Александър Дюма
Адската дупка (1)

I
ПЕСЕН ПО ВРЕМЕ НА БУРЯ

Кои бяха двамата конници, изгубили се сред урвите и скалите на Оденвалд през нощта на 18 май 1810 година, не биха могли да кажат дори и най-близките им приятели от четири крачки разстояние, толкова дълбока бе нощта. Погледът напразно би търсил лунен лъч или блясък на звезди: небето бе по-тъмно от земята, а мрачните облаци приличаха на бушуващ океан, заплашващ света с нов потоп.

Една неясна маса, която се движи по склоновете на неподвижната грамада, това бе всичко, което и най-зоркото око би могло да различи от двамата конника. От време на време уплашено цвилене се смесваше със свистенето на бурята в елите, шепа искри изскачаха от подковите на конете, които чаткаха по камъните, това бе всичко, което можеше да се чуе и види от двамата спътници.

Бурята наближаваше все повече. Прах на талази заслепяваше пътниците и конете. Под напора на стихията клоните на дърветата се огъваха и скърцаха; жаловити викове се носеха из долината, после като че отскачаха от скала на скала, отекваха в планината, която сякаш щеше да се срути; и всеки път, когато такава вихрушка се издигаше към небето, поместените скали изскачаха от гнездата си и политаха в пропастта, а изтръгнатите стогодишни дървета политаха с главата надолу в бездната като отчаяни гмуркачи.

Няма нищо по-ужасно от разрушението сред мрак, нищо по-ужасяващо от шума в планината. Когато погледът не може да прецени опасността, тя расте безкрайно и въображението надминава границите на допустимото.

Внезапно вятърът престана, всичко утихна, всичко застина: мирозданието със затаен дъх очакваше бурята.

Всред тази тишина се дочу глас: това бе един от двамата конника:

— За бога, Самуел — каза той, — трябва да признаеш, че не беше много добра идеята ти да напуснем Ербах в този час и в такова време. Ние бяхме в една отлична странноприемница, на каквато не бяхме попадали, откакто преди осем дни напуснахме Франкфурт. Можеше да избираш между леглото и бурята, между бутилка отлично вино Хоххайм и вятър, в сравнение с който сироко и самумът са като зефир, а ти се спря на вятъра и бурята! Стой, Щурм! — Прекъсна младият мъж, за да удържи коня си, който се бе отклонил от пътя. — Стой!

— Поне нещо приятно да ни караше да бързаме — продължи той, — ако отивахме на някоя приятна среща, където ни очаква изгревът на слънцето и очарователната усмивка на любимата. Но любовницата, при която отиваме, е една стара педантка и се нарича Хайделбергски университет. Срещата, която ни очаква, е може би един дуел до смърт. Във всеки случай сме призвани за 20-и. Ех! Колкото повече си мисля, толкова повече се убеждавам, че наистина сме луди, като не останахме на топло под завивките. Но такъв съм си; все ти отстъпвам; ти винаги вървиш напред, а аз те следвам.

— Оплакваш се от това, че ме следваш! — отговори Самуел с известна ирония в гласа. — Ами че аз ти показвам пътя. Ако не бях вървял пред теб, досега десет пъти да си се търкулнал чак в долината и да си си счупил врата. Хайде, дръж се и стъпи здраво на стремената; една ела е преградила пътя.

Настъпи мълчание, през което се чуха отскоците на двата коня.

— Хоп! — възкликна Самуел.

Сетне, като се обърна към своя другар, запита:

— Е, как е, Юлиус?

— Как може да бъде! — отвърна Юлиус — Продължавам да се оплаквам от твоята упоритост и с право; вместо да следваме пътя, който ни бе указан, покрай малката рекичка Мумлинг и да стигнем направо на река Некар, ти поемаш по обиколен път, претендирайки, че познаваш местността, след като, сигурен съм, никога не си минавал оттук. Аз исках да наема водач, но ти: „Водач! За какво ни е? Та аз познавам пътя.“ — Да, познаваш го толкова добре, че ето ни тук, изгубени в планината, без да можем да разберем къде е север и къде юг, без да можем нито да продължим напред, нито да се върнем обратно. А сега ние ще стоим чак до сутринта на дъжда, който се задава. И то какъв дъжд! Ето първите капки. Смей се, нали претендираш, че се смееш на всичко.

— Че защо да не се смея? — отвърна Самуел. — Не е ли смешно да се слуша едно голямо двадесетгодишно момче, студент от Хайделберг, да се оплаква като овчарка, която не е успяла да прибере стадото си навреме. Ще направя нещо повече, ще пея.

И наистина младежът запя с дрезгав и трептящ глас първия куплет на някаква неизвестна и странна песен, без съмнение импровизирайки в съответствие с положението, в което се намираха:

Иска из ведро вали!

Хрема има днес небето.

Туй е нищо на сърцето

пред горчивите сълзи!

Когато Самуел завършваше последната дума на куплета и последната нота на песента, една огромна мълния раздра от край до край облачната завеса, покрила небето, и освети със зловещо великолепие двамата конници.

Те видимо бяха на една възраст, между деветнадесет и двадесет и една години; но дотук свършваше тяхната прилика. Единият, по всяка вероятност Юлиус, елегантен, рус, блед, със сини очи, бе среден на ръст, но добре сложен. Човек би го взел за младия Фауст. Другият, който сигурно беше Самуел, висок и слаб, с изменчиви сиви очи, с тънки и насмешливи устни, с черни коси и вежди, с високо чело, издаден и остър нос, приличаше на жив портрет на Мефистофел. И двамата бяха облечени с тъмни къси рединготи, стегнати в талията с кожени колани. С прилепнали панталони, меки ботуши и бели фуражки с верижки, които допълваха костюмите.

Както бе споменал Юлиус, двамата бяха студенти.

Изненадан и заслепен от светкавицата, Юлиус трепна и затвори очи. Самуел, напротив, вдигна глава и спокойно я погледна.

Сетне всичко отново потъна в дълбок мрак. Светкавицата още не бе напълно изчезнала, когато силен гръм отекна в дълбините на планината.

— Скъпи Самуел — каза Юлиус, — мисля, че ще е разумно да спрем. Ако се движим, можем да привлечем гръмотевиците.

В отговор Самуел само се изсмя и пришпори коня, който препусна в галоп сред рояк искри и хвърчащи изпод копитата му камъни, докато господарят му пееше:

Нека светка над главите

днес небесният кибрит!

Туй е нищо пред сърдит

огнен поглед във очите!

След стотина крачки той внезапно обърна коня си и пак в галоп се върна при Юлиус.

— За бога! — извика последният. — Стой мирен, Самуел. За какво е тази дързост? Нима е време за песни? Внимавай господ да не приеме твоето предизвикателство!

Втори гръм, по-страшен и силен от първия, отекна точно над главите им.

— Трети куплет! — обяви Самуел. — Аз се ползвам с привилегии: Небето помага на моята песен, а гръмотевиците й пригласят.

След един още по-силен гръм Самуел запя с пълен глас:

Гръм в небесния покров —

лятна кашлица това е!

Обаче по-горестно ридае

безнадеждната любов!

И тъй като този път гръмотевицата закъсня:

— Хайде, какво става с припева! — каза той, като погледна небето. — Гръмотевицо, бъркаш такта!

Но при липса на гръмотевици дъждът отговори на зова на Самуел и започна да се лее като из ведро. Много скоро светкавиците и гръмотевиците нямаха вече нужда от подканяне и се заредиха една след друга. Юлиус бе в плен на онова безпокойство, от което и най-смелият не може да се защити, пред гнева на природата му се стягаше сърцето, Самуел, напротив сияеше. Една дива радост бликаше от очите му: той се изправяше на стремената, размахваше каскета си, като че ли, като виждаше, че опасността му убягва, искаше да я привлече. Радостен, че усеща ударите на мокрите си коси върху лицето, смееше се, пееше, щастлив.

— Какво казваше преди малко, Юлиус? — извика той като при вдъхновението на странна дитирамба. — Искаше да останеш в Ербах? Искаше да пропуснеш тази нощ? Не знаеш ли какво диво наслаждение се усеща при язденето в една вихрушка. Аз те отведох със себе си, защото очаквах такова време. Аз бях с опънати нерви и отегчен през целия ден, но ето това може да ме излекува. Ура! За урагана! Как, по дяволите, не усещаш този празник? Нима гневът на небето не подхожда на тези върхове и урви, на тези бездънни пропасти и на тези развалини? Да не си на осемдесет години, та да искаш всичко да бъде неподвижно и мъртво като сърцето ти? Колкото и да си спокоен, и ти имаш твойте страсти. Остави стихията да си има своите. Аз съм млад: моите двадесет години пеят в сърцето ми, умът ми е опиянен като от вино и обичам гръмотевиците. Крал Лир нарича бурята своя дъщеря, аз я наричам своя сестра. Не се страхувай за нас, Юлиус. Аз не се смея на гръмотевиците, смея се заедно с тях. Не ги презирам, а ги обичам. Бурята и аз сме приятели. Тя не би искала да ми стори зло, аз приличам на нея. Хората я смятат за злосторница, но те са невежи. Бурята е необходима. Нека поговорим малко за наука. Това мощно електричество, което тътне и свети, руши и убива само тук и там, но в много по-голяма степен подсилва растителния и животински свят. Аз също съм човек буря. Нека пофилософстваме малко. Аз също не бих се поколебал да мина през злото, за да стигна до доброто, да си послужа със смъртта, за да породя живот. Въпросът е, че една върховна сила предизвиква тези извънредни събития и благоприятният резултат оправдава този смъртоносен способ.

— Млъкни, ти се клеветиш, Самуел.

— Наричаш ме Самуел, както би казал Самиел! Суеверно дете! Само защото яздим всред декора на Фрей-шутс, ти си въобразяваш, че аз съм дяволът, Сатаната, Велзевул или Мефистофел, или че ще се превърна в черна котка или в куче? О, какво е това?

Това възклицание на Самуел бе предизвикано от едно рязко движение на неговия кон, който изплашено се притисна към коня на Юлиус.

Пътят без съмнение криеше опасности. Като се наведе към страната, откъдето вероятно идеше опасността, младежът зачака светкавица. Небето се разцепи: огнена ивица пробягна от единия край на хоризонта до другия и освети околността.

Пътят беше прорязан от широка пропаст. Мълнията помръкна по стените на една бездна, чиято дълбочина младите хора не успяха да определят.

— Виж каква страхотна дупка! — каза Самуел, като подканваше коня си да се доближи до пропастта.

— Бъди внимателен! — извика Юлиус.

— Бога ми! Трябва да разгледам отблизо. — каза Самуел.

И като слезе от коня, той хвърли повода на Юлиус и любопитно се приближи до бездната, над която се надвеси.

Но тъй като погледът му не можеше да пробие мрака, той бутна парче гранит, което се търкулна в бездната.

Ослуша се, но не чу нищо.

— Виж ти — каза той, — сигурно камъкът, който пуснах, е паднал на меко, защото не се чу никакъв шум.

Той довършваше думите си, когато от дълбочината се чу плискане.

— А! Пропастта е дълбока — възкликна Самуел, — Кой, по дяволите, ще ми каже как се нарича тази дупка?

— АДСКАТА ДУПКА! — отговори от другия край на пропастта един ясен и сериозен глас.

— Кой се обажда там? — извика Самуел изненадан, ако не и уплашен. — Не виждам никого!

Нова светкавица прониза небето и на отсрещната страна на бездната двамата младежи съгледаха странно видение.