, че може „да прочете за останалото във вестниците“ или изобщо да му е казвал нещо. Помни, че е купил бира в „Хенди-Пик“, но не и кухненски кърпи. „За какво са ми притрябвали кухненски кърпи?“, попитал, и един от вестниците съобщил, че три от съдебните заседателки потръпнали от ужас.

По-късно, много по-късно, той разсъждаваше пред мен за служителя, който свидетелствал по въпроса за онези кухненски кърпи, и мисля, че си струва да ти нахвърлям това, което каза.

— Да предположим, че докато са издирвали очевидци — поде Анди един ден в двора за упражнения — те са налетели на оня тип, който ми продаде бирата през същата нощ. Оттогава са минали вече три дни. Фактите по случая са широко огласени от вестниците. Може би са се нахвърлили срещу момчето, пет или шест ченгета, плюс оня юначага от службата на министъра на правосъдието, плюс помощника на прокурора. Паметта е много субективно нещо, Ред. Може и да са започнали с въпрос като „не е ли купил четири или пет кухненски кърпи?“ и да са тръгнали оттук. Ако сума ти хора искат да си спомниш нещо, това може да ти подейства доста убедително.

Съгласих се, че би могло.

— Но има и нещо по-важно — продължи Анди замислено, такъв навик имаше. — Мисля, че в края на краищата е възможно сам да си е внушил. Той беше в центъра на вниманието. Репортерите му задават въпроси, снимката му излиза във вестниците… и всичко това — на първа страница, звездата му се беше обърнала към съда. Не казвам, че нарочно е фалшифицирал разказа си или е лъжесвидетелствал. Възможно е, мисля си, да е минал изпитание с детектора на лъжата с неговите летящи цветове или пък да се е заклел в святото име на майка си, че съм купил тези кухненски кърпи. И все пак… паметта е дяволски субективно нещо.

— Зная много добре това: ако даже собственият ми адвокат си мисли, че съм излъгал в половината от приказките, той никога няма да приеме тази работа с кухненските кърпи. Лудост е да се изправиш срещу нея. Бях пиян като свиня, толкова пиян, че и през ум не ми минаваше да заглушавам изстрелите. Ако го бях направил, щях да ги разпоря.

Той отишъл на мястото и паркирал там. Пил бира и пушил цигари. Видял как угасват светлините на стълбите в къщата на Куентин. Видял една самотна светлина да се качва по стълбите… и след петнайсет минути забелязал, че някой излиза. Каза, че за останалото може да се досети.

— Господин Дюфрен, отидохте ли в къщата на Глен Куентин и убихте ли и двамата? — гръмнал гласът на неговия адвокат.

— Не, не съм го направил — отвърнал Анди. В полунощ, казал, започнал да изтрезнява. И още — усетил първите признаци на надвисналата заплаха. Решил да се върне вкъщи и да се наспи, а на другия ден да обмисли цялата работа по малко по-старомоден начин. — По това време, когато карах към къщи, започнах вече да си мисля, че най-разумно ще е да й подаря едно Рено и да й дам развод.

— Благодаря, господин Дюфрен.

Прокурорът направил знак, сякаш стреля.

— Вие се разведохте с нея по най-бързия начин, който успяхте да измислите, не е ли така? Разведохте се с нея с помощта на револвер калибър 9 милиметра, увит в кухненски кърпи, така ли беше?

— Не, сър, не съм го направил — спокойно отвърнал Анди.

— И после застреляхте любовника й.

— Не, сър.

— Искате да кажете, че първо застреляхте Куентин?

— Искам да кажа, че не съм застрелял никого. Изпих два литра бира и през това време изпуших много цигари, угарките от които полицията намери на мястото. После подкарах колата към къщи и си легнах.

— Казахте на съдебните заседатели, че между 24 август и десети септември сте си мислели за самоубийство.

— Да, сър.

— Достатъчно сериозно, за да купите револвер.

— Да.

— Ще ви обезпокоя ли прекалено, господин Дюфрен, ако ви кажа, че не ми приличате на самоубиец?

— Не — рекъл Анди, — но вие пък не ми правите впечатление на ужасно чувствителен човек и много се съмнявам, че ако имах намерение да се самоубия, щяхте да поемете моя проблем върху плещите си.

След тези думи в съдебната зала се раздало едва доловимо хихикане, ала това не му спечелило точки пред съдебните заседатели.

— Взехте ли със себе си вашия револвер калибър 9 милиметра през нощта на десети септември?

— Не, както вече заявих.

— О, да! — усмихнал се саркастично прокурорът. — Хвърлихте го в реката, нали? Ройъл Ривър. На девети септември следобед.

— Да, сър.

— Един ден преди убийството.

— Да, сър.

— Така е удобно, нали?

— Не е нито удобно, нито неудобно. Това е самата истина.

— Надявам се, че чухте свидетелските показания на лейтенант Минчър?

На Минчър било възложено претърсването на дъното на река Ройъл близо до моста Понд Роуд, от който, както твърди в показанията си, Анди хвърлил револвера. Полицията не го намерила.

— Да, сър. Знаете, че го чух.

— Тогава сигурно сте го чул да казва пред съда, че не са намерили револвер, макар да са търсили три дни. Това също е изключително удобно, нали?

— Да оставим удобството настрани, фактът е, че те не са открили револвера — отговорил невъзмутимо Анди. — Но бих желал да насоча както вашето, така и вниманието на съдебните заседатели, че мостът Понд Роуд е съвсем близо до мястото, където Ройъл Ривър се влива в залива Ярмаут. Течението е силно. Револверът може да е отнесен в залива.

— И тъй, не може да бъде направено никакво сравнение между нарезите върху куршумите, извадени от окървавените тела на вашата съпруга и господин Глен Куентин, и браздите в цевта на вашия револвер. Правилно, нали, господин Дюфрен?

— Да.

— Това също е изключително удобно, така ли е?

След тези думи, по свидетелството на вестниците, Анди показал една от редките си емоционални реакции, които си позволил през целия шестседмичен период, докато се водел съдебния процес. Лека, горчива усмивка се плъзнала по лицето му.

— Тъй като не съм виновен за извършването на това престъпление, сър, и казвам истината, че хвърлих моя револвер в реката един ден преди да стане престъплението, на мен ми се струва съвсем неудобно, че револверът не беше намерен.

Прокурорът стоварил върху него удара си през следващите два дни. Той прегледал отново свидетелските показания на служителя от „Хенди-Пик“ за Анди и кухненските кърпи. Анди повторил, че не помни да ги е купувал, но допуска, че не може също да си спомни, че не ги е купувал.

Вярно ли е, че Анди и Линда Дюфрен са сключили обща застраховка в началото на 1947 година? Да, вярно е. И ако го признаят за невинен, няма ли да е вярно, че Анди ще получи застраховката за петдесет хиляди долара? Вярно. А не е ли вярно, че е тръгнал към къщата на Глен Куентин, носейки убийство в сърцето си, и не е ли също вярно, че той действително два пъти е извършил убийство? Не, това не е вярно. Тогава какво мисли, че е станало, щом като няма признаци на грабеж?

— Няма начин да зная това, сър — отговорил Анди спокойно.

През един снежен вторник делото било предадено на съдебните заседатели в един часа следобед. Дванадесетте съдебни заседатели и заседателки се върнали в три и половина. Съдебният пристав твърди, че щели да се върнат и по-рано, но се позабавили, за да се насладят на хубавите пилета, които им поднесли за обяд в ресторанта на Бентли на общинска сметка. Решили, че е виновен и, братко мой, ако в Мейн имаше смъртна присъда, той щеше да танцува във въздуха, преди пролетните минзухари да подадат главичките си от снега.

Прокурорът го попитал какво мисли за станалото и Анди му подхвърлил въпроса, но той вече имал представа и аз научих това от него по-късно, една вечер през 1955 година. През тези седем години отношенията ни се бяха променили и от обикновени познати бяхме станали много добри приятели, но аз никога не бях се чувствал близък с Анди до 1960 година, там някъде, и вярвах, че съм единственият, който някога е бил близък с него. Двамата излежавахме дълга присъда, бяхме в едно и също крило от началото до края, освен това се намирах в средата на пътя по коридора към него.

— Какво мисля? — той се засмя, но в смеха му нямаше хумор. — Мисля, че много лошо се стекоха обстоятелствата през онази нощ. Толкова лоши неща едва ли могат да се струпат на едно място в съвсем къс период от време. Мисля, че всичко изглежда малко странно, ако само го погледнеш повърхностно. Може някой да е пукнал гума на пътя, след като съм си отишъл вкъщи. Или пък да е крадец. Може да е психопат. Той ги е убил, това е. А аз съм тук.

Толкова просто! Беше осъден да прекара остатъка от живота си в Шоушенк или в онази част от него, която обитаваше. Пет години по-късно започна да пише молби да го пуснат под честна дума и молбите му бяха отхвърляни толкова редовно, сякаш насреща си имаше часовников механизъм, въпреки че беше образцов затворник. Да излезеш от Шоушенк, когато в картона си имаш печат „убиец“, е бавна работа, толкова бавна, колкото бавно реката дълбае някоя скала. Седем души заседават в комисията, с двама повече, отколкото в болшинството щатски затвори, и всеки от тях тъп като задник. Не можеш да купиш тези момчета, не можеш да ги замаеш със сладки приказки, с пари да не говорим, и никой не излиза. В случая на Анди има и други причини… но за това ще стане дума малко по-късно в моя разказ.

Имаше един затворник на име Кендрикс, бяха го сложили при мен, лежеше за доста тлъста сума в началото на петдесетте и цялата тази история ставаше четири години преди да изтече срокът на наказанието му. Това, с което той привлече вниманието ми, беше информацията — в моята работа загиваш, ако не можеш да чуеш как расте тревата. Този Кендрикс, например, имаше такъв достъп до музикалните записи, за какъвто не можех и да мечтая, дори да пусках грамофона в магазина за плочи.

Кендрикс ми каза, че гласуването в комисията за пускане под честна дума било 7 на 0 срещу Анди Дюфрен през 1957 година, 6 на 1 през 58-ма, отново 7 на 0 през 59-та и 5 на 2 гласа през 60-та година. След това нямам сведения, но зная, че шестнайсет години по-късно той пак си караше в четиринайсета килия на блок 5. По това време, през 75-та, беше на петдесет и седем. Те вероятно щяха да смекчат сърцата си и да го пуснат някъде към 1983 година. Подаряват ти живота, после ти го вземат целия, поне това, което струва нещо. Може би ще те накарат да загубиш някой и друг ден, но… е, добре, слушай: познавах онова момче, Шърууд Болтън, така се казваше, той имаше гълъб в килията си. От 1945-та до 1953-та, когато го пуснаха, той си държеше тоя гълъб в килията. Не беше някой птицепродавец от Алкатрас, просто си имаше гълъб на име Джейк. Човекът освободи Джейк точно един ден преди той, Шърууд, да си отиде и Джейк отлетя, та се не видя, както щеше да направи всеки на негово място. Но седмица след като Шърууд Болтън напусна нашето щастливо малко семейство един приятел ме дръпна към западния ъгъл на двора за упражнения, където обичаше да кисне Шърууд. Птицата лежеше там като мъничка купчинка мръсно спално бельо. Изглежда беше гладувала. Приятелят ми рече: „Това не е ли Джейк, Ред?“ Той беше. Този гълъб беше мъртъв като лайно.

 

 

Помня първия път, когато Анди Дюфрен ме потърси за нещо; помня, сякаш беше вчера. Само че това не беше времето, когато желаехме Рита Хейуърт. То дойде по-късно. През онова лято на 1948-ма той търсеше нещо друго.

Въртях повечето от моите сделки направо на двора за упражнения и точно там стана и тази. Нашият двор е голям, много по-голям от някои. Той е идеален квадрат със страна осемдесет метра. Северната страна е външна стена с кули за охраната във всеки от краищата й. Горе пазачите бяха снабдени с бинокли и пушки срещу бунтове. Главният вход е на тази северна стена. Зареждащите камиони стояха на южната страна на двора. Бяха всичко пет. През работната седмица Шоушенк е оживено място — доставки насам, доставки нататък. Имахме завод за лицензни плочи, голяма промишлена пералня, през която минава прането на целия затвор, плюс лекуващата болница „Китъри“ и частната болница „Елиът“. Има също голям автомобилен гараж, където осъдените механици поправяха затворническите, държавните и общинските автомобили, без да броим частните коли за ремонт, колите на администрацията… и неведнъж — тези на комисията за пускане под честна дума.

 

 

Източната страна представлява дебела каменна стена, изпълнена с малки, тесни като цепнатина прозорчета. Блок 5 е от другата страна на тази стена. На западната страна са разположени администрацията и лечебницата. Шоушенк никога не е бил толкова претъпкан, както повечето затвори, а през 48-ма беше пълен около две трети от капацитета си, но във всеки един момент в двора можеше да има от осемдесет до сто и двайсет затворници — играеха футбол и бейзбол, хвърляха зарове, подвикваха си един на друг, правеха далавери. В събота навалицата беше още по-голяма; в почивен ден това място щеше да прилича на пикник извън града… ако имаше някакви жени.

Беше събота, когато Анди дойде за първи път при мен. Тъкмо бях свършил разговора с Елмър Армитейдж, момче, което обичам да ми е под ръка. Говорехме за радио, когато Анди се приближи. Знаех, разбира се, кой е — славеше се като сноб и човек, студен като риба. Всички казваха, че вече е белязан с печата на нещастието. Един от тези, които твърдяха това, беше Богс Дайъмънд долнопробен тип, да не ти се пада в делото. Анди нямаше съкафезник в килията и бях чувал, че това е начина да си го поиска, и всички казваха, че си мисли, че неговото лайно не мирише, за разлика от другите. Но аз не обръщах внимание на слухове за някой човек, докато не ми падне случай да го преценя сам.

— Здрасти — рече той, — аз съм Анди Дюфрен. — Подаде си ръката и аз я стиснах. Не беше човек, който си губи времето с празни приказки, вървеше право към целта. — Чух, че знаеш как стават нещата.

Съгласих се, че успявам да вкарам някои неща от време на време.

— Как го правиш? — попита Анди.

— Понякога — рекох, — нещата сякаш сами падат в ръцете ми. Не мога да го обясня. Освен ако причината е в това, че съм ирландец.

Като чу това, той се усмихна.

— Мисля си, не можеш ли да ми намериш геоложки чук?

— Какво е това и за какво ти е притрябвало?

Анди се изненада.

— Да не би целите да са част от работата ти? — От тези негови думи разбрах как му е излязло името на сноб — едно такова момче, което се носи из облаците, но долових и лек хумор във въпроса му.

— Ще ти кажа — рекох. — Ако ми поискаш четка за зъби, няма да те питам нищо. Само ти определям цената. Защото четката за зъби, нали разбираш, не е от смъртоносните предмети.

— Сигурно имаш силно развито чувство към смъртоносните предмети?

— Да.

Една стара износена бейзболна топка летеше към нас, той се обърна — беше котешки бърз, и я хвана във въздуха. С това движение можеше да се гордее и Франк Малцоне. Анди метна топката обратно в посоката, от която идваше, само с едно бързо и леко на вид движение на китката, но в това хвърляне имаше сол, точно така. Забелязах, че много хора, уж заети със своите работи, поглеждат с едно око към нас. Сигурно и пазачите ни гледаха от кулите. Изобщо не украсявам нещата; във всеки затвор има затворници, които си придават важност, в малките затвори — четири-пет, в големите — двайсет-трийсет души. В Шоушенк бях един от тези, които си тежаха на мястото, и това, което мислех за Анди Дюфрен, щеше да се отрази на престоя му тук. Сигурно и той знаеше това, но не ми се кланяше, не се подмазваше и аз изпитах уважение към него.

— Добре, тогава. Ще ти кажа какво е това и защо го искам. Геоложкият чук прилича на миниатюрен пикел и е дълъг почти толкова. — Той протегна ръка на около педя от мен и тогава за пръв път забелязах колко чисто поддържаше ноктите си. — Има малко острие от едната страна и плоска, тъпа глава на чук от другата. Трябва ми, защото обичам камъните.

— Аха, камъните — рекох.

— Да клекнем за малко тук — предложи той.

Съгласих се. Клекнахме като индианци. Анди взе шепа прах от двора за упражнения и започна да го сипе между чистите си ръце, докато се появи прозрачен облак. Беше вдигнал и малки камъчета, едно-две от тях блестящи, останалите матови и плоски. Сред матовите имаше и кварц, но камъчето си остава матово, докато не го изчистиш. После получава приятен млечен блясък. Анди избърса едно камъче и ми го подхвърли. Хванах го и казах какво е.

— Да, кварц — рече. — Гледай! Слюда. Шисти. Наносен гранит. Тук има залежи на качествен варовик и от склона на хълма са изрязали това място. — Хвърли камъчетата настрани и изтупа праха от ръцете си. — Аз съм скално куче… поне бях скално куче. В предишния ми живот. Искам пак да стана такъв, в малко по-ограничени рамки.

— Съботна експедиция в двора за упражнения? — попитах го и станах. Беше глупаво хрумване и все пак… видът на тези малки късчета кварц ме бодна някак странно в сърцето. Не зная точно защо, някаква асоциация с външния свят, предполагам. В двора не се мисли за тези неща с определени понятия. Кварцът беше нещо, което можеш да намериш в малки, бързи потоци.

— По-добре съботна експедиция тук, отколкото изобщо без съботна експедиция — каза той.

— Можеш да забиеш чука в нечий череп — подхвърлих аз.

— Нямам неприятели тук — отвърна бързо той.

— Нима? — усмихнах се. — Изчакай засега.

— Ако стане нещо лошо, ще се оправя, без да си служа с чука.

— Може би искаш да направиш опит за бягство? Да минеш под стената? Защото, ако го направиш…

Той се засмя вежливо. Когато три седмици по-късно видях геоложкия чук, разбрах защо.

— Трябва да знаеш — рекох, — ако някой те види с него, ще ти го прибере. Ако те видят с лъжица, ще ти я приберат. Какво ти остава да правиш, освен да седнеш тук на двора и да започнеш да стреляш?

— О, мисля, че мога да правя нещо много по-хубаво.

Кимнах. Във всеки случай тази страна на въпроса не беше моя работа. Един човек търси услугите ми да му набавя нещо. Дали след доставката ще може да го запази или не, си е негова лична грижа.

— Колко може да струва такова нещо? — попитах. Започна да ми харесва неговия спокоен, тих маниер. Когато прекараш десет години в кошарата, колкото бях излежал дотогава аз, вече си адски уморен от скандалджии, самохвалковци и големи гърла. Да, приятно ми е да кажа, че Анди ми хареса от първата среща.

— Осем долара във всеки магазин за минерали и скъпоценни камъни — рече той, — но доколкото разбирам, в работа като твоята взимаш надценка.

— Обикновено надценката ми е десет процента, но аз се наемам да доставя един опасен предмет. За нещо като тази джунджурия, която спомена, ще трябва малко повече масло, за да завъртя машината. Да кажем десет долара.

— Десет да са.

Погледнах го, усмихвайки се леко.

Имаш ли десет долара?

— Имам ги — рече тихо.

Мина много време и аз разбрах, че има повече от петстотин. Носеше ги в себе си. Когато те записват в този хотел, един от тукашните чиновници е длъжен да те наведе и да прегледа вещите ти, но тук работата е много, и тъй като не й се обръща нужното внимание, науми ли си човек, може да пренесе цял куп неща по различни пътища, стига да е извън погледа им, освен ако човекът, през който минаваш, има настроение да мине по теб с гумената ръкавица и да те претършува.

— Добре — казах. — Трябва да знаеш какво очаквам от теб, ако те хванат с това, което ще ти дам.

— Предполагам, че зная — рече той и по леката промяна в сивите му очи разбрах, че знае точно какво ще му кажа. Беше една слаба светлинка, проблясък на неговия особен, ироничен хумор.

— Ако те хванат, ще кажеш, че си го намерил. Толкова по въпроса. Ще те пратят за три-четири седмици в изолатора… плюс, разбира се, това, че ти вземат играчката и получаваш черна точка в досието. Кажеш ли им името ми, вече нямам никаква работа с теб. Поне за нещо повече от връзки за обувки или пък за торбичка. И ще пратя няколко момчета да те преслушат. Не обичам насилието, но трябва да влезеш в положението ми. Няма да допусна такава бъркотия, че да не се оправя сам. Това сигурно ще ме довърши.

— Да. Предполагам, че ще те довърши. Разбирам и няма нужда да се безпокоиш.

— Никога не се безпокоя — рекох. — В място като това не усещам и частица безпокойство.

Той кимна и се отдалечи. Три дни по-късно, през утринната почивка на пералнята, той мина покрай мен в двора за упражнения. Дума не продума, нито пък ме погледна, само стисна картината на достопочтения Александър Хамилтън така ловко, сякаш добър фокусник правеше номер с карти. Беше човек, който реагира бързо. Носех му неговия чук за минерали. Получих го за една нощ в килията си, излезе точно такъв, какъвто ми го описа. Не беше оръдие за бягство (на човек щяха да му трябват поне шестстотин години, за да прокопае тунел под стената с помощта на този чук, предполагам), но още изпитвах опасения. Ако забиеш острието в главата на човек, той сигурно никога вече няма да чуе „Фибър Макги и Моли“ по радиото. Между Анди и сестрите вече бяха започнали дрязги. Надявах се, че чукът за минерали не е предназначен за тях.

Най-сетне се уверих, че преценката ми е правилна. Рано на другата сутрин, двайсет минути преди да прозвучи тръбата за ставане, предадох геоложкия чук и пакет „Кемълс“ на Ърни, стар затворник, който чистеше коридора на килиен блок 5 до освобождаването му през 1956-та. Той ги мушна в дрехата си, без да каже дума и цели деветнайсет години не видях чука за минерали, а дотогава той сякаш пропадна в небитието.

Следващата събота Анди пак дойде при мен в двора за упражнения. Не беше за гледане този ден, можеш да ми повярваш. Долната му устна беше толкова издута, че приличаше на прясна наденица, голяма синина почти затваряше дясното му око, ужасна нащърбена рана разсичаше едната му буза. Имаше си разправии със сестрите, добре, ама нищо не спомена за тях. „Благодаря за инструмента“, рече и се отдалечи.

Гледах го с любопитство. Той направи няколко крачки, забеляза нещо в праха, наведе се и го взе. Беше малко камъче. Затворническите дрехи, с изключение на тези, които носеха механиците по време на работа, нямаха джобове, но имаше начини да се заобиколи това. Малкото кръгло камъче изчезна в ръкава на Анди и вече не падна на земята. Това ме порази… и изпитах възхищение от него. Въпреки неприятностите, които имаше, той си гледаше живота. Има хиляди хора, които не го правят, не искат да го направят или не могат да го направят, и повечето от едните или другите не са в затвора. И забелязах, че макар лицето му да изглеждаше така, сякаш по него е минала пресуквачна машина, ръцете му бяха спретнати и чисти, а ноктите — добре поддържани.

Почти не го видях през следващите шест месеца. Анди прекара по-голямата част от това време в самота.

 

 

Няколко думи за сестрите.

В повечето кошари те са известни като „лудите бикове“ или „затворническите моми“, едва по-късно излезе на мода да ги наричат „убиващите кралици“. В Шоушенк те бяха винаги „сестрите“. Не знам защо ги наричаха така, името им нямаше никакво значение.

Едва ли за някого е изненада, че през повечето от тези дни много педерасти влизат зад решетките, освен, може би, за някоя нова риба — човек, който е имал нещастието да бъде млад, строен, приятен на вид и непредпазлив. Хомосексуализмът, както и нормалният секс, се проявява в стотици различни видове и форми. Има хора, които не могат да издържат без някакъв вид сексуални връзки и се обръщат към друг мъж, за да се предпазят от полудяване. Обикновено в такъв случай се свързват двама хетеросексуални мъже, макар понякога да се чудя дали те са толкова хетеросексуални, колкото се мислят, когато се върнат при техните жени и приятелки.

Има и хора, които „се обръщат“ в затвора. В разговорния език те „стават гей“ или „излизат от клозета“. Най-често, но не винаги, те играят ролята на жената и борбата за тяхната благосклонност е жестока.

И накрая идват сестрите.

 

 

За обществото в затвора те са това, което са рападжиите за обществото вън от стените. Обикновено те са с големи присъди, извършили тежки престъпления с много стрелба. Тяхната мечта е млад, слаб и неопитен… или както беше в случая с Анди Дюфрен, слаб на вид.

Техните ловни гюмета са душовете, тесният, приличащ на тунел проход зад промишлените перални машини в обществената пералня, понякога лечебницата. В някои случаи изнасилването е ставало в прожекционната кабина с размери на клозет, която се намира зад зрителната зала. Най-често това, което сестрите вземат със сила, могат да го получат и доброволно, стига да го поискат така; този, който се е обърнал, винаги се лепва за една или друга сестра, както една ученичка за нейния Синатра, Пресли или Редфорд. Но за сестрите удоволствието винаги е идвало от изнасилването… и предполагам, че винаги ще бъде така.

Заради малкия ръст и приятния му външен вид (а може би и заради онова изключително високо самообладание) сестрите преследваха Анди от деня, когато влезе в кошарата. Ако това беше приказка, щях да ти кажа, че Анди се би с тях, докато го оставиха на мира. Ще ми се да можех да го кажа, но не мога. Затворът не е приказен свят.

Това му се случи за пръв път в банята по-малко от три дни след като се присъедини към нашето щастливо семейство Шоушенк. Преди това мина само с опипване и гъделичкане, доколкото разбирам. Те обичат да ти вземат мярката, преди да започне същинската работа, както чакалите разбират дали плячката е толкова слаба и осакатена, колкото изглежда.

Анди удари с юмрук и разкървави устната на едър, тромав тип от сестрите, който се казваше Богс Дайъмънд, изчезнал през изминалите оттогава години кой знае къде. Един от пазачите ги разтърва, преди да стане нещо по-лошо, но Богс обеща да го пипне. И го пипна.

Вторият път работата се завъртя зад машините в пералнята. Мнозина са минали през това дълго, прашно и тясно пространство с течение на годините; пазачите знаят какво става и не се бъркат. Там е мрачно, разхвърляни са торби с пране и избелващи препарати, барабани за катализа, безобидни като сол, когато ръцете ти са сухи, смъртоносни като киселина от батерия, ако ръцете ти са мокри. Пазачите не обичат да се пъхат отзад. Там няма пространство за маневриране и едно от първите неща, което ги учат още с отиването им в пералнята, е никога да не оставяш затворниците да те вкарат в място, където не можеш да отстъпиш.

Този ден Богс не беше там, но Хенли Бакъс, старши майсторът на пералното отделение от 1922 година, ми каза, че се навъртали четирима негови приятели. Анди ги задържал известно време на разстояние с бъркалката за катализатора, като ги заплашил, че ще им пръсне в очите белина, ако се приближат, но се опитал да отстъпи назад около една от големите перални машини с четири улея. Само това направил. Те скочили върху него.

Мисля, че изразът „групово изнасилван“ е нещо, което не се е променило много от едно поколение до друго. Точно това му направили тези четири сестри. Навели го до електрическото табло и един от тях притиснал отвертка до слепоочието му, докато всички го изработили. Може някой да те изнасили, но не толкова лошо — от собствен опит ли говоря, ще попиташ. Само ми се иска да не е така. Започваш да кървиш. Ако не искаш някой шегаджия да те попита сега ли започва мензиса ти, навиваш на руло къс тоалетна хартия и си я слагаш отзад под бельото, докато кръвта спре. Кървенето наистина е като менструално течение, трае два-три дни, кръвта бавно струи. После спира. Не си повреден, ако не се смята това, че са ти направили нещо много по-неестествено. Нямаш физическа рана, но изнасилването си е изнасилване, възможно е още веднъж да се погледнеш в огледалото и да решиш какво да правиш със себе си.

Анди мина през това сам, така, както сам минаваше през всичко в онези дни. Трябва да е стигнал до заключението, до което са стигнали други преди него, а то е, че има само два начина да си разчистиш сметките със сестрите: да се бориш и да те прекарат или само да те прекарат.

Той реши да се бори. Когато една седмица след произшествието в пералнята Богс и две от неговите приятелчета го подгониха („Чух, че си му пръснал геврека“, казал Богс по думите на Ърни, който по това време бил там) Анди се сбил с тях. Смазал носа на едно момче, Рустър Макбрайд се казваше, груб фермер, осъден за това, че пребил до смърт доведената си дъщеря. Рустър умря тук и съм щастлив, че му помогнах.

Изнасилили го и тримата. Когато всичко минало, Рустър и друг един тип — трябва да е бил Пит Върнис, но не съм сигурен — поставили Анди на колене. Богс Дайъмънд застанал срещу него. По онова време той имаше бръснач със седефена дръжка, от двете страни на която беше гравирано: „Дайъмънд Пърл“. Той го отворил и рекъл:

— Сега шъ си отворя ципа, господин мъж, и ти шъ лапаш туй, което ти дам да, лапаш. И като свършиш да лапаш моя, шъ лапаш рустъровия. Ти му смаза носа и мисля, че трябва да му платиш с нещо.

Анди казал:

— Прости се с всичко, което ми пъхнеш в устата.

Богс погледнал Анди, като че е луд, така вика Ърни.

— Не — рекъл той на Анди. Говорел му бавно, като на глупаво дете. — Ти не разбра кво казах. Ако направиш това, шъ мушна двайсетте сантиметра на това острие в ухото ти. Загря ли?

— Разбрах какво казваш. Мисля, че ти не ме разбираш. Ще отхапя всичко, каквото ми пъхнеш в устата. Можеш да забиеш бръснача в мозъка ми, предполагам, но трябва да знаеш, че сериозно внезапно мозъчно разстройство предизвиква у жертвата едновременно напикаване, отделяне на изпражненията и… хапане.

Той погледнал нагоре към Богс и се усмихнал със своята тънка усмивка, казва старият Ърни, сякаш те тримата обсъждали с него стоки и договори, а не са се отнесли така грубо, както биха могли да го направят. Сякаш носел един от многото си банкерски костюми с жилетка, а не бил на колене върху мръсния, преметен с груба метла под, с панталони, смъкнати до глезените, сякаш я нямало кръвта, която бавно бликала по вътрешните страни на бедрата му.

— Вярно е — започнал той, — рефлексът за хапане е толкова силен, че челюстите на жертвата могат да бъдат отворени само с лост или манивела.

Богс не пъхна нищо в устата на Анди онази нощ в края на февруари 1948-ма нито пък Рустър Макбрайд и така нататък и, доколкото зная, никой не го е правил. Това, което сториха тримата, беше да пребият Анди, да го докарат на косъм от смъртта, после четиримата се разделиха да треперят в самота. Между другото Анди и Рустър Макбрайд минаха през лечебницата.

Колко пъти го изнасили тази пасмина? Не зная. Мисля, че Рустър много скоро загуби вкуса към това — тоя тип си плати за изнасилването с шина на носа за един месец, а Богс Дайъмънд се отказа същото лято, някак изведнъж.

Странно нещо. Една сутрин в началото на юни, когато Богс не се яви на проверка за закуска, го намериха пребит в неговата килия. Той не каза кой го е бил или как са се докопали до него, но понеже ми влиза в работата, зная, че надзирателят може да бъде подкупен и да направи почти всичко, освен да внесе пистолет на затворник. Тогава не получаваха големи заплати, пък и сега е същото. По онова време нямаше електронни заключващи системи нито вътрешни телевизионни камери, нито пък прекъсвачи, които да контролират цялата територия на затвора; тогава, през 1948-ма, всеки затворнически блок си имаше свой собствен шалтер. Може би пазачът наистина е бил подкупен, за да улесни влизането на някого — може би двама или трима души — и даже в килията на Дайъмънд, да.

Разбира се, услуга като тази сигурно ще струва куп пари. Не по външните представи, не. Затворническата икономика е изградена върху по-ниска скала. Ако си бил за малко вътре, схващаш, че доларова банкнота в ръката ти изглежда като двайсетачка навън. Моето предположение е, че щом на Богс са му скроили номер, това е струвало на някого маса пари в брой — петнайсет парчета, да кажем, за шалтера и по две-три парчета на всяко от момчетата при лампите.

Не казвам, че това беше Анди Дюфрен, но зная, че с влизането си донесе петстотин долара, пък и той беше банкер в нормалния свят, човек, който разбираше по-добре от останалите в кошарата как парите стават власт.

Зная и това: след побоя — три счупени ребра, подуто око, навяхване на гърба и луксация на бедрото — Богс Дайъмънд остави Анди на мира. Всъщност, след тая работа остави всекиго на мира. Стана като вятъра високо горе през лятото — само бушува, но не събаря. Ще речеш, че наистина е само една „уморена сестра“.

 

 

Това беше краят на Богс Дайъмънд, човекът, който навярно можеше да убие Анди, ако Анди не беше взел мерки да предотврати такова нещо. Но това не беше краят на неприятностите между Анди и „сестрите“. Настъпи кратко затишие, после всичко започна отново, но не толкова брутално и не толкова често. Чакалите обичат лесната плячка, а наоколо беше пълно с по-лесни жертви от Анди Дюфрен.

Той често ги побеждаваше, това е, което помня. Знаеше, предполагам, че ако ги оставиш да те прекарат без борба, следващия път ще им бъде много по-лесно да си свършат работата. И тъй, Анди щеше да се появява за известно време със синини по лицето. Счупиха му два пръста, това стана шест или осем месеца, след като пребиха Дайъмънд. Ах, да, и още нещо — в края на 1949-та един човек кацна в лечебницата със счупена кост на скулата, някой сигурно му е друснал един хубав удар с тръба, увита във фланелен плат. Той винаги се биеше и последиците бяха, че прекарваше времето си в самота. Ала не мисля, че за Анди самотата представляваше бреме, каквото е за някои хора. Чувстваше се добре насаме със себе си.

„Сестрите“ бяха нещо, към което той се приспособи, сетне, през 1950-та, всичко спря почти напълно. Това е част от моя разказ, който ще захвана с течение на времето.

 

 

Една сутрин през есента на 1948 година Анди ме срещна в двора за упражнения и ме попита мога ли да му доставя половин дузина чаршафи за минерали.

— Какво, по дяволите, е това? — попитах.

Каза ми, че така ги наричат скалните кучета. Това са тъкани за полиране с размерите на кухненска кърпа. Те са ватирани и имат две страни — гладка и грапава. Гладката страна е като фина шкурка, грапавата е почти толкова абразивна, колкото промишлената стоманена вълна (Анди пазеше в килията си и кутия от нея, макар че не му я бях доставил аз, предполагам, че беше се снабдил с нея от затворническата пералня).

Казах, че мога да му помогна в тази работа и я свърших, като ги взех от същия магазин за минерали и скъпоценни камъни, където уредих да купя геоложкия чук. Този път сложих на Анди моята обикновена надценка от десет процента, нито цент повече. Не виждам нищо смъртоносно или пък опасно във ватирана тъкан с размери осемнайсет на осемнайсет сантиметра. Наистина чаршафи за минерали.

Около пет месеца по-късно Анди ме попита дали мога да му доставя Рита Хейуърт. Разговорът се водеше в кинозалата по време на прожекция. Сега ни прожектират кино един-два пъти седмично, но по онова време киното беше месечно събитие. Обикновено филмите, които гледахме, отправяха към нас повдигащо морала послание и точно този, „Загубеният уикенд“, не се различаваше от другите. Поуката беше, че пиянството е опасно нещо. В морала получихме известна утеха.

С няколко маневри Анди се приближи до мен, по средата на филма се наведе още малко по-наблизо и ме попита мога ли да му уредя въпроса с Рита Хейуърт. Право да ти кажа, това ме погъделичка. Обикновено той беше невъзмутим, спокоен и съсредоточен, но тази вечер беше адски нервен, почти смутен, сякаш искаше да му доставя едно от ония нещица, подплатени с овча кожа, предназначено да „усили вашето самотно удоволствие“, както го пишеха магазините. Изглеждаше пощръклял, беше на границата да се изпразни върху своя радиатор.

— Мога да я доведа — рекох. — Не се поти, успокой се. Коя от двете искаш, голямата или малката?

По това време Рита беше най-хубавото ми момиче (няколко години по-рано беше Бети Грабъл). Тя се продаваше в два размера. За долар можеше да вземеш малката Рита. За два и петдесет можеше да получиш голямата Рита, метър и двайсет висока, откъдето и да я погледнеш — все жена.

— Голямата — промълви той, без де ме погледне. Казвам ти, гореща сцена се разигра оная нощ. Изчерви се целият като малко момче, което иска да се вмъкне на някое от онези зрелища с военната книжка на брат си. — Можеш ли?

— Бъди спокоен, разбира се, че мога. Не ходи ли мечката в гората?

Зрителите заръкопляскаха и засвиркаха, когато буболечките плъзнаха по стените и нападнаха Рей Миланд, който имаше тежък случай на алкохолно отравяне.

— Кога?

— След седмица. Или по-малко.

— Добре. — Но той изглеждаше объркан, сякаш се беше надявал, че още сега имам една, натъпкана в гащите. — Колко?

Определих му пълната цена. Можех да му направя услугата и на костуемата цена; той беше добър клиент с чука и чаршафите за минерали. Нещо повече, беше добро момче. Не една нощ, когато той си имаше неприятности с Богс, Рустър и останалите, се чудех кога ли ще си послужи с геоложкия чук да счупи нечия глава.

Плакатите бяха голяма част от моята работа, веднага след къркането и цигарите, обикновено половин стъпка пред марихуаната. През шейсетте години работата избухна във всички посоки, много хора искаха страхливо да си закачат нещо като снимките на Джими Хендрикс, Боб Дилън, оня афиш на „Ийзи Райдър“. Но обикновено искат момичета, една след друга идваха кралиците за окачване на стената.

Няколко дни след разговора ми с Анди шофьорът на пералнята, с когото въртях работата, вкара в кошарата повече от шейсет плаката, предимно с Рита Хейуърт. Може и да я помниш онази снимка, сигурен съм, че я помниш. Рита е облечена в нещо като бански костюм, едната й ръка е отметната зад главата, очите — полузатворени, мами те с онези пълни, леко разделени, нацупени червени устни. Наричаха я Рита Хейуърт, но можеха да я наричат и Горещото момиче.

Ако толкова се чудиш, администрацията на затвора знаеше за черния пазар. Сигурно знаеше. Вероятно е знаела за моята работа точно толкова, колкото и аз. Те се примиряват с това, защото разбират, че затворът е като голяма тенджера под налягане и някъде трябва да има дупка, за да пуска по малко па̀ра. Понякога правят временно понижаване в длъжност и аз прекарвах в изолация един до три пъти годишно, но за неща като плакатите си траят. Когато големият плакат с Рита Хейуърт се появи в килията на някой новак, предполага се, че е дошъл по пощата от приятел или роднина. Естествено, всички препоръчани пратки от роднини и приятели се отварят и съдържанието им се описва, но кой ще се връща да прегледа инвентаризационния лист за нещо толкова безобидно, като снимката на Рита Хейуърт или Ава Гарднър? Когато си в тенджера под налягане, научаваш се да живееш и оставяш другите да живеят, ако ли не, някой ще ти отвори нова уста точно над адамовата ябълка.

Пак Ърни занесе постера от моята килия номер шест в килията на Анди, четиринайста. И Ърни върна обратно бележка, написана от грижливата ръка на Анди, в която имаше само една дума: „Благодаря“.

Малко по-късно, когато ни събраха за утринна проверка, надзърнах в килията му и видях Рита над леглото му в цялата й плажна слава: очите полузатворени, едната й ръка отметната зад главата, онези меки, нежни устни леко отворени. Нощем, когато изгасяха осветлението, можеше да я гледа в сиянието на електродъговите лампи в двора за упражнения.

Но в светлината на утрото по лицето й имаше тъмни бразди — сянка от решетката на еднокрилия му прозорец.

 

 

Сега ще ти разкажа какво стана в средата на май 1950-та, когато дойде краят на тригодишната схватка със „сестрите“. Стана един инцидент, който извади Анди от пералнята и го прати в библиотеката, където той прекара работното си време до напускането на нашето щастливо малко семейство през онази година.

Сигурно се сещаш, че съм чул част от онова, за което разказвам: някой види нещо, пошушне ми и аз ти го кажа. Е, добре, понякога показвам нещата даже малко по-прости, отколкото бяха, и повтарям или ще повтарям сведения от четвърта и пета ръка. Така стоят нещата тук. Клюкарската мрежа е съвсем истинска и трябва да я използваш, ако искаш да издържиш. Също така, разбира се, трябва да знаеш как да вадиш зрънцата истина от плявата на лъжите, слуховете и „така ми се иска“.

Може да останеш с впечатлението, че описвам някого, който е по-легендарен от жив човек и аз ще се съглася, че в това има частица истина. За нас, дългосрочните, които познавахме Анди дълги години, той беше скътал в себе си някаква фантазия, едно почти митично-магическо чувство, ако разбираш какво имам предвид. Историята на Анди, отказал да признае водачеството на Богс Дайъмънд, е част от този мит, неговата издръжливост в борбата със сестрите също е част от него и това как получи работа в библиотеката е част от същия този мит… но с една важна разлика: аз бях там, видях какво стана и се заклевам в името на майка ми, че всичко това е вярно. Клетвата на осъден убиец не струва много, и все пак, повярвай ми: аз не лъжа.

Оттогава с Анди станахме приятели. Това момче ме омагьоса. Като се връщам към случая с плаката, виждам, че съм прескочил да ти разкажа нещо, което си струва. Пет седмици след като си закачи Рита (вече бях забравил всичко за случая, имах си друга работа), Ърни ми подаде през решетката на моята килия малка бяла кутия.

— От Дюфрен — рече той тихо, като продължаваше да размахва метлата с дългата дръжка.

— Благодаря, Ърни — казах и му пробутах половин пакет „Кемълс“.

Какво, по дяволите, е това, чудех се, докато отварях капака на кутията. Вътре имаше много памук, а под него…

Дълго стоях и гледах. На моменти ми се струваше, че не смея да ги докосна, те бяха толкова красиви. В кошарата има крещяща липса на красиви неща и за съжаление повечето хора не забелязват, че те им липсват.

В тази кутия имаше два кварцови камъка и двата грижливо полирани. Бяха отрязани и сложени във форми от плавей. Като златни петънца в тях проблясваха искри от железен пирит. Ако не бяха толкова тежки, от тях сигурно щеше да стане изящна двойка копчета за ръкавели, толкова хармонично се съчетаваха в тях цветовете.

Колко ли работа е хвърлил, за да създаде тези две неща? Много часове след загасване на осветлението, знаех това. Първо отрязването и обработването на формата, сетне почти безкрайното полиране и финалните операции с онези скални чаршафи. Взирайки се в тях, аз усетих топлината, която всеки мъж или жена изпитва, когато гледа нещо красиво, нещо, което е било обработено и направено. Това е чувството, по което се различаваме от животните, и си мисля, че почувствах още нещо. То беше чувство на страхопочитание пред човешката устойчивост срещу жестокостта. Но аз не знаех колко устойчив може да бъде Анди Дюфрен много по-късно.

През май 1950-та началниците решиха, че покривът на завода за лицензни плочи трябва да се намаже с покривна смола. Те искаха всичко да свърши преди да е станало много горещо и търсеха доброволци за работата, която по план трябваше да продължи около една седмица. Обадиха се повече от седемдесет души, защото това беше работа навън, а май е един адски хубав месец за работа на открито. От шапката изтеглиха девет или десет имена, две от които бяха на Анди и моето собствено.

През следващата седмица ни извеждаха след закуска на двора за упражнения с двама пазачи отпред и двама отзад… плюс пазачите на кулите, които с помощта на биноклите си отваряха очите на четири като допълнителна мярка.

При тези утринни излизания четирима от нас трябваше да носят голяма разтегателна стълба. Аз винаги отправях един ритник към Дики Бетс, който участваше в носенето, наричахме го „Разтегателната стълба“. Опирахме стълбата на една от стените на онова ниско плоско здание. После започвахме да подаваме към покрива кофите с гореща смола. Молиш се само да не се излеят тези лайна върху теб, защото веднага ще затанцуваш направо към лечебницата.

С нас имаше шест надзиратели, всичките подбрани по старшинство. Беше им толкова хубаво, сякаш караха седмична ваканция — вместо да се потят в пералнята или в завода за плочи или да стоят край шайка пандизчии, бъркащи пулп, или пък, щат не щат, да се блъскат някъде, те получиха редовна отпуска на слънце през май и само си седяха, облегнати на ниския парапет, прекарвайки времето в празни приказки.

Те даже ни гледаха само с половин око, защото караула на южната стена беше доста близо и момчетата там горе можеха да опитат челюстите си върху нас, стига да искаха. Ако някой от бригадата за насмоляване на покрива беше направил едно невярно движение, само за четири секунди щеше да бъде прерязан на две от куршумите на автомат калибър 11,43 милиметра. И тъй, пазачите седяха и си гледаха кефа. Липсваше им само бира, заровена в счукан лед, за да станат господари на всички създания.

Един от тях се казваше Байрон Хедли и през 1950 година той беше прекарал в Шоушенк по-дълго време от мен. По-дълго от последните двама пазачи, ако трябва да бъда точен. През 1950-та колеше и бесеше един човек от Нова Англия на име Джордж Дънейхи. Той имаше научна степен по наказателно право. Доколкото се простират сведенията ми, никой не го харесваше, освен хората, които му бяха издействали назначаването. Знаех, че се интересува от три неща: събиране на статистически данни за книги (което по-късно беше публикувано в малко издание от Нова Англия, наречено „Лайт сайд прес“, сигурно му е платил, за да помести материала), кой отбор е победил във вътрешното първенство по бейзбол всеки септември, и събиране на законите за смъртното наказание, издадени в Мейн. Голям защитник на смъртното наказание беше тоя Джордж Дънейхи. Изритаха го от службата, когато през 1953-та се разбра, че правел отстъпка за авторемонтното обслужване в затворническия гараж и делял печалбата с Байрон Хедли и Грег Стамас. Хедли и Стамас излязоха съвсем чисти от тая работа, те много майсторски криеха козовете си, но Дънейхи си събра чукалата. Никой не съжаляваше, че си отива, но и никой не беше очарован да види как Грег Стамас сяда на мястото му. Беше нисък човек със стегнат здрав корем и най-студените кафяви очи, които си виждал някога. Винаги носеше на лицето си болезнената гадничка усмивка на човек, който е влязъл в банята и не е успял да се изкъпе. Докато Стамас беше надзирател, жестокостта се ширеше в Шоушенк и макар да не разполагам с доказателства, имаше поне половин дузина погребения на лунна светлина в горичката от шубраци, която се простира източно от затвора. Дънейхи беше зъл, но Грег Стамас беше жесток, жалък, коравосърдечен човек.

Той и Байрон Хедли бяха добри приятели. Като надзирател Джордж Дънейхи беше само позьор; Стамас, а след него и Хедли управляваха затвора.

Хедли беше висок, тромав човек с оредяваща червена коса. Бързо се зачервяваше на слънце, говореше високо и ако не вървиш достатъчно бързо след него, веднага те прасваше с тоягата. През оня ден, третия от работата върху покрива, той приказваше с друг надзирател на име Мърт Интуисъл.

Хедли носеше няколко изумително добри новини и поддържаше вниманието все върху тях. Това си беше в стила му — беше неблагодарник, не казваше добра дума за никого, изобщо човек, който е убеден, че целият свят е тръгнал срещу него. Светът го беше изиграл през най-хубавите години от живота му, същият този свят щеше да бъде повече от щастлив да го измами и за остатъка. Виждал съм надзиратели, които според мен са почти светци, и разбирам защо е така. Те виждат разликата между живота, който можеха да имат — беден и прекаран в борба, но достоен, и живота на хора, платени от държавата да надзирават. Тези пазачи са способни да разберат какво нещо е болката. Другите не могат или не искат.

Няма с кого да сравня Байрон Хедли. Той можеше да си седи, невъзмутим и спокоен под топлото майско слънце, и да намери достатъчно злоба да оплаква собствения си късмет, когато на по-малко от три метра група хора работят, потят се и изгарят ръцете си с големите баки, пълни с кипяща смола, хора, които бяха работили толкова усилено в тяхната ежедневна въртележка на дните, че това тук им изглеждаше като почивка. Може би си спомняш стария въпрос, един от онези, които определят възгледите ти за живота, когато им отговориш. Байрон Хедли щеше да отговори винаги: наполовина празна, чашата е наполовина празна. Веднъж завинаги, амин. Ако му дадеш да пие студено ябълково вино, той ще мисли за оцет. Ако му кажеш, че неговата жена му е била винаги вярна, ще ти отвърне, че причината е проклетата й грозотия.

И той си седеше, говореше на Мърт Интуисъл достатъчно високо, за да го чуваме всички, а широкото му бяло чело взе да почервенява от слънцето. Едната си ръка беше прехвърлил над ниския парапет, ограждащ покрива. Другата държеше върху дръжката на своя 9-милиметров пистолет.

Всички знаехме историята с Мърт. Изглежда по-големият брат на Хедли беше заминал за Тексас някъде преди четиринайсет години и семейството му не беше получавало от него ни вест, ни кост. Решили, че е умрял и лека му пръст. Но преди седмица и половина един адвокат ги извикал отдалеч, чак от Остин. Брат му, човек доста богат, починал преди четири месеца. Парите идваха от нефта и нефтени наеми, сумата беше към един милион долара. Адски невероятно е колко щастливи могат да бъдат някои дупки на гъза, рече за благодарност той върху покрива на цеха за плочи.

Не, Хедли не беше милионер — това би могло да направи дори и него щастлив, поне за известно време, — но брат му беше оставил по едно адски прилично наследство от трийсет и пет хиляди долара на всеки жив член от семейството му в Мейн, който може да бъде открит. Не е зле. Като да ти излезе късмета от лотария.

Ала за Байрон Хедли чашата винаги беше наполовина празна. Той прекара по-голямата част от утрото във вайкане пред Мърт за хапката, която правителството щеше да отхапе от неговия неочакван късмет.

— Оставят ти само колкото да си купиш нова кола — добави той, — и после какво ще правиш? Има да плащаш проклетите данъци за колата, за поправка и поддържане, проклетите деца ти вадят душата да ги вземеш на пътешествие със скъпа кола.

— И да я карат, ако са достатъчно големи — рече Мърт. Старият Мърт Интуисъл знаеше от коя страна е намазан хлябът му и не казваше неща, които са очевидни за него и за всички нас: ако тези пари ти причиняват толкова мъка, Байрон, старо момче, дърт пръч, аз просто ще ги взема от ръцете ти. В края на краищата, за какво са приятелите?

— Точно така, ще искат да я карат, ще искат да ги учиш да я карат, за бога — каза Байрон и потрепера. — И какво става в края на годината? Ако си предвидил неправилно данъците и не са ти останали достатъчно, за да платиш разликата, трябва да плащаш от собствения си джоб или да ги вземеш назаем от една от тези шибани агенции по заемите. Както и да е, те ще те проверят, нали знаеш? Това не е важно. А когато държавата те проверява, те винаги вземат повече. Кой може да се бори с чичо Сам? Той пуска ръка под ризата ти, изстисква ти цицата, докато почервенее, и свършваш моментално. Боже!

Той изпадна в мрачно мълчание, замислен над ужасното си нещастие да наследи трийсет и пет хиляди долара. С помощта на големия Пад Анди Дюфрен разстилаше смолата на по-малко от пет метра. Анди я разклати в кофата и отиде към мястото, където седяха Мърт и Хедли.

Всички се смълчаха и аз видях как един от другите надзиратели, Тим Янгблъд, протегна ръка към кобура на своя пистолет. Едно от момчетата на караулната кула удари партньора си по ръката и двамата също се обърнаха. За миг помислих, че Анди ще получи куршума или ще изяде боя с тоягата, или и двете.

А той каза много тихо на Хедли:

— Вярвате ли на жена си?

Хедли само се втренчи в него. Лицето му започна да се зачервява и знаех, че това е лош признак. След около три секунди той посегна да изтегли палката си, за да мушне Анди в слънчевото сплитане, където се намира оня голям възел от нерви. Силен удар в това място може да те убие, а те винаги удрят за това. Ако ударът не те убие, ще те парализира за толкова дълго, че да забравиш онова хубавичко нещо, което си намислил да правиш.

— Момче — рече Хедли, — давам ти само една възможност да се върнеш при оня Пад. После ще слезеш от тоя покрив на главата си.

Анди само го изгледа, много спокоен и кротък. Очите му бяха като лед. Сякаш не беше чул. Усетих, че искам да му кажа как стоят нещата, да му покажа смирената посока. Смирената посока е никога да не показваш, че си чул пазачите да говорят, никога да не се намесваш в техния разговор, освен когато те попитат. Тогава им казваш каквото искат да чуят и пак си затваряш устата. Черен, бял, червен или жълт човек — в затвора това няма никакво значение, защото си имахме наш собствен печат на равенството. В затвора всеки окошарен негър и ти, всички спазваха правилата, ако искаш да оцелееш сред хора като Хедли или пък Грег Стамас, който наистина щеше да те убие преди да те е погледнал. В пандиза ти принадлежиш на държавата и ако го забравиш, тежко̀ ти! Виждал съм хора, изгубили очите си, хора, изгубили палеца и пръстите си; познавах един човек, който изгуби края на пениса си и се смяташе за късметлия, че е изгубил само това. Исках да кажа на Анди, че вече е много късно. Той можеше да се върне и да вземе четката си, и това пак щеше да изглежда като важничене; щяха да го причакат тази нощ в банята, готови да сложат в конска поза двата му крака и после да го оставят да се гърчи на цимента. Можеш да изкупиш важниченето с пакет цигари или с три бири. Нещо повече, исках да му кажа да не разваля нещата повече от това, което беше забъркал.

Исках, но само продължих да нанасям смола върху покрива, сякаш нищо не се е случило. Пазех си първо собствения задник, като всеки друг. Пазех го. Започваше да скърца, а в Шоушенк винаги се усещаше мерака на Хедли да си върши работата, като пребие някого.

Анди рече:

— Може би се изразих неправилно. Дали й вярвате или не, това е нещо нематериално. Проблемът е дали вярвате, че се е опитвала да ви изиграе зад гърба ви.

Хедли стана. Мърт стана. Стана Тим Янгблъд. Лицето на Хедли беше огненочервено.

— Твоят единствен проблем — рече — ще бъде колко здрави кости ти остават. Ще ги преброиш в лечебницата. Хайде, Мърт. Да тътнем това сукалче на гръб.

Тим Янгблъд извади пистолета си. Ние се правехме на балами и продължавахме да насмоляваме. Слънцето препичаше силно. И се започна: Хедли и Мърт просто го хванаха отстрани. Каква злополука! Дюфрен, затворник 81433-ШНК, получи два страхотни удара и се смъкна върху стълбата. Лоша работа!

Те го вдигнаха — Март за дясната, Хедли за лявата ръка. Анди не се съпротивляваше. Очите му не се откъсваха от червената конска мутра на Хедли.

— Ако й имате пълно доверие, мистър Хедли — каза той със същия спокоен, равен глас — няма причини да не получите всеки цент от тези пари. Краен резултат: мистър Байрон Хедли — трийсет и пет хиляди долара, чичо Сам — фю-у-у!

Мърт го повлече към края. Хедли само остана на място. За миг Анди увисна между тях като въже за играта „Краят на войната“. После Хедли каза:

— Постой малко, Мърт. Какво рече, момче?

— Казах, че ако й имате пълно доверие, можете да й ги дадете — изрече Анди.

— Опичай си акъла, момче, да не се катурнеш.

— Данъчните служби позволяват само еднократен подарък на вашата съпруга — каза Анди. — Допуска се до шестдесет хиляди долара.

Сега Хедли се вторачи в Анди, сякаш го удариха със секира.

— Не, това не може да е вярно — рече. — Без данъци?

— Без данъци — каза Анди. — Данъчните служби не могат да ви пипнат и цент.

— Откъде знаеш това?

Тим Янгблъд каза:

— Той е бил банкер, Байрон. Предполагам, че може да е…

— Скрий си главата, Пъстърво — рече Хедли, без да го погледне. Тим Янгблъд почервеня и млъкна. Някои от пазачите го наричаха Пъстървата заради дебелите му устни и мъничките очи. Хедли продължи да се взира в Анди.

— Ти си хитрият банкер, който застреля жена си. Как да повярвам на хитър банкер като теб? Значи аз си прекарвам времето в празни приказки край такива като теб? Това щеше да ти хареса, нали?

Анди каза спокойно:

— Ако вие идвате в затвора за избягване на данъците, трябваше да отидете във федералния наказателен, а не в Шоушенк. Но вие не сте го направил. Освободеният от данъци подарък на съпругата е напълно законна вратичка. Правил съм ги с десетки… не, със стотици. Това е предвидено предимно за хора, които искат да развият малък бизнес, за хора, на които веднъж в живота им е излязъл късмета. Като вас.

— Мисля, че лъжеш — каза Хедли, но той не лъжеше, можеше да видиш, че не лъжеше. На лицето му се изписа вътрешно разведряване, нещо гротескно, покриващо удължената му грозна физиономия и онова полегато зачервено чело. Можеше да видиш едно гадничко вълнение, стига да погледнеш чертите на Байрон Хедли. Той се надяваше.

— Не, аз не лъжа. Във всеки случай не сте длъжен да вярвате на думите ми. Вземете си адвокат…

— Адвокати по катастрофи, които ограбват минетчиите по шосетата — извика Хедли.

Анди сви рамене.

— Тогава отидете в данъчните служби. Те ще ви кажат същото нещо за освобождаването. Всъщност вие изобщо нямате нужда от обяснения. Можете да проучите въпроса за себе си.

— Еби се. Няма нужда всеки хитър банкер, който е убил жена си, да ми обяснява, че мечката сере в елдата.

— Имате нужда от банкер или от адвокат по данъците, за да си направите подарък и това ще ви струва нещо — каза Анди. — Или пък… ако ви интересува, ще се радвам да ви уредя въпроса за освобождаване от данъци. Цената ще бъде три бири на глава за моите сътрудници.

— Сътрудници — рече Мърт и нададе дрезгав смях. Той се плесна по коляното. Обичаше да се плесва по коляното и мисля, че умря от рак на червата в един свят, където морфинът като че ли още не беше открит. — Сътрудници, не е ли много мило? Сътрудници? Няма да получиш никакви…

— Затваряй си гадното чене — изръмжа Хедли и Мърт млъкна. Хедли пак погледна към Анди. — Какво рече?

— Казах, че искам само по три бири на глава за моите сътрудници, ако това изглежда честно — каза Анди. — Мисля, че когато напролет работи навън, човек се чувства повече човек, ако може да изпие по една бутилка. Това е само мое мнение. Всичко ще мине гладко и съм сигурен, че ще имате тяхната признателност.

Говорил съм с някои от хората, които бяха там през този ден — Рени Мартин, Логан Сен-Пиер и Пол Бонсейнт са трима от тях — и всички видяхме едно и също нещо… усетихме едно и също нещо. Изведнъж Анди излезе отгоре. Хедли имаше пистолет на бедрото и палка в ръката. Зад Хедли стоеше неговият приятел Грег Стамас, зад Стамас — цялата затворническа администрация. Цялата власт на държавата стоеше зад тях, ала изведнъж в цялото златно сияние това вече нямаше никакво значение. Почувствах как сърцето ми подскочи в гърдите така, както не беше ми се случвало, откакто камиона ме докара заедно с четирима други, мина през вратата през 1938 година и стъпих на двора за упражнения.

Анди гледаше към Хедли с онези невъзмутими, спокойни ясни очи и сега вече не ставаше въпроса за трийсет и пет хиляди, всички се съгласихме с това. Много пъти превъртах в ума си онова, което стана, и вече зная. Бяха застанали човек срещу човек и Анди просто го победи така, както на масата силният побеждава човек с по-слаба китка в канадска борба. Няма никакви причини в тази минута Хедли да не даде знак на Мърт да хвърли от покрива Анди с главата надолу и пак да изпълни съвета му.

Нямаше причини. Но той не го направи.

— Можех да дам по две бири на всеки, ако исках — каза Хедли. — Бирата има хубав вкус, когато работиш. — Страхотно му го зачукаха, макар че се постарала прозвучи великодушно.

— Ще ви дам само един съвет, с който данъчните служби няма да се занимават — каза Анди. Немигащите му очи бяха приковани към Хедли. — Направете подаръка на жена си само ако сте сигурен. Ако мислите, че има възможност да ви изиграе или да ви ритне отзад, можем да направим още нещо…

— Да ме изиграе? — попита рязко Хедли. — Да ме изиграе? Господин изгърмял банкер, дори и да пътува с товарен вагон на Екс-Лакс, тя няма да посмее да направи и крачка, ако не й дам знак.

Мърт, Янгблъд и останалите надзиратели слушаха покорно разговора. Анди изобщо не пусна усмивка.

— Ще попълня формулярите, които ви трябват — продума той. — Можете да ги вземете в пощата, а аз ще ги подготвя за вашия подпис.

Това изглеждаше изключително важно и гърдите на Хедли се издуха. После той погледна към нас и се разкрещя:

— Какво сте наострили уши, сган такава? Размърдайте си задниците, дявол да ви вземе!

Той се обърна към Анди.

— Ще дойдеш с мен, нищожество. Чуй ме добре: ако ме пързулнеш, ще си търсиш главата в душ „С“ преди да свърши седмицата.

— Да, разбирам това — каза тихо Анди.

И той наистина го разбираше. От начина, по който се обърна, личеше, че разбира повече от мен, повече, отколкото разбира който и да е от нас.

Ето как през един ден от 1950 година, ден като миг, осъдените затворници, които насмоляваха покрива на завода за плочи, седяха в десет часа на пролетната сутрин, наредени в редица и пиеха бира „Блак Лейбъл“, доставена от най-стиснатия надзирател, който някога се е свъртал в държавния затвор Шоушенк. Бирата беше топла като пикня, но ми се струваше най-хубавата, която съм пил през живота си. Седяхме, пиехме и усещахме слънцето на раменете си и даже изразът на полузабава, на полудоволство върху лицето на Хедли — той сякаш виждаше не хора, а маймуни да пият бира — не можеше да ни развали удоволствието. Бирената почивка продължи двайсет минути и през тези двайсет минути се чувствахме като свободни хора. Така можехме да си пием бирата и да насмоляваме покривите на нашите собствени къщи.

Само Анди не пиеше. Вече ти разказах какви навици за пиене имаше. Той клечеше на сянка с ръце между коленете, гледаше ни и се усмихваше едва забележимо. Изумително е колко хора са го запомнили така, изумително е и колко хора участваха в тази работа, когато Анди Дюфрен се изпречи пред Байрон Хедли. Мисля, че бяхме девет или десет души, но през 1955-та сигурно са станали стотина, а може би и повече… ако вярваш на това, което чуваш.

Да, ако искаш да ти дам направо отговор на въпроса дали се опитвам да ти разкажа за човека или легендата за човека, която се увива около човека, както бисерът обхваща една малка песъчинка, ще ти кажа, че отговорът е някъде по средата. Зная със сигурност, че Анди Дюфрен не прилича много на мен или някой от онези, които съм познавал, откакто влязох вътре. Той внесе петстотин долара, натъпкани под дрехите, но пустият му кучи син успя да внесе и още нещо. Чувството за собствено достойнство, може би, или усещането, че ще победи накрая… или пък това е било чувството за свобода дори зад проклетите сиви стени.

Около него се носеше някаква вътрешна светлина. Зная, че той загуби вътрешната си светлина само веднъж и това също е част от тази история.

 

 

От времето на световните серии през 1950-та — това беше годината на „Филаделфия Уиз Кидс“, победили четири пъти подред, сигурно си спомняш — Анди вече нямаше неприятности със сестрите. Стамас и Хедли се зарекоха: ако Анди Дюфрен отиде при някой от тях или при който и да е надзирател от тяхната тайфа и му покаже само една капка кръв на долните си гащи, всеки от сестрите в Шоушенк ще си легне същата нощ с главоболие. Думата им на две не стана. Както вече казах, тук винаги имаше осемнайсетгодишен крадец на коли, подпалвач или пък някое момче получаваше техните ритници за поука на малки деца. След деня върху покрива на завода за плочи Анди си пое по пътя, а сестрите — по техния.

Той вече работеше в библиотеката под ръководството на стария издръжлив затворник Брукс Хетлин. Хетлин получил тази служба някъде през двайсетте години, защото имаше завършен колеж. Научната му степен беше в областта на животновъдството, това е съвсем сигурно, но колежното образование в институти за начално обучение като Шенк са толкова редки, че малцина бяха онези, които не можеха да избират.

През 1952 година Брукси, който убил жена си и дъщеря си, след като изгубил на покер още по времето, когато Кулидж беше президент, излезе от кошарата под честна дума. Както обикновено, държавата с цялата си мъдрост го остави да тръгне след всеки шанс, който му се изпречи, и да стане полезна частица от обществото. Той беше ревматик на шейсет и девет години, когато премина залитайки главната врата в полския си костюм и френските си обувки. В едната си ръка стискаше документите за освобождаване под честна дума, а в другата — билет за бърз автобус. Когато си отиваше, той се разплака. Шоушенк беше неговият свят. Това, което се намираше отвъд стените, беше за Брукс толкова ужасно, колкото западните морета за суеверните моряци през петнадесети век. В затвора Брукси беше личност с известно положение. Той беше библиотекар, човек с образование. Ако отидеше в библиотеката „Китери“ и попиташе за служба, нямаше да му дадат и читателска карта. Чух, че починал в дом за бедни престарели хора във Фрипорт някъде през 1953 година и при това изкара цели шест месеца повече, отколкото предполагах, че ще издържи. Да, мисля, че държавата даде на Брукси полагаемия му се ритник. Обучиха го да харесва мястото си в лайняната къща и после го изхвърлиха.

Анди наследи службата на Брукси и беше библиотекар двайсет и три години. Използваше същата сила на волята, която приложи срещу Байрон Хедли, за да отиде там, където искаше — в библиотеката, и видях, че постепенно си извоюва една малка стая. Тя още миришеше на терпентин, защото в миналото служеше за бояджийско помещение и не беше проветрявана от 1922-ра. В нея имаше наредени събраните издания на „Рийдър Дайджест“ и „Нейшънъл Джиографикс“, това беше най-добрата затворническа библиотека в Нова Англия.

Той постигна това постепенно. Сложи на вратата кутия за предложения и търпеливо понесе такива опити за хумор като „Многу шибана котия“ и „Избегвай при 10 повреди“. Той държеше на нещата, към които затворниците се отнасят сериозно. Написа писма на най-големите книжни клубове в Ню Йорк и получи съгласието на два от тях, „Литературна гилдия“ и клуба „Книга на месеца“, да изпратят изданията на най-важните си избрани произведения на възможно най-ниската цена. Откри, че съществува глад за информация по такива малки хобита, като моделиране на сапун, дърводелство, ловкост на ръцете, пасианси. Събра според възможностите всички книги по тези въпроси. Също и най-важните писатели в пандиза — Ърл Стенли Гарднър и Луис Л’Амур. На затворниците никога не им стигаха игрите и излизането на открито. И все пак запази кутия с доста неприлични издания на лоша хартия под масата за проверка и ги даваше внимателно, след като се увереше, че ще му ги върнат. Дори и по този начин всяка нова придобивка се прочиташе до последната буква.

Той започна да пише до Държавния Сенат през август 1954 година. По това време Стамас беше пазач и твърдеше, че Анди е нещо като талисман. Той често се заседяваше в библиотеката и убиваше времето с Анди, а понякога даже слагаше ръка на рамото на Анди и го потупваше. Той не беше някой луд. Анди Дюфрен не беше ничий талисман.

Стамас каза на Анди, че може да е бил банкер във външния свят, но тази част от живота му е потънала безвъзвратно в миналото, и по-добре ще е да държи сметка за фактите на затворническия живот. Когато онази тайфа от надигналите се републикански ротарианци от Огъста се намесиха, в затворите и наказателните места останаха само три неща, за които се харчеха парите на данъкоплатците. Номер едно бяха стените, номер две бяха повече решетки и номер три — повече пазачи. Когато се заинтересува Държавният Сенат, Стамас обясни, че хората в Томастън, Шоушенк, Питсфийлд и Саут Портланд били измета на земята. Времената бяха трудни и според Бога и Сони Джийзъс идваха още по-трудни времена. И ако има гъгрици в хляба, не е ли това само едно пикливо зло?

Анди се усмихваше със своята лека, сдържана усмивка и питаше Стамас какво ще стане с бетонен блок, ако върху него пада по една капка милион години. Стамас се смееше и тупаше Анди по гърба:

— Нямаш милион години, старо куче, но ако ги имаш, сигурен съм, че ще се оправиш със същата тази тънка усмивка на лицето. Аз даже ще ги уведомя за теб, ако платиш марките.

Което Анди направи. И той се смя за последен път, защото Стамас и Хедли не бяха край него, за да видят това. Молбите на Анди за библиотечни фондове удряха на камък до 1960 година, когато той получи чек за 200 долара — Сенатът вероятно ги е отпуснал с надеждата, че той ще си затвори устата и всичко ще отмине. Напразна надежда! Анди най-сетне почувства, че е направил една стъпка през вратата и просто удвои усилията си — две писма седмично вместо едно. През 1962 година той получи 400 долара, а след това — по 700 долара годишно, които пристигаха като по часовник. През 1970 година цифрата вече нарасна на 1000. Не е много, ако се сравни със средните суми, които получава библиотеката на един малък град, предполагам, но за хиляда парчета могат да се купят много от разказите на Пери Мейсън и уестърните на Джак Логан, отпечатани върху преработена хартия. По времето, когато Анди напусна, човек можеше да отиде в библиотеката, разширена от бояджийската кутийка до три стаи, и да намери почти всичко, което иска. И ако не можеш да го намериш, имаше големи шансове Анди да ти го достави.

Сега сигурно се питаш дали всичко това стана само защото Анди каза на Байрон Хедли как да си спести данъците върху неочакваното наследство. Отговорът е и да… и не. Можеш да си представиш как се развиха нещата.

Плъзна слух, че Шоушенк има за свой собствен галеник един финансов магьосник. През късната пролет и лятото на 1950 година Анди се обърна към два тръстови фонда да помогнат на пазачи, които искат децата им да учат в колеж, посъветва двама други как да купят малки употребявани коли. По дяволите, те бяха много прилични, като нещата, които той правеше, а едната беше толкова хубава, че изкара цели две години без ремонт. Проклет да съм, ако той не съветваше и пазачите и стария Джордж Дънейхи — Лимонените Устни, как да избегнат данъците. Това беше преди Дънейхи да изхвърчи набързо и си мисля, че той е мечтаел за милионите, които неговата книга ще му донесе. От април 1951-ва Анди въртеше работата по връщане на данъците на половината от надзирателите в Шоушенк, а от 1952-ра — почти на всички надзиратели. Плащаха му с най-ценната затворническа монета: просто с добро отношение.

По-късно, когато Грег Стамас се издигна над надзирателската служба, Анди стана още по-важен, но ако се опитам да ти опиша механизма на неговото израстване, сигурно ще сгреша; мога само да гадая. Едно съм подочул, за друго само се досещам. Зная, че имаше затворници, които получаваха всякакви специални облаги — радиоапарати в килиите, изключителни привилегии за посещения, все неща от тоя вид, а имаше и хора аутсайдери, които плащаха за тези привилегии. Покровителите са известни сред затворниците като „ангели“. Например ни в клин, ни в ръкав някой затворник е освободен от работа в събота сутринта и веднага се сещаш, че момчето си има „ангел“, който е пуснал нещо сухо, за да осигури освобождаването. Обикновено всичко ставаше така: „ангелът“ даваше рушвет на надзирател от средно ниво, а той пуска гювеча нагоре и надолу по административната стълба.

После дойде авторемонтния сервиз с отстъпка, който доведе законът на директора Дънейхи. Далаверата беше потулена за известно време и се раздуха по-силно от всякога в края на петдесетте години. И някои от контрагентите, които работеха в затвора, от време на време ритваха стълбата на висшите административни чиновници, в това съм съвсем сигурен. Същото важи и за компаниите, чието оборудване беше купено и инсталирано в пералнята, в завода за лицензни плочи и в ударната мелница, построена през 1963 година.

В края на шестдесетте години избухна бум на търговията с таблетки и същата административна тълпа беше набъркана в случая, тя получаваше мангизи. Всичко това добави нещичко към доста пълноводната река от забранен внос. Не като купчината незаконни долари, които можеха да се въртят в наистина големите затвори като Атика и Сан Куентин, но във всеки случай прилични суми. И след известно време парите станаха проблем. Не можеш да ги държиш в торба и запретваш ръкави през двайсетте духовно паднали години или през десетте години с кучешките уши, когато басейн в задния двор или пристройка към къщата ти беше много нещо. Минеш ли веднъж някаква граница, ще обясниш откъде идват парите… а ако обясненията не са достатъчно убедителни, все ще се извъртиш с някакъв номер.

Тук имаше нужда от услугите на Анди. Извадиха го от пералнята и го сложиха в библиотеката, но погледнато от друга страна, той продължаваше да си кисне в пералнята. Просто го сложиха да пере мръсни пари вместо мръсни чаршафи. Той се зарови в акции, договори, общинско освобождаване от данъци, шайбата го завъртя.

Един ден той ми разказа за времето десет години след случката върху покрива на завода за плочи. Чувството му за това, какво ще стане било съвсем ясно, а съзнанието му относително спокойно. Престъпността щеше да съществува с него и без него. Той не искаше да бъде светец на Шоушенк, той стана такъв; беше невинен човек, жертва на гигантско нещастие, а не мисионер или благотворител.

— Между другото, Ред — каза ми той със същата полуусмивка, — това, което правя тук, не се различава от онова, което правех навън. Ще ти дам една хубава многозначителна аксиома: сумата от експерт на финансова помощ за лични или фирмени нужди е пряко пропорционална на броя на хората, които лицето или бизнесът е завлякъл. Повечето хора, които управляват това място, са глупави, груби чудовища. Хората, които управляват нормалния свят са груби и чудовищни, но не са толкова глупави, защото нивото на компетентността вън е малко по-високо. Не много, а малко.

— А хапчетата? — подхвърлих аз. — Не искам да ти говоря за твоята работа, но те ме правят нервен. Червени, повишаващи, понижаващи, всякакви, а сега гълтат неща, които се наричат „фаза четири“. Не искам да свикна с нещо такова. Избягвай да ги вземаш.

— Бъди спокоен — каза Анди. — Не обичам никакви хапчета. Никога не съм ги обичал. Аз съм човек като другите. Не произвеждам таблетки, не ги внасям и не ги продавам, когато вече са внесени тук. Това го правят предимно надзирателите.

— Но…

— Да, зная. Тук има много тънка линия. Някои хора, Ред, отказват изобщо да си мърсят ръцете с това, което идва при тях. Това се нарича святост — гълъбите кацат на рамото ти и малко по малко оцвъкват цялата ти риза. Другата крайност е да се овъргаляш в калта и да доставяш всяко проклето нещо, което се превръща в пари — пистолети, джобни ножове, каквото и да е, по дяволите. Винаги ли имаш затворник, който идва при теб и ти предлага договор?

Кимнах. Така ставаше много пъти през годините. Нали в края на краищата си човек, който може да бъде полезен. Те си въобразяват, че щом им внасяш батерии за транзисторните радиоапарати, кашонче „Лъки“ или пък марихуана, можеш да ги свържеш с човек, който си служи с ножа.

— Разбира се, че имаш — продължи Анди. — Но не правиш това. Защото хора като нас, Ред, имат и трети избор. Алтернатива на това да бъдеш чист като светец или да се въргаляш в кал и мръсотия. Това е алтернативата, която произтича от нещата в света. Ти уравновесяваш минаването през свинското търкаляне с това, което те е привлякло. Избираш по-малката от двете злини и се опитваш да запазиш добрите си намерения пред теб. И си мисля, че оценяваш доброто, което си сторил, по това, колко добре спиш нощем… и какви са твоите сънища.

— Добри намерения — рекох и се разсмях. — Зная всичко за тях, Анди. По тоя път човек може да се дотътри и до ада.

— Не вярвай на това — каза той и помръкна. — Адът е тук. Точно тук, в Шенк. Продават таблетки и аз им казвам какво да правят с парите. Но аз имам и библиотеката, познавам двайсетина момчета, които четат книги тук, за да се подготвят и издържат приравнителните изпити за гимназията. Може би с излизането оттук ще се измъкнат от ямата. Когато имахме нужда от втората стая през 1957-ма, аз я получих. Те искат да ме направят щастлив. Работя евтино. Тъй върви търговията.

— И имаш свои собствени ориентири?

— Да. Това ми харесва.

През петдесетте години населението на затвора бавно се повишаваше, после, по дяволите, избухна взрив и през шестдесетте години се напълни с хлапаци на студентска възраст, които в Америка искат опиум и получават съвсем смешните наказания за това, че са си дръпнали малко марихуана. През цялото това време Анди никога не е имал съкафезник, освен мълчаливия висок индианец, Нормейдън (като всички индианци в Шенк го наричахме Вожда), но Нормейдън не беше за дълго. Повечето от дългосрочните мислеха Анди за смахнат, а той само се усмихваше. Живееше сам — той обичаше това… и както каза, на тях им харесваше да го правят щастлив. Той работеше евтино.

 

 

Времето в затвора е бавно, понякога можеш да се закълнеш, че е спряло, но то си върви. Върви. Джордж Дънейхи си отиде след куп заглавия на вестниците, крещящи „СКАНДАЛ“ и „ОСОБЕНО ГНЕЗДО“. Стамас го наследи и през следващите шест години Шоушенк беше жив ад. Докато царуваше Грег Стамас, леглата в лечебницата и крилото в изолатора бяха винаги пълни.

Един ден през 1958 година се погледнах в малкото огледалце за бръснене, което държах в килията си и видях, че ме гледа непознат четиридесетгодишен човек. През 1938 година в затвора влезе едно момче с голяма грива морковеночервена коса, почти лудо от угризения, мислещо за самоубийство. Момчето си беше отишло. Червената коса беше посивяла и започнала да пада. Бяха се появили синини под очите. Този ден можах да видя един човек вътре, който чакаше да излезе. Той ме изплаши. Никой не иска да остарее в дранголника.

Стамас си отиде в началото на 1959 година. Няколко репортери душеха наоколо и единият от тях даже продължи да работи под чуждо име четири месеца, като описа престъпленията на цяла страница. Те вече бяха готови да извадят „СКАНДАЛ“ и „ОСОБЕНО ГНЕЗДО“, но преди да стоварят чука върху главата му, Стамас офейка. Разбирам го човека, винаги съм разбирал. Ако беше минал през съда и го бяха осъдили, щеше да кацне направо тук, а тук щеше да издържи само пет часа. Байрон Хедли си отиде две години по-рано. Този мухльо имаше сърдечен пристъп и се пенсионира по болест.

Анди никога не се бъркаше в работите на Стамас. В началото на 1959-та назначиха нов началник, нов заместник-началник и нов началник на пазачите. През следващите осем месеца Анди беше обикновен затворник като всички други. Това ставаше по времето, когато Нормейдън, големият индианец, се засели в килията на Анди. Нормейдън си излезе и Анди отново заживя в разкоша на единичната килия. Смениха се имената на върха, но престъпната дейност в затвора продължаваше.

Веднъж си приказвахме с Нормейдън за Анди.

— Добро м’че — рече Нормейдън. Беше трудно да разбереш нещо от това, което казваше, защото имаше цепната уста и спукано небце; всичките му думи излизаха с пръски. — Хареса ми там. Той никога не се шегува. Ни мъ искаше там, казвам ти. — Голям майтап! — Радвах съ, чи си отивам. Лоша работа в тази килия. Цялото време студено. Той не дава никой да пипа нещата му. Това добре. Добър човек, никога ни съ шегува. Но много лоша работа.

 

 

Анди закачи Рита Хейуърт в килията си през 1955 година, ако не ме лъже паметта. После дойде Мерилин Монро, онази снимка от „Севън иърс ич“, където тя стои на подлезната решетка и топлият въздух повдига полата й. Мерилин изтрая до 1960 година и беше доста раздърпана по краищата, когато Анди я смени с Джейн Мансфийлд. Джейн беше, прощавай за израза, само цици. След около година на нейно място дойде някаква английска актриса — може би Хейзъл Корт, не съм много сигурен. През 1966 година и тя си отиде и Ракел Уелч получи рекорден ангажимент в килията на Анди — цели 6 години. Последният плакат, който той закачи, беше от хубавичка кънтри-рок певица, чието име беше Линда Ронстед.

Веднъж го попитах какво значение имат за него плакатите и той ми хвърли странен, изненадан поглед.

— Те са за мен това, което са за повечето затворници, предполагам — каза той. — Свобода. Гледаш тези хубави жени и чувстваш, че почти би могъл… не съвсем, а почти… да минеш през нея и да бъдеш с тях. Да бъдеш свободен. Предполагам, че точно за това винаги харесвах Ракел Уелч, тя беше най-хубавата. Но на снимката имаше още нещо, важен беше и плажът, на който тя стоеше. Изглеждаше така, сякаш е някъде в Мексико. Някое спокойно място, където човек би могъл да чуе мислите си. Не си ли чувствал това от снимката, Ред? Че почти би могъл да прекрачиш през нея?

Казах, че никога не съм мислил за снимката така.

— Може би един ден ще видиш, какво имам предвид — каза той и беше прав. Години по-късно разбрах какво точно е имал предвид… и когато този ден дойде, първо си помислих за Нормейдън и за това колко студено беше винаги в килията на Анди.

 

 

Ужасно нещо му се случи на Анди в края на март или началото на април 1963 година. Казах ти, че той имаше нещо, което на повечето затворници, и на мен в това число, приличаше на щастие. Наречи го чувство за самообладание или усещане за вътрешен мир, може би дори постоянна и непоклатима вяра, че някой ден кошмарът ще свърши. Както и да го наречеш, Анди Дюфрен винаги постъпваше целенасочено. В него нямаше онова мрачно отчаяние, което наляга след време повечето от затворниците. Никога от него не лъхаше безпомощност, чак до края на зимата през 63-та.

Имахме си вече нов директор, Самюъл Нортън се казваше. Мотърс, Котън и Инкрийз напуснаха с появата на Сам Нортън. Доколкото зная, виждали са го само ухилен до уши. Той имаше трийсетгодишна игла за вратовръзка, подарък от баптистката адвентистка църква на Елиът. Главното му нововъведение като глава на нашето щастливо семейство беше да се увери, че всеки затворник има Новия завет. Държеше на бюрото си малка гравирана табелка със златни букви, вградени в тиково дърво, които възвестяваха: „ХРИСТОС Е МОЯТ СПАСИТЕЛ“. На една кърпа върху стената, извезана от жена му, пишеше: „ПРИСЪДАТА СЕ ИЗПЪЛНЯВА И ТОВА Е ПРАВИЛО ПЪРВО“. Тази последна сантименталност не строши и частица от леда у повечето от нас. Чувствахме, че присъдата вече се е явила и ние трябваше да се уверим, че скалата няма да ни скрие нито пък дървото на смъртта да ни даде подслон. За всяко нещо си имаше цитат от библията, такъв беше мистър Сам Нортън и когато срещнеш човек като него, най-добрият ми съвет е да му се ухилиш широко и да си скриеш топките с двете ръце.

В сравнение с времето на Стамас травмите намаляха и доколкото се простират сведенията ми, нощните погребения спряха изведнъж, но това не е доказателство, че Нортън тръгва срещу наказанията. Изолаторът се препълни. Хората губеха зъбите си не от бой, а от диетата на хляб и вода. Започнахме да му викаме „зърно и отводняване“. „Аз съм за влака на Сам Нортън зърно и отводняване, момчета“.

Той беше най-големият лицемер, който съм срещал сред високопоставените хора. Изнудването, за което ти разказах, все така процъфтяваше, но Сам Нортън добави нещичко и от себе си. Анди знаеше всичките му бакии, по това време те бяха добри приятели, и ми каза за някои от тях. Когато Анди разказваше за това, от лицето му не слизаше учуденият израз на забавление и отвращение, сякаш говореше за гадни и хищни буболечки, чийто отблъскващ вид и лакомия са по-скоро смешни, отколкото ужасяващи.

Директорът Нортън създаде програмата „Вътре-вън“, за която може и да си чувал преди шестнайсет или седемнайсет години; дори я отпечатаха в „Нюзуик“. В пресата тя изглеждаше като истински прогрес в практическите поправителни и превъзпитателни заведения. Отвъд стените затворници режеха дървета за целулоза, затворници строяха мостове и шосета, затворници изграждаха хранилища за картофи. Нортън наричаше това „Вътре-вън“ и бе поканен да го обясни на всеки проклет „Ротъри“ или „Киванис“ клуб в Нова Англия, особено след като снимката му се появи в „Нюзуик“. Затворниците наричаха това „пътен бандитизъм“, но доколкото зная, никой от тях не беше поканен да изрази тяхната гледна точка нито на киванианците, нито на онези момчета от „Лойъл Ордър ъв Мус“.

Нортън беше точно там, на всяка операция, с трийсетгодишната си църковна игла и всичко останало. От нарязването на дървесината до прокопаване на аварийни канали за поставяне на дренажни тръби под държавните шосета Нортън пак беше там и обираше каймака. Имаше стотици начини да го прави — хора, материали, знаеш как стават тия неща. Но той ги получаваше и по друг път. Строителните организации в района бяха смъртно наплашени от програмата на Нортън „Вътре-вън“, защото затворническият труд е робски труд, с него не можеш да се конкурираш. И тъй, Сам Нортън, оня с библията и с трийсетгодишната църковна игла, получаваше хубави, доста тлъстички пликове под масата през шестнайсетгодишната си служба като директор на Шоушенк. А ако пликовете свършеха, той щеше или да наддава повече от необходимото за проекта, изобщо да не наддава, или да обяви, че всички вътре-външници са осъдени някъде другаде. Винаги съм се чудил на това, че не намериха Нортън в багажника на колата му Тъндърбърд, паркирана встрани от шосето някъде в Масачузетс, с ръце, вързани на гърба и половин дузина куршуми в главата.

Във всеки случай, както се пее в една кръчмарска песничка, Боже мой, как се стичат парите. Нортън сякаш се беше абонирал за старите пуритански идеи като за най-добрия начин да покаже какви хора избира Бог, когато проверява банковите им сметки.

В тази работа Анди Дюфрен беше дясната му ръка, неговият мълчалив партньор. Нортън знаеше това и го използваше. Анди ми каза, че един от нортъновите любими афоризми бил „едната ръка мие другата“. И тъй, Анди даваше добри съвети и полезни препоръки. Не мога да кажа със сигурност, че той ръководеше нортъновата програма „Вътре-вън“, но съм дяволски сигурен, че той въртеше парите на крещящия „Исусе!“ син на курва. Той даваше добри съвети, парите се трупаха и… кучия му син! Библиотеката щеше да има нови учебници за авторемонтни работи, новичък комплект от енциклопедията „Гролиър“, книги „Как да се подготвим за теста за схоластично постижение“ и разбира се, повече Ърл Стенли Гарднър и повече Луис Л’Амур.

Убеден съм, че това ставаше само защото Нортън не искаше да загуби своята дясна ръка. Ще отида по-далеч: това ставаше, защото той се боеше от всичко, което можеше да се случи, ако Анди излезе чист от държавния затвор Шоушенк.

Събирал съм историята в продължение на седем години оттук-оттам, на парчета, някои от тях от Анди, но не всичките. Той никога не говореше за тази част от живота си и аз не го обвинявам. Получих части от историята от пет-шест източника. Веднъж вече казах, че затворниците не са нищо друго, освен роби, но те имат робския навик да се правят на глухи и да чуват всичко. Събрах всичко от края, началото и от средата, но ти го разказвам от точка А до точка Я и може би ще разбереш защо човек прекарва десет месеца в мрачно, скръбно изумление. Разбираш ли, мисля, че той не знаеше истината до 1963-та, петнайсет години след като влезе в малката сладка дяволска дупка. Мисля, че той не знаеше колко лошо може да стане, докато срещна Томи Уилямс.

 

 

Томи Уилямс се присъедини към нашето щастливо малко семейство Шоушенк през ноември 1962-ра. Томи се смяташе за човек от Масачузетс, но в него нямаше излишна гордост; на двайсет и седем години беше кръстосал надлъж и нашир цяла Нова Англия. Беше професионален крадец и както можеш да предположиш, имах чувството, че имаше сили да хване и друг занаят.

Той беше женен и жена му идваше на посещение всяка седмица. Тя мислеше, че нещата с Томи ще се оправят и ще им потръгне с тригодишния им син, ако той завърши гимназия. Тя поговори с него по въпроса и Томи Уилямс започна редовно да посещава библиотеката.

По онова време случаят беше за Анди обикновена практика. Той видя, че Томи взима няколко учебника за приравнителните изпити в гимназията. Томи щеше да попрелисти предметите, които е изучавал в гимназията, а те не бяха много, после да държи изпит. Анди видя и това, че се е включил в много задочни курсове по предметите, по които нямаше успех в училище или пък е пропуснал поради отсъствия.

Той изглежда не беше най-добрият ученик от онези, които Анди подготвяше, и дори не зная дали някога получи гимназиална диплома, но това не е част от моя разказ. По-важното е, че той много хареса Анди, както ставаше с повечето хора след време.

На втория път той попита Анди: „Какво прави такъв готин тип като теб в кошарата?“ Въпросът е като „Какво прави хубаво момиче като теб в такова място?“ Но Анди не беше човек, който ще му каже, той само се усмихна и обърна разговора в друга посока. Съвсем естествено Томи попита още някого и когато най-сетне научи историята, струва ми се, също получи удар в своя млад живот.

Човекът, когото попита, беше неговият партньор по смяна в пералнята, гладач и сгъвач. Затворниците наричат апарата, на който се работи, „касапина“, защото беше точно това, ако не обръщаш внимание и имаш нещастието да те докопа. Партньор му беше Чарли Латроп, прекарал вътре около дванайсет години по обвинение в убийство. Той се почувства щастлив да възстанови за Томи части от съдебния процес за убийство на Дюфрен. Така наруши монотонния ритъм за изваждане на прясно изгладените спални чаршафи от машината и слагането им в коша. Той тъкмо беше минал през съдебните заседатели и очакваше след обеда да получи документа с присъдата, когато сигналната сирена замлъкна и „касапина“ спря със скърцане. Те пъхаха в него прясно изпрани чаршафи от частната болница „Елиът“ в далечния край; на всеки 5 секунди машината ги изплюваше сухи и почти изгладени откъм страната на Томи и Чарли. Те трябваше да ги хванат, да ги сгънат и да ги натоварят в количката, покрита с чиста кафява хартия.

Но Томи Уилямс само стоеше, втренчен в Чарли Латроп и ченето му висеше до гърдите. Той стърчеше сред купища чаршафи, които пристигаха чисти и вече събираха цялата кал на пода. И в пералнята за мокро пране гъмжи от мръсотия.

Отговорникът за този ден Хомир Джесъп дотърча и наведе глава насам и натам под машината да я огледа за авария. Посъветва Чарли като човек, който е счупил повече глави, отколкото навярно би могъл да преброи, ако не беше тук.

— Как каза, че е името на този учител по голф?

— Куентин — отвърна Чарли, сега вече целият сконфузен и притеснен. По-късно каза, че момчето било бяло като платно. — Глен Куентин, мисля. Във всеки случай нещо такова.

— Хайде сега, хайде сега — ръмжеше Хомир Джесъп и вратът му се зачерви като гребен на петел. — Пуснете тези чаршафи в студена вода! Пуснете ги бързо! Бързо, за Бога, вие…

— Глен Куентин, о, боже! — произнесе Томи Уилямс, само това успя да каже, защото Хомир Джесъп, този най-малко мирен човек, стовари палката си зад ухото му. Томи падна така зле на пода, че си счупи три предни зъба. Когато се събуди, беше в изолатора, осъден на самота за една седмица. Пътуваше с товарен вагон в знаменития влак на Сам Нортън „зърно и отводняване“. Получи и черни точки в личния си картон.

Беше в началото на февруари 1963 година. След излизането от изолатора Томи Уилямс обиколи шест или седем от дългосрочните и чу от тях същата история. Аз бях един от тях. Но когато го попитах защо се интересува от това, той премълча.

Един ден той отиде в библиотеката и изтърси на Анди Дюфрен адски куп сведения. За пръв и последен път, поне от времето, когато се приближи до мен за плаката с Рита Хейуърт като дете, което купува първия си пакет „Тройънс“, Анди загуби своята невъзмутимост… само че този път изгърмя напълно.

Видях го по-късно същия ден. Приличаше на човек, стъпил на края на служебното гребло, който сам се е ударил между очите. Ръцете му трепереха и като му говорех, не отговаряше. Преди края на този следобед той отиде при Били Хенлон, главния надзирател тогава, и уговори за следващия ден среща с директора Нортън. По-късно ми каза, че цяла нощ не мигнал; само слушал студения зимен вятър да вие навън, гледал как лъчите на прожекторите минават отново и отново, оставайки дълги разлюлени сенки върху циментовите стени на клетката, която наричаше свой дом още от времето, когато Хари Труман беше президент, и се опитвал да мисли, че всичко е свършило. Каза ми, че Томи сякаш е направил ключ за килията в задната част на мозъка му, една клетка като собствената му килия. Само че вместо да държи затворен човек, тази клетка държи затворен тигър и името на тигъра е Надежда. Ключът на Уилямс отключил клетката и тигърът излязъл от немай-къде, за да поскита мозъкът му.

Четири години по-рано Томи Уилямс бил арестуван в Род Айлънд, когато карал кола, натъпкана с крадена стока. Томи издал съучастника си, прокурорът направил жест и той получил най-леката присъда… две до четири години, включително времето на предварителното задържане. Единайсет месеца след началото на присъдата старият му съкафезник получил билет за навън и при Томи дошъл нов човек на име Елууд Блач. Блач бил вкаран за въоръжен грабеж и отлежавал шест до дванайсет години.

— Никога не съм виждал толкова напрегнат човек — каза ми Томи. — Човек като него не може да бъде крадец, особено с пистолет. При най-малкия шум подскача цял метър… и този човек да стреля, не ми се вярва. Една нощ едва не ме задуши, защото в нашия коридор някакъв тип удряше по решетките на своята килия с тенекиено канче.

Живях седем месеца с него, докато ме освободиха. Отлежах си наказанието. Знаеш как става. Не мога да кажа, че си приказвахме, защото всъщност не говорехме, само слушах излиянията на Ел Блач. Той води разговор, с теб. Плямпаше през цялото време. Не си затваряше устата. Ако се опиташ да вметнеш дума, той размахва юмрук срещу теб и пули очи. Минаваха ми студени тръпки, когато се сърдеше. Беше едър, висок човек, почти плешив, с едни зелени, дълбоко хлътнали очи. Господи, надявах се да не го видя никога.

Нощем беше като дърдореща дупка. Къде е расъл, от кои приюти бягал, къде е работил, какви жени чукал, как играл на зарове. Аз само го оставях да меле. Мутрата ми не струва много, но не бих я сменил с неговата.

Според него той е обрал около двеста предприятия. Не можех да повярвам — подскачаше като фишек всеки път, когато някой пръдне по-силно, но той се кълнеше, че е вярно. Сега… слушай, Ред. Познавам момчета, които правят удари след проучване, но още преди да науча за този учител по голф — Куентин, помня как си мислех, че ако Ел Блач някога обере моята къща и аз разбера след това, щях да се чувствам най-щастливия кучи син, който все още е жив. Можеш ли да си представиш какво ще стане, ако той тършува в спалнята на някоя жена, а тя се закашля насън и се обърне рязко? Тръпки ме полазват само като си помисля нещо такова, кълна се в майка си.

Каза, че убивал и хора. Хора, които му правели мръсно. Поне така разправяше и аз му вярвах. Приличаше на човек, който може да убие. Беше толкова напрегнат, да го еба. Като пистолет със запънат ударник. Познавам момче, което има специален полицейски „Смит енд Уесън“ със запънат ударник. Не го биваше за нищо, освен да си начешеш езика с него. Спусъкът на този пистолет беше толкова лек, че можеше да гръмне, ако това момче, Джони Калахан се казваше, надуеше до дупка своя грамофон и сложеше пистолета върху една от колоните. Такъв беше Ел Блач. Не мога да го опиша по-добре. И никога не съм се съмнявал, че е очистил някои хора.

Една нощ тъкмо щеше да каже нещо, го попитах: „Кого си убил?“ Като шега, нали разбираш? Той се засмя и рече: „Един тип лежи в Мейн заради ония двамата, които пречуках. Бяха един мъж и жената на оня, който е осъден. Промъкнах се в тяхното гнезденце и мъжът взе да ми се дърли.“

Не помня да ми е казвал името на жената — продължи Томи. — Може и да ми го е казал. Но в Нова Англия Дюфрен е като Смит или Джоунз в останалата част на страната, защото там има много фамилии Фрогс. Дюфрен, Лавек, Уелет, Пулен, кой може да запомни Фрогс? Но той спомена името на човека. Каза, че името му било Глен Куентин и че бил голяма клечка, голяма богата клечка, учител по голф. Ел твърдеше, че според него имал пари вкъщи, може би даже петстотин долара. Много пари бяха тогава, рече ми. Попитах го: „Кога беше това?“ А той: „След войната. Веднага след войната.“

Влязъл и направил удара, но те се събудили и оня тип му създал неприятности. Това ми каза Ел. Може човекът само да е захъркал, така аз си мисля. Както и да е, Ел каза, че Куентин завъртял жената на някакъв отчаян адвокат и са тикнали адвоката в държавния затвор Шоушенк. После избухна в оня ужасен смях. Господи, никога не съм бил толкова щастлив, колкото когато си получих документите за освобождаване от това място.

Сигурно се досещаш защо Анди беше малко замаян, когато Томи му разказа тази история, и защо искаше веднага да се срещне с директора. Елууд Блач излежаваше присъда от 6 до 12 години, когато Томи се срещнал с него преди 4 години. През 1963-та, когато Анди научи всичко това, наближаваше време да излезе… или пък вече е бил излязъл. Той се печеше на два шиша — единият беше мисълта, че оня тип е още вътре, а другия — че е отлетял като вятъра.

В разказа на Томи имаше известна непоследователност, но няма ли я и в истинския живот? Блач казал на Томи, че човекът, когото изпратил в затвора, бил някакъв отчаян адвокат, а Анди беше банкер, но това са професии, които необразованите хора много лесно бъркат. И да не забравяме, че вече са минали дванайсет години от времето, когато Блач е чел извадки от процеса до момента, когато го е разказал на Томи Уилямс. Той казал на Томи и това, че задигнал от тоалетката на стиснатия Куентин над хиляда долара, а полицията съобщила на процеса, че няма следи от кражба. Имам няколко въпроса по този пункт. Първо, ако задигнеш парите и човекът умре, как можеш да кажеш, че нещо е откраднато, освен ако някой друг ти каже, че там е имало нещо? Второ, кой може да каже, че Блач не е излъгал за част от станалото? Може би не е искал да признае, че е убил двама души за нищо. Трето, може и да е имало следи от грабеж, но или ченгетата не са ги забелязали — понякога те са доста тъпи, или съзнателно са ги прикрили, за да не мътят вода на прокурора. Не трябва да забравяме, че човекът правеше обществена кариера и имаше нужда от виновен, за да се шуми около него. Неразкрит грабеж с убийство нямаше да му направи добра услуга.

Извън трите забележки имам и още една идея, която ми се струва по-умерена и най-добрата. По мое време в Шоушенк познавах няколко елуудблачовци, дърпащи спусъка, хора с откачени очи. Тези юнаци искат да вярваш, че са отмъкнали при всяка лудория сума, равна на Хоуп Дайъмънд, дори ако са ги хванали с двудоларов „Таймекс“ и девет долара от кражба, за което всъщност лежат.

Едно нещо в разказа на Томи преведе Анди през сянката на съмнението. Блач не е убил Куентин случайно. Той го нарекъл „голяма богата клечка“ и знаел, че Куентин е учител по голф. Е, добре, в продължение на две години Анди и неговата жена са ходили един-два пъти седмично да пийнат или да вечерят в местния клуб, там Анди се е напивал много пъти, след като научил за жена си. До клуба има пристанище за яхти и през 1947 година там е работил за известно време един общ работник, който познал Елууд Блач по описанието на Томи. Едър висок тип, почти плешив; с дълбоко хлътнали зелени очи. Човек, който те гледа някак неприятно, сякаш ти взема мярка. Този човек не останал задълго там, казва Анди. Или е напуснал сам, или пък Бригс, началникът на пристанището, го е изгонил. Но Блач не е човек, който се забравя. Той е прекалено шокиращ, за да го забравиш.

И Анди отиде при директора Нортън. Беше дъждовен ветровит ден с големи сиви облаци, които се носеха по небето над сивите стени, ден, когато последният сняг започваше да се топи и откриваше безжизнени късове земя с миналогодишна трева в полето до затвора.

Директорът имаше голям кабинет в административното крило, а зад директорското бюро има врата, свързана с кабинета на заместник-директора. Този ден заместникът отсъстваше и в кабинета му работеше един затворник. Беше сакато момче, името му съм забравил. Всички затворници и аз в това число го наричахме Честър, като приятеля на Маршал Дилън. Работата на Честър беше да полива градината и да лъска паркета. През този ден растенията не бяха жадни и предполагам, че е останало само лъскането, защото мръсното ухо на Честър лъскаше метала около ключалката на вратата между кабинетите. Той чул да се отваря и затваря главната врата, сетне Нортън казал:

— Добро утро, Дюфрен, с какво мога да ти помогна?

— Господин директор — започнал Анди и старият Честър каза, че едва познал гласа на Анди, толкова бил променен. — Господин директор… нещо… нещо ми се случи… това е толкова… толкова… не зная откъде да започна.

— Тогава защо не почнеш от началото? — произнесъл директорът с най-сладкия си глас, сякаш казва: „Хайде да се обърнем към двайсет и третия псалм.“ — Това обикновено е най-добре.

И Анди така и направил. Той опреснил познанията на Нортън за подробностите на престъплението, за което беше затворен. После казал на директора точно това, което му разказал Томи Уилямс. Съобщил и името на Томи, което не беше никак разумно, ако се съди по следващите събития, но питам аз, какво можеше да стори, за да повярват изобщо на разказа му?

Когато свършил, Нортън помълчал известно време. Почти го виждам облегнат на служебния си стол под картината „Директорът чете“, окачена на стената: пръстите му събрани, червено-кафявите му устни подути, веждата му сгърчена по средата на челото му, трийсетгодишната му игла проблясва меко.

— Да — казал той най-сетне. — Това е най-проклетата история, която някога съм чувал. Но ще ти кажа какво ме изненадва най-много в нея, Дюфрен.

— Какво точно, сър?

— Че ти си попаднал тук чрез нея.

— Сър? Не разбирам какво искате да кажете. — И Честър каза, че Анди Дюфрен, който преди тринайсет години се беше оперил на Байрон Хедли на покрива на завода за плочи, сега объркал конците.

— Е, добре — казал Нортън. — За мен е съвсем очевидно, че си направил силно впечатление на този младеж Уилямс. Той е повлиян от теб, ако трябва да бъдем точни. Чул, че се оплакваш, и съвсем естествено иска да те ободри. Съвсем естествено. Той е млад и не много умен. Нищо чудно да не разбира за какво държавата те е вкарала вътре. Това, което предлагам, е…

— И според вас не съм помислил за това? — попитал Анди. — Но аз никога не съм казвал на Томи за човека, който работеше на пристанището. Никога не съм казвал на никого това, дори през ум не ми е минавало! Но според описанието на Томи за неговия съквартирант той и този работник… са един и същи човек!

— Е, добре, тук ти се задоволяваш с малко избирателно възприемане — казал Нортън и се засмял. Фрази като тая — „избирателно възприемане“ — се препоръчват за заучаване на хора в науката за наказанията и в поправителния труд, те си служат с тях навсякъде, където могат.

— Нещата изобщо не стоят така, сър.

— Това е твоята версия — казал Нортън, — но моята се различава. И да не забравяме, че само според твоите думи такъв човек е работил в местния клуб на Фолмаут Хил по онова време.

— Не, сър — започнал отново Анди. — Не, това не е вярно. Защото…

— Както и да е — смазал го Нортън агресивно и високомерно, — нека да погледнем това и от другата страна на телескопа, може ли? Да предположим, само да предположим, че наистина е съществувал човек на име Елууд Блач.

— Блач — промълвил Анди, целият напрегнат.

— Блач, разбира се. И да речем, че е бил съквартирант на Томи Уилямс в Род Айлънд. Той има всички шансове да е вече свободен. Всички. Защото ние не знаем колко време е излежал там, преди да се появи Уилямс, нали? Знаем само, че е осъден на шест до дванайсет години.

— Да, не знаем колко е лежал. Но Томи казва, че бил лош артист, фукльо. Мисля, че има голяма вероятност да е още вътре. Дори и да е освободен, в затвора ще е записан последният известен адрес, имената на роднините му…

— И двете със сигурност са умряла работа.

Анди замълчал за момент, после изригнал:

— Все пак има шанс, нали?

— Да, разбира се, има. Нека да предположим само за миг, Дюфрен, че Блач съществува и че е още в държавния затвор в Род Айлънд. И какво ще направи той, ако му пъхнем тази вмирисана риба под носа? Ще падне ли на колене, ще опули ли очи, за да каже: „Извърших го! Аз го извърших! Моля, добавете доживотен затвор към моята присъда!“

— Как може да бъдете толкова тъп? — промълвил Анди толкова тихо, че Честър не го чул. Но той чул много ясно директора.

— Какво? Как ме нарече?

— Тъп — креснал Анди. — Това преднамерено ли е?

— Дюфрен, ти ми отне пет минути, не — седем, и моето разписание за днес е претрупано. Мисля, че трябва да приключим тази наша малка среща и…

— Местният клуб пази всички стари карти, не разбирате ли това? — извикал Анди. — Те имат формите за данъци, изплащане на помощи за безработни и някои други, всички с неговото име! Има чиновници, които по това време са били там, може би самият Бригс! Минали са 15 години, не цяла вечност! Те го помнят. Те ще си спомнят за Блач. Ако Томи даде показания какво му е казал Блач, а Бригс потвърди, че Блач по това време е бил там и наистина е работел в местния клуб, може да има нов процес. Може…

— Пазач! Пазач! Изведи този човек!

— Какво става с вас? — изрекъл Анди и Честър ми каза, че гласът му заприличал на писък. — Това е моят живот, моят шанс да изляза, не виждате ли? И няма да проведете един междуградски разговор поне да се уверите в това, което казва Томи? Чуйте, аз ще платя разговора! Аз ще платя…

Чул се шум от удари, когато пазачите го сграбчили и го помъкнали навън.

— В изолатора — сухо отсякъл директорът Нортън. Може би е посочил трийсетгодишната си игла, когато казал: „Хляб и вода!“

И те повлекли Анди, който напълно изгубил контрол върху себе си и все още крещял срещу директора. Честър казва, че можело да го чуеш, даже когато вратите се затворили: „Това е моят живот! Това е моят живот, не разбирате ли, че е животът ми!

 

 

Двайсет дни на хляб и отводняване — това беше влакът на Анди към изолатора. За втори път му друснаха изолатор, а спречкването му с Нортън беше първата истинска черна точка, откакто се присъедини към нашето щастливо малко семейство.

Тъкмо сме си на думата, ще ти разкажа нещичко и за изолатора в Шоушенк. Той е нещо като предразсъдъците за онези тежки заселнически дни от началото до средата на XVIII век в Мейн. По това време не си губели времето с такива неща, като „наука за наказанията“, „превъзпитание“ и „избирателно възприемане“. През онези дни не са се грижили за думите, имало е абсолютно черно и абсолютно бяло. Или си виновен, или си невинен. Ако си виновен или те бесят, или те слагат в тъмница и ако си осъден на тъмница, не обикаляш институциите. Излежаваш си присъдата в място, приготвено от провинция Мейн. Седиш както можеш от изгрев-слънце до залез-слънце. После ти хвърлят две кожи, кофа и — остани си със здраве! Като си тръгва, тъмничарят затваря килията с решетка, подхвърли ти зърно или парче червясало месо веднъж или два пъти седмично, а може и да те гости с един черпак ечемичена супа в неделната нощ. Пикаеш в кофата, подлагаш същата кофа за вода, а когато вали, използваш кофата за отводняване на килията… иначе ще се удавиш като мишка в бъчва с дъждовна вода.

Никой не е издържал дълго в „дупката“, както му викат на това. Трийсет месеца било необикновено дълго наказание и доколкото зная, най-дългия срок, от който затворникът е излязъл жив, е излежан от „Дърхам бой“, четиринайсетгодишен психопат, който кастрирал училищния си приятел с парче ръждясал метал. Той изкарал седем години, но е влязъл млад и силен.

Може и да знаеш, че за по-сериозно престъпление от дребна кражба, ругатня или пък ако си забравил да пуснеш сополивата си кърпа в джоба, когато излизаш от храма в събота, направо те бесят. За дребни престъпления като изброените можеш да прекараш три, шест или девет месеца в дупката и ще си излезеш бял като корема на риба, със страх от отвореното пространство, полусляп, със зъби, разклатени в корените от скорбут, а краката ти ще са разядени от гъбички. Старата хубава провинция Мейн, йо-хо-хо, и бутилка ром!

Изолаторното крило на Шоушенк беше почти толкова лошо… предполагам. Нещата имат трите степени на човешкия опит, според мен. Има добри, лоши и ужасни. И когато слизаш надолу в нарастващия мрак към ужасните, става все по-трудно да разграничаваш нюанси.

За влизане в изолаторното крило слизаш двайсет и три стъпала надолу към мазето, където се чува само звукът на капеща вода. Единствената светлина иде от няколко разклатени шейсетватови крушки. Килиите имат форма на бъчва, като онези сейфове в стените, които богатите крият зад картина. За по-сигурно кръглите врати имат панти и са плътни, вместо с решетки. Килията се проветрява отгоре, но няма друга светлина освен шейсетватовите крушки, които се изключват с главен прекъсвач в 8 часа вечерта, един час преди изключването на светлината в останалата част на затвора. Крушките са без телен предпазител или нещо подобно. Имаш чувството, че ако искаш да съществуваш в мрака, тук си добре дошъл. Желаещите не са много… но след осем, разбира се, нямаш избор. Разполагаш с легло, завинтено за стената, и кофа без тоалетна седалка. Имаш три начина да прекараш времето: да стоиш, да сереш, да спиш. Страхотен избор! Двайсет дни ще ти се сторят година, трийсет дни — две, а четиридесет — цели десет години. Понякога можеш да чуеш плъховете във вентилационната шахта. В такова положение нюансите на думата „ужасно“ се губят.

 

 

Ако може да се каже нещо в полза на изолатора, то е, че имаш време за размисъл. Анди имаше двайсет дни да мисли и да се наслаждава на зърно и отводняване, а когато излезе, поиска нова среща с директора. Искането беше отхвърлено. Такава среща, казал му директорът, щяла да бъде непродуктивна. Ето още една от фразите, които трябва да овладееш, преди да започнеш работа в затворите и поправителните лагери.

Анди поднови търпеливо искането си. После пак. И отново. Той се промени, стана Анди Дюфрен. Внезапно, както разцъфтя около нас онази пролет през 1963 година, по лицето му се очертаха бръчки и в косите се появиха сиви нишки. Беше загубил онази лека следа от усмивка, която сякаш винаги витаеше около устата му. Очите му започнаха да се взират в пространството все по-често и ти разбираш, че когато един човек гледа така, сигурно брои излежаните години, месеци, седмици, дни.

Той поднови искането си отново и отново. Беше търпелив. Нямаше нищо освен времето. Беше лято. Във Вашингтон президентът Кенеди обеща да започне нова борба с бедността и срещу неравенството в гражданските права, без да знае, че му остава само половин година живот. В Ливърпул музикалната група на име „Бийтълз“ се появи като сила, съизмерима с британската музика, но по това време нито едно кътче от Щатите не ги познаваше. Бостънските „Ред Сокс“, все още на четири години път от онова, което хората в Нова Англия наричат „Чудото от 67-ма“, вехнеха в избата на Американската лига. Всичко това ставаше по широкия свят, където хората са свободни.

Нортън го видял в самия край на юни. За какво са говорили ми разказа самият Анди след седем години.

— Ако това е натиск, не се безпокойте — казал Анди на Нортън съвсем тихо. — Мислите ли, че ще се раздрънкам? По-скоро ще си прережа гърлото. Ще подлежа на наказание като…

— Стига — прекъснал го Нортън. Лицето му било удължено и студено като аспиден надгробен камък. Той се отпуснал на облегалката на служебния си стол, докато темето му почти докоснало ковьорчето с надписа:

ПРИСЪДАТА СЕ ИЗПЪЛНЯВА И ТОВА Е ПРАВИЛО ПЪРВО.

— Но…

— Никога не ми споменавай за пари — казал Нортън. — Нито в този кабинет, нито някъде другаде. Поне ако не искаш да видиш как тази библиотека става пак склад и бояджийница. Разбираш ли?

— Опитах се да улесня ума ви, това е.

— Е, добре, когато почувствам нужда един окаян кучи син като теб да улесни ума ми, ще се пенсионирам. Стигнах до това решение, защото се уморих да ми вадят душата, Дюфрен. Ще сложа край на това. Ако искаш да купиш този толкова интересен бруклински мост, то си е твоя работа. Не я прави моя. Слушам по две шантави истории като твоята седмично, само да надам ухо. Всеки грешник ме използва като носна кърпичка. Много те уважавам, но това е краят. Краят.

— Да — кимнал Анди. — Но аз ще си взема адвокат, да знаете.

— Какво искаш, за Бога?

— Мисля, че можем да го докажем заедно — отвърнал Анди. — С Томи Уилямс, с моите свидетелски показания и потвърждаващите показания на служители и документи от местния клуб ще успеем да докажем.

— Томи Уилямс вече не е в нашето заведение.

Какво?

— Той е преместен.

— Преместен къде?

— В Кашман.

Тук Анди занемял. Беше интелигентен човек, а трябва да си много тъп, за да не усетиш накъде бие всичко това. Кашман беше от най-слабо охраняваните затвори далеч на север в окръг Арустук. Там затворниците участват в прибирането на картофите и това е тежка работа, но им плащат голяма част от изработеното и ако искат, могат да се класират за някой приличен професионално-технически институт. По-важното за момче като Томи, момче с млада жена и дете, беше това, че Кашман имаше програми за отпуски. Това даваше възможност за нормален живот, поне през почивните дни. Шанс да се грижат за детето си, да се любят и може би да излизат на пикник.

Нортън беше надушил много добре всичко около Томи с едно малко уточнение: ни дума за Елууд Блач, нито сега, нито в бъдеще. Ако не си затваряш устата, ще свършиш в тежкия режим на Томсън край живописното шосе №1 с истински закоравели престъпници и вместо да се любиш с жена си, ще опиташ същото с някой стар натряскан бик.

— Но защо? Защо вие…

— Правя ти услуга — казал спокойно Нортън. — Проучих нещата в Род Айлънд. Те са имали възпитаник на име Елууд Блач. Пуснали го под честна дума, още една от тези луди либерални програми, с които пускат престъпниците на улиците. Оттогава е изчезнал.

Анди попитал:

— Директорът там… ваш приятел ли е?

Сам Нортън дарил Анди с усмивка, студена като дяконска верижка за часовник.

— Запознахме се — казал.

Защо? — повторил Анди. — Можете ли да ми кажете защо постъпихте така? Знаехте, че няма да говоря за… за нищо, което правите. Знаехте това. Тогава защо?

— Защото хора като теб ме поболяват — казал студено Нортън. — Харесваш ми на мястото, където си, мистър Дюфрен, и докато съм директор в Шоушенк, ти ще бъдеш точно тук. Разбираш ли, ти се мислиш за по-добър от другите. Изпитах удоволствие да видя това върху човешко лице. Забелязах го в теб още първия път, когато влязох в библиотеката. То можеше да бъде записано на челото ти с главни букви. Сега този израз го няма и аз намирам, че това е прекрасно. И не защото си станал полезен, не си мисли такова нещо. Просто човек като теб трябва да се научи на смирение. Ето, ти се разхождаш из двора за упражнения, сякаш си на коктейл, минаваш между флиртуващите чужди жени и мъже и си пийваш проклетото питие. Ти вече никога няма да се разхождаш така. През идните години ще те гледам с голямо удоволствие. А сега върви по дяволите.

— Добре. Но цялата извънпланова дейност спира от днес, Нортън. Инвестиционно обсъждане, мошенически планове, съвети за освобождаване от данъци. Всичко спира. Нека блок „Г“ и „Д“ ти кажат как да декларираш доходите си.

Отначало лицето на директора Нортън станало червено като тухла… после от него изчезнали всички цветове.

— Връщам те в изолатора за тези думи. Трийсет дни хляб и вода. Още една черна точка. И докато си там, мисли за това: Ако спре нещо, което е вървяло, край на библиотеката! Ще изпълня служебния си дълг да я видя такава, каквато беше преди твоето идване. И ще направя живота ти… много труден. Много тежък. Ще бъдеш на най-тежкия възможен режим. Ще загубиш едноместния „Хилтън“ в пети килиен блок като начало, ще загубиш камъните върху перваза на прозореца, ще се лишиш от всякаква защита на пазачите срещу содомитите. Ще загубиш всичко. Ясно?

Мисля, че е било съвсем ясно.

Времето продължи да си тече — най-старият номер в света, може би единственото истински магическо нещо. Анди Дюфрен се промени. Стана по-суров. Това беше единственият начин да издържи. Вършеше мръсната работа на директора Нортън и държеше библиотеката, отвън нещата изглеждаха същите. Поръчваше пиене за рождения си ден и новогодишните празници. Продължи да връща остатъка от всяка бутилка. От време на време му доставях нови полиращи материали и през 1967 година внесох за него нов геоложки чук. Оня, който му доставих преди, беше съвсем износен. Деветнайсет години! Кажеш ли го внезапно, тези няколко срички звучат като сгромолясване и отключване на двойно заключена врата на гробница. Цената на геоложкия чук, по онова време десетдоларов предмет, стана двайсет и два долара през 1967-ма. И той, и аз се усмихнахме по тоя повод.

Анди продължи да оформя и полира камъни, които намираше в двора за упражнения, но по това време дворът беше по-малък — половината от площта, която имаше през 1950-та, беше асфалтирана през 1962-ра. Въпреки това той намираше достатъчно камъни, за да бъде зает, предполагам. Когато завършваше обработването на някой камък, той го слагаше внимателно на перваза на своя прозорец с изглед на изток. Каза ми, че обича да гледа на слънце тези късове от планетата, които е извадил от праха и е оформил. Имаше шисти, кварц, гранит; смешна малка слюдена скулптурка, залепена със самолетно лепило; различни утаечни конгломерати, полирани и отрязани по такъв начин, че можеш да разбереш защо Анди ги нарича „хилядолетни сандвичи“ — слоеве от различни материали, от които бяха изградени за десетилетия и векове.

От време на време Анди щеше да пренася своите минерали и каменни скулптури, за да освободи място за нови. Той ми даде много от тях, включително и камъни, които изглеждаха като комплект копчета за ръкавели; събрал съм пет такива. Имам една от слюдените скулптури, за които ти разказах, грижливо оформена като човек, хвърлящ копие, и два утаечни конгломерата, на които всички слоеве са показани в гладко напречно сечение. Още ги пазя и често ги вземам с мен. Мисля си какво може да направи човек, ако има време и волята да го използва малко по малко.

 

 

Погледнато отвън, нещата си вървяха все така. Ако Нортън искаше да настъпи Анди толкова лошо, както му беше казал, трябваше да надзърне под повърхността на нещата, за да види промяната. Но ако беше забелязал колко различен стана Анди, мисля, че Нортън е останал много доволен през четирите години след сблъсъка им.

Беше подметнал на Анди, че обикаля двора за упражнения, сякаш е на коктейл. Не бих казал, че го виждам така, но зная какво имаше предвид директорът. То е дълбоко свързано с онова главно качество на Анди, за което споменах: че носи свободата си като невидимо палто и не разви затворническа психика. В очите му не съзрях затворническия тъп поглед. Той не придоби походката на хората, които в края на деня се връщат в килиите си за нова безкрайна нощ — тази дюстабанлийска походка с превит гръб. Анди вървеше с прави квадратни рамене, стъпката му беше винаги лека, сякаш се връщаше вкъщи за добре сготвена вечеря при добра жена, макар да се хранеше с буламач от накиснати зеленчуци, грубо картофено пюре и едно-две резенчета от онова тлъсто, мазно нещо, което повечето от затворниците наричат „загадъчното месо“. А Ракел Уелч го чакаше на стената.

Но за тези четири години, макар че не заприлича съвсем на другите, той стана мълчалив, умислен, вглъбен в себе си. Как да го упрекнеш? Може би най-сетне директорът Нортън беше удовлетворен… поне за известно време.

Мрачното му настроение се разсея около световните серии през 1967 година. Беше година на мечтите, година, когато „Ред Сокс“ спечелиха купата вместо да се класират девети, както предричаше „Лас Вегас букиз“. Когато това стана, когато те спечелиха купата на Американската лига, някакъв особен кипеж завладя целия затвор. Обзе ни едно тъпо чувство, че ако „Ред Сокс“ оживеят, може би някой ще го направи. Сега не мога да обясня това чувство, както един привърженик на „Бийтълз“ не може да разгадае онази лудост, предполагам. Но то съществуваше. Всяко радио в затвора беше на вълната на игрите, когато „Ред Сокс“ се понесоха към целта. Заля ни мрачно настроение, когато „Сокс“ пропуснаха два пъти в Кливлънд към края, и почти необуздана радост, когато Рико Петрочели отби удара. После пак се оклюмахме, когато Лонборг беше повален в седмата игра от Сериите, за да сложи край на една мечта, далеч от пълната наслада. Сигурно Нортън предпочиташе мъката ни да няма край, кучият му син. Той харесваше своя затвор с неговите торбести дрехи и прах.

Но Анди не потъна в мрачно настроение. Той не си падаше много по бейзбола и може би това беше причината. Както и да е, обхвана го добро настроение и то нямаше да го напусне след последната игра от Сериите. Беше извадил онова невидимо палто и пак го беше облякъл.

Помня един златист есенен ден в самия край на октомври, две седмици след завършването на Световните Серии. Сигурно е било в неделя, защото дворът за упражнения беше претъпкан с хора, които се наслаждаваха на седмичната почивка — подхвърляха си летяща чиния, играеха футбол, трампеха всичко, което можеше да се трампи. Други седяха край дългата маса в залата за посетители под зорките погледи на пазачите — говореха с близките си, пушеха цигари, лъжеха безочливо, получаваха пакети с грижливо приготвени неща.

Анди клечеше, облегнат като индианец на стената, и стискаше две малки камъчета в ръката си, обърнат с лице към слънцето. За такъв ден в края на годината слънцето беше изненадващо топло.

— Здрасти, Ред — обади ми се той. — Ела и клекни да побъбрим.

Сторих го.

— Искаш ли това? — попита той и ми даде един от старателно полираните „хилядолетни сандвичи“, за които току-що споменах.

— Разбира се — казах. — Много е хубав. Благодаря.

Той сви рамене и смени темата.

— Голям юбилей ще честваш догодина.

Аз кимнах. През следващата година навършвах трийсет години в затвора. Шейсет процента от живота ми, прекарани в държавния затвор Шоушенк.

— Мислил ли си някога за излизане?

— Да. Когато ми порасне дълга бяла брада и дъската ми се разхлопа.

Той леко се усмихна и пак обърна лице към слънцето, притворил очи.

— Наслаждавай се.

— Мисля, че винаги става така, когато проклетата зима увисне точно над теб.

Той кимна и двамата замълчахме за малко.

— Когато изляза оттук — каза най-сетне Анди, — ще отида там, където е винаги топло. — Говореше със същата спокойна увереност. Човек можеше да си помисли, че му остава да лежи само месец. — Знаеш ли къде отивам, Ред?

— Не.

— В Зихуатанехо — произнесе той и меко претърколи думата с език. Тя зазвуча като музика. — В Мексико. Има едно малко място на трийсетина километра от Плайа Азул и мексиканското главно шосе трийсет и седем. На сто и шейсет километра северозападно от Акапулко, на брега на Тихия океан. Знаеш ли какво казват мексиканците за Пасифика?

Отговорих, че не зная.

— Казват, че няма памет. Там искам да завърша живота си, Ред. В слънчево място, което няма памет.

Беше вдигнал шепа камъчета, докато говореше; сега той ги хвърли едно по едно и проследи как подскачат и се търкалят по мръсната бейзболна площадка, която скоро щеше да бъде затрупана от една педя сняг.

— Зихуатанехо. Там ще имам малък хотел. Шест къщурки край брега и шест други малко по-далеч за пътна търговия. Ще имам момче, което води гостите на платен риболов. Ще обява награда за оня, който хване най-големия марлин за сезона. Негова снимка ще виси в коридора. Това ще бъде място за хора в медения месец, първо или второ издание.

— И откъде ще вземеш пари да купиш това приказно място — попитах аз. — От акции?

Той ме погледна и се усмихна.

— Не си далеч от истината — каза. — Понякога ме озадачаваш, Ред.

— За какво намекваш?

— При стихийно бедствие в целия свят има само два вида хора — подхвана Анди, драсна клечка кибрит между ръцете си и запали цигара. — Да речем, че някъде има къща, пълна със скъпи картини, скулптури и изящни старинни предмети, Ред. И стопанинът на този дом чуе, че ужасен ураган се насочва право към къщата. Единият от тези два вида хора само вярва в доброто. Ураганът ще смени посоката си, успокоява се той. Ураганът няма да отнесе всичките картини на Рембранд, моите две копия на Дега, моя Грант Уудс и моя Бентън. Нещо повече, бог няма да допусне това. И ако се случи най-лошото, те са застраховани. Това е единият вид човек. Другият приема, че ураганът ще мине с опустошителна сила през средата на къщата му. Ако бюрото за прогнози съобщи, че ураганът сменя посоката си, човекът предвижда, че ще завие, за да изравни къщата му със земята. Вторият тип човек знае, че не е зле да се надяваш на най-доброто, когато си готов за най-лошото.

Запалих от моите цигари.

— Искаш да кажеш, че си готов за всички възможни случаи?

— Да. Готов съм за урагана. Зная как изглежда той. Нямах много време, но и това, с което разполагах, ми стигна. Имах приятел, може би единственият човек, който държеше на мен. Работеше в инвестиционна компания в Портланд. Почина преди шест години.

— Съжалявам.

— Да. — Анди хвърли фаса. — Аз и Линда имахме към четиринайсет хиляди долара. Не са куп пари, но, по дяволите, бяхме млади. Целият живот беше пред нас. — Той направи едва забележима гримаса, после се засмя. — Когато стана белята, започнах да измъквам моите рембрандови платна от урагана. Продадох всичко и платих данъци върху общата сума като добро малко момче. Обявих всичко. Не съм укрил нищо.

— Не блокираха ли състоянието ти?

— Бях обвинен в убийство, Ред, не съм убил. Не можеш да блокираш собствеността на невинен човек, благодаря на бога! Тогава още не смееха да ме обвинят в убийство. Аз и Джим, моят приятел, имахме време. Направих добър удар, освободих се от всичко. Останах съвсем гол. В момента имах много по-важни грижи от дребните игри на фондовата борса.

— Да, сигурно си имал.

— Но когато дойдох в Шоушенк, всичко беше непокътнато. И още е непокътнато. Отвъд тези стени, Ред, съществува един човек, когото нито една жива душа още не е виждала в лицето. Той има карта за обществено осигуряване и шофьорска книжка, издадена в Мейн. Има свидетелство за раждане. Казва се Питър Стивънс. Хубаво анонимно име, а?

— Кой е той? — попитах аз. Знаех какво ще ми отговори, но не вярвах на това.

— Аз.

— Да не искаш да кажеш, че когато полицаите са те разпъвали на кръст, ти е останало време да си създадеш фалшива самоличност — промълвих аз — или че си свършил работата по време на процеса за…

— Не, не казвам това. Приятелят ми Джим уреди фалшивите документи. Започна след отхвърлянето на моята апелационна жалба и по-важните неща от новата самоличност бяха в ръцете му още през пролетта на 1950 година.

— Сигурно сте били много близки приятели — казах аз. Не знаех колко да вярвам на думите му — малко, много, никак. Но денят беше топъл, слънцето грееше, пък и това беше една адски приятна история. — Всичко това сто процента незаконно, тези документи за самоличност…

— Беше близък приятел — каза Анди. — Заедно участвахме във войната. Франция, Германия, окупацията… Добър приятел. Знаеше, че е незаконно, но знаеше и това, че да получиш фалшиви документи в тази страна е много лесно и съвсем безопасно. Той взе парите ми — всички данъци бяха платени и данъчните служби не се интересуваха твърде — и ги вложи на името на Питър Стивънс. Направи го през 1950 и 1951-ва. Сега те са триста и седемдесет хиляди долара и нещо отгоре.

Сигурно ченето ми е изтракало, когато увисна до гърдите, защото той се усмихна.

— Като мисля за нещата, в които хората искат да вложат пари от 1950 година насам, в две или три от тях щеше да се включи Питър Стивънс. Ако не бях влязъл тук, щях да събера до днес седем-осем милиона долара. Щях да имам Ролс-Ройс… и вероятно язва, голяма колкото портативно радио.

Ръцете му се заровиха в праха и започнаха да вадят нови камъчета. Те се движеха изящно, неуморно.

— Това е да се надяваш на най-доброто и да очакваш най-лошото. Нищо друго. Фалшивото име беше само за да запазя непокътнат малкия капитал, който имах. Това беше измъкване на картините от урагана. Но аз нямах представа, че ураганът ще трае толкова дълго.

Помълчах известно време. Опитвах се да приема мисълта, че този дребен, спретнат мъж в затворническо сиво, който беше близо до мен, може да струва повече, отколкото директорът Нортън ще изкара до края на своя жалък живот с всичките си далавери.

— Казваш, че си можел да вземеш адвокат, и сигурно не ме будалкаш — проговорих най-сетне. — За такава работа можеше да наемеш Кларън Дароу или някой като него по онова време. Защо не го направи, Анди? Господи! Щеше да излетиш оттук като ракета.

Той се усмихна. Това беше същата усмивка, която озари лицето му при думите, че пред него и жена му бил целият им живот.

— Не.

— Един добър адвокат ще измъкне оня хлапак Уилямс от Кашман, даже и самият той да не иска — казах аз. Вече се увлякох. — Ще има нов процес, ще наемеш частни детективи да открият оня тип Блач и ще бутнеш Нортън от лодката във водата. Защо не, Анди?

— Защото ще надхитря себе си. Ако някога се опитам да сложа ръка върху парите на Питър Стивънс оттук, ще загубя всеки цент от тях. Моят приятел Джим би могъл да уреди това, но той почина. Сега виждаш ли пречката?

Виждах я. Тези пари можеха да му помогнат, но те принадлежаха на друго лице. В известен смисъл, така беше. И ако бизнесът, в който са вложени парите, започне да запада, Анди само ще гледа как всичко потъва, ще следи събитията по страниците „акции и договори“ в „Прес хералд“. Трудна работа, мисля си.

— Ще ти кажа как стоят нещата, Ред. Има една ливада близо до Бъкстън. Знаеш къде е Бъкстън, нали?

Казах, че зная. Тя е веднага след Скарбъро.

— Точно така. На северния край на тази поляна се издига каменна стена, също като в поемата на Робърт Фрост. Някъде в основата на тази стена има камък, на който не му е мястото в ливадата насред Мейн. Това е парче вулканично стъкло и до 1947 година служеше за преспапие на моето служебно бюро. Приятелят ми Джим го вгради в стената. Под него има ключ. Той отваря сейф в Портландския клон на Каско банк.

— Предполагам, че имаш куп неприятности — казах аз. — Когато приятелят ти Джим е починал, данъчните служби е трябвало да отворят всички негови сейфове в банката. Със съгласието на изпълнителя, разбира се.

Анди се усмихна и ме потупа леко по бузата.

— Много добре. Тук има нещо повече от една дребна игра. Помислихме, че Джим може да умре, докато съм в кафеза. Сейфът е на името на Питър Стивънс и веднъж в годината адвокатската кантора, която служеше като изпълнител на Джим, изпраща чек на Каско, за да заплати наема за сейфа. Питър Стивънс е в този сейф и само чака да излезе. Там е неговият документ за раждане, картата за социално осигуряване и шофьорската му книжка. Вярно, срокът на книжката изтече преди шест години, когато почина Джим, но тя може спокойно да се поднови срещу пет долара. Вътре са ценните книжа, освободените от данъци сметки и осемнайсет чека на сума по десет хиляди долара всеки. — Аз подсвирнах. — Питър Стивънс е затворен в сейфа на банката Каско в Портланд, а пък Анди Дюфрен е в сейфа на Шоушенк — продължи той. — Каквото повикало, такова се обадило. А ключът, който отключва парите и новия живот, е скрит под черно стъкло в ливадата на Бъкстън. Като ти разкрих това, ще ти кажа още нещо, Ред. През последните двайсет години, така или иначе, следих с необикновен интерес новините за строителството и проектите в Бъкстън. Все си мислех, че някой ден ще прочета за шосе, което ще мине оттам, за нова общинска болница или за построяването на нов универсален магазин. Накратко — да погреба ли новия си живот под три метра бетон или да го потопя с голям баласт в някое тресавище.

Аз изригнах.

— Господи боже, Анди, ако всичко това е вярно, как още не си откачил?

— Засега на Западния фронт — нищо ново.

— Трябват ти години…

— Ще го направя. Но държавата и директорът Нортън не мислят така. Лошото е, че не мога да чакам дълго. Все си мисля за Зихуатанехо и за този малък хотел. Само това искам сега от живота, Ред, и мисля, че не искам много. Не съм убил Глен Куентин, не съм убил жена си, а този хотел… не искам нищо прекалено. Да плуваш, да се печеш на слънце, да спиш в стая с отворен прозорец и да имаш простор… не искам прекалено много. — Той хвърли камъчетата.

— Знаеш ли, Ред — произнесе той някак топло, — в такова място… трябва да имам човек, който знае как стават нещата.

Дълго мислих над думите му. Най-голямата пречка в ума ми не беше това, че строяхме въздушни кули в двора за упражнения на един смърдящ малък затвор с въоръжена охрана, която ни гледаше от караулния пост.

— Няма да стане — поклатих глава аз. — Не мога да изляза вън. Аз съм това, което наричат „институционен човек“. Тук аз съм човекът, който може да ти бъде полезен. Но навън всеки може да ти бъде полезен. Ако навън поискаш плакати или геоложки чукове, някакъв специален запис или кораб в бутилка, просто вземаш шибаните жълти страници. Тук, вътре, аз съм шибаните жълти страници. Не зная как да започна. Или пък откъде.

— Подценяваш се — каза той. — Ти си самообразовал се човек. Човек, който сам се е сътворил. Забележителен човек, мисля.

— По дяволите, аз даже нямам гимназиална диплома.

— Зная това — кимна той. — Но къс хартия не прави човека, а затворът не го унищожава.

Той стана.

— Мисли, че всичко е минало — подхвърли той небрежно, сякаш изсвири някаква вътрешна свирка. И тръгна да се поразходи като свободен човек, който просто е направил предложение на друг свободен човек. В момента само това ми стигаше, за да се почувствам свободен. Анди умееше да вдъхва надежда. С негова помощ можех да забравя времето, когато и двамата бяхме доживотни затворници с благоволението на комисията за пускане под честна дума и нашия директор, който харесваше Анди Дюфрен точно там, където беше. В края на краищата Анди беше луксозно кученце, което имаше свойството да освобождава от данъци. Какво великолепно животно!

Ала през тази нощ пак се почувствах затворник в килията си. Цялата идея ми се стори безсмислена, а тази въображаема картина на синята вода и белите плажове изглеждаше по-скоро жестока, отколкото глупава, тя се влачеше през главата ми като кука за въдица. Само че аз не можех да нося невидимото палто с маниера на Анди.

Когато през тази нощ заспах, сънувах голям стъкловиден черен камък насред ливадата, един камък, оформен като наковалнята на ковач. Опитвах се да повдигна камъка, за да взема ключа под него. Той даже и не се помръдна — беше толкова голям, проклетият.

А малко по-назад, в далечината, която се приближаваше бавно, чух лая на глутница псета.

 

 

Което ни води към бягствата от затвора.

Да, от време на време такива неща ставаха в нашето щастливо малко семейство. Но ако си хитър, няма да прескочиш стената, поне в Шоушенк. Прожекторите шарят цяла нощ, опипват с дългите си бели лъчи откритото поле от трите страни на затвора и зловонната блатиста местност от четвъртата. Понякога затворниците минават над стената и прожекторите винаги ги засичат. Ако това не стане, хващат ги при опит да избягат по главно шосе 6 или главно шосе 99. Ако се опитат да пресекат за по-направо през полето, някой фермер ги забелязва и съобщава в затвора къде се намират. Затворниците, които прескачат стената, са глупаци. Шоушенк не е Канон сити, но в един селски район човек, който друса задника си в сива пижама през полето, изпъква като хлебарка върху сватбена торта.

През тези години момчетата, които уреждаха бягството по най-добрия начин — може да е странно, а може и да не е — бяха тези, които улучваха момента. Някои от тях излизаха в колата с чаршафите. Затворнически сандвич върху бяло, ако мога да кажа така. В самото начало, когато дойдох, имаше много такива, но с годините тази пролука повече или по-малко се затвори.

Програмата „Вътре-вън“ на директора Нортън също имаше свой дял в бягствата. Бягаха момчета, за които нещата вдясно от тирето бяха по-добри от онези, които се намираха отляво. И отново, както обикновено, бягството беше нещо случайно. Пусни лопатката си за боровинки и се мотай из храстите, когато един от надзирателите отива към камиона за чаша вода или когато двама от тях се включват в състезанието по бърз ход или тичане към стария Бостън Пейтриътс.

Един съботен ден през 1969-та затворниците вадеха картофи по програмата „Вътре-вън“. Беше трети ноември и работата отиваше към края си. Имаше един пазач на име Хенри Паф, той вече не е член на нашето щастливо малко семейство, повярвай ми. Та той си седял на задния амортисьор на автомобила за картофите и обядвал с карабина на коленете си, когато хубав (така ми казаха, но понякога тези неща се преувеличени) елен с прекрасни рога се появил от студената мъгла на ранния следобед. Паф тръгнал след него да види как ли ще изглежда този трофей на стената на неговата дневна стая и докато той зяпал плячката, трима от затворниците просто духнали. Двама от тях ги хванаха в залата за игри в Лисбон Фолс. Третият не е открит и до днес.

Предполагам, че най-прочутият от всички случаи е бягството на Сид Недо. То стана през 1958-ма и предполагам, че никога няма да бъде надминато. Сид беше на двора, разчертаваше площадката за съботния затворнически бейзболен мач, когато в три часа се чу вътрешното изсвирване, оповестяващо смяна на караула. Паркингът е зад двора за упражнения, от другата страна на електрически управляваната главна врата. В три часа вратата се отваря и едни пазачи постъпват на смяна, други си отиват. Започват потупвания по гърба, ругатни, сверяване на резултатите от лигата за боулинг, пускат се изтъркани стари етнически шеги.

Сид само си търкалял машината за очертаване през вратата, оставяйки седемсантиметрова линия от терена в двора за упражнения до канавката в далечния край на шосе №6, където намериха машината катурната в купчина вар. Не ме питай как го е направил. Беше в затворническа униформа, на ръст метър и осемдесет и осем и сигурно е вдигал облаци вар на прах след себе си. Мога само да си представя петъчния следобед с пазачите, които се разотиват щастливи, и пазачите, които се връщат паднали духом. Едните, от предишната смяна, никога няма да извадят главите си от облаците, а пазачите от застъпващата смяна никога не ще си вдигнат носовете от върховете на обувките. А старият Сид Недо само се изсулил навън между едните и другите.

Доколкото зная, Сид още е на свобода. Дълги години Анди Дюфрен и аз имахме много хубави шеги за великолепното бягство на Сид Недо и когато чухме за отвличане на самолет с искане на откуп, оня същия, при който човекът скочил с парашут от задната врата, Анди се кълнеше наляво и надясно, че истинското име на Д. Б. Купър е Сид Недо.

— И сигурно джобът му е бил пълен с вар за късмет — каза Анди. — Късметлия е кучият му син!

Но ти сигурно разбираш, че случаи като тоя на Сид Недо или на онова момче, което офейка от съботното прибиране на картофите, са затворническата версия на ирландски тотализатор. Чисто и просто случаи на шест различни начина на успех, стечение на обстоятелствата & определен момент. Затворници като Анди могат да чакат деветдесет години, но няма да избягат така.

Ако се върна малко, може би ще си спомниш за едно момче на име Хенли Бакъс, началник на мокрото отделение в пералнята. Той е дошъл в Шоушенк през 1922 година и умря в лечебницата трийсет и една година по-късно. Бягствата и опитите за бягство бяха негово хоби, може би защото никога не дръзна да се впусне сам в такава авантюра. Можеше да ти опише стотици различни схеми. Те не струваха пукната пара и бяха опитани в Шенк по едно или друго време. Любимият ми случай беше приказката за Бийвър Морисън, осъден, който се опитвал да построи самолет от случайно събрани неща в мазето на завода за плочи. За ръководство му служели плановете от една книга, издадена през хиляда и деветстотната година, която е озаглавена „Ръководство за шеги и приключения на съвременното момче“. Бийвър построил апарата, без да го разкрият, само че в избата нямало врата, през която да изнесе проклетото нещо. Когато Хенли разказваше тази история, човек можеше да се пръсне от смях, а той знаеше десет — не, двайсет такива случаи и всичките до един толкова смешни.

Когато дойде време да уточним бягствата от Шоушенк, Хенли ги знаеше всичките цифром и словом. Веднъж той ми каза, че през неговия престой е имало над четиристотин опита за бягство, за които той знае. Наистина, помисли за това, преди да кимнеш глава и да прочетеш по-нататък. Четиристотин опита за бягство. Това са 12,9 опита за всяка година, през която Хенли Бакъс е прекарал в Шоушенк и е водил сметка за тях. Клуб „опит за бягство на месеца“. Разбира се, повечето от тях бяха калпава работа и свършваха с това, че пазачът сграбчва ръката на някой окаян мърляч, който се промъква боязливо, и гласът му ръмжи: „Къде мислиш, че отиваш, гъз такъв?“

Хенли ми каза, че около шестдесет от тях са доста сериозни опити, включително „бягството от затвора“ през 1937-ма, една година преди пристигането ми в Шенк. По това време новото административно крило още се строяло и четиринайсет затворници излезли, като взели строителна екипировка от зле заключена барака. Цял южен Мейн изпадна в паника заради тези четиринайсет закоравели престъпници, повечето от които бяха уплашени до смърт и нямаха представа от къде да минат, та да хванат заека, когато фаровете на големия камион, който се клатушкаше по пътя, сочели към главното шосе. Никой от тези четиринайсет затворници не стигнал далеч. Двама от тях били застреляни от цивилни лица, не от служители или затворническия персонал, но никой не отишъл далеч.

Колко бяха избягали от 1938-ма до оня ден през октомври, в който Анди за първи път спомена пред мен за Зихуатанехо? Като сравня моята информация със сведенията на Хенли, ще кажа десет. Десет, които са избягали чисто. Всъщност това не е нещо, което може да се знае със сигурност. Мога само да предполагам, че поне половината от десетте излежават наказание в други заведения с режим като този в Шенк. Защото ти вече си институционализиран. Когато вземеш свободата на човек и го сложиш да живее в килия, той престава да мисли пространствено. Той е като заека, за който споменах, парализиран от насочените срещу него светлини на камиона, който връхлита да го убие. Обикновено един току-що избягал затворник получава само най-тъпата работа, която води към ада. И защо? Защото тя ще го върне обратно в затвора. Обратно към мястото, където той разбира как вървят нещата.

Анди не беше от тях, но аз бях. Мисълта да видя Пасифика беше много приятна, но се боях, че ако се изправя пред неговата безкрайност, ще ме изплаши до смърт.

Както и да е, в деня на разговора за Мексико и за господин Питър Стивънс повярвах, че Анди си е наумил да изчезне. Надявах се на бога, надявах се, че ще внимава при опита, пък и не бих заложил пари за неговите шансове да успее. Директорът Нортън наблюдаваше Анди съвсем отблизо. Анди не беше за Нортън само една мъртва глава като другите, може да се каже, че двамата бяха в делови отношения. Освен това Анди имаше и мозък, и сърце. Нортън беше предопределен да използва едното и да потиска другото.

Както навън има честни политици и тях не можеш да ги купиш, така в затвора има честни пазачи. Ако познаваш добре характерите и има какво да пуснеш, сигурно можеш да купиш достатъчно затворнически служители, за да осъществиш бягство. За човек като мен такива неща стават, но Анди Дюфрен не беше човекът, който може да направи това. Защото, вече го казах, Нортън дебнеше. Анди знаеше това, надзирателите също.

Никой не включваше Анди в програмата „Вътре-вън“, поне откакто Нортън определяше списъка. Но Анди Дюфрен не беше такъв човек да опита метода за бягство на Сид Недо.

На негово място мисълта за оня ключ щеше да ме измъчва безкрайно. Щях да бъда щастлив, ако можех да имам два часа достоен сън през нощта. Бъкстън беше наблизо, петдесет километра от Шоушенк. Толкова близо и толкова далеч!

Винаги съм мислил, че най-големият му шанс е да наеме адвокат и да се преразгледа делото. Нещо, с което да се измъкне от хватката на Нортън. Възможно беше да затворят устата на Томи Уилямс с програмата за професионално обучение, но не съм съвсем сигурен. Може би добрият стар корав задник — адвокатът от Мисисипи, щеше да го измъкне… и тогава работата му нямаше да е чак толкова трудна. Уилямс харесваше истински Анди. Винаги съм казвал на Анди това, а той само се усмихваше и очите му бяха много далеч. Казваше, че мисли за това.

Очевидно мислеше и за много други неща.

 

 

През 1975 година Анди Дюфрен избяга от Шоушенк. Не успяха да го хванат и мисля, че никога няма да успеят. Според мен Анди Дюфрен вече не съществува. Сигурно има един човек в Зихуатанехо, Мексико, на име Питър Стивънс. Вероятно държи малък хотел през лето господне 1976.

Ще ти кажа какво зная и какво мисля. Това е всичко, което мога да направя, нали?

 

 

На 12 март 1975 година вратите на килиен блок 5 се отвориха в 6:30, както това става всяка сутрин с изключение на неделя. И както става всеки божи ден без неделя, обитателите на тези килии излязоха в коридора и се строиха в две редици, докато килийните врати се захлопваха зад тях. Те тръгнаха към главната врата на килийния блок, където двама пазачи ги преброиха, преди да ги пуснат долу в кафето за закуска от овесена каша, бъркани яйца и тлъст бекон.

Всичко си вървеше по обикновения ред до преброяването пред вратата на килийния блок. Затворниците трябваше да бъдат двайсет и седем, но вместо това бяха двайсет и шест. След запитване до капитана на охраната килиен блок 5 беше допуснат до закуска.

Капитанът на охраната, свястно момче на име Ричард Гониър, и неговият помощник, весел тип, който се казваше Дейв Бъркс, отидоха веднага в килиен блок 5. Гониър отвори наново всички килийни врати. Той и Бъркс минаха заедно по коридора, като удряха с палки по прътите на решетките и държаха извадени пистолетите си. В такива случаи обикновено някой се е разболял през нощта и се чувства толкова зле, че дори не може да излезе от килията си на другата сутрин. По-рядко някой е умрял… или се е самоубил.

Но този път вместо болник или мъртвец те откриха само едно загадъчно обстоятелство. Те изобщо не намериха човек. В блок 5 имаше четиринайсет килии, по седем на всяка страна, всички напълно голи — ограничението на правото за посещение е наказание за мокрите килии в Шоушенк. Всичките бяха съвсем празни.

Гониър първо предположил, че е допусната грешка при преброяването или това е някаква шега. Вместо след закуската да отидат на разходка, обитателите на килиен блок 5 се върнаха в техните килии шеговити и щастливи. Всяко нарушаване на еднообразието е добре дошло.

Килийните врати се отвориха, затворниците влязоха, вратите се затвориха. Някакъв шегаджия извика:

— Дайте ми адвокат, дайте ми адвокат, вие, момчета, търчите тук като в затвор на онанисти.

Бъркс:

— Затваряй си човката или ще те подметна.

Шегаджията:

— Ще подметна жена ти, Бърки.

Гониър:

— Млъкнете всички или ще прекарате деня тук.

Той и Бъркс пак минаха по килиите и преброиха главите. Но не отидоха по-далеч.

— Чия е тази килия? — попита Гониър нощния пазач на дясната страна.

— На Анди Дюфрен — отговори пазачът отдясно, само това можеше да се каже. Всичко престана да се движи по шаблона. Балонът се спука.

При бягство във всички затворнически филми, които съм гледал, веднага се надува тръбата. В Шоушенк това не стана. Първото нещо, което Гониър направи, беше да се свърже с директора. Второ, претърси затвора. Трето, предупреди полицията в Скарбъро за възможността да е извършено бягство.

Това беше схемата. Той не извика полицаите да претърсят килията на предполагаемия беглец. Никой не го правеше, поне тогава. За какво им трябваше? В случая всичко се виждаше. Имаше малка квадратна стая, решетка на прозореца и решетка на плъзгащата се врата. Имаше тоалетна чиния и празен креват. И няколко хубави камъка на прозоречния перваз.

Е, имаше и един плакат, разбира се. С Линда Ронстед на него. Плакатът беше точно над леглото, на същото място за двайсет и шест години. И когато някой — самият директор Нортън, който търсеше някаква поетична справедливост, ако изобщо имаше справедливост — погледна зад него, надзирателите получиха адски шок.

Но това стана чак в 6:30 вечерта, около дванайсет часа след обявяването на Анди за изчезнал, вероятно двайсет часа след неговото бягство.

 

 

Нортън беше бесен.

Научих за това от авторитетен източник — Честър, затворникът, който този ден лъскаше пода на коридора в административното крило. Той не лъскаше с ухо металната част на ключалката през този ден; твърдеше, че можело ясно да се чуе чак в другата сграда как директорът дъвче задника на Рич Гониър.

— Какво искаш да кажеш с това, че си доволен, че „той не е на територията на затвора“. Какво значи това? Това значи, че не си го намерил. По-добре да го намериш! По-добре! Защото го искам тук! Чуваш ли? Искам го тук!

Гониър казал нещо.

— Не се е случило във вашата смяна? Така казваш ти. А аз казвам, че никой не знае кога е станало това. Или как. Или дали наистина е станало. Сега искам да ми го доведеш в кабинета до три часа следобед или някои глави ще се търкалят. Обещавам ти, а аз винаги спазвам обещанията си.

Гониър се обадил да каже нещо, което изглежда още повече вбесило Нортън.

— Не? Тогава виж това! Виж това! Познаваш ли го? Проверката на килиен блок 5 миналата нощ. Всеки затворник е преброен. Дюфрен е затворен в килията си в девет часа и е невъзможно да е избягал. Невъзможно! Сега ще го намериш!

 

 

Но в три следобед Анди все още го нямаше. Няколко часа по-късно самият Нортън влетя като буреносен облак в килиен блок 5, където всички бяхме заключени през целия ден. Започна ли разпит? През по-голямата част от този ден ни разпитваха разтревожените пазачи, които вече усещаха дъха на дракона с вратовете си. Всички отговаряхме едно и също: Нищо не сме видели, нищо не сме чули. И доколкото разбирам, всички казвахме истината. Зная, че аз я казах. Можехме само да кажем, че Анди наистина е бил в килията си по време на затварянето и при угасване на осветлението един час по-късно.

Един от нас предположи, че Анди се е промушил през ключалката. Предположението струваше на човека четири дни в изолатора. Килиите там бяха свръхнепроницаеми.

И Нортън беше унижен, смачкан, гледаше ни със сините си очи така убийствено, сякаш всеки момент ще изтръгне искри от закалените стоманени пръти на нашите клетки. Гледаше ни, като че вижда във всички нас него, беглеца. Може и да е вярвал в това.

Той отиде в килията на Анди и се огледа. Тя беше точно такава, каквато я остави Анди. Завивките бяха отметнати, но не личеше да е спал. На перваза имаше камъни… но не всички. Беше взел със себе си онези, които харесваше най-много.

— Камъни — изсъска той и ги помете от перваза с гръм и трясък. Гониър, който беше останал в извънработно време, трепна, ала нищо не каза.

Погледът на Нортън падна върху плаката с Линда Ронстед. Линда гледаше назад през рамото си, пъхнала ръце в задните джобове на впитите в нея зелени панталони. Беше препасана с въженце и имаше хубав калифорнийски тен. За Нортъновата баптистка чувствителност този плакат сигурно вещаеше пъкъла. Като го видях да се пули в него, спомних си какво ми каза Анди за усещането, което имал: че можеш да прекрачиш през картината и да отидеш при момичето.

По един съвсем реален начин това беше точно така, а Нортън стоеше на крачка от едно откритие.

— Отвратително нещо — изсумтя той и смъкна плаката от стената с едно движение на ръката.

И откри зейналата пробита дупка в бетона зад снимката.

 

 

Гониър не искаше да влезе вътре.

Нортън му заповяда — господи, гласът на Нортън, който заповядваше на Рич Гониър да влезе в дупката, ехтеше из целия затвор! — а Гониър просто му отказа, така беше.

— Ще те уволня — крещеше Нортън. Беше изпаднал в истерия като жена, получила плесница. Беше напълно изгубил своята невъзмутимост. Вратът му се оцвети в наситено тъмночервено, а две изпъкнали вени пулсираха на челото му. — Можеш да бъдеш сигурен, французино! Ще те уволня и ще се погрижа да не получиш друга служба в нито един затвор в цяла Нова Англия.

Гониър мълчаливо подаде служебния си пистолет на Нортън, направи го сам. Дойде му до гуша. Беше останал два часа след края на работното време, вече течеше третият, и му беше писнало. Като че ли бягството на Анди от нашето щастливо малко семейство хвърли Нортън в някакво особено безумие, което отдавна се таеше в него. Тази вечер той съвсем изкукурига.

Не зная на какво се дължеше това странно безумие. Зная само, че двайсет и шест затворници слушаха кавгата на Нортън с Рич Гониър тази вечер, когато от гаснещото късно есенно небе се изцеди и последния лъч светлина. Всички ние, дългосрочните, пътуващи по дългата линия, които бяхме виждали как идват и си отиват администратори, и коравите, и сладките задници, разбрахме, че директорът Самюъл Нортън беше стигнал това, което инженерите наричат „разрушаващо напрежение“.

И, бога ми, имам чувството, че някъде чувам смеха на Анди Дюфрен.

 

 

Най-сетне Нортън реши някой мършав глупак от нощната смяна да се пъхне в дупката под плаката на Анди с Линда Ронстед. Умът на мършавия пазач Рори Тремънт не сечеше като бръснач. Може би си мислеше, че ще спечели бронзова значка или нещо такова. Както си личеше, Нортън избра човек, който има приблизително тегло и размерите на Анди. Ако бяха пуснали някое от дебелогъзите момчета, каквито бяха повечето пазачи, то щеше да се заклещи там така сигурно, както бог прави тревата зелена… и сигурно щеше да е още там.

Тремънт влезе в дупката, вързан през кръста с найлоново въже, което някой намери в багажника на колата си. В ръка държеше голям шестбатериен електрически фенер. По това време Гониър, вече променил решението си за напускане, оставаше един от хората, способни да мислят ясно. Той измъкна отнякъде комплект хелиографни копия. Зная какво показваха те: в напречно сечение стената приличаше на сандвич. Цялата стена беше дебела три метра. Външната и вътрешна част имаха дебелина по метър и двайсет. В средата оставаше шейсет сантиметра празно пространство и човек можеше да си помисли, че там е цялата дяволия… в известен смисъл.

Откъм дупката се дочу гласът на Тремънт, който звучеше някак кухо и мъртвешки.

— Тук нещо смърди ужасно, господин директор!

— Няма значение! Продължавай!

Долният крак на Тремънт се спусна в дупката. Миг след това се спусна и другият. Светлината на фенерчето се мярна насам-натам и помътня.

— Господин директор, тук смърди ужасно гадно.

— Няма значение, казах! — кресна Нортън.

Болезненият глас на Тремънт долетя отново:

— Смърди като лайна. О, боже, така е, това са лайна, извадете ме оттук, ще си повърна червата, о, лайна, о, боже-е-е-е-е!

После съвсем ясно се чу звук, който показваше, че Рори Тремънт се е простил с обеда и вечерята си.

Е, така стояха нещата за мен. Целият ден — по дяволите, не, последните трийсет години — всичко се стовари върху мен изведнъж и аз започнах да се смея без причина. Не съм се смял така от времето, когато бях свободен, никога не съм очаквал, че мога да се смея така зад тези сиви стени. И о, боже мой, това не беше на хубаво.

— Изведете този човек оттук — изкрещя директорът Нортън, а аз се тресях от смях. Не знаех дали има предвид мен или Тремънт. Започнах да тропам с крака и се хванах за корема. Не можех да спра дори ако Нортън ме беше заплашил, че ще ме застреля на място.

Изведете го ВЪН!

И тъй, приятели и съседи, аз бях тоя, който излезе. Право към изолатора, където прекарах петнайсет дни. Дълъг престой. От време на време си мислех за бедния стар, не много умен Рори Тремънт, който ревеше „о, лайна, това са лайна“, а после мислех за Анди Дюфрен, който пътуваше на юг в собствен автомобил, облечен с хубав костюм, и само се смеех. Прекарах тези петнайсет дни в изолатора, изправен на главата си. Може би защото едната ми половина беше с Анди Дюфрен, Анди Дюфрен, който нагази в лайната и излезе на другия бряг чист, Анди Дюфрен, запътен към Пасифика.

Останалото научих от онова, което разнасяха през онази нощ половин дузина източници. То не беше чак толкова много. Вероятно Рори Тремънт беше решил, че няма какво да губи, след като се прости с обеда и вечерята си, защото продължи напред. Нямаше опасност да падне в кръглата шахта между външната и вътрешната част на стената на килийния блок. Тя беше толкова тясна, че всъщност Тремънт трябваше да се промъква надолу. По-късно той каза, че можел да си поеме дъх само наполовина и че вече знае какво е да си погребан жив.

На дъното той намери главния колектор, който обслужваше четиринайсет тоалетни в килиен блок 5, керамична тръба, поставена преди трийсет и три години. Тя беше счупена. До назъбената дупка в тръбата Тремънт намери геоложкия чук на Анди.

Анди се радваше на свобода, но не му е било лесно.

Тръбата беше още по-тясна от шахтата, по която слезе Тремънт. Рори Тремънт не влезе в нея, пък и доколкото зная, никой не го стори. По дяволите, това беше почти необяснимо. Докато Тремънт оглеждаше дупката и геоложкия чук, един плъх изскочи от тръбата. По-късно пазачът се кълнеше, че бил голям колкото кокер шпаньол. Той се върна в килията на Анди с пълзене, като маймуна на прът.

Анди е минал през тази тръба. Навярно е знаел, че тя води до потока на около петстотин метра от затвора, на блатистата западна страна. Така, мисля, е направил. Хелиографни копия имаше навсякъде и той е намерил начин да ги поразгледа. Беше методичен, пустият му Анди. Сигурно е знаел или е научил, че този главен колектор, който събираше отпадъчните води от килиен блок 5, все още не е включен в новата канализационна мрежа, и сигурно е знаел, че трябва да избяга до средата на 1975 година или никога, защото през август ни включиха към новата канализационна мрежа.

Петстотин метра. Дължината на пет футболни игрища.

По-малко от половин миля. Може би е пропълзял това разстояние с малко фенерче в ръка, а може и да е имал само две кутии кибрит. Пълзял сред нещо, което нито мога, нито искам да си представя. Може би срещу него са изскочили плъхове или пък са пълзели с него както правят някои животни, израснали смели поради мрака. Сигурно е имал достатъчно пространство, за да промъква раменете си и навярно се е изтласквал в местата, където тръбите се съединяват. На негово място щях да полудея от клаустрофобия поне десет пъти. А той мина.

В далечния край на тръбата намериха няколко кални отпечатъка от стъпки, които водеха вън от плиткия мръсен поток, в който се изливаше тръбата. На три километра оттам издирващата група намери затворническата му униформа. Това стана след един ден.

Вестниците писаха много за тази история, както можеш да се досетиш, но никой в радиус двайсет и четири километра от затвора не се оплака за открадната кола или откраднати дрехи, нито пък някой съобщи да е видял гол мъж нощем. Имаше само лаещи кучета във фермите. Той само излязъл от тръбата и изчезнал яко дим.

Бас държа, че се е запътил към Бъкстън.

 

 

Три месеца след този паметен ден директорът подаде оставка. Беше сломен човек, прави ми особено удоволствие да ти го съобщя. Пролетта си беше отишла от неговия праг. Последния ден той се затътри навън като стар затворник, който се влачи към лечебницата за кодеинови таблетки. Гониър надделя и това се стори на Нортън като удар под пояса. Доколкото зная, сега Сам Нортън е в Елиът. Посещава службите на баптистката църква всяка неделя и се чуди как, по дяволите, Анди Дюфрен излезе по-умен от него.

Мога да му кажа, отговорът на въпроса е самата простота. Някои са такива, Сам. А някои не са и никога няма да бъдат.

 

 

Това е, което зная.

А сега ще ти кажа какво мисля. Може и да греша в някои подробности, но съм готов да заложа часовника и верижката си, че съм схванал главното много добре. Защото като зная какъв човек е Анди, има само един или два възможни начина, по които са се развили нещата. От време на време, когато мисля, че всичко е свършило, си спомням за Нормейдън, оня малко откачен индианец. „Добро м’че — каза Нормейдън след като прекара в килията на Анди осем месеца. — Радвам се, че си отивам. Лоша работа тази килия. Цялото време студено. Не дава да пипаш негови неща. Това добре. Хубав човек, никога не се шегува. Но много лошо.“ Бедният откачен Нормейдън! Той знаеше повече от всички останали и го научи много бързо. Осем дълги месеца минаха, докато Анди успя да го махне от килията и пак да я запази за себе си. Ако Нормейдън не беше прекарал при него осем месеца веднага след идването на директора Нортън, вярвам, че Анди щеше да бъде на свобода преди оставката на Никсън.

 

 

Сега си мисля, че цялата работа започва през 1949 година и не с геоложкия чук, а с плаката на Рита Хейуърт. Казах ти колко нервен изглеждаше, когато ме попита за него, нервен и преливащ от потисната възбуда. Тогава ми мина през ума, че това е само от притеснение, защото Анди е такъв човек, който не иска никой да знае, че е пожелал жена… особено ако това е жена-фантазия. Но сега съм на мнение, че сгреших. Мисля си, че възбудата на Анди идеше от нещо друго.

Как стана така, че оня директор Нортън случайно откри дупката зад плаката на момиче, което даже не е било родено, когато снимката на Рита Хейуърт висеше на стената? Настойчивостта на Анди Дюфрен и упоритата му работа — това да, не пренебрегвам никоя от тези причини за успеха. Но имаше още два други елемента на уравнението: голям късмет и бетонът.

Няма нужда да обяснявам късмета, предполагам. Бетонът отбелязах за себе си. Отделих малко време и две марки, за да напиша първо в историческия отдел на Университета в Мейн и после на човека, чийто адрес ми дадоха. Този човек е бил началник на проекта, по който е построено крилото за максимална сигурност на Шоушенк.

Крилото, което се състои от килийни блокове 3, 4 и 5, е построено през 1934–37 година. Сега повечето хора не мислят за цимента и бетона като за „технологично постижение“, но всъщност те са. До 1870 година не е имало съвременен цимент, а съвременен бетон не е имало до началото на века. Можеш да го направиш или много воден, или много сух. Можеш да сложиш много пясък или малко пясък; същото важи и за чакъла. Но през 1934 година науката за смесване на съставките е била доста по-различна, отколкото е днес.

Стените на килиен блок 5 бяха достатъчно здрави, но не точно сухи. Всъщност те са адски влажни. След продължително влажно време те се изпотяват и понякога даже от тях капе. Появяват се пукнатини, някои по два — три сантиметра. Обикновено ги замазват с варов разтвор.

Сега идва Анди Дюфрен от килиен блок 5. Той е дипломиран в Школата за бизнес към Университета в Мейн, но през това време са му чели два или три курса по геология. Геологията, всъщност, му стана главно хоби. Според мен тя подхожда на неговата търпелива, добросъвестна природа. Десет хиляди години ледников период тук, милион години издигане на планина там. Плочите на здрава основна маса, които с хилядолетия се трият една о друга дълбоко под земната кора. Налягане. Веднъж Анди ми каза, че в геологията всичко е свързано с налягането.

И с времето, разбира се.

Той имаше време да изучи тези стени. Много време. Когато вратата на килията щракне и светлината угасне, няма какво да се гледа.

Новите затворници трудно се приспособяват към ограниченията на затворническия живот. Хваща ги треска. Понякога трябва да ги изпратят в лечебницата и да ги успокоят един-два пъти, преди да влязат в крак. Често може да се чуе как някой нов член на нашето щастливо малко семейство удря по решетката на килията и крещи да го пуснат. И преди виковете да стигнат далеч, в килийния блок започва песента: „Прясна риба, хей, малка рибка, прясна риба, прясна риба, днес получихме прясна риба!“

Анди не блъскаше така, когато дойде в Шенк през 1948 година, но това не значи, че не е чувствал много от нещата по този начин. Може и да е бил близо до полудяване — някои полудяват, други стигат до ръба. Само да мигнеш — и старият живот си е отишъл, неясни кошмари се явяват пред теб, идва един дълъг сезон в ада.

И какво правеше той, питам те. Търсеше отчаяно нещо, с което да занимава неуморния си ум. О, има всякакви начини да се забавляваш, даже в затвора: изглежда човешкият ум разполага с безброй възможности, когато се стигне до развлечения. Казах ти за скулптора и неговите „Три възрасти на Исус“. Има колекционери на монети, които губят колекциите си заради крадците, срещат се филателисти, а едно момче имаше пощенски картички от трийсет и пет различни страни и нека да ти кажа, той ще ти свети маслото, ако започнеш да му се присмиваш заради картичките.

Анди се интересуваше от камъни. И от стените на килията си.

Мисля, че отначало не е имал друго намерение, освен да надраска инициалите си на стената, където скоро щеше да се появи снимката на Рита Хейуърт. Или е искал да напише няколко реда от някаква поема. Вместо това открива много слаб бетон. Може би е започнал да драска инициалите си и едно парче от стената просто е паднало. Мога да си го представя как лежи на леглото, вперил поглед в парчето бетон и как го обръща в ръцете си. Не си спомняй за катастрофата на целия ти живот, не си спомняй, че си захвърлен тук от цял влак нещастие. Да забравим всичко и да погледнем едно малко парче бетон.

Няколко месеца след това ние си мислихме, че ще е доста смешно да разберем каква част от стената можеше да изнесе той навън. Но едва започнеш да дълбаеш стената, и седмичната проверка (или една от внезапните проверки, които винаги се интересуват от скрит алкохол, наркотици, мръсни картинки и оръжия) идва и казва на пазача: „Този ли? Издълбал е само малка дупка в стената на своята килия. Не бой се, мой човек!“

Не, той не направи това. Само дойде при мен и ме попита мога ли да му продам плакат с Рита Хейуърт. Не малкия, а големия.

И, разбира се, той имаше скален чук. Помня как когато му доставих този предмет си помислих, че на човек ще му трябват шестстотин години да пробие стената с него. Съвсем вярно. Но Анди мина само през половината от стената, и то през мекия бетон. За това му трябваха два чука и двайсет и седем години.

Вярно, че загуби повече от година с Нормейдън и можеше да работи само нощем, когато почти всички спят, включително и пазачите, постъпили на нощна смяна. Но предполагам, че нещо е забавило работата повече от пробиването на стената и това е било изнасянето на бетона. Той би могъл да заглуши шума от работата, като завие главата на чука с плат за полиране на минерали, но какво може да направи с разтрошения бетон, превърнат в прах, и случайни парчета, които излизат цели?

Мисля, че е раздробявал парчетата на камъчета и…

Помня неделята след като му продадох геоложкия чук. Гледах го как пресича двора за упражнения с лице, подуто от последното му спречкване със сестрите. Видях, че спира, вдига камъче… и то изчезва в ръкава му. Този вътрешно ръкавен джоб е стар затворнически номер. В ръкава или право в маншета на панталоните. Имам и друг спомен, много силен, но не съвсем ясен, може би нещо, което съм виждал неведнъж. Анди Дюфрен пресича двора за упражнения в горещ летен ден, когато въздухът е съвсем неподвижен. Да, неподвижен… с изключение на ветреца, който сякаш издухваше пясъка около краката на Дюфрен.

Може и да е имал тайни джобове под коленете на панталоните. Напълваш изкопаното от стената в джобовете и само се разхождаш насам-натам с ръце в джобовете, а когато се чувстваш в безопасност и ненаблюдаван, дръпваш леко джобовете. Джобовете, разбира се, са привързани към тайните джобове с конци или здрави връзки. Съдържанието започва да се сипе от крачолите, докато се разхождаш. През втората световна война някои военнопленници са се опитвали да изкопаят тунел с помощта на такива приспособления.

Годините минаваха, Анди изнасял своята стена шепа след шепа. Той играел своята игра с всеки нов директор и те са си мислили, че го прави заради разрастването на библиотеката. Не се съмнявам, че това е било отчасти вярно, ала главното, към което се стремеше Анди, беше да запази килия 14 в блок 5 само за себе си.

Съмнявам се да е имал някакви реални планове или надежди за бягство, поне в началото. Вероятно е мислел, че стената е три метра плътен бетон и ако успее да я пробие, ще трябва да разхвърля огромно количество пясък в двора за упражнения. Но той едва ли се е безпокоил много за минаването през стената. Мислел си е горе-долу така: „Напредвам с 30 сантиметра за седем години, трябват ми седемдесет години, за да мина през стената; тогава ще съм на сто и една години.“

Има и второ предположение, което бих направил на мястото на Анди: може да ме хванат и ще имам много време в изолатора, без да броя голямата черна точка в личния ми картон. В края на краищата имаше редовни седмични огледи и внезапни проверки, почти винаги нощем, всяка втора седмица. Сигурно си е мислел, че няма да я кара много дълго така. Рано или късно някой от пазачите щеше да надзърне зад Рита Хейуърт за да се увери, че Анди не крие я остър нож, я цигари с марихуана, залепени лепенки на стената.

И отговорът на това предположение трябва да е бил: По дяволите всичко това. Може за него цялата работа да е била игра. Колко време ще мине, преди да ме открият. Затворът е дяволски потискащо място и възможността да те изненадат с извънредна проверка посред нощ, когато е свалил плаката, е придавала нещо пикантно на ранните му затворнически години.

Вярвам, че е невъзможно да избяга само с един гол късмет. Не само за двайсет и седем години. Никога. Повярвах в това, когато той помогна на Байрон Хедли да заобиколи данъците върху падналото от небето наследство. Точно с това той тръгна напред.

Или пък се е намесило и нещо друго освен проклетия късмет, което също е работело за него. Той имаше пари и може да е пускал по нещо на някого, за да минава по-леко. Повечето от пазачите щяха да се съгласят, ако цената е добра; парите отиват в джоба им, а затворникът си има своята снимка или специалните цигари. Освен това Анди беше образцов затворник: спокоен, любезен, възпитан, не налиташе на бой. Съвсем други бяха откачените и паникьорите. Обръщаха килиите им с краката нагоре най-малко веднъж на шест месеца: отваряха циповете на матраците, нарязваха и хвърляха възглавниците, грижливо запушваха отточните тръби на техните тоалетни.

След това, през 1950 година, Анди стана нещо повече от образцов затворник. През 1950-та той стана ценно удобство, убиецът, който избягва данъците по-добре от всяка кантора. Той даваше безплатно съвети за имотното състояние, слагаше данъчни чадъри, попълваше заявки за заеми. Помня как седеше зад бюрото си в библиотеката и търпеливо, параграф по параграф, отхвърляше работата по договора за купуване на кола със заем — шефът на пазачите искаше да купи на старо Де Сото. Той казваше на човека кое е добро и кое е лошо в един договор, обясняваше му, че можеш да купиш нещо със заем и да не те прецакат, държеше го по-далеч от финансовите компании, които по това време бяха малко по-добри от законните акули, отпускащи заеми. Когато свърши, надзирателят протегна ръка към него… но веднага я прибра. Нали разбираш, за миг беше забравил, че има работа с човек, а не с талисман.

Анди продължи с данъчните закони и борсовите операции; неговата цена не намаля, след като го пратиха за известно време в изолатора, а това можеше да стане. Той започна да получава пари за библиотеката и никой не се стараеше да претърсва килията му. Беше добър негър.

 

 

Един ден, много късно в тези събития — може би през октомври 1967 година — дългосрочното хоби изведнъж се превърнало в нещо друго. През нощта, когато се пъхнал до кръста в дупката, а Ракел Уелч висяла на задника му, острия край на неговия чук внезапно хлътнал до дръжката.

Той успял да извади някои парчета от бетона, но сигурно е чул други да падат в шахтата, удряйки се ту в едната, ту в другата стена, като падали с трополене във вертикалната пролука. Знаел ли е, че напредва към шахтата или е бил съвсем изненадан? Нямам представа. Може по това време вече да е виждал хелиографните копия, а може и да не е. Ако още не го е бил сторил, бъди сигурен, че скоро ги е открил.

Изведнъж той разбрал, че това не е разтуха, играта придобива по-висок залог — неговия собствен живот, собственото му бъдеще, извисяването. И дори тогава той не е бил сигурен, но вече имал много добра идея, защото точно по това време той спомена Зихуатанехо за първи път. С цялата си неочакваност, вместо да си остане само играчка, тази глупава дупка в стената го завладяла — ако е знаел за колектора на дъното и че той води извън затвора, така е било.

Цели години си имаше грижи с ключа под скалата в Бъкстън. Сега вече са го налегнали други грижи — че някой натегач от новите надзиратели ще надникне зад плаката и ще открие всичко или ще му сложат съквартирант, или пък ще го преместят. Всичко това се е въртяло в главата му около осем години. Мога да кажа, че е един от най-хладнокръвните хора, които някога са живели. Ако аз живеех в такава несигурност, много скоро щях да откача напълно. Но Анди само си продължи играта.

За осем години негова грижа стана опасността да открият тайната му, вероятността за това, ще кажеш, защото въпреки, че старателно подреждаше картите в своя полза, като обитател на държавния затвор той нямаше да спечели много. Ала боговете бяха щедри към него дълго време — цели деветнайсет години.

Най-ужасната ирония на съдбата, за която се сещам, би могло да бъде освобождаването под честна дума. Представяш ли си? Три дни преди да бъде освободен, затворникът се премества в крило с по-лек режим за пълен физически и психически преглед. Докато той е там, килията се почиства основно. Вместо да излезе под честна дума, щяха да го пратят по стълбите долу в изолатора, след което щеше да продължи горе, но вече в друга килия.

Ако е стигнал до шахтата през 1967 година, как не е избягал до 1975 година?

Не зная със сигурност, мога само да направя някои много добри предположения.

Първо, той е станал по-предпазлив от всякога. Беше много хитър, за да се втурне напред с бясна скорост и да се опита да избяга за осем или осемнайсет месеца даже. Може за известно време да е разширявал отвора на мястото, където е трябвало да пропълзи. Една дупка, голяма колкото чаена чаша по времето на неговото новогодишно пиене през онази година. Дупка, голяма колкото чиния за вечеря, когато си пийна на рождения ден през 1968 година. Голяма колкото поднос през 1969 година, когато откриха бейзболния сезон.

По времето, за което си мисля, работата сигурно е потръгнала по-бързо от обикновено, имам предвид след като пробил стената. Струва ми се, че вместо да разпрашава парчетата и да ги изнася от килията си в тайните джобове, както описах, той просто ги е хвърлял в шахтата. Продължителният период от време, което му е трябвало, ме кара да мисля, че той не е посмял да направи това. Навярно е решил, че шумът може да предизвика нечие подозрение. Или пък, ако е знаел за колектора, се е боял, че парче бетон може да го счупи преди още да е готов, да повреди канализацията на блока и да предизвика проверка. А проверката, трябва да кажа, щеше да донесе провал.

Така или иначе, мисля си, по времето, когато Никсън положи за втори път клетва, дупката е била достатъчно широка, за да се промъкне през нея… и вероятно достатъчно бързо. Анди беше дребен човек.

Защо не е избягал тогава?

Точно тук моите научни предположения пропадат, хора, от този момент те стават все по-примитивни. Една от възможностите е, че пространството, през което трябвало да пропълзи, е било задръстено от парчета и се е наложило да ги изнесе. Но това не би отнело цялото време. Тогава какво?

Мисля, че Анди се е уплашил.

Обясних ти според възможностите какво е да бъдеш институционен човек. Отначало не можеш да понасяш тези четири стени, после се примиряваш с тях, накрая ги приемаш. И тогава, когато тялото, умът и духът ти се нагодят към живота в тази среда, започваш да ги обичаш. Казват ти кога да ядеш, кога да пишеш писма, кога да пушиш. Ако работиш в пералнята или в завода за плочи, осигуряват ти по пет минути на час, през които можеш да отидеш в банята. За трийсет и пет години, моето време беше в еди-колко си часа и двайсет и пет минути. След трийсет и пет години това беше единственото време, от което имах нужда да се изпикая или да си освободя червата: Еди-колко си часа и двайсет и пет минути. И ако по някаква причина не мога да отида до тоалетната, нуждата минава в „и трийсет“, и щеше да се появи следващия час в „и двайсет и пет“.

Мисля, че Анди се бореше с този тигър, с този институционен синдром и с порасналия страх, че всичко може да е напразно.

Колко ли нощи е лежал буден под своя плакат с мисълта за колектора, като е знаел, че това е единственият шанс, който ще има някога. От хелиографните копия навярно е научил колко голям е отворът на тръбите, но чертежите не са могли да опишат какво става вътре в тръбата — ще може ли да си поеме дъх и да избегне задушаването, не са ли толкова едри плъховете, че да се бие с тях, вместо да продължи бягството. Хелиографните копия не са могли да му обяснят какво ще намери в края на тръбата, когато стигне и ако стигне до него. Съдбата би могла да си направи с него и по-жестока шега, отколкото ако му беше изпратила освобождаване под честна дума: Анди се вмъква в колектора, пълзи петстотин метра сред задушаващия, вонящ на лайна мрак и накрая стига до дебела решетка. Ха, ха, много смешно!

 

 

Това трябва да му е минало през акъла. И ако след дълго чакане наистина дойде времето и той успее да избяга, ще може ли да намери цивилни дрехи, ще може ли да се отдалечи незабелязано от околността на затвора? И накрая да предположим, че той се измъкне от тръбата, отдалечи се от Шоушенк преди да вдигнат тревога, стигне до Бъкстън, отмести оня камък… и не намери под него нищо? Не е толкова драматично като това да стигнеш точно на същото място и да видиш, че там се издига висок блок с апартаменти или да излезеш на паркинга на някой супермаркет. Може някое малко момче, което обича камъните, да е забелязало вулканичното стъкло, да го е повдигнало, да е видяло ключа от сейфа и да го е занесло заедно с камъка в стаята си като сувенир. Възможно е през ноември някой ловец да е ритнал камъка, да е оставил на открито ключа, а катеричка или врана, които харесват ярките блестящи предмети, да са го отмъкнали някъде. Може през една от годините да е имало пролетно наводнение, което да е пробило стената и да е отнесло ключа. Всичко е възможно.

Мисля си: това, че Анди просто се е притаил на място за известно време, сигурно е много примитивно предположение. Ала човек не може да загуби, ако не заложи. Какво можеше да загуби, ще попиташ. Библиотеката — това първо. Отровният мир на институционния свят — второ. Всякакъв бъдещ шанс да постигне своята независима самоличност.

Но накрая той избяга, както ти казах. Опита се… и! Не офейка ли по един брилянтен начин? Кажи!

Но наистина ли успя да избяга, ще попиташ. Какво е станало след това? Какво е станало, когато нагазил в оная ливада и вдигнал камъка, ако допуснем, че камъкът е бил още там?

Не мога да ти опиша тази картина, защото този институционен човек е все още в своята институция и го чакат още дълги години там.

Ще ти кажа само едно. През 1975 година, в самия край на лятото — на 15 септември, ако трябва да бъда точен — получих пощенска картичка, пусната в малкото градче Макнейри, щата Тексас. Това градче е от американската страна на границата, точно срещу Ел Порвенир. Мястото за съобщение на картичката беше съвсем празно. Но аз зная от кого е. Усещам го със сърцето си така сигурно, както зная, че един ден всички ще умрем.

Макнейри е мястото, където е пресякъл границата. Макнейри, щата Тексас.

 

 

Това е моят разказ, Джак. Никога не съм си мислил колко ще е дълъг, ако го напиша, или колко страници ще излезе. Започнах да пиша след получаването на картичката и завършвам на 14 януари 1976 година. Изписах три молива и цял куп хартия. Криех страниците, за да не може всеки да ми надуши следите.

Съживих повече спомени, отколкото можех да си помисля. Да пишеш за себе си е нещо като да потопиш клон в бистра речна вода и да го влачиш по калното дъно.

Добре де, ти не пишеш за себе си, чувам да се обажда някой от галерията. Пишеш за Анди Дюфрен. Ти си само един епизодичен герой в собствената си история. Знаеш, че не е така. Всичко това е за мен, всяка проклета дума от разказа за Анди беше част от мен, която няма никога да унищожат, част от мен, която ще се възрадва, щом най-подир вратите се отворят пред мен и аз изляза с евтиния си костюм и с жалките двайсет долара в джоба. Тази нищожна частица от моето същество ще се възрадва, колкото и да е стара, разнебитена и наплашена останалата част от мен. Мисля, че Анди владее по-сигурно тази частица и я използва по-добре от мен.

Има и други, които си спомнят за Анди. Гордеем се с това, че избяга, ала ни е и малко тъжно. Някои птици не са създадени за клетка, така е. Перата им са твърде ярки, песните твърде чисти и диви. Или трябва да ги пуснеш, или, щом отвориш клетката да ги нахраниш, те ще изхвръкнат от нея под носа ти. И тази част от теб, която знае колко грешно е да ги затвориш, ще се зарадва първа, но частта, в която ти живееш, е прекалено мръсна и пуста, за да ги освободиш.

Това е историята и се радвам, че ти я разказах, макар че е малко незавършена и някои спомени, които моливът събуди като клон, който се влачи по калното дъно на реката, ме правят малко тъжен и дори по-стар, отколкото съм. Благодаря ти, че ме изслуша. Анди, ако наистина си там, както се надявам, погледни и за мен звездите веднага след залеза, докосни пясъка, гази из водата, чувствай се свободен.

 

 

Никога не съм очаквал, че пак ще ме обхване тази словоохотливост, но аз съм тук със своите оръфани и прегъвани листове, пръснати на бюрото пред мен. Към тях добавям три или четири страници, като пиша в чисто нов бележник. Бележника купих в някакъв магазин — просто влязох в магазин на улица Портландс конгрес и го купих.

Мислех, че съм сложил края на моята история в затвора Шоушенк през един мрачен януарски ден на 1976 година. Сега е май 1977-ма и аз седя в малка евтина стая в портландския хотел „Брюстър“, за да добавя още нещо.

Прозорецът е отворен и шумът от уличното движение е мощен, възбуждащ и заплашителен. Току поглеждам към този прозорец, за да се уверя, че е без решетка. Нощем спя зле, защото колкото и евтина да е тази стая, леглото изглежда прекалено голямо и разкошно. Събуждам се всяка сутрин точно в шест и трийсет с чувството за обърканост и уплаха. Сънищата ми са кошмарни. Имам ненормалното чувство за свободно падане. Това усещане е ужасяващо като пиянство.

Какво се случи в живота ми? Познай де! Пуснаха ме под честна дума. След трийсет и осем години рутинно слушане и рутинно отхвърляне (през тези трийсет и осем години трима адвокати умряха над моите документи), най-подир ме пуснаха. Сигурно са решили, че на петдесет и осем години съм достатъчно изхабен и напълно безопасен.

Склонен бях да изгоря документа, който ти прочете. Излизащите под честна дума се претърсват толкова грижливо, колкото и „новите риби“. Освен че съдържат достатъчно динамит да ми осигурят обръщане кръгом и нови шест или осем години вътре, моите „мемоари“ крият и още нещо: името на града, където се надявам, че се намира Анди Дюфрен. Мексиканската полиция на драго сърце си сътрудничи с американската и аз не искам моята свобода — или моето нежелание да се откажа от историята, за чието написване работих дълго и усилено — да струва на Анди неговата свобода.

Спомних си как Анди внесе петстотин долара през 1948 година и изнесох моя разказ по същия начин. Само за по-голяма безопасност внимателно преписах всяка страница, където се споменаваше Зихуатанехо. Ако листовете бяха намерени при външното ми претърсване, както му викат в Шенк, пак щеше да ме завърти въртележката, но ченгетата щяха да търсят Анди в перуанския морски град Лас Интрудес.

Комисията за освобождаване под честна дума ми осигури работа като „помощник в залата за стоки“ в големия „Фудуей Маркет“ на „Спрюс Мол“ в Южен Портланд, което ще рече, че станах само още едно застаряващо лошо момче. Нали знаеш, има само два вида лоши момчета — стари и млади; никой не поглежда нито едните, нито другите. Ако пазаруваш във „Фудуей“ на „Спрюс Мол“, мога даже да ти занеса покупките до колата… но трябва да си пазарувал там между март и април 1977 година, защото точно толкова време работих там.

Отначало изобщо не мислех, че ще мога да бачкам навън. Описах затвора като модел с по-ниска скала от външния свят. Там хората са други, те даже говорят по-бързо. И по-високо.

Това беше най-трудното приспособяване, което някога ми се е налагало… и още не съм извървял по целия му дълъг път. Да вземем жените. След като четирийсет години не знаех, че са половината от човечеството, изведнъж започнах работа в магазин, пълен с жени. Стари жени, бременни жени, облечени в тениски със стрелки, които сочат надолу, и с щампован надпис: „ТУК ИМА БЕБЕ“. Мършави жени, през блузките на които се виждаха зърната на гърдите им. Жени, които носят още някои неща както по онова време, когато предстоеше да ме арестуват и да започне разглеждането на делото. Жени от всякакъв вид и ръст. Усетих, че се въртя полунадървен почти през цялото време и започнах да се проклинам, че съм само един мръсен дъртак.

Другата трудност беше ходенето до тоалетната. Когато се налагаше да отида (а неотложните нужди идваха в еди-колко си и двайсет и пет), трябваше да потисна съкрушителната нужда и да съгласувам това с шефа. Да, зная това, което мога да отида и да направя в този прекалено светъл външен свят, е едно. Съвсем друго беше да приспособя моето вътрешно аз към това знание след всичките тези години, когато трябваше да съгласувам отиването до палетната с надзирателя или пък след два дни, прекарат в изолатора за наказание.

Шефът не ме обичаше. Беше младо момче, двайсет и шест-седем годишно и забелязах, че изпитва нещо като погнуса от мен. Начинът, по който едно умилкващо се угодливо старо псе пълзи по корем пред теб, за да стане любимец, сигурно отвращава човека. Господи, отвращавах се от себе си. Но… не можех да сторя нищо. Исках да му кажа: Ето какво прави от теб цял живот в затвора, момче. Той превръща всеки човек с власт в господар, а теб — в куче на всеки господар. Може да знаеш, че си станал куче даже и в затвора, но щом всеки друг, облечен в сиво, е куче, това няма никакво значение. Вън — да, там е важно. Ала не можех да кажа на младото момче това. То нямаше да ме разбере. Нито пък моят попечител — едър, с претенции за бивш моряк от военноморския флот, с огромна червена брада и цели купища полски вицове. Виждахме се с него по за пет минути всяка седмица. „Нали не си зад решетките, Ред?“, питаше след като свършваше с полските си вицове. Отговарях му да и с това приключвахме до следващата седмица.

Музиката по радиото. Когато влязох вътре, големите оркестри тъкмо набираха скорост. Сега всяка песен звучи така, сякаш е за чукане. Толкова много коли. Отначало имах чувството, че държа живота си в своите ръце, когато пресичах улицата.

Нещо повече — всичко беше чуждо и заплашително, но може би ще добиеш представа или поне ще хвърлиш поглед върху част от нещата. Когато си пуснат под честна дума, почти всичко може да ти послужи. Срам ме е да си призная, но започвам да мисля как да свия пари или да открадна стока от „Фудуей“, нещо, с което да се върна пак там, където е спокойно и знаеш всичко, което ще стане през деня.

Ако не познавах Анди, сигурно щях да го направя. Но аз продължавах да мисля за човека, който прекара тези дълги години в търпеливо пробиване на цимента с геоложкия чук, за да извоюва свободата си. Мислех за това и се срамувах, после пак ми хрумваше същата мисъл. Е, можеш да кажеш, че той е имал повече основания от мен да бъде свободен. Той имаше нова самоличност и много пари. Но това не е съвсем вярно, нали разбираш? Защото той не знаеше със сигурност, че новата самоличност е още там, а без новата самоличност парите щяха да останат недостижими. На него му трябваше само да е свободен и ако бях ритнал онова, което имах, щях да се изхрача върху всичко, което той така упорито се стремеше да завоюва.

След излизането ми направих едно пътуване на автостоп до малкия град Бъкстън. Това беше в началото на април 1977-ма. Снегът по полето тъкмо беше започнал да се топи, въздухът едва начеваше да се затопля, бейзболните отбори отиваха на север да започнат новия сезон, играейки единствената игра, която бог одобрява, сигурен съм. На тръгване взех компаса на Силва в джоба си.

В Бъкстън се е ширнала голяма ливада, беше ми казал Анди, и в северния край на тази ливада се издига каменна стена, също като в поема на Робърт Фрост. Някъде в основата на тази стена лежи камък, чието място не е на една ливада в Мейн.

Пращат те за зелен хайвер, ще речеш. Колко ливади има в малко селско градче като Бъкстън? Петдесет? Сто? От личен опит бих казал, че са дори повече, ако сложиш в това число и обработените земи, които може и да са били обрасли с райграс по времето, когато Анди влезе вътре. А ако намерех същото поле, можеше и да не разбера, защото беше напълно възможно да пропусна онова черно парче вулканично стъкло, още повече, че Анди би могъл да го пъхне в джоба си и да го вземе със себе си.

И тъй, ще се съглася с теб. Няма съмнение, пращат ме за зелен хайвер. Нещо по-лошо, това е опасно за човек, пуснат под честна дума, защото някои от тези полски участъци са отбелязани с табелка „Влизането забранено“. И както казах, те са повече от щастливи пак да ти хвърлят задника в затвора, ако преминеш чертата. За зелен хайвер… но същото е да къртиш бетонната стена двайсет и седем години. Когато не си човек, който може да бъде полезен, а само едно лошо старо момче, желателно е твоето хоби да насочва ума ти към новия живот. А моето хоби беше да търся камъка на Анди.

Отидох на автостоп до Бъкстън и обходих пътищата. Слушах птиците, слушах как текат водите в каналите под шосетата, разглеждах бутилките, които отстъпващите снегове откриваха — точно толкова безполезно невъзвръщаеми, съжалявам, че го казвам. Светът изглежда го беше ударил на прахосничество, откак влязох в затвора. А аз все дирех ливадата.

Повечето от тях можех да отхвърля веднага. Едни нямаха каменни стени. Други имаха, но компасът сочеше, че са обърнати в друга посока. За всеки случай обходих и тези, които бяха разположени по друг начин. Беше ми приятно да го правя и при тези разходки сред природата наистина се чувствах свободен, спокоен. Някакво старо куче се навърташе край мен една събота. А един ден видях измършавяла от зимния глад сърна.

После дойде 23 април — денят, който никога няма да забравя, даже и да живея още петдесет и осем години. Беше благоуханен съботен следобед и аз вървях по пътя, за който малкото рибарче на моста ми каза, че бил „Оулд Смит Роуд“. Бях си взел обед в кафява торбичка на „Фудуей“ и го изядох, седнал на камък край пътя. След като се нахраних, внимателно зарових остатъците в земята, както ме учеше баща ми преди да умре, а тогава бях само една дребна рибка, не по-голяма от онова рибарче, което ми каза името на шосето.

Към два часа стигнах до голяма ливада от лявата ми страна. В далечния й край се издигаше каменна стена, която отиваше на северозапад. Тръгнах нататък през влажната земя и започнах да разглеждам стената. От един дъб се обади малка катеричка.

На три четвърти от края на стената видях камъка. Няма грешка: черно стъкло, гладко като коприна. Гледах го дълго и усещах, че мога да заплача просто така, без нищо. Катеричката ме последва и продължи да бръщолеви. Сърцето ми биеше лудо.

Когато се посъвзех, отидох до камъка, клекнах до него — ставите на коленете ми изтрещяха като двуцевна пушка — и оставих ръката ми да го докосне. Той беше истински. Не го вдигнах, защото мислех, че може да има нещо под него; лесно можех да мина съвсем близо, без да намеря онова, което е скрито под него. Не бях решил да го отнеса с мен, защото не беше мой. Имах чувството, че ако го взема от полето, това ще е най-лошият вид кражба. Вдигнах го само да го поразгледам по-добре, да опитам тежестта му и да се убедя в съществуването му, като възприема неговата фина повърхност чрез кожата си.

Дълго гледах онова, което се намираше под него. Очите ми го видяха, но на мозъка му трябваше време, за да го взема. Това беше плик, грижливо обвит в найлонова торбичка, за да не се намокри. На плика с четливия почерк на Анди беше написано името ми.

Грабнах плика и оставих камъка на мястото, където го беше сложил Анди, а преди него — приятелят на Анди.

„Драги Ред,

Ако това писмо е в ръцете ти, трябва да си вече вън. Тъй или инак, но си вън. И ако продължиш, можеш да отидеш малко по-далеч. Предполагам, че помниш името на града, нали така? Ще ми трябва добър човек да задвижа плановете си.

Между другото, пийни глътка за мен и мисли, че всичко свърши. Помни, че надеждата е хубаво нещо, а хубавите неща никога не умират. Надявам се, че това писмо ще те намери и че си здрав.

Твой приятел

Питър Стивънс“

Не прочетох това писмо в полето. Изпитах ужас, имах нужда да се измета по-бързо, преди да са ме забелязали. Може би по-подходящо за случая е да кажа, че се боях да не ме арестуват.

Върнах се в моята стая и там го прочетох сред аромата на вечеря за стари посетители, която ми поднесоха горе — бийфорони, райсарони, нудларони, нещо такова. Можеш да се хванеш на бас, че ядох същото, което ядат старите хора с ограничени доходи в Америка, и че сигурно завършваше на „рони“.

Отворих плика, прочетох писмото, хванах се за главата и извиках. В писмото имаше двайсет нови петдесетдоларови банкноти.

 

 

А сега съм в хотел „Брюстър“, формално погледнато — беглец от правосъдието. Нарушаване на честната дума е моето престъпление. Никой няма да блокира пътя, за да хване престъпник с такова обвинение, предполагам. Това поне зная.

Имам този ръкопис. Багажът ми е с размери на докторска чанта, в него е всичко, което притежавам. Имам деветнайсет петдесетачки, четири десетачки, пет, три по един долар и разни дребни. Развалих едната петдесетачка да си купя бележник и пакет цигари.

Чудя се какво да правя.

Но тук всъщност няма въпрос. Съществуват само два избора: или да живееш, или да вземеш и да пукнеш.

Първо връщам този ръкопис в чантата си. После я затварям, грабвам си палтото, слизам долу и вдигам гълъбите от този бардак. После поемам из града към някой бар, пускам пред съдържателя тези пет долара и си поръчвам две бързи „Джак Даниелс“ — едно за мен и едно за Анди Дюфрен. Съвсем различно е от онези една-две бири, те бяха първото нещо, което пих на свобода от 1938 година насам. После пускам един долар на съдържателя и му благодаря сърдечно. Излизам от бара и отивам по Спринг стрийт до станцията „Грейхаунд“ и купувам автобусен билет до Ел Пасо през Ню Йорк. Когато стигна до Ел Пасо, купувам билет до Макнейри. А в Макнейри имам шанс да разбера дали един стар мошеник като мен може да преплува през границата до Мексико.

Помня точно името. Зихуатанехо. Много е красиво, за да го забравя.

Чувствам се развълнуван, толкова развълнуван, че едва държа молива в разтрепераната си ръка. Мисля, че това е треската, която може да изпита само свободен човек, поел на дълъг път, чийто край не се вижда.

Надявам се, че Анди е там.

Надявам се да стигна дотам през границата.

Надявам се да видя моя приятел и да му стисна ръката.

Надявам се, че Пасификът е тъй син, както е в мечтите ми.

Надявам се.

Край
Читателите на „Рита Хейуърт и изкуплението в Шоушенк“ са прочели и: