Александър Дюма
Адската дупка (48)

XLVIII
ПУНШ В ГОРАТА

Самуел Гелб поведе групата по живописния път, който се изкачваше нагоре по залесения склон. Студентите вървяха близо четвърт час, после завиха наляво, тръгнаха по една малка пътека и изведнъж се озоваха на широка поляна, дълга около двеста крачки и оградена с гъст пояс от високи дървета.

Слънцето залязваше зад планината и сякаш за сбогом щедро обливаше клоните на дърветата с розовите си лъчи. Буйно поточе се спускаше по камъните край гората и припяваше със слабия си глас из водоскоците. Песента на хиляди птици се смесваше с този очарователен ромон и в такава съвършена хармония, че сякаш от потока се разнасяха прекрасни трели, а от птичите гърла струяха водни капки.

— Харесва ли ви този кът? — попита Самуел.

— Прекрасен е! — отговориха студентите.

— Добре тогава, настанявайте се.

Една част започнаха да издигат палатките, други разпънаха хамаци. Преди да тръгнат, по предложение на Трихтер бяха взели достатъчно постелки. Фресванст се зае да забива колчетата, но Трихтер го спря.

— Фресванст — смъмри го той, — ти май не се включваш в нашата история.

— Каква история? — изненадан попита Фресванст.

— Историята за Робинзон.

— И каква е тя?

— Ах ти, любителю на хубавото вино! Не си ли чел как Робинзон, след като не разполагал на острова със спалня, а не можел и да легне на земята, защото се страхувал от дивите зверове, взел че се качил на едно дърво и си направил легло в клоните му? Аз съм изпълнен с благородната амбиция да последвам великия му пример. Така че тази нощ ще прекарам не в легло, а в гнездо.

— А ако направя като теб и падна отгоре? — разтревожен попита Фресванст.

— Това само ще докаже, че не струваш и колкото един папагал! Слушай, Фресванст — тихо добави Трихтер, — преди всичко трябва да опровергаем някои клевети и да покажем на младежите, че ние никога не се напиваме. Така че бъди спокоен, ако се страхуваш да не паднеш, ще те завържа.

— Е, така може! В такъв случай се отказвам от палатка.

— Откажи се. Така за нас никой вече няма да говори, че никога не сме лягали в гнездо.

Докато бяха в ход всички тези весели приготовления, нощта се беше спуснала. Много преди уреченото време, още когато студентите седнаха на тревата за вечеря, се появи сияещата, горда и внушителна осанка на кмета, когото Самуел бе поканил на чаша пунш.

При появата си Пфафендорф бе посрещнат от бурни викове, които галеха сърцето, ала измъчваха ушите. Той оцени избора на Самуел и работата на студентите.

— Много добре! Чудесно! — каза той. — За вашите постройки сте отрязали най-хубавите клони и сте изкоренили най-младите дръвчета! Браво! Много умно, приятели, изключително умно!

Вечерята бе твърде оживена и никога не се бе случвало в една вечер да се съчетаят толкова много апетит и остроумие.

Когато вече бе дълбока нощ и дойде време за десерта, по предварително нареждане на Юлиус от замъка пристигнаха слугите с две бурета ром, ракия и всевъзможни средновековни чаши, измъкнати от колекцията в залата със съдовете. Останали незабелязани в мрака, те тайно подредиха огромните купи, напълниха ги с ром и ракия и ги запалиха.

Внезапно в гората избухна синкав огън. Червени, сини и розови пламъци играеха в огромните купи и изпълваха зелените дълбини на гората с фантастични отблясъци. Изненадани, че зората е настъпила толкова скоро, птиците се събудиха и започнаха да пеят.

— Да живее Шекспир! — извика Трихтер. — Сякаш сме в пето действие на „Веселите Уиндзорки“! Ето че вампирите танцуват под дърветата. Няма съмнение, че ще се появи и ловецът Херн. Хайде, приятели, да го потърсим! Аз ще го позная: на челото си има големи еленови рога. А! Ето го! Това е Пфафендорф.

— Предавам се! — извика пълничкият кмет, очарован от остроумната шега. — Скрих кой съм, за да не ви изплаша, ала сега няма как, принуден съм да се разкрия.

— За здравето на ловеца Херн! — извика Трихтер и грабна една огромна чаша.

Това бе знакът за началото. Изгасиха пунша, разсипаха го в чашите и удоволствието се премести от очите към устата.

Настроението нарасна, песните и тостовете се удвоиха. Два часа по-късно сред групата цареше приятно веселие. Ако в този момент се намереше наблюдател с достатъчно бистра глава, той щеше да забележи, че всички говореха, но никой никого не слушаше. Пфафендорф започна приятно да заеква, опитвайки се да докаже на Трихтер, че макар и стар, макар и кмет някога и той самият е бил млад.

Трихтер обаче упорито отказваше да му повярва.

През тази приятна вечер това бе единственото облаче, което хвърли сянка над блаженството на Пфафендорф. На раздяла той сърдечно стисна ръката на Трихтер, после почтително се сбогува със Самуел и си тръгна за вкъщи.

Ние обаче не можем да твърдим със сигурност, че стигна.

След него и Юлиус се раздели с веселата компания, върнала го към безгрижния живот, и се сбогува със Самуел.

— Какво, доволен ли си, че отново видя приятелите си? — попита го Самуел.

— Имам чувството, че се преродих.

— До утре, нали?

— До утре.

— Ще видиш как ще им организирам най-приятния, най-дейния и пълноценен живот, за който някога са мечтали — каза Самуел. — Искам да покажа на правителствата как народите могат да бъдат направени щастливи! Ще видиш!

Самуел повървя малко с Юлиус, за да го изпрати. Когато вече щяха да се разделят, над главите им, от клоните на едно дърво се чу шум.

Вдигнаха поглед и на звездната светлина видяха Трихтер да завързва Фресванст. Последният бе седнал на един напречен клон, шията му вече бе вързана за стъблото и той наблюдаваше цялата тази процедура с най-сериозно изражение.

— Трихтер — извика Самуел, — какво правиш там?

— Завивам приятеля ми да не изстине — отвърна Трихтер.

Юлиус си тръгна, като се превиваше от смях.

През това време Самуел Гелб, човекът, който бе душата на компанията и бе организирал цялата тази жизнерадостна вакханалия, остана сам и вместо да отиде да спи, тръгна с широки крачки в нощта. Беше тъжен, унил, намръщен. Навел глава, той вървеше из гората и като ранен глиган чупеше клони по пътя си и сухите листа се разпиляваха под краката му.

— Каква умора и каква скука! — мислеше си той. — Да създаваш около себе си веселие и радост, а сам да се чувстваш изпълнен със съмнения и грижи! Ако знаех, че съм способен на подобни глупави угризения, струва ми се, въобще нямаше да се радвам от онова, което се случи миналата нощ, или най-малкото от начина, по който то стана. Ах! Къде отиде моята воля? Поколебах се и отстъпих; не успях да сторя нито добро, нито зло. Опитах се да избягам пред собственото си деяние, но не успях. Какво падение!

О! Извърших не престъпление, а нещо повече: допуснах грешка! Сега тази грешка ме изпълва със смут и тревога за бъдещите ми планове. Ще устоя ли? Не зная. По дяволите! Защо поисках да погубя Гретхен? За да погубя Кристиане, когато тя щеше да я спаси. Пастирката бе един начин да се добера до графинята, а това средство щеше да ме отклони от целта! Ах! Самуел, нима се огъваш? Взри се в душата си! Ето ти си доволен, че си дал дума да се появиш пред Кристиане само когато тя те повика; и сега се надяваш, че това няма да стане, или може ти няма да сториш нищо от онова, което беше намислил, за да я предизвикаш. Поддаваш се на женски скрупули, опипваш почвата, отстъпваш… На всичко отгоре и страдаш, нещастнико. Каква низост! Какъв позор! Има ли нещо, което стои на моите желания? Казвах си, че за да задоволя онова безмилостно любопитство в себе си, ще ми е достатъчно да видя как в едно и също сърце се борят ужасът и страстта. Уви! Получи се точно обратното. Самият спомен за това ме измъчва. Сега ми се струва, че по-близо до моя идеал ще бъде, ако любовта и омразата се свържат в две различни същества и възмутената Кристиане изгори в страстта на Самуел. Но дали ще мога да осъществя това свое желание!

Ето такива мисли владееха ума на Самуел Гелб и той хапеше устните си до кръв. Впрочем споменът за опозорената и отчаяна Гретхен нито за миг не се появи пред този сатанински дух.

И докато през ума му минаваха тези дръзки и отвратителни мисли, той продължаваше забързан да следва своя път. Странно нещо! Този мъж, който бе толкова горд със своята воля, сега вървеше, воден от някакъв сляп инстинкт или навик и като в сън, без да мисли, без да обръща внимание, влезе в подземието, запали фенер, прекоси черните коридори, изкачи стълбищата, стигна до салона на Кристиане и влезе вътре.

Всички в замъка спяха, дебелите килими приглушава-ха шума на стъпките му.

Той освети с фенера си всички предмети и мебели, спря се до розовото писалище, внимателно го отвори с един малък клюн, който извади от джоба си, и в едно от чекмеджетата намери запечатано писмо.

Прочете адреса: За барон Хермелинфелд.

Извади едно ножче, разпечата писмото, разгъна го и го прочете, като се усмихваше, след което го изгори в пламъка на фенера.

После сложи един бял лист в плика, ловко го запечата и внимателно затвори писалището.

„Ето, отново проявих слабост! — каза си той. — Защо попречих на това писмо да стигне до онзи, за когото бе предназначено? Нали така, обезоръжавайки нея, обезоръжавам и себе си!“

Дълбокият му блестящ поглед се спря върху вратата на стаята, където спеше Кристиане.

— Нима е възможно човек като мен четиринадесет месеца да таи една мисъл, без накрая сам да й стане подвластен — помисли си той. — Нима съм влюбен в тази жена? А! Самуел Гелб влюбен! Интересно би било да се види това!

Замислен, той излезе в коридора и отново машинално отиде в подземната си стая.