Александър Дюма
Адската дупка (36)

XXXVI
ЛЕГОВИЩЕТО НА ЛЪВА

Почти веднага след това влязоха трима маскирани мъже.

Първият от тях носеше факел.

Самуел поздрави с голямо уважение и ги покани да седнат. Но тримата не помръднаха, вероятно изненадани от присъствието на Юлиус.

— Юлиус Хермелинфелд, господа — каза Самуел, като им го представи. — Господарят на този замък, който той предоставя на ваше разположение, и беше редно поне да ви поздрави. Юлиус, това са нашите водачи от висшия Съвет, които идват тук за първи път, за да видят убежището, което сме им подготвили.

Тримата кимнаха одобрително с глава и седнаха. Самуел и Юлиус останаха прави.

— Нашите господари и водачи лесно ли намериха пътя? — попита Самуел.

— Да — отговори единият от тримата. — Благодарение на картата, която ни начертахте и чиито указания следвахме стъпка по стъпка.

— Ако ви е удобна, тази стая би могла да се използва за вашите тайни събирания.

— Чудесно. Само че дали са взети всички предохранителни мерки, за да се чувствуваме на сигурно място?

— Сега ще видите. Юлиус, помогни ми да изтеглим това въже.

Той сочеше едно въже от усукани метални нишки, което висеше от свода до стената.

Като увиснаха за дръжката на въжето, те го смъкнаха с една стъпка. След това Самуел закачи дръжката за една кука, зазидана в гранита.

— Този механизъм — каза той — освобождава двадесет отвора в пода на всяко от двете стълбища, които водят тук. Сами виждате, че трите железни врати са ненужни. Сега цяла армия не би могла да стигне до вас: трябва да бомбардират замъка и да го разрушат до последния камък, а вие имате четири изхода, за да избягате.

— Добре! — каза ръководителят.

— А сега — продължи Самуел — искате ли да видите голямата зала за общи събрания?

— Дойдохме тук, за да видим всичко.

— Почакайте тогава да вдигна капаците на отворите — каза Самуел.

Той откачи дръжката, която бе закачил за куката, металното въже се вдигна и в далечината се чу глухият шум на капаците, които се затваряха.

След това, като взе факела, Самуел отвори малката врата, през която бяха минали ръководителите, и петимата слязоха по стълбите.

След двадесетина стъпала, Самуел задвижи един лост в гранита, появи се отвор и ръководителите се озоваха в дълъг коридор, по който Самуел ги поведе.

Така вървяха четвърт час.

Накрая стигнаха до една врата.

— Тук е — каза Самуел.

Той отвори вратата и въведе ръководителите и Юлиус в просторна, издълбана в скалата зала, където спокойно можеха да се настанят двеста души.

— Вече не се намираме под замъка — каза Самуел. — Съмишлениците ще минават по склона на планината и няма да знаят за съществуването на каквато и да било връзка между тази зала и замъка Ебербах. Уредих това по този начин, така че при нужда един Ото Дормаген, който може да предаде асамблеята, да не излага на опасност нито господарите на замъка, нито мястото за вашите събирания. А сега, след като видяхте всичко, удовлетворява ли ви това място. Доволни ли сте?

— Доволни и благодарни, Самуел Гелб. Ние приемаме това толкова сигурно убежище, което е така смело и изкусно разположено. Това е втората услуга, която правите на Съвета. Благодарим ви и на двамата.

— Не — каза Юлиус. — Не мога да приема похвалите, които Самуел заслужава сам. Щях да съм щастлив, ако можех да се присъединя към неговия замисъл, и съм му благодарен, че е разполагал с моя замък, както сам бих го сторил. Но не бях тук и всички почести са за него.

— Запазете своя дял, Юлиус Хермелинфелд — отговори ръководителят. — Самуел Гелб не би разполагал с вашето жилище, ако не беше сигурен във вас. И двамата имате заслуги към Съвета и към Германия и за да ви възнаградим, ви повишаваме в същата степен, която присъдихме и на Самуел. Юлиус Хермелинфелд, повишен сте във втора степен в Съвета.

— О, благодаря! — извика Юлиус с гордост.

— Не ни остава нищо друго, освен да си вървим — каза ръководителят.

— Аз ще ви изпратя — каза Самуел. — Юлиус, почакай ме тук.

Той отведе ръководителите до един от изходите, където се намираха техните коне, завързани за клоните на дърветата.

След това Самуел се върна да вземе Юлиус.

Юлиус му благодари горещо.

— О! — възкликна Самуел. — Както вече ти казах, занимавах се с малко геология, това е всичко. Впрочем недей да мислиш, че тези пещери са разорили баща ти. Те не струваха много скъпо. Те съществуваха. Старите господари на замъка са заповядали да ги изкопаят, за да им служат при обсада. Тази огромна скала е пробита от коридори и дупки като медена пита. По този повод ще ти дам един полезен съвет: предупреждавам те никога да не идваш тук сам. Ще бъдеш погълнат като капка вода от гъба. За някой, който не познава като мен тези места, има безброй клопки и можеш изведнъж да изчезнеш в някоя яма.

— Сега разбирам — каза Юлиус — кое ти позволи да обещаеш на Кристиане, че ще се появиш, ако те повика. Стаята ти някъде тук ли е?

— За бога! Тук живея. Искаш ли да ти покажа жилището си?

— Да го видим — каза Юлиус.

Двамата се върнаха по коридора, който водеше до голямата зала, след него вървяха близо пет минути.

После Самуел се спря, отвори една врата, която се намираше отдясно, изкачи се по петдесетина стъпала и стигна до някаква площадка, разделена на три части.

Едната беше спалня, другата конюшня, а третата лаборатория.

В спалнята имаше легло и само най-необходимите мебели.

В конюшнята конят на Самуел хрупаше сено.

Лабораторията беше пълна със стъкленици, билки, треви. Това, разбира се, бе работното място на Самуел. Един скелет се мръщеше едновременно ужасно и смешно в един ъгъл. Две стъклени маски бяха поставени върху една пещ.

На някой, който би влязъл в тайнствената пещера, след като същия ден се е възхищавал на някоя гравюра, изобразяваща килията на „философа“ на Рембранд, можеше да се стори странен контрастът при сравнението между спокойното, леко осветено от изгряващото слънце „място за мечтание“ и това подземно мрачно ателие, в което мъждукаше такава надгробна светлина.

Човек можеше да помисли, че вижда искрите от главните на Сатаната, след като е видял светлината на Божието лице.

— Ето, това е моето убежище — каза Самуел.

Юлиус не можеше да не се чувствува потиснат в тази лаборатория за окултни науки.

— Вече доста време не си бил на чист въздух — каза Самуел — и в крайна сметка, когато човек не е свикнал, планината започва да тежи на раменете му. Ще те върна на дневна светлина. Почакай само да запаля пещта, за да сваря някои треви, които откъснах тази сутрин.

— Идваш ли? — каза той, след като привърши.

Поведе мълчаливо Юлиус по една стълба, която бе свързана с тази, по която слязоха в подземието.

— Виж — каза Самуел, — добре запомни тези две врати. Когато пожелаеш да ме посетиш, ще отвориш паното в библиотеката и ще слезеш по четиридесет и четири стъпала, които ще те доведат до тези две врати. Дясната врата води до кръглата зала, а лявата води при мен. Вземи този ключ. Аз имам друг.

Той поведе Юлиус и се раздели с него при вратата на библиотеката.

— До скоро виждане — каза Юлиус, като въздъхна с облекчение.

— Когато пожелаеш, знаеш пътя.