Включено в книгата
Оригинално заглавие
Out of Their Minds, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 10 гласа)
Допълнителна корекция
hammster (2014)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

РОЖБИ НА РАЗУМА. 1995. Изд. Камея, София; Изд. Орфия, София. Биб. Кристална библиотека Фантастика, No.4. Роман. Превод: [от англ.] Емануел ИКОНОМОВ, Сийка ПЕТРОВА [Out of Their Minds, Clifford SIMAK]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 255. Цена: 95.00 лв. ISBN: 954-8340-12-7 (Камея).

Съдържа и разказа „Силата на въображението“.


Първа глава

Все не можех да забравя този стар мой приятел и онова, което ми каза последния път, когато го видях. Беше само два дни преди да загине на една широка магистрала, която по време на катастрофата не била натоварена както обикновено. Колата му се бе превърнала в неузнаваема развалина, а следите от гумите показваха как е станало всичко: колата му се блъснала в друга, която внезапно изскочила от своето платно и връхлетяла насреща му. Най-обикновена история с изключение на едно обстоятелство, че нямаше и помен от другата кола.

Опитах се да го изхвърля от съзнанието си и да мисля за нещо друго, но часовете минаваха, дългата асфалтова лента продължаваше да се развива пред очите ми, край мен профучаваха пролетни пейзажи, а аз отново и отново откривах, че мислите ми се връщат към онази вечер, когато го видях за последен път.

Седеше като сбръчкано джудже в голямото кресло, заплашващо да го погълне в плетеницата си от червени и жълти шарки, и въртеше чашата си с коняк в ръце, гледайки към мен.

— Мисля — каза той, — че сме преследвани от всички фантазии, всички вярвания, всички страшилища, които някога сме сънували, като се започне от деня, когато първобитният човек, — клекнал в отблясъците край огъня си, се загледал в мрака на нощта, разстлал се вън от пещерата му, и започнал да си представя какво може да има там. Знаел е естествено какво може да има там, тъй като именно той би трябвало да го знае — като човек, който ловува, събира плодове, скита из дивата природа. Имал е очи да види, нос да подуши, уши да чуе и всички негови сетива навярно са били много по-изострени отколкото нашите днес. Така че е трябвало да познава всички опасности, които го дебнат в мрака. Познавал ги е, разбира се, но не си вярвал, не вярвал напълно на сетивата си. Защото малкият му буден мозък, колкото и да бил животински, започнал трескаво да измисля други, нови форми, други видове живот, други заплахи…

— И смяташ, че ние правим същото? — попитах.

— Да, естествено — отвърна той, — но по различен начин.

Слаб полъх на вятъра идваше от градината през отворената врата, която водеше към двора, и стаята леко ухаеше на пролетни цветя. Дочувахме и далечното тихо бръмчене на самолет, който кръжеше над Потомак, за да се приготви за кацане на пистата от другата страна на реката.

— По различен начин — повтори той. — Ще трябва да го обмисля. Навярно не сънуваме същите страшилища като първобитния човек. Неговите са били физически, докато повечето, измислени днес, струва ми се, са интелектуални.

Имах чувството, че щеше да разказва още много за това свое странно хрумване, ако в този момент в стаята не бе влязъл племенникът му Филип Фрийман. Филип, който работеше в Държавния департамент, се захвана да ниже чудновата и забавна история за някакво гостуващо високопоставено лице, а след нея неусетно преминахме на други теми и повече никой не спомена, че сме преследвани.

Далеч пред мен проблесна предупреждаващият знак за изхода от магистралата, водещ към стария военен път, и аз намалих, за да завия, а когато излязох на него, намалих още повече. След няколко хиляди километра непрестанно каране със скорост от сто и двайсет километра в час движението с шейсет приличаше на пълзене, а и това бе твърде бързо за условията на пътя, на който се озовах.

В действителност почти бях забравил, че съществуват подобни пътища. Някога е бил асфалтиран, но сега на много места асфалтът се бе напукал, навярно при пролетното топене на снега, и повърхността му бе станала на дупки, в които трошеният камък се бе износил през годините и превърнал във фин бял прах. Пътят бе тесен и това се подчертаваше от гъсти храсталаци, издигащи се като жив плет, които растяха от двете му страни и го стесняваха на височината на раменете. Така че колата се движеше през море от листа, а пътят приличаше на виеща се плитка канавка.

Магистралата следваше хребета, докато старият военен път веднага се отклоняваше надолу към хълмовете и именно такъв, разбира се, си го спомнях. Само не си спомнях, че спускането е толкова стръмно след като се напуснеше пътя по билото, реконструиран преди няколко години и разширен в магистралата, по която пътувах.

Този свят тук е различен, помислих си, и тъкмо него естествено търсех. Въпреки че не очаквах да го намеря толкова внезапно — просто като свия встрани от магистралата. А светът най-вероятно не бе чак толкова различен; навярно моето въображение го караше да изглежда така особен, самовнушено виждане на онова, което очаквах.

Чудех се действително ли ще намеря Пайлът Ноб непроменен? Изглеждаше невероятно, че малкото село може външно да се е променило. Нямаше шанс да се промени. През всичките тези години то бе останало далеч от световните проблеми, тъй недокоснато и забравено, че нямаше причина да се промени. Въпросът, обаче, признах на себе си, бе не толкова дали Пайлът Ноб се е променил, а колко аз самият може да съм се променил.

Питах се, защо човек се опитва с такъв копнеж да се върне към миналото си, когато, дори стремейки се натам, знае, че листата на нито едно есенно дърво няма да горят тъй ярко, колкото през едно утро отпреди трийсет години, че водата във вирчето не може да е толкова бистра, студена или дълбока, каквато си я спомня? Когато в действителност всичко, което си спомняше, бяха преживяванията на едно десетинагодишно момче.

Имаше стотици други места (а и много по-удобни), между които можех да избера — места, където също щях да съм освободен от дрънченето на телефона, където нямаше да има резюмета за писане, срокове за спазване, важни особи, които човек трябва да познава, нужда да е постоянно добре информиран и знаещ, нито необходимост да се съобразява със сложна комбинация от преплетени народни обичаи. Стотици други места, където човек би имал време да мисли и да пише, където няма нужда да се бръсне, освен ако пожелае, където могат да се носят леко смачкани дрехи и никой няма да им обърне внимание, където човек може да е мързелив, ако поиска, необезпокояван, ако поиска, незнаещ, ако поиска, където никога не е задължен да е умен, нито остроумен и може да се чувства добре, когато дрънка неща безсмислици.

Стотици други места и все пак когато взех решението си, изобщо не си зададох въпроса, къде точно ще отида. Залъгвайки себе си навярно, но щастлив от това залъгване. Връщайки се у дома, но без да си признавам, че се връщам у дома. Макар и да знаех, докато преодолявах дългите километри по магистралата, че няма такова място, за което си мислех като дом, и че никога не е съществувало, че годините са превърнали спомена ми за него в приятна фантазия, с която хората се залъгват, когато се връщат мислено в детството си.

Свечеряваше се, когато се отклоних от магистралата; на места, където пътят се спускаше от една малка долина в друга, започваше да пропълзява мрак. От другата страна на долините, в настъпващия здрач, блестяха меките бели кълба на разцъфналите овошки; от време навреме долавях лекото ухание на цъфтящи дървета, които бяха скрити от погледа ми, но се намираха съвсем близко. Макар вечерта да настъпваше едва сега, струваше ми се, че усещам също и странния дъх на мъглата, която се надигаше от ливадите край лъкатушещите потоци.

Години наред си мислех, че познавам добре местността, през която сега се движех, че нейният образ така се е вкоренил в спомените ми от детството, та безпогрешно да стигна до Пайлът Ноб, след като веднъж поемех пътя. Но вече започнах да подозирам, че съм грешил. Защото дотук не бях разпознал нито една особеност на пейзажа. Общите черти навярно бяха същите, тъй като страната бе досущ такава, каквато си я спомнях, но нямаше нито едно определено място, което да посоча с пръст и да кажа къде точно се намирам. Това беше отчайващо и донякъде унизително и се чудех дали ще е така и когато стигна Пайлът Ноб.

Пътят беше лош, много по-лош, отколкото бях очаквал. Защо, питах се, хората, които отговарят за него, са допуснали да се разбие до такава степен? Непрестанните извивки, които следваха релефа на хълмовете, бяха разбираеми, но не и дупките, правещи го на решето, или участъците, където асфалтът напълно липсваше. А много отдавна е трябвало да се направи нещо и за тесните каменни мостове, по които нямаше достатъчно място да се разминат две коли. Не че имаше много други коли. Изглежда бях сам на пътя.

Тъмнината се сгъсти и включих фаровете. Малко преди това бях намалил скоростта, като от време на време пълзях с не повече от трийсет километра в час. Острите завои на криволичещото шосе изскачаха насреща ми прекалено бързо, за да е безопасно.

Знаех, че Пайлът Ноб не може да е твърде далеч, най-много на шейсет километра от изхода на магистралата, в който отбих, а бях сигурен, че оттогава трябва да съм изминал доста повече от половината на това разстояние. Щях да знам с точност, ако бях погледнал километража, когато отбих, но за съжаление не го бях сторил.

Вместо по-добър, пътят стана още по-лош и изведнъж ми се стори много по-разбит в сравнение с минути по-рано. Минавах през тясна клисура, от двете страни на която се извисяваха хълмове, а край платното, точно на границата на конуса от светлина, хвърляна от фаровете, клечаха огромни камъни. Вечерта също се бе променила. Няколкото звезди, които се виждаха преди малко в небето, бяха изчезнали и до мен достигна далечният тътен на гръм, сякаш търкалящ се надолу по склоновете.

Запитах се дали не съм пропуснал някое отклонение, ако в тъмнината съм поел път, който извежда от долината. Връщайки се мислено назад, не можех да си спомня да е имало някакво място, на което пътят да се разделя. Откакто бях свил по стария военен път, той бе единственият. От време навреме на шосето излизаше коларски път от някоя ферма, но винаги под прав ъгъл или почти прав.

След един остър завой съзрях някъде вдясно групичка ниски постройки. Само в един-единствен прозорец блесна светлина. Вдигнах крака си от педала на газта и го преместих върху спирачката, почти решил да спра и да попитам за пътя. Но по някаква причина, неясна дори за мен самия, реших да не го правя и продължих нататък. Ако се наложеше, винаги можех да намеря удобно място, където да обърна колата и да се върна да питам за пътя. Или пък можеше да открия друга малка ферма, където да спра и да питам.

Забелязах още едно подобно място след около километър или два — друга групичка къщички, сгушени на тъмния склон на хълма, с един-единствен прозорец, почти еднакъв, както ми се стори, с онзи, който току-що бях видял.

Вниманието ми за миг бе отклонено от пътя, докато гледах светлината в единствения прозорец, и когато се извърнах отново напред, видях, че нещо се задава право срещу мен, пресичайки пътя, осветен от фаровете ми. За част от секундата, предполагам, съм замръзнал на място от гледката пред очите ми, тъй като моето съзнание отказваше да приеме онова, което възприемаха сетивата ми. Защото това бе динозавър.

Не разбирам много от динозаври и нямам особено желание да науча каквото и да било за тях, след като съществуват толкова много други неща, които ме вълнуват повече. Но през едно лято преди няколко години бях отишъл в Монтана и бях прекарал няколко седмици с екип от палеонтолози, които с радост (и с пот) разкопаваха това, което наричаха находище на вкаменелости, изравяйки от земята най-различни интересни предмети, свързани със събития отпреди шейсет милиона години. Докато бях там, те извадиха добре запазен скелет на трицератопс и макар един трицератопс да не представлява толкова велика находка, защото на много места се срещат негови вкаменелости, настъпи голяма възбуда, понеже точно този екземпляр бил донякъде различен в определен технически аспект от всички останали, които били намерени.

А ето, че срещу мен, съвсем не от костни вкаменелости, а от плът и кръв, връхлиташе трицератопс. Главата му бе наведена и двата големи рога над очите му бяха насочени право срещу мен, а зад рогата бе широкият щит. Приближаваше се целеустремено и доста бързо и бе толкова голям, че сякаш запълваше пътя. Знаех, че огромното му тяло притежава достатъчно маса и сила, за да направи колата на пихтия.

Завъртях бясно волана, без да си давам наистина сметка какво трябва да направя, но знаейки, че трябва да сторя нещо. Може би се надявах да кача странично колата по склона край пътя, за да избегна носещото се насреща тяло; навярно мислех, че може да има достатъчно място, за да завия обратно и да избягам.

Колата се завъртя и поднесе, а вместо шосето фаровете осветиха преплетените храсти и скалите на хълма. Вече не виждах динозавъра и очаквах всеки момент да почувствам удара на онази огромна бронирана глава, когато тя се забие в колата.

При поднасянето задните колела попаднаха в канавката и тъй като пътят бе страшно тесен, предните се качиха на склона от отсрещната страна, така че колата сякаш се изправи на два крака, а аз потънах назад върху седалката, гледайки нагоре през предното стъкло. Моторът изгасна, светлината на фаровете отслабна и аз останах беззащитен напряко на шосето, където старият трицератопс след миг щеше да връхлети върху мен.

Не го дочаках. Блъснах вратата, изтърколих се навън и хукнах нагоре по хълма, като се препъвах в камъни и задирах през храстите. Очаквах всеки момент да чуя удара, но сблъсък не последва.

Спънах се в един камък и паднах в храсталак, който здравата ме изподра, но все още не се чуваше никакъв звук откъм шосето долу. А това бе странно; трицератопсът, дори да вървеше бавно, досега щеше да е ударил колата.

Измъкнах се от храсталака и седнах на земята. Отразената от хълма светлина на фаровете осветяваше слабо пътя на около трийсетина метра в двете посоки. Шосето бе празно, нямаше никакъв динозавър. Но той трябваше да е все още някъде наоколо, след като едно от тези създания се разхождаше тук — бях сигурен в това. Бях го видял съвсем ясно и не можех да го сбъркам. Може би се бе притаил обратно някъде в тъмнината и ме дебнеше в засада, въпреки че мисълта, такъв голям и тежък звяр като трицератопса да се прокрадва, ми се стори абсурдна. Той не бе създаден да се придвижва безшумно.

Свих се, треперейки, а зад мен сред хълмовете се разнесе ревът на гръмотевица. В хладния нощен въздух долових аромата на ябълков цвят.

Колко смешно, казах си, когато в моя помощ сработи добрата стара психологическа защита. Не е имало динозавър, не може да е имало динозавър. Не тук, сред тези хълмове от моето детство, на не повече от трийсет километра от родната ми къща в Пайлът Ноб. Просто съм си го въобразил. Видял съм нещо друго и съм си представил, че е динозавър.

Но независимо от добрата стара психологическа защита, много добре знаех какво бях видял и все още можех да го видя в съзнанието си: широко разперения щит, червените като въглени очи, които блестяха в светлината на фаровете. Не разбирах какво става и нямаше как да си го обясня (тъй като бе невъзможно да има трицератопс на този провинциален път, най-малко шейсет милиона години след като последният трицератопс бе умрял), но все пак не можех да приема версията, че не е бил там.

Изправих се, залитайки, и внимателно заслизах надолу към колата, като предпазливо проправяйки си път през разбитите камънаци, които покриваха склона на хълма и непрестанно заплашваха да се изтърколят изпод краката ми. Гръмотевиците вече бяха по-силни и хълмовете на запад, които лежаха покрай долината, през която се виеше пътят, се очертаваха на всеки няколко секунди от светкавици. Бурята бързо приближаваше.

Колата бе заседнала напряко на пътя, като задните й колела бяха потънали в канавката и долната част на купето бе само на около пет сантиметра над пътното платно. Влязох в нея, изключих фаровете и запалих двигателя. Но когато се опитах да тръгна, тя не помръдна. Задните колела се въртяха със свистене, хвърляйки прахоляк и камъчета в улеите на калниците. Опитах се да дам назад, за да направя малко място, но колелата продължаваха да се въртят напразно. Беше очевидно, че колата не може да помръдне.

Изключих мотора, излязох от автомобила и за известно време се опитах в паузите между бумтенето на гръмотевиците да доловя някакъв звук, издаван от някой огромен звяр, спотаил се в тъмнината. Но не чух нищо.

Тръгнах пеш по пътя, но не особено смело — бях изплашен до смърт и готов да побягна при най-малкото движение в мрака или най-слабия звук.

Някъде далеч пред себе си забелязах къщата, която бях видял. Единственият осветен прозорец все още блещукаше, но останалата част от къщата бе тъмна. Светкавица заля околността с ярък син блясък и успях да видя, че къщата е малка и порутена, вкопана почти цялата в земята, със смешен разкривен комин, насочен срещу вятъра. На склона зад къщата имаше разнебитена плевня, залитнала като пияна към купата сено в единия й край. Още по нататък следваше кошара, оградена с издялани колове, които от поредната светкавица блеснаха като щръкнали оглозгани и полирани кости. В близост до къщата се виждаше също голяма камара от дърва и край нея стоеше доста стара кола, чиято задница бе вдигната на трупчета.

Под светлината на тази последна засега светкавица разпознах мястото. Не точно конкретното, разбира се, ами типа място, каквото беше то. Защото, когато бях малко момче в Пайлът Ноб, имаше подобни места — трудно обработваеми парцели земя (човек би се поколебал дали да ги нарече ферми), където лишени от надежда семейства се трудеха робски в продължение на безкрайни години, за да осигурят храна на масата и дрехи върху телата си. Такива места се срещаха в тази страна преди двайсетина години и тук все още ги имаше, така че времената не се бяха променили на практика. Независимо какво ставаше във външния свят, хората тук продължаваха да живеят постарому.

Продължих напред към осветения прозорец, като светкавиците осветяваха пътя ми, и накрая стигнах пред вратата. Изкачих се на малката веранда по паянтовата стълба и почуках.

Не се наложи да чакам. Вратата се отвори почти мигновено. Сякаш хората вътре знаеха, че съм тук, сякаш наистина бяха очаквали да се появя.

Мъжът, който отвори вратата, бе дребен и имаше прошарена коса. Носеше шапка и пушеше лула. Зъбите, които стискаха лулата, бяха пожълтели. Изпод увисналата периферия на голямата черна шапка, ме гледаха очи, които имаха изсветлял син цвят.

— Е, хайде, влизай — викна ми той. — Не зяпай. Бурята ще се разрази всеки момент и ще ти намокри гърбината.

Влязох и затворих вратата след себе си. Намирах се в кухня. Едра жена, облечена в безформена роба и с парче плат, увито около главата й, стоеше пред печка, в която горяха дърва и върху която в момента се приготвяше вечерята. Разклатена маса, покрита със зелена мушама, бе подредена за вечеря, а стаята се осветяваше от газена лампа, поставена по средата на масата.

— Съжалявам, че ви обезпокоих — рекох, — но съм закъсал недалеч оттук. А освен това предполагам, че съм се и загубил.

— Тези пътища тук са доста объркващи — каза мъжът — за човек, който не им е свикнал. Те криволичат ужасно и някои от тях са задънени. Накъде си се запътил, страннико?

— Пайлът Ноб — отговорих аз.

Той кимна с разбиране:

— Завил си в грешна посока.

— Питам се — подех аз, — дали не бихте могли да впрегнете кон и да ме издърпате обратно на пътя. Колата поднесе и задните колела попаднаха в канавката. Ще ви платя щедро за труда.

— Хей, страннико, седни — отвърна мъжът, като придърпа още един стол до масата. — Тъкмо ще слагаме вечерята и тъй като има достатъчно за трима, ще ни е приятно да я споделиш с нас.

— А колата? — припомних му. — Все пак бързам.

Той поклати глава.

— Няма да стане. Поне не тази вечер. Конете не са в плевнята. Те са отишли някъде да пасат, навярно на върха на хълма. Не можеш да ми платиш достатъчно, никой не би могъл, за да ме накараш да ги търся, когато ще завали и наоколо има гърмящи змии.

— Но гърмящите змии — опитах се да противореча наивно и без особен ефект — не излизат нощно време.

— Нека да ти кажа, синко — реши да ме поучи мъжът, — никой никога не може да знае истината за гърмяща змия.

— Забравих да се представя — извиних се аз. — Името ми е Хортън Смит.

Започваше да ми писва от това „синко“ и „страннико“.

Жената пред печката се извърна, стиснала в ръката си голяма вилица.

— Смит? — рече тя възбудено. — Ха, та това е и нашто име! Възможно ли е да сме роднини?

— Не, Мецо — прекъсна я мъжът. — Толкова много хора носят името Смит. Просто защото човек се казва Смит не означава, че ни е роднина. Обаче — допълни той — ми се струва, че това щастливо съвпадение на имената може да е повод да пийнем по една глътка.

Той бръкна под масата и измъкна средноголяма дамаджана. От една полица зад гърба си взе две чаши.

— Приличаш ми на момче от града — обяви той. — Чувал съм, че някои от тях доста добре се справят с пиенето. Това тук не е нещо, което може да се нарече първокласно уиски, но е от прекрасна царевица и гарантирам, че няма да те отрови. Не отпивай твърде голяма глътка като начало, защото може да се задавиш. Но след третата глътка, можеш да не се безпокоиш повече, защото дотогава ще си му свикнал. Ще ти кажа, че няма нищо по-приятно през нощ като тази от това да се сгушиш на топло с дамаджана, пълна с хубаво питие. Взех уискито от стария Джо Хопкинс. Той го прави на острова в реката…

Надигна дамаджаната да налее, но изведнъж на лицето му се изписа изумено изражение и той ме изгледа внимателно:

— Я кажи, да не си случайно данъчен инспектор?

— Не, не съм — отговорих.

Той отново се върна към операцията по наливането.

— Човек никога не може да е сигурен — замърмори той. — Промъкват се наоколо и няма как да ги разпознаеш. Едно време можех да ги различа от километър разстояние, но сега взеха да хитреят. Преправят се така, че да изглеждат като всички останали.

Побутна към мен една от чашите на масата и продължи да говори:

— Мистър Смит, много съжалявам, че не мога да ти помогна. Най-малкото не веднага. Не тази вечер, не и с тази буря, която се задава. Утре рано сутринта наистина ще се радвам да впрегна кон и да изтегля колата ти.

— Но колата е насред пътя. Блокира движението.

— Мистър — обади се жената, която стоеше край печката, — това не трябва да ви безпокои. Този път не отива никъде. Просто още малко нагоре по хълма до една стара изоставена къща и после се губи.

— Казват — допълни мъжът, — че къщата била обитавана от призраци.

— Вероятно имате телефон. Бих могъл да се обадя…

— Нямаме телефон — прекъсна ме жената.

— Така и не мога да разбера за какво му е на човек телефон — каза мъжът. — Дрънчи през цялото време. Хората ти се обаждат, просто за да си почешат езиците. Не оставя човек на мира нито за миг.

— Телефоните струват пари — обясни жената.

— Предполагам, че ще мога да се върна по пътя — разсъждавах аз. — По-надолу имаше друга ферма. Навярно те ще могат…

Мъжът поклати глава.

— Хайде, вземи чашата — нареди той — и отпий една глътка. Може да ти струва живота, ако тръгнеш надолу по този път. Не съм такъв човек, който да говори лошо за свой съсед, но на никому не трябва да се разрешава да държи глутница зли кучета. Те пазят мястото, разбира се, и прокуждат злосторниците, но животът на човек не би струвал пукната пара, ако налети на тях в тъмнината.

Вдигнах чашата и опитах уискито, което се оказа доста долнопробно. Но то веднага запали огънче в стомаха ми.

— Никъде няма да ходите — каза жената. — Скоро ще завали.

Отпих още една глътка и вече вкусът й не беше толкова лош. Беше по-приятна от първата и подсили огънчето в мен.

— Най-добре да седнете, мистър Смит — предложи жената. — Ей сега ще поднеса храната. Вълчо, подай му чиния и чаша…

— Но аз…

— Глупости — рече мъжът, — няма да откажеш да хапнеш с нас, нали? Старата е сготвила яхния от свински бузи със зеленчуци, която ще те накара да си оближеш пръстите. Няма друга на света, която може да готви по-добре свинска гуша. Седях тук и ми течаха лигите, докато чаках да се свари — той ме изгледа въпросително. — Обзалагам се, че никога не си опитвал истински свински бузи. Това не е храна, каквато се намира в града.

— Грешите — отвърнах му. — Ял съм свински бузи преди много години.

Да си кажа правичката, бях гладен и поканата звучеше примамливо.

— Давай, изпий чашката си — подкани ме той. — Това питие ще те съживи.

Допих уискито и мъжът се пресегна отново към полицата, за да вземе чаша и чиния, а от чекмеджето на масата извади нож, вилица и лъжица, които постави пред мен. Жената донесе тенджерата с храната.

— А сега, мистър — каза тя, — просто преместете стола си до мястото, което е наредено за вас. Вълчо, махни тази лула от устата си. — После пак се обърна към мен: — Не стига, че носи през цялото време ужасната си шапка, даже спи с нея, но не мога да го понасям да седи на масата и да се опитва да натика храната в устата си покрай проклетата лула.

Тя седна на мястото си. Просто вземете голямата лъжица и си сипвайте сам — посъветва ме домакинята. — Яденето не е някакъв специалитет, но е чисто и има предостатъчно от него. Надявам се да ви хареса.

Храната беше много вкусна и засищаща. А от нея наистина имаше огромно количество, сякаш, помислих си, през цялото време бяха очаквали, че още едно гладно гърло ще се появи допълнително за вечеря.

Насред яденето дъждът заваля на плътни струи, които заудряха разнебитената къща, вдигайки такъв шум, че трябваше да повишим глас, за да се чуваме.

— Няма нищо по-вкусно — каза мъжът, когато намали малко скоростта, с която поглъщаше храната, — от свински бузи, като изключим може би опосума. Ето как се готви опосум: взимаш един и го сваряваш със сладки картофи, няма нищо друго, което така да ти се услади. Едно време имаше много опосуми, но не сме хващали никакъв от памтивека. За да хване опосум, човек трябва да има куче, а след като старият Проповедник взе, че умря, сърце ми не даваше да си взема друго куче. Толкова много обичах това кутре, че не можех и да си помисля друго да заеме неговото място.

Жената избърса една сълза.

— Той беше най-доброто куче, което някога сме имали — обясни тя. — Почти като член на семейството. Спеше под печката, а когато тя се нагорещяваше твърде много, козината му започваше сякаш да цвърти. Но той като че ли не обръщаше внимание на това. Предполагам, че горещината му е харесвала. Навярно ще си помислите, че Проповедник е странно име за куче, но той изглеждаше досущ като такъв. И се държеше също като проповедник, тържествен, някак си величествен и тъжен…

— Освен когато гонеше някой опосум — намеси се Вълчо. — Приличаше на вирнало опашка страшилище, когато преследваше опосум.

— Никога не сме искали да се подиграваме с религията — продължи жената. — Просто не бихте могли да го кръстите другояче, дори да се опитате. Той приличаше точно на проповедник.

Свършихме вечерята и Вълчо отново пъхна лулата си в уста, след което се пресегна за дамаджаната.

— Благодаря — рекох, — но не искам повече. Трябва да вървя. Ако ми позволите да взема няколко цепеници от купчината ви с дърва, вероятно бих могъл да ги подложа под колелата…

— Изобщо не бих си и помислил такова нещо — каза Вълчо. — Не и в тази буря. Ще станем за смях дори на глупците, ако те пуснем да излезеш навън. Ще останеш тук на топло и сухо, ще си пийнем още малко и утре ще продължиш. Нямаме друго легло, но има един диван, на който можеш да се изтегнеш. Наистина е удобен и ще можеш да се наспиш без проблеми. Конете ще се върнат рано сутринта и тогава ще ги хванем, за да изтеглим оттам колата ти.

— Не ми е удобно — отвърнах аз. — Достатъчно ви се натрапих.

— За нас е истинско удоволствие да ни гостуваш — заяви той. — Да поговорим с някой непознат човек не е нещо, което ни се случва твърде често. Двамата с Меца през цялото време си седим тук и се зяпаме. Няма какво да си кажем. Толкова дълго сме си дрънкали един на друг, че сме си казали всичко.

Мъжът напълни чашата ми и я побутна през масата.

— Пийни си от това — рече той — и бъди благодарен, че имаш подслон през нощ като тази. Не искам и да чувам повече за тръгване оттук, преди да се е съмнало.

Вдигнах чашката и отпих една голяма глътка. Трябва да призная, че мисълта да не излизам навън в бурята ми се стори адски привлекателна.

— В края на краищата има известни предимства — говореше Вълчо, — когато човек няма куче, което да гони опосуми, въпреки че, да си кажа правичката, много ми е мъчно за стария Проповедник. Но когато нямаш куче, ти остава повече време за почивка и макар че младок като теб няма да го оцени, времето, прекарано в седене, е най-ценното. То ти дава възможност да мислиш повече, да мечтаеш повече и така да станеш по-добър човек. Повечето мерзавци, които човек среща, са станали такива, защото не са отделяли време за почивка. Те непрестанно са под пара и през цялото време тичат. Мислят си, че преследват нещо, но в повечето случаи просто бягат от себе си.

— Смятам, че сте прав — казах му, мислейки за самия себе си. — Смятам, че сте напълно прав.

Отпих отново и се почувствах толкова добре, че сръбнах още една глътка.

— Я си дай чашата, млади човече — рече ми Вълчо. — Нещо ми се вижда празна.

Подадох му чашата си и той пак я напълни, като от дамаджаната се разнесе гърголещ звук.

— Седим си тук — поде отново той, — сгушени като охлюви на топличко, и няма нищо друго какво да правим, освен да си седим и да си пийваме приятелски, да си побъбрим и да не обръщаме внимание на времето. Времето е най-добрият приятел на човека, ако човек го използва за себе си, и най-лошият му враг, ако се остави да бъде управляван от него. Повечето хора, които живеят по часовник, са наистина нещастни създанийца. Съвсем друго е обаче да живееш по слънцето.

Нещо не беше както трябва, усещах го. Доловях, че има нещичко, което не е съвсем наред. Нещо, отнасящо се за тези двамата, сякаш трябваше да ги познавам, сякаш ги бях срещал някъде преди много години и изведнъж трябваше да си ги спомня, да си припомня кои са те, къде съм ги срещал и какъв тип хора са. Но колкото и да се опитвах, споменът ми се изплъзваше.

Мъжът продължаваше да говори и си дадох сметка, че чувам само част от това, което казва. Разбирах, че разправя за лов на миещи мечки, за най-добрата стръв, която се използва за пъстърва, и за куп други съвсем обикновени неща, но бях пропуснал, знаех го, голяма част от подробностите.

Изпразних чашата си и я подадох, без да го чакам да ме подкани, той отново я напълни и всичко наоколо бе много уютно и приятно — дървата пукаха тихо в печката, а часовникът върху полицата до вратата на килера тиктакаше силно и дружелюбно в тясното пространство на малката стая. На сутринта животът ще се събуди отново и ще отида в Пайлът Ноб, като свия по отклонението, което бях пропуснал. Сега обаче, казах си, разполагам с малко време за почивка, време за седене, през което да оставя часовника да продължи да си тиктака и да не мисля за нищо или почти за нищо. В мен се разгаряше доста силен огън от контрабандното уиски, но хич не ми пукаше. Продължих да пия, да слушам и да не мисля за утрешния ден.

— Между другото — попитах, — има ли динозаври тази година?

— Е, наоколо се навъртат няколко от тях — отвърна той небрежно, — но ми се струва, че са малко по-дребни отпреди.

След което ми разказа за дървото с диви пчели, което бе отсякъл, и за годината, през която зайците, след като били яли отровни плевели, така побеснели, че глутници от тях преследвали мечките гризли из цялата околност. Но това трябваше да се е случило някъде другаде, защото знаех, че тук, в тази местност, нямаше нито отровни плевели, нито гризлита.

Спомням си, че накрая отидох да си легна на дивана в дневната. Вълчо стоеше до мен, държейки газената лампа, докато аз свалих сакото и го метнах на облегалката на един стол, след което изух обувките си и грижливо ги оставих на пода една до друга. После, като разхлабих вратовръзката си, се изтегнах на дивана и в потвърждение на думите на домакина, той се оказа наистина удобен.

— Тук ще се наспиш добре — увери ме Вълчо. — Барни винаги спеше тук, когато ни идваше на гости. Барни — тук, а Спарки в кухнята.

Внезапно, докато тези имена проникваха в съзнанието ми, проумях всичко. Опитах се да стана и отчасти успях.

— Знам вече кой си — извиках. — Ти си Смъркащия Смит, онзи, който беше в комиксите с Барни Гугуто, Спарки Свещта, Слънчо и всички останали.

Опитах се да кажа още нещо, но не можах, а и не ми се струваше толкова важно, нито толкова остроумно.

Отпуснах се отново на дивана, а Смъркащия си отиде, като взе газената лампа. Чух дъжда да барабани върху покрива над мен.

Този шум ме унесе.

Когато се събудих, съзрях гърмящата змия…