Включено в книгата
Оригинално заглавие
In the Imagicon, ???? (Пълни авторски права)
Превод от английски
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 2 гласа)
Източник
sfbg.us

Издание:

Смърт на Марс (агресивна фантастика)

Изд. Неохрон, Пловдив и Изд. Хермес, Пловдив, 1993

SF Трилър №16

Редактор, съставители: Иво Христов, Николай Странски

Превод: [не е указан; най-вероятно са съставителите]


Дъндър с удоволствие се отпусна в огромното кресло, усети допира на топлата коприна с която бе покрито и се протегна сладострастно. Разсеяният му поглед заброди по високия таван на двореца, после се прехвърли на разкошната блондинка, която стоеше на колене до него и внимателно нанасяше последните краски върху грижовно оформените нокти. А съблазнителната брюнетка с чувствените си бедра и ярките устни се бе навела над главата му и с лека усмивка пускаше в устата му грозде, зрънце по зрънце.

Той разглеждаше блондинката през премрежените си очи, наричаха я Сесил и с удоволствие си спомни развлеченията, които му бе предоставила вечерта. Прелестно… и възхитително. Но сега, сутринта, усещаше раздразнение от присъствието й, както вчера след брюнетката, както позавчера след червенокосите близначки, както…

Прозя се и то не много възпитано в присъствието на дами. Но защо те така дяволски го обожават и никога не пропускат случая да го поласкаят? Усмихна се криво: тях можеше да обърка с фантазията на въображението или по-правилно бе да каже, че Имиджкона е най-великото изобретение на човечеството. Мисълта му се стори така забавна, че той едва не се разсмя на глас.

— Кажете, не е ли истина, че той изглежда така чудесно? — с гордост възкликна Сесил и се дръпна да се възхити на собствената си работа. — Педикюрът ви е готов, мистър Дъндър.

Мъжът погледна десетте пробляскващи петна, които предизвикваха такъв възторг в блондинката и лицето му се изкриви в остра гримаса. Ама че глупост приказва! Раздразнението се усили, когато Сесил прегърна десния му крак и започна да обсипва пръстите с горещи целувки.

— О, Дъндър — застена тя. — Така те обичам!

Желанието бе така силно, че той с труд се сдържа да не я изрита по изящния кръгъл задник и то със същия крак, върху който тя изливаше нежността си. Справи се с изкушението, защото даже в подобни мигове, когато животът му с жените започваше да изглежда нереален, той се стараеше да бъде добър. Макар и преклонението и обожанието да се превръщаха в досада до смърт, опитваше се да си остане добър. Затова вместо да я изрита и да се успокои, той се прозя и ефектът бе къде по-силен. Сините очи на девойката се разшириха от страх, а брюнетката се откъсна от гроздето и устните й се разтрепераха.

— Ти… се каниш да ни напуснеш? — прошепна Сесил.

Той още веднъж се прозя и разсеяно я потупа по главата.

— Съвсем за малко, скъпа.

— О, Дъндър! — жално простена брюнетката. — Ти си ни разлюбил!

— Не, как само си го помислихте…

— Моля те, Дъндър, не отивай — Сесил се вцепи в крака му. — За теб сме готови на всичко! Ти си нашето щастие! Ти…

— Знам — отряза ги той и се изправи. — Вие и двете сте прекалено мили. Но в такива мигове на живота, аз усещам привличане към…

— Остани, моля те — и брюнетката падна в краката му. — Ще направим вечеря с шампанско… Ще изпълняваме всяко твое ново желание. Какво ще кажеш, да поканим нови момичета? Аз ще танцувам…

— Съжалявам, Дафни — отвърна той, като си спомни все пак името й. — Но всички момичета започват вече да ми се струват някак си неестествени, нереални… А когато подобно чувство се появява, аз трябва да си тръгвам…

— Но… Сесил се разплака така силно, че с труд извличаше думи от себе си. — Когато си тръгваш, когато ни напускаш, с нас става така… сякаш ни изключват от живота…

Тези думи до известна степен опечалиха Дъндър, защото те в определена степен съответствуваха на истината. Но прави или не, той не можеше нищо да направи. Нещо неумолимо го привличаше в друг свят.

За последен път огледа изумителния разкош на Своя Дворец, красотата на Своите Жени, на лъчите на топлото Слънце и потегли на път.

* * *

Първото нещо, което му направи впечатление, след като излезе от Имиджкона, бе воят на вятъра. И веднага усети вледеняващ студ. После до ушите му се донесе раздразнен женски глас.

— Аха! Скапан глупако, как реши да се появиш, а? — пронизително се изви гласът на Нона. — Избрал си най-подходящото време, недоносче такова. И ще ти се наложи да поработиш малко!

О, боже! Отново е в Нестранд, ледения ад на края на Вселената. Той така често си мислеше, че никога не би желал да попадне пак в този колониален свят… Но, виж ти отново е тук и отново с Нона.

— Прекалено дълго се размотава — заяви високата и костелива жена с разпуснати черни коси и тънички устни на широкото плоско лице. Кривите и пожълтели зъби едва ли я украсяваха много.

Господи! — колко е уродлива! — помисли си той. В сравнение с нея Сесил и Дафни изглеждаха като богини.

— Добре, че се появи най-после. В полето скитат ледени вълци. Нужен ни е торф. Трябва с нещо да поддържаме огъня, освен това…

Дъндър я слушаше и чакаше да свърши изреждането на дългия списък неотложни работи. Защо тя не натовари поне с част от тях безбройните си приятели, които се мотаят из селищата на големите рудници? Той знаеше, че любовниците й не пропускаха възможността да се възползуват от отсъствието му. Нона не само е грозна, но и вероломна в съзвучие с уродливостта си. А на такава планета, където на една жена се падат двадесет мъже и тя си има своите шансове…

— …и да поправиш покрива на обора — завърши тя потока от думи.

Той не изрече нищо. Тогава Нона се примъкна към него и се загледа в лицето му.

— Ти чу ли какво ти казах? Това трябва да се направи!

— Да, чух — кимна той.

— Тогава не стой като пълен идиот. Сядай да закусиш и после излитай навън и се захващай на работа!

Тя стовари на масата дебело парче свинска сланина и чиния с овесена каша, от която се вдигаше пара. Миризмата бе отвратителна и Дъндър, докато сърбаше и гълташе, се стараеше да не диша през носа си. После навлече студозащитния костюм, завърши обличането с кожената наметка и се отправи към двора.

— Чакай, глупако! — изкряска Нона и извлече от купчината стари вещи маската за лице. — Ти какво, искаш да ти измръзне носа ли?

Той бързо я намести на лицето си, така Нона не забеляза сърдитата и неприязнена гримаса, отвори вратата и прекрачи прага. Вятърът блъсна в лицето му вихрушка боцкащи ледени иглички, доста от които се завряха под маската. Това е то — Нустранд! Боже мой, защо именно тук?

Като разглеждаше до болка познатия му унил пейзаж, той с тъга се сети за топлината на току що напуснатата къща. Спомни си за черния сандък, който се намираше в един от ъглите на схлупеното жилище. Имиджкона! Достатъчно е да направи няколко крачки и… Не, той още не е готов да се върне. Трябва да изпълни толкова много поръчения.

Той метна на рамо брадвата и тръгна през купчините замръзнал боклук към древното торфено блато, от което жителите на селището добиваха гориво за скромните си и несъвършени печки.

През целия ден, от зори до мрак, който му се стори продължителен, той сечеше замръзналия торф и го трупаше на купчини. Вятърът се усили. Жестокият студ превръщаше всяко вдишване в невъобразима болка. За миг се мярна слънцето, слабо и бледо, но жълто, то надвисна точно над главата му. Дъндър започна да събира голяма връзка почти вкаменени съчки, тежки като напълнени с олово. Метна я на гръб и се запъти към къщата си.

Нона мълчаливо трясна чиния със супа и метна до нея парче черен и мухлясал хляб. И това ако е обяд! Но той мълчаливо загреба с лъжицата мътната помия и като свърши с нея, отиде в задния двор, където се захвана да копае поредната хигиенична яма. В сравнение със сутрешната работа, това напомняше за приятна почивка. Изглежда земята на това място бе замръзнала още в онези далечни години, когато Нестранд бе започнала първата си обиколка край слънцето-скъперник.

Когато тъмнината стана достатъчно силна и непрогледна, Дъндър прекрати работата. Тялото мъчително измъчваше мозъка с болка. Като се поклащаше той се отправи към къщата. Едничката му мисъл бе: да спи!

Неистов вой изтръгна грубо мозъка от неспокойната забрава и му се стори, като идващ направо от дълбините на ада.

— Какво… каво е това? — запита той с немощен глас.

— Кретен такъв, това са ледените вълци! — с ужас отвърна Нона. — Те са в двора при обора. Веднага вън! Изгони ги!

Дъндър се изправи и краката му се разтрепераха немощно, придърпа дрехите си и с труд ги навлече. А когато се протегна за лазерния пистолет, поредния пристъп на вой раздра нощта и в синхрон с него записка и Нона:

— Бързай! Тези гадни твари ще разкъсат добичетата на парчета!

Той се спря на вратата, стискайки в едната си ръка пистолет, а в другата силен фенер. Видя ги: шестокраките грамадни зверове представляваха истинско въплъщение на ужаса. Един от тях се бе изправил на задните си четири крака и яростно блъскаше с издадените зъби портата на обора. Вътре кравите жално блееха от страх.

Той с труд тръгна през снежните преспи към обора. Един от хищниците го усети и пламтящите и налети с ярост кървави очи се насочиха заплашително към идващият човек. За миг звярът замря край изпотрошената греда, после стремително се обърна и със скокове се нахвърли на него.

Нападението бе неочаквано. Дъндър не успя да се прицели, нямаше време да вдигне оръжието си и стреля направо от бедрото си. Лъчът на лазера си впи в лопатката на звяра. Изстрелът явно не бе сполучлив. Огромното тяло направи последния си скок. Човекът успя по някакъв начин да се мръдне настрани и да прати право в главата на прелитащото тяло поредния заряд. Чудовището се строполи на снега и издъхна, като се мяташе и обилно оросяваше бялата повърхност с ярка свежа кръв.

Но смъртта едва не настигна и Дъндър, който забрави, че съществува и второ чудовище. Удар в гърба го запрати на замръзналата земя. Огромното тяло надвисна над него и той завика от страх и болка, когато ноктите на хищника изтръгнаха порядъчно парче плът от бедрото му, а ужасните челюсти защракаха право пред гърлото му.

Той изпусна фенера, но пистолета остана в ръката му. Натисна спусъка и лъч с максимална мощност преряза ледената лапа на вълка. Звярът с рев се повали настрана и Дъндър се усети свободен. Със следващият изстрел той довърши нападателя. И мъглата на безсъзнанието започна да го омайва…

Дойде на себе си в Къщата. Лежеше на масата. Нона и някакъв непознат човек разговаряха наведени над него.

— Е, този път добре си изпати — заяви Нона, като видя, че отваря очи.

— Кракът трябва да се ампутира — натърти на последната дума непознатият.

— Вие лекар ли сте? — изхлипа Дъндър.

— Единственият в тази посока от Алфа Центавър до тук — потвърди човекът.

— Боли-и… дайте ми нещо…

— Мога да ти направя една инжекция морфин. Останала ми е още една ампула. На Земята… бихме ти спасили крака, но сега… тук… — той разпери безпомощно ръце.

Дъндър усети по разкъсания крак, да се разлива яростният пламък на болката. Лицето му се изкриви от неволна гримаса и тогава… забеляза гадната насмешка, която се появи на тънките устни на Нона.

— Когато започнем да те режем, с или без морфин, болката ще бъде адска, нали докторе?

— О, имам малко уиски в колата — измърмори мъжът. — Ще отида да го донеса.

Той излезе, а Нона се наведе над него и погледна право в очите му.

— Ще те боли истински, скъпото ми зайче. Така силно, както мен ме болеше, когато си заминаваше с онзи проклет и черен сандък и ме оставяше сам самичка.

— Не, Нона, не! Аз не исках да ти причинявам болка! Ти не можеш… — той едва не се издаде, когато щеше да каже, че тя не може да усеща болки.

— Но сега, с един крак, ти няма да изчезваш повече в този сандък — заяви тя изпълнена със сигурност и вяра. — Ти оставаш при мен. И ще бъдеш мил и нежен!

— Нона-а! Ти нищо не разбираш и никога няма да разбереш! — той искаше да й се примоли, но влезе докторът, като в ръката си държеше в ръцете литър уиски и черно куфарче.

— Ето, гълтай бързо — каза той и поднесе гърлото на бутилката към устните на Дъндър.

Алкохолът запали гърлото и замъгли главата, но това почти не помогна в премахването на болката.

Докторът започна да реже и да трие с триона. Дъндър викаше така силно, че от пронизителните вопли черепът му, едва не се пръскаше. Защо ремъците, които го държаха за масата, не се късат от виковете и дърпанията? Защо проклятията му не изпепеляват двамата мъчители, които се навеждаха над него?

— Е, изглежда, свършихме — чу той думите на докторът, когато болката за пореден път го извлече от мъглата на безсъзнанието. — Ние трябва да изгорим раната на отрязаното място, иначе ще му изтече кръвта. Нямам нищо подходящо под ръка, но май този ръжен ще свърши добра работа. Ела тук и ми помогни да го нагрея.

Дъндър веднага се свести. И хвана погледа хвърлен му от Нона. А тя под ъгъл погледна черния съндък на Имиджкона и сякаш каза на глас: „Сега ти принадлежиш само на мен, само на мен… и няма да ти позволя да си отидеш…“

Но тя не може! Нима е способна?… През новата пелена на безсъзнание, която го обхвана от болката, алкохола и морфия, той се опита да отговори на своя въпрос: нима тя ще се опита да го излекува така? Но не знаеше отговора.

И докато те нажежаваха ръжена и чакаха да стане червен, че да изгорят окървавения остатък на крака, приличащият на ковчег силует на Имиджкона изпълни разума му.

Ако не беше болката, която го караше да губи ум и разум, той едва ли би намерил сили в себе си, да се изтърколи от масата и да запълзи към сандъка. Червена кървава следа се проточи зад него. Черната кутия! В размътеното съзнание биеше една мисъл: там, в кутията, е избавлението от болката, спасението, безопасността.

Той се добра и никой не го забеляза. Като извърши свръхчовешки подвиг, той се надигна нагоре и докосна с пръст копчето на сенсорната ключалка — единственото устройство във всяка вселена, което бе способно да отключи Имиджкона.

Апаратурата го идентифицира. Капакът се отвори и той рухна вътре. По-скоро бе мъртъв, отколкото жив. Имиджкона безшумно се затвори.

После се появи ярък, слънчев свят от небитието и младите прекрасни лица се наведоха над него.

— Дъндър, мили! — извика Сесил и го прегърна с нежните си топли ръце.

— Сърчице мое — зашепна Дафни, — ти се върна!

— Ние сме щастливи, да те видим отново! — замърка червенокосата Тери.

— Очаровани сме! — като ехо се обади близначката й.

— И аз много, много се радвам! — уверяваше ги Дъндър и внимателно оглеждаше крака си… своя забележителен и як, съвсем здрав крак. — Слава Богу! Слава богу! Върнах се!

Имиджкона си свърши добре работата. Нормално действуваше! Изтръгна го от въображаемия свят и го върна в истинския — чудесен свят!

Дъндър седна и хвърли възторжен поглед на Своя Изумителен, топъл свят… свят на Земята от Двеста Двадесет и Третия Век. Изминали бяха стотици години след Голямата Чума — онова бедствие, което поразяваше само мъжките гени. Числото на особите от силния пол се намали до няколко хиляди и сега всеки от тях стана център на безкрайно предан и грижлив харем.

Доста мъже се оказаха неспособни да понесат подобно напрежение. Дългите години на обожание, удовлетворяването на всяко желание, възможността да имат която си жена пожелаят, бе така уморително!

И тогава се появи Имиджкона. Изобретение, което позволяваше на всеки човек да превърне въображаемия свят в реален. Някои мъже го използуваха, да създадат още по-екзотични и чудесни светове, отколкото този в който така добре живееха. Но изобилието на прекрасното само по себе си пораждаше чувство на още повече неудовлетвореност.

Дъндър се оказа по-мъдър. И с помощта на машината си създаде съвсем различен свят, свят на студа и ужаса — Нестранд. Той познаваше най-великата истина на живота.

Какво хубаво може да ти предложи рая, ако чудесата няма с какво да се сравняват? Как може де се цени небесното блаженство, ако от време на време не се вкусват от ужасите на ада?

Край
Читателите на „Имиджкон“ са прочели и: