Александър Дюма
Адската дупка (62)

LXII
ИЗКУШЕНИЕТО НА МАЙКАТА

— Е, господине, сега сме сами — каза нетърпеливо Кристиане на Самуел. — За какво мислите? — добави тя, виждайки вглъбения израз на Самуел.

Странно нещо! В този върховен момент можеше ли наистина да се знае за какво мисли Самуел? За една известна в Германия гравюра на Алберт Дюрер, озаглавена „Жестокият“. Тази гравюра представлява тайнствената и странна фигура на един мъж, полугол, космат, мускулест, който привлича на коленете си една жена, съпротивляваща се и отчаяна, но той я привлича с такава мощна и непобедима сила, с такава неумолима и безразлична воля, че пред престъплението, смесващо сякаш убийството и любовта, впечатлението за ужас премахва всякакви представи за сладострастие, а зловещият символ тласка мисълта към най-злокобното и безмилостно, което съществува на света: Ужасът, Съдбата, Смъртта.

Именно за тази ужасна картина си мислеше Самуел, докато детето в люлката агонизираше, а Кристиане бе принудена да повтори:

— За какво мислите, господине? Говорете, действувайте в името на небето! Поставям детето си във вашите ръце. Тази ужасна болест не е смъртоносна, нали?

— Тя се лекува, госпожо — отговори накрая Самуел с дълбок глас, — лекува се, когато се открие навреме.

— О, но ние я открихме навреме! — извика Кристиане. — Не е минал и половин час, откакто се появиха първите признаци.

— Време е, наистина, госпожо. Но добре сте направили, като сте побързали. След половин час щеше да е късно.

— Но щом е тъй, какво чакате?

Самуел се поколеба още малко и накрая каза:

— Чакам една ваша дума.

— Една моя дума! Каква дума?

Самуел видимо бе развълнуван. Само една майка, разтревожена за своето дете, можеше да не забележи с какъв смутен и горещ поглед, само допреди миг студен и надменен, Самуел гледаше тази стая, където часът предизвикваше мисълта за тайнствата, които сигурно са ставали тук в подобни часове, как гледаше чаровната Кристиане с разпуснати върху полуголите й рамене коси, с искрящи очи, в които тревогата на майката увеличаваше красотата на жената.

— Чуйте ме, госпожо — започна Самуел, сякаш бе взел необратимо решение. — Досега вие ме предизвиквахте, подигравахте ми се и ме победихте. Сега е мой ред. Секундите са преброени. Нямам време да не бъда груб. Вие искате от мен живот, живота на вашето дете. Така да бъде. Ще го имате. Но в замяна ще ми дадете десет минути от вашия.

Кристиане го погледна, без да разбира.

— Какво искате да кажете?

— Казвам, че ви предлагам една замяна — продължи Самуел. — От мен зависи да ви дам съществото, което ви е най-скъпо на света. Вие ме молите за това. От вас зависи да ми дадете съществото, което ми е най-скъпо на света, аз ви моля за това. И повтарям, че ви давам цял един живот, а вие ще ми дадете само десет минути. Все още ли не е достатъчно ясно? С една дума, вие обичате своето дете, а аз обичам вас!

Кристиане сигурно разбра, защото наддаде вик на ужас.

— Най-после ме чухте? — каза Самуел. — Това е добре.

— Нещастник! — извика изумена младата жена. — Такива думи, в такъв момент!

— Очаквам отговор, а не оскърбления — каза Самуел.

— Замълчете, клетнико! — каза Кристиане. — Защото ми се струва, че Господ ще ми отнеме детето, за да не може неговата невинност да присъствува на подобно оскверняване на неговата майка.

— Госпожо — възрази Самуел, — след като съм казал това, трябва да предположите, че няма да отстъпя. Времето върви, а вие пропилявате живота на Вилхелм с думи. Моето решение е непоколебимо. Обичам ви повече, отколкото сам предполагах. Докато вие се колебаете, болестта не се колебае. След двадесет и пет минути ще бъде много късно. Внимавайте да не останете с угризения заради някакви си предразсъдъци. Кълна ви се, че можете да избирате само между тези две неща: детето ви в гроба или вие да сте моя.

— Дали това не е лош сън? — каза си на висок глас Кристиане. — Но не, прекалено силно усещам, че това е действителност. Господине — продължи тя умолително, — вие сте умен човек, помислете. Възможно ли е да ви се отдам така, веднага? По този начин ли ме желаете? Не, вие имате прекалено голямо самоуважение. Това е едно морално насилие, което вие не можете да приемете. Това, което ви казвам, не е обидно за вас. Независимо от всичко аз бих могла да ви обикна, но не и да бъда ваша, защото принадлежа на друг. И то на кого! Господи! Господи, помислете си на кого!

— Не пробуждайте Кайн, госпожо — прошепна Самуел, който отново бе станал заплашителен.

— Искате ли богатството ми? Цялото ми богатство? Кажете една дума и то е ваше. Това не са само думи. Пред бога, пред майка ми и баща ми, които са на небето, ви се кълна, че ще получа от Юлиус, как? Сама не зная, но се кълна, че ще издействам, да подели с вас богатството или, ако желаете, ще ви го даде цялото. Всичко, каквото притежаваме, приемете го, моля ви!

— Благодаря ви, госпожо, че ми давате възможност да облагородя злодеянието си. Аз желая само вас.

Детето бе разтърсено от нов пристъп.

— Е, добре — опита още веднъж нещастната майка, — ако аз съм това, което желаете, спасете детето ми и може би ще ви обикна, защото ще сте се оказал щедър и благороден. Не мога да ви се отдам, без да ви обичам, направете така, че да ви обикна.

— Времето минава — отговори Самуел.

— Но в крайна сметка — извика Кристиане — вие сте лекар и ваше задължение е да спасявате тези, които страдат и които умират. Ако откажете, ще бъдете наказан.

— Не съм лекар, госпожо, и точно ако лекувам, могат да ме накажат.

Кристиане замълча няколко секунди, без да знае какво да направи и какво да каже пред такова упорство. След това падна на колене.

— Господине, моля ви, на колене ви моля, няма ли да се трогнете? Господине, ако ме обичате, както твърдите, нима ще ми докажете любовта си, убивайки моето дете.

— Вашето дете, госпожо!… Именно с вашето дете вие ме оскърбихте!

— Господине, още веднъж ви моля за милост! Още веднъж ви моля, паднала в нозете ви!

— Госпожо, опитайте се да умилостивите този стенен часовник, който върви — каза Самуел.

Кристиане стана.

— Ах, но това е толкова подло — изстена бедната жена, като кършеше ръце. — Е, добре! Ще мина и без вас. Лекарите ще дойдат навреме. Лъжа е, че остава само половин час.

— Оставаше половин час преди десет минути — прекъсна я Самуел. — Сега остават само двадесет минути.

— Лъжете! — отговори тя. — Искате да ме уплашите. Но аз не ви вярвам. Вървете си. Вие сте мерзавец. А ако съм достатъчно луда, за да се съглася, какво ми гарантира, че след това ще спасите детето ми? Ще съумеете ли? Вие дори не сте лекар, сам признахте това. Лекарите ще дойдат. Те ще спасят Вилхелм. Нямам нужда от вас. Вие ще си останете със срама за нечестивото ви предложение. А аз ще накарам да ви накажат. Ще ви издам на правосъдието за това, което сторихте на Гретхен. Вървете си!

Самуел направи крачка, за да излезе.

— Отивам си — каза той. — Дойдох още веднъж, защото вие ме повикахте. Вчера го направихте, за да ме предадете на свекъра си, а днес, за да ме предадете на самия мен. Нареждате ми да си отида и аз се подчинявам.

Минавайки, погледна стенния часовник.

— Дванадесет минути изминаха — каза той.

Детето простена жаловито, съскащо, сърцераздирателно.

— Господине, чувате ли го? — Извика Кристиане, като хълцаше отчаяно. — Ах! При подобен вик и най свирепият звяр би се трогнал!

Самуел се наведе над люлката.

— След четвърт час — каза той — няма да мога нищо да направя. В този момент напълно отговарям за живота на Вилхелм. Вие сте тази, която няма милост, госпожо. Да или не? Не? Оттеглям се тогава. Изчакайте лекарите. Те ще намерят труп.

Той тръгна към вратата.

За Кристиане настъпи момент на ужасно колебание.

— Господине! — Извика тя.

Самуел се обърна с трепет.

— Господине! Господине! Добре ли помислихте за ужасното нещо, което вършите сега?

— Колко много думи и напразно напразно изгубени минути! — каза Самуел.

— Не, не мога! — проплака Кристиане.

— Тогава сбогом!

И той тръгна решително.

— Господине! — отново извика Кристиане.

— Чуйте ме — продължи тя тихо. — След като поставяте една майка пред чудовищния избор между нейната чест и детето й: Е, добре! Спасете Вилхелм и… кълна ви се, че ще бъда ваша.

— Не — каза Самуел, — такива сделки се вършат веднага. Ще го спася след това.

— Тогава не — каза тя. — Нека по-скоро детето ми да умре.

Самуел отвори тайната врата. Тя се втурна ужасена към него.

— Едно предложение — каза тя. — Какво желаете? Да ми отмъстите? Вие не ме обичате, вие ме ненавиждате. Можете да ме накажете и по друг начин, вашата гордост ще бъде все така удовлетворена. Ако се убия тук, пред очите ви, детето ми ще живее ли? Казвам го, вместо да го направя, защото дори ако умра, сте способен да оставите детето ми да умре.

— Наистина — каза Самуел. — И аз отказвам.

— О, Боже мой! Боже мой! Боже мой! — Извика бедната майка, като кършеше ръце.

— Времето минава — каза Самуел. — Госпожо, погледнете детето си.

Кристиане хвърли обезумял поглед в люлката и цялото й тяло бе разтресено. Бедното малко дете вече беше съвсем отпуснато, а дъхът му, който едвам се усещаше, вече приличаше на предсмъртен хрип.

Тя се обърна към Самуел, прекършена и победена.

— Готова съм — прошепна тя със слаб и изтощен глас. — Но знайте това: ако не се убия преди това, ще се убия после.

— Защо? — попита Самуел. — Ако се страхувате, че един ден мога да предявя правата си, обещавам никога, повече да не се появявам пред вас. Впрочем Гретхен не се уби. А тя няма дете. Кристиане, обичам ви.

— Аз ви ненавиждам — извика Кристиане.

— Добре зная това — каза Самуел.

Този вик беше решителен за него. Един вик на детето реши майката.

— О, нещастнико, — каза тя, когато ръцете му я сграбиха, — един ден ще молиш за прошка, но нито Господ, нито аз ще ти я дадем.