Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Особени сезони (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rita Hayworth and Shawshank Redemption, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 108 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2009)
Допълнителна корекция
moosehead (2014)

Издание:

Стивън Кинг. Особени сезони

Първа публикация за България:

Издателска къща „Плеяда 7“, 1993

Художник: Петър Станимиров

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни и граматически грешки

Ето как през един ден от 1950 година, ден като миг, осъдените затворници, които насмоляваха покрива на завода за плочи, седяха в десет часа на пролетната сутрин, наредени в редица и пиеха бира „Блак Лейбъл“, доставена от най-стиснатия надзирател, който някога се е свъртал в държавния затвор Шоушенк. Бирата беше топла като пикня, но ми се струваше най-хубавата, която съм пил през живота си. Седяхме, пиехме и усещахме слънцето на раменете си и даже изразът на полузабава, на полудоволство върху лицето на Хедли — той сякаш виждаше не хора, а маймуни да пият бира — не можеше да ни развали удоволствието. Бирената почивка продължи двайсет минути и през тези двайсет минути се чувствахме като свободни хора. Така можехме да си пием бирата и да насмоляваме покривите на нашите собствени къщи.

Само Анди не пиеше. Вече ти разказах какви навици за пиене имаше. Той клечеше на сянка с ръце между коленете, гледаше ни и се усмихваше едва забележимо. Изумително е колко хора са го запомнили така, изумително е и колко хора участваха в тази работа, когато Анди Дюфрен се изпречи пред Байрон Хедли. Мисля, че бяхме девет или десет души, но през 1955-та сигурно са станали стотина, а може би и повече… ако вярваш на това, което чуваш.

Да, ако искаш да ти дам направо отговор на въпроса дали се опитвам да ти разкажа за човека или легендата за човека, която се увива около човека, както бисерът обхваща една малка песъчинка, ще ти кажа, че отговорът е някъде по средата. Зная със сигурност, че Анди Дюфрен не прилича много на мен или някой от онези, които съм познавал, откакто влязох вътре. Той внесе петстотин долара, натъпкани под дрехите, но пустият му кучи син успя да внесе и още нещо. Чувството за собствено достойнство, може би, или усещането, че ще победи накрая… или пък това е било чувството за свобода дори зад проклетите сиви стени.

Около него се носеше някаква вътрешна светлина. Зная, че той загуби вътрешната си светлина само веднъж и това също е част от тази история.

 

 

От времето на световните серии през 1950-та — това беше годината на „Филаделфия Уиз Кидс“, победили четири пъти подред, сигурно си спомняш — Анди вече нямаше неприятности със сестрите. Стамас и Хедли се зарекоха: ако Анди Дюфрен отиде при някой от тях или при който и да е надзирател от тяхната тайфа и му покаже само една капка кръв на долните си гащи, всеки от сестрите в Шоушенк ще си легне същата нощ с главоболие. Думата им на две не стана. Както вече казах, тук винаги имаше осемнайсетгодишен крадец на коли, подпалвач или пък някое момче получаваше техните ритници за поука на малки деца. След деня върху покрива на завода за плочи Анди си пое по пътя, а сестрите — по техния.

Той вече работеше в библиотеката под ръководството на стария издръжлив затворник Брукс Хетлин. Хетлин получил тази служба някъде през двайсетте години, защото имаше завършен колеж. Научната му степен беше в областта на животновъдството, това е съвсем сигурно, но колежното образование в институти за начално обучение като Шенк са толкова редки, че малцина бяха онези, които не можеха да избират.

През 1952 година Брукси, който убил жена си и дъщеря си, след като изгубил на покер още по времето, когато Кулидж беше президент, излезе от кошарата под честна дума. Както обикновено, държавата с цялата си мъдрост го остави да тръгне след всеки шанс, който му се изпречи, и да стане полезна частица от обществото. Той беше ревматик на шейсет и девет години, когато премина залитайки главната врата в полския си костюм и френските си обувки. В едната си ръка стискаше документите за освобождаване под честна дума, а в другата — билет за бърз автобус. Когато си отиваше, той се разплака. Шоушенк беше неговият свят. Това, което се намираше отвъд стените, беше за Брукс толкова ужасно, колкото западните морета за суеверните моряци през петнадесети век. В затвора Брукси беше личност с известно положение. Той беше библиотекар, човек с образование. Ако отидеше в библиотеката „Китери“ и попиташе за служба, нямаше да му дадат и читателска карта. Чух, че починал в дом за бедни престарели хора във Фрипорт някъде през 1953 година и при това изкара цели шест месеца повече, отколкото предполагах, че ще издържи. Да, мисля, че държавата даде на Брукси полагаемия му се ритник. Обучиха го да харесва мястото си в лайняната къща и после го изхвърлиха.

Анди наследи службата на Брукси и беше библиотекар двайсет и три години. Използваше същата сила на волята, която приложи срещу Байрон Хедли, за да отиде там, където искаше — в библиотеката, и видях, че постепенно си извоюва една малка стая. Тя още миришеше на терпентин, защото в миналото служеше за бояджийско помещение и не беше проветрявана от 1922-ра. В нея имаше наредени събраните издания на „Рийдър Дайджест“ и „Нейшънъл Джиографикс“, това беше най-добрата затворническа библиотека в Нова Англия.

Той постигна това постепенно. Сложи на вратата кутия за предложения и търпеливо понесе такива опити за хумор като „Многу шибана котия“ и „Избегвай при 10 повреди“. Той държеше на нещата, към които затворниците се отнасят сериозно. Написа писма на най-големите книжни клубове в Ню Йорк и получи съгласието на два от тях, „Литературна гилдия“ и клуба „Книга на месеца“, да изпратят изданията на най-важните си избрани произведения на възможно най-ниската цена. Откри, че съществува глад за информация по такива малки хобита, като моделиране на сапун, дърводелство, ловкост на ръцете, пасианси. Събра според възможностите всички книги по тези въпроси. Също и най-важните писатели в пандиза — Ърл Стенли Гарднър и Луис Л’Амур. На затворниците никога не им стигаха игрите и излизането на открито. И все пак запази кутия с доста неприлични издания на лоша хартия под масата за проверка и ги даваше внимателно, след като се увереше, че ще му ги върнат. Дори и по този начин всяка нова придобивка се прочиташе до последната буква.

Той започна да пише до Държавния Сенат през август 1954 година. По това време Стамас беше пазач и твърдеше, че Анди е нещо като талисман. Той често се заседяваше в библиотеката и убиваше времето с Анди, а понякога даже слагаше ръка на рамото на Анди и го потупваше. Той не беше някой луд. Анди Дюфрен не беше ничий талисман.

Стамас каза на Анди, че може да е бил банкер във външния свят, но тази част от живота му е потънала безвъзвратно в миналото, и по-добре ще е да държи сметка за фактите на затворническия живот. Когато онази тайфа от надигналите се републикански ротарианци от Огъста се намесиха, в затворите и наказателните места останаха само три неща, за които се харчеха парите на данъкоплатците. Номер едно бяха стените, номер две бяха повече решетки и номер три — повече пазачи. Когато се заинтересува Държавният Сенат, Стамас обясни, че хората в Томастън, Шоушенк, Питсфийлд и Саут Портланд били измета на земята. Времената бяха трудни и според Бога и Сони Джийзъс идваха още по-трудни времена. И ако има гъгрици в хляба, не е ли това само едно пикливо зло?

Анди се усмихваше със своята лека, сдържана усмивка и питаше Стамас какво ще стане с бетонен блок, ако върху него пада по една капка милион години. Стамас се смееше и тупаше Анди по гърба:

— Нямаш милион години, старо куче, но ако ги имаш, сигурен съм, че ще се оправиш със същата тази тънка усмивка на лицето. Аз даже ще ги уведомя за теб, ако платиш марките.

Което Анди направи. И той се смя за последен път, защото Стамас и Хедли не бяха край него, за да видят това. Молбите на Анди за библиотечни фондове удряха на камък до 1960 година, когато той получи чек за 200 долара — Сенатът вероятно ги е отпуснал с надеждата, че той ще си затвори устата и всичко ще отмине. Напразна надежда! Анди най-сетне почувства, че е направил една стъпка през вратата и просто удвои усилията си — две писма седмично вместо едно. През 1962 година той получи 400 долара, а след това — по 700 долара годишно, които пристигаха като по часовник. През 1970 година цифрата вече нарасна на 1000. Не е много, ако се сравни със средните суми, които получава библиотеката на един малък град, предполагам, но за хиляда парчета могат да се купят много от разказите на Пери Мейсън и уестърните на Джак Логан, отпечатани върху преработена хартия. По времето, когато Анди напусна, човек можеше да отиде в библиотеката, разширена от бояджийската кутийка до три стаи, и да намери почти всичко, което иска. И ако не можеш да го намериш, имаше големи шансове Анди да ти го достави.

Сега сигурно се питаш дали всичко това стана само защото Анди каза на Байрон Хедли как да си спести данъците върху неочакваното наследство. Отговорът е и да… и не. Можеш да си представиш как се развиха нещата.

Плъзна слух, че Шоушенк има за свой собствен галеник един финансов магьосник. През късната пролет и лятото на 1950 година Анди се обърна към два тръстови фонда да помогнат на пазачи, които искат децата им да учат в колеж, посъветва двама други как да купят малки употребявани коли. По дяволите, те бяха много прилични, като нещата, които той правеше, а едната беше толкова хубава, че изкара цели две години без ремонт. Проклет да съм, ако той не съветваше и пазачите и стария Джордж Дънейхи — Лимонените Устни, как да избегнат данъците. Това беше преди Дънейхи да изхвърчи набързо и си мисля, че той е мечтаел за милионите, които неговата книга ще му донесе. От април 1951-ва Анди въртеше работата по връщане на данъците на половината от надзирателите в Шоушенк, а от 1952-ра — почти на всички надзиратели. Плащаха му с най-ценната затворническа монета: просто с добро отношение.

По-късно, когато Грег Стамас се издигна над надзирателската служба, Анди стана още по-важен, но ако се опитам да ти опиша механизма на неговото израстване, сигурно ще сгреша; мога само да гадая. Едно съм подочул, за друго само се досещам. Зная, че имаше затворници, които получаваха всякакви специални облаги — радиоапарати в килиите, изключителни привилегии за посещения, все неща от тоя вид, а имаше и хора аутсайдери, които плащаха за тези привилегии. Покровителите са известни сред затворниците като „ангели“. Например ни в клин, ни в ръкав някой затворник е освободен от работа в събота сутринта и веднага се сещаш, че момчето си има „ангел“, който е пуснал нещо сухо, за да осигури освобождаването. Обикновено всичко ставаше така: „ангелът“ даваше рушвет на надзирател от средно ниво, а той пуска гювеча нагоре и надолу по административната стълба.

После дойде авторемонтния сервиз с отстъпка, който доведе законът на директора Дънейхи. Далаверата беше потулена за известно време и се раздуха по-силно от всякога в края на петдесетте години. И някои от контрагентите, които работеха в затвора, от време на време ритваха стълбата на висшите административни чиновници, в това съм съвсем сигурен. Същото важи и за компаниите, чието оборудване беше купено и инсталирано в пералнята, в завода за лицензни плочи и в ударната мелница, построена през 1963 година.

В края на шестдесетте години избухна бум на търговията с таблетки и същата административна тълпа беше набъркана в случая, тя получаваше мангизи. Всичко това добави нещичко към доста пълноводната река от забранен внос. Не като купчината незаконни долари, които можеха да се въртят в наистина големите затвори като Атика и Сан Куентин, но във всеки случай прилични суми. И след известно време парите станаха проблем. Не можеш да ги държиш в торба и запретваш ръкави през двайсетте духовно паднали години или през десетте години с кучешките уши, когато басейн в задния двор или пристройка към къщата ти беше много нещо. Минеш ли веднъж някаква граница, ще обясниш откъде идват парите… а ако обясненията не са достатъчно убедителни, все ще се извъртиш с някакъв номер.

Тук имаше нужда от услугите на Анди. Извадиха го от пералнята и го сложиха в библиотеката, но погледнато от друга страна, той продължаваше да си кисне в пералнята. Просто го сложиха да пере мръсни пари вместо мръсни чаршафи. Той се зарови в акции, договори, общинско освобождаване от данъци, шайбата го завъртя.

Един ден той ми разказа за времето десет години след случката върху покрива на завода за плочи. Чувството му за това, какво ще стане било съвсем ясно, а съзнанието му относително спокойно. Престъпността щеше да съществува с него и без него. Той не искаше да бъде светец на Шоушенк, той стана такъв; беше невинен човек, жертва на гигантско нещастие, а не мисионер или благотворител.

— Между другото, Ред — каза ми той със същата полуусмивка, — това, което правя тук, не се различава от онова, което правех навън. Ще ти дам една хубава многозначителна аксиома: сумата от експерт на финансова помощ за лични или фирмени нужди е пряко пропорционална на броя на хората, които лицето или бизнесът е завлякъл. Повечето хора, които управляват това място, са глупави, груби чудовища. Хората, които управляват нормалния свят са груби и чудовищни, но не са толкова глупави, защото нивото на компетентността вън е малко по-високо. Не много, а малко.

— А хапчетата? — подхвърлих аз. — Не искам да ти говоря за твоята работа, но те ме правят нервен. Червени, повишаващи, понижаващи, всякакви, а сега гълтат неща, които се наричат „фаза четири“. Не искам да свикна с нещо такова. Избягвай да ги вземаш.

— Бъди спокоен — каза Анди. — Не обичам никакви хапчета. Никога не съм ги обичал. Аз съм човек като другите. Не произвеждам таблетки, не ги внасям и не ги продавам, когато вече са внесени тук. Това го правят предимно надзирателите.

— Но…

— Да, зная. Тук има много тънка линия. Някои хора, Ред, отказват изобщо да си мърсят ръцете с това, което идва при тях. Това се нарича святост — гълъбите кацат на рамото ти и малко по малко оцвъкват цялата ти риза. Другата крайност е да се овъргаляш в калта и да доставяш всяко проклето нещо, което се превръща в пари — пистолети, джобни ножове, каквото и да е, по дяволите. Винаги ли имаш затворник, който идва при теб и ти предлага договор?

Кимнах. Така ставаше много пъти през годините. Нали в края на краищата си човек, който може да бъде полезен. Те си въобразяват, че щом им внасяш батерии за транзисторните радиоапарати, кашонче „Лъки“ или пък марихуана, можеш да ги свържеш с човек, който си служи с ножа.

— Разбира се, че имаш — продължи Анди. — Но не правиш това. Защото хора като нас, Ред, имат и трети избор. Алтернатива на това да бъдеш чист като светец или да се въргаляш в кал и мръсотия. Това е алтернативата, която произтича от нещата в света. Ти уравновесяваш минаването през свинското търкаляне с това, което те е привлякло. Избираш по-малката от двете злини и се опитваш да запазиш добрите си намерения пред теб. И си мисля, че оценяваш доброто, което си сторил, по това, колко добре спиш нощем… и какви са твоите сънища.

— Добри намерения — рекох и се разсмях. — Зная всичко за тях, Анди. По тоя път човек може да се дотътри и до ада.

— Не вярвай на това — каза той и помръкна. — Адът е тук. Точно тук, в Шенк. Продават таблетки и аз им казвам какво да правят с парите. Но аз имам и библиотеката, познавам двайсетина момчета, които четат книги тук, за да се подготвят и издържат приравнителните изпити за гимназията. Може би с излизането оттук ще се измъкнат от ямата. Когато имахме нужда от втората стая през 1957-ма, аз я получих. Те искат да ме направят щастлив. Работя евтино. Тъй върви търговията.

— И имаш свои собствени ориентири?

— Да. Това ми харесва.

През петдесетте години населението на затвора бавно се повишаваше, после, по дяволите, избухна взрив и през шестдесетте години се напълни с хлапаци на студентска възраст, които в Америка искат опиум и получават съвсем смешните наказания за това, че са си дръпнали малко марихуана. През цялото това време Анди никога не е имал съкафезник, освен мълчаливия висок индианец, Нормейдън (като всички индианци в Шенк го наричахме Вожда), но Нормейдън не беше за дълго. Повечето от дългосрочните мислеха Анди за смахнат, а той само се усмихваше. Живееше сам — той обичаше това… и както каза, на тях им харесваше да го правят щастлив. Той работеше евтино.

 

 

Времето в затвора е бавно, понякога можеш да се закълнеш, че е спряло, но то си върви. Върви. Джордж Дънейхи си отиде след куп заглавия на вестниците, крещящи „СКАНДАЛ“ и „ОСОБЕНО ГНЕЗДО“. Стамас го наследи и през следващите шест години Шоушенк беше жив ад. Докато царуваше Грег Стамас, леглата в лечебницата и крилото в изолатора бяха винаги пълни.

Един ден през 1958 година се погледнах в малкото огледалце за бръснене, което държах в килията си и видях, че ме гледа непознат четиридесетгодишен човек. През 1938 година в затвора влезе едно момче с голяма грива морковеночервена коса, почти лудо от угризения, мислещо за самоубийство. Момчето си беше отишло. Червената коса беше посивяла и започнала да пада. Бяха се появили синини под очите. Този ден можах да видя един човек вътре, който чакаше да излезе. Той ме изплаши. Никой не иска да остарее в дранголника.

Стамас си отиде в началото на 1959 година. Няколко репортери душеха наоколо и единият от тях даже продължи да работи под чуждо име четири месеца, като описа престъпленията на цяла страница. Те вече бяха готови да извадят „СКАНДАЛ“ и „ОСОБЕНО ГНЕЗДО“, но преди да стоварят чука върху главата му, Стамас офейка. Разбирам го човека, винаги съм разбирал. Ако беше минал през съда и го бяха осъдили, щеше да кацне направо тук, а тук щеше да издържи само пет часа. Байрон Хедли си отиде две години по-рано. Този мухльо имаше сърдечен пристъп и се пенсионира по болест.

Анди никога не се бъркаше в работите на Стамас. В началото на 1959-та назначиха нов началник, нов заместник-началник и нов началник на пазачите. През следващите осем месеца Анди беше обикновен затворник като всички други. Това ставаше по времето, когато Нормейдън, големият индианец, се засели в килията на Анди. Нормейдън си излезе и Анди отново заживя в разкоша на единичната килия. Смениха се имената на върха, но престъпната дейност в затвора продължаваше.

Веднъж си приказвахме с Нормейдън за Анди.

— Добро м’че — рече Нормейдън. Беше трудно да разбереш нещо от това, което казваше, защото имаше цепната уста и спукано небце; всичките му думи излизаха с пръски. — Хареса ми там. Той никога не се шегува. Ни мъ искаше там, казвам ти. — Голям майтап! — Радвах съ, чи си отивам. Лоша работа в тази килия. Цялото време студено. Той не дава никой да пипа нещата му. Това добре. Добър човек, никога ни съ шегува. Но много лоша работа.

 

 

Анди закачи Рита Хейуърт в килията си през 1955 година, ако не ме лъже паметта. После дойде Мерилин Монро, онази снимка от „Севън иърс ич“, където тя стои на подлезната решетка и топлият въздух повдига полата й. Мерилин изтрая до 1960 година и беше доста раздърпана по краищата, когато Анди я смени с Джейн Мансфийлд. Джейн беше, прощавай за израза, само цици. След около година на нейно място дойде някаква английска актриса — може би Хейзъл Корт, не съм много сигурен. През 1966 година и тя си отиде и Ракел Уелч получи рекорден ангажимент в килията на Анди — цели 6 години. Последният плакат, който той закачи, беше от хубавичка кънтри-рок певица, чието име беше Линда Ронстед.

Веднъж го попитах какво значение имат за него плакатите и той ми хвърли странен, изненадан поглед.

— Те са за мен това, което са за повечето затворници, предполагам — каза той. — Свобода. Гледаш тези хубави жени и чувстваш, че почти би могъл… не съвсем, а почти… да минеш през нея и да бъдеш с тях. Да бъдеш свободен. Предполагам, че точно за това винаги харесвах Ракел Уелч, тя беше най-хубавата. Но на снимката имаше още нещо, важен беше и плажът, на който тя стоеше. Изглеждаше така, сякаш е някъде в Мексико. Някое спокойно място, където човек би могъл да чуе мислите си. Не си ли чувствал това от снимката, Ред? Че почти би могъл да прекрачиш през нея?

Казах, че никога не съм мислил за снимката така.

— Може би един ден ще видиш, какво имам предвид — каза той и беше прав. Години по-късно разбрах какво точно е имал предвид… и когато този ден дойде, първо си помислих за Нормейдън и за това колко студено беше винаги в килията на Анди.

 

 

Ужасно нещо му се случи на Анди в края на март или началото на април 1963 година. Казах ти, че той имаше нещо, което на повечето затворници, и на мен в това число, приличаше на щастие. Наречи го чувство за самообладание или усещане за вътрешен мир, може би дори постоянна и непоклатима вяра, че някой ден кошмарът ще свърши. Както и да го наречеш, Анди Дюфрен винаги постъпваше целенасочено. В него нямаше онова мрачно отчаяние, което наляга след време повечето от затворниците. Никога от него не лъхаше безпомощност, чак до края на зимата през 63-та.

Имахме си вече нов директор, Самюъл Нортън се казваше. Мотърс, Котън и Инкрийз напуснаха с появата на Сам Нортън. Доколкото зная, виждали са го само ухилен до уши. Той имаше трийсетгодишна игла за вратовръзка, подарък от баптистката адвентистка църква на Елиът. Главното му нововъведение като глава на нашето щастливо семейство беше да се увери, че всеки затворник има Новия завет. Държеше на бюрото си малка гравирана табелка със златни букви, вградени в тиково дърво, които възвестяваха: „ХРИСТОС Е МОЯТ СПАСИТЕЛ“. На една кърпа върху стената, извезана от жена му, пишеше: „ПРИСЪДАТА СЕ ИЗПЪЛНЯВА И ТОВА Е ПРАВИЛО ПЪРВО“. Тази последна сантименталност не строши и частица от леда у повечето от нас. Чувствахме, че присъдата вече се е явила и ние трябваше да се уверим, че скалата няма да ни скрие нито пък дървото на смъртта да ни даде подслон. За всяко нещо си имаше цитат от библията, такъв беше мистър Сам Нортън и когато срещнеш човек като него, най-добрият ми съвет е да му се ухилиш широко и да си скриеш топките с двете ръце.

В сравнение с времето на Стамас травмите намаляха и доколкото се простират сведенията ми, нощните погребения спряха изведнъж, но това не е доказателство, че Нортън тръгва срещу наказанията. Изолаторът се препълни. Хората губеха зъбите си не от бой, а от диетата на хляб и вода. Започнахме да му викаме „зърно и отводняване“. „Аз съм за влака на Сам Нортън зърно и отводняване, момчета“.

Той беше най-големият лицемер, който съм срещал сред високопоставените хора. Изнудването, за което ти разказах, все така процъфтяваше, но Сам Нортън добави нещичко и от себе си. Анди знаеше всичките му бакии, по това време те бяха добри приятели, и ми каза за някои от тях. Когато Анди разказваше за това, от лицето му не слизаше учуденият израз на забавление и отвращение, сякаш говореше за гадни и хищни буболечки, чийто отблъскващ вид и лакомия са по-скоро смешни, отколкото ужасяващи.

Директорът Нортън създаде програмата „Вътре-вън“, за която може и да си чувал преди шестнайсет или седемнайсет години; дори я отпечатаха в „Нюзуик“. В пресата тя изглеждаше като истински прогрес в практическите поправителни и превъзпитателни заведения. Отвъд стените затворници режеха дървета за целулоза, затворници строяха мостове и шосета, затворници изграждаха хранилища за картофи. Нортън наричаше това „Вътре-вън“ и бе поканен да го обясни на всеки проклет „Ротъри“ или „Киванис“ клуб в Нова Англия, особено след като снимката му се появи в „Нюзуик“. Затворниците наричаха това „пътен бандитизъм“, но доколкото зная, никой от тях не беше поканен да изрази тяхната гледна точка нито на киванианците, нито на онези момчета от „Лойъл Ордър ъв Мус“.

Нортън беше точно там, на всяка операция, с трийсетгодишната си църковна игла и всичко останало. От нарязването на дървесината до прокопаване на аварийни канали за поставяне на дренажни тръби под държавните шосета Нортън пак беше там и обираше каймака. Имаше стотици начини да го прави — хора, материали, знаеш как стават тия неща. Но той ги получаваше и по друг път. Строителните организации в района бяха смъртно наплашени от програмата на Нортън „Вътре-вън“, защото затворническият труд е робски труд, с него не можеш да се конкурираш. И тъй, Сам Нортън, оня с библията и с трийсетгодишната църковна игла, получаваше хубави, доста тлъстички пликове под масата през шестнайсетгодишната си служба като директор на Шоушенк. А ако пликовете свършеха, той щеше или да наддава повече от необходимото за проекта, изобщо да не наддава, или да обяви, че всички вътре-външници са осъдени някъде другаде. Винаги съм се чудил на това, че не намериха Нортън в багажника на колата му Тъндърбърд, паркирана встрани от шосето някъде в Масачузетс, с ръце, вързани на гърба и половин дузина куршуми в главата.

Във всеки случай, както се пее в една кръчмарска песничка, Боже мой, как се стичат парите. Нортън сякаш се беше абонирал за старите пуритански идеи като за най-добрия начин да покаже какви хора избира Бог, когато проверява банковите им сметки.

В тази работа Анди Дюфрен беше дясната му ръка, неговият мълчалив партньор. Нортън знаеше това и го използваше. Анди ми каза, че един от нортъновите любими афоризми бил „едната ръка мие другата“. И тъй, Анди даваше добри съвети и полезни препоръки. Не мога да кажа със сигурност, че той ръководеше нортъновата програма „Вътре-вън“, но съм дяволски сигурен, че той въртеше парите на крещящия „Исусе!“ син на курва. Той даваше добри съвети, парите се трупаха и… кучия му син! Библиотеката щеше да има нови учебници за авторемонтни работи, новичък комплект от енциклопедията „Гролиър“, книги „Как да се подготвим за теста за схоластично постижение“ и разбира се, повече Ърл Стенли Гарднър и повече Луис Л’Амур.

Убеден съм, че това ставаше само защото Нортън не искаше да загуби своята дясна ръка. Ще отида по-далеч: това ставаше, защото той се боеше от всичко, което можеше да се случи, ако Анди излезе чист от държавния затвор Шоушенк.

Събирал съм историята в продължение на седем години оттук-оттам, на парчета, някои от тях от Анди, но не всичките. Той никога не говореше за тази част от живота си и аз не го обвинявам. Получих части от историята от пет-шест източника. Веднъж вече казах, че затворниците не са нищо друго, освен роби, но те имат робския навик да се правят на глухи и да чуват всичко. Събрах всичко от края, началото и от средата, но ти го разказвам от точка А до точка Я и може би ще разбереш защо човек прекарва десет месеца в мрачно, скръбно изумление. Разбираш ли, мисля, че той не знаеше истината до 1963-та, петнайсет години след като влезе в малката сладка дяволска дупка. Мисля, че той не знаеше колко лошо може да стане, докато срещна Томи Уилямс.

 

 

Томи Уилямс се присъедини към нашето щастливо малко семейство Шоушенк през ноември 1962-ра. Томи се смяташе за човек от Масачузетс, но в него нямаше излишна гордост; на двайсет и седем години беше кръстосал надлъж и нашир цяла Нова Англия. Беше професионален крадец и както можеш да предположиш, имах чувството, че имаше сили да хване и друг занаят.

Той беше женен и жена му идваше на посещение всяка седмица. Тя мислеше, че нещата с Томи ще се оправят и ще им потръгне с тригодишния им син, ако той завърши гимназия. Тя поговори с него по въпроса и Томи Уилямс започна редовно да посещава библиотеката.

По онова време случаят беше за Анди обикновена практика. Той видя, че Томи взима няколко учебника за приравнителните изпити в гимназията. Томи щеше да попрелисти предметите, които е изучавал в гимназията, а те не бяха много, после да държи изпит. Анди видя и това, че се е включил в много задочни курсове по предметите, по които нямаше успех в училище или пък е пропуснал поради отсъствия.

Той изглежда не беше най-добрият ученик от онези, които Анди подготвяше, и дори не зная дали някога получи гимназиална диплома, но това не е част от моя разказ. По-важното е, че той много хареса Анди, както ставаше с повечето хора след време.

На втория път той попита Анди: „Какво прави такъв готин тип като теб в кошарата?“ Въпросът е като „Какво прави хубаво момиче като теб в такова място?“ Но Анди не беше човек, който ще му каже, той само се усмихна и обърна разговора в друга посока. Съвсем естествено Томи попита още някого и когато най-сетне научи историята, струва ми се, също получи удар в своя млад живот.

Човекът, когото попита, беше неговият партньор по смяна в пералнята, гладач и сгъвач. Затворниците наричат апарата, на който се работи, „касапина“, защото беше точно това, ако не обръщаш внимание и имаш нещастието да те докопа. Партньор му беше Чарли Латроп, прекарал вътре около дванайсет години по обвинение в убийство. Той се почувства щастлив да възстанови за Томи части от съдебния процес за убийство на Дюфрен. Така наруши монотонния ритъм за изваждане на прясно изгладените спални чаршафи от машината и слагането им в коша. Той тъкмо беше минал през съдебните заседатели и очакваше след обеда да получи документа с присъдата, когато сигналната сирена замлъкна и „касапина“ спря със скърцане. Те пъхаха в него прясно изпрани чаршафи от частната болница „Елиът“ в далечния край; на всеки 5 секунди машината ги изплюваше сухи и почти изгладени откъм страната на Томи и Чарли. Те трябваше да ги хванат, да ги сгънат и да ги натоварят в количката, покрита с чиста кафява хартия.

Но Томи Уилямс само стоеше, втренчен в Чарли Латроп и ченето му висеше до гърдите. Той стърчеше сред купища чаршафи, които пристигаха чисти и вече събираха цялата кал на пода. И в пералнята за мокро пране гъмжи от мръсотия.

Отговорникът за този ден Хомир Джесъп дотърча и наведе глава насам и натам под машината да я огледа за авария. Посъветва Чарли като човек, който е счупил повече глави, отколкото навярно би могъл да преброи, ако не беше тук.

— Как каза, че е името на този учител по голф?

— Куентин — отвърна Чарли, сега вече целият сконфузен и притеснен. По-късно каза, че момчето било бяло като платно. — Глен Куентин, мисля. Във всеки случай нещо такова.

— Хайде сега, хайде сега — ръмжеше Хомир Джесъп и вратът му се зачерви като гребен на петел. — Пуснете тези чаршафи в студена вода! Пуснете ги бързо! Бързо, за Бога, вие…

— Глен Куентин, о, боже! — произнесе Томи Уилямс, само това успя да каже, защото Хомир Джесъп, този най-малко мирен човек, стовари палката си зад ухото му. Томи падна така зле на пода, че си счупи три предни зъба. Когато се събуди, беше в изолатора, осъден на самота за една седмица. Пътуваше с товарен вагон в знаменития влак на Сам Нортън „зърно и отводняване“. Получи и черни точки в личния си картон.

Беше в началото на февруари 1963 година. След излизането от изолатора Томи Уилямс обиколи шест или седем от дългосрочните и чу от тях същата история. Аз бях един от тях. Но когато го попитах защо се интересува от това, той премълча.

Един ден той отиде в библиотеката и изтърси на Анди Дюфрен адски куп сведения. За пръв и последен път, поне от времето, когато се приближи до мен за плаката с Рита Хейуърт като дете, което купува първия си пакет „Тройънс“, Анди загуби своята невъзмутимост… само че този път изгърмя напълно.

Видях го по-късно същия ден. Приличаше на човек, стъпил на края на служебното гребло, който сам се е ударил между очите. Ръцете му трепереха и като му говорех, не отговаряше. Преди края на този следобед той отиде при Били Хенлон, главния надзирател тогава, и уговори за следващия ден среща с директора Нортън. По-късно ми каза, че цяла нощ не мигнал; само слушал студения зимен вятър да вие навън, гледал как лъчите на прожекторите минават отново и отново, оставайки дълги разлюлени сенки върху циментовите стени на клетката, която наричаше свой дом още от времето, когато Хари Труман беше президент, и се опитвал да мисли, че всичко е свършило. Каза ми, че Томи сякаш е направил ключ за килията в задната част на мозъка му, една клетка като собствената му килия. Само че вместо да държи затворен човек, тази клетка държи затворен тигър и името на тигъра е Надежда. Ключът на Уилямс отключил клетката и тигърът излязъл от немай-къде, за да поскита мозъкът му.

Четири години по-рано Томи Уилямс бил арестуван в Род Айлънд, когато карал кола, натъпкана с крадена стока. Томи издал съучастника си, прокурорът направил жест и той получил най-леката присъда… две до четири години, включително времето на предварителното задържане. Единайсет месеца след началото на присъдата старият му съкафезник получил билет за навън и при Томи дошъл нов човек на име Елууд Блач. Блач бил вкаран за въоръжен грабеж и отлежавал шест до дванайсет години.

— Никога не съм виждал толкова напрегнат човек — каза ми Томи. — Човек като него не може да бъде крадец, особено с пистолет. При най-малкия шум подскача цял метър… и този човек да стреля, не ми се вярва. Една нощ едва не ме задуши, защото в нашия коридор някакъв тип удряше по решетките на своята килия с тенекиено канче.

Живях седем месеца с него, докато ме освободиха. Отлежах си наказанието. Знаеш как става. Не мога да кажа, че си приказвахме, защото всъщност не говорехме, само слушах излиянията на Ел Блач. Той води разговор, с теб. Плямпаше през цялото време. Не си затваряше устата. Ако се опиташ да вметнеш дума, той размахва юмрук срещу теб и пули очи. Минаваха ми студени тръпки, когато се сърдеше. Беше едър, висок човек, почти плешив, с едни зелени, дълбоко хлътнали очи. Господи, надявах се да не го видя никога.

Нощем беше като дърдореща дупка. Къде е расъл, от кои приюти бягал, къде е работил, какви жени чукал, как играл на зарове. Аз само го оставях да меле. Мутрата ми не струва много, но не бих я сменил с неговата.

Според него той е обрал около двеста предприятия. Не можех да повярвам — подскачаше като фишек всеки път, когато някой пръдне по-силно, но той се кълнеше, че е вярно. Сега… слушай, Ред. Познавам момчета, които правят удари след проучване, но още преди да науча за този учител по голф — Куентин, помня как си мислех, че ако Ел Блач някога обере моята къща и аз разбера след това, щях да се чувствам най-щастливия кучи син, който все още е жив. Можеш ли да си представиш какво ще стане, ако той тършува в спалнята на някоя жена, а тя се закашля насън и се обърне рязко? Тръпки ме полазват само като си помисля нещо такова, кълна се в майка си.

Каза, че убивал и хора. Хора, които му правели мръсно. Поне така разправяше и аз му вярвах. Приличаше на човек, който може да убие. Беше толкова напрегнат, да го еба. Като пистолет със запънат ударник. Познавам момче, което има специален полицейски „Смит енд Уесън“ със запънат ударник. Не го биваше за нищо, освен да си начешеш езика с него. Спусъкът на този пистолет беше толкова лек, че можеше да гръмне, ако това момче, Джони Калахан се казваше, надуеше до дупка своя грамофон и сложеше пистолета върху една от колоните. Такъв беше Ел Блач. Не мога да го опиша по-добре. И никога не съм се съмнявал, че е очистил някои хора.

Една нощ тъкмо щеше да каже нещо, го попитах: „Кого си убил?“ Като шега, нали разбираш? Той се засмя и рече: „Един тип лежи в Мейн заради ония двамата, които пречуках. Бяха един мъж и жената на оня, който е осъден. Промъкнах се в тяхното гнезденце и мъжът взе да ми се дърли.“

Не помня да ми е казвал името на жената — продължи Томи. — Може и да ми го е казал. Но в Нова Англия Дюфрен е като Смит или Джоунз в останалата част на страната, защото там има много фамилии Фрогс. Дюфрен, Лавек, Уелет, Пулен, кой може да запомни Фрогс? Но той спомена името на човека. Каза, че името му било Глен Куентин и че бил голяма клечка, голяма богата клечка, учител по голф. Ел твърдеше, че според него имал пари вкъщи, може би даже петстотин долара. Много пари бяха тогава, рече ми. Попитах го: „Кога беше това?“ А той: „След войната. Веднага след войната.“

Влязъл и направил удара, но те се събудили и оня тип му създал неприятности. Това ми каза Ел. Може човекът само да е захъркал, така аз си мисля. Както и да е, Ел каза, че Куентин завъртял жената на някакъв отчаян адвокат и са тикнали адвоката в държавния затвор Шоушенк. После избухна в оня ужасен смях. Господи, никога не съм бил толкова щастлив, колкото когато си получих документите за освобождаване от това място.

Сигурно се досещаш защо Анди беше малко замаян, когато Томи му разказа тази история, и защо искаше веднага да се срещне с директора. Елууд Блач излежаваше присъда от 6 до 12 години, когато Томи се срещнал с него преди 4 години. През 1963-та, когато Анди научи всичко това, наближаваше време да излезе… или пък вече е бил излязъл. Той се печеше на два шиша — единият беше мисълта, че оня тип е още вътре, а другия — че е отлетял като вятъра.

В разказа на Томи имаше известна непоследователност, но няма ли я и в истинския живот? Блач казал на Томи, че човекът, когото изпратил в затвора, бил някакъв отчаян адвокат, а Анди беше банкер, но това са професии, които необразованите хора много лесно бъркат. И да не забравяме, че вече са минали дванайсет години от времето, когато Блач е чел извадки от процеса до момента, когато го е разказал на Томи Уилямс. Той казал на Томи и това, че задигнал от тоалетката на стиснатия Куентин над хиляда долара, а полицията съобщила на процеса, че няма следи от кражба. Имам няколко въпроса по този пункт. Първо, ако задигнеш парите и човекът умре, как можеш да кажеш, че нещо е откраднато, освен ако някой друг ти каже, че там е имало нещо? Второ, кой може да каже, че Блач не е излъгал за част от станалото? Може би не е искал да признае, че е убил двама души за нищо. Трето, може и да е имало следи от грабеж, но или ченгетата не са ги забелязали — понякога те са доста тъпи, или съзнателно са ги прикрили, за да не мътят вода на прокурора. Не трябва да забравяме, че човекът правеше обществена кариера и имаше нужда от виновен, за да се шуми около него. Неразкрит грабеж с убийство нямаше да му направи добра услуга.

Извън трите забележки имам и още една идея, която ми се струва по-умерена и най-добрата. По мое време в Шоушенк познавах няколко елуудблачовци, дърпащи спусъка, хора с откачени очи. Тези юнаци искат да вярваш, че са отмъкнали при всяка лудория сума, равна на Хоуп Дайъмънд, дори ако са ги хванали с двудоларов „Таймекс“ и девет долара от кражба, за което всъщност лежат.

Едно нещо в разказа на Томи преведе Анди през сянката на съмнението. Блач не е убил Куентин случайно. Той го нарекъл „голяма богата клечка“ и знаел, че Куентин е учител по голф. Е, добре, в продължение на две години Анди и неговата жена са ходили един-два пъти седмично да пийнат или да вечерят в местния клуб, там Анди се е напивал много пъти, след като научил за жена си. До клуба има пристанище за яхти и през 1947 година там е работил за известно време един общ работник, който познал Елууд Блач по описанието на Томи. Едър висок тип, почти плешив; с дълбоко хлътнали зелени очи. Човек, който те гледа някак неприятно, сякаш ти взема мярка. Този човек не останал задълго там, казва Анди. Или е напуснал сам, или пък Бригс, началникът на пристанището, го е изгонил. Но Блач не е човек, който се забравя. Той е прекалено шокиращ, за да го забравиш.